Езикът е мускулът, който предава нашия говор на света.
Мускулът, отговорен за звуците, които издаваме. Знае се, че ЗВУКЪТ е СЕМЕТО НА МАТЕРИЯТА. А това, което казваме – е звуков израз на нашите мисли, чувства, преживявания, идеи. Изказвайки ги, ние ги материализираме, посредством генерирането на звукови вълни.
Езикът е този мускул, който засява семената на нашето проявление и развитие – или изчезване и деволюция…
Сърцето и Езикът – два от най-загадъчните, но и най-силни мускули в човешкото тяло. Това, разбира се, също не е случайно…
В Йога има една техника, наречена КХЕЧАРИ МУДРА. За нея в една от ЙОГА САМХИТИТЕ е казано:
КХЕЧАРИ МУДРА
Седейки във Ваджрасана, насочи погледа си между веждите, и премести езика в ямката над гърлото, в устието на източника на нектар.
Йогин, който пие ежедневно този нектар, ще достигне Виграха-сиддха (власт над своето тяло), подобно на лъва, побеждаващ слона на смъртта.
Кхечари ще направи чист дори най-нечистия.
За един единствен миг той ще пресече океана на греховете, и, изпитвайки блаженството на света на боговете, ще се роди в благородно семейство.
За настойчиво практикуващия Кхечари-мудра, стотици периоди на Брахма – изглеждат като няколко минути.
Благодарение на Кхечари-мудра се достига най-висшата цел (в Йога) и всички грехове биват победени.
Пази я в тайна и не я откривай на никого.
...
НЕКТАР НА БОГОВЕТЕ Опиатната субстанция, отделяна от епифизната жлеза по време на Самадхи, е наричана нектар на боговете, амброзия, амрита и живата вода. Гуру твърдят, че материализират амрита и могат да накарат другите да създадат свой собствен нектар. Казва се, че за да изпиташ амрита, трябва да бъдеш предаден на безсмъртие, тоест да бъдеш освободен от цикъла на раждане и смърт ... следователно освободен. Терминът "амрита" на санскрит за "еликсир на безсмъртието", буквално означава "безсмъртие". Това има очевидни паралели с "амброзия" - името на класическата гръцка "храна на боговете", което означава "няма смърт". По време на шактипат, вътрешна връзка или чрез иницииране в медитация този нектар се произвежда и капе по гърба на гърлото. Вероятно асоцииран феномен с генерирането на нектара е интензивната светлина на хиляда слънца, която се появява понякога по време на "производството" му. Тази секреция дава един опит за безвремие и е божествен бог или богиня. Той е "сладък" на вкус и усещане - той се описва като нектар, мед, златен прах, еуфоричен, екстатичен, опияняващ и дава усещането, че е пропит от святост.
Бидейки най-силен мускул, езикът е и този мускул, който е най-прецизен и най-чувствителен – така че да може да свърши и най-фината работа. Една от тези „фини работи“ е артикулацията на звуците. Друга такава работа е, както се казва в науката на Йога – да въздейства на трудно достъпния център в нашия мозък – от който се произвежда гореспоменатият „нектар“ – или предполагаемата напитка на безсмъртието на боговете от Махабхарата – АМРИТА.
За да се стигне дотам, разбира се, трябва да се практикува КХЕЧАРИ МУДРА – докато езикът успее да навлезе нагоре към мозъка. Казано е – „когато Богинята дойде, езикът сам се обръща навътре.“ Т.е. понякога КХЕЧАРИ МУДРА може да настъпи и спонтанно (по време на практика, медитация и пр.). Но всякакво насилие и опити за бързо и насилствено предизвикване на тази мудра, в нейния краен вариант – са опасни, а и безсмислени. Дори са почти невъзможни, което, разбира се, е добро – така са предпазени лекомислените „смелчаци-експериментатори“ от евентуални „проби“. Друго интересно предание, свързано с разглежданата мудра, е твърдението, че точно в областта над гърлото е разположен най-чувствителният център на тялото, безброй пъти по-чувствителен от човешкия клитор например. Езикът е този мускул, който може да въздейства на този, в нормални условия недостъпен център – така, че да предизвика преживяване на най-висше Божествено Блаженство.
В заключение, отново ще се върна на една от най-мистериозните, но и най-чести употреби на езика – най-силния мускул: ГОВОРЕНЕТО. Ако човек по една или друга причина не успее да научи някакъв човешки език до втората или третата си година – то той никога вече не може да се научи да говори в този си живот. Счита се, че ЕЗИКЪТ и изобщо – СПОСОБНОСТТА ЗА ГОВОРЕНЕ – СЕ ЗАПЕЧАТВА. Или, с други думи, че подлежи на т.нар. ИМПРИНТИНГ. Това, обаче, го споменавам просто между другото, като за размисъл за по-натам. Тук само ще напиша: както всеки друг мускул, така и езикът атрофира, т.е. преминава обратно развитие, ако не се използва. Затова – нека ползваме езика си често, нека го тренираме, пък да става, каквото ще!
(превод: Соня Петрова – Аеиа)
Кхечари е смъртоносна, защото когато езика се постави на мястото под хипофизата, той прави един вид късо съединение между физическото тяло на индивида и резервоара от безкрайна енергия съществуващ в тази Вселена. Знае се, че именно зад очите и дълбоко в кухината на носните отвори, се преплитат много и важни нервни окончания. Когато езика е поставен там, се усеща една много силна горещина, но не е като да ни е топло. Чувството е, сякаш нещо докосва с много силна напрежение тази част от главата ни, само че отвътре. Ако надите не са почистени от наслойките, натрупани в обикновения ежедневен живот, резултата от поставянето на езика на мястото е или полудяване или смърт. Смъртта може да е инсулт като физическа причина (мисля че най-често ще е тази). Ако има изчистване на надите, но недостатъчно и човека задържи там езика си малко по-дълго, вероятността от умствено побъркване е много висока. Природата е поставила една естествена преграда за нас, като е сътворила силно кръвоснабден френум (ципата под езика). Природата е мъдра и знае, че тази преграда ще държи човека, или по-скоро ума му, в състояние безопасно за тялото, което обитава този ум. Природата знае, че ако един ум-личност, се сблъска и възприеме една реалност, за която не е подготвен, това ще е края на обителта на този ум, което се явява нашето физическо тяло.
"AMRITA
АМРИТА ("безсмъртен"), АМРИТАТВА ("безсмъртие"). Просветлението често е отъждествявано с безсмъртието, защото трансценденталният Аз е безсмъртен. В литературата на *хатха-йога обаче думата амрита има техническо значение. Тя обзначава нектара на безсмъртието, който капе от един таен център в главата и е похабяван от обикновените смъртни, защото те не знаят тази тайна. Вътрешната връзка между този нектар и безсмъртието е сбито предадена в Каула-*джняна-нирная (14.94): "Как е възможно да има безсмъртие (амаратва) без [течението на] нектара?"
Назоваваният с различни имена – *сома, *судха, амара-варуни и пиюша – нектар е с блестящ бледочервеникав цвят и предизвиква изключително блаженство. Според *Шива-самхита (2.7 и сл.) нектарът на безсмъртието има две форми: едната тече през левия канал (*ида-нади) и подхранва тялото; другата тече през централния път (*сушумна-нади) и създава "луната" (*чандра). Потокът на нектара се увеличава, когато "змиевидната сила" (*кундалини-шакти) се възкачва от долния основен център към психоенергийния център в гърлото.
*Хатха-йога-прадипика (4.53) казва, че цялото тяло от главата до петите трябва да бъде просмукано с тази амброзия, която създава едно превъзходно тяло, надарено с извънредна сила и доблест и свободно от *болести. Тази практика предотвратява стареенето и дарява безсмъртие, както и осемте магически сили (*ашта-сиддхи).
"Според хиндуистката митология, боговете и демоните се сблъскали във велика битка за стомна с божествен нектар. При сблъсъка няколко капки от нектара на безсмъртието паднали на четири свещени днес места – град Аллахабад, където се срещат трите реки Ганг, Ямуна и невидимата подземна река Сарасвати, град Харидвар по поречието на Ганг, град Уджайн край река Шипра и град Нашик до река Годавари.
Битката на боговете продължила 12 божествени дни, които се равняват на 12 човешки години. Затова в наши дни на всеки 12 години се провежда големият празник Маха Кумб или Кумб Мела. Милиони поклонници, принадлежащи към различните касти, прииждат от всички краища на Индия, за да се изкъпят в реките, в които са паднали капките на безсмъртието и да се очистят от греховете си.
Eдна от големите атракции на празника са отшелниците садху - индуистки мистици и аскети, практикуващи йога, които са изцяло отдадени на медитация и съзерцаване на Брахман, за да постигнат мокша - четвъртата и последна най-висша цел на живота на индуистите, при която те преминават отвъд земното съществуване. Сред тях с най-голям авторитет са членовете на сектата Нага. Нага нямат право да се задържат на едно място повече от три дни, нито да спят под покрив. Те ходят напълно голи, намазани с пепелта на ритуалния огън, в който са изгорили земните си желания."
АМРИТА („безсмъртен“), АМРИТАТВА („безсмъртие“). Просветлението често е отъждествявано с безсмъртието, защото трансценденталният Аз е безсмъртен. В литературата на *хатха-йога обаче думата амрита има техническо значение. Тя обзначава нектара на безсмъртието, който капе от един таен център в главата и е похабяван от обикновените смъртни, защото те не знаят тази тайна. Вътрешната връзка между този нектар и безсмъртието е сбито предадена в Каула-*джняна-нирная (14.94): „Как е възможно да има безсмъртие (амаратва) без [течението на] нектара?“ Назоваваният с различни имена – *сома, *судха, амара-варуни и пиюша – нектар е с блестящ бледочервеникав цвят и предизвиква изключително блаженство.
Според *Шива-самхита (2.7 и сл.) нектарът на безсмъртието има две форми: едната тече през левия канал (*ида-нади) и подхранва тялото; другата тече през централния път (*сушумна-нади) и създава "луната" (*чандра). Потокът на нектара се увеличава, когато "змиевидната сила" (*кундалини-шакти) се възкачва от долния основен център към психоенергийния център в гърлото. *Хатха-йога-прадипика (4.53) казва, че цялото тяло от главата до петите трябва да бъде просмукано с тази амброзия, която създава едно превъзходно тяло, надарено с извънредна сила и доблест и свободно от *болести. Тази практика предотвратява стареенето и дарява безсмъртие, както и осемте магически сили (*ашта-сиддхи). Вж. също *кхечари-мудра, *талу."
Потокът на нектара се увеличава, когато „змиевидната сила“ (*кундалини-шакти) се възкачва от долния основен център към психоенергийния център в гърлото.
Реално това става, когато Сахасрара се отвори и този нектар започва да идва от ГОРЕ.
Не става с пиене на напитки.
*Хатха-йога-прадипика (4.53) казва, че цялото тяло от главата до петите трябва да бъде просмукано с тази амброзия, която създава едно превъзходно тяло, надарено с извънредна сила и доблест и свободно от *болести. Тази практика предотвратява стареенето и дарява безсмъртие, както и осемте магически сили (*ашта-сиддхи).
Той е българин, казва се Мио и е един от хората поддържащи този блог, където впоследствие публикува част от историята си, която първоначално бе написал за нас преди година, като част от въведението му към това кой е той и с какво се занимава. Разказите му се състоят в няколко части и са редактирани чисто контекстуално от нас (но не и смислово, поради което в статията ще прочетете личните убеждения на Мио, които ние публикуваме, а не нашите собствени), за да съставят една обща история, която ще бъде представена в няколко части. Първата част е свързана с една много древна и опасна йогийска техника, която малцина по света владеят и един от тях е именно нашия човек. Тази техника бе и причината поради която той се свърза първоначално с нас – а именно – наличието на тази новина в нашия сайт. Постиженията на Прахлад Джани се дължат на въпросната техника, която се казва „кхечари мудра“. Ще бъде разказана неговата история и опит с тази техника, което постепенно ще премине в един друг разказ за пътуването на Мио до едно селище на фракция на илюминати. Между двата разказа ще се включим и ние с въвеждаща история към втората част, защото тя е далечно свързана с пътуване във времето.
Благодарим на Мио, Crystal Clear и Janthine, които помогнаха в сортирането на представената информация :)
Ето и първа част на неговия разказ...
Началото
От малък съм самоук и сам съм се занимавал с хатха йога. Гравитирах около разни хора които уж бяха знаещи и като че ли беше така според думите им. Но нещо зад словата им се прокрадваше и аз усещах, че тези хора нямат знанията, които декларираха. Упражнявах се сам самичък според книгите, които намирах. Понеже бях и беден нямаше как да отида да се уча в Индия. Така донякъде около 33-та си година. Бях се научил да правя много добре и най-трудните упражнения из книгите. Упражнявах се и в дихателните дисциплини, като се стараех волево да задържам дишането си. Усещах, че ако човек може да не диша по собствено желание дълго време – там се крие някъде ядката на нещата. Беше ми дошло до гуша от мъки, странствания и бедно мизерно съществуване заради едната идея, че трябва да постъпваме правилно. Произхождах от род на хора предани на науката, все разни ученковци. Мен също ме гласяха за такъв. Учех в подобаващи гимназии и прочее... Нещо в мен ми казваше, че пътя не минава през светската наука или по-скоро, достатъчно съм учил математика, физика и останалите науки... – знаех, че отговорите нямаше да дойдат оттам. Напуснах гимназията в 10 клас и не завърших средно образование, станах скитник и работник. Това беше още през комунистическо време. Моя род орева орталъка, че съм постъпвал лекомислено спрямо бъдещето си. От друга страна – така правят онези дето тръгват по крими-пътя или в подобни посоки. Не дадох обяснение, или това, което дадох, бяха мотивите на идиот. Роднините и приятелите ми това отчетоха. Но знаех пределно ясно, че това е пътят. Как? Просто така го чувствах и не се притеснявах да следвам поривите на сърцето си, дори и те да бяха в разрез с целия останал свят. А те бяха... тренирайки усилено в онова време – говоря за 1995-2000 г., аз разбирах, че си бия главата в един таван по отношение на практиката на йога. Владеейки тялото и сетивата до едно сравнително високо ниво, разбирах, че има нещо друго, което ми убягва. Но нито знаех какво е, нито знаех как да постъпя, за да узная. По скоро ме въодушеви едно изказване от някаква книга на Дънов, в която пишеше, че човек можел да задържа въздуха в дробовете си дори повече от 30 мин. и ако можел това, то в този случай можел да иде на пътешествие с някое от телата си на Луната. Казах си – абе този Дънов нали е бил българин. А освен това прочетох, че имено този мислител уважавал много йогите, но не ги препоръчвал на българите. Чудех се тогава защо. Но си рекох – ето един наш човек, който казва, че е възможно всичко това за което бях слушал. Но той беше умрял – как да го питам какво е имал предвид? Ясно е, че не можех, но остана една вяра в мен, че има някакъв начин. Толкова ми беше дотегнала мизерията и неспособността ми да се справям с нея правилно, че нямах друг изход, освен да си наложа да повярвам.
Така и направих. Реших, че Дънов е казал нещо достоверно за задържането на дъха и изобщо за пътуването на човека из вселената. Като помислих малко се сетих за една хитрина. Знаех, че нямам пари да ида в Индия да се уча там някъде, но си рекох, че мога да напиша писмо на някой свят човек из тамошните земи и да му поискам помощ. Разбирах, че това е една фантасмагория – каква помощ ще искаш от някой дето и езика му не разбираш, па и нямаш пари да идеш до него. Реших, че ми остава само една възможност – да поискам с открито сърце в писмото си благословия, за да направя една смъртоносна техника. Малко преди това – около 1997 г. прочетох в една книга – „Алхимия на Екстаза“ от Ник Дъглас и Пени Слингър за тази техника. Всъщност преди това – 10 г. по-рано – един познат ми загатна, че бил чел някъде за такава техника, но само толкова. Дори знаех и името й оттогава – кхечари мудра. Когато прочетох в книгата им (а те са били 7 г. из Тибет и знаят какво пишат), че техниката е смъртоносна и ако се прави без гуру – просто си заминаваш от воле, тогава усетих, че това е което искам. Толкова ми беше дотегнал живота, че ми беше все едно какво ще става. Гладната Виденова зима изкарах без дърва в планината и с един чувал пшеница и малко картофи. Така че си рекох – ще поискам помощта на някого, както е в йогийската традиция – милостта за напредък се дава. И то само, ако онзи дето я дава – прецени това. Аз нямах какво друго да правя. Отчаянието и тъмнината един вид, бяха взели връх в живота ми. Наложи се да вярвам в нещо, което прекрасно знаех, че не може да стане. Така и направих. Писах на български едно писмо на един от най-известните (поне за които аз бях чел и чувал) светци на Индия – Сатия Саи Баба.
Живеех в Малко Търново сам в къщата си, но една моя позната, учителка по английски във Варна, ми го преведе. Писах му горе-долу следното:
„Уважаеми Саи Баба, моля ви за благословията Ви, за да мога да се подготвя и да изпълня кхечари мудра. Моля ви, напишете ми отговор с вашата ръка лично... Зная, че ако ми дадете благословията си, ще успея да се изплъзна от смъртоносната хватка, в която може да попадне човек, в тази техника...“
Нещо такова му написах. Учтиво и с искрено желание разбира се. Знам, че така се прави. Ако се надувах и кажех нещо друго, едва ли някой би обърнал внимание на молбата. А истината е много интересна. Не получих никакво писмо. Писах го към март и така си и остана.
Мина време и аз си казвах – почакай още малко, човекът е зает толкова много хора са му на главата – всеки с проблемите си. И така мина доста време. Един ден, около коледа ме поканиха да гледам едно отвратително празнуване на коледата – бяха от сектата на евангелистите. Аз не отказах, защото там щеше да казва стихотворение дъщеря ми. А тя беше малка и живееше при майка си, която пък си беше в родната къща, в същото това селце. Понеже си казвах, че детето трябва да има в своите очи баща, който да му показва че го обича и уважава, реших да отида. Иначе, сигурно стана ясно, че не поддържах отношения с бившата си жена и родата главно поради това, че бях луд в техните очи. Общо взето никога не ме е било еня, какво мисли еди-си-кой за мен..., но отидох.
Бях позабравил за писмото си. По-точно, бях се уморил да чакам писмо. Сред общата врява и плюскане на разни мизерии (вегетарианец съм), така се бях отегчил и умърлушил, че се бях свил на някакъв стол в ъгъла и седях като пън. Не можех нито да хапна нещо, а и не исках – в тази отвратителна компания... Тогава се случи следното: картината, която виждах с очите си – залата с отрупаните маси на мазни мляскащи тъпи муцуни си остана същата, обаче звука изчезна. Все едно ням филм. Стори ми се странно за миг. Чух следното дословно, понеже няма как да го забравя: „Аз отдавна мога това което ти искаш да направиш, хахахахахахахахаха...“. Но не беше глас като глас, както го чуваме, може би само аз го чувах това. Тутакси разбрах кой ми се смееше. Това бе гласът на човека, на когото бях пратил писмо. И след като каза това, започна да се смее, подигравателно, но не злонамерено, а по-скоро съвсем приятелски ми се подиграваше. Гласът идеше само в главата ми и аз отначало помислих, че съм мръднал от много практика. Дори помислих, че вече май съм луд, та да чувам гласове... Малко се притесних. Когато смехът утихна, звука в залата отново се върна. Странното беше това, че концентрацията на ума ми беше много добра, а и поведението – също. По това разбрах, че не съм луд, ако бях чул гласовете на лудите, вероятно хората наоколо щяха да разберат, че нещо не е в ред. Но не беше така... В следните няколко дни много внимателно анализирах какво се бе случило. От този момент нататък разбрах, че отговора на писмото ми е дошъл, но не по пощата... просто знаех това.
Постепенно заложих в главата си идеята, че трябва да подрежа френума си. Отидох в Бургас и говорих с един приятел хирург, той каза – и дума да не става – това са глупости. Да си призная – страхувах се, защото в трактата „Хатха Йога Прадипика“ техниката е следната: всяка седмица гуру, взема чист, добре подострен нож и прави разрез дебел колкото конски косъм в основата на френума на ученика. След това, поставя на кървящото място смес от каменна сол и пулверизиран корен от тимерика. Така на всеки 7 дни се прави по един малък разрез. След 6 месеца, френума е отрязан напълно. Езикът е свободен и тогава започва процедурата по удължаването му. Ученикът прави движение както се дои крава. Така езикът трябва да бъде удължен дотогава, докато не докосне мястото между веждите. Когато това стане, ученикът е готов да направи кхечари мудра, която освобождава. Нека се знае че е забранено да се практикува сам, без гуру, защото ученикът е изложен на смъртна опасност. Тя е следната – ако ученикът не е добре пречистен, температурата в мозъка му ще стане такава, че той ще умре мигновено. Затова именно е намесата на учителя, за да може именно той да прецени какво става и ако е необходимо – веднага да издърпа езика на своя ученик... Горе-долу това е описанието с мои думи. Сам разбираш пред какви трудности бях изправен. Затова си рекох – ще помоля някой доктор да отреже френума с техните медицински методи. Нито знаех какво е тимерика тогава, нито можех да намеря. Пък и кой щеше да се навие да ми подрязва езика в ония времена там? Реших, че лекар може да го стори.
Може, обаче не и на мен... Колкото лекари питах, все не искаха или искаха много пари, дето ги нямах. А и също все ме гледаха, както се гледа луд като заговорех за това, особено за мотивите ми. Не ги лъжех, защото нямаше смисъл, какво да го лъжа лекаря... Ако ще си давам тялото да го реже – не ставаше. Обаче и инак не ставаше. Разбрах, че има друга пречка и отложих за по-благоприятно време.
След това станах богат. Използвах разни символи и едни тантристки технологии, които ми докараха добро състояние само за около година. Тези тантра-техники са свързани със сексуалния контрол в комбинация с някои янтри, които си направих от злато, а също и с някои мантри, които знаех от Свами Вишну Девананда – от една книга. Тантриските техники знаех от посочената по-горе книга, а янтрите които прилагах бяха някои на Дънов, някои на египтяните. Сега не му е времето да говоря за това, защото обсъждаме друго. Така постепенно мисълта за кхечари се загнезди трайно и силно, но и страха също!
Заминах за Испания и минаха години, като не спирах да практикувам, усещайки, че има още какво да се желае преди да премине страха от кхечари. Един ден обаче, през 2008 г. изведнъж реших, че ще си отрежа езика веднага на лекар. Предимството на системата тук е тази, че лекарите са много коректни и професионалисти, не влагат лично мнение в работата си. Щом си платиш добре, особено в частна клиника, няма проблем – може и ташаците си да отрежеш, ако искаш и пак няма да те питат защо.
Тъкмо си бях взел заплатата на плажа, където бях спасител и отидох право в клиниката на един лекар. Казах какво искам и веднага ми дадоха час за след седмица. Прави се така, за да има време човек да се откаже ако иска.
Аз отидох, платих 165 евро и лекарят ми отряза френума. Аз така си мислех разбира се. Макар че му казах до дъно, той го е отрязал не колко трябва, но аз не знаех това тогава. Една сестра ти държи езика с едни клещи 15 мин. нагоре. Лекарят реже отдолу за 1-2 мин. най-много. Обаче после шие. Тогава разбрах защо се е искало в трактата да се правят разрезите всяка седмица за 6 месеца по малко. Защото устата има най-голяма способност да заздравява бързо от цялото тяло – каквато и рана да имаме в устата – зараства много бързо. Докторът ме ши, удари 4-5 шева и седях с тях една семица, защото ако не беше така, след седмица отново щеше да се срасне и за никаква кхечари не можеше и да се помислиш дори.
Забравих да кажа, че в трактата се казваше също и че езика се дърпа непрекъснато като виме на крава веднага след като се подреже до другата седмица и така не се дава възможност да зарасне раната, като се посипва със сол и с тимерика. Оказа се, че в превода на български на този трактат (а този превод беше апокрифен), преводачът е използвал един синоним, и то много малко известен, на билката куркума. Т.е. това е куркума и то корена й – жълт на цвят. Но отде да знам, че пулверизиран корен, ще значи стрит на прах. Едва когато разбрах, че „полво“ на испански език е „прах“, ми стана ясно, че това е в същност жълтата куркума, дето китайците и индийците слагат в ориза си...
Като мина операцията една седмица седях с конците и езика беше доста кофти – болка, не силна, но дразнеща и постоянна. Почти се бях зарадвал, че нещата са наред и вече ще почна с практиката. Като ми извадиха конците реших да си почина психически от всичко и се рекох така: е сега какво толкова, най-трудната работа е свършена – остана само да се науча да си пъхам езика зад мекото небце... колко съм се лъгал!
