Алън Уотсе познат като интерпретатор на Дзен будизма в западното общество и по-специално на индийската и китайската философия. Автор е на 20 големи труда върху философията и психологията на религията, което му печели репутацията на един от най-влиятелните философи на 20-ти век.
Много е интересно как използваме думата „Аз“, когато просто се придържаме към ежедневната реч. Не е прието да казваме: „Аз съм тяло“, а казваме: „Имам тяло“; не казваме: „Бия сърцето си“, по същия начин, по който казваме: „Аз вървя“, „Аз мисля“, „Аз казвам“. Казваме, че сърцето ни само бие и това няма много общо с „аз“-а. С други думи, не свързваме „аз“, „аз, самият“ като идентични с целия си физиологичен организъм. Свързваме го с нещо вътрешно и повечето хора от западното общество локализират егото си в главите си. Те са някъде между очите си, между ушите си, като повечето от тях се олюляват между тези отправни точки.
Когато например китайците и японците локализират центъра на „аз“-а си, те посочват гръдния си кош. Някои хора посочват слънчевия сплит, но мнозинството от нас посочват мястото между очите и ушите, сякаш някъде вътре в черепа имаме малко човече,което има слушалки, през които получава съобщения от ушите ни, има екран пред себе си, от който приема информацията от очите ни,както и различни електроди, които се намират навсякъде около тялото ни,които му дават сигнали от ръцете ни, от кожата ни. Това човече има контролен панел пред себе си с всякакви копчета и бутончета, чрез които контролира тялото, но то не е част от него, защото аз съм този, който контролира волевите действия, а не волевите действия на тялото просто ми се случват. Подмятан съм насам-натам от тях, но в известна степен и аз мога да подмятам тялото си на където си искам.
Забележете начина, по който децата, повлияни от нашата културна среда, задават въпроси: „Мамо, аз кой щях да съм, ако баща ми беше някой друг?“ Детето е приело идеята, че майка му и баща му са му дали тяло, в което то е натикано в определен момент. Това показва, че живеем с идеята, че сме душа, духовна есенция от някакъв вид, заключена в тяло, от което наблюдаваме света навън като чужд за нас. Оттам нататък ние се „сблъскваме с реалността“, „изправяме се пред фактите“. Изразяваме се така, сякаш сме дошли на този свят, като цялата душевност, която сме е някакво островче съзнание, заключено в торба кожа. От нея наблюдаваме света,който е абсолютно чужд за нас, с усещането, че това, което е „извън мен, не е мен“.
Това изгражда фундаментално усещане за враждебност и отчуждение между нас и т. нар. „външен свят“. Оттам се започва и желанието ни да „подчиним природата“, да „завладеем космоса“, озовавайки се насред нещо като бойно поле, воювайки със света, който е извън нас.
Абсурд е да твърдим, че сме дошли НА този свят. Не сме. Ние сме дошли ОТ света. Да предположим, че светът е дърво. Какво сте вие? Листата по клоните или птици, случайно кацнали на старо мъртво дърво? Всичко,което знаем за живите организми от гледна точка на науката, ни казва, че ние „израстваме“ ОТ света. Че всички ние можем да се наречем „симпоми“ на състоянието на вселената като цяло. Но това не е част от общоприетото мислене.
Западният човек, в продължение на много векове, е под влиянието на два големи мита – големи идеи, чрез които човек се опитва да си обясни смисъла на света. Първият е да се гледа на света като на продукт–като масата на дърводелеца или гърнето, направено от грънчаря. В Генезис се обяснява как човекът е фигура, направена от кал от всемогъщия бог, който му вдъхнал живот. Така че цялата западна мисъл е повлияна от идеята, че всички неща, всички събития, всички хора, всички планини, всички звезди, всички цветя, всички скакалци, всички червеи, всичко това са продукти. И те са били направени, затова е и нормално за западното дете да попита майка си: „Как се правят бебетата?“ или „Как съм направен?“ Това би бил неестествен въпрос за китайско дете, тъй като китайците не мислят за природата, като за нещо направено, а за нещо,което расте и се развива, а тези два процеса са съвсем различни.
