ИЗ „БАНДИТСКА ВАРНА“ НА ВЕСЕЛИНА ТОМОВА!

            

Всъщност Комисарят беше един червендалест, тлъст и плешив чичко, който приличаше повече на бостанджия, отколкото на висш полицай. Появи се във Варна от Сливен и оглави местната дирекция. Още с идването си в средите на подземния свят се заговори, че е купен от варненската групировка ТИМ и че са му броени едно куфарче пари. С времето червенобузестият чичко от Сливен стана генерал, благодарение на главния секретар на МВР, който го взе под личното си покровителство. Защо, беше лесно да се предположи. Във Варна нищо не мръдна и на йота в работата на вътрешната дирекция. Ченгетата спряха да работят, защото стигнеха ли в разработките си до нечии висини, бяха или уволнявани, или им спретваха по някое активно мероприятие, от което напускаха системата, оплюти като бандити. През годините, в които Комисарят се подвизаваше във Варна общината и всички общински институции бяха табу за разследване, в града не бе хванат нито един корумпиран, нито пък бе заловена или разследвана някоя корупционна схема. Нямаше и как да се случи. Чичкото с червените бузи се беше предал или продал на червените, които управляваха града и беше стиснал ръка с кмета, срещу който важеше правилото – или добро, или нищо – все едно, че беше умрял.


Комисарят ненавиждаше Емо и всички онези, които си бяха профита – ченгета. А във Варна, в дирекцията, те бяха вече толкова малко, че нямаше и как да ги обича. На Комисарят му трябваха кариеристи некадърници, които да му вързват читав фалшивия годишен отчет и да не кипят от излишен ентусиазъм, когато трябва да разработват някого за корупция. И най-важното – да не си пъхат носа в контрабандните канали, над които във Варна бе опънат непромокаем чадър, дръжката, на който бе в ръцете лично на покровителя на Комисаря.

Захарула бях аз.
Червендалестия чичко – комисар – ген. Веселин Петров.
Ченгето Емо беше Емил Петров.
Жоро беше Георги Илиев, Данчо – Данчо Марков, останалите ....
Времето беше за книга с думи – бухалки.
И за истински имена. Като куршуми.
Историята чакаше да я опиша.
Преди да ги нарекат мутри, всички те носеха плетени гръцки мокасини от по седем долара. Преди да свалят Тодор Живков от власт, времената във Варна бяха далеч по – европейски от вътрешността на страната. Варна имаше своите курорти, които пращяха от чужденци и това бяха златните времена на туризма. Туристите бяха богати, в сравнение със сегашните изпосталяли западняци, които ако трябваше да си поръчат втора бира на свободна консумация, се хващаха за сърцето.

Градът беше пълен с моряци, които пътуваха на Запад и това го правеше отворен, някак нехаен към железните комунистически правила. Варна беше особен град и по-късно това щяха да разберат всички, които решаваха да я атакуват. Включително новият фасон политици, руски мафиоти и столичните крупни групировки.

Плетените летни обувки от седем долара се продаваха в Кореком. Освен тарикатите, с тях като униформени, бяха обути и всички милиционери, които работеха в полицейското управление на Златни пясъци.

В Кореком не можеха да пазарят българи, но винаги имаше вратичка и всички онези, които се докосваха до „зловонната вражеска” западна валута, пазаруваха там. Това даже минаваше като демонстрация на стандарт – дали можеш да си купищ парфюм, дънки или онези замавайщи шоколади, които днес можеш да ринеш с лопата във всяка квартална бакалия.

Марфата, както се наричаше незаконно внесената стока от моряците, допълваше всичко останало.

В тези безметежни години цялата далавера бе съсредоточена в курортните комплекси Златни пясъци и Дружба, сега Св. Св. Константин и Елена”. Гранд-хотел Варна, или както тук го наричаха Шведския хотел, бе отдавна построен и нямаше човек, който поне веднъж да не се е отъркал до другата реалност, за която ни втълпяваха в главите, че е вражески капитализъм.

В онзи отрязък от време учех задочно българска филология във Великотърновския университет и работех сезонно на Златни пясъци в един магазин, наречен „Сувенирна палата”. Заплатите на всички работещи в комплекса бяха по 130 лева месечно. На ден обаче можеше и да си докараш по 100 лева. Сервитьори, бармани, продавачи, спасители на плажа, камериерки, администраторки – всеки имаше своя начин да прави далавера. Всички живееха като волни божии птички – каквото изчукваха като пари през лятото, изпукваха и след Нова година наставаше сериозен глад до ... началото на сезона.

Заведенията бяха фрашкани, течеше един безкраен купон и докосването до западните туристи отваряше сетивата за един друг живот, за който не четяхме за изпита си по марксизъм – ленинизъм.

В цялата тази шарения се открояваха едни момчета, които години по-късно щяха да нарекат мутри. По онова време обаче, във Варна ги наричаха играчи. Тарикати. И чейнчаджии.

Нещата от живота не винаги изглеждат такива, каквито са. Ако човек иска да опише варненския ъндърграунд не схематично, робувайки на щампите, а в пълната му широта – първото определение, което трябва да забрави е думичката „мутра”. Тя, може би, подхожда на селските яки момчета – редови, наказателни „войници” – произхождащи, по традиция, от школите на силните спортове у нас – малките села и градчета от Балкана. Когато обаче човек е орисан да живее в град, чиято една „стена” е морето, представите и понятията за света, удивително се променят. Защото във Варна не само всичко мирише на море. Просто морето е отпечатало тук, у всеки един по особен манталитет. Колкото и да не обръщаме внимание – има огромно значение: дали ще живееш прихлупен от високите планини, дали ще си посят в центъра на низина, където с километри взорът ти не може да съзре зелена клонка, или пък ще стоиш на брега, изумен, че градът ти не само не свършва тук, а продължава някъде далеч – чак до хоризонта...

С годините обаче Варна ще придобие и славата си на „най-византийския” град като олицетворение на интригите и подлостта, която сред подземния свят ще стане емблема за разлика от мъжкарството на онези другите, родени в планината.

По времето, когато никой не вярваше, че някой може да надживее Тодор Живков, варненската улица нямаше нищо общо с това, което изглежда днес. Наричаха ги играчи и тарикати. Тогава още никой не употребяваше понятията „подземен свят” и „ъндърграунд”. Дори не ги наричаха престъпници, нито пък както днес влизат във вестникарската графа като „криминален контингент”. През 80-те Варна изглежда далеч по-различно от който и да е друг град в България. Дори и от столицата. Стотиците моряци, които пътуват до Западна Европа, вдигат стандарта далеч над обичайното, туризмът, който по това време процъфтява, поема стотици варненци, които работят по туристическите комплекси. Тези години по късно ще бъдат наречени „златната мина”. Градът директно купува и пие от западната масова култура – навици, поведение, мода. И докато другите българи гледат и слушат потайно и скрито записи и видеокасети, във Варна пращи от лъскави реални гледки. И от пари. В зелено.

През тези години се създава едно особено общество. Играчите и тарикатите са все млади момчета, в голямата си част неработещи, иначе преминали, кой през моряшката професия, кой през сервитьорство, барманство... Директният досег със западния начин на живот, обаче ги „отваря” да живят бързо, лесно и богато... „Да не съм луд да работя за по 80 – 100 лева на месец за тая скапана държава. Че аз тия 80 лева ги пръскам за една вечер!”, бучи Ванко Лещата. Чейнджаджиите бръмчат обикновено по двама- трима в „партия” и „гърбят” чужденците по цялото Черноморие.

Така се раждат първите неписани правила в подземния свят – „тарикат мъж не писка” и „инкяр му е майката”. Основните удари са валутни измами на чужденците. Обществото на тарикатите ражда и своите хватки: „да направиш заслон” – да пуснеш обикновено жена напред, за да заблуди чужденеца, на когото правиш уличен фалшив чейндж, „кукла” – фалшива пачка за чейнджа и висшата форма на майсторство – „санжето” – виртуозен начин скорострелно с пръсти да броиш пачката с пари пред клиента и едновременно да дръпнеш от парите, или направо да я смениш с фалшива, на която само първата и последната банкнота са редовни. Като прословут майстор на санжето се слави Лофито. За валутните измами се предпочитат тогавашните петолевки, тъй като сумите са големи и така измамната пачка става по-дебела и е по-лесно да заблудиш наивния чуждестранен турист.