Отново потърсих вече из форумите в България разни капацитети да кажат как се прави така, че да си пъхна езика без да го глътна и да пукна като псе. Ясно е, че се страхувах... не мога да го крия! Страхувах се от предупреждението, че смъртта може да дойде внезапно, а знам, че с предупрежденията на йогите шега не бива да се прави никога! Затова и отделих една година време, за да питам отново и отново. Срещнах странното и адско неодобрение на почти всякакви йоги в България, а и тук, в Испания. Всички казваха едно: твърде рано си подрязал езика. Кхечари се изпълнявало, когато езика сам отивал назад, дори и да не е подрязан. Това било неправилно. Защото не бивало да се реже, а поради спохождане от Божията любов, езика щял да иде сам назад. Аз щях да повърна от такива обяснения. Защо? Защото изобщо не съм от тези дето вярват, че щяло да ме споходи еди-си-какво и да съм втасал поради това тогава... За мен това, дето ми разправяха йогите в България, беше чиста проба придаване на важност. Някои от тях имаха дипломи от Индия от не знам си кой ашрам и т.н... Водеха курсове и правеха пари от нещо, което не е тяхно – науката йога. Но аз не съм им казвал какво мисля за тях, защото знаех, че ако им кажа, че за да преподават йога не бива да взимат пари за това, нали щяха да ми бият шута и да не ми кажат нищо за кхечари. А тогава мислех, че като са ходили в Индия, тамошните учители са им казвали за кхечари. Дори се сетих за една жена в София... та тя ме критикува в едно писмо, че съм бил на грешен път задето съм си подрязвал езика, защото еди-си-кой гуру някога изрично забранявал това, а освен това, тя самата си правела кхечари без проблем без изобщо някога да е мислела да си реже френума. Аз чувствах обаче, че нещата не са така.
Благодарих на всички и разбрах, че не могат да ми покажат онова, което искам. През 2010 г. вече бях разбрал, че сам в гората ще трябва да опитам техниката. Чувствах, че няма време да се занимавам с този и онзи. Само в един сайт разбрах за един човек в Америка, който дава описание на кхечари, но разбира се – дотам, докъдето и аз знам сега. За другото каза, че думи няма. Сайтът бе преведен на български – Йогани се казва човека, псевдоним на някой, който желае да остане неизвестен. От цялата плеяда конкретни разбирачи в интернет (имам предвид от разбирачите на запад от страната ни), само няколко души казваха нещо повече, но този йогин като че ли го правеше най-точно и пълно. Прецених, че ще опитам да подпъхна езика в деня на есенното равноденствие на 2010 г., както е препоръчано. Около седмица по-рано спях нощем в гората, а останалото време си бях вкъщи, прекъснах работа и се отдадох на пълна аксеза, т.е. на един вид пълно самовглъбяване. Знаех, че ако не направя както трябва нещата, пътя ми може и да приключи бързо, бързо.
Най-накрая, след едноседмични опити само нощем, успях да подпъхна езика зад небцето си и то не в гората, ами когато ми беше вече писнало и си тръгвах с колата за вкъщи. Стана като на майтап. Разбрах защо кхечари се нарича птицата, която лети в пространството – усещанията са много сходни на човек, който лети да кажем с делтапланер или балон или нещо такова.
Макар че тялото ходи или стои, или прави каквото там е нужно, усещането е точно това, доста е странно да се приеме от някой, чиито език си е на мястото в нормална позиция. Една нощ след дълга практика обаче, съм задрямал на земята върху кожата от антилопа, на която седя. Може би насън или не точно – в полудрямка, но изведнъж ми просветна нещо, един факт. Езикът ми не беше достатъчно добре подрязан от лекаря, усещах някаква спънка, когато с все сили се мъчех да го държа назад и нагоре. Но все не стигах тавана – вътрешната част на черепа, под хипофизата. Не знаех колко има дотам, но усещах, че повече не мога да го удължавам. Освен това часове наред съм го дърпал, дни наред, дори седмици!
Отидох си вкъщи и имах един скалпел, купен за тази цел от България, години преди това. Сега му беше дошло времето и на него да влезе в работа. Взех една дълга пинцета, увих й краищата с медицински лейкопласт, за да не е твърда като държа езика нагоре. Хванах края на езика, точно както сестрата в клиниката го беше направила по-рано, влязох във ваната, а пред мене беше голямо огледало. Приготвих си една чаша с водка за дезинфекция, една чиния със смес от каменна сол и куркума на прах и скалпела в дясната ръка. Доближих си лицето до огледалото, но така че да не го замъглявам с дъха си. Бях сложил и една нощна лампа специално да осветява силно областта под езика. Като вдигнах езика максимално нагоре с лявата ръка видях, че всъщност лекарят е отрязал горе-долу около 60 %, но онова, което е в основата на езика – не е. Разбрах и защо. Защото е много близо до разни вени и капиляри, които са на долната част на езика. Чак сега разбрах колко е опасна работата, която ми предстоеше и защо гуру, а не ученика, е режел някога френума. Много просто, поради опасността да се пореже някоя силно кръвоснабдена веничка или капиляр...
Започнах с малки нарези, като всеки път веднага поставях прахообразната смес. Бях си купил един спрей нещо като изстудител за зъби, за да стане така, че усещането за болка да е по-малко. Ясно съзнавах, че ако поради болка инстинктивно направя рязко движение с глава, може да стане лоша беля. Пръсках с този спрей точно в момента преди да направя разрез, като след малко преместих пинцетата вече да държи едната останала част от френума отдолу. Представи си, че искаш да отвориш един цип на дреха – държиш единия край и другия дърпаш настрани. Така правех и с френума, като с цип на дреха, само че режех по малко, все едно отварям ципа... Много внимателно за около час и половина, като се изпотих доста пъти, подрязах на максимум вече всичко каквото можеше да се отреже – до самото дъно, където започва вече самия мускул на езика. Някъде около 7-8 мм. може би или най много 9 мм. Работата е там, че тази част на френума не може да се види, че не е отрязана, струва ми се – дори и от лекар, защото езика за целта трябва да е максимално изпънат нагоре, за да се види докъде всъщност стига границата на френума дълбоко под него. Или лекарят не е искал, или не е видял, но е все едно...
Когато процедурата свърши, отчетох че всъщност нямаше много кръв. Обаче тук нямаше кой да ме шие с конци, затова се налагаше веднага да почна да държа езика си нагоре в кхечари, за да не може да зарасне. Единственият проблем беше първата нощ като заспах. Макар и за малко време, на сутринта беше започнал процес на заздравяване и се наложи доста болезнено да дърпам езика, за да не се случи това. Така за около седмица, с постоянен контрол, успях да задържа езика да не се срасне, след това вече нямаше проблеми.
Малко по-късно, след около 2-3 седмици, езика докосна точката която отговаря на 3-та степен кхечари. В тази 3-та степен са описани ефектите, които тялото добива за няколко години непрекъсната практика. Има обаче още една стъпка, по чийто въпрос работя сега, защото не съм успял да я достигна. При тази 4-та позиция, която е най-много на около 4-5 мм. от 3-та, се постига прочутото състояние „кевала кумбхака“. Така йогите наричат състоянието, в което човек не диша, но не е и мъртъв. Не диша не поради волево задържане на дъха, а защото инстинкта за дишане е потиснат. А той, казват, се потискал, когато нямало нужда от него, а нямало нужда от него, когато духа на йогата обитавал мястото, откъдето е произлязла жизнената сила. Казва се, че когато йогата е в тази среда, на неговото тяло не му е нужно да диша, затова и не го прави, но тялото е живо, защото жизнената сила не си е отишла от него. Казва се, че това настъпва мигновено, когато езика докосне точката на 4-та степен. За да стане това обаче, има един „малък“ технически проблем. И той е, че физиологично има само един път езикът да достигне от точка 3 до точка 4. И този път е през някои от вътрешните отвори на носа, като обаче не се насочи навън към ноздрите, а нагоре в пространството, преминавайки през тесните синуси. „Малкият“ проблем, е че дупките са много тесни, а езикът е доста по-широк и няма достатъчно място да се обърне настрани. Може, но малко. Казват, че имало обаче един начин – отворите отвътре на носа сами да станели по-широки... Е как да станат като това са хрущяли, облечени в малко кожа? На практика е невъзможно.
Никъде, в никой трактат, не се казват тези неща. Никъде и никога! Йогани също споменава донякъде. Казват, че само милостта на гуру е това, от което ученика имал нужда на този етап. Аз не знам това. Но знам следното. Истината в тази техника седи между 3-та и 4-та стъпка. Овладяната 3-та стъпка, макар и трудна, за няколко години ще изпълни човека с особена енергия, позволявайки му да живее от много малко... Но единствено 4-та стъпка и нейното постигане давало свободата на духа и тялото. Аз съм убеден, че е именно така. Изобщо, всичко което е писано и съм чел за кхечари в древните ръкописи е излязло вярно! Чудех се дали да не напиша писмо на Йогани и тъкмо мислех един ден да го правя, когато неволно открих в тялото следното нещо, което никога не е споменато – в това съм убеден. Може да е споменато от устата на учител на ухото на ученик, но не е записано! То е следното: има една поза, казва се „ширшасана“, т.е. стойка на глава – всеки я може... В ежедневната си практика всеки я включва, като особено важна, защото в превод значи – „цар на асаните“. Аз също я упражнявам. В позиция, когато човек е с главата надолу, не му е да мисли кой знае колко неща, нали? Просто се чуди как да закрепи дереджето: първо да не падне, второ да не му гръмнат ушите от налягането на кръвта в главата и т.н. С една дума, не може да се разсъждава много-много, особено по-отвлечни неща. В тази позиция обаче, един ден си зададох въпроса – какво би станало, ако сега направя мудрата? И я направих, както си седях на главата. Нищо особено, малко по-трудно стана, но пак стана. По едно време както бях така с език назад зад мекото небце опрян в тавана на черепа ми, ми хрумна да докосна крайно чувствителния назален септум, това е преградата, която разделя отвътре каналите за ноздрите. Искам да посоча изрично, че това място е много пъти по чувствително от клитора на жената или от онази част от главичката на пениса, която е точно под канала на уретера и която съединява двете половини отдолу на главичката. Тези две точки при жената и мъжа са най-чувствителните на тялото отвън. Искам да кажа, че назалния септум е много, много чувствителен, много повече... Докосването, е като удар от ток, особено, ако е малко по-бързо. Така че се подготвих психически и както си седях на главата – докоснах септума. Той е като ръб, като било на планина. Установих, че отворите бяха станали доста по-големи, особено единия – десния.
Много внимателно, за около няколко минути подпъхнах езика там навътре. Дишането ставаше само през лявата ноздра. Мисля, че за около 3-4 мин. съм преминал около 3-4 мм. навътре и нагоре, а може и по-малко. В един момент спрях и не продължих. Имах едно усещане, че сега не бива да продължавам, не зная защо... Това, което открих за себе си обаче, е именно, че намерих начин, не по-скоро показа ми се начин, по който химията на тялото за момент се променя и онова, което е немислимо – става факт.
Искам да се знае, че за изпълнение на кхечари никога и никъде не се посочва друга позиция, освен тази на седнало положение. И се препоръчва специално позата „сидхасана“. Защо? Защото петата на левия крак натиска мястото на канда, а това е мястото между ануса и пениса точно по средата. Казва се, че там спяла кундалини. Там обаче е на практика другия край на блуждаещия нерв, долния край. А горният е точно мястото, където се изпълнява кхечари. Ето какво правим тогава.
Какво казват древните източници – застани в тази позиция и направи кхечари. Преведено – стимулирай двата края на блуждаещия нерв. А той пък е основата на парасимпатиковата нервна система у нас – тази, от която зависи покоя... релакса... и мисълта, силата й! Някъде се препоръчват и други асани, но само седнали. А като седи човек, именно каналите на ноздрите отвътре няма как да станат по-големи. Защо е така – не знам. Знам само едно. В написаното знание в книгите няма нито едно нещо, описващо завършения цикъл на важна техника. Нито едно! Затова мога да заявя категорично: книгите, дори и най-свещените такива, служат само като запалка на нашия интерес. Ако ние мислим, че в книгите ще намерим подробно описание за това кое и как става, значи не сме от най-добрите интуитивни анализатори.
Дори си мисля, че това което казвам сега, дори и да е точно документирано от личния ми опит, едва ли ще влезе в работа на някого...
Кхечари мудра
Това, което показва г-н Прахлад Джани (в новината от началото на статията), като резултати от медицинските изследвания, е резултат на древната йогийска техника „кхечари мудра“. Във видеата, които са разпространени в интернет, а и от самите обяснения на г-н Джани, не се говори директно за тази древна техника. Причините за това, ще обясня по-долу. Тук има кратко филмче за него, за съжаление на индийски:
Официалното обяснение на индиеца е повече от метафорично. Той споделя, че на съвсем млада възраст е срещнал Богинята, която го дарила със способността да живее без храна и вода – факти, съвсем достоверно документирани, както от индийски, така и от западни медици и учени. Тук ще се опитам да коментирам този феномен и да го направя така, че да стане достъпен за нашия български тип ум. Както е известно, ум, изключително настроен критично към всеки един факт, който е необясним от гледна точка на съвременната наука. И също така ум, тайно вярващ в една висша сила, способна да стои над всичко. Поради това наглед противоречиво качество на ума на българина, е много трудно, за който и да е да даде коментар на феномен като този на Прахлад Джани. Аз си позволявам да направя коментар от позицията на това, че съм роден и израснал в България, а също и от факта, че познавам техниката, за която ще говоря, практикувайки я.
На приложеното по-долу видео (на което съм се самозаснел) може да се види, само онази част, която е възможно да се заснеме с камера. Останалата част от техниката може да бъде заснета с рентгенова камера, поради обективна причина. Приложил съм снимки, които показват това, рисунки от интернет.
Техниката се състои в следното: най-напред се подрязва френума под езика, така че езика да остане свободен за движение. След това се издължава с движения, подобни на доенето на вимето на крава с ръка. Когато езика е толкова дълъг, че може да докосва носа и най-долната част на брадата, се обръща назад и нагоре зад мекото небце.
Както бе загатнато – съществуват 4 степени на техниката, както е показано на една от рисунките:
Ефектът на постижението на г-н Джани не е постигнат веднага, ще обясня защо. Самата технология дава прогресиращ ефект. В началото, в първите няколко месеца се забелязва едно рязко повишаване на издръжливостта на тялото към агресивни фактори, като липса на храна за около 3-4 дни и вода за около 2 дни. Като тази издръжливост постепенно нараства с времето. Г-н Джани е постигнал ефекта още като малък, но не веднага. Най-рано след около 2 години от момента, в които той казва че е получил благословията на Богинята. Тук е мястото да кажем, че думите на индиеца, не бива да се вземат директно, а да се изтълкуват правилно. Не защото не са верни – напротив, но защото ума на господина е индуски настроен, а нашия е български. Съществува една много голяма разлика в умовете на българите и на индийците, както поради особеностите, в които ние живеем, така и в средата и възпитанието които получаваме от малки. Затова някои факти, които са обективна даденост, могат да бъдат интерпретирани по съвършено различен начин от българския ум и от този на индуса. Това не значи, че нечий ум изкривява нещата. Това значи, че отражението в личностния ум е характерно за нацията, оттам и думите, с които се описват фактите. Думите могат да бъдат много различни, но ние трябва да знаем, че тези думи са само едно лично субективно отражение на процеси, ставащи обективно в тялото и неговата енергетика. Поради факта, че изпитвам тези процеси и в момента, мога да заявя най-отговорно: ще се опитам да преведа за нашия български ум, ставащото с г-н Прахлад Джани.
Нека да спомена малко повече и за самата кхечари мудра. Да направя едно уточнение: кхечари и по-скоро ефектите й върху тялото и съзнанието не могат да бъдат възприети от нормалния човешки ум. Могат да се видят само резултатите, но механизма не може да се схване от нашия ум. След това ми твърдение, вероятно с право ще попитате – ами защо се захващаш да обясняваш нещо, за което сам казваш, че не може да бъде обяснено, не е ли това една безсмислица и глупост от твоя страна? Истината е, че ще сте прави и аз много добре съзнавам това. Погледнато от страна на аналитично настроения ум, аз съзнавам, че това, което ще кажа по-надолу вероятно ще изглежда глупост, лишена от логика и изобщо – една безсмислица. Искам да кажа, че ще поема всяка отговорност за думите си, включително и всякакви категоризации от ваша страна за написаното от мен. Ще сте прави, ако ме упрекнете за каквото и да било или решите, че това са приказки и бръщолевения. Ако искам да кажа нещо по въпроса за кхечари се налага да поема тази отговорност. Правя го, защото съм българин и защото мисля, че е по-добре някой българин да каже нещо по въпроса, изхождайки от лично наблюдение и опит. Дори да съзнавам, че думите ми могат да събудят насмешка или преценка за идиотизъм и глупост, все едно, ще поема отговорността за решението си да говоря. Това произлиза от следното: ако се опитаме да опишем нещо, което стои извън нашия обсег на възприятие, нашето описание с думи ще бъде деформирано. Онзи, който се опита да изгради представа за описваното от нас, единствено посредством думите, ще изгради неточно копие в съзнанието си. Това е така, защото думите принадлежат на измерение, което е по-ниско от описваното явление или обект. Единствено можем да се надяваме, че онзи, който слуша сам има и друг канал за информация до описвания обект или област, канал различен от думите с които ние се изразяваме. Но това не може да е сигурно. Ако слушателя разчита само на думите ни, тогава вероятността да отчете, че говорим глупости е около 100%.
Сега по същество за техниката: преведено на български, звучи много романтично и мистично – „кхечари мудра“ значи „печат“ или „полет на птица в небето“. Наистина усещането на оня, който за пръв път направи кхечари мудра е, че се озовава в някакво пространство, в което никога не е бил по-рано и в което като че ли няма край. Тази техника е била скрита, не защото не може да се изпълни, а защото просто е смъртоносна. Може да се попита – защо да е смъртоносно, ако човек постави езика си зад мекото небце, нагоре и го опре след време до тавана на пространството там, от вътрешната страна на черепа, точно под мястото където се намира хипофизата. Оттук натам навлизам в недоказана медицинска терминология и физиология, така че може спокойно да се противопоставите на твърденията ми. Няма да се стремя да споря, ако не сте съгласни.
Има една част от нашето тяло, нека да го наречем една по-ефирна част, една система, която може да бъде съпоставена с нервната система, макар да не я припокрива напълно (но е най-близка като описание). В нашето тяло има безброй много канали, по които тече нашата жизнена сила. Горе-долу се припокриват с нервите, но ако направите разрез в тялото, тази система няма да се види. Нека я наречем „въображаема“, просто защото няма да я видим, което не значи, че не съществува. Йогийските методи (асани, дихателни техники, мудри, бандхи и т.н.) имат за цел да почистят тази именно невидима за окото система от разни препятствия, които я задръстват. Йогите казват, че нашата жизнена сила тече в системата от „нади“ и колкото е по-чиста тя, толкова по-жизнени сме ние. Аз ще се придържам към това понятие, защото е кратко, а и не мога да дам по-добро. Когато надите биват на 100% проводници на силата движеща се във Вселената, се казва, че човека е на 100% жизнен и осъзнава всичко в тази Вселена, включително онова, което смята, че е неговата собствена същност – негово Аз.
Кхечари е смъртоносна, защото когато езика се постави на мястото под хипофизата, той прави един вид късо съединение между физическото тяло на индивида и резервоара от безкрайна енергия съществуващ в тази Вселена. Знае се, че именно зад очите и дълбоко в кухината на носните отвори, се преплитат много и важни нервни окончания. Когато езика е поставен там, се усеща една много силна горещина, но не е като да ни е топло. Чувството е, сякаш нещо докосва с много силна напрежение тази част от главата ни, само че отвътре. Ако надите не са почистени от наслойките, натрупани в обикновения ежедневен живот, резултата от поставянето на езика на мястото е или полудяване или смърт. Смъртта може да е инсулт като физическа причина (мисля че най-често ще е тази). Ако има изчистване на надите, но недостатъчно и човека задържи там езика си малко по-дълго, вероятността от умствено побъркване е много висока. Природата е поставила една естествена преграда за нас, като е сътворила силно кръвоснабден френум (ципата под езика). Природата е мъдра и знае, че тази преграда ще държи човека, или по-скоро ума му, в състояние безопасно за тялото, което обитава този ум. Природата знае, че ако един ум-личност, се сблъска и възприеме една реалност, за която не е подготвен, това ще е края на обителта на този ум, което се явява нашето физическо тяло. Тук искам да кажа, че йога е една изключително опасна наука! Казвам го с цялата отговорност за думите си, като под това не разбирам популярните упражнения и практики, които са всеизвестни. В цял свят под йога се знае, че това са упражненията, носещи здраве и т.н... Това всичко е вярно и без тях не може, но искам да подчертая дебело, че каквото се знае и е написано и известно за йога не е същността й. Сега ще изкажа едно твърдение, за което може би ще получа заслужени укори и презрение. За йога не може да се говори. Всички описания, сутри и книги са само бегли насоки върху същността. Знам, че твърдението е налудничаво, но така е в царството на думите... съжалявам.
Какво говори г-н Джани в своите обяснения към лекарите?... Той казва, че Богинята му дала този дар. И не казва нищо друго, освен че показва на лекарите една течност, идеща от небцето и спускаща се в устата му. Той казва, че това е сома, с която се храни тялото му и която му дава Богинята. Освен това твърди, че може да задържи тялото си в това състояние дори няколко хиляди години. Споменава също, че може да извърви едно 200-300 километрово разстояние пеш, преди да се измори...
Какво е станало и става в тялото на този индус? Вследствие на своето развитие малкия Прахлад Джани или е роден без френум под езика, което е изключително рядко като явление или на една млада възраст този френум е прерязан и малкия е бил посветен в тайната на техниката. При всички случаи, той практикува тази техника от съвсем малък. С течение на времето, се получава едно разширение на съзнанието и възприятието. Нещата които се възприемат, за да имат контакт с нашия ум, приемат форма, позната на ума ни – за ума на индуса, да смята че Богинята го благославя и да я вижда, е толкова реално, колкото за ума на българина е реално да постави под съмнение твърдения, надхвърлящи общоприетия здрав разум. Обърнете внимание на немигащите очи на индуса. В позиция на кхечари мудра, засягайки или по-скоро едва докосвайки краища от нервните окончания на очните нерви, на блуждаещия нерв, концентрацията става съвсем естествена и очите не реагират или реагират много малко на външния свят. Очите остават фиксирани, сякаш в нищото. Искам да поясня, че външно състоянието на погледа не е много по-различно от погледа на луд... Разликата е в душевното и умствено състояние. Оттук иде общоизвестната теза, че мъдростта и просветлеността са само на крачка от глупостта и умопомрачението. Това е истина, както в преносен, така и в буквален смисъл. Обърнете внимание на факта, че ноктите на ръцете и краката на Прахлад Джани са лакирани. Освен това по тялото му можем да забележим, множество атрибути на класическата женска украса за тяло. Не мислете, че този индус е обратен, нищо подобно! Но, ако кажем и че е нормален, също няма да е вярно. Защо? Защото в съзнанието на точи човек липсва категоризацията за собствен пол като себевъзприемане. Разбира се, той знае, че неговото физическо тяло е на мъж, но нещата спират дотам. Няма да се впускам да казвам нещо повече от това, че личната му жизнена сила в нито един момент не се изразява като женственост или мъжественост. Този човек по дух не е нито мъж, нито жена. Той обкичва физическото си тяло с украшенията на жена, защото смята, че това физическо тяло, което ние възприемаме като негово, за него самия не е негово, а е по-скоро дар от Богинята. Той смята, че тялото, което обитава е дар от Богинята и именно тя му е дала възможността да поддържа това тяло живо без обичайните средства – храна и вода. Той счита, че тялото е само негово временно жилище, докато трае пътя му на тази планета. А това жилище принадлежи по право на Богинята. Така, че той показва почитта си към нея, като го украсява по този начин.
