ЗА БОЛКИТЕ БЪЛГАРСКИ За приликите ни със сърбите.

За приликите ни със сърбите.
" - Е, тук ме копна по въпроси от народопсихологията, където имам задълбочени познания. Момче, ние не говорим за манталитет на битово ниво. Там, на масата със сърбите сме близки и дори почти еднакви. Умеем да се веселим. Пием бавно, с наслада, за да ни стане по-хубава приказката. Не сме като руснаците след половин час да сме мъртво пияни под масата. Език, музика, фолклор и др. са неща, които ни сближават, но какво от това? Можем ли да им се доверим и да ги считаме за приятели?
И между отровните и добрите гъби приликите често са големи и заблуждаващи. Ето, и ти си поредният заблуден сънародник. Непознаващите сръбския манталитет са склонни да вярват в басни и легенди, особено ако им запеят Лепа Брена или Мирослав Илич. Няма да се спирам на подробности, но най-същественото ни различие е това, че сърбите са сплотени и слушат светските си и духовни водачи, помагат си. А, българинът не вярва на никого, особено на власта, защото често е лъган и огорчаван. В тоя смисъл, още при Тито като се започнеше поредната антибългарска кампания на правителствено ниво, тя беше подемана и следвана стриктно от всички, като се започне от министъра и се стигне до обикновения работник, от генерала до сержанта. Целият народ се включваше в мероприятието против “бугарските фашисти”. И тогава го отнасяхме ние, обикновените моряци, озовали се в неподходящ момент на най-неподходящото място в Европа. То не бяха издевателства при граничните проверки, то не бяха унижения, демонстрации на превъзходство, подигравки само защото Белград е наредил да се проведе повсеместна акция срещу обикновените български граждани. Превръщаха ни в заложници на влошилите се междудържавни отношения.
Ние, българите не можем да мразим колективно или по заповед свише,защото сме индивидуалисти и не вярваме като сърбите на водачите си. В този смисъл и да има неофициален призив за координирани антисръбски действия, ефектът ще е:
-“Като си пееш Пенкеле, кой ли те слуша.”
Типична черта на индивидуалиста е, че той има по-добра рецепта за всичко, което се случва наоколо. Всеки от нас знае по-добре от министъра, как да се реши даден проблем от регионално или международно естество. Баща ми често се смееше , че още не се е родил българин, на когото ако предложат да стане министър да откаже, понеже се чувства неподготвен за този пост. Политиката на сърбите винаги е била агресивна, подигравателна и арогантна спрямо България.
Преди години в София, на площад “Батенберг”, тържественият новогодишен концерт беше открит от оркестъра на Горан Брегович. Нямам нищо против неговата музика, дори я харесвам, но представяте ли си какво би се случило с организаторите на подобен концерт в Белград, ако той се открие от българска група? Как допускаме толкова унизително чуждопоклонничество!
Помните ли филма на Костурица “Черна котка, бял котарак”? Там българският корумпиран полицай се полюшваше на бесилото, наказан от некорумпираните сръбски цигани. Я, попитайте Костурица, би ли си позволил дори на сън да окачи на бесило сръбски полицай с униформа, на която личат атрибутите и отличителните знаци на сръбската държава? Замислете се! Но, не мислите, защото сме свикнали да ни унижават и да ни се подиграват. Ние на практика нямаме национална кауза. Хилавите ни претенции към Сърбия се свеждат до това, тя да прекрати политиката си на окупатор спрямо българското малцинство там. Вместо това се смееме заедно със сърбите на обесения български полицай, като че ли тяхната полиция е по-читава. Има ли български шофьор, на когото да не са искани рушвети от сръбските пътни полицаи? А, техните враждебни и нагли внушения се разпространяват по света под уж безобидната форма на сатирата. Ако пък протестираш, ще те изобличат, че не си толерантен и не разбираш хумора на гениалния сръбски режисьор. Сърбия асимилира още през миналия век турлаците, създаде македонска нация и сега е на път да създаде шопска нация. От форумите разбирам, че шопската нация е вече факт в Сърбия. Над двеста хиляди сръбски турлаци са асимилирани и не знаят корена си. Аз също съм турлак-българин и съм наясно с тези неща. Каква трогателна наивност, породена от непознаването на сръбския манталитет !!!!".
И друг път съм коментирал, но нека и сега да кажа - всички упреци към българския народ са неоснователни. Нима бихте винили внука си на 12 години, ако 4-5 училищни бабаита са го оградили и са му прибрали парите за закуска ? Но...нека се върнем и коментираме поста на Alexandre Kamenov:
Трогна ме болката, с която е написан този пост. Именно поради това ще направя някои уточнения.
1. Една държава, дори при демократичните такива, не се управлява от народа , а от националния елит, който си има грижата да обясни и наложи такива цели, които да са полезна, а и да се харесат на хората. Годините между освобождението на Сърбия и това на България дадоха на сръбския национален елит огромното предимство на развитие на сръбския национализъм без съпротива.
2. Руската политическа линия за завземане на проливите по най- краткия път - покрай западния бряг на Черно море, обосновава и руската политика спрямо българския народ и България- да се унищожи България, като западно от линията Русе -Пловдив - Бяло море земите се предложат на Сърбия - тези в днешна Северна България, и на Гърция - в днешна Южна България, включително Пловдив, срещу съюз против Турция. Именно Русия е в дъното на цялата арогантност на думи и действия за унижаване и ликвидиране на самочувствието на българския народ. Като се почне от горенето на българските книги в църквите, съпротивата против независима българска църква, опитите да бъде изместен Васил Левски от сърбина Димитър Общи и предаването му на турците след провала на Общи, преждевременното вдигане на въстанието 1876 година за да има кръв и основание за война на Русия с Турция, дипломатическите ходове зад гърба на българите покрай Сан Стефанското и Райщадското споразумения, насъскването на Сърбия за войната 1885, предателството на русофила Радко Димитриев, подбуждането на договора на Сърбия и Гърция за война против България 1913 год и подвеждането на Фердинанд да започне първи Междусъюзническата война и т.н. Пропуснах детронирането на Александър Батенберг и убийството на Стефан Стамболов.
С окупирането на България 1944 година руския терор се зьасилва. Избити са всички хора, които би могло да се причислят към българския национален елит, цялата политическа пропаганда , сипеща се от СМИ и залегнала в учебниците оплюва всичко българско, приписва лошите качества на част от хората като общо качество на всички българи. Търсят се най- лошите думи, казани в тежък момент от български интелектуалци, за да се наплиска с черна боя целият ни народ. Думите на Петко Славейков "Не сме народ, а мърша" се ползват като обвинение против българския народ , подло "забравяйки" , че по онова време думата "народ" има смисъла на " хора", "тълпа" и е насочено към групата на попечителите на читалището в Истанбул, които отказали да подновят договора на Славейков. Отделно е това, че по него време България все още не съществува, български народ все още няма, има само българи- християни.

