Barack Obama the Magician
Това, което трябва да знаем, винаги е близко до нас, ако имаме ума да го забележим. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, стр. 2)
Не очакваме бебето да разбира правилата за живот; не очакваме детето в училище да бъде в състояние на висока изпълнителна длъжност; но също трябва да признаем, че в този свят има безброй нива, от които индивидите се развиват по най-добрия начин. Много от тези хора не са мъдри; много от тях са много глупави; някои от тях са много детски и жестоки. Но тези неща трябва да приемем. Един от начините да избягаме от страданието е да спрем да надценяваме това, което човешкото същество е способно да прави по всяко време на еволюцията си. ~ Manly P. Hall (Универсалният план за живот изисква лично страдание? 1968, стр. 4)
Собственият човек се откъсва от потока на живота, независимо дали го знае или не; и начинът, по който той най-накрая открива грешката си, е, че неговият егоизъм го унищожава постепенно. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, с. 11)
Себелюбивият човек се откъсва от потока на живота, независимо дали го знае или не; и начинът, по който той най-накрая открива грешката си, е, че неговият егоизъм го унищожава постепенно. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, с. 11)
Choose us and we'll bring America to paradise
Това, което трябва да знаем, винаги е близко до нас, ако имаме ума да го забележим. ~ Manly P. Hall (Будистката доктрина за медитационните символи 1969, стр. 2)
"Тези, които забравят доброто и злото и търсят само да знаят фактите, са по-склонни да постигнат добро от тези, които гледат света чрез изкривяващата среда на собствените си желания". ~ Бертран Ръсел
"Който гледа навън, сънува, който гледа навътре, се събужда." ~ Карл Г. Юнг
Не Бог , а човека изостави Бога / себе си /
Макар и като правило „дисидентството” неизменно, външно и формално да е демонстрирало използуването на „конспиративни прийоми”, то всъщност винаги си е било оставало в сферата на легитимната дейност в рамките на Системата, и фактически никога не е било официално издигало и заявявало цели, насочени към разрушаване на Системата.
При това, дори и в случаите, в които някои от критичните позиции към властта са били имали безспорно антикомунистически патос, изразителите на тези позиции никога не са били водени от целенасочени усилия за смяна на самата Система. Впрочем, единственото изключение от това „правило” са били унгарците, които през втората половина на 80-те години вече са били изработвали и издигали достатъчно ясни програми за „трансформация на социализма”.
Във връзка с тази именно неизменно проявявана най-дълбока същност на „дисидентството” специално внимание заслужава обстоятелството, че не толкова самите негови дейци, колкото именно Западът и официалната власт в съответните социалистически държави са били силите и факторите, които са били заинтересовани да извършат и фактически са били извършвали такава семантично-смислова интерпретация, която да представи както самото движение, така и неговите дейци именно като опозиционни противници на Системата. При което, все пак, различните автори са представяли по различен начин самата степен на опозиционността , като напр.: някои автори са характеризирали дисидентите като „новите руски революционери”; други са ги определяли като представители на умереното и либералното направление в комунистическата теория и практика; а трети са приемали, че дисидентите, всъщност, съчетават в себе си елементите на либерализма и на революционността. Впрочем, същите гледни точки са били намерили своя израз и в някои от публикациите на самите дисиденти .
Днес, разбира се, специално изследователско внимание заслужават причините и механизмите на тази „еднаква заинтересованост” на „двете противоположни политически сили”.
Още през70-те години, в резултат на серия „междуелитни джентълменски споразумения” по време на „дисидентството” т. нар. „конфликт между системите” вече се е бил намирал като „трансформиран” в състояние на „конвергенция между елитите, насочена срещу собствените им народи”; и че самият феномен „дисиденство”, всъщност, е създаден и поддържан в лабораториите на комунистическите тайни служби, при което е имал предназначението да обслужи идеологическите и практическите политически и организационни нужди на въпросната договорена конвергенция.
Според нашето гледище:
„дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;
това е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмент в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;
едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права” – въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”;
който „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;
Западът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.
„дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения;
това е било стратегически и тактически нужен оперативен политически инструмент в ръцете на трансмутиращия комунистически елит, тъй като в контекста на целите на „джентълменското споразумение” автентичните антикомунистически индивидуални или организирани изяви вече категорично и договорно са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по споразумението;
едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права” – въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”;
който „механизъм за защита на човешките права”, очевидно, е бил имал предназначението да защитава именно „дисидентите”, но не и автентичните антикомунисти, не и най-обикновените граждани, които са били имали „историческия шанс” да бъдат третирани и от двете, уж противостоящи си страни, именно като „НЕчовеци”, и следователно като „Непритежаващи подлежащи на защита човешки права”;
Западът изключително стриктно е бил спазвал поетото от него „джентълменско споразумение” да легитимира и да дава исторически шанс за проявление и развитие на политическата сцена изключително на онези личности и организационни формирования, които са се били намирали в състояние на най-строг, тотален и директен контрол от специалните служби на Червената армия, пребиваваща в състояние на договорно гарантирана трансмутация в Червена Мафия.