Сега искам да кажа какво е Богинята или по-точно, да се опитам да хвърля малко светлина що се отнася до тази същност и начина по който той я възприема. Искам да отбележа, че процеса, който се случва в кхечари мудра в тялото на йогата има пряко отношение. Субстанциите, за които ще говоря не се откриват при анатомично-физологичен анализ от съвременните медици. Следователно каквито и критики да бъдат отправени към мнението ми, не оспорвам нито отричам за правдиви. Но не бих защитавал твърденията си, защото е безсмислено от логична гледна точка. От микроскопичните процепи на черепа под хипофизата се отделя сома – мистериозната субстанция, която прилича на течност. Според мен не е течност, но ако сте пипали хлороформ или друг силно летлив флуид, ще добиете престава какво имам предвид. Йогите казват, че тази течност, е от петия вид материя – етерната. Аз също смятам така. Тази течност има характерните черти на ин-субстанция. Става така, че не може да се даде постоянно описание на вкуса, защото той е променлив. Варира от солен и сладък до нюансите на различни плодове и билки. Сигурно е обаче, че ако човек без да е пречистил системата от нади постави езика си на мястото, ще усети горчив вкус и ако не прекрати, скоро ще умре, от различни болести. Затова символът е на женска богиня. Има още една символика, свързана с езика. Когато езика е на мястото, човек не би могъл да говори. Макар че върха на езика е поставен на определено физическо място, йогите твърдят, че в това състояние, езика и ума се намират в Акаша. Ако кхечари се практикува, съзнанието в тялото се разширява с огромна скорост, предизвиквайки промени както в ума, така и в тялото. За около 2 години и половина, при постоянна практика, тялото се изпълва със сома (това е според старите ръкописи). Под постоянна практика се има предвид времето, докато човек не спи, не се храни и не говори. От позиция на човек изпълняващ практиката малко повече от 2 години неотклонно, мога да потвърдя, че споменатите срокове смятам за достоверни, тъй като промените в тялото които отчитам са пропорционални на времето ми до момента на практиката. Истината е, че аз също не мога да повярвам, че тези промени стават, макар да ги виждам в собственото си физическо тяло. Умът ми, който е досущ като на един средностатистически българин, просто отказва да разбере как става това. Дори и да искам не бих могъл да знам. Но простата констатация показва, че тялото издържа, без никакъв проблем на 2, 3 дни без вода и много дни с по един-два плода на ден, при това без да се откъсваме от ежедневието и задачите, които вършим. Също така и без да се усеща характерното падане на кръвно и леко виене на свят, което усещат всички, които постят. Има и нещо друго – килограмите остават същите, а урината е съвсем малко. Г-н Джани, според лекарите не отделя урина – тя се абсорбира обратно в тялото. Според моя опит не мога да потвърдя/отхвърля това, но мога да спомена, че урината е съвсем, съвсем малко. Ще кажа следното – аз не вярвам в това което става с тялото, защото няма как да стане, според познатите ни теории. Все пак, като виждам какво става (в тялото, в което пребивавам), аз се чувствам озадачен! Не би могло да се намери отникъде, където умът ми знае, енергия, с която то да работи през деня или да си върши задачите. Простата сметка откъм енергиен баланс ми казва, че няма откъде тялото да има енергия. И все пак, то работи добре, макар и само след около 7 месеца практика. Това е и главния ми мотив да коментирам г-н Джани: защото знам че е прав. И как го прави, при все, че умът ми не го побира. Умът ми е също както твоя, уважаеми читателю! Трудно е да се повярва, докато не се сблъска човек... Тук искам да кажа, че първия стих на „Дао Дъ Дзин“, по памет беше, че Дао, което може да се определи с думи не е истинско Дао. Когато езикът е в устата, ума работи и езикът може да говори. Но когато се говори се изпуска смисъла... Имам предвид, че за да се разбере смисъла, езика не бива да е на обичайното му място, там където може въобще да говори. Смятам че мекото небце е физическия материален субстрат на границата между ерудиция и знание. Като под ерудиция разбирам всичко, за което може да стане реч, но прекрасно разбирам, че то е и си остава само ерудиция. Знание настъпва, когато езика и ума са на мястото, където езикът не може да говори, а ума – да работи. Защо ума не може да работи при кхечари? Защото в този момент цялото усещане за „Аз“ се намира някъде там, зад очите. Защо Прахлад Джани смята, че Богинята го е благословила? Защото флуидната сома храни тялото, по начин, че не се усеща глад или жажда. А това е достояние на женския принцип, както майката храни детето... Има и следното нещо – ако например усещаме силна жажда – правил съм този опит доста пъти и то по необходимост, от зор заман дето се казва, а не защото така ми е кеф. Тъй като не съм богат човек ми се е налагало доста пъти да минавам километри пеш и съм забелязал това, че дори и устата ми да е суха и слюнката слепнала, когато езика е назад, няма жажда. Това не е за вярване, но много пъти ми е помагало да издържа на жажда или глад – в прекия смисъл, по необходимост и липса на вода и храна. Със сигурност Прахлад Джани е напълнил цялата система от нади и ефирни нерви с етерната сома – нещо, което му помага да живее по този начин. Има и друго, става нещо като пристрастяване към това състояние, стават промени в психиката и човешкото създание постепенно започва да става съвсем друго като същност. Не че престава да бъде човек. Да го кажем така: става човек, много по-малко зависещ от материалните ограничения, отколкото събратята си и това, което е бил самия той допреди това. А в случая с г-н Джани, бих казал, че е човек изцяло независещ от материалните препятствия, като нуждата от храна и вода. Дори съня намалява много, като необходимост. Сигурно е едно: медиците, гледайки хора като този индус още много години ще се чудят какво става и ще определят състоянието му като феномен. Не то не е феномен! Това е науката на йога, доведена от въпросния човек до своя апогей. Наистина, учените, наблюдавайки това от позицията на съвременната наука, са лишени от шанс дори да разберат и частица от механизма. Но това важи всъщност за всеки наблюдател от въпросната точка на съвременен учен. Според мен, механизмите са съвсем прости, стига да познаваме макар и бегло конструкциите, в които живеем... На видеото показвам техниката, която може да се види в този й вид и в интернет. Но това е и всичко което може да се покаже, за останалото може да се говори с почти никакъв шанс за разбиране и единственото, което е от значение за разбирането на механизма е личния опит в тази техника.
Все пак най-сърдечно искам да предупредя: не правете тази техника! А онези, които искат и решат да я опитат, нека знаят, че преди това да стане ще трябва доста да се трудят, ако не искат да умрат или да полудеят. Сега си мисля, че ако знаех какво ще преживея и премина, със сигурност нямаше да се устремя към тази практика. Но откъде да знам защо така е станало... Не съм вярващ човек, със здрав разум съм, но все си мисля, че съдбата има пръст в това – кой до каква степен и какво ще достигне като знание. Мисля че за г-н Джани не е било въпрос дали да стане такъв или не – човек-феномен, просто съдбата така е решила. Отново повтарям – не съм суеверен човек, но това, което виждам като физически факти, съпътстващи физическото ми тяло от времето на тази практика, ми говори едно: не сме ние тези които взимаме решенията за нас самите или ако нещо и някой е решил каква да е съдбата ни, нашата свобода е може би единствено да я следваме докрай и с радост... само това ни остава като че ли...
Ефекти и техническа информация
Слънцето има материален израз в човешкото тяло и това е слънчевия сплит. Луната също има такъв израз – това е хипофизата. Хипофизата се намира точно там, където се чертае така нареченото „трето око“ на човека или малко по-надолу, най-много около сантиметър навътре в черепа, около 3-4 см. високо в носните кухини, синусите имат една извивка на черепа – лекарите й казват „турското седло“. Точно там, но отвътре е хипофизната жлеза. Тя е регулатор, шеф на всички жлези с вътрешна секреция в човешкото тяло. Каквито заповеди даде тя на останалите жлези, така и те си вършат работата – да въвеждат хармония във физиологичните процеси вътре в нашето тяло. Тези заповеди се дават посредством едни силно летливи течности, отделяни от жлезата с големина на грахово зърно. Черепната кутия, точно под нея, където е извивката-турско седло, има, да го опиша така – една малко рехава структура. Усеща се като нещо между хрущял и някаква гъбична материя, нещо подобно на вулканичните камъни – като че ли има едва осезаеми мънички дупчици... Това установявам от допира с върха на езика. Течността (летливата субстанция) е такава, че мога да я оприлича на ацетон, вискозитета и е от този порядък, т.е. силно летлива, може да бъде сравнена с хлороформ... Малко е трудно да се определи, макар да се докосва с език, дали това е течност или може би на ръба на течностите и газовете... Във всеки случай е на самата граница между тези две състояния на флуидите. На вкус не е постоянна, изменя се в много широки граници, може би на половин час или час време. Честотата на смяна на вкусовете зависи от други, второстепенни фактори, сега няма да ги коментирам...
Какво става? Нужно е може би само няколко капки хормонална есенция, отделена в рамките на час или два или няколко часа дори, за да стигне тя до всички жлези и системи регулиращи тялото...
Как става това? Ние ходим изправени, повечето време сме прави и главата ни е най-високата точка. Посредством земното привличане, флуида, колкото и да е лек, тази течност се спуска, процеждайки се точно през тази структура – долната част на турското седло, много бавно... Е, понеже е силно летлива минимални количества тръгват надолу по каналите на лимфата и на кръвоносните съдове, но винаги придържайки се към оста на основния нерв на парасимпатиковия дял. Този нерв се спуска надолу през центъра на тялото, минавайки по средата на слънчевия сплит. В нормално състояние течността отделена от кой да е човек, спускайки се надолу в тялото – преминава през слънчевия сплит. Там става следния процес: понеже ние дишаме и течносттта-флуид преминава от силно летлива течност в газ. Този газ се поглъща от мембраните на клетките наоколо и по-специално от мембраните на клетките на белите дробове в най-долната им част. След това заедно с дишането и изхвърлянето навън на въглеродните окиси и двуокиси, полека-лека и тя заминава в атмосферата. Това става при всички така наречени нормални хора, които в по-голямата част от времето си са поставили черепа си по-високо от диафрагмата/слънчевия сплит. Диафрагмата не е слънчевия сплит, но е съвсем близо, затова казвам така.
Тези така ценни хормони, не достигат до предназначението си, или да кажем, че достига едва няколко процента от тях или по-малко. По този начин останалите жлези и системи в тялото ни съвсем малко могат да чуят заповедите на Майката на нещата – хипофизата. Резултатът е постепенно унищожение на тялото, физическо остаряване и физическа смърт. Нашите чувства, каквито и да са те, представляват точно момента, на изпаряването на тази течност в областта на слънчевия сплит. Там е нашето Слънце – символично, но и съвсем реално. Слънчевият сплит възприема най-много от лъчението на звездата Слънце, достигнало нашата планета Земя – било във видимия или невидимия спектър на лъчите. Както Луната движи циклите на Земята, както тя ги контролира, така и хипофизата, нейния представител в тялото, тя контролира него... Не слънцето, а Луната е нашият господар в тялото! Т.е. хипофизата. Когато течността попадне в слънчевия сплит и се изпари, има детектори, нерви, които дават сигнал на хипофизата, че нейните заповеди – течността от безценни най-фини хормони – не е доставена на необходимото място, а е унищожена. Точно в този момент в нас се пораждат чувства, но насочени навън, в материалния свят. Когато това става – ние изпитваме всички познати ни чувства, за които казваме, че са предизвикани отвън, от външния свят.
Границата между така наречения външен и вътрешен свят е кожата на човека. Всичко, което се извършва в неговото физическо тяло и самата му вътрешност е вътрешния свят. Всичко, намиращо се в обратна посока на органите, е външния свят – всичко извън тялото. Когато течността се изпарява, причината е в слънчевото сплетение, защото тя минава оттам. Именно концентрацията, кондензираното влияние на лъчите, възприети от звездата ни Слънце, са причина, течността да премине в газ и да напусне тялото през дробовете ни. След това ние казваме – изпитвам това и това, заради еди-си-кой или какво...
Истината е, че ние инстинктивно следваме пътя натам, накъдето е отишла нашата така ценна течност – навън... Ние сме я загубили, но един вид ревем за нея, безутешно, изпитвайки всякакви чувства – радост, тъга, болка, обида, като мислим, че това може би ще ни върне течността. А тя е така необходима за тялото ни. Тя би го хранила, защото Майката хипофиза е пратила течността да си храни децата – останалите жлези и системи. Ние сме я изтървали навън и сега изпитваме чувства. Много хора знаят, че изпитваните чувства не топлят, не хранят тялото ни, че са илюзии и преливане от пусто в празно, че няма полза от тях, ако съдим разумно... Затова се казва много често – голяма работа като изпитваш това или онова, какво значение има – чувствата какво ще те нахранят?... И има голям смисъл в това – насочените навън чувства са като полъх, вятър, но реално изобщо не хранят тялото, а дори напротив – в много случаи ни карат да правим вредни неща за тялото си...
Сега да разгледам другия вариант, защото има още един такъв. Течността, се отклонява по пътя, в който тя ще бъде изпарена и превърната в дим, или да кажем, ще се унищожи като стигне в слънчевия сплит... Отклонението може да стане веднага след като излезе от черепната кутия, на място там или най- късно, когато стигне до щитовидната жлеза. Ако това се случи, флуида поема по друг път, за да стигне децата на хипофизата – останалите жлези. Пътят минава отзад през гърба, самото разстояние е съвсем малко като разлика, но е значимо... Ако флуида не бъде унищожен, тогава тялото се храни правилно, работи хармонично и енергийните ни канали са в унисон.
От една страна Слънцето дава силата на тялото, но не може да унищожи реда в тялото, създаден от Луната – хипофизата. Човек не старее, здрав е, много е силен физически и ако изпитва чувства – а той изпитва такива задължително – то тези чувства са насочени във вътрешния свят. Не че не мисли за околните и любимите си хора – напротив! Но той мисли и отправя такива усещания, които са хармонично балансирани и така те са стабилни. Всяко чувство, което е балансирано енергийно през тялото на чувстващия е стабилно. Това може да стане само, ако флуида не е изгорен и изпепелен. Тогава чувствата са пълни със сила, но не такава, че да изгаря нашите любими хора... Ако обаче флуида бъде изпарен от слънчевия сплит, тогава в нас се пораждат чувства тип „циганска любов“ – от ден до пладне. Бързи и пламенни, но повърхностни и мимолетни. Никой не харесва това. Защо?
Защото такива чувства са лишени от балансирания енергиен модел, както е програмиран от хипофизата преди това. А на всеки човек хипофизата има едни и същи функции – да командва тялото. Когато ние изтървем флуида и го изгорим и изпуснем навън с дишането, тогава чувствата ни съответно стават кекави, никакви и повърхностни. Тогава другите разбират този факт, защото тяхната хипофиза им казва подсъзнателно нещо – гледай го този, какво изпитва и ми показва – това не е истинското... Хипофизата е програмирала за човека кое как трябва да е, за да има хармония на чувствата... така хората подсъзнателно разбират кое чувство е правдиво и кое е фалшиво, слабо и бледо. Най-добре умеят това жените, защото имат по-добра връзка с хипофизата си, но това не пречи да правят същите грешки...
Йогите в древността са намерили начин как пътя на флуида да бъде отклонен така, че да не бъде унищожен в слънчевия сплит. Има няколко метода за това. Най-добрия, но и най-трудния и сложен, а същевременно и опасен е, когато потока се отклони веднага след като напусне черепа.
Друг метод, лесен и достъпен за всеки е този: човек трябва да стои всеки ден в продължение на около 3 часа и половина в позиция с краката нагоре, една поза, подобна на „свещ“, но не съвсем. Казва се „випарита карани мудра“. Да го кажем свещ, но в един лесен вариант, краката са малко по-назад и надолу и ханша е малко по-свален към земята, подпрян с ръцете. Всеки може да я направи много лесно. При тази поза, течността не може да тръгне по обичайния канал, защото няма какво да я накара да го прави. Главата е най-ниско, а слънчевия сплит и тялото седят по-високо. Гравитацията кара течността да се изсипва малко над гърлото. Но точно там, понеже брадата е опряла в ямката на гръдната кост, флуида бива принуден да тръгне през друг канал, по-назад, който е всъщност нервен път усукан около гръбнака. И не точно по нерв, защото това не става – не е възможно. Нервите провеждат електромагнитни импулси, а не флуиди, но следва неговата посока – на нерва около гръбнака. Както, ако сложим тапа на ваната, водата няма да изтече, но като стигне до отливника, ще замине по друг път надолу в канала. Така става и тук. Флуидът отива пак в тялото, но по друг път. Най-важното е да се заключи с брадата гръдната кост. Именно този блокаж прави възможна промяната на пътя, както и обърната позиция на тялото – с главата надолу. Това е заради земното притегляне. Има и други позиции, в които това е възможно, но тази е най-лесната...
Който съумее и не го мързи в продължение на около 10 г. всеки ден да прави по 3 часа и половина тази лесна поза, той ще създаде един постоянен поток на флуидната безценна субстанция, тялото му ще е здраво, а чувствата силни, стабилни и най-вече верни! А освен това, ще е уважаван от другите си събратя именно заради това... Може да е глупак, но ако потока е сменен, това няма никакво значение! Този човек ще добие сила, мъдрост за живота и най-вече ще бъде обичан от другите хора заради нещо, което те не биха могли да определят с думи, но което ги храни духом един вид... Нещо, което им носи свежест и необичайно повдигнат дух, като имат вземане даване с такъв човек... това е белега... по-добре, не мога да го кажа, но е това горе-долу...
Ей това е механизма на чувствата, гледан от позиция на Раджа Йога. Спестил съм разни термини, освен два – тези на двата описани метода. Който чукне в google тези имена, веднага ще се разбере за какво става дума, понеже са много известни. Но аз не препоръчвам първия – кхечари. Той е бърз, но е много рискован. Вторият е по-лесен и достъпен, а ефекта е същия... така че е по-удачен и добър... според мен е така.
Даманхур
Официалното обяснение на индиеца е повече от метафорично. Той споделя, че на съвсем млада възраст е срещнал Богинята, която го дарила със способността да живее без храна и вода – факти, съвсем достоверно документирани, както от индийски, така и от западни медици и учени. Тук ще се опитам да коментирам този феномен и да го направя така, че да стане достъпен за нашия български тип ум. Както е известно, ум, изключително настроен критично към всеки един факт, който е необясним от гледна точка на съвременната наука. И също така ум, тайно вярващ в една висша сила, способна да стои над всичко. Поради това наглед противоречиво качество на ума на българина, е много трудно, за който и да е да даде коментар на феномен като този на Прахлад Джани. Аз си позволявам да направя коментар от позицията на това, че съм роден и израснал в България, а също и от факта, че познавам техниката, за която ще говоря, практикувайки я.
На приложеното по-долу видео (на което съм се самозаснел) може да се види, само онази част, която е възможно да се заснеме с камера. Останалата част от техниката може да бъде заснета с рентгенова камера, поради обективна причина. Приложил съм снимки, които показват това, рисунки от интернет.
Техниката се състои в следното: най-напред се подрязва френума под езика, така че езика да остане свободен за движение. След това се издължава с движения, подобни на доенето на вимето на крава с ръка. Когато езика е толкова дълъг, че може да докосва носа и най-долната част на брадата, се обръща назад и нагоре зад мекото небце.
Както бе загатнато – съществуват 4 степени на техниката, както е показано на една от рисунките:
Ефектът на постижението на г-н Джани не е постигнат веднага, ще обясня защо. Самата технология дава прогресиращ ефект. В началото, в първите няколко месеца се забелязва едно рязко повишаване на издръжливостта на тялото към агресивни фактори, като липса на храна за около 3-4 дни и вода за около 2 дни. Като тази издръжливост постепенно нараства с времето. Г-н Джани е постигнал ефекта още като малък, но не веднага. Най-рано след около 2 години от момента, в които той казва че е получил благословията на Богинята. Тук е мястото да кажем, че думите на индиеца, не бива да се вземат директно, а да се изтълкуват правилно. Не защото не са верни – напротив, но защото ума на господина е индуски настроен, а нашия е български. Съществува една много голяма разлика в умовете на българите и на индийците, както поради особеностите, в които ние живеем, така и в средата и възпитанието които получаваме от малки. Затова някои факти, които са обективна даденост, могат да бъдат интерпретирани по съвършено различен начин от българския ум и от този на индуса. Това не значи, че нечий ум изкривява нещата. Това значи, че отражението в личностния ум е характерно за нацията, оттам и думите, с които се описват фактите. Думите могат да бъдат много различни, но ние трябва да знаем, че тези думи са само едно лично субективно отражение на процеси, ставащи обективно в тялото и неговата енергетика. Поради факта, че изпитвам тези процеси и в момента, мога да заявя най-отговорно: ще се опитам да преведа за нашия български ум, ставащото с г-н Прахлад Джани.
Нека да спомена малко повече и за самата кхечари мудра. Да направя едно уточнение: кхечари и по-скоро ефектите й върху тялото и съзнанието не могат да бъдат възприети от нормалния човешки ум. Могат да се видят само резултатите, но механизма не може да се схване от нашия ум. След това ми твърдение, вероятно с право ще попитате – ами защо се захващаш да обясняваш нещо, за което сам казваш, че не може да бъде обяснено, не е ли това една безсмислица и глупост от твоя страна? Истината е, че ще сте прави и аз много добре съзнавам това. Погледнато от страна на аналитично настроения ум, аз съзнавам, че това, което ще кажа по-надолу вероятно ще изглежда глупост, лишена от логика и изобщо – една безсмислица. Искам да кажа, че ще поема всяка отговорност за думите си, включително и всякакви категоризации от ваша страна за написаното от мен. Ще сте прави, ако ме упрекнете за каквото и да било или решите, че това са приказки и бръщолевения. Ако искам да кажа нещо по въпроса за кхечари се налага да поема тази отговорност. Правя го, защото съм българин и защото мисля, че е по-добре някой българин да каже нещо по въпроса, изхождайки от лично наблюдение и опит. Дори да съзнавам, че думите ми могат да събудят насмешка или преценка за идиотизъм и глупост, все едно, ще поема отговорността за решението си да говоря. Това произлиза от следното: ако се опитаме да опишем нещо, което стои извън нашия обсег на възприятие, нашето описание с думи ще бъде деформирано. Онзи, който се опита да изгради представа за описваното от нас, единствено посредством думите, ще изгради неточно копие в съзнанието си. Това е така, защото думите принадлежат на измерение, което е по-ниско от описваното явление или обект. Единствено можем да се надяваме, че онзи, който слуша сам има и друг канал за информация до описвания обект или област, канал различен от думите с които ние се изразяваме. Но това не може да е сигурно. Ако слушателя разчита само на думите ни, тогава вероятността да отчете, че говорим глупости е около 100%.
Сега по същество за техниката: преведено на български, звучи много романтично и мистично – „кхечари мудра“ значи „печат“ или „полет на птица в небето“. Наистина усещането на оня, който за пръв път направи кхечари мудра е, че се озовава в някакво пространство, в което никога не е бил по-рано и в което като че ли няма край. Тази техника е била скрита, не защото не може да се изпълни, а защото просто е смъртоносна. Може да се попита – защо да е смъртоносно, ако човек постави езика си зад мекото небце, нагоре и го опре след време до тавана на пространството там, от вътрешната страна на черепа, точно под мястото където се намира хипофизата. Оттук натам навлизам в недоказана медицинска терминология и физиология, така че може спокойно да се противопоставите на твърденията ми. Няма да се стремя да споря, ако не сте съгласни.
Има една част от нашето тяло, нека да го наречем една по-ефирна част, една система, която може да бъде съпоставена с нервната система, макар да не я припокрива напълно (но е най-близка като описание). В нашето тяло има безброй много канали, по които тече нашата жизнена сила. Горе-долу се припокриват с нервите, но ако направите разрез в тялото, тази система няма да се види. Нека я наречем „въображаема“, просто защото няма да я видим, което не значи, че не съществува. Йогийските методи (асани, дихателни техники, мудри, бандхи и т.н.) имат за цел да почистят тази именно невидима за окото система от разни препятствия, които я задръстват. Йогите казват, че нашата жизнена сила тече в системата от „нади“ и колкото е по-чиста тя, толкова по-жизнени сме ние. Аз ще се придържам към това понятие, защото е кратко, а и не мога да дам по-добро. Когато надите биват на 100% проводници на силата движеща се във Вселената, се казва, че човека е на 100% жизнен и осъзнава всичко в тази Вселена, включително онова, което смята, че е неговата собствена същност – негово Аз.
Кхечари е смъртоносна, защото когато езика се постави на мястото под хипофизата, той прави един вид късо съединение между физическото тяло на индивида и резервоара от безкрайна енергия съществуващ в тази Вселена. Знае се, че именно зад очите и дълбоко в кухината на носните отвори, се преплитат много и важни нервни окончания. Когато езика е поставен там, се усеща една много силна горещина, но не е като да ни е топло. Чувството е, сякаш нещо докосва с много силна напрежение тази част от главата ни, само че отвътре. Ако надите не са почистени от наслойките, натрупани в обикновения ежедневен живот, резултата от поставянето на езика на мястото е или полудяване или смърт. Смъртта може да е инсулт като физическа причина (мисля че най-често ще е тази). Ако има изчистване на надите, но недостатъчно и човека задържи там езика си малко по-дълго, вероятността от умствено побъркване е много висока. Природата е поставила една естествена преграда за нас, като е сътворила силно кръвоснабден френум (ципата под езика). Природата е мъдра и знае, че тази преграда ще държи човека, или по-скоро ума му, в състояние безопасно за тялото, което обитава този ум. Природата знае, че ако един ум-личност, се сблъска и възприеме една реалност, за която не е подготвен, това ще е края на обителта на този ум, което се явява нашето физическо тяло. Тук искам да кажа, че йога е една изключително опасна наука! Казвам го с цялата отговорност за думите си, като под това не разбирам популярните упражнения и практики, които са всеизвестни. В цял свят под йога се знае, че това са упражненията, носещи здраве и т.н... Това всичко е вярно и без тях не може, но искам да подчертая дебело, че каквото се знае и е написано и известно за йога не е същността й. Сега ще изкажа едно твърдение, за което може би ще получа заслужени укори и презрение. За йога не може да се говори. Всички описания, сутри и книги са само бегли насоки върху същността. Знам, че твърдението е налудничаво, но така е в царството на думите... съжалявам.