Едно от любимите кафенета на варненските играчи е „Делфина”, до черквата „Свети Никола”. Там е и „борсата” на обмен на информация: на сверяване на часовниците, на търговията с моряшка марфа. Там можеш да чуеш всичко, но обществото е малко, затворено, всички се познават и трудно са допускани външни „уши”, или „слушалки” на тогавашната Държавна сигурност. Времето е щастливо – още ги няма мобилните телефони. Въпреки че години по-късно ще се разбере, че ДС е вербувала почти всички големи играчи. Включително и в „Делфина”. В това старо „хубаво време” дискотеките на Златни пясъци работят не само през лятото, а целогодишно. Играчите всяка нощ регистрират присъствие след „напрегнат” работен ден в „Гданск”, „Плиска”, „Велико Търново”, „Шипка”... Те са облечени винаги по последна мода, пушат „Ротманс” или „Марлборо”, тогава тези цигари ги има само в Кореком, пият марково уиски. Всеки от тях носи специфичен прякор, но всички те – може би поради различността на времето, като че нямат нищо общо с него – това са все мъжки момчета, изискани към жените, бохеми, щедри, скарани с насилието и принудата. Имената им все повече нашумяват:

Максим Хари Капонов – Мазута, Черния Венци, Жоро Камилата, Весо Данов – Шопа, Димо Главата, Христо Асенов – Бацата, Петьо Малкия, по-късно известен като Бандита... И още, и още.

Всички те в голямата си част не само че не работят, което за онази система си е направо неблагонадежност, но и са на Ви със закона относно валутните измами. И си го отнасят – един по един. Повечето от тях лежат за валутни престъпления, след 10 ноември голямата част от присъдите им ще бъдат „реабилитирани”. „Не сгига, че изтисквахме от чужденците валутата и тя си влизаше в нашата хазна, ами на всичкото отгоре лежахме и в затворите. Ние бяхме първите лястовици на капитализма. Че кой правеше сделки, чейнджове и търговия тогава?” гърлено прави констатацията си Максим Мазута.

Тогава всички мразят социализЪма. И докато „почтените” хора работят тихо и крадат от държавата кой как намери за добре, тези симпатични мошеници избират другия директен и рисков път – искат да живеят като „бели хора” и невярвайки в никакви идеали и принципи на социалистическото общество, започват да правят пари, престъпвайки закона. Изобретателни, находчиви, прагматични, момчетата от варненската улица наистина с невероятен нюх надушват откъде могат да изскочат пари. И го правят храбро, с усмивка и нестихващ остапбендеровски оптимизъм.

               

Веселин Данов - Шопа:

     

„Дойдох във Варна като едно много добро, възпитано и доста разглезено момче. Първата година като студент се чувствах много сложно, бях сменил града, беше ми много трудно и се стигна дотам, че презаписах първата година, защото ме скъсаха на изпита по БКП. В един прекрасен момент след първата година излязох с един мой приятел, слязохме на плажа и там се запознах с някои от колоритните личности тогава на Варна. Това бяха Захари Шапката, Мето Фучеджиев - Боксьора. Това бяха гларусите на Варна. Беше ми безкрайно интересно с тях – аз бях едно галено момченце, те бяха печени мъже, на плажа се въртях около тях и спасителите, въпреки че бях скаран с плуването. Така ме хвана морския живот точно като гларус. Лятото по плажа с многото гаджета, тогава рускини, полякини и чехкини. Имах бурна младост оттам натътък. Завърших МЕИ – Варна с много добър, което никой не очакваше, включително и аз. През този период на живота ми се занимавах и с нещо друго – нумизматика и филателия. Тръгна оттам, че пак дядо ми имаше една огромна колекция от пощенски марки – сантими, русенски такси, голям лъв, малък лъв, това като ти ги казвам на теб нищо не ти говорят, но филателистите ще разберат. Имаше специални чужди серии, много ценни. И аз започнах да продавам и ми се услади, че изведнъж се оказах с много пари. Тогава навлязох и в нумизматиката. Тогава “върха на сладоледа” в София беше Желязко Колев Демирев – Имератора, който по-късно беше убит на вилата си в с. Мрамор, Ямболско. Аз влязох в тези среди и клубовете им като най-обикновен търгаш. Намирах монети, къде подарък, къде купувах и ги продавах по-скъпо. Тогава босовете бяха Желязко Колев Демирев – Императора, Митко Бузата, Рижия, Славей от Хасково – един от най-добрите гравьори и в производството на фалшиви монети в България и в света, в момента много ценен навън. Той вече не се занимава с фалшиви монети, а с копия и гравюри на скъпи предмети, за които милиардери му плащат да ги прави.Тогава с Желязко Колев се запознах по един много интересен повод. Един мой приятел в София ми се обади и ми каза: “Веско, знаеш ли, намерил съм едни монети”. Това още го помня, беше на 25 декември 1973 година, а дядото на моя приятел е бил незаконен син на Фердинанд. Това момче се казваше Георги и с него учехме от първи клас. Намерил съм едни монети тука, струват ли нещо, ми се обади. И аз го питам, сечени ли, антични ли са. Не, казва, български, стари. А старите монети, 90 на сто са от сребро, и му викам – не ме интересуват. Но като че дявола ме накара да го попитам от коя тодина са и той ми казва – чакай, ще ти кажа – 1916 година. А от 1916 година монетите са изключително скъпи - те са от по 0,50 лв., 1 лв и 2лв. Монетите от 2 лева почти няма, поне не съм виждал оригинал, а от по 0,50 лв. тогава вървяха между 50 и 100 лева бройката, а от 150 до 300 лева вървеше левчето според качеството. Искам да ти кажа, че тогава заплатата на един българин беше 100 лева и един апартамент във Варна се продаваше за 7000 лева. И аз подскочих. И го питам, какво им искаш, а той вика – абе, ако не е много, като идваш към София донеси ми едни хубави гримове от морето да подаря на гаджето си. На другия ден отидох и купих едни гримове за 40 лева , много хубави и досега помня марката “Маргарет Астор”, качих се на самолета и отлетях за София. И за мое удивление, този човек докара няколко фишека чисто нови, както са от банката монети от 1916 година. От този момент нататък аз станах богаташ. Майка ми и баща ми бяха вкъщи, пак казвам те бяха разведени, но бяха много културни хора и в името на техния син запазваха добрите си отношения. Казах им – тези монети сега ще ги продам за няколко хиляди лева, а те се смеят - ти луд ли си, на кого ще ги продадеш. Това наистина ми беше прощъпулника.Имах една нумизматична книжка с телефони и адреси на нумизмати. Там имаше координатите и на един Веселин Янков, после станахме големи приятели. Обадих му се и му обявявам, че имам монети от 1916 година, той ме пита колко бройки, а аз му викам – фишеци, той ми отвърна – глупости и ми затвори телефона. Аз пак му се обадих и му казах как се казвам, най-вероятно фамилията му подейства и попита къде живея.

Казах му, че живея на “Московска” 37 и след два часа пристигна заедно с Желязко Колев Демирев – Императора. Желязко Колев ахна като ги видя, изкара едно тесте с пари, такива пари дотогава не бях виждал, и ми ги даде. Една част от тези пари дадох на майка ми и тя купи един етаж от къщата в Княжево, където се преместихме да живеем двамата с нея. И разбра, че синът и наистина разбира от търговия.

Така започнах с нумизматния си бизнес. Запознах се с една много интересна личност, която беше най-големия гравьор в България, който Людмила Живкова го беше накарала, и той беше изработил матрицата и вимпела, които трябваше да бъде изнесени в космоса със съветския спътник. Йордан Вълков се казва. Този човек беше страхотен гравьор и работеше за една известна личност в България, която още е жива и не искам да я спомена, като по нейни поръчки правеха фалшиви монети. Какво направи този човек? Отива в Рилския манастир, където има единствения златен медальон от времето на Александър Македонски, пробит, обаче изключително ценен. Той влиза с тапията от Людмила Живкова, копира го на восък, след което правят матрица и отсичат от него два медальона, и ги продават по 300 000 щвейцарски франка тогава. Страхотни пари за това време. Запознах се с Данчо Вълков, когато бяха скъсали с този човек, чието име не искам да спомена. Данчо беше жив алкохолик, но страхотен майстор и по час-два на ден, когато беше трезвен ме учеше на матричарство и сме правили наистина уникати.

Така аз станах един от най-големите специалисти в България по фалшиви монети. И опитът ми беше безграничен. Сега от години съм се отказал от нумизматиката, но навремето бях много добър. И изкарах много големи пари от това.

