Небеса и Земя от Гебриел Онриет

ПРЕВОДНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ:

VІ. Небеса иЗемя
от
Гебриел Онриет


Издадена през 1957 година
Превод и всички изображения и линкове: СТАМАТ









Урания – Музата на Астрономията, изобразена сочеща диска на Слънцето.
Национален празник на Астрономията бил честван във Франция по време на Революцията на 10-ти Октомври 1791 година.





Предговор


РАЗНОСТРАННИТЕ обсъждания, изложени на следващите страници, изглежда, на първо място, се нуждаят от защита, с оглед на факта, че те напълно революционизират съществуващите астрономически концепции. В тази връзка, може да се каже, че научното развитие, нямащо за нарочна цел унищожаването на предишните предполагаеми знания, макар че в края на краищата го постига, е резултат от прогресивното влияние на Епохата, която го прави неминуемо и, следователно, ако промяната не се е случила досега, неизбежно би настъпила рано или късно в хода на времето.


Теорията на гравитацията, поставяща Слънцето за движещ се център на Вселената, тромавите принципи на която са всичко останало, но не и сигурни, тъй като се отнасят до невидими обстоятелства, така че да не могат да бъдат проверени, тук е заместена със старата Геоцентрична система, всеобщо приета до ХVІІ-ти век, с оглед, разбира се, на нейната безспорна очевидност, при която Земята, в състояние на неподвижност и заобиколена от планетите, видимо движещи се около нея, включително и Слънцето, е в центъра на нашата Вселена.

(Моделът на Тихо Брахе. Неподвижни звезди върху въртяща се сфера. – Бел. прев.)


Казано е, че няма нищо ново под Слънцето, но може да се добави: с изключение на начина на тълкуване на същите тези факти, които, наистина, не са нови. По този начин, дадената система се състои от две важни особености, вече известни на древните, които са неразумно изхвърлени или дори напълно пренебрегнати, но които чрез придаване на едно различно тълкувание на данните, получени посредством определени съвременни открития, са били признати за абсолютно верни, независимо от тяхната очевидна невероятност. Тези два факта, които обясняват почти всичко, са, на първо място, категоричното съществуване на Твърд Купол над Земята, представляващ Небесата, и, на второ място, нематериалното естество на планетите и съзвездията, които не са физически маси, а просто светещи проявления без плътност. Това са двете обстоятелства, водещи до фундаменталната трансформация на астрономията в днешно време.


Освен това, проучването на неевропейските космографии предоставя свеж поглед върху загадката на Вселената и дава логични решения на определени астрономически явления, които в миналото не са могли да бъдат обяснени.


Очевидно е, че този труд е непълен, а също така, че може да бъде подобрен. Затова, се надяваме, че помощта на различни техници, особено в областта на оптиката, ще допринесе своевременно за решаване на оставащите проблеми, като важното е не да се опитва да се доказва нечия непогрешимост, а да се стигне до истината.


Обичайно е в описанието на нова система да се полагат усилия за опровергаването на предишните теории, които сега се считат за неосъществими и остарели, и с тази цел са направени коментарите относно гравитацията и другите хипотези. Не трябва да се счита, че те са насочени конкретно срещу някого.


Авторът признава чувството на благодарност към всички онези, които от най-ранни времена, в течение на векове, чрез своя акумулиран труд и усилия, направиха възможно реализирането на това изследване днес.


Глава Първа


Относно отсъствието на въртене на Земята около Слънцето и за съществуването на летен и зимен поток на Космическото дихание


КОПЕРНИК предложил хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, за да обясни цикъла на сезоните. Неговата теория не е много задоволителна като се разбере, че Земята би трябвало да е на най-голямо разстояние от Слънцето през лятото, по време на горещините, и на минимално отстояние през зимата, когато температурите са в най-ниската си стойност.


Тези необичайни условия, които очевидно противоречат на законите на Природата по отношение на въздействието на топлината, се казва, че се дължат на ъгъла, под който Слънчевите лъчи падат върху повърхността на Земята. Посочва се, също така, че противостоенето на сезоните на Север и на Юг от Екватора се дължи на инклинацията на Земята, първо на една страна и после на другата страна, което, много удобно за тях, се появява в точния момент. Нищо не се казва, обаче, за изместването на водите на моретата и реките, което тази промяна на центъра на гравитацията, вследствие позицията на Земята (спрямо Слънцето), неизбежно би предизвикала два пъти в годината. Може да се приеме, също така, че при тези условия, високите здания ще се отклоняват от вертикалата. Американските небостъргачи и Айфеловата кула, например, не се забелязва да се накланят наляво или надясно в зависимост от сезона, въпреки че това би трябвало да е логична и естествена последица от периодичните наклони приписвани на Земята.

(Както се вижда на диаграмата, според Хелиоцентричната теория, по време на летните горещини Земята е с 5 000 000 километра по-далеч от Слънцето, отколкото по време на Януарските студове. – Бел. прев.)


Разумно е да се каже, че обстоятелствата, които лесно обясняват по най-необикновен и невероятен начин причината за смяната на сезоните не са правдоподобни, особено с оглед на факта, че самият Коперник, когато публикувал теориите си за движението на Земята в трактата „За въртенето наНебесните сфери” през 1543 година, настоявал за чисто хипотетичния им характер. Той казва: „Хипотезата за движението на Земята е само една хипотеза, която е полезна за обяснение на явленията, но тя не трябва да се разглежда като абсолютна истина.” Изглежда, неговият стремеж никога не е бил теориите му да се приемат на сериозно от наследниците му.


Движението на Земята в пространството може да бъде опровергано от сравнението между предполагаемата скорост на Земята и тази на другите планети, ако основаваме съображенията си на принципа, че дадено тяло в движение създава привидна скорост равна на собствената си в телата, който среща, което обикновено се демонстрира с експеримента на движещо се превозно средство, като например влак. На пръв поглед, трудно е да се прецени дали влакът се отдалечава, или това, което се вижда навън, но един факт е сигурен, а именно, че и двете скорости, едната от които е реална, а другата привидна, са равни. Поради тази причина, ако Земята е в движение, тя би създала в планетите и съзвездията първоначална привидна скорост равна на собствената си. Следователно, не може да има скорост в небето по-ниска от тази на Земята, тъй като тя представлява основната скорост, от която би трябвало да се получат привидните движения. Но, както може да се види, изместването на съзвездията и на планетите, с изключение на Меркурий и Венера, е по-бавно, отколкото предполагаемата скорост на Земята, което по силата на обстоятелствата, посочени по-горе, е физически невъзможно. Освен това, трябва да се вземе под внимание, че реалните скорости на планетите би трябвало да се добавят към привидните, създадени от предполагаемото движение на Земята, в резултат на което планетите би трябвало да преминават пред нас като светкавици. Липсата на тези математически условия, които, разбира се, нямат причина да останат невидими, би трябвало да е достатъчна, за да докаже, че хипотезата за въртенето на Земята около Слънцето, изложена от Коперник, не е основана на факт и е непримлива такава, каквато е, дори ако подобна теория не може да бъде заменена с нищо по-логично. Едно напълно различно и по-рационално обяснение на цикъла на сезоните, въз основа на мотивирано изследване на съществуващите условия, все пак, може да се даде, така че вече да не е необходимо за тази цел да се кара Земята да пътува из космоса.


Съществена особеност на годината е нейното разделяне на два равни периода от по шест месеца, въз основа, на първо място, на преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, както и обратното, условия, обусловени от променящите се часове на изгрев и залез и, на второ място, от по-голямата или по-малка височина достигана от Слънцето в Небесата по местно пладне. Първият цикъл, по време на който дните са по-дълги от нощите и Слънцето достига кулминационната си точка през годината, се простира от пролетното Равноденствие до есенното, тоест от 21-ви Март до 22-ри Септември, а вторият цикъл, през който, по обратния начин, продължителността на нощите надвишава тази на дните, а Слънцето се спуска до най-ниската си точка през годината, трае от есенното Равноденствие до пролетното, тоест от 23-ти Септември до 20-ти Март.


Тези два шестмесечни периода, също така, се характеризират с противоположни температури. По време на първия цикъл, който отговаря на пролетта и лятото, топлината постепенно се повишава и спада, докато по време на втория цикъл, който отговаря на есента и зимата, интензивността на студа е това, което постепенно се увеличава и намалява. Може да се каже, че е очевидно, че топлината през лятото и ниските температури през зимата са резултат от по-голямата или по-малка височина, достигана от Слънцето по местно пладне, а също и от преобладаващата продължителност на дните спрямо нощите, въпреки че не може да е абсолютно сигурно, че колебанията на температурите се дължат изцяло на тези конкретни обстоятелства. Но на каква причина трябва да се припишат промените, които съществуват по отношение на дневната височина на Слънцето и часовете на изгрев и залез, които, изглежда, че определят разнообразните температури през годината? Тези редовни колебания, непременно, трябва да имат произход и, може да се отбележи, че няма научни изследвания или теории поели някога в тази посока.






Слънцето е оприличавано от древните на колесница, теглена от коне или на лодка, карана от гребци, което означава, че то не е самозадвижващо се.

(Слънчевата баржа на Бог Ра. – Бел. прев.)


Следователно, неговото движение произхожда от някаква външна сила и в такъв случай, изглежда, че колебанията във височината на Слънцето по пладне и часовете на изгрев и залез се дължат на преминаването и на тласкането (импулса) на две регулиращи последователни течения или потоци Космическо дихание, с продължителност шест месеца, а именно на топлия нарастващ и намаляващ поток на диханието, преобладаващо от пролетното Равноденствие до есенното, последван от студен нарастващ и намаляващ поток на диханието от есенното Равноденствие до пролетното. И заключението е, че импулсът на тези две (лятното и зимното) Космически дихания обуславя височината на Слънцето по пладне и че те, също така, оказват въздействие върху придвижването напред или изместването назад на часовете на изгрева и залеза, от които зависят съответните продължителности на дните и нощите.


Следователно, настъпването и нарастващата интензивност на топлия летен поток на диханието е това, което става причина от 21-ви Март Слънцето постепенно да се изкачва до ежегодната си кулминационна точка по време на Юнското Слънцестоене, а намаляващата интензивност на същия този топъл поток е това, което след лятното Слънцестоене става причина височината на Слънцето по пладне постоянно да намалява до 22-ри Септември – момента на есенното Равноденствие, когато идва студения поток. В същото време, импулсът на този топъл поток на Космическото дихание оказва въздействие върху придвижването напред на часовете на изгрева и изместването назад на часовете на залеза, така че дните стават по-дълги от нощите. От друга страна, настъпването и нарастващата интензивност на студения зимен поток на диханието около 23-ти Септември е това, което става причина Слънцето все повече да се спуска надолу до най-ниската си точка през годината по време на Декемврийското Слънцестоене, а намаляващата интензивност на този студен поток на диханието е това, което след зимното Слънцестоене става причина Слънцето да се издига отново нагоре до 21-ви Март, когато топлия поток на диханието взема връх. Същевременно, студеният поток причинява изместването назад на часовете на изгрева и придвижването напред на часовете на залеза, при което нощите стават по-дълги от дните.





(Орбита на Слънцето и Луната през Декември – външна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Септември и Март – средна окръжност. Орбита на Слънцето и Луната през Юни – вътрешна окръжност.


Плоската Земя – Слънчевата и Лунната траектории през Януари и Юни. – Бел. прев.)


Както е видно, тези две полугодишни Космически течения или потоци – топъл и студен, всеки по отделно представлява пълно дихание, включващо нарастваща фаза на вдишване от Равноденствие до Слънцестоене и спадаща фаза на издишване от Слънцестоене до следващото Равноденствие и именно тези две удвоени фази, с продължителност от по три месеца всяка, контролират ежедневната височина на Слънцето по местно пладне и часовете на изгрев и залез, ставащи причина за четирите сезона.


Трябва да бъде обяснено, че принципът на съществуването на Космическите дихания не е нов и че той може да бъде открит в космогониите на Ориента. Тук, в частност, той е заимстван от Френски превод на Хиндуистки текстове, където е казано, че движението на Слънцето съответства на влиянието на потоците Вселенско дихание. Авторът е адаптирал споменатата теория към съществуващите условия, позволявайки, по този начин, да бъде разкрито специфичното естество на Космическите дихания. Тази истина напълно се доказва нагледно, освен чрез очевидния паралел между фазите на ритмично двишване и издишване, обуславящ продължителността на дните и нощите и височината на Слънцето по пладне, но и чрез сравнението с един друг фактор, а именно, съществуването на затишие между двишването и издишването. Тази пауза е точно повторена по време на Слънцестоенето, което съответства на преустановяването на Космическото дихание между двете фази. Съществуването на дихание, управляващо движението на Слънцето, тук става явно, тъй като по време на лятното и зимното Слънцестоене нито височината на последното по пладне, нито времето на изгрева и залеза се променят. Съответните дължини на деня и нощта остават непроменени – Слънцето изгрява и залязва в едни и същи часове за не по-малко от пет дни. *[1]


Може да бъде добавено като още едно доказателство за съществуването на Космическото дихание, че високите температури през Юли и Август, които са наистина необичайни, понеже би трябвало да е по-хладно, тъй като те се появяват, когато дните стават по-къси, а височината на Слънцето намалява, се дължат на факта, че както при дишането, налягането при издишване е по-голямо към средата на фазата и, следователно, температурата се повишава. Наблюдава се, от друга страна, че студът става по-интензивен през Януари и Февруари, въпреки че дните стават все по-дълги и намаляващият интензитет на студеното дихание става причина Слънцето да се издига все по-високо. Това завръщане на студа се дължи на същата причина, тоест повишаване на налягането в средата на фазата издишване и тъй като Космическото дихание е студено, следователно, налице е по-нататъшно спадане на температурата по време на този период, от което може да се установи, че налягането на съответните потоци Космическо дихание позволяват затоплянето или охлаждането на въздушния слой в зависимост от случая, без оглед на височината на Слънцето.