Какво говори г-н Джани в своите обяснения към лекарите?... Той казва, че Богинята му дала този дар. И не казва нищо друго, освен че показва на лекарите една течност, идеща от небцето и спускаща се в устата му. Той казва, че това е сома, с която се храни тялото му и която му дава Богинята. Освен това твърди, че може да задържи тялото си в това състояние дори няколко хиляди години. Споменава също, че може да извърви едно 200-300 километрово разстояние пеш, преди да се измори...
Какво е станало и става в тялото на този индус? Вследствие на своето развитие малкия Прахлад Джани или е роден без френум под езика, което е изключително рядко като явление или на една млада възраст този френум е прерязан и малкия е бил посветен в тайната на техниката. При всички случаи, той практикува тази техника от съвсем малък. С течение на времето, се получава едно разширение на съзнанието и възприятието. Нещата които се възприемат, за да имат контакт с нашия ум, приемат форма, позната на ума ни – за ума на индуса, да смята че Богинята го благославя и да я вижда, е толкова реално, колкото за ума на българина е реално да постави под съмнение твърдения, надхвърлящи общоприетия здрав разум. Обърнете внимание на немигащите очи на индуса. В позиция на кхечари мудра, засягайки или по-скоро едва докосвайки краища от нервните окончания на очните нерви, на блуждаещия нерв, концентрацията става съвсем естествена и очите не реагират или реагират много малко на външния свят. Очите остават фиксирани, сякаш в нищото. Искам да поясня, че външно състоянието на погледа не е много по-различно от погледа на луд... Разликата е в душевното и умствено състояние. Оттук иде общоизвестната теза, че мъдростта и просветлеността са само на крачка от глупостта и умопомрачението. Това е истина, както в преносен, така и в буквален смисъл. Обърнете внимание на факта, че ноктите на ръцете и краката на Прахлад Джани са лакирани. Освен това по тялото му можем да забележим, множество атрибути на класическата женска украса за тяло. Не мислете, че този индус е обратен, нищо подобно! Но, ако кажем и че е нормален, също няма да е вярно. Защо? Защото в съзнанието на точи човек липсва категоризацията за собствен пол като себевъзприемане. Разбира се, той знае, че неговото физическо тяло е на мъж, но нещата спират дотам. Няма да се впускам да казвам нещо повече от това, че личната му жизнена сила в нито един момент не се изразява като женственост или мъжественост. Този човек по дух не е нито мъж, нито жена. Той обкичва физическото си тяло с украшенията на жена, защото смята, че това физическо тяло, което ние възприемаме като негово, за него самия не е негово, а е по-скоро дар от Богинята. Той смята, че тялото, което обитава е дар от Богинята и именно тя му е дала възможността да поддържа това тяло живо без обичайните средства – храна и вода. Той счита, че тялото е само негово временно жилище, докато трае пътя му на тази планета. А това жилище принадлежи по право на Богинята. Така, че той показва почитта си към нея, като го украсява по този начин.
Сега искам да кажа какво е Богинята или по-точно, да се опитам да хвърля малко светлина що се отнася до тази същност и начина по който той я възприема. Искам да отбележа, че процеса, който се случва в кхечари мудра в тялото на йогата има пряко отношение. Субстанциите, за които ще говоря не се откриват при анатомично-физологичен анализ от съвременните медици. Следователно каквито и критики да бъдат отправени към мнението ми, не оспорвам нито отричам за правдиви. Но не бих защитавал твърденията си, защото е безсмислено от логична гледна точка. От микроскопичните процепи на черепа под хипофизата се отделя сома – мистериозната субстанция, която прилича на течност. Според мен не е течност, но ако сте пипали хлороформ или друг силно летлив флуид, ще добиете престава какво имам предвид. Йогите казват, че тази течност, е от петия вид материя – етерната. Аз също смятам така. Тази течност има характерните черти на ин-субстанция. Става така, че не може да се даде постоянно описание на вкуса, защото той е променлив. Варира от солен и сладък до нюансите на различни плодове и билки. Сигурно е обаче, че ако човек без да е пречистил системата от нади постави езика си на мястото, ще усети горчив вкус и ако не прекрати, скоро ще умре, от различни болести. Затова символът е на женска богиня. Има още една символика, свързана с езика. Когато езика е на мястото, човек не би могъл да говори. Макар че върха на езика е поставен на определено физическо място, йогите твърдят, че в това състояние, езика и ума се намират в Акаша. Ако кхечари се практикува, съзнанието в тялото се разширява с огромна скорост, предизвиквайки промени както в ума, така и в тялото. За около 2 години и половина, при постоянна практика, тялото се изпълва със сома (това е според старите ръкописи). Под постоянна практика се има предвид времето, докато човек не спи, не се храни и не говори. От позиция на човек изпълняващ практиката малко повече от 2 години неотклонно, мога да потвърдя, че споменатите срокове смятам за достоверни, тъй като промените в тялото които отчитам са пропорционални на времето ми до момента на практиката. Истината е, че аз също не мога да повярвам, че тези промени стават, макар да ги виждам в собственото си физическо тяло. Умът ми, който е досущ като на един средностатистически българин, просто отказва да разбере как става това. Дори и да искам не бих могъл да знам. Но простата констатация показва, че тялото издържа, без никакъв проблем на 2, 3 дни без вода и много дни с по един-два плода на ден, при това без да се откъсваме от ежедневието и задачите, които вършим. Също така и без да се усеща характерното падане на кръвно и леко виене на свят, което усещат всички, които постят. Има и нещо друго – килограмите остават същите, а урината е съвсем малко. Г-н Джани, според лекарите не отделя урина – тя се абсорбира обратно в тялото. Според моя опит не мога да потвърдя/отхвърля това, но мога да спомена, че урината е съвсем, съвсем малко. Ще кажа следното – аз не вярвам в това което става с тялото, защото няма как да стане, според познатите ни теории. Все пак, като виждам какво става (в тялото, в което пребивавам), аз се чувствам озадачен! Не би могло да се намери отникъде, където умът ми знае, енергия, с която то да работи през деня или да си върши задачите. Простата сметка откъм енергиен баланс ми казва, че няма откъде тялото да има енергия. И все пак, то работи добре, макар и само след около 7 месеца практика. Това е и главния ми мотив да коментирам г-н Джани: защото знам че е прав. И как го прави, при все, че умът ми не го побира. Умът ми е също както твоя, уважаеми читателю! Трудно е да се повярва, докато не се сблъска човек... Тук искам да кажа, че първия стих на „Дао Дъ Дзин“, по памет беше, че Дао, което може да се определи с думи не е истинско Дао. Когато езикът е в устата, ума работи и езикът може да говори. Но когато се говори се изпуска смисъла... Имам предвид, че за да се разбере смисъла, езика не бива да е на обичайното му място, там където може въобще да говори. Смятам че мекото небце е физическия материален субстрат на границата между ерудиция и знание. Като под ерудиция разбирам всичко, за което може да стане реч, но прекрасно разбирам, че то е и си остава само ерудиция. Знание настъпва, когато езика и ума са на мястото, където езикът не може да говори, а ума – да работи. Защо ума не може да работи при кхечари? Защото в този момент цялото усещане за „Аз“ се намира някъде там, зад очите. Защо Прахлад Джани смята, че Богинята го е благословила? Защото флуидната сома храни тялото, по начин, че не се усеща глад или жажда. А това е достояние на женския принцип, както майката храни детето... Има и следното нещо – ако например усещаме силна жажда – правил съм този опит доста пъти и то по необходимост, от зор заман дето се казва, а не защото така ми е кеф. Тъй като не съм богат човек ми се е налагало доста пъти да минавам километри пеш и съм забелязал това, че дори и устата ми да е суха и слюнката слепнала, когато езика е назад, няма жажда. Това не е за вярване, но много пъти ми е помагало да издържа на жажда или глад – в прекия смисъл, по необходимост и липса на вода и храна. Със сигурност Прахлад Джани е напълнил цялата система от нади и ефирни нерви с етерната сома – нещо, което му помага да живее по този начин. Има и друго, става нещо като пристрастяване към това състояние, стават промени в психиката и човешкото създание постепенно започва да става съвсем друго като същност. Не че престава да бъде човек. Да го кажем така: става човек, много по-малко зависещ от материалните ограничения, отколкото събратята си и това, което е бил самия той допреди това. А в случая с г-н Джани, бих казал, че е човек изцяло независещ от материалните препятствия, като нуждата от храна и вода. Дори съня намалява много, като необходимост. Сигурно е едно: медиците, гледайки хора като този индус още много години ще се чудят какво става и ще определят състоянието му като феномен. Не то не е феномен! Това е науката на йога, доведена от въпросния човек до своя апогей. Наистина, учените, наблюдавайки това от позицията на съвременната наука, са лишени от шанс дори да разберат и частица от механизма. Но това важи всъщност за всеки наблюдател от въпросната точка на съвременен учен. Според мен, механизмите са съвсем прости, стига да познаваме макар и бегло конструкциите, в които живеем... На видеото показвам техниката, която може да се види в този й вид и в интернет. Но това е и всичко което може да се покаже, за останалото може да се говори с почти никакъв шанс за разбиране и единственото, което е от значение за разбирането на механизма е личния опит в тази техника.
Все пак най-сърдечно искам да предупредя: не правете тази техника! А онези, които искат и решат да я опитат, нека знаят, че преди това да стане ще трябва доста да се трудят, ако не искат да умрат или да полудеят. Сега си мисля, че ако знаех какво ще преживея и премина, със сигурност нямаше да се устремя към тази практика. Но откъде да знам защо така е станало... Не съм вярващ човек, със здрав разум съм, но все си мисля, че съдбата има пръст в това – кой до каква степен и какво ще достигне като знание. Мисля че за г-н Джани не е било въпрос дали да стане такъв или не – човек-феномен, просто съдбата така е решила. Отново повтарям – не съм суеверен човек, но това, което виждам като физически факти, съпътстващи физическото ми тяло от времето на тази практика, ми говори едно: не сме ние тези които взимаме решенията за нас самите или ако нещо и някой е решил каква да е съдбата ни, нашата свобода е може би единствено да я следваме докрай и с радост... само това ни остава като че ли...
Ефекти и техническа информация
Слънцето има материален израз в човешкото тяло и това е слънчевия сплит. Луната също има такъв израз – това е хипофизата. Хипофизата се намира точно там, където се чертае така нареченото „трето око“ на човека или малко по-надолу, най-много около сантиметър навътре в черепа, около 3-4 см. високо в носните кухини, синусите имат една извивка на черепа – лекарите й казват „турското седло“. Точно там, но отвътре е хипофизната жлеза. Тя е регулатор, шеф на всички жлези с вътрешна секреция в човешкото тяло. Каквито заповеди даде тя на останалите жлези, така и те си вършат работата – да въвеждат хармония във физиологичните процеси вътре в нашето тяло. Тези заповеди се дават посредством едни силно летливи течности, отделяни от жлезата с големина на грахово зърно. Черепната кутия, точно под нея, където е извивката-турско седло, има, да го опиша така – една малко рехава структура. Усеща се като нещо между хрущял и някаква гъбична материя, нещо подобно на вулканичните камъни – като че ли има едва осезаеми мънички дупчици... Това установявам от допира с върха на езика. Течността (летливата субстанция) е такава, че мога да я оприлича на ацетон, вискозитета и е от този порядък, т.е. силно летлива, може да бъде сравнена с хлороформ... Малко е трудно да се определи, макар да се докосва с език, дали това е течност или може би на ръба на течностите и газовете... Във всеки случай е на самата граница между тези две състояния на флуидите. На вкус не е постоянна, изменя се в много широки граници, може би на половин час или час време. Честотата на смяна на вкусовете зависи от други, второстепенни фактори, сега няма да ги коментирам...
Какво става? Нужно е може би само няколко капки хормонална есенция, отделена в рамките на час или два или няколко часа дори, за да стигне тя до всички жлези и системи регулиращи тялото...
Как става това? Ние ходим изправени, повечето време сме прави и главата ни е най-високата точка. Посредством земното привличане, флуида, колкото и да е лек, тази течност се спуска, процеждайки се точно през тази структура – долната част на турското седло, много бавно... Е, понеже е силно летлива минимални количества тръгват надолу по каналите на лимфата и на кръвоносните съдове, но винаги придържайки се към оста на основния нерв на парасимпатиковия дял. Този нерв се спуска надолу през центъра на тялото, минавайки по средата на слънчевия сплит. В нормално състояние течността отделена от кой да е човек, спускайки се надолу в тялото – преминава през слънчевия сплит. Там става следния процес: понеже ние дишаме и течносттта-флуид преминава от силно летлива течност в газ. Този газ се поглъща от мембраните на клетките наоколо и по-специално от мембраните на клетките на белите дробове в най-долната им част. След това заедно с дишането и изхвърлянето навън на въглеродните окиси и двуокиси, полека-лека и тя заминава в атмосферата. Това става при всички така наречени нормални хора, които в по-голямата част от времето си са поставили черепа си по-високо от диафрагмата/слънчевия сплит. Диафрагмата не е слънчевия сплит, но е съвсем близо, затова казвам така.
Тези така ценни хормони, не достигат до предназначението си, или да кажем, че достига едва няколко процента от тях или по-малко. По този начин останалите жлези и системи в тялото ни съвсем малко могат да чуят заповедите на Майката на нещата – хипофизата. Резултатът е постепенно унищожение на тялото, физическо остаряване и физическа смърт. Нашите чувства, каквито и да са те, представляват точно момента, на изпаряването на тази течност в областта на слънчевия сплит. Там е нашето Слънце – символично, но и съвсем реално. Слънчевият сплит възприема най-много от лъчението на звездата Слънце, достигнало нашата планета Земя – било във видимия или невидимия спектър на лъчите. Както Луната движи циклите на Земята, както тя ги контролира, така и хипофизата, нейния представител в тялото, тя контролира него... Не слънцето, а Луната е нашият господар в тялото! Т.е. хипофизата. Когато течността попадне в слънчевия сплит и се изпари, има детектори, нерви, които дават сигнал на хипофизата, че нейните заповеди – течността от безценни най-фини хормони – не е доставена на необходимото място, а е унищожена. Точно в този момент в нас се пораждат чувства, но насочени навън, в материалния свят. Когато това става – ние изпитваме всички познати ни чувства, за които казваме, че са предизвикани отвън, от външния свят.
Границата между така наречения външен и вътрешен свят е кожата на човека. Всичко, което се извършва в неговото физическо тяло и самата му вътрешност е вътрешния свят. Всичко, намиращо се в обратна посока на органите, е външния свят – всичко извън тялото. Когато течността се изпарява, причината е в слънчевото сплетение, защото тя минава оттам. Именно концентрацията, кондензираното влияние на лъчите, възприети от звездата ни Слънце, са причина, течността да премине в газ и да напусне тялото през дробовете ни. След това ние казваме – изпитвам това и това, заради еди-си-кой или какво...
Истината е, че ние инстинктивно следваме пътя натам, накъдето е отишла нашата така ценна течност – навън... Ние сме я загубили, но един вид ревем за нея, безутешно, изпитвайки всякакви чувства – радост, тъга, болка, обида, като мислим, че това може би ще ни върне течността. А тя е така необходима за тялото ни. Тя би го хранила, защото Майката хипофиза е пратила течността да си храни децата – останалите жлези и системи. Ние сме я изтървали навън и сега изпитваме чувства. Много хора знаят, че изпитваните чувства не топлят, не хранят тялото ни, че са илюзии и преливане от пусто в празно, че няма полза от тях, ако съдим разумно... Затова се казва много често – голяма работа като изпитваш това или онова, какво значение има – чувствата какво ще те нахранят?... И има голям смисъл в това – насочените навън чувства са като полъх, вятър, но реално изобщо не хранят тялото, а дори напротив – в много случаи ни карат да правим вредни неща за тялото си...
Сега да разгледам другия вариант, защото има още един такъв. Течността, се отклонява по пътя, в който тя ще бъде изпарена и превърната в дим, или да кажем, ще се унищожи като стигне в слънчевия сплит... Отклонението може да стане веднага след като излезе от черепната кутия, на място там или най- късно, когато стигне до щитовидната жлеза. Ако това се случи, флуида поема по друг път, за да стигне децата на хипофизата – останалите жлези. Пътят минава отзад през гърба, самото разстояние е съвсем малко като разлика, но е значимо... Ако флуида не бъде унищожен, тогава тялото се храни правилно, работи хармонично и енергийните ни канали са в унисон.
От една страна Слънцето дава силата на тялото, но не може да унищожи реда в тялото, създаден от Луната – хипофизата. Човек не старее, здрав е, много е силен физически и ако изпитва чувства – а той изпитва такива задължително – то тези чувства са насочени във вътрешния свят. Не че не мисли за околните и любимите си хора – напротив! Но той мисли и отправя такива усещания, които са хармонично балансирани и така те са стабилни. Всяко чувство, което е балансирано енергийно през тялото на чувстващия е стабилно. Това може да стане само, ако флуида не е изгорен и изпепелен. Тогава чувствата са пълни със сила, но не такава, че да изгаря нашите любими хора... Ако обаче флуида бъде изпарен от слънчевия сплит, тогава в нас се пораждат чувства тип „циганска любов“ – от ден до пладне. Бързи и пламенни, но повърхностни и мимолетни. Никой не харесва това. Защо?
Защото такива чувства са лишени от балансирания енергиен модел, както е програмиран от хипофизата преди това. А на всеки човек хипофизата има едни и същи функции – да командва тялото. Когато ние изтървем флуида и го изгорим и изпуснем навън с дишането, тогава чувствата ни съответно стават кекави, никакви и повърхностни. Тогава другите разбират този факт, защото тяхната хипофиза им казва подсъзнателно нещо – гледай го този, какво изпитва и ми показва – това не е истинското... Хипофизата е програмирала за човека кое как трябва да е, за да има хармония на чувствата... така хората подсъзнателно разбират кое чувство е правдиво и кое е фалшиво, слабо и бледо. Най-добре умеят това жените, защото имат по-добра връзка с хипофизата си, но това не пречи да правят същите грешки...
Йогите в древността са намерили начин как пътя на флуида да бъде отклонен така, че да не бъде унищожен в слънчевия сплит. Има няколко метода за това. Най-добрия, но и най-трудния и сложен, а същевременно и опасен е, когато потока се отклони веднага след като напусне черепа.
Друг метод, лесен и достъпен за всеки е този: човек трябва да стои всеки ден в продължение на около 3 часа и половина в позиция с краката нагоре, една поза, подобна на „свещ“, но не съвсем. Казва се „випарита карани мудра“. Да го кажем свещ, но в един лесен вариант, краката са малко по-назад и надолу и ханша е малко по-свален към земята, подпрян с ръцете. Всеки може да я направи много лесно. При тази поза, течността не може да тръгне по обичайния канал, защото няма какво да я накара да го прави. Главата е най-ниско, а слънчевия сплит и тялото седят по-високо. Гравитацията кара течността да се изсипва малко над гърлото. Но точно там, понеже брадата е опряла в ямката на гръдната кост, флуида бива принуден да тръгне през друг канал, по-назад, който е всъщност нервен път усукан около гръбнака. И не точно по нерв, защото това не става – не е възможно. Нервите провеждат електромагнитни импулси, а не флуиди, но следва неговата посока – на нерва около гръбнака. Както, ако сложим тапа на ваната, водата няма да изтече, но като стигне до отливника, ще замине по друг път надолу в канала. Така става и тук. Флуидът отива пак в тялото, но по друг път. Най-важното е да се заключи с брадата гръдната кост. Именно този блокаж прави възможна промяната на пътя, както и обърната позиция на тялото – с главата надолу. Това е заради земното притегляне. Има и други позиции, в които това е възможно, но тази е най-лесната...
Който съумее и не го мързи в продължение на около 10 г. всеки ден да прави по 3 часа и половина тази лесна поза, той ще създаде един постоянен поток на флуидната безценна субстанция, тялото му ще е здраво, а чувствата силни, стабилни и най-вече верни! А освен това, ще е уважаван от другите си събратя именно заради това... Може да е глупак, но ако потока е сменен, това няма никакво значение! Този човек ще добие сила, мъдрост за живота и най-вече ще бъде обичан от другите хора заради нещо, което те не биха могли да определят с думи, но което ги храни духом един вид... Нещо, което им носи свежест и необичайно повдигнат дух, като имат вземане даване с такъв човек... това е белега... по-добре, не мога да го кажа, но е това горе-долу...
Ей това е механизма на чувствата, гледан от позиция на Раджа Йога. Спестил съм разни термини, освен два – тези на двата описани метода. Който чукне в google тези имена, веднага ще се разбере за какво става дума, понеже са много известни. Но аз не препоръчвам първия – кхечари. Той е бърз, но е много рискован. Вторият е по-лесен и достъпен, а ефекта е същия... така че е по-удачен и добър... според мен е така.
Даманхур
През 1995 г. се появява една новинарска статия от Валчиусела, Италия. Тя е написана от Криспиан Балмър от Ройтерс и бива поместена в броя на „The Washington Times“ от 27 март 1995 г. Статията е озаглавена „Подземен храм застрашен от град“ и разказва за огромен лабиринт от храмове, построени под планините на Северна Италия от общност от окултисти и занаятчии. Наречен „Даманхур“, на името на древноегипетски град със същото име, общността била тайно основана през 1977 г., когато дванадесет учредяващи членове започнали да копаят в планинския склон. За 17 години бил постигнат значителен прогрес. Била завършена богато украсена мрежа от стаи, коридори и лаборатории, които покривали 13 000 квадратни метра. Общността в крайна сметка се разрастнала до 700 души със собствена валута, закони, училища и правителство.
Валутата на Даманхур
Те смятали себе си за различна култура, която не се считала за религиозна и изучавали магия и окултизъм. Даманхурците твърдят, че поставят човечеството в сърцето на тяхната философия. Ако човек не се интересува от техните магически търсения, той може поне да се възхити на невероятно изящните храмове.
Даманхур бива запазен в тайна близо 14 години, като за съществуването му знаело само отбраното общество, участвало в градежа. Това продължило до 1992 г., когато един недоволен член на групата заплашил да разкаже всичко, освен ако не му платят $440 000. Той не получил никакви пари и се разприказвал. Местните власти полудяли и изискали храмовете да бъдат разрушени. Когато видяли изяществото и мащаба на постигнатото, те омекнали и пожелали да ги отворят за обществеността като увеселителен парк. Даманхур получава пълна правителствена подкрепа и бива класифициран като „Осмото чудо на света“.
Напречен разрез на подземната архитектура на това което представлява Даманхур днес
Разразила се съдебна битка, тъй като даманхурците не били оторизирани да конструират всички сгради, които били построили. Гражданите били основно католици. Следователно, използването на езически и окултни символи в Даманхур било възмутително и заплашвало техните духовни вярвания.
Но какво точно представлява това селище? Храмовете на човечеството Даманхур (както ги наричат те) са построени като символична представа за вътрешните стаи, намиращи се в душата на всяко човешко същество. Разхождайки се през множеството т. нар „алхимични лаборатотии“ и „египетски коридори“ (свързани помежду си с разклонена система от тунели, снабдяващи всяко помещение със свеж въздух), намиращи се на 45 метра дълбочина в земните недра, те формират една забележителна инсталация.
Изглед от подземията на Даманхур
Ще придобиете идея за качеството на техните постижения в следната извадка от статия на „The Washington Times“:
„В една стая един бутон придвижва под, декориран с мозайка с гола жена. Накъдето и да се обърнеш, има очевидни коридори без изход, но после стените се превръщат във врати, а олтарите се приплъзват и оформят подвижни мостове. Една екзотична стая е препълнена с алхимични експерименти. Друга, все едно излязла от готически филм на ужасите, е пълна с широки метални колони и с телени намотки.“
Из коридорите на Даманхур
Основателят Оберто Айрауди обяснил горното, казвайки: „Тук експериментираме с паранормалното“.
Тъй като тази общност не била придобила разрешителни за строеж и застрашавала съзнанието на местното градче с езическите си символи, последвала продължителна съдебна битка, която щяла да затвори Даманхур завинаги. Общността на Даманхур спечелила съдебната си битка да съхрани вече построените сгради. Общността се състои от около 700 жителя с приблизително 25 000 поддръжници от целия свят.