През това време във Варна го ударих на живот, но нямах кола. Запознах се с една балерина, много красиво момиче, която ходеше с една от емблематичните фигури на Варна, той е жив и здрав още – Ванко Мантата, който караше една жълто-оранжева “Опел Манта”. И като минеше Мантата, девойката се обръщаше, аз се пуках от яд и си казвах – някога трябва да имам пари и аз да си купя такава кола. Това ми стана фиксидея, като комплекс, наред и с другият, който ме преследваше много време, че имам големи уши като баща ми. Затова и ходех с дълга коса като жена, тогава беше и модерно, но аз си прикривах ушите. През 1978 година се дипломирах в МЕИ – Варна и ме разпределиха в София, в завод “Ворошилов”. Отидох там без никакво желание след този живот, който ме вихреше във Варна. В София се прибрах вече женен за варненка, но животът ми с нея не вървеше и се разделихме. Нямам дете от първата си съпруга. Работих в завод “Ворошилов” една година и ме освободиха от разпределение с много голяма радост, че с отърваха от мене, защото аз бях бурен човек и не се подчинявах на никакъв ред – до обяд вдигах цеха, в който работех на главата си, излизахме, ходехме на кръчма, ядяхме, пиехме и въобще не ми дремеше за работата. По същото време свалих дъщерята на директора и той се опита да ми махнат разпределението, което в онези години си беше много трудна работа.

Тогава съдбата ме срещна и с още едни знакови и превратни личности в моя живот – Ангел Михалев – Гелето, известна фигура в София, който се занимаваше с търговия на злато и валута, и беше съден за това, и Иван Ингилизов – Гилзата.

И двамата се занимаваха с музика, записваха касетки от плочи, и ролки, и ги продаваха. Гелето и Гилзата ми споделиха, че искат да направят частно студио, а това ставаше по онова време само чрез Указ 56. Обадих се на един човек от службите, с който бях близък и той ме заведе в предприятието “Комплексни услуги” в столицата като нареди на директора да ми се даде помещение. Така отворих първото студио за звукозапис в София, на ул. “Жданов” 5. Вадех страхотни пари, между 150 – 200 – 300 лева на ден, когато заплатата беше 155 лв. на месец.

Просто не знаех какво да си правя парите. Но, както е ясно от древността, любовта винаги е заслепявала мъжете, а аз бях лудо влюбен в едно момиче, което живееше във Варна и не искаше да дойде да живее в София. Така напуснах студиото, взех си цялата техника и отново съдбата ме приземи във Варна. Тук основах и свое частно звукозаписно студио на ул. “Асен Златаров”. Това момиче, днес е моята съпруга. Тогава нямахме къде да живеем и се местехме от квартира в квартира. През 1981 година се роди синът ми, който кръстих на баща – Христо Данов. Във Варна този музикален бизнес беше като приход едно към десет в сравнение със столицата, но не съжалявам, че се върнах във Варна, защото този град беше за мен като роден и всичките ми приятели бяха тук. А и любовта, заради която оставих София се оказа наистина голямата любов на живота ми и с жена ми Веселина, както казват, само смъртта може да ни раздели. Тук обаче трябва да кажа, че не всичко беше цветя и рози и изкарах много тежки мигове.

Дойдох от София като софийски тарикат, както се казва, а тук “монопола” се държеше от личности като Хиндо Песа и от Христо Уцето, който още е жив, от Чирпана и от още няколко знакови фигури, които държаха валутата, златото и всички черни приходи на улицата.

Като всичките до един работеха за службите. Още като стъпих във Варна и започнах да се занимавам с някакъв бизнес, взеха да ме привикват от Стопанска полиция тогава – ела тука, ела там, докато накрая намерих един много силен покровител от София и тормоза спря. От 1980 година започнах да въртя един много доходен бизнес, явно имам нюх към бизнеса и това как се правят пари. Всяка седмица, поне един път, ходех до магазин “Квеле” в Харманли. Товарех една кола със стока – видеота, касетофони и касетки. Какво правех? Взимах оттук някой път офицер, някой път старшина – униформени, качвах го в колата и той караше, тръгвах с няколко хиляди марки, а за да нямам проблеми свалих две-три продавачки от магазина като ги канех на модното по онова време в онзи край заведение “Извора на белоногата”. Там се запознах и с друга знакова фигура – Тенчо Свинаря, намесена по-късно с имена като Фатик и всички останали от борческите среди. Пак там се запознах и с шефа на военното разузнаване. И така аз си влизах в Харманли с шофьор полицай, охраняван от Военното разузнаване там, товарех колата с 2000 касетки, които купувах по една марка, продавах ги в София по 2 лева, марката беше 1,10 лв. тогава, от София взимах марки по лев и двайсет по-скъпо, отколкото оттука, минавах през “Квелето” отново, товарех видеота и касетофони, и малко касетки, и ги носех във Варна. Стоката продавах в Добрич, Шумен, Нови пазар и Варна. Бях създал цяла мрежа. Разбира се, в един момент стана фала.

Но фалът не стана заради това, фалът стана, заради друго – покрай всичко това аз въртях и още един бизнес. На “Златни пясъци” през това време се подвизаваха турските фирми, които возеха туристи. В хотел “Родина” управител беше Ерол, етнически турчин и там отсядаха хората на “Сивите вълци”. Вечерял съм, ял съм и съм пил с много от тях.

Един от шефовете на едната фирма се казваше Севджан, известни фири бяха “Джан оглу трузиъм” и “Шампион”. И така заработих с тези фирми. Имаше един Ахмед Сонер, изключително голям измамник и мошеник, български етнически турчин, който въртеше тези всичките фирми, който харчеше поголовно пари и играеше всяка вечер комар. Той беше също и нумизмат и покрай него ги карах да ми носят тук златни синджирчета, дънки, кожени манта, палта и кожуси. Както казах, имах вече един голям покровител от София и Стопанска милиция не ме закачаше. В един прекрасен момент, както си вървях по улицата идва при мене един човек, вади карта от Държавна сигурност и вика – моля, елате с мен. Закара ме в районното на “Златни пясъци”, горе на тавана. Човекът се казва Господин Иванов, още е жив, беше от Второ главно на ДС. Седна срещу мене и ми вика: “К,во правиш ти бе, какъв човек си, влизаш в автобуси, носиш стока, внасяш, никой не те закача...”. А аз малко ехидно му отвръщам: “Не ме закачат, защото има хора, които са ми разрешили да се занимавам с малко бизнес”. Той ме гледа внимателно и вика – виж какво, добре, прави каквото искаш, мен ме интересува само имат ли корани, продават ли корани и ако го правят ми кажи. Викам му – да бе, нямаш проблеми, ще ти кажа. И ме пусна, след което станахме близки и с него.

Влиянието ми в полицията стана много силно във Варна. В заведението “Делфина” до църквата “Свети Никола”, където беше средището на хората от подземния свят в онези години, идваха хора, примерно от Първо райнно с молба да ги назначат в Окръжното управление и това не се хареса на някои служби, а именно на Тони Димитров, един от шефовете на Второ главно и Сава Денев шеф на ДС във Варна. Те и пратиха покрай мене един техен агент, казваше се Веселин Миронов Маринов. Впоследствие това лице го убиха в Хърватска, ходеше и там се представяше за някакъв супер разузнавач, а тук се оказа, че е замесен в убийството на бизнесдамата Татяна Тотева, която я намериха като овъглен труп, заради общата им конрабанда с цигари. Същият този Веселин Маринов стана и една от причините да свалят шефа и на НСС Арлин Антонов, защото му беше дал карта на служител от контраразузнаването. Веселин Миронов беше психично болен човек, после го разбрах, той страдаше от манията да бъде служител на службите, а майка му Дора беше една от доносничките на ДС на Тони Димитров. Така те го внедриха при мине.

И се стигна до 26 август 1986 година, когато ме арестуваха. Направиха обиск вкъщи, намериха български пари и три долара и нищо друго. Качиха ме в следствието. Влизах там за първи път, защото никога не съм бил арестуван дотогава.