Другарят Николай Василев е „титанична фигура“ в борбата против живковизма. Няма що – бил е силно „репресиран“. Изключили го от БКП. За какво? Навремето той обясняваше причината с „българското“ слово – волнодумство. Изживяваше се като народник, както през ХІХ век наричали социалистите в Русия.
Той е един от онези, които ЦК на БКП определи за „дисиденти“. Какво се крие зад тази чуждица, превърната в понятие? Човек, който мисли различно. Преведено на български – другоячемислещ. Местните „дисиденти“ бяха комунисти и лица, направлявани от ДС, които по своите схващания малко се различаваха от основната партийна линия или се правеха, че го правят. Те не желаеха радикална промяна на Системата. Целта им беше „да реформират“ комунистическата партия отвътре. До ден днешен това е оправданието им за тяхното съучастие в престъпната организация БКП. То е глупаво, цинично и лишено от смисъл. Няма да се посвеня да повторя, че да се мъчите да реформирате комунизма, е все едно да се стараете да облагородите сифилиса.
Другарят Николай Василев е достатъчно активен или по-точно – активиран. Не само се включва в учредения на 3 ноември 1988 г. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България – имитация на Горбачовата „гласност и перестройка“ на наша почва. През периода януари-май 1989 г. оглавява организацията. На 19 януари с.г. е сред излъчените от партията „дисиденти“, които закусват с гостувалия в началото на 1989 г. френски президент Франсоа Митеран. Сред тях нямаше нито един, който да не е членувал в БКП.
Кои бяха „дисидентите“, закусвали с френския президент? Все „страдалци“ на комунизма?! Например „активните борци против фашизма и капитализма“ Анжел Вагенщайн, терорист, убиец, агент на ДС и източногерманската Щази; Алексей Шелудко – „академик“; главният платен „опозиционер“ на ЦК на БКП Радой Ралин, който беше „съсипан“ от режима с обилни хонорари и само с… 3 апартамента (?!) – други взеха повече; Барух Шамлиев от вестник „Разбойническо“ – пардон – „Работническо дело“;] силно „репресираният“ като главен редактор едновременно на многотиражния компартиен седмичник „Народна култура“ и списание „София“ Стефан Продев, който заради заслугите си към партията е удостоен с… „висше образование“!
С френския президент закусват още членът на ЦК на БКП Светлин Русев, дългогодишен председател на партийния Съюз на българските художници; гаулайтерката на РМС в Софийския университет през четиридесетте, „канторката“ на партията Блага Димитрова, пяла възторжени дитирамби за БКП, за „бащицата“ Йосиф Сталин и за Георги Димитров; висшият служител в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към оглавявания от Тодор Живков Държавен съвет на Република България, заместник-председателят на Съюза на българските писатели Йордан Радичков (женен за поданица на Израел); „обидената“ на партията настояща главна редакторка на вестник „Култура“ Копринка Червенкова; преподавателят по „научен комунизъм“ доцент Николай Василев и единственият безпартиен, но масово издаван и многократен лауреат на множество болшевишки награди Ивайло Петров. Туй то – „антикомунистическа опозиция“?! Да не пропусна и „първия демократичен президент“ Желю Желев – комунист, признал, че продължава да е… марксист!
Когато главата на Петата република пожелава да се види и с неговия състудент Илия Минев, му е отказано. Разбира се, двете страни са намерили благовиден предлог за това. Как иначе? Нали другарят Митеран е продукт на френския клон на семейство Ротшилд. И на Държавна сигурност, и на френския й еквивалент е било ясно, че бай Илия недолюбваше цялата им секта. Затова monsieur Франсоа не е настоял. Проявил е такт, както се казва на дипломатически или по-скоро на комунистически език… А основаното от Илия Минев Независимо дружество за защита на правата на човека, първата некомунистическа организация от 41 години, вече беше на една година… В закуската не са включени уж предвижданите Ахмед Доган и Янко Янков.
Струните били считани за “режещи предмети” и затова потенциално опасни.
Trumpet Machine Gun
Women Running Away From Bill Clinton the Sax Maniac
Saxaphone Alien
Няма коментари:
Публикуване на коментар