Изглед от подземията на Даманхур
Както е оповестено от британския вестник „Kindred Spirit“, даманхурците са овладяли принципите на пътуването във времето. Въпреки че статията правдоподобно твърди, че цялата технология е прекалено неясна, за да се публикува в списание имаме описани някои основни моменти и преживявания. Статията започва с цитат на физика Стивън Хокинг:
„Ако се обедини Общата теория на относителността на Айнщайн с квантовата механика, пътуването във времето наистина започва да изглежда възможно... Създаването на машина на времето няма да бъде лесно като да стоиш на стол и да натискаш няколко бутона. Съвременните предложения за подобна машина се изправят пред един сериозен проблем: снабдяването с енергия. Това не е свързано с много пари; това, което е небоходимо, е отвореност на съзнанието, за да се разгледат възможностите, които може би изглеждат фантастични.“
Горният цитат е идентичен с това, което Престън Никълс ни е казал относно проекта Монтоук. Те са се нуждаели от огромни количества енергия. В една подземна зала в Даманхур са изградили гигантски батерии с 300 тона електрически вериги, използвайки периодичната таблица на металите и минералите. Подземната зала дава възможност на енергиите от решетката на Земята да бъдат съхранявани и по този начин освобождавани. Те описват богато украсеният си храм като огромно хранилище. Храмът е покрит със стъклени сфери, пълни с цветни течности, които са поставени в сложни спираловидни конструкции от медна, месингова и златна електрическа инсталация, като цялата е закрепена за стените. Даманхурианците казват, че тези инструменти изпълняват различни функции. Те са базирани на наука, наречена „селфика“, която е практическата употреба на спирали и метали (предимно злато и сребро, но понякога и мед плюс месинг) за концентриране и насочване на жизнени енергии. За да добиете визуална представа за тази технология, можете да видите този клип (или да гледате същия и няколко други с български субтитри тук):
Тези „сфероклетки“ се използват като клетки за запаметяване, както и като акумулатори на жизнена енергия за тяхната времева кабина. Сфероклетките също така съдържат абстрактна информация за душата, като например артистични таланти, които впоследствие могат да бъдат трансферирани от един човек на друг. Това се прави посредством сферите. При пътуването във времето, повечето обикновени сфери се използват като телевизори, за да се следи какво се случва на пътешествениците.
Горното представлява само повърхностна информация за артефактите използвани от даманхурииците и тяхното пътуване във времето. Вдъхновението за тази технология идва от Оберто Алрауди. Те бързо изтъкват, че съвременната физика все още не може да обясни енергиите, с които се работи, но теориите за оргонита на Вилхелм Райх предлагат някакво обяснение. Алрауди цитира също така работата на Де Ла Вар, който говори за мистериозни излъчвания, които изглежда действали извън времето и пространството, според закона за синхроничността на Карл Юнг. Според някои даманхурци това е технология подобна на ползваната в Атлантида.
Според даманхурииците съществуват две концепции, жизнено важни за тяхната методика за пътуване във времето: едната е времевата мина, а другата – времевата кабина. Времевата мина се отнася до географската област, обикновено под земята, която се характеризира с наличие на синхронични преминаващи линии и възли. Те са еквивалентни на лей-линиите и могат да бъдат естествени или изкуствено създадени. Даманхурците вярват, че времевите мини позволяват на човек да акумулира енергия от лей-линиите, както и от човешката активност. На едно такова място бил издигнат храм и окултните характеристики били засилвани посредством ритуално пеене, танцуване, напяване и изобразително изкуство, както и чрез алхимичния език, който украсява стените и колоните на мястото. Както бе посочено, тези съоръжения за съхранение на енергия са декорирани с много изображения на спираловидни циркулации, цветни течности, движещи се през тръбите и какво ли още не. Ако структурите нямат функция различна от едно бляскаво представление, то определено е постигнало изключителна елегантност в този аспект.
Времевата кабина е стъпката след времевата мина.
Снимка на времевата кабина
Кабината използвала кристали, електромагнитни полета, осцилатори, лазерна технология и сложна алхимична апаратура за нейното активиране, планиране и захранване.
Една от малкото снимки на технологията в Даманхур
Самото време е дефинирано като кръгово море, където всички събития се случват по едно и също време, но са също и поток, движещ се по посока на комплексността. В това отношение, времето може да бъде видяно като съставено от различни времеви пакети. Всеки пакет се състои от събития, които вече са се случили, но и от неутрални събития, които са дефинирани като нереализирани възможности на изразяване.
Списание „Kindred Spirit“ интервюира един от даманхурските пътешественици във времето, човек на име Гатопардо Тек. Той обяснява, че времевите пакети съдържат различни ритми или характеристики. Ако ритмите от два различни пакета съдържат подобни характеристики, тогава пътуването е потенциално възможно. Съществуват също така два различни вида пътуване във времето. Единият е извън тялото, другият е дематериализиране и рематериализиране. Гатопардо разказва и за собственото си пътуване, което било едно от първите в общността Даманхур. Техният план бил да провокират чрез действие, което не било предвиждано в друг времеви период. В частност, да развият търговия между две села. Това се правело с кражба на малка лодка и поставянето й в друго село, така че майсторът на лодки да направи друга, като резултат от кражбата. Гатопардо се озовал на един речен бряг, което било изчислено, че е отпреди 6140 години. Той смятал да провокира загубата на лодката, първата направена от тази култура, която използвала дадена технология. Селото, в което била занесена, щяло да види новата технология, като очакванията били те да направят подобрена версия.
Той казва, че е получил достъп до този времеви период чрез жена, чието съзнание бил обсебил. Били използвани хора от противоположния пол, за да се предотврати риска от постоянно идентифициране с приемника. Когато Гатопардо влязъл в това тяло, той се почувствал замаян и тялото припаднало. „Слагането“ на тялото се усещало като обличане на рокля. Все пак, той трябвало да се преориентира. Като направил това, чул Оберто, лидерът на Даманхур, който комуникирал с него от базата. Разбира се, много от вас ще сметнат тази техника за агресивна и аз бих се съгласил с вас. Даманхурците твърдят, че са направили интензивни проучвания, преди да предприемат всякакви подобни приключения. В случаят на Гатопардо, всичко, което направил, докато бил в тялото, било да накара жената дискретно да бутне лодката към друго място. Веднъж след като това било направено, той се върнал обратно чрез „времева врата“, която била променила местоположението си от мястото, откъдето влязъл в тялото на жената.
Едно по-екзотично пътуване във времето се случило, когато тринадесет специално подбрани даманхурски доброволци направили успешно пътуване от 19 януари 1994 до 2727 г. пр. н.е. Един от тях, с кодово име „Горила“, се озовал насред обширни ливади с цветя и зелена трева. Почти веднага небето започнало да притъмнява и Горила чул изстрел като тътен. Това било сигнал да се върне до времевия портал. Когато се озовал обратно във времевата кабина, той забелязал, че стиска здраво голямо снобче трева. То бързо изсъхнало и пожълтяло. На 24 януари Горила направил още едно пътуване и се озовал сред зеленината на дървета. Той намерил няколко боровинки, които изял и след това се натъкнал на човек, който започнал да го преследва. Той побягнал обратно към портала, където успял да избяга и се почуствал много изтощен. Горила твърди, че на 18 август направил тридневно пътуване до Атлантида, отивайки 61 000 години в бъдещето (което е малко странно предвид, че Атлантида би следвало да е в „миналото“). Пътешествието във времето било серии от спирания и скокове. Най-накрай той се почувствал все едно бил на совалка, пилотирана от комплект сложни (ментални) инструменти. Оттам той завършил пътувайки с паралени времеви кабини, които съдържали подобни инструменти, но не същите като тези открити в Даманхур. В Атлантида Горила се озовал в мехур, наблюдавайки обширен морски пейзаж, докато отпивал от приятна напитка, която го заредила с енергия. Доловил различни обстановки и физически възприятия, като миризми. Срещнал същества, които били по-скоро с интересна форма, отколкото с козина, дружелюбни или агресивни. Накрая той стигнал до структура от метални пирамиди и сфери с навити около тях жици. Това било обучителен център с всякакви типове хора и биологични видове. Било много объркващо, докато един човек не дошъл до него и не прикачил комуникационна яка около врата му. На Горила му бил преподаден курс, на който били дискутирани времевите кабини, както и най-полезният начин за тяхното използване. Били преподавани и практически времеви обучения, които включвали скачане от една кабина в друга. Раздавали храна и напитки, които значително зареждали с енергия. Използвани били фотьойли и шлемове, а понякога били предавани картини на съзнанието. Било трансферирано значително количество информация за която Горила казва, че ще отнеме дълго време преди да бъде декодирана. Спането се осъществявало в саркофаг с прозрачен купол, който бил свален, за да затвори плътно човека, който си почивал. В това състояние, информацията от курса щяла да бъде обработена, вероятно за бъдеща употреба. На сутринта куполът бил повдиган и съзнателната памет на човека се възвръщала. Горила казал на онези, които срещнал, за Даманхур и сметнал, че са доста заинтригувани. По същество Горила бил навлязъл в метрополис от съзнание, заето с осъзнаване на времето. Това е мястото, където историята свършва. Онези от вас, които търсят цялата история, могат да потърсят „Kindred Spirit“, свитък 3, брой 9.
Какво наистина се е случвало и все още се случва в Даманхур – никога няма да стане достояние на обикновения човек. Знаем горната история, защото е свързана пътуване във времето и я разбрахме покрай проекта Монтоук. Възможно е, Даманхур да е основан с чисти намерения, в интерес на еволюцията на човешкото съзнание. Днес обаче нещата съвсем не стоят така.
Когато Мио ни спомена, че е пробвал да живее в Даманхур се изненадахме и поискахме да разберем повече за преживяването му. Оказа се, че нещата там хич не са детска игра и ако не е владеел кхечари мудра – едва ли е щял да запази разсъдъка си по време на престоя му там.
Следва личната му история за преживяванията му в Даманхур, който, по всичко изглежда, днес се е превърнал в ню ейдж база на фракция на илюминати (ако изобщо някога е представлявал нещо различно). Най-известният сайт разбулващ истината около това място е този.
Приложените на места снимки са взети от интернет.
Посещение на един българин в Даманхур
Ще започна описанието на пътешествието си до Даманхур от момента на слизане от влака на гарата в град Торино, Северозападна Италия. Торино има 3 жп-гари.Най-западната се нарича Торино Порта Суса и е нещо подoбно на външен вид като една жп-гара в средно голям провинциален град в България. Например можем да я сравним като големина и уреденост с жп-гарите в Карлово, Плевен или Казанлък. По мръсотия и заспали клошари нощем – също. Разликата е, че Торино е голям европейски град с население над милион души. Пристигнах късно вечерта, около 22:30 ч. Излязох на пиацата за таксита. Имаше около 4-5 чакащи.
След като попитах таксиджията дали ще ме закара до Даманхур, той най-изненадано и за мен самия каза, че не знае да има такова място, въпреки че му обясних, че трябва да е на не повече от 30 км. на север, в полите на Алпите (селището го няма на картата). Той пита колегите си, но и те нищо не знаеха. Тогава реших, че е по-добре да ида в полицейския участък на гарата да потърся информация как да се придвижа до целта си. Само един инспектор, след като подробно му описах каква е тази международна общност, горе-долу се сети къде е. Инстинктивно ми каза да внимавам, защото там е опасно. Пита ме с каква цел отивам и аз обясних, че съм го намерил от интернет (сайтът излиза при търсене в google и има информация как се стига). Каза ми: „Все пак внимавай“.
Реши да ми помогне да си купя билет от автомата за билети, защото гишетата бяха затворени. Доста се затрудни как да изкара билет, дори повика помощника си да обясни кои бутони да натиска. Разбира се ченгетата бяха много любезни. Между другото сритаха лежащите на пода клошари, които спяха, завити с накъсани картони и найлон. Картината бе почти същата като у нас в момента по гарите вечерно време. Засякох най-малко трима сутеньори, които негласно предлагаха стоката си – изсуркани, изтормозени жени без възраст, но облечени доста оскъдно, макар да беше доста хладно в онази мартенска нощ.
Наложи се да чакам около час в едно подземие, така са устроени много италиански жп-гари – влаковете минават под самата гара в тунели, а гишетата са отгоре; слиза се с асансьори или ескалатори. Компания в този късен час ми правеха разни групи наркомани, проститутки със сводниците си и разни одърпани пътници, като мене, незнайно озовали се на това място. Атмосферата беше доста напрегната. Въпреки всичко италианците спазват известно благоприличие и етикет, нещо като общоприето правило за показ на достойнство. Това прави впечатление, като се има предвид, че познавах манталитета, най-общо казано, на другите европейски народности от юга на Европа. Най-после, към 23:30 ч. пристигна един мръсен влак, много приличащ на тези в България отпреди 20 г. по вид, миризма на вагоните и като модел. Разстоянието което трябваше да мина с него беше около 40 км., защото не отиваше на точното място, а малко встрани – град Иврея. Тези 40 км. преминахме за около час и половина, с много спирки и големи почивки. Най-сетне, около 01 ч., слязох на една гара, която е не по-голяма и модерна от гара Лъкатник или гарата в Трявна. Имах доста багаж – около 50 кг., натоварен в куфар, раница и ръчна чанта. Това е планинско място, защото се усещаше хладния вятър от север, от Алпите. Макар че имаше доста движение на автомобили по улицата за този час, не виждах никакви хора по улицата пред гарата. Най-после, след като пообиколих насам-натам едно 15 мин., се натъкнах на някакъв тип, който смучеше пура, сух и дълъг и се носеше в унес на нанякъде.
Разбрах, че тази вечер няма да мога да си продължа пътуването, а не беше безопасно да остана на улицата, заради банди, поради умора, а и за да не стана обект на ровене от страна на ченгета, които обикалят като патрул нощем. Затова питах непознатия къде има плац с такси наблизо, за да ме закарат до най-близкия хотел. Човекът отвърна, че в град Иврея няма нито едно такси, но пък той е на мое разположение, защото бил собственика на единствения хотел наоколо. Предложи ми да пренощувам при него. За 45 евро ми предложи една очукана стая на 3-я етаж, в една разбита кооперация, тип 50-те години на миналия век, в София. Имаше легло, маса и място където някога е стоял телевизор, а пердетата бяха от тежък червен плюш. Миришеше на мухъл, но пък смотаното легло беше изпънато идеално.
Човекът, като разбра че съм българин, много се зарадва и се похвали, че веригата, чиято собственост бил хотела, имала друг такъв в Перник, т.е. искаше да ми каже, че работи за международна хотелска верига, което беше чест за него. Помислих си, че съм в някакъв щур филм на гадните комикси с черен хумор, но не се издадох. Щях да предизвикам недоумение, ако бях казал какво мисля за хотела, веригата му и откачения му собственик. Наистина имаше вид на надрусан и аз очаквах всеки миг да направи някоя гадост или кой знае какво. Сетих се за един филм на Хичкок, един от неговите шедьоври, където един луд (или луда – не помня), приемаха закъснели пътници в своя малък хотел, а после ги трепеха и хората изчезваха, не помня заглавието... Нека да кажа искрено, че се почувствах именно така. Доста се колебаех дали да заспя, защото чувах оня човек да щрака с разни ключове, да затваря и отваря другите стаи..., а ми беше казал, че в момента няма други наематели за нощта... Все пак съм заспал и то непробудно като пън. Явно умората си беше казала думата – последните 3 дни бях спал около 6-7 часа най-много. На сутринта, като попитах как да стигна до Даманхур, собственика беше много любезен, като каза, че лично ще изпълни ролята на гид, за да ме заведе до автогарата, която била наблизо, но на неудобно за обяснение място. Пристигна брат му с жена си и едно врещящо хлапе, което сутринта в 8 ч. се тръшкаше на пода от рев – нещо не му беше угодено явно. Трудно се разбирахме, защото аз говорех испански, но все пак комуникирахме със 70% успех. В един момент, човекът грабна чантата ми, тежаща поне 10-12 кг. и тръгна бързо напред с пура в уста. Говореше през пурата. Обясняваше ми за разни забележителности и ако съм дойдел пак в града, съм бил добре дошъл в хотела му.
Странното беше следното. Уж бяхме тръгнали заедно да ме води до гарата, това разбирах, че иска да е любезен, да ми носи чантата – още повече... Само че той вървеше бързо напред на около 10 м. и се оглеждаше постоянно дали го следвам, сякаш бе притеснен от нещо и нещо го дебнеше. Видът и състоянието му съвсем не съответстваха на намерението, с което бяхме тръгнали. Това ме постави нащрек. Пурата в устата му беше наполовина и съм сигурен, че я е почнал още в ранни зори. В крайна сметка отидохме да автогарата и си взехме сбогом. Тръгна си със същия притеснен вид...
Беше неделя и нямаше никой на перона, а и гарата бе затворена. Хотелиерът ми беше дал едно разписание на автобуса кога ще дойде. Така че зачаках... Точно на минутата пристигна един съвършено празен автобус. Беше мръсен отвън и средно чист отвътре, но за сметка на това шофьора беше с абсолютно изтупана униформа, ризата и панталона бяха с идеален ръб, а човека беше сресан идеално. Ако има модели за мъже на около 55-60 г. – това бе именно той. При това много любезен, но не лигав, а точно както се предполага да бъде един отговорен водач на автобус или пилот на самолет. Направи ми изключително впечатление с вътрешното достойнство, което излъчваше. Сам ми предложи, като разбра че не знам къде да сляза да ме стовари пред входа на селището. Забравих да кажа, че в хотела, като разпитвах за Даманхур какво е и къде е, хотелиера ми каза – „Аха, онези там ли, те са извънземни“, каза го с думата „extraterrestre“.
Сега, искам да спомена нещо наистина важно, за което не бях си дал сметка по-рано н така се случиха нещата, че пристигането ми в Даманхур бе точно в деня на мартенското пълнолуние, когато се празнува деня на равноденствието. Знаех едно нещо – равноденствието е добър момент от гледна точка на равновесие на силите в природата. Изненадваше ме факта – пристигам точно на пълнолуние. Знаех, че ако някой пристигне като гост някъде по пълна луна, този човек ще донесе зло и разрушение на тези, при които гостува. Такава е символиката на госта по време на пълна луна. Аз се чудех от предната вечер, защо ще им нося злина, като идеята с която отивам – да се опитам да се приобщя към тази комуна – е същата прекрасна идея, описана в сайта им, като основоположна за тяхното братство. Аз обичах природата и исках да бъде запазена, исках да споделя с другите всичко което знам и мога, както и те с мен. Исках да живея в едно наистина хармонично общество в духовно-материален аспект. Тъкмо такава беше и рекламата в сайта им, това бяха и моите най-добри идеи за живота и ето сега изведнъж, разбирах един знак – отивам на пълнолуние, така се падна, защото не бях замислил да ходя точно по това време на годината. Бях принуден да го направя именно сега, по причини изстрелващи ме от мястото, където живеех в Испания. По принцип мислех да ида някога, но нямах в наличност 1500 евро, колкото се казваше в сайта, че са необходими като начало, за да може човек да си посреща нуждите през първите 3 месеца, докато се впише в новото общество. Аз разполагах с една трета от тези пари. Но не това ме смущаваше, защото знаех доста неща, с които да си вадя хляба и мислех, че щом е така, няма проблем. Аз шетах на едно старо българско убеждение, че е по-важно да имаш занаят в ръцете и ум в главата, отколкото готови пари, за да успееш да живееш добре. Явно беше дошъл момента да разбера, че времето на здравите морални ценности е минало безвъзвратно и то не само в България, а навсякъде. Но за това след малко...
И така, слязох от автобуса с тази си парадоксална мисъл и въпрос към мен самия – защо отивам на място, където по презумпция са ми приятели; знаех че нося зло за тези хора, но защо именно аз и защо така стана – ей това не знаех тогава... Сега вече не е така.
Има един символ изобразяващ два квадрата с общ център, като единия е завъртян на 45 градуса и така се образува една 8 лъчева звезда (да го наречем така).
Този символ означава хаос, разруха и унищожение, а също и крайно умствено объркване. Този символ е ползван много отдавна от маговете в средните векове, алхимици, вещери и всякаква паплач, а също и от мъдреци, когато се е налагало. Днес той се ползва за нуждите на церемониалната магия. Този символ, нарисуван и поставен в нечий дом, разрушава дома и това не са бабини деветини, а най-дълбоко въздействие на основата на принципите, на които се гради тази вселена. Тези които знаели това някога, разполагали с мощно средство за разрушение, средство постигащо целите си бавно, но сигурно, с незнайно защо стекли се обстоятелства, носещи хаос и раздвоение в ума на онези, които са в обсега, в дома. И тук не става въпрос дали да се вярва или не на това твърдение. Тук въпроса е колко дълго може да издържи човек, когато неговото тяло, ум и съзнание биват облъчвани с флуидите, излъчвани от 8-те върха на изместения квадрат.
По-рано, изучавайки символите, с които са си служели някога, много добре запомних тази фигура, но искам да кажа, че никога не я бях ползвал, дори срещу враговете си, когато съм имал такива. Съзнавах, че това е твърде, твърде демонично. Има неща, които човек не би искал да ползва дори срещу най-коварния си враг. Този символ беше едно от тези неща.
Забравих да кажа, че в логото им имаше също и знак на безкрайност, но то е също и числото 8. Това е знакът на материалното и на сатурновите влияния, т.е. проблеми. Свързано е и с територията на България, Македония, Индия, Мексико и Зимбабве, има още 5-6 държави, в които действа Сатурн и по тази причина са много трудни за живеене. Та, когато човек се сблъска с числото 8, трябва да знае, че материалните условия в които попада са по-силни от него, т.е. не може да ги прескочи, а трябва да се „промуши“ между тях. Тези, които са създали центъра, са били много наясно със символиката и тези неща изобщо не са случайни.
В момента, когато го видях, изобразен като главен генерален символ на главната врата на централното селище на Даманхур, мислех че нещо или сънувам, или не виждам правилно. Наистина, само веднъж ми се беше случвало такова нещо по-рано – да си ударя лек шамар, за да се уверя, че не сънувам. Просто не можех да повярвам в това дето е на яве, исках да е сън... само че си беше ясен и хубав пролетен ден... Някога, през комунистките времена, по време на военната си служба, бях вкаран в морския арест във Варна за 22 дни – ето така от нищото, заради военно провинение като хулиганство. Случваше се на всеки да поседи в арест ден, два, дори пет. Когато ме тикнаха в една стая без прозорци, с още 6-7 човека и те държат в тези условия без да знаеш дали и кога ще излезеш, тогава се налага да не искаш това да е действителност. Но аз не можех с нищо да сравнявам онези мракобесни тъмни години със свободната зона на Европа, още повече с една от най-тачените еко-общности не само в Италия, но и в света. За Даманхур се знае, че има прекрасни обществени връзки не само с италианското правителство, но и с много правителства по света, като основа на еко-идеите, поради които са в тесни връзки. Поне така се показва... Това беше един парадокс, който преживявах за пръв път – как е възможно две толкова крайно различни ситуации да предизвикат едно и също усещане за вътрешна обреченост от най-гаден тип?...
Нека аз самият кажа повече за Даманхур.
Официалният основоположник на селището е един художник (или поне така го представят). Имат официален сайт, където основното занимание е да се канят туристи под знамето на духовното развитие. Много лъскав и много добре измислен цирк.
Намира се в нещо като долина и представлява център за туристи, които искат да се занимават с духовно развитие (както е модерно в момента). Това са само богати хора. Територията на центъра е няколко хектара. Има различни атракции, например някакви техници са монтирали електроди на корените на определени растения, прихващат електрически/магнитни честоти, усилват ги и ги преобразуват в музика. Т.е. звук, генериран от корените на растенията, според това какво е времето навън/как се чувства растението – дали е топло/студено, дали има вода и т.н. Аз също знам как става и мога да го направя.
Официално това е център и има две форми на програми. Организират се различни групи от Европа, които ходят за атракция, да се запознаят с духовното. Плаща се на нощувка, обясняват им, че всичко е „био“ и „еко“ и т.н., винаги с тях има гид и от това се печели много. На сайта може да се видивсичко това. Голяма част от селището може да се види от туристи, но не цялата. Едно отиване за 4-5 дни излиза към €500. Аз бях най-бедният там. Ходят само богати американци и европейци, ударени в главата на тема „духовност“(ясно е за какво говоря), но с много кинти. Отделно има около 26 вили, където хора живеят за постоянно в нещо като комуни.