Да, по закона, наистина бях виновен, съдеха по чл. 250 и 233, които вече не са престъпление, а и тогава не бяха престъпление никъде по света. Обвинението се състоеше в това, че съм купувал стока и съм я продавал по-скъпо. Ами това си беше все едно търговията и бизнеса, които свободно се вихрят днес. Да не би някой търговец в света като купува стока да я продава после по-евтино?! И второто обвинение – че съм притежавал валута. Разказаха играта на хората, които познавах, понеже си беше поръчкова история на Държавна сигурност, беше мъка жестока. Нямаше мой близък, познат,мъж, момиче, който да не го бяха викали и разпитвали, каквото може да плюе против мен. Имаше и куриози - един човек, Добри се казва, който тогава беше барман на “Златни пясъци” и аз тогава отидох при него да го питам за валута. Те са ме следили и го викат като свидетел, обаче той си мисли, че аз съм пропял и че ще го топя за валута. И ми правят очна ставка с него. Беше в началото на септември, а той идва в следствието със зимни дрехи и кожух. Следователката го пита – ти, що си се облякъл така, а той и отвръща – ами аз знам, че като ме викате тука, оттук се излиза след дълго време, затова съм си взел топли дрехи. Очната ставка е - аз съм отпред, той е зад мен, за да не можем да се гледаме и да няма сигнализация помежду ни. Питат дали се познаваме и аз казвам – да познаваме се. Ходихте ли при него за валута? Да, ходих, казвам аз и той изтръпва като си мисли, че ще го топя. И подскочи – как не те е срам, взе да вика, а следователката му изшътка – Млък! И продължава да ме пита – е, и какво стана като ходи при него за валута, а аз и отговарям – ами човекът ми каза, че той е барман и не се занимава с валута. След което тя посегна и щеше да ме удари с пишещата машина по главата, а Добри взе да се смее отзад.

По това време бяхме приятели вече с една от най-колоритните личности на подземния свят във Варна – Максим Хари Капонов – Мазута. Него също го извикаха и той като чул, че го викат, беше избягал в Силистра и живя два месеца там. Тогава всички разбраха, че Веско Данов не е певец. Като излязох от затвора бях много горд и даже се просълзих, когато отидох при един мой приятел, отвори майка му, прегърна ме , всички във Варна ми викаха Шопа, и ми казва – Шопче, благодаря ти, че не накисна сина ми.

Много тежко го понесоха и баща ми, и майка ми този арест.

И тук ще кажа едно силно изречение – аз убих майка си и баща си.

Майка ми беше от род от сой, журналистка, моралистка, на нея цял живот и тежеше това, че синът и е бил в затвора и че е бил престъпник, разболя се от рак и почина от това.

Баща ми после стана министър на вътрешните работи и всички вестници винаги, особено имаше един “Репортер 7” и “Новинар” непрекъснато пишеха,че синът на вътрешният министър бил най-големия престъпник от Варна. По това време избягаха и някакви от следствието във Варна, но веднага написаха, че те били мои приятели и баща ми бил уредил прикриването им. Пълни идиотщини и лъжи, но това съсипваше баща ми през цялото време. И той почина също от рак. И родът ми, може би дълбоко в себе си ми е простил, но никога не можа да преживее, че съм бил в затвора.

Аз ще ти кажа обаче, че за тези години не се смятам за престъпник. Не съм изнасилил, не съм убил, не съм крал. Да, нарушил съм закона, но законите на тази държава, според мен не бяха никакви закони. Янчо Таков и той лежа за кожуси, в цял свят беше разрешено да вършим това, което правехме ние, но тук такива бяха времената – докато навън правеха пари, ние тук, с нашата предприемчивост, лежахме в затвора.

На всичкото отгоре, тогава Държавна сигурност ме обвини, че съм извършил и измами. В обвинителния ми акт пишеше така - измамил неустановено лице от английски произход с около 200 английски паунда пред двама свидетели, единият умрял, а другият живее в САЩ. Та това беше големия престъпник Веселин Данов. Вкараха ме в затвора и объркаха не толкова моя живот, колкото този на жена ми, синът ми и на майка, и баща ми. От затвора излязох на 28 декември. Нямах никакви пари, всичко ми беше прибрано и отидох при Хиндо Песа, и поисках пари на заем. Той ме пита, за какво са ти, какво ще заложиш, както се казваше, какво ще спънеш. И аз му казвам – нищо нямам какво да ти спъна, познаваш ме, аз съм Веселин Данов и никога няма да ти остана длъжен, ще ти върна всичко с лихвите. А лихвите бяха фантастични, бяха 30% на месец.

Гледа ме, гледа ме и ми даде. Отидох и купих на жена ми два пръстена, едни обеци и едно синджирче, за да може на Нова година, когато съм с нея да не се чувства унизена, че няма нищо на ръцете си.

Върнах си после парите. Оттогава съм взимал много пъти пари назаем, за мене е закон обаче - ако вземеш пари от някой на заем и ти трябват за един месец, кажи му, че ще ги върнеш след два, но ги върни по-рано от казаното. И обратното – ако някой ми дължи пари си го търся до дупка, защото на никого не дължа нищо.

Когато влязох в затвора, жена ми отива при един от най-големите, в кавички, приятели за да поиска пари за ядене. И той, обърнал няколко хиляди лева пред нея, и казал - ами нямам излишни пари.

И това беше поредния горчив урок.

Бях си хаиз от малък. Въпреки, че бях иначе добро и възпитано момче, някъде дълбоко в мен се криеше един неистов бунт срещу несправедливостта и едно мъжкарство, което избуя по-нататък.

В затвора, както ти казах, се срещнах с много интересни хора. В началото не ми разрешаваха никаква работа и бях заключен в килията срещу “смъртните. В един момент обаче, решиха да ме пратят в един обект на затвора, който е под земята, "за особени опасни затворници -“Бягство”. Това е т.нар. “Сода”, с усилено строг режим. Пълнехме содата от Девня в пакетчета. Това си е все едно робите в древен Египет. Ужасна история. Всичко беше в облаци от сода, които щеш не щеш ги гълташ, което си беше жива отрова, кожата ни ставаше суха и се пукаше, изгаряше като пергамент. Даваха ни по един леген със сода, от него се взимаше с доза содата, отваряш пакетчето и пълниш, слагаш на кантар, и трябва да е точно 50 грама, оттам правиш кутийки от картон и ги нареждаш по кашони. За да ти признаят един работен ден, трябваше да напълниш седем кашона. Аз с доста голяма мъка пълнех кашон, кашон и половина...

Докато бях студент попаднах в едни много интересни среди на комарджиите във Варна.

Това бяха Климент – Климбата, лека му пръст, почина при една тежка катастрофа, който беше специалист на “петте карти” на покера, Даката, Иво Кьоравия, който е жив още, Румен Магарето и една колоритна личност Тошко Мафията. Тошко Мафията беше едно момче с майка с психични заболяване, което се отрязяваше и на него. Той обаче от 14 годишен тръгва да се учи и да играе покер и зарове. Беше стигнал до такова съвършенство, че картите ги редеше докато ги бъркаше и през това време можеше да пее, да смята и да си прави каквото си иска. А на зарчетата беше бог – демонстрирал е с два зара пред “Делфина” как ги хвърля на покривите на паркираните коли и хвърляше дюшеш, или дюбеш пожелание от два метра.

Тогава имах пари, покрай нумизматиката и филателията и тези комарджии, общо взето, си ме обираха. Бях им дойна крава, но покрай тях се и научих на някои тънкости като филажи, плакажи, това са термини от картите и имах няколко интересни случки.

Имаше две известни фигури от Плевен – Гото и Черния Митю, които бяха дошли във Варна “на турне” и на Златни пясъци се срещаме пред хотел “Родина”. Те си търсеха някой балък да го оберат и питат на плажа – някой ще играе ли карти – аз, викам, ще играя. И сядаме на бридж белот на 50 лева играта, което си беше пари по това време.

Сядаме и играем – той пробва една история, аз не му разрешавам, пробва втора, пак удари на камък и накрая бръкна в джоба си извади 50 лева, даде ми ги и вика – брат ми, евала, аз съм човек, който гони аванта, няма да играя с тебе.

Тогава въведоха една мода в измамите на карти и тя беше два вида – пресовани или рязани карти.

Така се обработват картите, че когато бъркаш тестето технологично по един начин, няма да го обяснявам, защото все още има балъци на този свят. Максим – Мазута, който беше корифей в уличното изкуство казваше: “Балъкът се ражда като балък, живее като балък и трябва да си умре като балък”. Т.е. никой не бива да му отваря очите. Така че картите се обработват така, че по време на даване като се цепят по един начин и винаги знаеш картите при покер, или белот, които държи противникът и. И водиш играта. Няма загуба! Няма как да загубиш.

В София имах един човек, който беше световен шампион по културизъм тогава, Стефан се казваше, който си беше професионален играч на покер ме обираше едно време. Като се научих на мурафетите, си му го върнах по десет всичкото умножено, както се казва, изкарах го от обувките.

В София имаше още една известна фигура – Сиромах Костов, който събираше и обираше хората. С него играехме обаче ек-ек и също го обрах.

Във Варна пък имаше един Роската, който беше много голям майстор на зарове. Заровете също си имат своята история, комарджиите ще ме разберат за какво говоря и какво значи пенджосе, какво значи измирлии, шешбешлии... С Роската играехме заедно, обирахме ги и печелехме добри пари.