Очевидно е също така, че противоположността на сезоните Северно и Южно от Екватора произтича от съответното противопоставяне в циркулацията на двете дихания върху Плоската Земя, тоест, когато топлото дихание е на Север, студеното дихание е на Юг и обратното, така че имаме едновременно лято в едната част на Света и зима в другата. По този начин, топлото шестмесечно дихание, започнало Северно от Екватора през пролетното Равноденствие стига своя край по време на есенното Равноденствие, около 22-ри Септември, когато се извършва разместването на топлото и студеното дихание. Топлото дихание преминава на Юг от Екватора за пролетно-летния цикъл, а в същото време студеното дихание, напускайки споменатата част на Света навлиза в нашата част за есенно-зимния цикъл. По такъв начин, съответните интензитети на диханията, в дадения момент и двете в края на фазата на издишване, се изравняват, така че да се даде възможност за размяната им, като в същото време, времетраенето на деня и нощта се оказват също изравнени, от по дванадесет часа всеки, и в двете части на Света. Освен това най-вероятно, смущенията във въздушния слой, преобладаващи по време на Равноденствията, се дължат на взаимната замяна на диханията и на преминаването им в другата част на Света.




(Примерно нагледно представяне на топлия и студения поток на Космическото дихание. – Бел. прев.)


Все пак, трябва да се добави, че в гореизложената теория, касаеща цикъла на сезоните, Космическите дихания не оказват директно въздействие върху Слънцето, но съществуват преходни обстоятелства, които ще бъдат разгледани по-късно във връзка със самия произход на Слънцето.


Глава Втора


Относно факта, че Земята не се върти около себе си, и за съществуването на дневен и нощен поток на Космическото дихание


КОПЕРНИК развил още една теория, която обяснил в трактата си „За въртенето на Небесните сфери”, че ако едно тяло се върти около друго, то първото трябва да има сферична форма и да се върти около оста си по подобие на пумпал. Следователно, за да вмъкне тази идея в движението на Земята около Слънцето, което измислил, за да обясни сезоните, той неочаквано постановил, че Земята е кълбовидна, противоположно на общото мнение по това време, а след това заявил, че тя имала динамика на въртене около оста си. Голямото неудобство в това твърдение е, че въртенето на Земята не може да се види, че съществува, нито по отношение на позицията на Слънцето или облаците през деня, нито спрямо Луната и другите планети през нощта. От друга страна, фактът на неподвижността на Земята има огромно предимство пред теорията за въртенето с това, че положително може да бъде разпознат като такъв, и със сигурност може да се каже, че ако Земята не може да бъде видяна да се движи, има сто на сто вероятност тя да не го прави.





Теорията за въртенето на Земята непременно трябва веднъж завинаги да бъде отхвърлена като неосъществима, като се посочи следната несъстоятелност. Тя твърди, че въртенето отнема 24 часа и че скоростта му е постоянна, като в този случай е задължително дните и нощите да имат еднаква продължителност от по 12 часа през цялата година. Слънцето следва да изгрява сутрин и да залязва вечер неизменно по едно и също време, в резултат на което би било Равноденствие всеки ден от 1-ви Януари до 31-ви Декември. Човек трябва да се спре и да се замисли върху това преди да каже, че Земята има динамика на въртене. Как така теорията за гравитацията става причина за сезонните промени в продължителността на деня и нощта, ако Земята се върти с равномерна скорост по 24 часа в денонощието!? Във всеки случай, както разбрахме по-горе, няма такова движение като въртене на Земята около Слънцето и тъй като въртенето й е задължително условие в теорията, то в същото време автоматично отпада. Налице е също така взаимна невалидност: ако въртенето е явно невъзможно, както е демонстрирано по-горе, тълкованието, еднозначно произтичащо от това движение, става недействително.

(Според Хелиоцентричната теория скоростта на въртене на кълбовидната Земя за географската ширина на България е около 1300 км/ч, тоест свръхзвукова скорост. Нужно е Човек да се замисли сериозно върху налудността на подобно твърдение, особено в тих ден, когато и листец не потрепва! – Бел. прев.)


Освен това, ако летенето бе изобретено по времето на Коперник, без съмнение, той скоро би разбрал, че твърдението му по отношение на въртенето на Земята е погрешно, в резултат на връзката, съществуваща между скоростта на самолет и скоростта на въртене на Земята. Разстоянието, изминато от въздухоплавателно средство би се намалило или увеличило от скоростта на въртене, в зависимост от това дали въздухоплавателното средство се движи в същата или в противоположна посока. Ако Земята се върти, както ни се казва, с 1000 км/ч(тук и по-долу авторът има предвид предполагаемата скорост на своята географска ширина – Бел. прев.), а самолет лети в същата посока само с 500 км/ч, очевидно е, че мястото за кацане ще се отдалечава все повече всяка минута.





От друга страна, ако летенето се осъществява в посока, обратна на тази на въртенето на Земята, то за един час би се покрило разстояние от 1500 км вместо 500 км, тъй като скоростта на въртене би се прибавила към тази на самолета. Би могло също да се посочи, че такава скорост на летене от 1000 км/ч, която е предполагаемата скорост на въртене на Земята, наскоро бе постигната, така че въздухоплавателно средство, летящо със същата скорост в същата посока като тази на въртенето не би могло да прелети никакво разстояние.

То ще зависне във въздуха над мястото, от което е излетяло, тъй като и двете скорости са равни. В допълнение, не би имало нужда да се лети от едно място до друго, разположено на еднаква географска ширина. Самолетът би могъл просто да се издигне и да изчака съответната държава да пристигне под него при нормалния ход на въртенето, а след това да кацне, въпреки че е трудно да се разбере как някой самолет изобщо би успял да докосне пистата на летище, което се изплъзва под него със скорост от 1000 километра в час. Със сигурност би било полезно да се знае какво мислят за въртенето на Земята хората, които летят.





(Ориентацията и движението на самолета е по протежение на полосата за кацане, но пистата се движи под различен ъгъл и с различна скорост. – Бел. прев.)


Може също да се каже, че ако Земята наистина се въртеше, както в случая с предполагаемото й въртене около Слънцето, такова движение би създало очевидни бързи и хаотични движения на планетите и съзвездията във всички посоки, докато в действителност, движенията управляващи небесата са изключително бавни и съвършено подредени, независимо от предложеното непохватно обяснение, че всичко се движи толкова бързо, че не би могло да се види, че изобщо се движи.




(Нощна тайм-лапс фотография на звездните следи. Всички звезди се въртят около Поларис, намираща се от хилядолетия точно над Северния централен магнитен полюс на Плоската Земя. Звездните следи, заснети с тайм-лапс. – Бел. прев.)


Освен това, се полагат много усилия, денят и нощта да бъдат обяснени под формата на вероятна благоприятна допълнителна полза от въртенето около оста, отделно от незаменимата му роля в предполагаемото въртене около Слънцето, посредством факта, че двете половини на Земята са редуващо се изложени на лъчите на Слънцето за периода от двадесет и четири часа. Но денят и нощта не са резултат от играта на светлината и сянката, породена от въртенето на Земята. Както всеки може да осъзнае, дневната светлина се създава от идването и преминаването на Слънцето, а нощта от неговото изчезване. Развиделява се, когато Слънцето изгрява, а се свечерява, когато то залязва. Изобщо няма нужда Земята да се върти, за да се създаде тази природна действителност, причината за която е очевидна и достатъчна сама по себе си.

Все пак, още една причина, освен присъствието или отсъствието на Слънцето, може да се вземе под внимание при смяната на деня и нощта. Известно е, че древните са подчертавали факта, че денят се пораждал от светлинна пара, а нощта от непрозрачен вид мъгла, но това обяснение не е задоволително, що се отнася до нощта, тъй като звездите няма да бъдат видими или, най-малко, ще бъдат затъмнени. Това, което може в действителност да се приеме, е наличието на топло Космическо дихание през деня и на студено през нощта, отговарящи съответно на топлото дихание на лятото и на студеното дихание на зимата, като, без съмнение, денят и нощта са в малък мащаб това, което двата основни дяла на годината са в по-голям мащаб. Още повече, че се наблюдава значително увеличение на температурата след пладне, което насочва вниманието ни към съществуването на дихание във фазата на издишване. Преминаването на това дневно дихание започва в ранна утрин на разсъмване, обичайната пауза между вдишването и издишването се случва около средата на деня и, в тази връзка, ние разполагаме с безпогрешната проверка, посредством поведението на човека, който по рефлекс, в този момент спира работа за известно време. След това, преминаването на топлото дневно дихание се преустановява с пристигането на студения нощен поток на диханието привечер.


Може да се счита, че дневното дихание носи определена сияйност, с оглед на факта, че дневната светлина настъпва много преди изгрева и също така, че светлината продължава и след залез, както и по време на пълните затъмнения на Слънцето. От снимките, направени по време на такива затъмнения, може да се види, че детайлите на пейзажа, сградите и предметите остават видими, така че може да се предположи наличието на сияйна причина, независима от Слънцето, но осигурена от дневното дихание.






Обратно, студеното нощно дихание преминава от свечеряване до зори, с обичайната почивка някъде след полунощ. Наблюдава се рязък спад на температурата по това време, което съответства на увеличената интензивност на студеното нощно дихание във фазата му на издишване.


Съществува противостоене в циркулацията на дневното и нощното дихание над Земята, така че, когато едното е в Западната половина на Света, другото е в Източната и обратното.


Дневните и нощните дихания със сигурност са свързани и повлияни от Великите дихания на лятото и зимата и, следователно, обединеното им въздействие е това, което регулира височината на Слънцето по пладне и часовете на изгрева и залеза, но не директно, както казахме по-преди, а чрез преходни обстоятелства, обяснени по-долу.


А що се отнася до произхода на потоците дихание, може само да се предположи, че те произлизат от Живите Космически Центрове, притежаващи органичната функция на дишането и че те са разположени в някои отдалечени региони извън нашата непосредствена Вселена.


Също така е възможно да има някаква връзка между ветровете и тези Космически дихания. Съществуват ветрове, периодично преобладаващи през определени сезони на годината и които, при тези обстоятелства, може да отговарят на полу-годишните дихания на лятото и зимата. Освен това, Американските височинни пилоти са докладвали за наличието на обширен височинен въздушен поток, с дълбочина 10 километра и ширина 480 километра, въртящ се с фантастична скорост Северно от Екватора. Подобни доклади от Австралия показват наличието на съответен високоскоростен въздушен поток на Юг от Екватора. Възможно е да има аналогия между тези наскоро открити въздушни течения и полу-годишните потоци Космическо дихание. Що се отнася до дневното дихание, то може да има връзка с второстепенните ветрове, надигащи се сутрин и стихващи вечер.


Също така изглежда, че потоците дихание са придружени от вибрации или Космически пулсации: дневните и нощните дихания от по дванадесет пулсации всяко, които представляват часовете, а полу-годишните дихания на лятото и зимата от по шест велики пулсации всяко, с продължителност от по тридесет дни. Това са месеците.


Може да се добави, че навярно редовният и постоянен поток на Космическите дихания представлява хода на времето.




Глава Трета


Относно въртенето на планетите около Земята, а не около Слънцето


ВСИЧКИ планети, включително Слънцето, се въртят около Земята. Тези обстоятелства не могат да се отрекат, тъй като те са ясно видими, както по обикновен начин с невъоръжено око, така и с помощта на телескоп. В тази връзка може да се каже, че при наука, която би трябвало да е основана изключително на наблюденията, а не на спекулациите, каквато е астрономията, доказателствата на сетивата са единственият фактор, върху който заключенията могат и трябва да бъдат базирани. Този метод на изследване, с помощта на сетивата, не е нито примитивен, нито наивен, както ни се внушава, но той се използва във всички съществуващи науки, с изключение на окултните изследвания, където невидимите явления са описани като истински и, може да се отбележи, че точно такъв е случаят и с гравитационната теория. Ако планетите могат да бъдат видяни да се въртят около Земята, това е решаващият фактор, че те се въртят по такъв начин. Твърди се, че това не е така и се поддържа становището, че Земята и планетите се въртят около Слънцето.


С учудване отбелязваме, обаче, странният и определено подозрителен факт, че тези планетарни движения не са видими. Те не могат да се видят и все пак те се наричат действителни! Как, тогава, тези движения могат да бъдат доказани и скоростта им да бъде установена, щом като са невидими? От друга страна, съществуващите Геоцентрични планетни движения, които могат да бъдат наблюдавани и измерени и които, следователно, представляват съвършено логична система, са порицани като нереални и привидни! Между другото, по въпроса може да се направи една уместна забележка.Защо астрономическите таблици, които се публикуват година след година, дават така нареченото истинско движение на планетите в зодиака? (Истинското движение или видимият път на планетите можете да намерите в ежегодника на БАН Астрономически календар 2017. – Бел. прев.) Защо си правят труда да изчисляват и записват всичко това, ако тези движения не са реални? Защо, също така, не се споменава нищо за така наречените реални движения на планетите? За да има смисъл, изглежда, че тези реални движения, а не гореспоменатите, би трябвало да бъдат показвани в официалните астрономически публикации.

(Диаграма на истинското движение на планетите около Земята, известно като епицикли. – Бел. прев.)


Един-единствен пример би бил достатъчен, за да докаже, че законите на гравитацията не са в съответствие със съществуващите факти. Известно е, че Меркурий и Венера преминават пред диска на Слънцето (явлението „транзит” или „пасаж” – Бел. прев.) по няколко пъти в течение на един век. Тези явления продължават по няколко часа и дори се наблюдават с голям интерес от астрономите по цял Свят, но изглежда без никаква особена реакция относно физическата им възможност. Казва се, че най-малката отдалеченост на Меркурий от Слънцето е някъде около 50 милиона километра, а на Венера – 100 милиона километра. Следователно, ако тези две планети наистина се въртяха около Слънцето, те не биха могли да го транзитират за няколко часа, освен чрез огромно изкривяване на орбитите си. По тази причина, това представлява сериозно отклонение от законите на гравитацията и разобличава непрактичността им. Преминаването на Меркурий и Венера пред Слънцето е възможно само чрез всеобща динамика на въртене на тези планети около една централна точка, която, при тези обстоятелства, е Земята.



(Зона на ретроградно движение на Меркурий за периода Март – Април 2011 година. – Бел. прев.)


Нито пък се обяснява, как законите на гравитацията успяват да се приспособят към ретроградното движение на планетите. Меркурий, няколко пъти годишно се движи назад и остава напълно неподвижен в продължение на един месец. Това се случва също на редовни интервали, но по-рядко, при Венера и Марс, както и при по-горните планети през много по-дълги периоди. Следователно, тези многобройни и продължителни ретроградни движения и спирания на движението на планетите би трябвало да объркат орбитите и скоростите им, тъй като се предполага, че движенията около Слънцето са по елиптична орбита с постоянна скорост, но в теорията на гравитацията никъде и никога не се споменава за тези проблеми.