Преди да отида на това място и да реша да го пробвам, съм се запознал много добре с принципите по които се живее в комуна. Бил съм в няколко, включително в Англия на Ошо-вците, за да видя за какво става дума. Самият аз, заедно с още 4-5 човека преди години, се опитахме да живеем и работим заедно, като се самоиздържаме и се организираме на над-семеен принцип. Както и да е, в началото отидох с идеята да остана там и за старт ми трябваха към €500-600, които можеха да стигнат за максимум 3-4 месеца. Храната там е по-скъпа заради етикета „био“.На тройни цени. Историите за духовното са само лъскава фасада. Служат да привличат хора с много кинти, които обаче да отиват да живеят там. Цялата долина има 26 мини-общини. Тези, за които аз ще разкажа, са 2 общини, които бяха високо в планината и до тях не се допускат туристи, само определени хора от вече живеещите там. Когато за пръв път се свързахме им казах, че отивам да живея там. Отивайки, първо 2-3 дни бях отделно, докато видят какво мога да правя и къде да ме „сложат“. В тези 26 общини има големи къщи, модерно обзаведени, където са разпределени т.нар. „семейства“ по 10-15 човека. Кой с кой си ляга не мога да ти кажа, мешана скара... Но не се дава гласност на това. В тях не влизат 2-та центъра, за които ще разправям. Мен ме сложиха с няколко новобранеца отделно, за да се „ориентираме“. Там няма строги правила и в процеса на живеене се създават „приятелства“, „партньорства“ и глупости на търкалета.
Почти всички отиваха неподготвни и се хвашаха в капаните, а капаните са поставени от хора, които са много напред с нещата. Символиката спомената в началото завихря енергии, които действат директно върху хората. Там под привидната фиеста и забава, хората се преобразяват буквално за 2 часа. 500 човека ги видях с очите си как се превръщат в зомбита. Този, който е фиктивния създател, представлява маша в ръцете на едни хора, които дойдоха на 22 март на церемонията през деня. Имаше 2 церемонии, през нощта имаше огнена церемония, запалиха огньове пред статуята на една кукумявка.
Първо за дневната церемония.На нея дойдоха трима „инспектори“. Беше на обяд точно на 22 март, когато ми казаха, че след 2 часа започва церемонията за равноденствието. Имах камера, но нямаше как да снимам без да ме видят. Церемонията щеше да се проведе на една голяма поляна под наклон, където се бяха събрали много хора, сигурно 500-600 човека. На самата поляна те се нареждат в кръгове, очертани с камъни, подобно на паневритмия. Главният жрец стои в центъра и там има запален огън, където чете нещо – дава нареждания. Също така използваха вода, различни цветове, всичко беше преценено много точно. Около него има много кръгове от хора, като вътрешните кръгове се обръщат и повтарят към хората от външните кръгове това, което той чете (от центъра към периферията). Отивайки нагоре, към мястото на провеждане на церемонията, ми направи впечатление, че формата в центъра, непосредствено около главния жрец, не е кръг, а петолъчка, обаче сочеща с върха надолу. Това не може да се види ако си близо или вътре в кръга, но аз се качих на високо място и го видях много ясно. Като стигнах чух, че те произнасят имената на тъмните божества на Кабала, не на светлите, а на демоните. Също така четеше псалмите на Мойсей, но и имената на демоните. Аз много добре знам кои са, но хората не знаеха. Нито си даваха сметка, че най-вътрешната фигура е петолъчка. Част от хората бяха с бели дрехи, другите бяха с тъмни дрехи, с качулки и само очите им се виждаха. Имаше и със зелени дрехи, в зависимост от клановете, които участваха в церемонията. Петолъчката в центъра не се движеше, движеха се само кръговете и те бяха очертани много точно с камъни като коловози или пътечки. Имаше огньове на всеки от 5те върха. В началото много точно ни дадоха да разберем, че е „забранено“ на човек да стъпва от другата страна на камъните.
Хората го приеха на шега, но това е част от насочването на енергията чрез системата от кръгове. Всички бяха постоянно пребиваващи в Даманхур, освен най-външния обръч. Там бяха туристи и на тях им бяха раздали по 1 медальон с квадратния символ, за да могат и те да се завихрят, заедно с останалите, в кръг. Имаше няколко кръга и всеки се движеше в противоположна на съседните кръгове посока – едни срещу други. Те участваха с мисълта, че правят нещо едва ли не като авантюра или шоу. Хората бяха настроени за отдаване на положителна енергия към природата, но изобщо не беше така. Всички бяха усмихнати и в приповдигнато настроение. Имаше много интелигентни хора, каймака на духовното общество от Франция, Германия, Италия. Гледаш ги нормални, разговаряш с тях, след половин час същия човек скача като ненормален, пляска с ръце и изобщо не знае къде се намира. Създава се нещо като масова хипноза.
В момента, в който почна церемонията, спря една луксозна лимузина и от нея излезна 1 човек, който явно беше най-главният, на възраст над 70 г., с бяла коса. Имаше още 2-ма с него, явно по-низши от него. Бяха облечени много луксозно. И тримата имаха восъчни лица и всичко, което казваха и правеха беше много точно премерено. Когато излезнаха им се оказа най-голяма почит, но те не участваха в церемонията, а застанаха отстрани. Само те не участваха, заедно с една малка група хора в инвалидни колички и един недобре, с нещо като синдром на Даун. И аз се присламчих към тяхната група, за да не бия на очи, че не участвам. Хората сякаш подсъзнателно изпитваха нужда да участват в церемонията. Когато възрастният говореше нещо (на английски), останалите се съгласяваха с него. Стоях на разстояние и зад обсега на периферното им зрение, за да мога да наблюдавам. През цялото време съм бил в кхечари, което беше много важно, за да не влезна в общата енергия на зомбиране. Мен ме спасиха тези неща – медальоните, камъните, мантрите и мудрите които правех. Държах си мудрите под якето, за да не забележат случайно какво правя. От тях съзнанието ми се концентрира вътре в мен, мисълта става кристална и благодарение на това успях да запазя разсъдъка си. Въпреки всичко, изпитвах много силно напрежение по време на цялата церемония, която трая около час и половина-два. Виждах как нормалните хора демонстрират неестествени емоции, чужди емоции, абе просто – зомбирано състояние. Постигнаха го за 15-30 минути, но кой знае колко време ги е държало след това. След церемонията те си тръгнаха с приповдигнато настроение, колко хубаво са направили, какви позитивни мисъл-форми са създали за себе си за предстоящата година... Толкова за тази церемония.
Вечерта се проведе нощна церемония. Тя беше огнена, по-ефектна, защото запалиха нещо като жертвеник. Проведе се в гората. Беше направена една кукумявка, която отпред имаше амфитеатрално разположени пейки. В центъра има един подиум, където бяха изградили 5-6 метровата фигура на кукумявката, от камъни, много масивна. Навсякъде имаше символи и факли. Първи излязоха жени, облечени с подобно на египетско облекло. Излезе и един мъж, който четеше нещо като на староеврейски. Много беше ефектно, защото изгориха 2 фигури на човек – женска и мъжка. Под двете фигури имаше създадени определени знаци. Имаше тъпани, които създаваха отмерено темпо с много ниска вибрация, която съответства на долните чакри на човека и там имаше цел да се акцентира. Въпреки, че беше студено, излезнаха почти голи жени, само по воали, имитиращи животът на фараоните. Един човек играеше фараон, всичко изглеждаше като постановка. Носеха жезли, отгоре на които беше монтирано окото на Хор. Изгориха мъжката и женската фигура, символично. Имаше преводачи и те казаха че изгарят „материалното“ тяло на човека, за да може да се слее с природата (да бе да!!!). Tова, което разказвам, е публичното проявление, но направено с 400-500 човека има доста голямо въздействие върху хората. Имаше и нетолкова публично. След този „екстаз“ всички се разотидоха и си бяха организирали празненство по случая...Там се продава свободно алкохол, духовността не е свързана с някакво ограничение. Говори се за духовност по принцип, без конкретни неща, защото всяко ограничение ще им завърже джобовете. Нямат воля за нищо, имаш представа какви са. Всичко това се случи още първия ден.
Снимка на ритуал в Даманхур
Ден 2: Докато ми търсеха място, бях на хотел. Един ден дойде една госпожица да ме вземе с кола, да ме заведе в центъра за новобранци. Питах я откога е тук, тя каза – от няколко години. Питах я дали знае какво значи символа на на знамето и тя каза – безкрайност. Аз и казах, че това е изправен, не легнал символ, изправен е числото 8. Тя ми отговори, че „придружителят Фалко“ така бил казал. Там хората, които са за постоянно имат прякори, а не имена. Имат само имена на животни.
Търсех начин за препитание, защото мислех да оставам там. Запознах се с една биоложка, която ме заведе в градината. Там имаше много бурени и я питах защо. Тя ми обясни, че не искат да убиват живи растения, затова не плевят. В същото време не са вегетарианци. Отделно от това, градината показваше, че изобщо нямат представа от земеделие. Обясни ми, че са създали някакъв консорциум към институт в Торино и от разтягане на локуми тя успява да поддържа този висок стандарт. Между тях си организират разни измислени бизнеси, с които да се закрепи положението. Иначе всички са идиоти.Загубени души. Това стана на втория ден. Почнах да се питам, как така толкова некадърни хора се задържат толкова време в тая скъпотия. Там получаваха допълнителни средства от близки и роднини, които инжектираха финанси, за да ги поддържат.
Всички разбраха, че като идеи съм много напред и мога да им помагам. Оказа се, че в подземните им храмове имат нужда от някой да поддържа тази база. Всички са прекалено възрастни, а младите до 30-35 са пълен въздух. Изобщо не знаят къде се намират.
Този ден при мен дойде един по-възрастен човек, нещо като шеф на племето там и ми каза, че е изобретател и е почнал да прави нещо като генератор за свободна енергия. Показа ми самата машина много отдалеч и ми каза – ако останеш при нас ще я доразработваме и доусъвършенстваме. Те ми казаха, че вероятно през 2012 г. ще спре тока, заради силните магнитни бури и трябва да са подготвени. Бях готов да се направя на всякакъв, но не ме допуснаха до машината. Всяка седмица по 2 пъти се събират всички в една голяма зала и там се срещат с основателя, а той им дава посоките, които трябва да следват. Имаше много добре развита интуиция, но нямаше технически познания. Те го третираха направо като свят човек.
Питах го откъде вземат средства за живеене, понеже не бях забелязал някаква работа да се върши, всички се занимаваха само с ритуали и дефакто няма как да си изкарат хляба. Тогава ми сподели, че когато имат нужда от нещо, директно им „пълнят“ банковите сметки. Тези, които „поддържат“общината са измислили вътре да има отделна валута. Важи и евро, но и другата – има банкомати, които обменят евро 1 към 1 в тяхната валута. На практика – мини държава в държавата, обаче са много некадърни с изключение на 10-15 човека. Административните отдели ги водят жени, които знаят по 5 езика и са много напред. Личи си, че този, който е измислил постановката го е направил така, че първия европеец с идеи да си помисли „точно това съм търсил“ и да е готов на всичко. Отделно, голямата част бяха постоянно пияни.
Ден 4: Дойде една жена и каза, че ще отидем в една от къщите, където било най-сакралното място и там не допускат всички. Ходят само единици избрани, ревностни привърженици. Взеха ме, с още 2 жени и 3-ма мъже ни закараха там, от всичките 20-ма с които дойдох. Това е точно под снежните върхове, на около 500 м. започва постоянен сняг. Представлява нещо като хижа, където живееха няколко жени, няколко мъже и малки деца. Те се усмихваха като насила, неестествено. Бяха във фалшивоприповдигнато състояние. Казаха ми, че преди да започнем работа, трябва да преминем през пречистващ ритуал. Раздадоха ни по един медальон, на който бяха нарисувани шумерски клиновидни знаци. Не знам какво пишеше, но го имаше квадратния символ, заедно с други. За моите символи никой не знаеше. Поисках им вода, а те ми показаха чешмата. Помолих ги да ми я направят гореща, те не включиха защо. Аз поисках, защото като пиеш студена вода, тя вдига статичното електричество в тялото, особено в планината. Като пиеш гореща вода, се вдига магнетизма. На високите места човешката психика е по-лабилна и като пих горещата вода, засилвайки магнетизма в тялото си, аз можеш да накарам хората да се насочат към мен, привлечени от моя магнетизъм. Така можех да ги спра да се опитват да ме управляват. Заведоха ме на една поляна с очертани спирали от камъни, много големи спирали. Казаха ни да вървим по тези спирали един след друг, докато стигнем до центъра. Бяха направени в различни цветове, от едната страна един цвят, от другата – друг.
Снимка на подобни кръгове в Даманхур, за да се придобие представа за нещата
Жълто, зелено, имаше и синьо. Казаха ни да гледаме надолу, за да изчистим влиянията и да можем да работим „чисти“. Всички ме наблюдаваха дали гледам надолу. В областта на очите ми започна да се появява напрежение, нещо като това от психеделичните картинки, но наживо. Усещаш как започва да те тегли, много по-силно е. С усилие успях да се запазя да не изпадна в такова състояние. Всички други, които се вътряха с мен, трябваше после да седнат на земята, защото не можеха да пазят равновесие. След това казаха, че ще сядаме на обяд, което ми се стори много странно. Обикновено първо работиш, после се храниш, но както и да е. Забелязах, че 4-5 жени в „гнездото“, на над 1000м.надморска височина ходеха много много разголени. Наблюдавах ги в очите, а очите им блестяха, личеше си, че на сексуална тема са доста развинтени. В същото време, очите мъжете в къщата бяха потъмнели, беше матриархат. Осъзнах, че те си търсят още мъже за „семе“ и аз бях един от тях. Добре че бях си пуснал още по-голяма брада тогава. Също така си носех работни ръкавици, за да не се виждат пръстените и диамантите ми, които ползвам за защитни цели. Там изкарахме един ден. Всички разговори се водеха само с намеци, нищо не се казваше директно, но пък аз директно питах, което много ги смущаваше.
Ден 5: Заведоха ме на друго място, където ми казаха че вероятно ще се впиша. Имаше къщи високо в короните на дърветата. Във всички къщи имаше много дебели хора. Толкова дебели, като американците, които не могат дори да станат сами. Представи си една горичка, като в приказките – с много къщи, свързани с мостчета. Навсякъде имаше рога. Тези „хора“ изглеждаха много странно, не точно като хора. Бяха много пълни, със странни лица. Най-голямото сближаване с хората там става, като се храните на една трапеза. Там се хранех веднъж на 3-4 дни само с неща, които си носех. Същевременно вършех много тежка работа и въпреки това не се хранех, малко хора могат да гладуват и да работят. Хората по принцип не издържат на глад и на жажда, но аз съм стоял гладен от напрежение. Езикът ми през цялото време беше в кхечари. Сядахме заедно на маса, но аз въпреки това не се хранех и те много ми се чудеха, а аз замазвах че не съм гладен и без да ги лъжа им казах, че изпълнявам индийска практика. Никой не ме попита каква е тя, но дойде един възрастен италианец с много големи уши, като на Буда. Това означава голям интелект.
Дойде той и ми вика: „Ти защо не искаш да ядеш?“ Беше много прозорлив, планинар. Казах му, че изпълнявам една практика, от която ми намалява глада. Попита ме каква (явно не я знаеше), защото техния шеф Фалко бил им казал, че е най-добре човек да яде 1 път на ден. Отговорих, че е добре даже 1 път на няколко дни. В последствие разбрах, че той е отишъл и е казал на Фалко всичко, което сме си говорили, но Фалко (художника) вероятно знае тази техника. По това време правех един зид и по цял ден мъкнех големи, тежки камъни. Хората виждат, че не се храня, докато другите с които правех зида ядяха много големи порции. Всъщност не се хранех, защото във всяка къща имаше по една много дебела жена, огромна, с много странно лице, която готвеше всичко и дори им месеше хляба. Сякаш гледаш болен човек – много пълна, с огромна гуша, но лицето сякаш нямаше форма на човешко. Сякаш черепът им се заостряше нагоре, а надолу се разширява.
Във всяка една къща имаше по една такава жена и аз я наблюдавах много внимателно. Тези жени никога (или почти никога) не говореха и никога не влизаха в трапезариите, където се хранехме. Във всяка от онези къщи, на по 6-7 метра височина имаше по 1-2 такива жени, ужасни. Не ми беше удобно да питам точно какви са те, бяха като част от семейството. Та, питат ме защо не ям, а аз исках само да пия чай. Даваха ми само техен мед, а аз пиех чай от пакетчета, за да не го е докосвала тази. Беше като болен, ненормален човек, изобщо не общуваше с хората и само си вършеше работата, само им готвеше, а те ядяха по много. Освен тях имаше и някакви мъже, много странни, но с много къси крака, като джуджета. Не деца, големи хора, само че краката им са 2/3 от краката на нормалните хора, а лицата им някак изродени. Те бяха приемани нормално сред останалите. Някои от тях от време на време ходеха в Торино в този институт с биоложката.
В тяло представляват като много много пълни хора, цялата маса е концентрирана в корема и задника. Отделно, кожата им е като болна от шарка или псориазис, на лицето и ръцете. Също така, те почти не мигаха, което по принцип означава, че психиката е много здрава. При всяко мигане също така има промяна на посоката на мисълта. Йогите и мъдреците много малко мигат, и това „животно“мигаше много малко, а не вярвам да е мъдрец... В къщата, където бях, имаше 2 такива. Едната готвеше и не говореше, а другата вършеше разни санитарни дейности. С тях говореха само управителите на локалните „гнезда“, никой друг. Едната я гледах непрекъснато поне 5 минути, тя не реагира изобщо. Обикновено хората дават знак, че са забелязали когато някой ги гледа, но тя не. Все едно ме няма, а аз я гледам преднамерено. Никаква реакция. Известно време наблюдавах другата, тя също не реагира, сякаш изобщо не съществувам. Всички хора просто изглеждат като под масова хипноза. Изключително силни са влиянията на символите. Отделно, винаги казваха един тип молитва, която им е дадена от художника. Имаше също и други жени, които може би се използваха за разплод. Например детето знае кой е бащата, той е на масата, а майката е облечена предизвикателно и се прегръща уж приятелски с други.
Ден последен: Тук съм все още в къщата на новобранците. Те имаха много силна интуиция, виждаха в мен голямото желание да остана с тях, но ми нямаха доверие, отчасти защото не се хранех с тях. Подбутваха нещата в такава посока, че на мен да не ми се има доверие. На едно място бяха видели пръстените и се усъмниха, като им казвах че нямам пари. Гледат ме – върша тежка работа, копая, а нося такива пръстени. Не можеха да разберат защо, включително защо не се храня. А аз се правех на луд, всеки път като ме поканят. Имах възможност да остана малко, а исках поне 2-3 месеца и търсех нещо да работя. Тогава се събраха на едно от седмичните събирания и всички много искаха да остана, имаха желание да ми съдействат пред главния. В крайна сметка ми казаха, че не могат да удовлетворят молбата ми, понеже няма работа, а има възможност само да се измисли някакъв бизнес. Обясниха ми да изчакам до бъдещето, като преди това направя така, че да имам условия да остана повече, т.е. хиляди евро. Разбрах, че е имало преди мен българка, която нещо се сбъркала, направила луд скандал и избягала. Единственият българин бях аз, от цяла Европа. Имаше няколко румънци, чехи, поляци, но поне единият им родител живееше в чужбина.
Изводи: Неслучайно е избрано да е в Алпите, защото това е най-чистата планина в Европа, заедно с Рила. Там съществуват енергии, каквито имат Хималаите, те катализират всичко, което се случва наоколо. Тези 3 планини са от един клас. Пиринеите не е от този клас. Те може да са високи, но самеки планини, другите са „остри“. Аз ходех да си правя енергийните ритуали извън територията на Даманхур. Общовзето заради чистотата на мястото и тези ритуали, те успяват да оцелеят. Символизмът ги храни и колкото по-извратен е човека, толкова е по-подходящ за там. Идеята е да се експлоатира емоционалната енергия на хората, тя много се усилва от чистотата на мястото, ритуалите ги хранят.
Там във всяка една къща има по 1 стая, в която никой не може да влезе, освен художника-основател. В тези стаи има статуи на шумерски божества. Един път влезнах в тая територия, то беше като полянка. Не можеш да си представиш какъв скандал и какво викане беше от един там, което не е нормално за европеец. Това било място, където дори и те не влизали и е един вид като олтар. Има нещо като шеф на групата, той може да влиза в определени дни в годината да изпълнява определени ритуали. Информацията не стига до всички, само до някои определени. Отделно, всеки първи лунен ден се правят ритуали. Моят извод е, че английските същества, „каишите“ :D там, имат центрове по целия свят. Един ритуал, направен нависоко не е като направен на ниско и така се подхранва общата схема. Хората изобщо не знаят в какво участват. Аз имам много здрава психика и въпреки това изпитвах сериозно напрежение, спях по 5 часа на ден най-много. Не можах да изкарам повече от 10 дни, въпреки, че още не ми бяха свършили средствата.
Там можеш да бъдеш и „монах“ – живеят сами, не в семейства, защото явно като не искат да живеят с другите все едно не искат да се размножават. Там в семействата нямаш нищо свое. Те ми казваха, че това било бъдещето, хората да се отъждествяват с групата. Кошерното съзнание, което предстояло...
Всичко, което описвам все пак е много по-бледа картина от това, което е реалното изживяване. Не мога директно да го предам. Ако човек иска наистина да разбере какво е, може да отиде за кратко, дори за 1 ден, да усети как са нещата. Там през повечето време бях само на интуиция, през цялото време бях концентриран кой е правилния ми ход. От 20 години ми е нещо като хоби да си калявам психиката и физиката, но това беше най-тежкото преживяване. Сякаш през целите 10 дни съм лежал на пирони, такова нещо... Така е направено, че човек като влезе там – да няма шанс. Влиза и не излиза повече или излиза полудял.
Всеки, който е поне малко в час ще се почувства много зле, но може и да не иска да си тръгне от това мини-общество. Управителите на общините бяха по-нормални хора – такива, които разбират от определени неща – да си ремонтират нещо, да си направят вино, такива работи. На останалите – ръцете им до лактите в гъза... Това, което гледаме по филмите на Алекс Джоунс и останалите, дето ровят, снимките на рептилиите, които публикуват, това ако го видиш на живо е много по-различно и въздействащо! Предполагам, че ако някой от тия хора, дето пишат по темата отидат и го видят на живо, вероятно ще се откажат да пишат. Не виждам какъв шанс имаме, защото всичко е устроено по тоя начин в обществото. И ритуалите са толкова мощни, не знам с какво мога да ги сравня. Направо не виждам, при това, с което те разполагат, какъв шанс има човечеството. Даже във форуми, където има по-събудени хора, не смея да говоря на тая тема. Аз самият не съм песимист, но в сравнение с тоя враг който имаме насреща, хората нямат шанс. Особено с тая психика, която имат... Те имат много такива места по цял свят, в които има активна дейност. Масата хора са пълни пердета. Дори и тези, с претенции, че създават места с положителна енергия. Там имат конкретни познания за тъмната магия. Едно е да имаш желание и да си настроен позитивно, друго е да го направиш на практика. Ония имат много хладен и прецизен подход към нещата, като използват емоциите на тая паплач. Тези хора първи ще станат жертва на емоциите си. Рептилоидният мозък е внедрен, за да може от там да се управляват хората. Хората, които се тренират, тренират точно това – да не са подвластни на този дял, който е внедрен като хардуер в мозъка. Колко хора се опитват? Не става дума да се четат книги или да имаш разбирания, въпрос е на самоконтрол в стресова ситуация. Според мен хората не могат да се спасят, може би други същества ще помогнат.
Иначе не виждам как.
Валутата на Даманхур
Те смятали себе си за различна култура, която не се считала за религиозна и изучавали магия и окултизъм. Даманхурците твърдят, че поставят човечеството в сърцето на тяхната философия. Ако човек не се интересува от техните магически търсения, той може поне да се възхити на невероятно изящните храмове.
Даманхур бива запазен в тайна близо 14 години, като за съществуването му знаело само отбраното общество, участвало в градежа. Това продължило до 1992 г., когато един недоволен член на групата заплашил да разкаже всичко, освен ако не му платят $440 000. Той не получил никакви пари и се разприказвал. Местните власти полудяли и изискали храмовете да бъдат разрушени. Когато видяли изяществото и мащаба на постигнатото, те омекнали и пожелали да ги отворят за обществеността като увеселителен парк. Даманхур получава пълна правителствена подкрепа и бива класифициран като „Осмото чудо на света“.
Напречен разрез на подземната архитектура на това което представлява Даманхур днес
Разразила се съдебна битка, тъй като даманхурците не били оторизирани да конструират всички сгради, които били построили. Гражданите били основно католици. Следователно, използването на езически и окултни символи в Даманхур било възмутително и заплашвало техните духовни вярвания.
Но какво точно представлява това селище? Храмовете на човечеството Даманхур (както ги наричат те) са построени като символична представа за вътрешните стаи, намиращи се в душата на всяко човешко същество. Разхождайки се през множеството т. нар „алхимични лаборатотии“ и „египетски коридори“ (свързани помежду си с разклонена система от тунели, снабдяващи всяко помещение със свеж въздух), намиращи се на 45 метра дълбочина в земните недра, те формират една забележителна инсталация.