Това бяха и годините, в които се раждаше т.нар. ъндърграунд. Нашата страна много прилича на САЩ по времето на каубоите. Ние бяхме съвременните каубои, за които сега се пишат книги. И ние сме и отживелицата, както в един момент се случва с каубоите. Обществото просто си каза своето и ние вече не сме това, което бяхме.

Тогава най-известните комарджии бяха Ончо – Върхът, Еверст, както му викаха, сега е скъсан до дупка, а по онова време играеше по 20-30 000 лева, Димо Главата, Доко от Бургас, Ванко Тариката, който почина, бог да го прости.

Комарджилъкът ми беше в кръвта, аз съм си хазартна личност и до ден днешен и когато в затвора бях в “Содата”, имаше двама тартори на този отряд. Единият беше Кокиката, циганин, бандит, осъден на 12 години за грабеж, и един Иван, който и в момента е рокер, и беше шеф на рокерите във Варна преди години. Те играеха белот в единия ъгъл и всичко живо стои и ги гледа и както се казва, чиракува.

Аз седнах до тях и ги попитах дали може да гледам, бях нов, не ме познаваха, те кимнаха в съгласие. Гледам, че циганинът обира Иван, ама направо го мачка. Естествено, там беше забранена играта на карти, но ние си правехме карти от картон. Така че в затвора такива номера, за които по-горе ти разказах с направата на карти, не вървяха. Но опита си е опит. В затвора се играеше на пари, които имаш – имаха 100-150 лева най-много, играеше се и лафка – на цигари, вафли и храна, и на часовници. И Иван си беше заложил вече един часовник “Сейко Файф” на дялове, примерно той върви 100 лева, пет дяла по двайсет лева. Оставаше му още един дял, всичко беше загубил. И аз му предложих да ме остави да играя вместо него. Иван вика добре, ама с какво ще плащаш. Казвам му – пари нямам, но имам лафка, аз не пушех. Той вика, добре тогава и влезе да се къпе в банята. Там имахме поне баня заради гадната сода.

Седнах и след около 45 минути бях взел всичките пари на циганина.

Циганитът се наежи и вика: “Бях казал терца”, а не беше я обявил, аз му казвам – не си казал терца, но той пита другите – казах ли терца, бе, а те всичките му отвръщат в един глас – дааа... Признах му я и го смачках. Излиза Иван от банята и аз му дадох парите, часовника и другите неща. Момчето се изуми, раздели нещата и ми подаде половината, а аз му викам – мен не ми трябват, аз не пуша, храна има, пари за какво са ми, часовник имам.

Така спечелих уважението и сърцата и на двамата, а после станах приятел и с циганина. Затвора за мен беше една школа. Много ясно, че съжалявам, че съм бил там, но от друга страна е все едно, че изкарах един друг, още по-важен институт и обучение. То е същото като онези, които отиват във Виетнам и от някои стават изроди, но пък от някои излизат големи мъже.

През 1983 година ме назначиха на работа на Златни пясъци в боулинг –залата като ОТЗ и отговарях за машинките, и за боулинга. Точно преди това бяха вкарали в затвора цялата бригада, която е работила там и имаше огромен процес, с тях бяха арестувани и барманите.

Разбира се, аз отидох с протекции, защото по онова време за да работиш там, трябваше някой да умре. В процеса на работа видях къде са тънкостите и слабостите. Една вечер около 20 часа се отваря залата и влизат полиция, следователи, прокурори, висши ченгета от София и искат да видят дали сме направили машинките така, че да не може да се краде вече. И водят един от задържаните да обясни как е крал. А момчето, горкото, обяснява кое, как е и що е, питат ме и мен сега как работим и накрая единия казва: “Значи вече не може да се краде?!”. Тогава директор на “Златни пясъци” беше Илко Запрянов, той ги водеше и им казва: “Вече не може да се краде”.

И аз пак, с моята голяма уста, се обаждам: “Винаги може да се краде”.

Станах и им показах как става. Тогава единият от висшите офицери стана и каза – хайде да си ходим, тук няма оправия. На другия ден Илко Запрянов ме извика и ме завря в кучи задник.

А там имаше тънки далавери – примерно, като отчита жетоните момичето като ти ги дава и после ти и ги връщаш, те са едни механични броячи, примерно отчита 999, после 1000 и т.н. Какво се правеше?

Взимаше си от сенките за очи и се зацапваше последната цифра. Примерно те са 959, тя ти казва 955. Четири жетона са за нея. Ще кажеш, какво са четири жетона? Четири жетона по 0,50лв. са два лева, но това се прави стотици пъти, може би и хиляда пъти на ден – напред – назад, напред – назад... Както се казва, йолът е много голям.

Другото е, когато им зачисляваш с комисия жетоните, хиляда са в торба, така се пълнят и като се пусне машината лекичко вдигаш един механизъм за регулиране и вместо по един, от време минават по два жетона през брояча. И трябва да ти кажа, че ако работиш нагло, можеш по 500 лева на ден да правиш. Аз им пусках аванта на тези момичета, които работеха и всички много ме обичаха. Имах пари по онова време и тези пари толкова не ми трябваха. За мен по-хубавото в тази работа бяха безкрайните купони през тези години – наистина беше цяла фиеста всяка вечер. Обаче се уплаших от това, което ставаше, казах си, че не ми се влиза пак в затвора и напуснах. Илко Запрянов пак ме извика и ме пита – кажи какво става, защо напускаш, нещо има за да си пускаш молбата за напускане. Отговорих му, че имам проблеми с жена ми и затова спирам с тази работа.

Оттам отидох да работя в ресторант “Морско казино” във Варна. Имаше една много колоритна личност, Ицо Гробаря. Това беше един мъж на около 40-50 години, неворятно елагантен, ходеше много излъскан и екстравагантен, с бомбе на главата и с папионки. Той пък правеше луди пари като портиер на входа на Червения салон в “Морско казино”. Уволниха го обаче и мен ме сложиха на входа. Тогава управител беше един много гаден тип – Георгиев се казваше, не ме хареса от първия ден и започнаха едни непрекъснати конфликти. В края на същото това лято влязох и в затвора.

След като излязох от затвора трябваше да работя някъде и отидох в Девня с една, единствена цел – никой от съдиите няма да ти даде друга присъда като те знае, че работиш там, то си беше чист затвор. Работех на една подстанция, когато един мой приятел ми каза, че има търг за отдаване на ресторант – механа “Батовата” по Указ 56. Спечелих търга и се хванахме цялото семейство.

На 11 януари 1990 година майка ми почина. Тя беше страхотна жена, беше душата на компанията, обичаше да се весели, да танцува и въпреки, че беше болна от рак, духът и беше изключително висок. Преди да почине аз отидох да я видя на 9 януари, беше страхотен студ. Майка живееше на 11 етаж при леля ми, която се грижеше за нея. Влязох при нея, бях много разстроен, майка също знаеше откакво е болна, но до последно ме успокояваше – тя мен – и ме увещаваше да не плача, че ще се оправи... А аз знаех прекрасно, че тя няма да се оправи.

Тя изобщо не можеше да става от леглото. Излязох си оттам съкрушен и никога няма да забравя това, което ми се случи тогава. Беше като чудо. Излязох долу пред блока и се заоглеждах за такси, за да хвана нощния влак за Варна. И изведнъж се обърнах, и погледнах нагоре към 11 етаж. И сега е пред очите ми майка ми, която ме гледаше на прозореца. Студ, вятър, високия блок, беше невероятно, а и тя не можеше да става от леглото...

Върнах се във Варна и на другия ден през нощта, в 4 часа се събудих, сънувайки майка ми, която ми поднася една чиния пълна със сняг. И ми казва – това е единственото, което мога да ти оставя, но ще ти е от голяма полза. А аз и казвам – за какво ми тоя сняг и се събудих.

Бутнах жена ми и казах – майка ми умря току що. След десет минути леля ми звънна по телефона и съобщи лошата вест.

След погребението се прибирам и отивам на заведението в Батовата, и гледам сервитьора седнал, подпрял си главата и пъшка. Много ме боли главата, шефе, направо не мога да си намеря място. Не знам какво ми стана, никога не съм мислил или съм се занимавал с такива окултни неща, обаче господ все едно ме накара и му викам – чакай, аз мога да те оправя. Хванах го за главата, държах си ръцете на главата му и той ми вика – да, бе мина ми. Помислих си, че се майтапи.

И така тръгна този етап в живота ми – на естрасенството...