(През 2016 година Меркурий е ретрограден в следните периоди: 06.01.–26.01., 29.04.–23.05., 31.08.–22.09. и 19.12.–31.12., Марс е ретрограден в периода 18.04.–30.06., Юпитер е ретрограден в периода 08.01.–10.05., Сатурн е ретрограден в периода 25.03.–13.08., Уран е ретрограден в периода 30.07.–29.12., Нептун е ретрограден в периода 14.06.–20.11., Плутон е ретрограден в периода 18.04.–27.09., Хирон е ретрограден в периода 27.06.–01.12. – Бел. прев.)


Може да бъде посочено още едно несъответствие. Фактът, че планетите се движат около Земята, се отхвърля по силата на обстоятелството, че това въртене е просто привидно, но, от друга страна, движението на Луната около Земята се приема за действително. Няма, обаче, никаква разлика, между хода на Луната и това на другите планети. Те всички заедно и едновременно могат да бъдат видяни да се движат около Земята. Защо против всички доказателства трябва да бъде решено, че само Луната прави това и какъв е мотивът, който лежи в основата на това нелогично изключение?


Възможно ли е също така да се разгадае, по някакъв начин, плетеницата от движения на Слънцето?





(Часовите пояси, показващи Слънчевата аналема. – Бел. прев.)


Въпреки, че може да бъде видяно да се движи от Изток на Запад, казва ни се, че Слънцето се придвижва със съзвездията в обратната посока (от Запад на Изток) със скорост един градус на ден, което означава, че то остава практически за двадесет и четири часа (един ден и една нощ) в една и съща част на небето.


Освен това, то се движи също назад със съзвездията, по петдесет градусови секунди годишно, като в настоящия момент е в знака на Рибите, които по този начин стават негов дом за период от 2160 години, което означава, че то ще стои по 72 години във всеки един от тридесетте градуса на този Зодиакален знак.


Слънцето видимо се движи от Изток на Запад с един градус на четири минути.


Завърта се около оста си за двадесет и четири дни в района на Екватора, но за двадесет и пет дни в района на полюсите.


Слънцето се е насочило с изумителна скорост, и това е основното му движение, към дадена точка от звездната шир, определена като съзвездието Херкулес в знака на Скорпиона, която ще достигне след X-милион години, докато от астрономическите ефемериди научаваме, че то изцяло преминава този знак ежегодно от 24-ти Октомври до 23-ти Ноември.


Как може да се твърди, че Слънцето, освен ако то не е надарено с вездесъща способност, едновременно се движи напред и назад и невидимо присъства в различни части на Вселената, когато ежедневно може да бъде видяно да се движи в небесата над Земята? Човек вече е в състояние да разбере причините, поради които движенията на Слънцето изобщо не се споменават в определени съвременни енциклопедии.


Нито едно тези многобройни Слънчеви движения не могат да се видят. Единственото нещо, което човек в действителност наистина вижда е, че Слънцето сутрин изгрява от изток и вечер залязва на запад, след като през деня бавно се е придвижвало по Небесния Купол с действителната скорост, тъй като тя е наблюдавана и измерена, от един градус на ден. Слънцето не извършва абсолютно никакво друго движение.


За всеки уравновесен ум, заключението е, че теорията на гравитацията, с оглед на всичките й противоречия и несъответствия, е въображаема и неприемлива. В тази връзка, може да се припомни реакцията на Галилео Галилей, когато в писмо от 4-ти Август 1597 година до Кеплер, притискащ го да подкрепи новите догми, отговорил, че той нямало да се поколебае да го направи, ако не се страхувал да не стане обект на подигравки. Също така не трябва да се забравя, че принципите на гравитацията, както били категорично формулирани от Нютон през 1686 година, не били приети без съпротива в научните среди, особено във Франция,. Теорията си проправила път с цената на огромни затруднения, като непрекъснати възражения са били повдигани от всички страни за значителен период от време. Изглежда обаче, че натиска и политиката на лесе-фер (ненамеса в частни инициативи от страна на правителството – Бел. прев.) в края на краищата й дала пълна свобода. И все пак, би било твърде поучително и интересно да се прочетат коментарите по въпроса от онова време.




(Слънчева аналема – Бел. прев.)


Може да се повдигне възражението, че ръководните фактори, учените и академиците по цял Свят, в продължение на почти триста години приемат без колебание тези теории и че е немислимо те да са се заблудили или да са били измамени. Без да имам намерение да хвърлям сянка върху интелектуалните способности или върху възгледите на тези водещи фигури в света на науката, може да се каже, или, че те не са компетентни по астрономическите въпроси, факт, който не представлява умствена малоценност, или им е липсвала нравствена рашителност да признаят какво мислят в съвестта си за тези неразбираеми абстракции, както Галилей, така и останалите. Без съмнение, Галилей е бил убеден в неподвижността на Земята, но е трябвало да се подчини на диктата на заблуждението, за да избегне проблемите, които биха го връхлитали до края на дните му, ако не е бил отстъпил, както той предполага в едно от писмата си.


Повтаряме, че всички планети, включително Слънцето, независимо от това дали естеството им е материално или не, се въртят около Земята, която, както е оповестено от незапомнени времена в традициите и според думите на Писанието и авторитета на Църквата, е в състояние на абсолютна неподвижност в центъра на нашата Вселена.


Ние изобразяваме посоката, в която се извършва въртенето на планетите от Изток на Запад, но трябва да се отбележи, че на стенописите, покриващи стените на древните Египетски гробници, Слънцето се вижда да изгрява от Запад и да залязва на Изток. Вероятно, на основата на този факт, Платон развил теорията си, че през определени периоди от време, въртенето на планетите се извършва в обратна посока, но рационалното обяснение, което може да бъде приложено към това предполагаемо обръщане посоката на движение на планетите допуснато от Платон е, че Гръцките географи просто възпроизвели картите на Света, така както се правело в онези дни, в неправилната посока нагоре, така че двата полюса и четирите посоки на компаса са били обърнати и тази грешка не би била изненадваща, като се има предвид липсата на точна топографска информация в онези времена. И така, ако грешка е допусната в ориентацията на Земята от Гърците, резултатът би бил, че частта на Земята Южно от Екватора и нейните съзвездия, в действителност е Северната част, както и обратното. Тогава Австралия би била в горната част на Света, а Канада в долния й край. Трябва да се отбележи, че съществуват няколко карти, датиращи от Средновековието, където Земята е изобразена по метода на древните Египтяни, с долната за нас част нагоре и, следователно, Франция се явява в обратната посока – на Север от Англия и Шотландия, които също са в противоположната посока, там където би трябвало да е Австралийската част на Света.


Планетите също така са лишени от каквато и да е ротационна динамика. Можем да вземем, например, случая с Юпитер, за който се твърди, че извършва едно пълно завъртане за десет часа, така че неговите ден и нощ имат еднаква продължителност от по пет часа. Може да се забележи, обаче, дори без телескоп, че няма никаква промяна в яркостта на тази планета в течение на нощта, така че тя не извършва никакво въртене, нито пък другите планети, за които се прилага същата теория. Може също така да се отбележи, че обратната страна на планетите не би могла да бъде видяна и този факт по никакъв начин не се съгласува с представата за възможно въртене.


Изумителените невидими скорости, които са приписвани на планетите също са измислени. Те се движат с малки скорости, които могат да се наблюдават и измерват и които, следователно, са реалните скорости.




Глава Четвърта


Относно твърдия Небесен Купол


ОТ най-ранни времена се е вярвало и е казано, че Небесата не са празно пространство, а твърда повърхност.





И Халдейците и Египтяните считат Небесата за масивно покривало на Света, а в Индия и Персия са на мнение, че то е метален похлупак – плосък или изпъкнал или дори пирамидален.


Чак до ХVІІ-ти век, Земята винаги е била считана за център на празна сфера с твърди стени и поради това, тя винаги е представяна с похлупак. Тази необходима добавка, обаче, била елиминирана след появата на теорията на гравитацията, заради удобство, тъй като един твърд купол, ограничаващ пространството около Земята, би направил невъзможни екстравагантните движения на планетите, които били запратени да се въртят в пространството на феноменални разстояния. По този начин, от онова време насам, фактът, всеобщо приеман в продължение на хиляди години, че Небесата са твърда повърхност, напълно изчезва. *[2]


Независимо от това, възможното съществуване на твърд Небесен Свод над Земята е въпрос от голямо значение с оглед на огромните последствия, възникващи в резултат на този факт, ако се окаже, че е верен. Няма съмнение, че обичайната реакция е недоверие, но, от друга страна, може да се счита, че не без причина древните вярвали в съществуването на физическия Небосвод, нито пък без причина тази представа била предавана последователно през вековете от най-ранни времена чак до ХVІІ-ти век във всички части на Света. Единствената друга възможност би била да сме в състояние да докажем факта, но по настоящем наистина изглежда, че нямаме никакви средства да направим това. Но все пак, действителното съществуване на твърд купол над главите ни може да бъде разкрито по един непряк и съвсем неочакван начин, който, поради наложеното досега погрешно обяснение на естеството на планетите, не бяхме в състояние да използваме. На този етап може да се каже, избързвайки със събитията от следващата глава, занимаваща се с този конкретен въпрос, че планетите не са твърди, непрозрачни маси материя, така както се смята. Те всъщност са нематериални, светещи, прозрачни дискове и в светлината на тези факти става ясно, че кратерите, неравностите, планините и долините, за които се смята, че съществуват на повърхността на тези въображаеми маси, са топографските характеристики на твърдия Небесен Свод, осветени и откроени от светещите прозрачни дискове, които наричаме планети. Необходимо е също така да се разбере, че обектива на телескопа създава впечатление за изпъкналост, което откроявайки релефа, внушава усещането за сферична маса, но този ефект на изпъкналост е просто оптическа илюзия.


Небесният Купол може да се види не само през прозрачните планетни дискове, с помощта на телескоп, но също така, наистина в редки случаи, и с невъоръжено око, а именно, когато е осветено от светкавици по време на нощни бури.


По една забележителна случайност, при подобни условия, авторът видя Небесния Свод изцяло осветен и дори бе в състояние да го наблюдава непрекъснато в продължение на няколко минути, поради бързата последователност на плоски гръмотевични разряди, осигуряващи пълна и непрекъсната видимост. Тук може да се направи следния коментар, ако древните поддържали становището, че Небесата са твърда маса, това е поради причината, че са установили този факт при същите обстоятелства, както мнозина наблюдатели ще могат да направят и в бъдеще. И така, в наши дни, вече може да бъде предвидена възможността да се направят нощни фотографии на големи области от Небесния Свод, особено в онези части на Света, където, поради честотата на гръмотевичните бури, има многобройни удобни случаи за това.







(Снимки на Спрайт-мълнии на височина от около 100 километра. – Бел. прев.)





(Първата цветна фотография на Спрайт-мълния, с височина 90 километра, заснета на 4-ти Юли 1994 година. Университета във Феърбанкс, Аляска. – Бел. прев.)


Външният вид на Небесният Свод бе на доста стръмен, леко наклонен купол с пирамидална форма и изглежда се състоеше от блестящо, метално, тъмно сиво вещество, постоянно проявяващо дребни правилни неравности, подобно на ковано или дялано олово. По-големите части, особено кратерите, бяха ясно видими на фона, но най-впечатляващото обстоятелство, все пак, беше невероятната близост на свода, най-високата точка на който, в най-добрия случай, не изглеждаше да е на повече от 100 километра над Земята. В тази връзка може да припомним, че в една от книгите на Омир се посочва, че височината на камбановидния Купол, обграждащ Земята е само два пъти височината на планината Олимп, тоест около шест километра. Тази преценка, очевидно невъзможна и най-вероятно произтичаща от изключителната чистота на въздушния слой над Гърция, заблуждаващ сетивата, въпреки всичко дава представа за начина, по който въпросът за разстоянието от Небесния Свод до Земята, към който ще се върнем по-късно, може да бъде представен.






(Различни видове височинни мълнии: Синя искра, Гигантска искра, Хало, Елф и Спрайт. – Бел. прев.)


По тази причина, от гореизложените обяснения следва, че наличието на материален Купол, обкръжаващ Земята, не може да бъде отречено и този факт напълно революционизира съвременните концепции за външния Свят. Земята не виси свободно в пространството, а е разположена на дъното на кухина, чиито стени я заобикалят от всички страни. Звездната шир не се разпростира на неограничено и неопределено разстояние. Вече ни е известно, че размерите на нашата Вселена са ограничени, а те са ограничени от кръглата стена, обграждаща Земята. Тя е това препятствие, от което радарните вълни се отразяват и също така в тази връзка можем да си припомним теорията на Хевисайд, водеща до съществуването на горен, радиовълново-устойчив въздушен слой, който не е нещо друго, а самият твърд Небосвод. Няма абсолютно никакво друго твърдо тяло между Земята и Небесния Купол, тъй като съзвездията, както и планетите, не са нищо повече от светещи явления.


Метеоритите, очевидно, са отломки, отделящи се от Небосвода и достигащи Земята. Тези материали, когато биват анализирани, се оказва, че включват в себе си висок процент метали, от което може да се заключи, че блясъкът присъщ на Небесата се дължи на присъствието на метали в състава му. Факт е, че в началото на времената, Земята по необходимост би трябвало да се е отделила от граничещата материя, която сега представлява Небесния Свод, и, следователно, разделените сега части би трябвало да съдържат еднакви елементи. Така че, всички метали и руди в Земните недра присъстват и на Небесната повърхност. В действителност, в топлите страни се правят асоциации между металите и небето, като последното инстинктивно е сравнявано с оловото и медта, тъй като жарките температури засилват неговото металическо въздействие и го правят по-осезаемо.


В Класическата литература се срещат две конкретни препратки към металното естество на Небесата, освен тези, които могат да бъдат открити в Египетската космология, но първите не могат да не бъдат свързани с последните. На първо място, в поемите на Омир четем, че обсипаният със звезди Олимп – Обиталище на Боговете, е изработен от блестящ бронз и, на второ място, в Стария завет пророк Йов дава това, което може да се счита за точно описание на Небесата, когато той ги обявява за огледало от метал. В тази връзка, трябва да се отбележи, че когато се прави поетическо описание на сребрното огледало на Луната, в действителност, металната повърхност на купола, появяващ се под прозрачния диск, бива описан като сребърно огледало. Допълнително може да бъде отбелязано, че в митологията на Ориента атрибут на Богинята на Слънцето е свещеното огледало. Това е още една асоциация с действителната същност на Небесния Свод и трябва да се признае, че той, особено когато блести и искри над Слънцето, несъмнено изглежда като огледало.