Изглед от подземията на Даманхур
Ще придобиете идея за качеството на техните постижения в следната извадка от статия на „The Washington Times“:
„В една стая един бутон придвижва под, декориран с мозайка с гола жена. Накъдето и да се обърнеш, има очевидни коридори без изход, но после стените се превръщат във врати, а олтарите се приплъзват и оформят подвижни мостове. Една екзотична стая е препълнена с алхимични експерименти. Друга, все едно излязла от готически филм на ужасите, е пълна с широки метални колони и с телени намотки.“
Из коридорите на Даманхур
Основателят Оберто Айрауди обяснил горното, казвайки: „Тук експериментираме с паранормалното“.
Тъй като тази общност не била придобила разрешителни за строеж и застрашавала съзнанието на местното градче с езическите си символи, последвала продължителна съдебна битка, която щяла да затвори Даманхур завинаги. Общността на Даманхур спечелила съдебната си битка да съхрани вече построените сгради. Общността се състои от около 700 жителя с приблизително 25 000 поддръжници от целия свят.
Изглед от подземията на Даманхур
Както е оповестено от британския вестник „Kindred Spirit“, даманхурците са овладяли принципите на пътуването във времето. Въпреки че статията правдоподобно твърди, че цялата технология е прекалено неясна, за да се публикува в списание имаме описани някои основни моменти и преживявания. Статията започва с цитат на физика Стивън Хокинг:
„Ако се обедини Общата теория на относителността на Айнщайн с квантовата механика, пътуването във времето наистина започва да изглежда възможно... Създаването на машина на времето няма да бъде лесно като да стоиш на стол и да натискаш няколко бутона. Съвременните предложения за подобна машина се изправят пред един сериозен проблем: снабдяването с енергия. Това не е свързано с много пари; това, което е небоходимо, е отвореност на съзнанието, за да се разгледат възможностите, които може би изглеждат фантастични.“
Горният цитат е идентичен с това, което Престън Никълс ни е казал относно проекта Монтоук. Те са се нуждаели от огромни количества енергия. В една подземна зала в Даманхур са изградили гигантски батерии с 300 тона електрически вериги, използвайки периодичната таблица на металите и минералите. Подземната зала дава възможност на енергиите от решетката на Земята да бъдат съхранявани и по този начин освобождавани. Те описват богато украсеният си храм като огромно хранилище. Храмът е покрит със стъклени сфери, пълни с цветни течности, които са поставени в сложни спираловидни конструкции от медна, месингова и златна електрическа инсталация, като цялата е закрепена за стените. Даманхурианците казват, че тези инструменти изпълняват различни функции. Те са базирани на наука, наречена „селфика“, която е практическата употреба на спирали и метали (предимно злато и сребро, но понякога и мед плюс месинг) за концентриране и насочване на жизнени енергии. За да добиете визуална представа за тази технология, можете да видите този клип (или да гледате същия и няколко други с български субтитри тук):
Тези „сфероклетки“ се използват като клетки за запаметяване, както и като акумулатори на жизнена енергия за тяхната времева кабина. Сфероклетките също така съдържат абстрактна информация за душата, като например артистични таланти, които впоследствие могат да бъдат трансферирани от един човек на друг. Това се прави посредством сферите. При пътуването във времето, повечето обикновени сфери се използват като телевизори, за да се следи какво се случва на пътешествениците.
Горното представлява само повърхностна информация за артефактите използвани от даманхурииците и тяхното пътуване във времето. Вдъхновението за тази технология идва от Оберто Алрауди. Те бързо изтъкват, че съвременната физика все още не може да обясни енергиите, с които се работи, но теориите за оргонита на Вилхелм Райх предлагат някакво обяснение. Алрауди цитира също така работата на Де Ла Вар, който говори за мистериозни излъчвания, които изглежда действали извън времето и пространството, според закона за синхроничността на Карл Юнг. Според някои даманхурци това е технология подобна на ползваната в Атлантида.
Според даманхурииците съществуват две концепции, жизнено важни за тяхната методика за пътуване във времето: едната е времевата мина, а другата – времевата кабина. Времевата мина се отнася до географската област, обикновено под земята, която се характеризира с наличие на синхронични преминаващи линии и възли. Те са еквивалентни на лей-линиите и могат да бъдат естествени или изкуствено създадени. Даманхурците вярват, че времевите мини позволяват на човек да акумулира енергия от лей-линиите, както и от човешката активност. На едно такова място бил издигнат храм и окултните характеристики били засилвани посредством ритуално пеене, танцуване, напяване и изобразително изкуство, както и чрез алхимичния език, който украсява стените и колоните на мястото. Както бе посочено, тези съоръжения за съхранение на енергия са декорирани с много изображения на спираловидни циркулации, цветни течности, движещи се през тръбите и какво ли още не. Ако структурите нямат функция различна от едно бляскаво представление, то определено е постигнало изключителна елегантност в този аспект.
Времевата кабина е стъпката след времевата мина.
Снимка на времевата кабина
Кабината използвала кристали, електромагнитни полета, осцилатори, лазерна технология и сложна алхимична апаратура за нейното активиране, планиране и захранване.
Една от малкото снимки на технологията в Даманхур
Самото време е дефинирано като кръгово море, където всички събития се случват по едно и също време, но са също и поток, движещ се по посока на комплексността. В това отношение, времето може да бъде видяно като съставено от различни времеви пакети. Всеки пакет се състои от събития, които вече са се случили, но и от неутрални събития, които са дефинирани като нереализирани възможности на изразяване.
Списание „Kindred Spirit“ интервюира един от даманхурските пътешественици във времето, човек на име Гатопардо Тек. Той обяснява, че времевите пакети съдържат различни ритми или характеристики. Ако ритмите от два различни пакета съдържат подобни характеристики, тогава пътуването е потенциално възможно. Съществуват също така два различни вида пътуване във времето. Единият е извън тялото, другият е дематериализиране и рематериализиране. Гатопардо разказва и за собственото си пътуване, което било едно от първите в общността Даманхур. Техният план бил да провокират чрез действие, което не било предвиждано в друг времеви период. В частност, да развият търговия между две села. Това се правело с кражба на малка лодка и поставянето й в друго село, така че майсторът на лодки да направи друга, като резултат от кражбата. Гатопардо се озовал на един речен бряг, което било изчислено, че е отпреди 6140 години. Той смятал да провокира загубата на лодката, първата направена от тази култура, която използвала дадена технология. Селото, в което била занесена, щяло да види новата технология, като очакванията били те да направят подобрена версия.
Той казва, че е получил достъп до този времеви период чрез жена, чието съзнание бил обсебил. Били използвани хора от противоположния пол, за да се предотврати риска от постоянно идентифициране с приемника. Когато Гатопардо влязъл в това тяло, той се почувствал замаян и тялото припаднало. „Слагането“ на тялото се усещало като обличане на рокля. Все пак, той трябвало да се преориентира. Като направил това, чул Оберто, лидерът на Даманхур, който комуникирал с него от базата. Разбира се, много от вас ще сметнат тази техника за агресивна и аз бих се съгласил с вас. Даманхурците твърдят, че са направили интензивни проучвания, преди да предприемат всякакви подобни приключения. В случаят на Гатопардо, всичко, което направил, докато бил в тялото, било да накара жената дискретно да бутне лодката към друго място. Веднъж след като това било направено, той се върнал обратно чрез „времева врата“, която била променила местоположението си от мястото, откъдето влязъл в тялото на жената.
Едно по-екзотично пътуване във времето се случило, когато тринадесет специално подбрани даманхурски доброволци направили успешно пътуване от 19 януари 1994 до 2727 г. пр. н.е. Един от тях, с кодово име „Горила“, се озовал насред обширни ливади с цветя и зелена трева. Почти веднага небето започнало да притъмнява и Горила чул изстрел като тътен. Това било сигнал да се върне до времевия портал. Когато се озовал обратно във времевата кабина, той забелязал, че стиска здраво голямо снобче трева. То бързо изсъхнало и пожълтяло. На 24 януари Горила направил още едно пътуване и се озовал сред зеленината на дървета. Той намерил няколко боровинки, които изял и след това се натъкнал на човек, който започнал да го преследва. Той побягнал обратно към портала, където успял да избяга и се почуствал много изтощен. Горила твърди, че на 18 август направил тридневно пътуване до Атлантида, отивайки 61 000 години в бъдещето (което е малко странно предвид, че Атлантида би следвало да е в „миналото“). Пътешествието във времето било серии от спирания и скокове. Най-накрай той се почувствал все едно бил на совалка, пилотирана от комплект сложни (ментални) инструменти. Оттам той завършил пътувайки с паралени времеви кабини, които съдържали подобни инструменти, но не същите като тези открити в Даманхур. В Атлантида Горила се озовал в мехур, наблюдавайки обширен морски пейзаж, докато отпивал от приятна напитка, която го заредила с енергия. Доловил различни обстановки и физически възприятия, като миризми. Срещнал същества, които били по-скоро с интересна форма, отколкото с козина, дружелюбни или агресивни. Накрая той стигнал до структура от метални пирамиди и сфери с навити около тях жици. Това било обучителен център с всякакви типове хора и биологични видове. Било много объркващо, докато един човек не дошъл до него и не прикачил комуникационна яка около врата му. На Горила му бил преподаден курс, на който били дискутирани времевите кабини, както и най-полезният начин за тяхното използване. Били преподавани и практически времеви обучения, които включвали скачане от една кабина в друга. Раздавали храна и напитки, които значително зареждали с енергия. Използвани били фотьойли и шлемове, а понякога били предавани картини на съзнанието. Било трансферирано значително количество информация за която Горила казва, че ще отнеме дълго време преди да бъде декодирана. Спането се осъществявало в саркофаг с прозрачен купол, който бил свален, за да затвори плътно човека, който си почивал. В това състояние, информацията от курса щяла да бъде обработена, вероятно за бъдеща употреба. На сутринта куполът бил повдиган и съзнателната памет на човека се възвръщала. Горила казал на онези, които срещнал, за Даманхур и сметнал, че са доста заинтригувани. По същество Горила бил навлязъл в метрополис от съзнание, заето с осъзнаване на времето. Това е мястото, където историята свършва. Онези от вас, които търсят цялата история, могат да потърсят „Kindred Spirit“, свитък 3, брой 9.
Какво наистина се е случвало и все още се случва в Даманхур – никога няма да стане достояние на обикновения човек. Знаем горната история, защото е свързана пътуване във времето и я разбрахме покрай проекта Монтоук. Възможно е, Даманхур да е основан с чисти намерения, в интерес на еволюцията на човешкото съзнание. Днес обаче нещата съвсем не стоят така.
Когато Мио ни спомена, че е пробвал да живее в Даманхур се изненадахме и поискахме да разберем повече за преживяването му. Оказа се, че нещата там хич не са детска игра и ако не е владеел кхечари мудра – едва ли е щял да запази разсъдъка си по време на престоя му там.
Следва личната му история за преживяванията му в Даманхур, който, по всичко изглежда, днес се е превърнал в ню ейдж база на фракция на илюминати (ако изобщо някога е представлявал нещо различно). Най-известният сайт разбулващ истината около това място е този.
Приложените на места снимки са взети от интернет.
Посещение на един българин в Даманхур
Ще започна описанието на пътешествието си до Даманхур от момента на слизане от влака на гарата в град Торино, Северозападна Италия. Торино има 3 жп-гари.Най-западната се нарича Торино Порта Суса и е нещо подoбно на външен вид като една жп-гара в средно голям провинциален град в България. Например можем да я сравним като големина и уреденост с жп-гарите в Карлово, Плевен или Казанлък. По мръсотия и заспали клошари нощем – също. Разликата е, че Торино е голям европейски град с население над милион души. Пристигнах късно вечерта, около 22:30 ч. Излязох на пиацата за таксита. Имаше около 4-5 чакащи.
След като попитах таксиджията дали ще ме закара до Даманхур, той най-изненадано и за мен самия каза, че не знае да има такова място, въпреки че му обясних, че трябва да е на не повече от 30 км. на север, в полите на Алпите (селището го няма на картата). Той пита колегите си, но и те нищо не знаеха. Тогава реших, че е по-добре да ида в полицейския участък на гарата да потърся информация как да се придвижа до целта си. Само един инспектор, след като подробно му описах каква е тази международна общност, горе-долу се сети къде е. Инстинктивно ми каза да внимавам, защото там е опасно. Пита ме с каква цел отивам и аз обясних, че съм го намерил от интернет (сайтът излиза при търсене в google и има информация как се стига). Каза ми: „Все пак внимавай“.
Реши да ми помогне да си купя билет от автомата за билети, защото гишетата бяха затворени. Доста се затрудни как да изкара билет, дори повика помощника си да обясни кои бутони да натиска. Разбира се ченгетата бяха много любезни. Между другото сритаха лежащите на пода клошари, които спяха, завити с накъсани картони и найлон. Картината бе почти същата като у нас в момента по гарите вечерно време. Засякох най-малко трима сутеньори, които негласно предлагаха стоката си – изсуркани, изтормозени жени без възраст, но облечени доста оскъдно, макар да беше доста хладно в онази мартенска нощ.
Наложи се да чакам около час в едно подземие, така са устроени много италиански жп-гари – влаковете минават под самата гара в тунели, а гишетата са отгоре; слиза се с асансьори или ескалатори. Компания в този късен час ми правеха разни групи наркомани, проститутки със сводниците си и разни одърпани пътници, като мене, незнайно озовали се на това място. Атмосферата беше доста напрегната. Въпреки всичко италианците спазват известно благоприличие и етикет, нещо като общоприето правило за показ на достойнство. Това прави впечатление, като се има предвид, че познавах манталитета, най-общо казано, на другите европейски народности от юга на Европа. Най-после, към 23:30 ч. пристигна един мръсен влак, много приличащ на тези в България отпреди 20 г. по вид, миризма на вагоните и като модел. Разстоянието което трябваше да мина с него беше около 40 км., защото не отиваше на точното място, а малко встрани – град Иврея. Тези 40 км. преминахме за около час и половина, с много спирки и големи почивки. Най-сетне, около 01 ч., слязох на една гара, която е не по-голяма и модерна от гара Лъкатник или гарата в Трявна. Имах доста багаж – около 50 кг., натоварен в куфар, раница и ръчна чанта. Това е планинско място, защото се усещаше хладния вятър от север, от Алпите. Макар че имаше доста движение на автомобили по улицата за този час, не виждах никакви хора по улицата пред гарата. Най-после, след като пообиколих насам-натам едно 15 мин., се натъкнах на някакъв тип, който смучеше пура, сух и дълъг и се носеше в унес на нанякъде.
Разбрах, че тази вечер няма да мога да си продължа пътуването, а не беше безопасно да остана на улицата, заради банди, поради умора, а и за да не стана обект на ровене от страна на ченгета, които обикалят като патрул нощем. Затова питах непознатия къде има плац с такси наблизо, за да ме закарат до най-близкия хотел. Човекът отвърна, че в град Иврея няма нито едно такси, но пък той е на мое разположение, защото бил собственика на единствения хотел наоколо. Предложи ми да пренощувам при него. За 45 евро ми предложи една очукана стая на 3-я етаж, в една разбита кооперация, тип 50-те години на миналия век, в София. Имаше легло, маса и място където някога е стоял телевизор, а пердетата бяха от тежък червен плюш. Миришеше на мухъл, но пък смотаното легло беше изпънато идеално.
Човекът, като разбра че съм българин, много се зарадва и се похвали, че веригата, чиято собственост бил хотела, имала друг такъв в Перник, т.е. искаше да ми каже, че работи за международна хотелска верига, което беше чест за него. Помислих си, че съм в някакъв щур филм на гадните комикси с черен хумор, но не се издадох. Щях да предизвикам недоумение, ако бях казал какво мисля за хотела, веригата му и откачения му собственик. Наистина имаше вид на надрусан и аз очаквах всеки миг да направи някоя гадост или кой знае какво. Сетих се за един филм на Хичкок, един от неговите шедьоври, където един луд (или луда – не помня), приемаха закъснели пътници в своя малък хотел, а после ги трепеха и хората изчезваха, не помня заглавието... Нека да кажа искрено, че се почувствах именно така. Доста се колебаех дали да заспя, защото чувах оня човек да щрака с разни ключове, да затваря и отваря другите стаи..., а ми беше казал, че в момента няма други наематели за нощта... Все пак съм заспал и то непробудно като пън. Явно умората си беше казала думата – последните 3 дни бях спал около 6-7 часа най-много. На сутринта, като попитах как да стигна до Даманхур, собственика беше много любезен, като каза, че лично ще изпълни ролята на гид, за да ме заведе до автогарата, която била наблизо, но на неудобно за обяснение място. Пристигна брат му с жена си и едно врещящо хлапе, което сутринта в 8 ч. се тръшкаше на пода от рев – нещо не му беше угодено явно. Трудно се разбирахме, защото аз говорех испански, но все пак комуникирахме със 70% успех. В един момент, човекът грабна чантата ми, тежаща поне 10-12 кг. и тръгна бързо напред с пура в уста. Говореше през пурата. Обясняваше ми за разни забележителности и ако съм дойдел пак в града, съм бил добре дошъл в хотела му.
Странното беше следното. Уж бяхме тръгнали заедно да ме води до гарата, това разбирах, че иска да е любезен, да ми носи чантата – още повече... Само че той вървеше бързо напред на около 10 м. и се оглеждаше постоянно дали го следвам, сякаш бе притеснен от нещо и нещо го дебнеше. Видът и състоянието му съвсем не съответстваха на намерението, с което бяхме тръгнали. Това ме постави нащрек. Пурата в устата му беше наполовина и съм сигурен, че я е почнал още в ранни зори. В крайна сметка отидохме да автогарата и си взехме сбогом. Тръгна си със същия притеснен вид...
Беше неделя и нямаше никой на перона, а и гарата бе затворена. Хотелиерът ми беше дал едно разписание на автобуса кога ще дойде. Така че зачаках... Точно на минутата пристигна един съвършено празен автобус. Беше мръсен отвън и средно чист отвътре, но за сметка на това шофьора беше с абсолютно изтупана униформа, ризата и панталона бяха с идеален ръб, а човека беше сресан идеално. Ако има модели за мъже на около 55-60 г. – това бе именно той. При това много любезен, но не лигав, а точно както се предполага да бъде един отговорен водач на автобус или пилот на самолет. Направи ми изключително впечатление с вътрешното достойнство, което излъчваше. Сам ми предложи, като разбра че не знам къде да сляза да ме стовари пред входа на селището. Забравих да кажа, че в хотела, като разпитвах за Даманхур какво е и къде е, хотелиера ми каза – „Аха, онези там ли, те са извънземни“, каза го с думата „extraterrestre“.
Сега, искам да спомена нещо наистина важно, за което не бях си дал сметка по-рано н така се случиха нещата, че пристигането ми в Даманхур бе точно в деня на мартенското пълнолуние, когато се празнува деня на равноденствието. Знаех едно нещо – равноденствието е добър момент от гледна точка на равновесие на силите в природата. Изненадваше ме факта – пристигам точно на пълнолуние. Знаех, че ако някой пристигне като гост някъде по пълна луна, този човек ще донесе зло и разрушение на тези, при които гостува. Такава е символиката на госта по време на пълна луна. Аз се чудех от предната вечер, защо ще им нося злина, като идеята с която отивам – да се опитам да се приобщя към тази комуна – е същата прекрасна идея, описана в сайта им, като основоположна за тяхното братство. Аз обичах природата и исках да бъде запазена, исках да споделя с другите всичко което знам и мога, както и те с мен. Исках да живея в едно наистина хармонично общество в духовно-материален аспект. Тъкмо такава беше и рекламата в сайта им, това бяха и моите най-добри идеи за живота и ето сега изведнъж, разбирах един знак – отивам на пълнолуние, така се падна, защото не бях замислил да ходя точно по това време на годината. Бях принуден да го направя именно сега, по причини изстрелващи ме от мястото, където живеех в Испания. По принцип мислех да ида някога, но нямах в наличност 1500 евро, колкото се казваше в сайта, че са необходими като начало, за да може човек да си посреща нуждите през първите 3 месеца, докато се впише в новото общество. Аз разполагах с една трета от тези пари. Но не това ме смущаваше, защото знаех доста неща, с които да си вадя хляба и мислех, че щом е така, няма проблем. Аз шетах на едно старо българско убеждение, че е по-важно да имаш занаят в ръцете и ум в главата, отколкото готови пари, за да успееш да живееш добре. Явно беше дошъл момента да разбера, че времето на здравите морални ценности е минало безвъзвратно и то не само в България, а навсякъде. Но за това след малко...
И така, слязох от автобуса с тази си парадоксална мисъл и въпрос към мен самия – защо отивам на място, където по презумпция са ми приятели; знаех че нося зло за тези хора, но защо именно аз и защо така стана – ей това не знаех тогава... Сега вече не е така.
Има един символ изобразяващ два квадрата с общ център, като единия е завъртян на 45 градуса и така се образува една 8 лъчева звезда (да го наречем така).
Този символ означава хаос, разруха и унищожение, а също и крайно умствено объркване. Този символ е ползван много отдавна от маговете в средните векове, алхимици, вещери и всякаква паплач, а също и от мъдреци, когато се е налагало. Днес той се ползва за нуждите на церемониалната магия. Този символ, нарисуван и поставен в нечий дом, разрушава дома и това не са бабини деветини, а най-дълбоко въздействие на основата на принципите, на които се гради тази вселена. Тези които знаели това някога, разполагали с мощно средство за разрушение, средство постигащо целите си бавно, но сигурно, с незнайно защо стекли се обстоятелства, носещи хаос и раздвоение в ума на онези, които са в обсега, в дома. И тук не става въпрос дали да се вярва или не на това твърдение. Тук въпроса е колко дълго може да издържи човек, когато неговото тяло, ум и съзнание биват облъчвани с флуидите, излъчвани от 8-те върха на изместения квадрат.
По-рано, изучавайки символите, с които са си служели някога, много добре запомних тази фигура, но искам да кажа, че никога не я бях ползвал, дори срещу враговете си, когато съм имал такива. Съзнавах, че това е твърде, твърде демонично. Има неща, които човек не би искал да ползва дори срещу най-коварния си враг. Този символ беше едно от тези неща.
Забравих да кажа, че в логото им имаше също и знак на безкрайност, но то е също и числото 8. Това е знакът на материалното и на сатурновите влияния, т.е. проблеми. Свързано е и с територията на България, Македония, Индия, Мексико и Зимбабве, има още 5-6 държави, в които действа Сатурн и по тази причина са много трудни за живеене. Та, когато човек се сблъска с числото 8, трябва да знае, че материалните условия в които попада са по-силни от него, т.е. не може да ги прескочи, а трябва да се „промуши“ между тях. Тези, които са създали центъра, са били много наясно със символиката и тези неща изобщо не са случайни.
В момента, когато го видях, изобразен като главен генерален символ на главната врата на централното селище на Даманхур, мислех че нещо или сънувам, или не виждам правилно. Наистина, само веднъж ми се беше случвало такова нещо по-рано – да си ударя лек шамар, за да се уверя, че не сънувам. Просто не можех да повярвам в това дето е на яве, исках да е сън... само че си беше ясен и хубав пролетен ден... Някога, през комунистките времена, по време на военната си служба, бях вкаран в морския арест във Варна за 22 дни – ето така от нищото, заради военно провинение като хулиганство. Случваше се на всеки да поседи в арест ден, два, дори пет. Когато ме тикнаха в една стая без прозорци, с още 6-7 човека и те държат в тези условия без да знаеш дали и кога ще излезеш, тогава се налага да не искаш това да е действителност. Но аз не можех с нищо да сравнявам онези мракобесни тъмни години със свободната зона на Европа, още повече с една от най-тачените еко-общности не само в Италия, но и в света. За Даманхур се знае, че има прекрасни обществени връзки не само с италианското правителство, но и с много правителства по света, като основа на еко-идеите, поради които са в тесни връзки. Поне така се показва... Това беше един парадокс, който преживявах за пръв път – как е възможно две толкова крайно различни ситуации да предизвикат едно и също усещане за вътрешна обреченост от най-гаден тип?...
Нека аз самият кажа повече за Даманхур.
Официалният основоположник на селището е един художник (или поне така го представят). Имат официален сайт, където основното занимание е да се канят туристи под знамето на духовното развитие. Много лъскав и много добре измислен цирк.
Намира се в нещо като долина и представлява център за туристи, които искат да се занимават с духовно развитие (както е модерно в момента). Това са само богати хора. Територията на центъра е няколко хектара. Има различни атракции, например някакви техници са монтирали електроди на корените на определени растения, прихващат електрически/магнитни честоти, усилват ги и ги преобразуват в музика. Т.е. звук, генериран от корените на растенията, според това какво е времето навън/как се чувства растението – дали е топло/студено, дали има вода и т.н. Аз също знам как става и мога да го направя.
Официално това е център и има две форми на програми. Организират се различни групи от Европа, които ходят за атракция, да се запознаят с духовното. Плаща се на нощувка, обясняват им, че всичко е „био“ и „еко“ и т.н., винаги с тях има гид и от това се печели много. На сайта може да се видивсичко това. Голяма част от селището може да се види от туристи, но не цялата. Едно отиване за 4-5 дни излиза към €500. Аз бях най-бедният там. Ходят само богати американци и европейци, ударени в главата на тема „духовност“(ясно е за какво говоря), но с много кинти. Отделно има около 26 вили, където хора живеят за постоянно в нещо като комуни.
