Последователи

вторник, 15 март 2016 г.

ЛЪЖАТА В КОЯТО ЖИВЕЕМ



В този момент ти би могъл да бъдеш навсякъде и да правиш какво ли не.
Вместо това, стоиш сам пред един екран.
Какво ни спира да правим това, което искаме, да бъдем там, където искаме да отидем?
Всеки ден ние се събуждаме в една и съща стая и следваме един и същи път, за да изживеем същия ден като вчерашния.
Едно време всеки ден беше ново приключение. С времето нещо се промени.
Преди, дните ни бяха безкрайни. Сега дните ни минават по разписание.
Това ли е да си голям, да си свободен ?
Но свободни ли сме наистина?
Храна, вода, земя.
Елементите, от които се нуждаем, за да оцеляваме, са в ръцете на корпорациите.
Няма храна за нас по дърветата, няма питейна вода в реките, няма безплатна земя, върху която да си пострим дом.
Ако опиташ да вземеш това, което осигурява Земята, ще бъдеш пратен в затвора.
Затова се подчиняваме на правилата им.
Откриваме света чрез учебник.
Години наред седим и повтаряме механично каквото ни се каже.
Подлагани на тестове и оценявани като опитни мишки в лаборатория.
Отглеждани така, че да не променяме статуквото. Отглеждани така, че да бъдем като всички останали.
Достатъчно умни, за да си вършим работата, но не и да си задаваме въпроса \"Защо го правим?\".
Така ние работим и работим... без да ни остава време да живеем живота, за който го правим.
Докато не станем прекалено стари да вършим работата си.
Тогава ни оставят да умрем.
Децата ни заемат мястото ни в играта.
Струва ни се, че пътят ни е уникален, но взети заедно, не сме нищо повече от гориво.
Горивото, което захранва елита.
Елитът, който се крие зад логотата на корпорациите.
Този свят е техен.
А най-ценният му ресурс не е в земята.
Това сме ние.
Ние строим градовете им, ние управляваме машините им, ние водим войните им.
Все пак това не става с пари. Става със сила.
Парите са просто средството им за контрол над нас.
Безполезни хартийки, на които разчитаме за изхранването, придвижването, забавлението си.
Те ни дадоха пари, а в замяна, ние им дадохме света.
Там, където имаше дървета, които пречистват въздуха ни, сега има заводи, които го отравят.
Там, където имаше питейна вода, сега има вонящи токсични отпадъци.
Там, където животните тичаха на свобода, сега има промишлени ферми, в които те, в един безкраен цикъл, се раждат и биват избивани за наше удоволствие.
Повече от 1 млрд. души гладуват, въпреки че имаме достатъчно храна за всички.
Къде отива тя?
70% от зърното, което произвеждаме, отива за изхранването на животните, които ядем за вечеря.
Защо да помагаш да гладуващите? Нямаш изгода от тях.
Ние сме като напаст, връхлитаща Земята.