Често се отбелязва прилика между Слънцето и стъклото. През VІ-ти век преди Христа, Емпедокъл счита Слънцето за стъкловидно тяло, събиращо и отразяващо светлината на Етера, но което няма собствена светеща сила. През ХІХ-ти век, Британският астроном Палмър поддържал възгледа, че Слънцето е леща, която, казвал той, предава към нас лъчите произлизащи от Всемогъщия. Освен това е известно, че Птоломей, в своята система за устройство на Вселената, говори за съществуването на Кристално Небе, а именно, небе с естеството на прозрачна минерална субстанция. В тази връзка, човек би предположил, че не е невъзможно в резултат от топлината натрупвана от преминаването на Слънчевия диск да възникне разтопяване и витрификация на силикатните материали, съдържащи се в Небосвода, така че на определени места той да започне да се покрива със стъклен слой, който би придал на Слънчевия диск, поради прозрачността му, идентични свойства, така че той да наподоби оптично стъкло. Наличието на шлака или сгурия, подобна на тази, образуваща се при разтопяването на метал, се наблюдава и по повърхността на Слънцето, която в действителност, поради неговата прозрачност, съставлява основата на Небесата и изглежда, че това потвърждава възможността за съществуването на термични и химически реакции между елементите, образуващи Небесния Купол.


Сега вече може да бъде разбрано, че светлината и топлината, които сякаш се създават от Слънцето, не произтичат от този източник, а се дължат на подпалващия ефект на събирателната леща (двойно изпъкнала леща – Бел. прев.), създаден от блестящата метална повърхност на Небосвода над светещия диск. При тези условия, всички животворящи и полезни свойства приписвани на Слънцето трябва да бъдат прехвърлени на твърдия Небесен Купол, също както и лъчите. Тези лъчи не са лъчите на Слънцето, а са лъчите на металната повърхност на Небосвода.


Очевидно е, също така, че електрическите разряди, произвеждащи мълниите, се осъществяват между Земната маса и тази на Небесния Купол. Освен това, може да се предположи, че части от Небосвода се разширяват и разцепват или експлодират под напрежението от протичането и разряда на мощните електрически потоци, оттам и кратките детонации наречени трескавици, които по-късно се усилват в силен тътен и отекват във вътрешността на огромната кухина, съдържаща Земята. По-нататък може да се отбележи, че гръмотевичния грохот винаги е последван веднага от метален резонанс, подобен на този от бронз или месинг, и може да се каже, че този конкретен ясно доловим екот със сигурност е произведен от металните стени на Небосвода, направени по такъв начин, че да трептят и вибрират под напора на детонациите.


Древните мъдреци казвали, че дъждът е част от водите, съществуващи от другата страна на Небесния Свод, които преминават през пукнатини от нашата страна. В тази връзка може да се отбележи, че дъждът винаги руква в края на гръмотевична буря, тоест след като звукът от разцепването на Купола, иначе казано гръмотевицата, бива чут и този факт изглежда, че подкрепя теорията на древните, отнасяща се до дъжда.


Светкавицата е явление, което е резултат от наелектризирането на Небосвода, но трябва да се обясни, че светещите разклонения, наблюдавани при това, което се нарича раздвоена мълния, строго погледнато, изобщо не са светкавици, нито пък преминават през въздушния слой, както се смята. Те съответстват на светещите електрически потоци, протичащи през Купола на самите Небеса, където следват неправилни пътеки, вероятно метални жилки, а освен това може да се види, че те приемат изпъкналата форма на Небесния свод. В крайна сметка, тези токове допринасят за натрупването на огромни количества електрическа енергия на определени места, необходими за осъществяването на разряд към Земята, който впоследствие става по права линия.


Кометите, метеорите и падащите звезди са явления, които също имат своя произход, както така наречената раздвоена мълния, в Небесната маса. Авторът определено знае, че това е така. Кометите са спонтанни светещи манифестации, породени от електрическите взаимодействия протичащи в Небесния Свод и това обяснява неочакваните им и внезапни появи, както и бързите им хаотични движения, без значение директни или ретроградни. Преминаването на комета не е придружено от звук, което означава, че няма електрически разряд, както в случая при мълниите, причиняващи разцепване и детонации в Небосвода. Може да се предположи, че мълнията протича в недрата на Небесния Свод, докато кометата е повърхностно явление. Орбитите на кометите, които могат да бъдат видяни да прекосяват във всички посоки цялата необятна Небесна шир, се описват като параболични. Понеже преминаването се извършва по повърхността на купола, в действителност, това означава, че орбитата следва с точност неговата кривина и по този начин придобива параболична на вид форма.


Формирането на кометите, изглежда, се дължи на влиянието на планетните дискове, преминаващи през определени точки от Небесния Свод, иначе казано, когато заемат определени градуси от Зодиака, особено 29-ия градус от Стрелец. В случая с кометата Енке, от 21-ви Декември 1795 година, Слънцето се намира на 29-ия градус от Стрелец. При кометата Брукс, от 11-ти Ноември 1911 година, Меркурий пресича същия градус и отново при кометата Донати, от 2-ри Октомври 1858 година, Марс е планетата, която влияе неговото преминаване от точно това място. Освен това, същото наблюдение се отнася за 3-тия градус на други Зодиакални знаци, особено Близнаци. В последния споменат случай, този с кометата Донати, Уран е на 3-тия градус от Близнаци. Що се отнася до Халеевата комета, преминала отново на 4-ти Март 1910 година, Меркурий е на 3-тия градус от Близнаци, Венера – на 2-рия градус от Везни, Марс – на 2-рия градус от Рак, докато в същото време Сатурн премина през 29-ия градус от Овен и така нататък. Всички тези обстоятелства, които не могат да бъдат случайни, очевидно насочват нашето внимание към съществуването на математически закон, определящ формирането на кометите, посредством обединеното съдействие на планетните дискове, когато те едновременно преминават през определени градуси от Зодиакалните знаци, и тъй като планетите имат постоянно повтарящо се движение, то периодичността на кометите, щом тя наистина съществува, може да се дължи на този факт.


Падащите звезди не трябва да се объркват със звездите в обичайния смисъл на думата, които образуват съзвездията и се движат с много бавна скорост. Те са светещи проявления, бързо плъзгащи се по повърхността на Небесната Твърд, при пълното отсъствие на електрически разряд към Земята. Те са, по този начин, свързани с Небосводните мълнии, особено след като понякога могат да бъдат чути да издават пръщящи звуци подобно на искрите.


Метеорите също са светещи проявления, породени от електрическите взаимодействия, протичащи в Небесния Купол. Наблюдавано е, че те често са придружени от детонации и от звук, подобен на гръмотевичния, който, следователно, е причинен от разцепването на Купола, така че не може да има съмнение по отношение на истинския им произход. Изчислено е, че височината на метеорите никога не надвишава 90 километра и това число потвърждава оценката, която се дава по-нататък за вероятното разстояние от повърхността на Земята до Небосвода.


От древните мъдреци знаем, че в началото на времената Небесата са били в непосредствена близост до Земята, което е в съответствие с праисторическото разместване на заобикалящите маси, и че те са били постепенно издигани нагоре с течение на вековете. Това издигане на Небосвода не би могло да е много голямо. Самият факт, че той може да бъде видян с помощта на телескоп през планетните дискове, както и с невъоръжено око, както бе посочено по-горе, показва, че той не би могъл да е много далеч. Освен това, не е вярно, че човешкото зрение може да покрие безкрайни разстояния, дори и с помощта на най-мощните инструменти, в същото време, имайки предвид възможното увеличително влияние, дължащо се на различните плътности на разнообразните въздушни слоеве, трябва да се приеме, че Небесният купол е изключително ниско. Ако той бе на огромно разстояние, метеоритите биха се разпадали и разпрашавали, а дъждът би се изпарявал, преди да достигне Земята.


Няма и не би могло да има, абсолютно надежден метод, който да установи точното разстояние между повърхността на Земята и Небесата. Наистина е много съмнително, дали законите на физиката, приложими при Земни условия, биха били все така валидни в случая с високите въздушни слоеве и всред пространствата в близост до горната част на Купола, но определени данни могат да бъдат взети под внимание.


Височината на слоя Хевисайд, който всъщност е Небесния Купол, е измерена посредством времето, необходимо на излъчените радарни вълни да се върнат на Земята. Това разстояние е определено на 40-50 км денем и 90 км нощем, но числото получено през деня може да се счита за ненадеждно, поради много вероятното предположение, че настъпва ускорение в разпространението на електро-магнитните вълни, вследствие на Слънчевата топлина.


От друга страна, известно ни е, че дебелината на въздушния слой също е измерена. Но въздухът е невидим и тъй като Куполът е единствената повърхност, върху която погледът се спира, става ясно, че дебелината на въздушния слой означава височината на Купола. През ХІ-ти век Арабите, нека допуснем метода им за приемлив, чрез измерване на продължителността на здрача установили, че тази дебелина е 92 км, а в днешно време е получено разстояние от 64 км, по същия метод. Подобни показания идват и от остров Цейлон, където жителите твърдят, че Куполът там е особено ниско, с височина само 40 мили, тоест 60 километра от Земята, а от това дали твърдението се основава само на убеждение или не, не следва непременно, че то не е вярно. Това число е в съответствие и с впечатлението на автора, който е виждал и наблюдавал Небесния Купол за достатъчно дълъг период от време, за да има възможност да прецени вероятното му разстояние, доколкото е в човешките възможности, и заключението е, че разстоянието между повърхността на Земята и Небесата, което може да се различава на някой места, не надвишава 80-90км. Първият телескоп използван от Галилео Галилей, негова собствена конструкция, имал само трикратно увеличение. Въпреки това, с този малък инструмент, той могъл да види възвишенията на Небесния Купол, описани от него като Лунните планини, което означава, че вместо да речем 80-90, то 50-60 километра отстояние биха били по-близко до целта.


Небесният Свод със сигурност не е напълно неподвижен, но вероятно периодично се отдалечава или приближава, така че при тези условия, промените във въздушното налягане очевидно са резултат от променящата се височина на Небосвода.




Небесната Твърд


Лазурният цвят на въздушния слой може да се дължи на присъствието на определени метали или техните сплави по повърхността на Небесата, като меден оксид или кобалт, на които се дължи синия оцветител. Особено последният метал, използван за производството на синьо стъкло, е открит в много големи количества в метеоритите и цветът му би се разпръсквал от Слънчевата светлина във въздушните слоеве, дори ако те не достигат съвсем до повърхността на Купола, тъй като той може да хвърли отражение от разстояние.


Освен това, може да се направи заключението, че червеното оцветяване на прозрачния диск на Марс се дължи на факта, че частта от купола, намираща се над неговата орбита, съдържа железен оксид, придаващ му този цвят.

Глава Пета

За нематериалното естество на планетните дискове

ПЛАНЕТИТЕ не представляват огромни струпвания на материя. Те са светещи, прозрачни дискове без плътност. Луната, по-специално, създава впечатлението за ефирно проявление, а нестабилният й и илюзорен характер, който обикновено се свързва с тази планета, произлиза всъщност от нейното нематериално естество.




Звезда през Луната? Какво?!


Както вече бе установено, повърхностните неравности, за които се смяташе, че съществуват върху въображаемите маси, наречени планети, са всъщност неравности по Небесния Купол, така както се виждат през прозрачните дискове. Така наречените планини, кратери и падини на Луната са части от структурата на Купола. В тази връзка може да се отбележи, че астрономите от обсерваторията в Маунт Паломар в Америка наскоро съобщиха за настъпили поразителни промени по повърхността на Луната. Казва се, че гигантски кратери и пукнатини дълги повече от петстотин километра са се появили, а планински вериги толкова значителни, колкото Алпите са изчезнали, без да оставят и следа, но всички тези предполагаеми изменения несъмнено съответстват на променящия се структурен характер на релефа на Купола, който постепенно бива разбулван от светещия прозрачен диск на Луната, докато се движи.




(Плоската Луна над Плоската Земя – Звездите се виждат през прозрачния диск на Луната. – Бел. прев.)


Това обяснение е приложимо също така и за Марс. Каналите най-вероятно са пукнатини, или може би тъмни жилки, съществуващи върху повърхността на Небосвода, видяни през диска. Наблюдавано е, че от време на време каналите се умножават и променят формата и ширината си, а видимите тъмните области се разширяват или свиват, но, както вече казахме по-горе, тези промени в действителност се отнасят към постепенното показване на структурата на Купола над движещия се диск. Същите коментари се отнасят и до Юпитер, за който се казва, че претърпява подобни трансформации. Идеята, че планетите са огромни маси материя, водеща началото си от Аристотел, живял през ІІІ-ти век преди Христа, трябва да бъде изоставена. Не съществуват твърди тела, движещи се в космоса и използването на думата „планета” в нашата лексика, имаща този грешен смисъл, вече не е оправдано.





(Плоската Земя – Истинската планета Венера е прозрачна. – Бел. прев.)






(Блуждаещите звезди – Венера – Бел. прев.)


По отношение на действителното устройство на планетите, по-нататък бихме казали, че те не са огромни маси материя, което вероятно е открито преди нашето съвремие, с оглед на факта, че са в състояние да останат в покой няколко дни поред, по време на паузата, последваща ретроградното им движение, независимо от това дали за тях се твърди, че се въртят около Земята или около Слънцето. Очевидно е, че през това време, предполагаемите балансиращите сили, за които се твърди, че са резултат от движението на планетите, и така ги задържат в космоса, биха престанали да действат, поради липсата на движение. Тогава, единственият физически закон, на който планетите биха били подчинени, би бил гравитацията и при тези обстоятелства те, по силата на закона, биха паднали или на Земята, или на Слънцето, в зависимост от случая. Фактът, че планетите са в състояние да останат зависнали в космоса в продължение на дни, по време на неподвижния си период, следващ ретроградното им движение, показва, че те не са грамади материя и че могат да бъдатединствено светещи проявления – факт, който е съвместим с впечатляващата тишина царяща в Небесата.