Когато правиш нещо, ти го сглобяваш, свързваш части, или издълбаваш фигура от дърво или камък, работиш отвън навътре. Но когато наблюдаваш как нещо расте –това е абсолютно обратен процес –то се разширява отвътре, постепенно се усложнява, разширява се навън, като разцъфващата пъпка, като семенцето, превръщащо се в растение.
Но в нашето мислене е заложена идеята, че светът е продукт, направен и поставен тук от небесен архитект, дърводелец, творец, който е наясно как се правят тези неща. В популярната теология, бог е организаторът,който знае всичко и един ден като отидем при него, ще ни го обясни. През цялото време сме наблюдавани от всевечен съдия. Навсякъде е божието око, което те наблюдава и съди и ти никога не си сам, старият джентълмен те гледа строго и старателно си записва всичко в черно тефтерче.
Когато правиш нещо, ти го сглобяваш, свързваш части, или издълбаваш фигура от дърво или камък, работиш отвън навътре. Но когато наблюдаваш как нещо расте –това е абсолютно обратен процес –то се разширява отвътре, постепенно се усложнява, разширява се навън, като разцъфващата пъпка, като семенцето, превръщащо се в растение.
Но в нашето мислене е заложена идеята, че светът е продукт, направен и поставен тук от небесен архитект, дърводелец, творец, който е наясно как се правят тези неща. В популярната теология, бог е организаторът,който знае всичко и един ден като отидем при него, ще ни го обясни. През цялото време сме наблюдавани от всевечен съдия. Навсякъде е божието око, което те наблюдава и съди и ти никога не си сам, старият джентълмен те гледа строго и старателно си записва всичко в черно тефтерче.
Тази теория му е дошла в повече на западния човек, тъй като е потисническа. И той я замества с нов мит–за напълно механичната вселена. Измислен е в края на 18-ти век, става изключително модерен през целия 19-ти, за да се превърне в обичайното мислене днес. Много малко хора днес наистина вярват в бог, дори и тези, които казват, че вярват, те само се надяват да има бог, а всъщност нямат вяра в него. Ще им се да има такъв, но идеята за стария брадат джентълмен, вече не е правдоподобна. И не защото някой го е доказал, а защото някакси не се връзва с необятната безкрайност на галактиките и огромната в светлинни години дистанция между тях.
И това се превърна в мода. И не е нищо повече от мода. Вярването, че вселената е случайна, глупава, а интелигентността, ценностите, любовта и чувствата се намират единствено на върха на човешкия епидермис, и извън това, нещата са просто хаотични, безсмислени, взаимодействие на слепи сили. Вярването, че коренът на съществуването е енергията, а тази енергия е сляпа и тотално глупава, а нашата интелигентност е злощастен инцидент от някакъв странен номер на еволюцията. Случило се е случайно да бъдем чувствителни и рационални същества, повече или по-малко рационални, и това е било някаква грешка, защото – ето ни нас във Вселена,която няма нищо общо с нас. Тя нито споделя интересите ни, нито я е грижа за нас и ние сме просто космичен инцидент и единственият ни шанс е да победим и подчиним тази ирационална вселена. Да я завладеем, да я управляваме.
Всичко това е абсолютно идиотско. От една страна имате мита за стария джентълмен,който прави каквото желае с вас според волята си, от друга страна имате мита, че реалността не притежава никаква интелигентност въобще. Е, това поне ще ви отърве от дъртото плашило в небесата. В замяна на идеята за свят,който е абсолютно глупав.