Така се запалих и изкарах няколко школи. Карал съм курс при Джуна, при Борис Золотов и се учих при сибирски лечители. Така станах без и да искам най-известния лечител по онова време. Казваха ми – Лечителят от Батовата. На ден чакаха по 100 – 200 души, виеха се страхотни опашки.

Какво мога да лекувам аз? Лекувам едно заболяване, което е нелечимо по медицински път – периартрит. Излекувал съм всички, които са дошли при мен с такъв проблем и съм готов за застана пред камери, да ме вкарат в едно отделение и да се види какво мога. Второто заболяване, което лекувам категорично, това е мигрената. Лекувам също и дископатия, болести на жлъчката. След като две години практикувах, спрях да се занимавам, защото видях, че всичко стана пошло и куцо, кьораво и сакато хукна да мами хората. От тогава помагам само на близки, на такива, които са идвали при мен, или на приятели.

Докато държах заведението на “Батовата” изкарах едни пари по-много интересен начин. Обади ми се един приятел от София и ми каза, че ще вдигнат цените на алкохола в пъти и аз поръчах на ЦКС и КООП-а да ми докарат два тира с алкохол. По закон трябваше да платя алкохола в рамките на две седмици. Аз изчаках, алкохола го вдигнаха след ден, продадох го на тройна цена и внесох парите на държавата. Изкарах много големи пари напълно законово, от акъл и късмет.

През това време се случи и нещо интересно. Когато ме вкараха в ареста и в затвора, вина имаха и едни хора от Стопанска милиция. Шеф на Стопанска полиция тогава беше Христо Петров. Негов заместник и началник “Валутен отдел” беше Драгоев, а най-опасното ченге за града по валутата беше Йоско Йосифов, на когото родителите му живееха на ул. “27 юли”, близко до “Делфин”-а. В същия ден, за който ме обвиниха, че съм извършил какво ли не, в 13 часа аз бях в дома на Йоско Йосифов на тази улица. Бях там, дойде и неговия шеф Ненчо Драгоев. И когато влязох в ареста, съпругата ми отива при тях и ги моли да кажат, че не съм извършил това, в което ме обвиняват, тъй като в посоченото време съм бил с тях в домът на Йоско Йосифов, просто да кажат истината, но те отговарят на жена ми – ние сме полицаи, не можем да бъдем свидетели. Тогава аз дадох показания срещу тях, тях ги задържаха и то на “Развигор”, прехвърлиха ме и мен месец и половина също на “Развигор” за да бъдат свидетел срещу тях. Уволниха ги от МВР.

1990 година Йоско Йосифов се беше върнал на работа в МВР, но го бяха преместили като дежурен офицер. Една вечер същата година по телевизията чух, че баща ми Христо Данов ми е станал министър на вътрешните работи.

               

Покойния вече адвокат Христо Данов (вляво), министър на вътрешните работи ...

На другата сутрин излизам, тогава живеех във “Владиславово” при тъща ми, и виждам на спирката Йоско Йосифов. Спрях с колата и му викам – влез бе, Йоско, ще те закарам. Той играеше на обиден от предишната ситуация, в която бяхме попаднали, но аз го контрирах – за какво си ми обиден, вие ми съсипахте живота. Той замълча, после каза – абе, така е, прав си и двамата си казахме, че не сърдим един на друг. И той ми разправя докато пътуваме – знаеш ли, какъв куриоз стана вчера, Веско, говорим с шефа на полицията и той вика ей, демокрация идва, нещата се менят, я, представи си, сега Веско Данов да стане министър на вътрешните работи, а аз му викам – това изобщо не може да стане.

А същата нощ баща ми беше станал министър на вътрешните работи.

Закарах Йоско до Окръжната дирекция и влизам в уличката точно пред входа, където е забранено да влизат автомобили, паркирам пред входа и си говорим с него в колата. Излиза дежурният полицай и ми вика – дръпнете колата оттук. Йоско го погледна многозначително, но онзи вика – Йосифе, виждам те, че си вътре, но махнете колата. Йоско отвори прозореца и отвърна – ами, кажи на шофьора, ако иска да я махне. Казах на полицая – тръгвам след две минути, говоря още нещо...Полицаят влезе остро обаче и почна да вика – абе, аз казах ли ти да се махаш оттука! И Йоско излезе и му каза – запознайте се, това е синът на новия министър на вътрешните работи. И оня само дето не почна да ми лъска обувките.

Баща ми беше много принципен човек. Това го знаят всички. Няма човек, който с ръка на сърцето, да каже нещо лошо за него. Той, може би, беше най-великия министър на вътрешните работи, който е имала България от 1990 година насам. Вече казах, че много тежко понасяше това, което пишеха някои вестници, че синът му е бил най-големия престъпник на света.

През годините, в които той беше министър на вътрешните работи, мога да кажа, че бях “най-ниска трева”, гледах да му не създавам проблеми и никога не съм му създавал такива. Всеки един на мое място щеше да се възползва, щях да имам дипломатически паспорт ако поискам, но никога нищо не поисках от него през това време.

Е, много ясно, това беше единствения период, през който ченгетата не ме тормозеха. След като престана да бъде министър, баща ми отново се върна към адвокатскта професия.

Дойдоха и т.нар. “борчески години”. 1993 година започна създаването на ВИС, СИК, Аполо, и т.н. Във Варна от едната страна в “Секюрити груп” бяхме аз, Малкия Петьо, Камилата, Данчо Марков, Мазута, Черния Венци, Съка..., а от другата страна начело на “Марс 93” беше Христо Асенов – Бацата. Бяхме, общо взето, в приятелски отношения и като лидери на тези две групировки се очертаха Малкия Петьо от една страна, а от другата – Бацата.

На финала двете групи се скараха и се стигна дотам, че във Варна се събрахме триста въоръжени души. Водеха се преговори между ВИС, тогава още беше жив Васко Илиев, Данчо Марков, който пък представляваше СИК беше с нас и беше голям кошмар.

Вадеха се автомати през нощта пред “Орбита”, БОП-а пък арестуваха и прибираха масово тези, които носят оръжие и нещата бяха стигнали до много тежка гангстерска война. На финала всичко приключи по мирен път, Данчо Марков стана лидер на СИК във Варна. Тогава той се свърза и с грузинците, и започна да работи с тях по проекта “Варна – Поти”.

Тогава се запознах с Веско Баретата, лека му пръст, с Алексей Петров, който създаваше дружеството “Спартак” тогава, със Златко Баретата, Борчо и много други. Те ме направиха и представител на застрахователно дружество “Аполо и Болкан” във Варна. Мога да ти кажа съвсем искренно, че тогава “Аполо и Болкан” никога не сме извършвали престъпления, не сме изнудвали или грабили. Няма да направя лошо на никого и няма да цитирам имена, но тогава всичките от СПООР-а, с много малко изключения, работеха при мене. Всички, в това число и офицерите.

Нещата тръгнаха и всичко вървеше добре до един прекрасен момент, когато в “Аполо и Болкан” си развалиха отношенията помежду си и се разцепиха. Докато аз бях в “Аполо” при мен дойдоха Веско Жеков и Иван Славков. Иван Славков поиска да бъде, както се казва, заместник-шеф, а Веско Жеков си се хвана още от тогава с проституцията. По-късно се разделихме, защото бяха некоректни и това го казвам категорично. Аз се дръпнах от тях, Веско Жеков си хвана бизнеса, който го знаеш какъв е в момента, а Иван Славков, въпреки че беше шеф, винаги си беше лъган от Веско Жеков.

В един момент на Шведския хотел ме извика Златко Баретата и ми предложи на мен и на Иван Славков дялове от новото дружество, което тогава правеше и заяви – аз се отцепвам. Казах му – Злати, брат, обичам те като приятел, обаче аз не мога да кажа като представител на “Аполо и Болкан” – аз вече не съм представител на “Аполо и Болкан”, ами на дружеството на Злати. Нека си останем приятели, но аз оставам представител на “Аполо и Болкан”. На Златко Баретата, това не му хареса, разбира се, и тогава Иван Славков стана негов представител за Варна. Със Златко и до ден днешен сме приятели. Ще ти кажа и, че въобще не са истината половината от работите, които се пишат за Злати. Златко е много добро момче, много е честен и никога не е имал пари, защото ги е раздавал на приятели. Все го работеха приятелите му. 

Злати бил №1 по наркотиците. Може хора, които са при Злати да са такива, но Златко нито шмърка, нито продава наркотици и е много деликатно да се ръсят така приказки на ангро.