Още от най-ранни времена е прието, че „спътниците” на Земята, особено Слънцето и Луната, не са твърди непрозрачни тела. В началото, до времето на Аристотел, те са считани за Души или Духове, което не предполага материално естество. За древните народи, те били просто светлини и те дали на Слънцето и Луната твърде уместни имена. Те ги наричали Светила. През VІ-ти век преди Христа, Ксенофан считал, че Слънцето е струпване на искри, получени в резултат на влиянието на Земята. Няколко други физици предполагали, че то е стъкловидно тяло или леща, отразяваща светлината на Етера и тази теория, основана на наблюденията, е логична, като се има предвид, че металното естество на повърхността на Небесния Купол вероятно не е било известно по това време. А що се отнася до Луната, казват, че преди векове, много преди началото на Християнската ера, Вавилонските астрономи-свещеници учели в храмовете, че тя е отражение на Земята. Тази хипотеза по отношение на отражението е точна, но по отношение на произхода на отражението не е, тъй като Лунният диск, който е толкова съвършено кръгъл, колкото изобщо е възможно, не може да е отражение на Земята, тъй като тя не е кълбовидна. Коперник е първият, който приписва тази форма на Земята, за да потвърди въртенето й. Освен това, трябва да се има предвид, че кълбовидната форма, с която Земята сякаш въздейства, се дължи единствено и само на изпъкналостта на Небесния Купол, ограждащ хоризонта.


Древните мъдреци винаги са казвали, че Земята е плоска и това се потвърждава от фотографските архиви на голям брой авиатори, а също и от изявлението на проф. Пикар, когато се издига в стратосферата. (Огюст Антоан Пикар – Швейцарски физик, изследовател и изобретател. – Бел. прев.) Още повече, трудно е да се повярва, както ни се обяснява, че жителите на Антиподите (вулканична островна група в Тихия океан – Бел. прев.), като естествена последица от кълбовидността на Земята, са в състояние да стоят и ходят с крака на Земята и глава надолу по начина, по който насекомите пълзят по тавана. Логично трябва да разсъдим, че жителите по цял Свят ходят по същия начин като нас и върху една и съща равнина, която е хоризонталната повърхност на Земята, и безспорно е, че това би се видяло, ако Австралия можеше да бъде достигната от телевизията. Тъй като вече е получена конкретна представа относно съществуването на кръгъл свод около Земята, то логично следва, че тя е плоска повърхност, с изключение, разбира се, на неравностите на планините, с океани запълващи долната част на кухината, в която се намира. Поради това, Южните полярни региони са хоризонтално разположени и се простират до основата на околовръстните стени, ограждащи Земята.


По този начин, се вижда, че планетните дискове не са отражения на Земята, както Вавилонците са считали в случая с Луната, тъй като Земята не е кълбовидна. Те са или директни проекции, излъчвани от лъчисти центрове, или отражения върху Небосвода на първоначалните лъчисти проекции. В действителност, древните мъдреци, говорейки за Слънцето, казвали, че то е само отражение на много по-великото и по-мощно Слънце съществуващо в една външна за нас Вселена. Обаче, който и да е верен от тези два варианта, едно голямо затруднение, което все пак остава да бъде разрешено по задоволителен начин, е самото движение на планетите. Понастоящем, в хода на изследванията върху светлината, авторът се натъкна на определени експерименти, проведени през ХІХ-ти век от Френския физик Лисажу*[3], при които светлинна точка, отразена върху екран се задвижва, единствено чрез придаване на вибрация на повърхността, от която тя се отразява, и въпросните експерименти, изглежда, че предоставят доказателства за механизма на движението, включително дори и ретроградното движение, на отразените светлинни проекции върху Небосвода, наричани планетни дискове.





При тези демонстрации, светлинен сноп е пропускан да пада върху огледало, закрепено на единия зъб на камертон. Така получената светлинна точка е отразена от второ огледало, прикрепено по подобен начин към друг камертон, а оттам отново е отразена върху екран. При това уподобяване, екранът съответства на Небосвода, а светлинната точка са различните планетни дискове. Като придаваме трептение на всеки камертон поотделно, движението на прикрепеното огледало предизвиква праволинеен възвратно-постъпателен ход на светлинната точка по екрана, но в този случай, поради устойчивостта на зрението, ние виждаме непрекъсната светлинна линия.



(Фигури на Лисажу на осцилоскоп. Фигурата на Лисажу е крива, която представлява геометричното място на резултантното преместване на точка, в която се наслагват две или повече периодични движения, най-често с една и съща честота и под прав ъгъл. Изразена формално, фигурата на Лисажу е графиката, описваща наслагващите се хармонични трептения и отговаряща на системата от параметрични уравнения:

– Бел. прев.)


Тук стигаме до най-важната част от демонстрацията. Ако двата камертона, с прикрепени върху тях огледала, вибрират едновременно, тогава светлинната точка описва крива, формата на която се променя в зависимост от честотата на трептенията. Освен това, бързото криволичещо движение на светлинната точка създава непрекъсната светлинна крива, подобно на правата линия, получена преди това от трептението само на едно от отразяващите огледала. При тези условия, планетите може да се окажат резултат на подобни условия, а именно: две последователни отражения на първичната лъчиста проекция (втората – върху Небесния Купол), като движението бива породено от само себе си така, както и орбиталните криви, посредством формата на трептенията на повърхностите, от които са отразени, съгласно демонстрацията. Ако допуснем съществуването на ниски трептения, ще бъде получено ретроградно движение, съответстващо на възвратно-постъпателния ход на светлинната точка, отразена върху екрана, но в случая със Слънцето и Луната, които не са ретроградни, трептенията на отразяващите повърхности трябва да са високи, за да отговарят на тази част от експеримента, където поради високочестотните вибрации, предизвикали устойчивост на зрението, се създава непрекъсната крива.


И така, тъй като получените от Лисажу резултати възпроизвеждат характеристиките, демонстрирани от планетите по отношение на произхода и движението им, излиза, че това обяснение може да бъде прието. Ако експериментите са били извършени, установявайки по този начин подходящите вибрационни движения, приложими към отразяващите повърхности, много вероятно е пълната реконструкция на космическото устройство да бъде осъществима.







Преди да разбере опитите на Лисажу, които сега изглеждат убедителни, авторът бе на мнение, че движението на планетите се дължи на естествено, макар и необяснимо, прожекционно устройство, тъй като бързото или бавното, директното или ретроградно движение, както и периодите на неподвижност на планетите могат да бъдат възпроизведени чрез механизмите на кинематографията.


Що се отнася до произхода на вибрационните фактори, хипотезата на автора е, че те са резултат от преминаването на полу-годишните и денонощните потоци Космическо дихание, чиито нарастващи и намаляващи фази те следват. В Индуистките текстове, за които вече бе споменато, се посочва, че колесницата (на Слънцето) става неспокойна на разсъмване – означаващо тук дневното дихание, което го привежда в действие, и това може би означава, че едновременните трептения от двете отразяващи повърхности, които определят възходящето и низходящето движение на Слънцето, се създават и управляват от дневното дихание. В този случай, би трябвало да има ново Слънце всяка сутрин и това би могло да обясни причината за очевидната му слабост при изгрев и залез – при последното положение често се наблюдава обичайното мъждукане, предшестващо изчезването на светлината. Преминаването на шестмесечните нарастващи и намаляващи летни и зимни потоци Космическо дихание също биха създали съответно повишаване и понижаване на трептенията в отражателните повърхности, въздействащи по този начин на целогодишната промяна на височината на Слънцето. Тези хипотези вероятно представляват само едно несъвършено решение на проблема, но с помощта на подходящи научни изследвания и експерименти, могат да доведат в бъдеще до по-конкретни обяснения.


Произходът и местоположението на лъчистите проекторни центрове (центровете, излъчващи проекциите) ще трябва все още да бъде изясняван. Размерът им може да е много малък, но проекциите биха били значително уголемени чрез последователните отражения, особено последното отражение върху Небосвода. Тези първоначални светлинни източници може да са разположени, както древните мъдреци са предполагали за Слънцето, в една външна Вселена, комуникираща посредством отвори с вътрешността на кухината, съдържаща Земята, тъй като ранните космогонии включват много обяснения за наличието на „врати” и „прозорци” в Небесната Твърд. Малко вероятно е, изследването на звездното пространство, доколкото то може да се провежда, някога да позволи да се изясни проблема или да предостави информация за местоположението на трептящите повърхности, отразяващи планетните дискове върху Небосвода.


Освен това, сега може да се разбере, че след като са отражения, планетните дискове не могат да създадат никакъв вид явление от само себе си и, ако се появяват петна или сенки по техните лица, става ясно, че тези промени се случват, първом, или в първичния проекционен център, или в отразяващите повърхности, или може би в Небосвода, и че тези промени накрая са възпроизведени във вътрешността на дисковете. На повърхността на Слънцето се наблюдават кръгообразни потоци и вихри, движещи се с нееднаква скорост на различните географски ширини, и понеже изглежда, че те описват въртеливо движение, приема се, че то се върти около оста си със скорост от двадесет и четири дни в района на Екватора и двадесет и пет дни по другите ширини, но трябва да бъде разбрано, че тези течения, или завихряния, съществуват или в първичния проекционен център, или в отразяващите повърхности, и че те са просто изображения във вътрешността на Слънчевия диск, въпреки че тези манифестации освен това може да се дължат на движението на диска върху отразяващите изпъкнали стени на Небосвода.





Казва се също така, че някакви вторични планети или луни са били открити около планетните дискове, но за тях може да се приеме, че са оптични илюзии и ако те не са породени от дисторсията (вид аберация) на образа в обектива, те вероятно са резултат от многократната рефракция на светлината на диска от близкостоящите стени на Купола. Необходимо е да се припомни, какво бе казано по-рано относно малкото разстояние до Небосвода, следователно, светещите дискове, наричани планети, движещи се по него, също отстоят на по-малко от сто километра от Земята.


(Аберация в оптиката се нарича недостатък на оптичната система, при който се получават неточности в образа, дължащи се на някои явления и геометрични особености при преминаването на светлината през нея. – Бел. прев.)


Глава Шеста


За въздействието на Небесния Свод и за космическите лъчи


НЕ може да има съмнение, че благодарение на огромната си маса и близкото си отстояние от Земята, Небосводът упражнява силно въздействие не само върху самата Земя, но и върху всичко, което тя съдържа и всичко живо на повърхността й. Небесната Твърд генерира и освобождава енергиите, които, под името космически вълни, лъчи или радиация, ние приемаме денонощно и непрестанно от външното пространство. За тези вълни се смята, че произхождат от звездите, въпреки че е установено, че те идват и от посоки, в които няма никакви звезди, и това е породило теорията за съществуването на невидими звезди, но, по необходимост, всички излъчвания, приети от външното пространство произлизат от Небосвода.


Може да се предположи, че той въздейства генерално върху климата и температурите в зависимост от състава си и височината му над повърхността. Напълно може да се приеме, че много високите температури на Екватора се дължат на факта, че там Небосводът е по-близо до Земята.


Въздействието на Небосвода се проявява главно посредством планетните дискове, движещи се по повърхността му, чрез специфичните въздействия, които те упражняват върху него. Дисковете стимулират и разкриват неговите характеристики. В тази връзка например видяхме, че топлинните и светлинните лъчи са проявени от Небосвода над Слънцето. Всичките планети са проводници на излъчванията, произтичащи от онези части на Небесната Твърд, намиращи се в основата на траекторията на орбитата им, и трябва да бъде разбрано, че тези излъчвания не са само от един и същи вид, нито пък имат еднакъв интензитет, тъй като много вероятно е съставът на Небосвода да се променя в зависимост от отстоянието му до Земята, а също и поради различното естество, размер и скорост на планетите. Следователно, поради тази функция на препредаване на излъчванията на Небосвода, древните мъдреци дали на планетните дискове тълкувателни имена.


(Планетите са получили имената си от Римската и Древногръцката митологии. Меркурий носи името на Римския Бог на търговията и вестител на Боговете, син на Бог Юпитер и Мая. Венера е Богинята на любовта и красотата в древен Рим. Марс е Богът на войната и плодородието в Римската митология. Нептун е името на Древноримски Бог на моретата, син на Бог Сатурн, брат на Юпитер и Плутон, отъждествяван е с Древногръцкия Бог Посейдон. Сатурн носи името на Римския Бог на времето, земеделието и плодородието. Уран е Древногръцкия Бог на Небесата, баща на титаните, циклопите и сторъките великани. Юпитер в Римската митология е Върховен Бог на Небесата, на плодородието, светкавицата и гръмотевицата. Плутон в Гръцката митология е Богът на Подземния Свят и на Земните недра, именуван още Аид или Хадес, син на Кронос и Рея, брат на Зевс, Посейдон и Деметра, съпруг на нейната дъщеря Персефона, която похитил от Надземния Свят. Твърде поучително е, че само Земята не носи името на Бог и това е, защото древните мъдреци знаели и разбирали, че планетите, по естеството си, коренно се различават от нашата Плоска Земя. – Бел. прев.)


Сега вече е възможно да приемем, че живота, с неговите фази на въплъщаване, раждане, растеж, повяхване, разлагане и смърт е резултат от циклите, обединяващи Земните енергии и Космическите сили, получени от Небесната Твърд чрез посредничеството на планетните дискове.


Друга важна характеристика на Небосвода е обстоятелството, според което, имайки предвид металният характер на повърхността му, той по необходимост притежава хипнотично не-вибрационно въздействие, което заедно с енергиите на Земята и Космическите сили може да се очаква, че взема участие в проявлението на живота. Също така, най-вероятно, това хипнотично въздействие, упражнявано от Небосвода върху Земята през целия ден, е същото, което предизвиква съня през нощта. Безсънието, следователно, е резултат главно от недостатъчното излагане на тялото на въздействието му през деня. Небесният Купол също така представлява важен фактор за физическото и психическото здраве, особено когато неговото присъствие е известно и се взема под внимание. Авторът знае, че лечителите препредават жизнените енергии, които той излъчва и освен това, между другото, те лекуват чрез съответствието, съществуващо между формата на човешкото тяло и формата на Небесата, на които Човекът представлява умалено точно копие. В тази връзка, преди нашето съвремие, мърдеците казвали, че Вселената, което означава Небесата или Небесната Твърд, е подобна на тялото на Човек, който, според някои текстове, лежи с лице надолу към Земята, с глава на Изток и с крака на Запад.