В тези идеи няма никакъв смисъл. Особено във втората. Защото няма как да произлезе интелигентен организъм, какъвто е човешкото същество, от неинтелигентна вселена. В Новият заветсе казва, че смокините не растат от репи, нито гроздето отшипки, и това важи за света. Не може да намериш интелигентен организъм да живее в неинтелигентна среда. Ако има дърво в градината и всяко лято то произвежда ябълки, го наричаме ябълково дърво, тъй като дава ябълки. Това е,което прави. Ето ви и Слънчева система в галактика, в която поне една от планетите произвежда хора. По същия начин по който ябълковото дърво дава ябълки. Може би преди два милиона години, някой е дошъл от друга галактика на космически кораб, погледнал е към Слънчевата система, повдигнал е рамене и си е казали: „нищо друго, освен скали“ и си е тръгнал. Малко по-късно, например два милиона години по-късно, пак е наминал, погледнал е отново и си е казал: „О, извинете, мислех, че това само скали, но то произвежда хора. Живо е в крайна сметка, и извършва нещо логично“.
Защото, разбирате ли, ние растем от този свят по същия начин, по който ябълките растат от дървото. Ако еволюцията означава нещо – означава това!
От друга страна, ако се чувстваш благоразположен към вселената, заявяваш, че да, скалите са съзнание, но много примитивна форма на съзнание. По същия начин, по който, когато почукате кристала, той звъни, вие отговаряте на цветове, звуци, идеи, мисли. Просто едното е по- примитивно от другото.
Защото, разбирате ли, ние растем от този свят по същия начин, по който ябълките растат от дървото. Ако еволюцията означава нещо – означава това!
Но е много интересно как го извъртаме. Казваме – в началото не е имало нищо друго освен газове и скали. След което се е случило да възникне интелигентността,като някаква плесен или мухъл по повърхността на всичко това. И започваме да разсъждаваме по начин,който откъсва интелигентността от камъните. Но по скалите един ден се е появил живот,хора са ги изкачвали, само въпрос на време е, също както е въпрос на време жълъдът да се превърне в дъб, тъй като носи този потенциал в себе си. Скалите не са мъртви.
Въпросът е как искате да гледате на света – ако искате да го принизите, за вас е само много геология, безсмислица, и някак си се е случило нещата да се изродят и да се появи съзнание. Тази гледна точка възприемаш,когато се опитваш да убедиш другите, че си готин, че си реалист, че разчиташ на фактите и не се влияеш от фантасмагории. Дори в интелектуалния свят има модни тенденции.
Винаги се опитвам научно да обясня, че когато изследваме човека или който и да е организъм, усещането ни за себе си като изолирани същества, заключени в торба кожа, е халюцинация. Абсолютно откачено е, защото когато описваш човешкото поведение или това на мишката, плъха, пилето или на когото и да било, разбирате, че ако желаете да опишете поведението вярно, се налага също да опишете поведението на средата му. Ако вървя и вие искате да опишете акта на моето вървене, не можете да пропуснете пода, върхукойто вървя. Ако се опитате да го направите, ще описвате вървенето на някой,който си мята краката в празно пространство. Така че, за да опишете вървенето ми, трябва да опишете мястото, в което ме виждате. Не можете да ме видите, без да видите и заобикалящата ме среда –това,което е зад мен. Ако аз съм само до границите на моята кожа, вие изобщо няма да можете да ме видите.
Най-важното нещо, което трябва да знаете, за да разберете най-дълбоките метафизични тайни е, че всяко навън си има вътре и всяко вътре има своето навън. И макар да са различни, вървят заедно.
Алън Уотс за разликата между парите и богатството
„Парите са начин за измерване на богатството, но не са богатство сами по себе си. Торба със златни монети или дебел портфейл, натъпкан с банкноти не струват нищо за един самотен моряк в открито море на своята лодка. Той се нуждае от истинско богатство, под формата на рибарски принадлежности, компас и мотор, зареден с газ. Именно бъркането на парите с богатството ни пречи да вървим напред в пълна степен, да развием технологическия си гений и да осигурим предостатъчно храна, дрехи, домове и други неща от първа необходимост за всички хора на земята.
Чрез парите ние измерваме богатство и ние сме изобретили парите по същия начин, както сме изобретили скалата на Фаренхайт за температура и скалите за тегло. Но за разлика от парите, истинското богатство е комбинация от енергия, техническа интелигентност и суровини.