През тези борчески години се запознах чак през 1996 година с братята Маргини на хотела на “Кабакум”, който по това време го държеше Максим Мазута. С Жоро Илиев се запознах в Пловдив и моментално се харесахме взаимно. Жоро беше голям бохем, много голям мъж, не му пукаше от нищо, много свястно момче, лека му пръст. Е, имаше си недостатъци, но кой ги няма?!

Имам чувството, че той знаеше, че е обречен. Имал съм само един единствен конфликт с него, когато негови хора ме набедиха за едни неща. Тогава отидох в офиса му, извикаха и същите хора, и накрая Жоро каза – вижте какво, човекът е абсолютно прав за това, което казва и аз му вярвам. Вие трябва да го уважавате и директно им каза да ми дават едни пари, които разбира се, никой от тях не ми даде по-късно.

Мето Илиенски също беше много свястно момче. Много културен, интелигентен, четеше страшно много, разбираше от много неща. Него го погуби наивността му. Прекалено много се доверяваше в хората. Мето ме е водил на концерти, да, ходеше с охрана, но никога не е правил някакви екшъни с гардове, или тъпи изпълнения. Аз имам много хубави чувства към него, които ще пазя винаги.

Във Варна по времето, в което колеше и бесеше тогавашният шеф на Военна прокуратура Николай Колев, когото разстреляха по-късно, се случи и една голяма мръсотия. Тогава, както се казва, поръчаха да бъде смачкан тогавашния шеф на БОП – Варна полк. Стамо Стамов. Поръчката идваше от местна групировка и от Стопанска банка. Отвратителна поръчка беше. Стамов ми беше приятел от 1973 година и аз не го крия, нито той някога е крил, яли сме и сме пили заедно. Стамов не е взел никога и от никой нито една стотинка. Можеше да седне да пие една водка, да, сигурно е черпел информация, но не е работил за никого. Тогава, благодарение на полк. Николай Колев арестуваха Стамов и му измислиха обвинение за подкуп.

Аз лежа вкъщи с 40 градуса температура и идват Николай Колев, и един следовател от Сливен, Ников. И Кольо казва – Веско, трябва да дадеш показания срещу Стамов, защото иначе и теб ще те арестуваме. Сега сигурно, никой няма да ми повярва, какво съм му казал, но аз съм много импулсивен човек. Станах, както бях на легло болен и му изревах – Мен ли ще арестуваш, бе? Мен? Дето съм те купувал едно време за чифт дънки? Айде, арестувай ме! Аз няма да кажа нищо за Стамов, защото просто няма какво да се каже за него. И му казах още – сега, ако си голям мъж, арестувай ме, ако не, сядай и пий нещо, и си отивай.


Той изгони Ников да го чака долу, седна пи една чаша коняк, помня, стана и заминавайки си, каза – може да си всякакъв, ама... Даже, може би и той в злобата, и гадостта си прозря, че не съм някой гадняр. И си замина.

Но този човек, който прозря, че аз не съм гадняр си остана гадняр.

След няколко години, една сутрин в шест часа сутринта се звъни. От опит знам, че като звъни някой толкова рано, не е за добро. Обадих се по домофона и попитах кой е и отсреща ми се казва – Полиция! А аз викам – кого търсите, те казват – Веселин Данов, и аз казах – Вкъщи няма никой.

Пълна глупост казах. И се сетих за Мечо Пух, който като го питат има ли някой вкъщи, отговаря – няма никой вкъщи и сяда, и разсъждава – за да кажа, че вкъщи няма никой, значи има някой, за да каже, че няма никой...Но явно полицаите не бяха чели Мечо Пух.

Поглеждам леко от прозореца и виждам трима цивилни долу. Спряха да звънят, после пак почнаха. Очевидно обаче бяха приели, че са объркали звънците долу. По телефона събудих един мой приятел и го помолих да мине покрай къщи за да види каква е хавата. Обади ми се и каза - въобше не излизай, има един микробус с барети с качулки. Микробусът беше със старозагорски номера.

В това време ми звъни по мобифона един от шефовете на службите от Варна и вика – Веско, какво правиш, а аз му отвърнах – чакай, че тук съм в София и бучи един трамвай, не те чувам...Ама в София ли си, да в София съм. Кога се връщаш, викам – след два дни. Очевидно го бяха накарали да ме прослуша. И казах на един мой приятел – иди пред къщи, имах един микробус, ритай по гумите, все едно търсиш нещо, те ще те арестуват и ще те питат какво правиш тука, а ти им кажи, че шефът каза, че ше заминава и каза, че ще остави ключа на микробуса на предната гума...

И наистина така и стана, и те си заминаха.

Николай Колев нарежда на Военна полиция в Казанлък и Стара Загора да вземат барети, да дойдат във Варна, да ме арестуват, да обискират целия апартамент като е казал дословно – една гилза от куршум ако намериш празна, водите го!

Целта каква е била? Тогава разбрах, че някои хора не само са злобни, но са и много прости. Според Николай Колев аз съм бил закупил тракийска златна огърлица от някакви иманяри с брилянти. Толкова е тъп, че дори не знае, че по тракийско време брилянти няма. Обаче аз полудях от злоба от тоя цирк, качих се на колата и отивам в София. Имахме общи познати и разбрах, че в момента е в едно заведение. Влязох вътре, той беше седнал заедно с любовницата си, която я обвиниха за убийството в Пазарджик и сега се крие в Лондон, и още 10-на прокурори. Влязох вътре, той ме видя и вика – аа, здравей, Веско. А аз му казвам – ти ли ще пращаш барети да ме арестуват. И го наврях в кучи гъз.

Накрая заради издевателството срещу Стамов, който го бяха преместили в затвора в Плевен и не му сменяха мярката за неотклонение, аз отидох при Татарчев и му казах - в името на старото приятелство с баща ми, защо държите по поръчка Стамов, пуснете го, това е пълна идиотщина. Той кандиса и тогава ми даде един прокурор, няма да му казвам името, все още е прокурор във ВКС - с една бяла “Темпра”, тръгвайте за Плевен, дал съм на прокурора постановление да освободят веднага Стамов под гаранция. Ходил съм на свиждане при Стамов, този огромен мъж плака като дете от унижение. Можеш да си представиш какво значи шеф на БОП сред рецидивистите в затвора.

Закъсняхме и пристигаме по – късничко, и главният надзирател казва – елате утре, защото делоловодството не работи. Прокурорът хъка, мъка, а аз се развиках, и му показвам документа от Татарчев – незабавно да се освободи Стамо Стамов, значи днес, а не утре. След един час го пуснаха по анцуг и си го закарахме в София.

Мина делото, оправдаха го Стамов по всички обвинения и аз се гордея, че той ми е приятел и бях приятел с него и когато беше в затвора. Човек не бива да си мени и предава приятелите.

По същият начин постъпих и с Живко Щерев. Той ми е приятел от 20 години, Живко го обвиниха в правене на фалшиви пари и с право, имаше печатници, осъдиха го, излежа си присъдата. Аз не съжалявам, че ми е бил приятел. Човек като си избира приятелите не е по това дали е фалшификатор, или не. Да, приятел няма да ми остане някой ако разбера, че е изнасилвал бабички или е блудствал деца, бил е сериен убиец, или атентатор, но от човек, който е нарушил закона, но не на човешките закони, няма защо да се срамувам Нарочиха ме и прокуратура и БОП, че съм бос на фалшивите печатници, когато отидох и станах доброволен свидетел на едно негово дело. Излязох пред съда и казах – приятел ми е и се гордея с това. Не ми пука, когато става дума за чест и приятелство.

Има живи хора, Иван Славков е виждал, когато аз и той сме излизали срещу 70 души въоръжени в град Варна, няма да казвам кои, но от много силна групировка. Влязохме двамата с него, даже той ми каза, чакай да се обадим на други за дойдат, а аз му казах – или сме мъже, или не сме.

Така че като ми загреят бушоните, не ми пука от нищо и от никого.

Заплашвали са ме с убийства и всичко, да, семейството ми е страдало, и аз съм го изживявал, но в крайна сметка човек живее за едната чест. Много интересни неща мога да кажа относно един проблем с финансовите пирамидите, но не мога да обясня всичко, което знам. И защото има още много от създателите им, които са живи, и защото някои неща не мога да ги докажа, но ги знам.

Всички големи пирамиди, най –мощните, бяха създадени с участието на службите. Категорично го заявавам.

Едната “М АЙ утре”, беше софийска на ДС, Диамандиев и Красимира Данаилова бяха подставени лица, те и сега нямат една стотинка. Името на единият от хората, които управляваше и разпределяше парите от финансовите пирамидите беше Баев от София. В един момент се занимаваше с олио, сега чувам, че са го ограбили. Момчета от ДС и барети ги охраняваха и пренасяха парите за София с коли.