На Небесният Свод, обаче, трябва да се отдаде едно много дълбоко значение на религиозно ниво, тъй като някои от Космическите енергии, които съдържа и излъчва непременно трябва да се разглеждат като Божествени. Те представляват Всемирните Богове, които са били обект на първобитно преклонение и оттогава насетне се появяват отново и отново под различни имена в последователно зараждащите се една от друга религии. Днес, може да се каже, че обстоятелството на познаването на истинския произход на енергиите, създаващи религиозния комплекс у човека, не засягат по никакъв начин тяхната Божествена природа или пречат на почитането им така, както в миналото – тъкмо напротив. По тази причина Небесата, и тази дума има един-единствен смисъл, който е материалния и излъчващ Свод, опасващ Земята, са описани като Обиталището на Боговете. Във всички ранни теологии, самият Небосвод, под наименованията: Бог Отец, Господ Всемогъщий, бил Върховното Божество, персонифицирано например в Гърция като Зевс, Бога във Висините, на когото всички други Богове са само части или проявления, тук имайки предвид различните лъчения, произтичащи от различните части на Небесната твърд. Планетните дискове, особено Слънцето, също били почитани като Богове, поради проявяването и предаването на Божествените енергии от тях. По този начин, ние постепенно сме убеждавани да определим Триадата от Божества, формираща, по повече или по по-малко объркан начин, основата на всички религии. Първото, очевидно е Небесната Твърд – Бог Отец. Второто е Слънцето, истинският Спасител на Света, класически описано в ранните теологии като Сина, и тъй като третото, или Светият Дух, според Богословското определение, изхожда от Отца и се разкрива чрез Сина, ясно е, че топлинните и светлинните лъчи, както и другите енергии, произтичащи от Небосвода, или Отца, като се проявяват и предават чрез посредничеството на Слънцето, или другояче казано Сина, съответства на лъчите или диханието на Светия Дух. *[4]


Вавилонските свещеници-астрономи установили тридесет и шест, ако цифрата е точна, Богове или Космически енергии**[5], излъчвани от тридесет и шест специфични точки на Небосвода. Но по какъв начин древните са били в състояние да открият съществуването на тези енергии или Богове? Просто като наблюдавали движението на планетните дискове по Небосвода, който, за тази цел, те били разделили на 360 фиксирани градуса (дванадесет Зодиакални знака по тридесет градуса) и записвали конкретните реакции, винаги едни и същи, които повтарящите се преминавания на дисковете над определени точки от Небосвода, еднозначно установяват в поведението на човека и природата. По този начин те създали систематична и точна класификация на енергиите, съдържащи се в Небесния Купол. Тези сили, считани за Богове, се казва, че определят всички Земни и човешки условия, включително и всички болести. По такъв начин, изглежда, че Космическите лъчи, излъчвани от определена точка на Небосвода и персонифицирани като Арес, Бога на войната, чрез препредаване посредством дисковете, подтикват хората и народите да се бият помежду си, но когато дисковете, обаче, се отдалечат от опасното място на Небосвода и влиянието вече не се предава, желанието за война угасва. Или от друга страна, определено излъчване от Небосвода, персонифицирано като Бог Аполон, може да дари с така наречения вроден поетичен, музикален или друг художествен гений индивида и то, с помощта на точна геометрична връзка наречена аспект, осъществена в деня на раждането между позициите на дисковете и определена точка от Небосвода, да речем, в този случай, 25-тия градус на Дева. Може също така да се окаже, че хипнотичното въздействие, упражнявано от Небесната Твърд, принуждава човек сляпо да се подчинява на космическите импулси така, както те се приемат чрез посредничеството на планетните дискове, но на някои от тях, се казва, че може да се противостои.


(Аспект е ъгълът, който планетите сключват една с друга, с асцендента или с други значими точки. – Бел. прев.)


Трябва също да се отбележи, че тъй като Небесата са във формата на човек, навярно всичките вълни, които те излъчват, независимо от дължината им или скоростта на разпространение, възпроизвеждат този модел и това, следователно, е довело до митологичните вярвания, че Боговете са слезли от Небесата на Земята, за да се родят тук като човеци, а също и до повествованията за техните проповеди и деяния на този Свят.


Глава Седма


Относно дефектите на проекцията, летящите дискове и дъгата


ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН факт, който не може да убегне вниманието ни, е съвършената стабилност на орбитите на планетните дискове, а също и математическата закономерност на скоростта им, което е последица, както по-рано предположихме, от вибрационните движения на отразяващите ги повърхности, но тази точност не е била винаги такава, тъй като, според някои традиции, съществувало е време, когато звездите все още не знаели пътя си. Разказва се, че Солон, когато пътувал в Африка през VІ-ти век преди Христа отишъл при Египетските жреци, за да ги попита какво знаели за най-ранните дни на човечеството. Свещениците заявили, че през дълги интервали от време на Земята и в Небесните движения ставали големи промени, които причинявали унищожаването на голям брой човешки същества, поради опустошителните пожари, разрушаващи всичко по повърхността на Земята. Причината била, че Фаетон (син на Бог Хелиос и океанидата Клемена – Бел. прев.), след като впрегнал конете в колесницата на баща си, не могъл да я кара правилно по обичайния й път и тя практически съсипвала всичко на Земята. Това описание, изглежда, се отнася до случайното забавяне на скоростта на Слънцето, при което топлината създадена от металната повърхност на Небесния Купол би се увеличила до такава степен, че да предизвика катастрофалните последици, посочени по-горе.


Дисковете, наблюдавани да се движат в пространство, понякога с много висока скорост и които се наричат ​​„летящи чинии”, също са светещи проявления. Трябва да се съгласим, че те приличат, освен що се отнася до скоростта, на планетните дискове и имат един и същ произход, но в техния случай може да се допусне, или че първичните проекции са несъвършени, или че трептящите движения на повърхностите, от които те се отразяват върху Небосвода, са пулсиращи и неправилни, като по този начин пораждат къси и изменчиви проявления. Може да припомним, че няколко наблюдатели, видели летящи дискове от близко разстояние, ги описват с външен вид на метални предмети, което означава, че тук отново Небосводът е видим през прозрачните дискове. Що се отнася до пурообразните НЛО, които се взимат за космически кораби, очевидно е, че този продълговат външен вид представлява просто сплеснат диск. Тази деформация вероятно се дължи на формата на Свода, показвайки я, по този начин, под различен ъгъл.






Има два факта, които трябва да бъдат споменати във връзка с „летящите чинии”. На първо място, практически всички случаи настъпват, когато Меркурий, Венера или Марс са или неподвижни, или бавно движещи се направо или ретроградно. На второ място, неизменно във всички случаи, планетните дискове извършват пасаж или по 8-9-10-ия, 14-ия или 20-21-ия градус на някой от дванадесетте знака на Зодиака, така че е възможно да се прогнозира приблизителната дата на появата на „летяща чиния”, чрез преглеждането на астрономическите таблици.






Дъгата е много силно увеличена повторна проекция на диска на Слънцето. Трябва да се обясни, че само половината от ръба на кръга с преливащи се цветове се появява на Небосвода, но едновременно с това другата половина винаги се вижда по повърхността на Земята, където може да се наблюдава много трудно, тъй като е върху хоризонтална равнина. Единствено само от височина, такава като върха на хълм, пълната повторна проекция на Слънчевия диск може да се види в нейната цялост. Следователно, при тези обстоятелства, разлагането на светлината се осъществява от стъкловидната или метална повърхност на Небесния Купол в качеството му на призма.


Глава Осма


За фазите на Луната и затъмненията


Фазите на Луната са в съответствие със затъмнението през двадесет и осем дни, което започва след пълнолуние и става пълно няколко дни след фазата, наречена последна четвъртина. Краят на затъмнението се отбелязва последователно от повторната поява на Новолуние, последвано от първа четвъртина, а Пълнолунието съответства на края на затъмнението.


Представеното обяснение, че Лунните затъмнения се причиняват от сянката, която Земята хвърля, когато Слънцето се намира зад нея, и е в противостоене на Луната, не бива повече да се подкрепя. Фазите на Луната, представляващи истински затъмнения с голяма продължителност не са причинени от факта, че Слънцето остава двадесет и осем дни зад Земята и в опозиция на Луната така, както и в случая на затъмнения с продължителност от само няколко минути, но дори тогава, да споменем предварително, за да може да се обясни такова затъмнение, е необходимо да се предположи, че Земята няма въздушен слой, което имайки предвид съществуващите обстоятелства, не е много реалистично твърдение. Необходимо е също така да се изтъкне, че привържениците на системата на гравитацията изобщо не показват никакви скрупули, прибягвайки до Геоцентричната система, въпреки че я заклеймяват като неприемлива, за да обяснят и изчислят затъмненията, и още, би било полезно да се знае, дали движението на Слънчево затъмнение изобщо е действително, тъй като движението на Слънцето, в което то участва, се описва единствено като привидно.


Казва се, че затъмненията на Слънцето се случват, когато то и Луната, разглеждани като твърди, непрозрачни тела, са в съвпад, като по този начин пораждат затъмнение, и че при Лунните затъмнения светилата са в противостоене едно на друго, но трябва да се помни, че местоположението на Слънцето, основаващо се на несъществуващо придвижване от един градус на ден, няма абсолютно никаква връзка с истинските обстоятелства и, следователно, заключенията произтичащи от това са погрешни от самото начало, както в случая със Слънчевите, така и с Лунните затъмнения. Също така ни се казва, в тази връзка, че черният диск на Луната се придвижва напред върху диска на Слънцето, а след това се отдръпва назад, но Луната никога не е ретроградна. Защо тя трябва да се превръща в такава от време на време само за няколко минути единствено за целите на Слънчевите затъмнения? Освен това, Луната не е непрозрачно тяло и още повече, тъй като тя се движи по Небосвода върху същата повърхност като Слънцето, то е невъзможно тя да премине между него и Земята.


Затъмненията не са причинени нито, както първоначално може да се заключи, от частично, нито от пълно временно угасване на проекционния център, предизвиквайки по този начин прекъсване на светимостта на съответната повърхност на проектирания диск, тъй като той съществува и зад сянката – периферията му остава видима през цялата продължителност на затъмнението. По мнението на автора, затъмненията се дължат на оптичен ефект, получен вследствие модификация на инклинацията на Небосвода, определящ по този начин наклона на диска. Лесно може да се разбере, че изпъкналостта на Небосвода дава привиден обем на прозрачния диск, придавайки му по този начин оптична плътност и точно това е причината, поради която Слънцето е сравнявано с леща. Ето защо, следвайки инклинацията на Свода, сянка може да бъде хвърлена върху диска от собствения му ръб, тъй като няма съмнение, че затъмнения са самопредизвикани, а именно, че Слънцето и Луната причиняват собствените си затъмнения, като се има предвид, че те се случват стриктно в рамките на обиколката им. В процеса на движението на светещия диск, оптичните условия се възвръщат към предишното си състояние и сянката постепенно отстъпва. Възможно е да се направи точна възстановка на затъмнението, посредством обикновена лупа, представляваща диска. Като държите лупата вертикално и я придвижвате бавно напред, по начина на движение на планетните дискове, можете да видите, че като й давате лек наклон сянка, подобна на тази при затъмнения, бива хвърлена във вътрешността на лупата от нейния собствен ръб, без намесата на никакво непрозрачно препятствие.


Освен това, съществува очевидна и важна особеност, пренебрегвана досега, относно позицията на другите планети по време на затъмненията. Лесно може да се забележи, че по време на тези явления, някои зони на Небосвода са едновременно аспектирани от другите планети. Въпросните градуси са 28-ия на Стрелец, 8-9-10-11-12-ия на Козирог, 14-17-21-вия на Дева и 2-ия на Водолей. Не може да има затъмнение на Слънцето или на Луната на която и да е дата, без тези градуси да са едновременно аспектирани от другите планети и, следователно, се вижда, че комбинираното въздействие на определени части от Небесната Твърд, които стават чувствителни при преминаването на планетните дискове, допринасят за създаването на затъмненията. *[6]


Съответствията между географската дължина на дисковете и истинската позиция на Слънцето или Луната по време на затъмнения, трябва да бъдат систематично изследвани, за да се открие взаимовръзката. Може, обаче, със сигурност да се счита, че затъмненията не се дължат на никакви вътрешно вмъкнати взаимни преходи, случващи се между Слънцето, Луната и Земята, нито пък на сянката, хвърляна от последната.


Фактът, че затъмненията на Слънцето настъпват при определени условия по време на Новолуние, трябва да се разглежда само като съвпадение между цикъла на Слънчевите затъмнения, периодичността на Луната и движението на X-точката от колелото на съзвездията, което в този труд се разглежда като нематериалната структура, поддържаща светещите манифестации, наречени звезди. Това е същата X-точка от колелото на съзвездията, която, движейки се с него със скорост от един градус на ден, би трябвало да замени Слънцето, за което се предполага, че се движи с тази скорост. Тогава, тази точка би преминала в близък съвпад с една от пресечните точки от Лунната траектория по време на Новолуние. Тези съвпадения позволяват ефективно да се изчислят Слънчевите затъмнения, но не ги определят. Природните явления не трябва непременно да се смесват със собствените им причини, нито пък да се считат за такива.


Глава Девета


Относно звездите


ОПРЕДЕЛЕНО няма никакви твърди тела между Земята и Небесната Твърд. Звездите не са твърди материални маси и не са резултат от проекции, както планетните дискове.


През VІ-ти век преди Христа, Ксенофан мислел, че влажните дихания на Земята съдържат латентни искри, които, след определен вид кондензация, образуват звездите и това обяснение изглежда приемливо. Също така, астрономите на древен Египет вярвали, че звездите са окачени на Небесния Купол с въжета като лампи и факт е, че в безоблачна нощ, ясно могат да бъдат забелязани нишки или линии, свързващи звездите на всяко съзвездие, от което можем да заключим, че над Земята съществува мрежа от Етерни връзки, определени части от които, особено в пресечните точки, концентрират и трайно задържат радиоактивните излъчвания на Земята, като по такъв начин създават звездите, в съответствие с хипотезата на Ксенофан.




(Горе: Звездите не са слънца! Различни видове звезди, както са наблюдавани през цифров фотоапарат Nikon COOLPIX P900 с 83x оптично увеличение и 332x цифрово увеличение. Долу: На забавен каданс, ясно можете да видите, как звездата постоянно променя цветовете си като призма, минавайки през всеки един цвят от дъгата. – Бел. прев.)