Никой не задлъжнява, освен в критични случаи. Но пък затова просперитета ни задължава да бъдем постоянно в критично състояние чрез войната. И заради войните ние сме постоянно в дълг. Концентрираме се върху парите, вместо върху истинското богатство. Ако спрем да измерваме притежанието по стандарта на парите, а го сменим със стандарта на истинското богатство, цените ще останат същите, но всеки ще има повече от достатъчно да яде, пие, облича или с други думи – да живее достатъчно добре. Изключително сериозно се опитвам да обясня, че към днешна дата, икономическата утопия не е някаква идея за бъдещето, а необходима алтернатива на саморазрушението.
Прекалено просто е да се обвинява бизнеса, че търси печалбата, а не цени самия продукт. Не може да се очаква някой да прави бизнес без да очаква печалба от него. Истинската беда е, че печалбата се дефинира единствено като пари и се разграничава от действителната печалба – да живееш с достойнство в благоприятна околна среда.
Да се поправя грешката чрез прокарване на закони е далеч от целта, защото повечето закони имат толкова малко връзка с реалния живот, колкото и парите с богатството. Политиката и законите повече задълбочават тези проблеми, отколкото да ги решават. Финансисти, банкери и акционери трябва престанат да се мислят за богове и да осъзнаят, че са обикновени хора и да се запитат какво искат от живота. Отговорът на този въпрос ще им донесе много повече, отколкото ще намерят по пътя, по който са тръгнали.
Осъзнаването е целта пред всички нас. Най-голямата илюзия на абстрактното его е, че то може да направи всичко и да направи изключително подобрение в света само по себе си. Това е невъзможно, чисто физически, както е невъзможно да се вдигнеш от земята, като се хванеш за връзките на обувките си. Още повече, че егото, подобно на парите, е концепция, символ, дори заблуда, а не биологичен процес или физическа реалност“.
Алън Уотс за смисъла на живота
В музиката човек не прави завършека на композицията. Ако това беше така, най-добрите музиканти щяха да са тези, които свирят най-бързо, щеше да има композитори, пишещи само финали. Хората щяха да ходят на концерти, само за да чуят един ударен акорд, и това щеше да е краят.
Но ние виждаме, че в музиката не се случват така нещата. Подобно случване ни е предоставено в ежедневието от образователната система. Тя дава напълно различно впечатление за нещата. Всичко в нея се оценява и това, което правим е да поставим детето в коридора на тази система, примамвайки го "Ела насам, мац пис пис".
Така вие отивате в детската градина и това е страхотно, защото след като приключите с нея, отивате в първи клас и тогава, хайде, във втори клас и така нататък. Когато приключите с основното училище, отивате в гимназията и нещата се ускоряват, нещото приближава. Тогава трябва да отидете в колеж. После отивате в университет и когато приключите с него се присъединявате към света.
След това трябва да си изкарвате прехраната и на някое място започвате да продавате застраховки. Там трябва да изпълните възложените ви задачи и вие успешно се справяте с тях. Започват да ви повишават и през цялото това време нещото идва, приближава се, приближава се, това великолено нещо, този успех, за който работите и се трудите.
Тогава, когато един ден се събудите на около 40 години, си казвате "О, боже, пристигнах! Аз съм там". Но не се чувствате по-различно от начина, по който обикновено се чувствате. Дори сте малко разочаровани, защото се чувствате измамени. И то наистина е било измама. Ужасна измама. Накарали са ви да пропуснете всичко.
Решили сте, че животът е аналогичен на едно пътешествие, имащо сериозна цел в своя край. И че целият смисъл е да се стигне до този край, където е успехът или каквото и да е, може би раят след смъртта.
Но се оказва, че през целия изминат път сте пропуснали същността на въпроса. Случилото се е било нещо музикално и се е предполагало вие да пеете или да танцувате, докато музиката е свирила.
Чрез парите ние измерваме богатство и ние сме изобретили парите по същия начин, както сме изобретили скалата на Фаренхайт за температура и скалите за тегло. Но за разлика от парите, истинското богатство е комбинация от енергия, техническа интелигентност и суровини.