Разрушаваме същата тази природа, която ни позволява да живеем.
Във всичко виждаме нещо, което може да бъде продадено. Предмет, който може да бъде притежаван.
Но какво ще стане, когато замърсим последната река? Когато отровим последната глътка въздух?
Когато нямаме нефт за камионите, които ни носят храната?
Кога ще осъзнаем, че парите не се ядат, че нямат стойност?
Не унищожаваме планетата. Унищожаваме целия живот върху нея.
Всяка година хиляди биологични видове изчезват.
Не остава много време преди да ги последваме.
Ако живееш в Америка, има 41% шанс да заболееш от рак.
Сърдечните заболявания убиват 1 на всеки 3-ма американци.
Взимаме лекарства, за да се справяме с тези проблеми.
Но здравеопазването е третата водеща причина за смърт, след рака и сърдечните заболявания.
Учат ни, че можем да намерим решение на всичко, хвърляйки пари по учени
за да открият хапче, с което да премахнат проблемите ни.
Но фармацевтичните компании и дружествата за борба с рака разчитат на нашето страдание, за да печелят.
Мислим, че тичаме в името на намирането на лек, но всъщност бягаме от причината.
Тялото ни е резултат от това, което ядем.
Храната, която приемаме, е създадена с една единствена цел - печалба.
Поемаме токсични химикали.
Телата на животните гъмжат от медикаменти и болести.
Но ние не виждаме това.
Тясната група корпорации, която притежава медиите, не иска да го видим.
Обграждат ни с илюзия, която ни представят за реалност.
Смешно ни е, като си помислим, че хората някога са смятали Земята за център на Вселената.
Но сега пък смятаме човешкия вид за центъра на планетата.
Казваме, че сме най-умни, сочейки технологиите си.
Но компютрите, колите и заводите демонстрират ли наистина колко сме интелигентни?
Или показват колко мързеливи сме станали?
Слагаме си маска на \"цивилизовани\", но когато я свалим, какво оставаме ?
Колко бързо забравяме, че едва през последните 100 години позволихме на жените да гласуват и на чернокожите да живеят като равни с нас.
Държим се като всезнаещи, а в същото време пропускаме да видим толкова много.
Вървим по улицата, игнорирайки всички малки неща.
Вторачените погледи, историите които споделят.
Възприемаме всичко като заден план на нашето собствено Аз.
Може би се страхуваме, че не сме сами.
Че сме част от нещо много по-мащабно.
Но не можем да направим връзката.
Нямаме проблем с това да убиваме прасета, крави, пилета, чужденци от далечни държави.
Но не и нашите съседи, нашите кучета и котки.
Не и тези, които сме обикнали и разбрали.
Наричаме останалите същества глупави, но в същото време сочим към тях, за да оправдаем действията си.
Но това, че можем и че винаги сме го правили, значи ли, че е правилно да се убива?
Или показва колко малко сме научили
и как продължаваме да действаме, ръководени от първична агресия вместо от съобразителност и съчувствие.
Един ден усещането, което наричаме живот, ще ни изостави.
Телата ни ще изгният, ценностите ни ще бъдат присвоени.
Остават само делата от миналото.
Смъртта е неизменно около нас, въпреки че ни се струва толкова далечна през призмата на нашето ежедневие.
Живеем в свят, изправен пред гибел.
Войните на бъдещето няма да имат победители.
Защото насилието никога няма да бъде отговорът.
То ще унищожи всяко възможно решение.
Ако всеки от нас погледне най-съкровеното си желание, ще видим, че мечтите ни не са толкова различни.
Споделяме една обща цел - щастие. Разрушаваме света в търсене на радостта, а никога не поглеждаме вътре в себе си.
Много от най-щастливите хора са тези, които притежават най-малко.
Но толкова щастливи ли сме наистина с нашите айфони, големи къщи и луксозни коли.
Откачили сме се от света.
Боготворим хора, които никога не сме срещали.
Виждаме изключителното на екраните, но посредствено навсякъде другаде.
Чакаме някой да донесе промяна, без някога да ни идва наум да променим себе си.
Президентските избори могат да се провеждат и чрез хвърляне на ези-тура.
Това са две страни на една и съща монета.
Избираме лицето, което ни харесва, създавайки илюзията за избор, за промяна.
Но светът си остава същият.
Не можем да проумеем, че политиците не служат на нас. Те служат на тези, които са ги финансирали, за да се доберат до властта.
Имаме нужда от водачи, не от политици.
Но, в този свят на последователи, ние сме забравили да ръководим себе си.
Спри да чакаш промяна и бъди промяната, която искаш да видиш!
Не сме стигнали дотук чрез бездействие.
Човешката раса е оцеляла, не защото сме най-бързите или най-силните, а защото сме действали задружно.
Овладяли сме до съвършенство изкуството да убиваме.
Сега нека усвоим умението да се радваме на живота.
Не става дума за спасяване на планетата.
Планетата ще остане, независимо дали ние сме тук или не.
Земята съществува от милиарди години.

Всеки от нас би бил късметлия, ако достигне 80.
Ние сме само миг от вечността, но влиянието ни остава завинаги.
Често ми се иска да живеех в ера, в която няма компютри и екрани, които да ни разсейват.
Но след това осъзнавам, че има една причина, поради която искам да живея в точно това време.
Защото днес имаме възможността, която не сме имали никога досега.
Интернетът ни дава силата да споделим послание и да обединим милиони хора по света.
Докато все още можем, трябва да използваме екраните си, за да се сплотим, а не да се отчуждаваме един от друг.
За добро или лошо, нашето поколение е това, което ще определи бъдещето на живота на тази планета.
Можем да продължим да работим за тази унищожителна система, докато не остане и спомен от нашето съществуване.
А можем и да се събудим.
Да осъзнаем, че не се издигаме нагоре в еволюцията, а падаме стремглаво надолу.
Само дето имаме екрани пред очите си и не виждаме накъде сме се запътили.
Настоящият момент е това, до което е довела всяка стъпка, всеки живот и всяка смърт.
Ние сме лицата на всички, живели преди нас.
А сега е наш ред.
Можеш да избереш да прокопаеш свой собствен път или да последваш този, който безброй други вече са поели.
Животът не е филм.
Сценарият още не е написан.
Ние сме писателите.
Това е твоята история.
Тяхната история.
Нашата история.

Няма коментари:

Публикуване на коментар