Преди да отида на това място и да реша да го пробвам, съм се запознал много добре с принципите по които се живее в комуна. Бил съм в няколко, включително в Англия на Ошо-вците, за да видя за какво става дума. Самият аз, заедно с още 4-5 човека преди години, се опитахме да живеем и работим заедно, като се самоиздържаме и се организираме на над-семеен принцип. Както и да е, в началото отидох с идеята да остана там и за старт ми трябваха към €500-600, които можеха да стигнат за максимум 3-4 месеца. Храната там е по-скъпа заради етикета „био“.На тройни цени. Историите за духовното са само лъскава фасада. Служат да привличат хора с много кинти, които обаче да отиват да живеят там. Цялата долина има 26 мини-общини. Тези, за които аз ще разкажа, са 2 общини, които бяха високо в планината и до тях не се допускат туристи, само определени хора от вече живеещите там. Когато за пръв път се свързахме им казах, че отивам да живея там. Отивайки, първо 2-3 дни бях отделно, докато видят какво мога да правя и къде да ме „сложат“. В тези 26 общини има големи къщи, модерно обзаведени, където са разпределени т.нар. „семейства“ по 10-15 човека. Кой с кой си ляга не мога да ти кажа, мешана скара... Но не се дава гласност на това. В тях не влизат 2-та центъра, за които ще разправям. Мен ме сложиха с няколко новобранеца отделно, за да се „ориентираме“. Там няма строги правила и в процеса на живеене се създават „приятелства“, „партньорства“ и глупости на търкалета.
Почти всички отиваха неподготвни и се хвашаха в капаните, а капаните са поставени от хора, които са много напред с нещата. Символиката спомената в началото завихря енергии, които действат директно върху хората. Там под привидната фиеста и забава, хората се преобразяват буквално за 2 часа. 500 човека ги видях с очите си как се превръщат в зомбита. Този, който е фиктивния създател, представлява маша в ръцете на едни хора, които дойдоха на 22 март на церемонията през деня. Имаше 2 церемонии, през нощта имаше огнена церемония, запалиха огньове пред статуята на една кукумявка.
Първо за дневната церемония.На нея дойдоха трима „инспектори“. Беше на обяд точно на 22 март, когато ми казаха, че след 2 часа започва церемонията за равноденствието. Имах камера, но нямаше как да снимам без да ме видят. Церемонията щеше да се проведе на една голяма поляна под наклон, където се бяха събрали много хора, сигурно 500-600 човека. На самата поляна те се нареждат в кръгове, очертани с камъни, подобно на паневритмия. Главният жрец стои в центъра и там има запален огън, където чете нещо – дава нареждания. Също така използваха вода, различни цветове, всичко беше преценено много точно. Около него има много кръгове от хора, като вътрешните кръгове се обръщат и повтарят към хората от външните кръгове това, което той чете (от центъра към периферията). Отивайки нагоре, към мястото на провеждане на церемонията, ми направи впечатление, че формата в центъра, непосредствено около главния жрец, не е кръг, а петолъчка, обаче сочеща с върха надолу. Това не може да се види ако си близо или вътре в кръга, но аз се качих на високо място и го видях много ясно. Като стигнах чух, че те произнасят имената на тъмните божества на Кабала, не на светлите, а на демоните. Също така четеше псалмите на Мойсей, но и имената на демоните. Аз много добре знам кои са, но хората не знаеха. Нито си даваха сметка, че най-вътрешната фигура е петолъчка. Част от хората бяха с бели дрехи, другите бяха с тъмни дрехи, с качулки и само очите им се виждаха. Имаше и със зелени дрехи, в зависимост от клановете, които участваха в церемонията. Петолъчката в центъра не се движеше, движеха се само кръговете и те бяха очертани много точно с камъни като коловози или пътечки. Имаше огньове на всеки от 5те върха. В началото много точно ни дадоха да разберем, че е „забранено“ на човек да стъпва от другата страна на камъните.
Хората го приеха на шега, но това е част от насочването на енергията чрез системата от кръгове. Всички бяха постоянно пребиваващи в Даманхур, освен най-външния обръч. Там бяха туристи и на тях им бяха раздали по 1 медальон с квадратния символ, за да могат и те да се завихрят, заедно с останалите, в кръг. Имаше няколко кръга и всеки се движеше в противоположна на съседните кръгове посока – едни срещу други. Те участваха с мисълта, че правят нещо едва ли не като авантюра или шоу. Хората бяха настроени за отдаване на положителна енергия към природата, но изобщо не беше така. Всички бяха усмихнати и в приповдигнато настроение. Имаше много интелигентни хора, каймака на духовното общество от Франция, Германия, Италия. Гледаш ги нормални, разговаряш с тях, след половин час същия човек скача като ненормален, пляска с ръце и изобщо не знае къде се намира. Създава се нещо като масова хипноза.
В момента, в който почна церемонията, спря една луксозна лимузина и от нея излезна 1 човек, който явно беше най-главният, на възраст над 70 г., с бяла коса. Имаше още 2-ма с него, явно по-низши от него. Бяха облечени много луксозно. И тримата имаха восъчни лица и всичко, което казваха и правеха беше много точно премерено. Когато излезнаха им се оказа най-голяма почит, но те не участваха в церемонията, а застанаха отстрани. Само те не участваха, заедно с една малка група хора в инвалидни колички и един недобре, с нещо като синдром на Даун. И аз се присламчих към тяхната група, за да не бия на очи, че не участвам. Хората сякаш подсъзнателно изпитваха нужда да участват в церемонията. Когато възрастният говореше нещо (на английски), останалите се съгласяваха с него. Стоях на разстояние и зад обсега на периферното им зрение, за да мога да наблюдавам. През цялото време съм бил в кхечари, което беше много важно, за да не влезна в общата енергия на зомбиране. Мен ме спасиха тези неща – медальоните, камъните, мантрите и мудрите които правех. Държах си мудрите под якето, за да не забележат случайно какво правя. От тях съзнанието ми се концентрира вътре в мен, мисълта става кристална и благодарение на това успях да запазя разсъдъка си. Въпреки всичко, изпитвах много силно напрежение по време на цялата церемония, която трая около час и половина-два. Виждах как нормалните хора демонстрират неестествени емоции, чужди емоции, абе просто – зомбирано състояние. Постигнаха го за 15-30 минути, но кой знае колко време ги е държало след това. След церемонията те си тръгнаха с приповдигнато настроение, колко хубаво са направили, какви позитивни мисъл-форми са създали за себе си за предстоящата година... Толкова за тази церемония.
Вечерта се проведе нощна церемония. Тя беше огнена, по-ефектна, защото запалиха нещо като жертвеник. Проведе се в гората. Беше направена една кукумявка, която отпред имаше амфитеатрално разположени пейки. В центъра има един подиум, където бяха изградили 5-6 метровата фигура на кукумявката, от камъни, много масивна. Навсякъде имаше символи и факли. Първи излязоха жени, облечени с подобно на египетско облекло. Излезе и един мъж, който четеше нещо като на староеврейски. Много беше ефектно, защото изгориха 2 фигури на човек – женска и мъжка. Под двете фигури имаше създадени определени знаци. Имаше тъпани, които създаваха отмерено темпо с много ниска вибрация, която съответства на долните чакри на човека и там имаше цел да се акцентира. Въпреки, че беше студено, излезнаха почти голи жени, само по воали, имитиращи животът на фараоните. Един човек играеше фараон, всичко изглеждаше като постановка. Носеха жезли, отгоре на които беше монтирано окото на Хор. Изгориха мъжката и женската фигура, символично. Имаше преводачи и те казаха че изгарят „материалното“ тяло на човека, за да може да се слее с природата (да бе да!!!). Tова, което разказвам, е публичното проявление, но направено с 400-500 човека има доста голямо въздействие върху хората. Имаше и нетолкова публично. След този „екстаз“ всички се разотидоха и си бяха организирали празненство по случая...Там се продава свободно алкохол, духовността не е свързана с някакво ограничение. Говори се за духовност по принцип, без конкретни неща, защото всяко ограничение ще им завърже джобовете. Нямат воля за нищо, имаш представа какви са. Всичко това се случи още първия ден.
Снимка на ритуал в Даманхур
Ден 2: Докато ми търсеха място, бях на хотел. Един ден дойде една госпожица да ме вземе с кола, да ме заведе в центъра за новобранци. Питах я откога е тук, тя каза – от няколко години. Питах я дали знае какво значи символа на на знамето и тя каза – безкрайност. Аз и казах, че това е изправен, не легнал символ, изправен е числото 8. Тя ми отговори, че „придружителят Фалко“ така бил казал. Там хората, които са за постоянно имат прякори, а не имена. Имат само имена на животни.
Търсех начин за препитание, защото мислех да оставам там. Запознах се с една биоложка, която ме заведе в градината. Там имаше много бурени и я питах защо. Тя ми обясни, че не искат да убиват живи растения, затова не плевят. В същото време не са вегетарианци. Отделно от това, градината показваше, че изобщо нямат представа от земеделие. Обясни ми, че са създали някакъв консорциум към институт в Торино и от разтягане на локуми тя успява да поддържа този висок стандарт. Между тях си организират разни измислени бизнеси, с които да се закрепи положението. Иначе всички са идиоти.Загубени души. Това стана на втория ден. Почнах да се питам, как така толкова некадърни хора се задържат толкова време в тая скъпотия. Там получаваха допълнителни средства от близки и роднини, които инжектираха финанси, за да ги поддържат.
Всички разбраха, че като идеи съм много напред и мога да им помагам. Оказа се, че в подземните им храмове имат нужда от някой да поддържа тази база. Всички са прекалено възрастни, а младите до 30-35 са пълен въздух. Изобщо не знаят къде се намират.
Този ден при мен дойде един по-възрастен човек, нещо като шеф на племето там и ми каза, че е изобретател и е почнал да прави нещо като генератор за свободна енергия. Показа ми самата машина много отдалеч и ми каза – ако останеш при нас ще я доразработваме и доусъвършенстваме. Те ми казаха, че вероятно през 2012 г. ще спре тока, заради силните магнитни бури и трябва да са подготвени. Бях готов да се направя на всякакъв, но не ме допуснаха до машината. Всяка седмица по 2 пъти се събират всички в една голяма зала и там се срещат с основателя, а той им дава посоките, които трябва да следват. Имаше много добре развита интуиция, но нямаше технически познания. Те го третираха направо като свят човек.
Питах го откъде вземат средства за живеене, понеже не бях забелязал някаква работа да се върши, всички се занимаваха само с ритуали и дефакто няма как да си изкарат хляба. Тогава ми сподели, че когато имат нужда от нещо, директно им „пълнят“ банковите сметки. Тези, които „поддържат“общината са измислили вътре да има отделна валута. Важи и евро, но и другата – има банкомати, които обменят евро 1 към 1 в тяхната валута. На практика – мини държава в държавата, обаче са много некадърни с изключение на 10-15 човека. Административните отдели ги водят жени, които знаят по 5 езика и са много напред. Личи си, че този, който е измислил постановката го е направил така, че първия европеец с идеи да си помисли „точно това съм търсил“ и да е готов на всичко. Отделно, голямата част бяха постоянно пияни.
Ден 4: Дойде една жена и каза, че ще отидем в една от къщите, където било най-сакралното място и там не допускат всички. Ходят само единици избрани, ревностни привърженици. Взеха ме, с още 2 жени и 3-ма мъже ни закараха там, от всичките 20-ма с които дойдох. Това е точно под снежните върхове, на около 500 м. започва постоянен сняг. Представлява нещо като хижа, където живееха няколко жени, няколко мъже и малки деца. Те се усмихваха като насила, неестествено. Бяха във фалшивоприповдигнато състояние. Казаха ми, че преди да започнем работа, трябва да преминем през пречистващ ритуал. Раздадоха ни по един медальон, на който бяха нарисувани шумерски клиновидни знаци. Не знам какво пишеше, но го имаше квадратния символ, заедно с други. За моите символи никой не знаеше. Поисках им вода, а те ми показаха чешмата. Помолих ги да ми я направят гореща, те не включиха защо. Аз поисках, защото като пиеш студена вода, тя вдига статичното електричество в тялото, особено в планината. Като пиеш гореща вода, се вдига магнетизма. На високите места човешката психика е по-лабилна и като пих горещата вода, засилвайки магнетизма в тялото си, аз можеш да накарам хората да се насочат към мен, привлечени от моя магнетизъм. Така можех да ги спра да се опитват да ме управляват. Заведоха ме на една поляна с очертани спирали от камъни, много големи спирали. Казаха ни да вървим по тези спирали един след друг, докато стигнем до центъра. Бяха направени в различни цветове, от едната страна един цвят, от другата – друг.
Снимка на подобни кръгове в Даманхур, за да се придобие представа за нещата
Жълто, зелено, имаше и синьо. Казаха ни да гледаме надолу, за да изчистим влиянията и да можем да работим „чисти“. Всички ме наблюдаваха дали гледам надолу. В областта на очите ми започна да се появява напрежение, нещо като това от психеделичните картинки, но наживо. Усещаш как започва да те тегли, много по-силно е. С усилие успях да се запазя да не изпадна в такова състояние. Всички други, които се вътряха с мен, трябваше после да седнат на земята, защото не можеха да пазят равновесие. След това казаха, че ще сядаме на обяд, което ми се стори много странно. Обикновено първо работиш, после се храниш, но както и да е. Забелязах, че 4-5 жени в „гнездото“, на над 1000м.надморска височина ходеха много много разголени. Наблюдавах ги в очите, а очите им блестяха, личеше си, че на сексуална тема са доста развинтени. В същото време, очите мъжете в къщата бяха потъмнели, беше матриархат. Осъзнах, че те си търсят още мъже за „семе“ и аз бях един от тях. Добре че бях си пуснал още по-голяма брада тогава. Също така си носех работни ръкавици, за да не се виждат пръстените и диамантите ми, които ползвам за защитни цели. Там изкарахме един ден. Всички разговори се водеха само с намеци, нищо не се казваше директно, но пък аз директно питах, което много ги смущаваше.
Ден 5: Заведоха ме на друго място, където ми казаха че вероятно ще се впиша. Имаше къщи високо в короните на дърветата. Във всички къщи имаше много дебели хора. Толкова дебели, като американците, които не могат дори да станат сами. Представи си една горичка, като в приказките – с много къщи, свързани с мостчета. Навсякъде имаше рога. Тези „хора“ изглеждаха много странно, не точно като хора. Бяха много пълни, със странни лица. Най-голямото сближаване с хората там става, като се храните на една трапеза. Там се хранех веднъж на 3-4 дни само с неща, които си носех. Същевременно вършех много тежка работа и въпреки това не се хранех, малко хора могат да гладуват и да работят. Хората по принцип не издържат на глад и на жажда, но аз съм стоял гладен от напрежение. Езикът ми през цялото време беше в кхечари. Сядахме заедно на маса, но аз въпреки това не се хранех и те много ми се чудеха, а аз замазвах че не съм гладен и без да ги лъжа им казах, че изпълнявам индийска практика. Никой не ме попита каква е тя, но дойде един възрастен италианец с много големи уши, като на Буда. Това означава голям интелект.
Дойде той и ми вика: „Ти защо не искаш да ядеш?“ Беше много прозорлив, планинар. Казах му, че изпълнявам една практика, от която ми намалява глада. Попита ме каква (явно не я знаеше), защото техния шеф Фалко бил им казал, че е най-добре човек да яде 1 път на ден. Отговорих, че е добре даже 1 път на няколко дни. В последствие разбрах, че той е отишъл и е казал на Фалко всичко, което сме си говорили, но Фалко (художника) вероятно знае тази техника. По това време правех един зид и по цял ден мъкнех големи, тежки камъни. Хората виждат, че не се храня, докато другите с които правех зида ядяха много големи порции. Всъщност не се хранех, защото във всяка къща имаше по една много дебела жена, огромна, с много странно лице, която готвеше всичко и дори им месеше хляба. Сякаш гледаш болен човек – много пълна, с огромна гуша, но лицето сякаш нямаше форма на човешко. Сякаш черепът им се заостряше нагоре, а надолу се разширява.
Във всяка една къща имаше по една такава жена и аз я наблюдавах много внимателно. Тези жени никога (или почти никога) не говореха и никога не влизаха в трапезариите, където се хранехме. Във всяка от онези къщи, на по 6-7 метра височина имаше по 1-2 такива жени, ужасни. Не ми беше удобно да питам точно какви са те, бяха като част от семейството. Та, питат ме защо не ям, а аз исках само да пия чай. Даваха ми само техен мед, а аз пиех чай от пакетчета, за да не го е докосвала тази. Беше като болен, ненормален човек, изобщо не общуваше с хората и само си вършеше работата, само им готвеше, а те ядяха по много. Освен тях имаше и някакви мъже, много странни, но с много къси крака, като джуджета. Не деца, големи хора, само че краката им са 2/3 от краката на нормалните хора, а лицата им някак изродени. Те бяха приемани нормално сред останалите. Някои от тях от време на време ходеха в Торино в този институт с биоложката.
В тяло представляват като много много пълни хора, цялата маса е концентрирана в корема и задника. Отделно, кожата им е като болна от шарка или псориазис, на лицето и ръцете. Също така, те почти не мигаха, което по принцип означава, че психиката е много здрава. При всяко мигане също така има промяна на посоката на мисълта. Йогите и мъдреците много малко мигат, и това „животно“мигаше много малко, а не вярвам да е мъдрец... В къщата, където бях, имаше 2 такива. Едната готвеше и не говореше, а другата вършеше разни санитарни дейности. С тях говореха само управителите на локалните „гнезда“, никой друг. Едната я гледах непрекъснато поне 5 минути, тя не реагира изобщо. Обикновено хората дават знак, че са забелязали когато някой ги гледа, но тя не. Все едно ме няма, а аз я гледам преднамерено. Никаква реакция. Известно време наблюдавах другата, тя също не реагира, сякаш изобщо не съществувам. Всички хора просто изглеждат като под масова хипноза. Изключително силни са влиянията на символите. Отделно, винаги казваха един тип молитва, която им е дадена от художника. Имаше също и други жени, които може би се използваха за разплод. Например детето знае кой е бащата, той е на масата, а майката е облечена предизвикателно и се прегръща уж приятелски с други.
Ден последен: Тук съм все още в къщата на новобранците. Те имаха много силна интуиция, виждаха в мен голямото желание да остана с тях, но ми нямаха доверие, отчасти защото не се хранех с тях. Подбутваха нещата в такава посока, че на мен да не ми се има доверие. На едно място бяха видели пръстените и се усъмниха, като им казвах че нямам пари. Гледат ме – върша тежка работа, копая, а нося такива пръстени. Не можеха да разберат защо, включително защо не се храня. А аз се правех на луд, всеки път като ме поканят. Имах възможност да остана малко, а исках поне 2-3 месеца и търсех нещо да работя. Тогава се събраха на едно от седмичните събирания и всички много искаха да остана, имаха желание да ми съдействат пред главния. В крайна сметка ми казаха, че не могат да удовлетворят молбата ми, понеже няма работа, а има възможност само да се измисли някакъв бизнес. Обясниха ми да изчакам до бъдещето, като преди това направя така, че да имам условия да остана повече, т.е. хиляди евро. Разбрах, че е имало преди мен българка, която нещо се сбъркала, направила луд скандал и избягала. Единственият българин бях аз, от цяла Европа. Имаше няколко румънци, чехи, поляци, но поне единият им родител живееше в чужбина.
Изводи: Неслучайно е избрано да е в Алпите, защото това е най-чистата планина в Европа, заедно с Рила. Там съществуват енергии, каквито имат Хималаите, те катализират всичко, което се случва наоколо. Тези 3 планини са от един клас. Пиринеите не е от този клас. Те може да са високи, но самеки планини, другите са „остри“. Аз ходех да си правя енергийните ритуали извън територията на Даманхур. Общовзето заради чистотата на мястото и тези ритуали, те успяват да оцелеят. Символизмът ги храни и колкото по-извратен е човека, толкова е по-подходящ за там. Идеята е да се експлоатира емоционалната енергия на хората, тя много се усилва от чистотата на мястото, ритуалите ги хранят.
Там във всяка една къща има по 1 стая, в която никой не може да влезе, освен художника-основател. В тези стаи има статуи на шумерски божества. Един път влезнах в тая територия, то беше като полянка. Не можеш да си представиш какъв скандал и какво викане беше от един там, което не е нормално за европеец. Това било място, където дори и те не влизали и е един вид като олтар. Има нещо като шеф на групата, той може да влиза в определени дни в годината да изпълнява определени ритуали. Информацията не стига до всички, само до някои определени. Отделно, всеки първи лунен ден се правят ритуали. Моят извод е, че английските същества, „каишите“ :D там, имат центрове по целия свят. Един ритуал, направен нависоко не е като направен на ниско и така се подхранва общата схема. Хората изобщо не знаят в какво участват. Аз имам много здрава психика и въпреки това изпитвах сериозно напрежение, спях по 5 часа на ден най-много. Не можах да изкарам повече от 10 дни, въпреки, че още не ми бяха свършили средствата.
Там можеш да бъдеш и „монах“ – живеят сами, не в семейства, защото явно като не искат да живеят с другите все едно не искат да се размножават. Там в семействата нямаш нищо свое. Те ми казваха, че това било бъдещето, хората да се отъждествяват с групата. Кошерното съзнание, което предстояло...
Всичко, което описвам все пак е много по-бледа картина от това, което е реалното изживяване. Не мога директно да го предам. Ако човек иска наистина да разбере какво е, може да отиде за кратко, дори за 1 ден, да усети как са нещата. Там през повечето време бях само на интуиция, през цялото време бях концентриран кой е правилния ми ход. От 20 години ми е нещо като хоби да си калявам психиката и физиката, но това беше най-тежкото преживяване. Сякаш през целите 10 дни съм лежал на пирони, такова нещо... Така е направено, че човек като влезе там – да няма шанс. Влиза и не излиза повече или излиза полудял.
Всеки, който е поне малко в час ще се почувства много зле, но може и да не иска да си тръгне от това мини-общество. Управителите на общините бяха по-нормални хора – такива, които разбират от определени неща – да си ремонтират нещо, да си направят вино, такива работи. На останалите – ръцете им до лактите в гъза... Това, което гледаме по филмите на Алекс Джоунс и останалите, дето ровят, снимките на рептилиите, които публикуват, това ако го видиш на живо е много по-различно и въздействащо! Предполагам, че ако някой от тия хора, дето пишат по темата отидат и го видят на живо, вероятно ще се откажат да пишат. Не виждам какъв шанс имаме, защото всичко е устроено по тоя начин в обществото. И ритуалите са толкова мощни, не знам с какво мога да ги сравня. Направо не виждам, при това, с което те разполагат, какъв шанс има човечеството. Даже във форуми, където има по-събудени хора, не смея да говоря на тая тема. Аз самият не съм песимист, но в сравнение с тоя враг който имаме насреща, хората нямат шанс. Особено с тая психика, която имат... Те имат много такива места по цял свят, в които има активна дейност. Масата хора са пълни пердета. Дори и тези, с претенции, че създават места с положителна енергия. Там имат конкретни познания за тъмната магия. Едно е да имаш желание и да си настроен позитивно, друго е да го направиш на практика. Ония имат много хладен и прецизен подход към нещата, като използват емоциите на тая паплач. Тези хора първи ще станат жертва на емоциите си. Рептилоидният мозък е внедрен, за да може от там да се управляват хората. Хората, които се тренират, тренират точно това – да не са подвластни на този дял, който е внедрен като хардуер в мозъка. Колко хора се опитват? Не става дума да се четат книги или да имаш разбирания, въпрос е на самоконтрол в стресова ситуация. Според мен хората не могат да се спасят, може би други същества ще помогнат.
Иначе не виждам как.
Добър ден,
ОтговорИзтриванеНие сме легитимен и почтен кредитор на пари. Ние заемаме пари на хора, които се нуждаят от финансова подкрепа, даваме заеми на хора, които имат лош кредит или се нуждаят от пари, за да плащат сметките си за инвестиране в бизнеса. Така че търсите спешен заем? Не е нужно да се притеснявате, защото сте на точното място, че предлагаме заеми при ниска лихва от 2%, така че ако имате нужда от заем, се очаква да се свържете с нас чрез този имейл адрес: mobilfunding1999@gmail.com
Заявка за кандидатстване за кредит:
1) Пълно наименование: ............
2) Пол: .................
3) Възраст: ........................
4) Държава: .................
5) телефонен номер: ........
6) Заетост: ..............
7) Месечен доход: ......
8) Задължителна сума на кредита: .....
9) Срок на заема: ...............
10) Цел на заема: ...........
Благодаря