Никой не задлъжнява, освен в критични случаи. Но пък затова просперитета ни задължава да бъдем постоянно в критично състояние чрез войната. И заради войните ние сме постоянно в дълг. Концентрираме се върху парите, вместо върху истинското богатство. Ако спрем да измерваме притежанието по стандарта на парите, а го сменим със стандарта на истинското богатство, цените ще останат същите, но всеки ще има повече от достатъчно да яде, пие, облича или с други думи – да живее достатъчно добре. Изключително сериозно се опитвам да обясня, че към днешна дата, икономическата утопия не е някаква идея за бъдещето, а необходима алтернатива на саморазрушението.
Прекалено просто е да се обвинява бизнеса, че търси печалбата, а не цени самия продукт. Не може да се очаква някой да прави бизнес без да очаква печалба от него. Истинската беда е, че печалбата се дефинира единствено като пари и се разграничава от действителната печалба – да живееш с достойнство в благоприятна околна среда.
Да се поправя грешката чрез прокарване на закони е далеч от целта, защото повечето закони имат толкова малко връзка с реалния живот, колкото и парите с богатството. Политиката и законите повече задълбочават тези проблеми, отколкото да ги решават. Финансисти, банкери и акционери трябва престанат да се мислят за богове и да осъзнаят, че са обикновени хора и да се запитат какво искат от живота. Отговорът на този въпрос ще им донесе много повече, отколкото ще намерят по пътя, по който са тръгнали.
Осъзнаването е целта пред всички нас. Най-голямата илюзия на абстрактното его е, че то може да направи всичко и да направи изключително подобрение в света само по себе си. Това е невъзможно, чисто физически, както е невъзможно да се вдигнеш от земята, като се хванеш за връзките на обувките си. Още повече, че егото, подобно на парите, е концепция, символ, дори заблуда, а не биологичен процес или физическа реалност“.
В музиката човек не прави завършека на композицията. Ако това беше така, най-добрите музиканти щяха да са тези, които свирят най-бързо, щеше да има композитори, пишещи само финали. Хората щяха да ходят на концерти, само за да чуят един ударен акорд, и това щеше да е краят.
Но ние виждаме, че в музиката не се случват така нещата. Подобно случване ни е предоставено в ежедневието от образователната система. Тя дава напълно различно впечатление за нещата. Всичко в нея се оценява и това, което правим е да поставим детето в коридора на тази система, примамвайки го "Ела насам, мац пис пис".
Така вие отивате в детската градина и това е страхотно, защото след като приключите с нея, отивате в първи клас и тогава, хайде, във втори клас и така нататък. Когато приключите с основното училище, отивате в гимназията и нещата се ускоряват, нещото приближава. Тогава трябва да отидете в колеж. После отивате в университет и когато приключите с него се присъединявате към света.
След това трябва да си изкарвате прехраната и на някое място започвате да продавате застраховки. Там трябва да изпълните възложените ви задачи и вие успешно се справяте с тях. Започват да ви повишават и през цялото това време нещото идва, приближава се, приближава се, това великолено нещо, този успех, за който работите и се трудите.
Тогава, когато един ден се събудите на около 40 години, си казвате "О, боже, пристигнах! Аз съм там". Но не се чувствате по-различно от начина, по който обикновено се чувствате. Дори сте малко разочаровани, защото се чувствате измамени. И то наистина е било измама. Ужасна измама. Накарали са ви да пропуснете всичко.
Решили сте, че животът е аналогичен на едно пътешествие, имащо сериозна цел в своя край. И че целият смисъл е да се стигне до този край, където е успехът или каквото и да е, може би раят след смъртта.
Но се оказва, че през целия изминат път сте пропуснали същността на въпроса. Случилото се е било нещо музикално и се е предполагало вие да пеете или да танцувате, докато музиката е свирила.
Вие сте толкова огромно нещо, което вижда толкова далеч с големи телескопи. Алън Уотс
Няма коментари:
Публикуване на коментар