Това не изключва възможността за някакви въздействия, произтичащи от влиянието на Небесния Купол или от присъствието на Слънцето през деня.*[7] Освен това, понеже всички съзвездия видимо се движат вкупом, явно е, че рамката или структурата, действаща като тяхна опора, е това, което се върти и ги носи със себе си. По-нататък би могло да се предположи, че тази звездна мрежа над Земята, от време на време е подложена на фази на напрагане и отпускане, които биха довели до увеличаване или намаляване на размера на междузвездните пространства, и също така, че количеството на Земните радиоактивни излъчвания се изменя в зависимост от сезоните или по други причини, увеличавайки или намалявайки по този начин яркостта и броя на звездите.



                                    

                                     

Една звезда в близък план.






Как в действителност изглежда една звезда през 70-милиметров телескоп в двора ми.


Следователно, звездите са по-близо до Земята от планетните дискове, които се движат по Небосвода и този факт е в съответствие с хипотезите, както на Анаксимандър, така и на Парменид. Що се отнася до предполагаемите окултации (затъмнения – Бел. прев.) на звездите от Луната, може да се каже, че не е необходимо тя да преминава пред някоя звезда, за да я направи за момент невидима, тъй като същият резултат се постига, ако Луната, чиято по-ярка светлина причинява изчезването на звездата, премине зад нея.


Когато говорим за звездна мрежа или система, от само себе си е видно, че съществуват две такива мрежи, по една върху всяка половина от Земята, притежаващи различни Зодиакални знаци и съзвездия, и срещащи се над Екватора. Може да се забележи, че за една година съзвездията правят пълен кръг над тази част от Небесата, в която се намират, отговарящо на приблизителна скорост от един градус в денонощие и това движение на съзвездията напред с един градус в денонощие е същото, което по някаква непонятна причина било приписано на Слънцето. В нашите региони, на Север от Екватора, това движение се извършва от Запад на Изток, в посока обратна на тази на планетите. А що се отнася до възможния произход на движението на звездите, то може да се определя или от магнитното въздействие, упражнявано от металния Небесен Купол, или вероятно от преминаването на дневните и полу-годишните потоци Космическо дихание.






                  

Звездата Сириус, заснета с голямо увеличение.

Казва се, че съществува постоянно ретроградно движение на съзвездията от петдесет дъгови секунди за година и че то за първи път било забелязано от Хипарх през ІІ-ри век преди Христа, когато сравнявал измерванията си с тези, които друг наблюдател, на име Тимохрис, бил направил век и половина преди това. На първо място, би било необходимо да се знае, дали изчисленията, направени от двамата изследователи за период от сто и петдесет години, са правилни и дали трябва да бъдат приети, което по никакъв начин не е сигурно, но във всеки случай, защо и по каква причина това ретроградно движение, видимо и измеримо по времето на Хипарх, мистериозно е трансформирано през вековете в невидима ретроградация? Разлика от петдесет секунди за година е значителна с течение на времето, тъй като тя възлиза на един градус за седемдесет и две години и от ІІ-ри век преди Христа до сега би трябвало да се равнява на около тридесет градуса. В днешно време, обаче, е невъзможно да се види тази значителна разлика в географската дължина на местоположението на съзвездията. В Небесата, те винаги се завръщат на точното място, което са заемали предходните години в дадения момент. С други думи, това ретроградно движение, което Хипарх мислел, че е открил, не съществува, а ако пък наистина съществува, отчитайки важността, която му се отдава, защо не фигурира в никакви официални астрономически публикации?


Следователно, не съществува никакво ретроградно движение на Зодиакалните знаци един върху друг. В действителност Овен, предполагаемо зает от Телец, не е в Риби, Риби не са във Водолей, Водолей не е в Козирог и така нанатък. Те все още са в същия ред и на мястото, където са се намирали в началото на времето. Освен това, теорията на прецесията на Равноденствената точка, произтичаща от това предполагаемо ретроградно движение на съзвездията, обхващаща и Слънцето, не може вече да бъде потвърдена с факти.


Глава Десета


Относно прецесията на Равноденствената точка


ТАЗИ теория се състои от две погрешни твърдения, отнасящи се до невидими и несъществуващи движения на Слънцето, и до една естествена последица, която би била логична, ако не проваляше самата теория. На първо място, въпреки че движението на Слънцето се извършва в обратна посока, се казва, че то съпътствува съзвездията и напредва с тях със скорост от един градус в денонощие, като по този начин пресича линията на Екватора два пъти годишно, на 21-ви Март и на 22-ри Септември, на равно разстояние от полюсите, така че точно половината Земя получава светлината на Слънцето, докато другата половина остава в тъмнина, обстоятелство, определящо Равноденствието и поради тази причина точката на пресичане, където Слънцето предполагаемо прекосява Екватора, се нарича Равноденствена точка.


Но преди всичко, каква е необходимостта Слънцето да преминава линията на Екватора, за да създаде равноденствие? Тази равна продължителност на деня и нощта несъмнено е резултат от неоспоримия факт, съгласно който изгрева се случва точно дванадесет часа след залеза. Защо се дава изкуствена причина на Природните условия, произхода на които е ясен като бял ден? *[8]


Според второто твърдение, Слънцето, заедно със съзвездията, осъществява ретроградно движение от петдесет градусови секунди годишно. Тук стигаме до същината на теорията, съгласно която, тъй като Слънцето се движи ретроградно с петдесет градусови секунди на година, то следва, че точката, където то пресича Екватора на 21-ви Март и 22-ри Септември, също има годишно ретроградно движение с равен брой секунди, наречено прецесия, но в този случай условията налагат Равноденствието да престане да съществува [на тази дата].


Тук следва да се изтъкне, първо, че теорията в действителност трябва да се нарича „прецесия на Екватора”. Екваторът е този, който би имал ретроградно движение, тъй като на неговата линия е разположена пресечната точка, прекосявана от Слънцето и наричана Равноденствена. Освен това, се казва, че в този случай, равна продължителност на деня и нощта е възможна, само когато Слънцето е на линията на Екватора на равно разстояние от полюсите, при което едната половина от Земята получава светлината на Слънцето, а другата половина остава в мрак. Ето защо, ако линията на Екватора, на която се намира Равноденствената точка, се придвижи назад, както в посочената прецесия, пресичайки тази точка, Слънцето вече няма да бъде на еднакво разстояние от полюсите, нито пък двете половини на Земята ще бъдат идентични, и равномерното разпределение на светлината и тъмнината над Земята става невъзможно. Теорията обезмисля крайната си цел.


Освен това, в рамките на схемата на прецесията, се казва, че в днешно време Слънцето пресича Екватора на 6-ия градус от Риби, което съответства на 24-ти Февруари. По тази причина, Равноденствието би трябвало да е на този ден, след което дните, по закон, следва да започнат обичайното си удължаване [за сметка на нощите]. По естествен път, обаче, Равноденствието неизменно се случва двадесет и шест дни по-късно, на 21-ви Март и от тази дата нататък светлата част от денонощието започва да се увеличава. Тъй като този факт очевидно обърква теорията на прецесията, заявява се, че това ежегодно ретроградно движение на Равноденствената точка, която впоследствие се пресича от Слънцето, за да настъпи Равноденствие, отбелязващо началото на пролетта, не оказва никакво влияние върху сезоните, а изглежда също така и върху самото Равноденствие. Така че, в крайна сметка, човек би се запитал, каква изобщо е целта на тази загадка и защо се налага някакви причини, били те и невидими, както в случая, да бъдат приписвани на обстоятелства, които не успяват да се осъществят?


Следователно, от няколкото ремарки направени по-горе, можем да видим, че теорията на прецесията на Равноденствената точка е напълно неестествена система, която, след като бъде разнищена и критично изследвана, не може да бъде взета под внимание.


Глава Единадесета


За образуването и възрастта на Земята


ОБРАЗУВАНЕТО на Земята е логичен резултат от разместването й от заобикалящата я материална маса, която понастоящем е Небесния Свод. Всички древни космогонии са в съгласие по този въпрос. Например, в Египетската космогония е посочено, че Слънцето се издигнало от водите и един сноп светлина създал цепнатина в масата материя, която разделила Небесата от Земята. Може да се предположи, че теглото на по-голямата част от водата спомогнало да се образува това пропадане или, пък, може би, някаква поредица от вибрационни сътресения.


Отделянето на Земята може да не се е случило мигновено и всеобщо. То сигурно е продължавало от едно място на друго, понякога със затруднения, в течение на няколко години. Хезиод, в неговата „История на войната на Титаните”, което означава Планините срещу Небесния Свод, ни е оставил поразителна картина на това, което вероятно е раждането на Земята или, най-малкото, една от неговите фази. Той описва пропадането на Небесата от висините, разтърсването на Земята до нейните основи и смазването на смелите Титани под огромни блокове горяща скала, ужасяващата гръмотевична катастрофа, святкането на мълниите, огънят поглъщащ Земята и ихвърляните задушаващи изпарения в пламналия въздух. Можем да добавим и изумителните водни масите, изливащи се като водопади от Небесните глъбини върху Земята. Хезиод посочва, че бунтът на Титаните, тоест продължителността на времето, нужно за разместването, продължил десет години. Още по-вероятно е, дълго време след това, части от Небесната Твърд да са се разбивали от време на време преди окончателната му консолидация.


Може да се каже, че планините не са резултат от вулканични катаклизми, а са били отцепени в тази си форма, включително билата и върхове, от Небесните глъбини. По този начин, планините на Земята намират своите допълващи части в долините на Небесната Твърд и обратното. По подобен начин, дълбоките и широки заоблени падини, намиращи се понякога на много голяма надморска височина, запълнени с вода от въздушен конденз или от дъжд и имащи вид на езера, не са били издълбани, както се предполага, от падането на гигантски метеорити, от които никаква следа не може да се намери, но са естествени образувания в резултат от разместването, а планините или облите възвишения, които съществуват на Небосвода са техните съответствия.


Мегалитните блокове, включително необикновените образци, намиращи се на Великденските острови, също са естествени скални образувания, горните части на които случайно са били отделени или отчупени от цялостта на Небосвода в момента на разместването, докато по-ниските им части останали заровени в пръстта. Плоските хоризонтални камъни, наречени долмени, лежащи върху вертикални каменни подпори, образувайки по този начин подобия на маси, също са били отделени в тази специална подредба от Небесната Твърд. Мегалитните блокове никога не са били отцепени от човека, нито са били премествани от едно място на друго. Те, обаче, били формовани, оформени и дори циментирани на място от страна на човека, за да послужат за религиозни и погребални цели. Тяхното геометрично и симетрично разположение също е природна даденост. Пирамидата сигурно първоначално е била един-единствен скален блок отделен в тази си форма от Небесната Твърд, тъй като може да се забележи, че доста голям брой планински върхове наподобяват тази геометрична форма, и вероятно е била копирана от Египтяните с оглед на необичайния си външен вид.


Не е имало никакво допълване на слоевете, съставлявали Земната кора от самото начало. Всички те естествено водят началото си от отделянето, въпреки че вулканичните изригвания, земетресенията и наводненията вероятно са причинили някои катаклизми и разместване на първичните слоеве. Освен това, в течение на вековете, може да е настъпило преобразуване на първичните съставни части, получено в резултат от действието на Небосвода, особено в случая с въглищата, петрола, рудите и скъпоценните камъни.


Развитието на Земята се е осъществило в няколко времеви периода с неопределена продължителност, съответстващи на дните в Първа Книга Битие от Библията, но то винаги е било резултат от въздействието на космическите лъчения, произлизащи от Небесния Купол, така както се препредават от планетните дискове. Тези лъчения може и да не са се появили по едно и също време, а последователното им формиране вероятно до голяма степен е допринесло за развитието на Земята, която, от един определен период нататък, се облякла в материални форми, благодарение на появата на растителността, животинските видове, човешките раси и разнообразните им степени на цивилизованост. Невъзможно е със сигурност да се говори за различните епохи, последвали отделянето на Земята, нито е възможно правилно да се прецени продължителността им, но определени раздели могат да бъдат установени. На първо място, може да се отбележи, че възрастта на Земята не възлиза на милиони години. В действителност, можем да считаме, че щом като първоначалния жизнен импулс бива разпространен, Земното развитие завършило в един сравнително кратък период от време, но това по-скоро се отнася до разделянето на нашата Вселена от аморфния хаос, докато бавната му подготовка и организация, а също и проявлението на космическия план в материална форма, със сигурност са изисквали безкраен период от време преди това.


В Скандинавската митология се посочва, че Земята се носела над водите в продължение на 700 години, но този период на стабилизация вероятно е бил много по-дълъг и отнел поне 2000 години, но дори и след окончателната й консолидация, Земята със сигурност е била подложена на периодични катаклизми, вследствие на сеизмичните трусове и заливането й с вода, но не и на вулканични изригвания, тъй като в този момент вътрешният й огън бил само в ранен етап на тлеене. В тази връзка, би било интересно да се знае как започнал първоначално огънят в земните недра. Възможно е той да води началото си от спонтанно възпламеняване получено от сблъсъка на падащите от Небесата горящи скали или дори от мълния, но обстоятелството на неговото съществуване във вътрешността на Земята насочва вниманието ни към бавното естествено запалване на материята, в което, обаче, растителността не би могла да вземе участие.


Този период на консолидация бил последван от преходна епоха. В най-ранните текстове се посочва, че в началото на времената не е имало ретроградно движение, което означава, че планетните дискове, обекти на това конкретно движение, все още не са се били появили в Небесата и че само Слънцето и Луната са съществували, тъй като тяхното движение е винаги в права посока. Другите дискове, включително и Сатурн, всичките извършващи ретроградни движения, вероятно са започнали да се появяват един подир друг няколкостотин години след отделянето на Земята. Казва се също, че наклонът на Земята не е съществувал и че не е имало затъмнения. Този ранен преходен период със сигурност е продължил значително време и продължителността му се определя на около 10000 години.