“Югоагент” - можеш ли да отидеш в Югославия и да управляваш такива пари без знанието на службите? Нека не си говорим глупости.

Във Варна една от фирмите, които държеше пирамидите е една фирма за недвижими имоти, много известна, в момента просперираща, оттам и тръгнаха парите и капитала, заедно с руснаци играеха. Много известна фирма е сега с пет букви в името, има офиси из цяла България.

Не мога да го докажа, но го знам. Една от най-големите групировки във Варна имаше също пирамида, офисът и беше близко до шадраваните.

Всичко си беше контролирано и манипулирано от службите. Всъщност, пирамидите не бяха българско изобретение, имаше ги по цял свят и аз не съжалявам тези хора, които изгоряха. Защото не може да очакваш да има 14 процента лихва на месец, когато банковата е 4 процента и всичко да е редовно. Много хубаво им беше когато взимаха големи лихви, даже някои се подиграваха - вижте какви пари лапаме на месец. Ами лапаха, лапаха, накрая го лапнаха”.

С идването на демокрацията обаче романтизмът на варненската улица властно и грубо е изместен от неумолимите вълчи правила на оцеляването. А и диригентите с палките във властта по това време се размножават като хлебарки.

Радослав Калчев – Черния Роди, който беше най-чаровния барман в Клуба на културните дейци в лятно кино „Ленин” и чиято усмивка осветяваше култур-трегерите на града, щеше да нагази в дълбочините на акулите.

Антонио Тунджев, който бе набил помполита на кораба, на който пътуваше само защото се отвращаваше от лицемерието и тъпите порядки на системата тогава, щеше заедно с приятеля си Иво Гела да стигне до времето, в което държеше улицата в юмрук.

Данчо Марков и Христо Асенов – Бацата след „гурбетчийството” си в Чехия и Унгария щяха да се върнат тук и станат знакови фигури в подземния свят... На варненската улица изгряваше чикагското слънце. 

ЧЕТЕТЕ КНИГАТА „БАНДИТСКА ВАРНА“ НА ВЕСЕЛИНА ТОМОВА!

Книгата можете да изтеглите от тук!

             

В луксозен комплекс до брега на морето в Евксиноград, оценен на един милион лева, живее зам.-директорът на НАП във Варна – Чавдар Янков. Той е съсед на премиера и президента в намиращата се в съседство правителствена резиденция. Охранителни камери се грижат за спокойствието на живеещите, а градинар – за декорацията в двора. Това показа разследване на журналистката Диляна Гайтанджиева от ТV7.

Зам.-шефът на данъчната служба вав Варна демонстрира висок стандарт на живот – освен скъп апартамент до брега на морето, се вози и в джип с базова цена от 50 000 лв. Той твърди, че богатството му се дължи на продажбата на друг имот.

Проверка в Службата по вписванията обаче показва, че продавач на имота е фирмата “Екро Билд”. Тя е собственост на офшорка – “Бентен лимитед” и собствеността е скрита зад регистрация на Маршалските острови. В същото време парцелът, върху който е построен жилищният блок, е бил собственост на Станислав и Марина Станеви. Те продават 215 кв. м идеална част на Чавдар Янков и съпругата му. Станислав и Марина Станеви не бяха открити за коментар заради пътуване в чужбина.

Според Търговския регистър, Марина Станева основава сдружение с Марин Митев от групировката ТИМ. Освен зам.-директорът на НАП-Варна и други данъчни служители живеят в луксозни имоти и са любители на скъпите коли. Христо Милев, който е началник на отдел “Оперативни проверки” живее в къща във вилната зона във Варна, която брокери оценяват на 400 000 лв.

Имотът не се води на негово име. Закупеният парцел е бил празно дворно място и е придобит от неговата тъща за 97 791 лв. Семейството ползва богат автопарк. Справка в Службата по вписванията сочи, че тъстът, тъщата и съпругата на Христо Милев имат още три апартамента във Варна.

Милев показа договори за наеми на три апартамента, които семейството притежава – за 1200 евро, 550 евро и 360 евро, отдавани на чужденци. Рекордният наем от 1200 евро е плащало като наемател дружеството ЧЕЗ. В апартамента живеел представителят на енергийното дружество за България. Милев дава под наем за банков офис и свой наследствен имот в Севлиево.

Данъчният служител е теглил три кредита – за 20 хил. лв., ипотечен заем за 75 804 евро, който е погасен за една година, и 31 хил. лв. за строежа на новия си дом. За строителството инвестирал още 111 482 лв. от продажбата на друг апартамент.Христо Милев обяви, че получава заплата от 1600 лв., а съпругата му като преподавател във Варненския университет – 1500 лв. Тъстът му се занимавал със земеделие и имал годишен доход от 15-20 000 лв. Високите наеми, на които семейството отдава апартаментите си, данъчният обяснява така: Един дава – друг взима.

В местността Свети Никола има нов жилищен блок с панорама към морето, част от който е собственост на данъчен служител от Варна. Интересна схема за забогатяване прилага данъчният инспектор Младен Македонски. Той продава парцел за застрояване за 7000 лв., а фирмата купувач го обезщетява с целия първи етаж, един апартамент на втория етаж и целия последен етаж от новопостроената жилищна сграда. Този данъчен инспектор се определя със среден социален статус, въпреки скъпите аксесоари, които носи – като часовник на известна швейцарска марка, оригинални модели от която се продават на цени от 20 хил. евро.

От разследването на Диляна Гайтанджиева стана ясно още, че само за две седмици НАП във Варна прави проверка на доходите и даренията, получени от съпругата на депутата от ГЕРБ Иван Портних, който е и кандидат за кмет на морската столица. Семейството притежава дружествени дялове и имоти в размер на 2 млн. лв. Част от даренията съпругата на депутата получава от своите баба и дядо.

НАП обаче не е направила насрещна проверка за техните доходи и е излязла със становище, че приходите на семейство Портних надвишават разходите им. В графата за налични банкови сметки обаче е посочено името на друго лице, а не на депутатската съпруга. Дали грешката е случайна, не получихме отговор. Проверка на имотното състояние на данъчния инспектор Илиян Тончев, изготвил проверката, показа, че няколко месеца по-късно той е извършил имотна сделка.

Право на строеж на два апартамента във вилна зона Траката край Варна е получил и данъчният инспектор, направил проверка на доходите на съпругата на депутата Иван Портних. Парцелът от близо 2 дка е принадлежал на фирна на проверяваната от НАП Вилислава Портних. Данъчният инспектор купува правото на строеж от фирма “Манус Комерс”, която на свой ред е купила парцела от дружеството “Метан груп” на съпругата на депутата. Данъчният служител Илиян Тончев отказа кометар. Иван Портних също.

Истинска брокерска дейност на недвижими имоти подобно на колегите си в НАП, развива и служителят от ДАНС Стефан Алексиев.

Жилищен комплекс е построен от строителната фирма на майка му, която му дарява част от собствеността. В коментар на тези факти от ЦУ на НАП обявиха, че вече са започнали проверка на дейността на териториалната дирекция във Варна, както и как зам.-директорът на приходната агенция в морския град си е купил имота в Евксиноград от фирма, собственост на офшорка.

Представителят на дружеството от Маршалските острови Вилиян Михайлов живее в същия имот и е съсед на данъчния шеф. Михайлов има и счетоводна къща. Той е извършил десетки имотни сделки, сред които и продажба на имот на скандалния варненски бизнесмен Данаил Славов-Дидо Дънката. Той беше разследван, че е ощетил общината при сделка за стари автобуси.

Любопитна подробност е, че съседната жилищна кооперация в Евксиноград до тази на данъчния шеф и Вилиян Михайлов е построена именно от фирма “Борд” на Данаил Славов, известен във Варна и като Дидо Дънката. Въпреки че пазарната цена на квадратния метър е била 1200 евро според бокери, фирма “Борд” продава апартамент от 100 кв. м за сумата от 48 хил. лв. или за символичните 48 лв. на кв. м.

Купувач е 78-годишният пенсионер Петър Янков – баща на добилия скандална слава във Варна бивш зам.-председател на Общинския съвет от ДПС Янко Станев.

Той не беше открит за коментар. Освен този комплекс, фирма “Борд” е построила още един луксозен комплекс на Златни пясъци. Един от възложителите на строежа е БСП. БСП си е купила два апартамента в луксозния комплекс до брега на морето, въпреки че по закон държавната субсидия се харчи само за партийни нужди и издръжка на партийните централи.

http://www.mignews.info/chasten-nap-va-v-varna/