Следващото велико събитие в развитието на Земята било накланянето й. В някои космогонии от Ориента се казва, че един от стълбовете, поддържащ Земята (Устоите на Земята – Бел. прев.), се сринал и я наклонил в Югозападна посока, докато Небесата, се казва след това, били наклонени на Североизток. Можем да приемем, че такъв катаклизъм наистина се е случил, тъй като няколко Гръцки автори са документирали предание срещало се сред най-древните народи, че в много далечното минало страхотно сътресение разтърсило Земните Устои. Анаксагор, който живял през V-ти век преди Христа, бил на мнение, че наклонът на Земята е от сравнително по-ново време, но той сигурно се е случил много по-рано, отколкото той предполагал и може да бъде разположен във времето около 7000-та година преди Христа. Имайки предвид 2000-те години, изминали от началото на Християнската ера, действителната възраст на Земята, от отделянето й от Небесата, би била 21000 години, което означава, че от самото си начало Слънцето е изгрявало над седем и половина милиона пъти над Земята – потресаващо число. Възрастта на самата материя на Земята, разглеждана като част от първичната веществена маса, очевидно, не е възможно да се изчисли.


Анаксагор посочва още, че растителността, животинските видове и човешките раси вече са се били появили на Земята преди нейното накланяне. Както много добре се разбира, нищо не може да се приеме за доказано по този въпрос. Сътворението сигурно е изисквало продължителни периоди от време. От друга страна, също е възможно, всичко да се е появило в рамките на няколко месеца, в зависимост от интензивността на съзидателните сили, въздействието на планетните дискове, подходящите климатични условия и времето от годината, но със сигурност трябва да е имало многобройни случаи на спонтанно зараждане. Приблизително може да се изчисли, че скелетите на хора и животни, наречени праисторически, както и най-древните следи от цивилизации, а също и стенописното изкуство на човека от пещерната епоха, не са на повече от 4000 до 5000 години, ако са дори и на толкова.


След накланянето си, Земята сигурно е преминала през няколко периода, точното естество на които е невъзможно да се установи, но които стават очевидни вследствие на отражението им върху напредъка на цивилизацията във всичките й форми, особено на религиозно ниво. Началото на Християнската ера, преди близо 2000 години, със сигурност съответства на епоха от физическото развитие на Земята. Понастоящем, обаче, съществуват предварителни признаци за появата на една нова епоха, тази на атомната енергия, която трябва също така да се тълкува като поредната стъпка в развитието на самата Земя, и която, подобно на предходните епохи, ще проправи коловоза за нови взаимодействия в областта на религията, идеологията, културата, науката и човешкото общество, последиците от които вече изглеждат осезаеми. Новият диск, Плутон, вероятно наскоро образуван, оказва влияние върху великите изобретения, характеризиращи модерните времена. „Летящите чинии”, напоследък изглежда станали обичайна характерна особеност на Небесата, най-вероятно са свързани с ранния етап от образуването на нови планетни дискове.






Що се отнася до края на Света, една от опасностите, които се очакват, би била повреда или отслабване на дисковете, по-специално на Слънцето. Здравината и твърдостта на Небесния Купол може да се считат за абсолютно сигурни и не трябва да се очаква пропадането му върху Земята, както нашите предци все се страхували, въпреки че инертността на повърхността му или изчезването на отразяващата му сила биха се оказали пагубни, но изключвайки Небесните или геоложките бедствия от всякакъв вид, трябва да разберем, че целият живот от лицето на Земята, вероятно много по-скоро, отколкото се очаква, може да бъде напълно унищожен, по случайност или поради опасните и мощните енергии, които понастоящем биват освобождавани в различни части на Света, особено като се има предвид сравнително малкото пространство, ограничаващо Земята.


Възниква един въпрос: в случай на пълно унищожаване на живота, той би ли се възродил отново на Земята след определен период от време? Би могло да се мисли така и то по същия план и структура, тъй като е казано, че великите съзидателни сили на Небесната Твърд са неизменни, постоянно действащи и освен това безсмъртни.


Глава Дванадесета


Относно функцията на Земята във Вселената и за вулканичните изригвания и земетресенията


АКО се опитаме да открием функцията на Земята във Вселената, първото нещо, което ще забележим е появата на живота. Земята не е студена маса без никакви взаимовръзки. Налице е, на първо място, най-важният фактор от всички – нейният вътрешен огън, непрекъснатата дейност на който става видима от вулканичните изригвания. Има и други признаци на живост, като например: земетресенията, приливите и ветровете. Трябва също да имаме предвид, че ако живота във всичките му форми съществува върху Земята, то е само защото той е неразделна част от живото тяло на самата Земя.


От тук следва, че единственото обяснение, което би могло да се даде на Земята, с оглед свидетелството на живота, е органичното обяснение, аналогия на което може да бъде открита в човешкото тяло. Ако изследваме различните части на човешкото тяло и техните функции, най-логичната връзка, която веднага става видна, е тази, съществуваща между сърцето и Земята. На първо място, имаме вулканите, представляващи отворите, през които се предполага, че кръвта напуска сърцето и преминава в кръвоносните съдове. Освен това, имаме вулканичните изригвания, съответстващи на изтласкването на кръвта. Друг важен момент от приликите е наклонът на Земята в лява посока, който повтаря наклона на сърцето в същата посока.


При тези обстоятелства, вулканичните изригвания и земетресенията, изглежда, представляват сърдечно-съдовата дейност и имат връзка с движенията на разширяване и свиване. Вулканичните изригвания, водещи до изхвърляне на определено количество огнена материя от земните недра, съответстват на разширяването, а земетресенията, причиняващи пукнатини и дислокация на земната кора – представляват свиването. Също така е почти сигурно, че силното подземно буботене, придружаващо вулканичните изригвания и земетресенията, съответства на звуците, характерни за сърцето.


Възражението, което в този момент може да бъде повдигнато срещу толкова последователната досега аналогия, установяваща връзката между сърцето и Земята, е във връзка с наличието на циркулиращ елемент – кръвта, за която се предполага, че обикаля в кръг и преминава през сърцето. Този факт би предпоставил подобни условия в случая със Земята, а тези условия не съществуват, ала циркулацията на кръвта трябва да бъде отхвърлена като се разбере, че не може да бъде доказана, тъй като е невъзможно да се знае точно какви са условията в сърцето ин виво, а също така, че дори с помощта на рентгенови лъчи кръвообръщението не може да се види, че съществува. Кръвта, по-скоро сякаш е неподвижно държана в сърцето, вените и артериите, по същия начин, както костният мозък е затворен в костите, и подобието на тази подредба, изглежда, че потвърждава гореизложения възглед. Освен това, трябва да вземем под внимание, че физически е невъзможно, както ни се казва, 830 милилитра кръв да преминават всеки десет секунди през сърцето, което е с размерите на човешки юмрук.


(Масонската „медицина” твърди, че сърцето изпомпва половин литър всяка секунда или до 30литра всяка минута, което е абсолютно невъзможно количество и е поредното доказателство за пропагандна дезинформация. – Бел. прев.)


Скоростта на кръвния поток, дадена като 50 сантиметра в секунда, също така е трудно да бъде приета. Освен това, изчислено е, че тази скорост намалява до 5 милиметра в секунда в капилярите, но тъй като обемът на кръвта, за която се казва, че изтича от сърцето, е непроменлива величина, очевидно е, че ако тя циркулира бързо, когато напуска този орган, не може да продължи предполагаемия си кръгооборот със значително намалена скорост в капилярите, без да предизвика запушване с последващо незабавно блокиране на кръвообръщението.


(Днес се твърди, че скоростта на кръвния поток достига до 120 сантиметра в секунда и спада до 0,5 милиметра в секунда. – Бел. прев.)


Освен това, очевидно е, че след като няма комуникация между двете половини на сърцето, също така, не може да има никаква комуникация и с капилярите, за да се осъществи кръвообръщението. Това показва наличието на две независими и противоположни системи или мрежи от кръвоносни съдове. Клапите, намиращи се във вените, нямат нищо общо с циркулацията на кръвта. Тяхната функция е да поддържат теглото на венозната кръв, която е тежка и да я държат на място, особено когато тялото е изправено. Древногръцките лекари смятали, че определен вид фин въздух или Дух е транспортиран от кръвта в артериите и вените и може да бъде добавено, че този фин въздух вероятно съответства на потоците Космическо дихание, споменати по-горе: дневното дихание в артериите и нощното дихание във вените.
Следователно, след като пречката на предполагаемата циркулация на кръвта бъде отстранена, аналогията между сърцето и Земята се явява напълно завършена, имайки предвид факта, че тази аналогия е само предположение, а също и че предходните бележки бяха представени единствено за целите на стремежа да подкрепят същата.


Глава тринадесета


Дали Земята е Сърцето на гигантски Човек-Свят?


КАЗАНО бе, че Вселената е органично тяло, точно като човешкото и че вътрешността, тоест кухата част от тялото на човека, е и трябва да се тълкува като пространството между звездите и Земята. Освен това, в тази връзка по-горе разбрахме, че съществува аналогия между Земята и сърцето. По-нататък, можем да разгледаме текста на Глава Първа от Битие от Библията, съгласно който Йехова взел едно от ребрата Адамови и направил от него жената. Това не означава, че женското човешко тяло се е развило от допълнителна кост от мъжкото тяло, а се отнася до създаването на Земята, името на която е Ева *[9], тъй като тя бива отделена от основната маса материя, Адам, означаващо човек, в близост до гръдния кош, образуван от ребрата и съдържащ сърцето. По този начин, напълно е възможно Земята да бъде разглеждана като сърцето на гигантски Човек-Свят, притежаващ характеристиките на човешкото тяло, което е всемирен прототип и което би се състояло от същите елементи, като самата Земя, тоест веществата присъщи на Земята, в това число и минералите, металите, камъните и скалите, и освен това би съдържало вода, както често се споменава в древните космогонии за водите отгоре, съществуващи от другата страна на Небесната Твърд. От друга страна, въздухът и огънят сигурно са специфични само за Земята.


Възможно е да се изчисли височината на Човекът-Свят, който би приютил Земята, тъй като диаметъра на последната, взета тук като плоско пространство, се казва, че е 39 840 км, а размерът на сърцето е приблизително 1/13-та от тази на тялото и това би ни дало числото 517 920 км, което в края на краищата, не изглежда чак толкова напълно невъобразимо, в сравнение с необятностите, с които сме свикнали в миналото.


И накрая, човек трябва да признае, че интелигентността му винаги ще бъде побеждавана от въпросите за причината за съществуването на Космоса, за неговата форма и начин на организация, неговата вероятна големина, древност и продължителност и по-специално неговия метод на поддръжка. Логиката и въображението остават безсилни пред тези необясними загадки.


1938 — 1956


***





In Veritate Victoria (В Истината е Победата!)


Превод и всички изображения и линкове: СТАМАТ


МИР и ЛЮБОВ!
25-ти Май 2016 година




[1]* Може да се отбележи, че по време на Слънцестоене, когато височината на Слънцето по местно пладне се стабилизира в продължение на няколко дни в най-висока или в най-ниската си точка в Небесата, човек, по рефлекс, следва космическите условия чрез преустановяване на трудовата дейност и отмора. Тези особени моменти са също така поводът за големите религиозни Християнски празници: Коледа – по време на зимното Слънцестоене и празника Тяло и Кръв Христови (26-ти Юни – Бел. прев.) – по време на лятното Слънцестоене, което сочи несъмнено за съществуването на връзка между Слънцето и Христос. Тази асоциация съществува също и в случая на Великденския празник Възкресение Христово, който в действителност отбелязва Слънчевата Нова година. Великден се провежда в Неделята след новолуние последвало пролетното Равноденствие на 21-ви Март, бележещо началото на пролетно-летния цикъл на Слънцето, когато височината му по пладне над Екватора започва да нараства, според настоящия астрономически метод за изчисляване на Слънчевата деклинация.


[2] * Трябва да се отбележи, обаче, че понятието за твърдото естество на Небесата, продължава да съществува в езика. Думата „Небесна Твърд” означава твърда повърхност, а френската дума „Ciel”, означаваща „Небеса”, „рай”произлиза от „coelum”, което означава и „изваян материал”.


[3]* Жул ОнтуанЛисажу е роден във Версай през 1822 година и е починал през 1880 година. Той извършва важна изследователска работа върху звука и оптиката. Репутацията му е създадена от неговото „Изследване на оптиката на трептящите движения” (Etude Optique des Mouvements Vibratoires) от 1873 година.


[4]* В тази връзка, човек не може да не отбележи, че предположението на Британския астроном Палмър от ХІХ-ти век, че Слънцето предава лъчите, произлизащи от Всемогъщия, се оказва вярно.


[5]** Това съответства вероятно на 22-те основни Аркани и на някои от второстепенните Аркани от Таро.


[6]* Трябва да се добави, че не само затъмненията, но и всички други светещи проявления, както и въздушните и геоложки явления като: кометите, „летящите чинии”, паданията на метеорити, земетресенията, вулканичните изригвания, наводненията, торнадото и дори гръмотевичните бури, дъждовете и снеговалежите, са винаги систематично придружени от аспекти, образувани от планетните дискове на определени постоянни градуси. Може лесно да се провери, например, че земетресенията се случват, само когато има едновременни аспекти с 8-ия градус на Овен, l0-ия на Козирог, 29-ия на Стрелец и 2-рия на Водолей.


[7]* Падащите звезди не трябва да се бъркат със звездите в обичайния смисъл на думата. Те са светещи явления, които се случват по повърхността на Небесния Купол, както бе обяснено по-рано.


[8] * Може да се добави, между другото, че в момента на равноденствията, на 21-ви Март и 22-ри Септември, Слънцето по местно пладне достига точка в Небесата, която е на еднакво разстояние от най-високата точка по време на горна кулминация, достигана при лятното Слънцестоене и най-ниската точка, достигана по време на горна кулминация при зимното Слънцестоене. Следователно, за да бъде разбираемо, височината на Слънцето в Южната или в Северната част на Света трябва да се измерва спрямо хоризонталната линия, минаваща през онази средна точка, достигната от него по Равноденствие, а не по линията на Екватора, както се прави в действителност, докато в продължение на шестте месеца от пролетното до есенното Равноденствие, тоест от 21-ви Март до 22-ри Септември, ние откриваме парадокс, според който височината на Слънцето по местно пладне се дава под Екватора.


[9]* Ева, подаваща ябълка на Човека и подканваща го да я изяде, е просто алегория на Земята хранеща човечеството. Змията е символът на глада, който изкушава човека да се храни.

Публикувано от Stamen Georgiev

https://stamat2015.blogspot.bg/2017/08/v_5.html