Дори и днес това унизяване на българите като народ и на националното им достойнство продължава чрез антибългарската дейност на руско- комуняшкото политическо лоби у нас - ДПС Герб, БСП, АБВ, Възраждане, Атака и пр . - все хора на руска издръжка. Парите за тях идват от сметките на българските червени олигарси, които са само подставени лица на ГРУ.
Кремъл хвърли българите в пропастта, като с възможностите на КГБ и послушнисците им - КДС първо ограби всички частни спестявания с предизвикан фалит на банките ни, а после с тези пари "изкупи" по време на уж- честната приватизация всичко в България, което имаше стойност - земеделска земя, хотели, , БГА"Балкан"... всичко ! Кремъл се готвеше да управлява България още 1000 години.

" Помните ли задушевната заводска атмосфера, когато лимонадата все още се продаваше в шишета, затворени с порцеланови капачки, с гумичка за херметизация, закрепени с хитроумно затварящо изобретение от тел, въртящо се в две дупки в стъклото? По онова време класата-хегемон трябваше да вярва в светлото бъдеще или поне да декларира, че вярва, даже неистово да изповядва до пълна екзалтация вярата си, особено по време на манифестации или на събранието в цеха. И така, работническата класа бе напълно подсигурена и екипирана за вероизповеданието, партийните грижи, положени за тази цел, подкрепяха всячески условията, необходими за нейната безпределна класова убеденост. Например, улиците бяха украсени с висящи между дърветата дълги хоризонтални лозунги от червен плат с две летви в двата края, закрепени за клоните с вездесъщата тел, най-масово употребяваното крепежно средство. Върху аленото хасе с тлъсти бели букви се изписваше простичък аргумент в полза на вярата: „Слава на ЦК на БКП!” В зависимост от сезона съдържанието варираше в диапазон между „Първомайски привет на ЦК на БКП!” или „ Слава на Девети септември!”, „Вечна и нерушима дружба със СССР!”, „Петилетката в съкратени срокове”, ето такива кратки четива сочеха верния път на работниците в посока към светлото бъдеще, но най-вече към трамвайната спирка в тъмни зори, с кратка пауза пред будката за купуване на пакет цигари „Бузлуджа”, „Ударник”, „Мелник”, „Родопи”, „Арда”, вестник „Работническо дело”, „Отечествен фронт” или „Народна младеж”. Вестниците се продаваха за смешната цена от две стотинки, дори по едно време поскъпнаха до три стотинки, сгъваха се в тесни ивици, после още едно прегъване и се побираха в джобовете на саката. Имаше и неграмотни работници, те разчитаха на радиоточките в заводите. Червени знамена, окачени вертикално по стълбовете на лампите, стояха като шпалир край индийската нишка на трудещите се. Следваше последно нервно дръпване на дим от цигарите, преди пристигането на трамвая, последвано от хвърлянето на фасовете върху тротоара и стъпкването им с крак, завъртван енергично винаги от ляво надясно. В мъгливото утро първо се задаваше мазно светлината от фара на „седмицата”, на спирката класата-хегемон мълчаливо се тикаше в трамвая, а измъченият и раздърпан контрольор героично се промушваше в хаоса на сарделеното множество, дупчейки билетчетата от две стотинки. Чуваше се и традиционната му подкана: „Минете напред”, трудна за изпълнение маневра. След двайсет минути пресирано извозване работниците в дълга туземна нишка се отправяха към портала на завода, украсен червени петолъчки, знамена, лозунги, пак лозунги и обещания. Всеки трябваше да сложи картонче в една машинка, отбелязваща евентуалното закъснение. И следваше същинската част в ритуалните приготовления на вярващите в светлото бъдеще работници, започваща с кратко преобличане пред металните, боядисани в сиво шкафчета, високи, с ключалка, понякога и със зеещи незаключващи се вратички. Вътре шкафчетата криеха налепени изрезки от вестници и списания - футболисти, снимки на певици, киноактриси, дори снимки на полуголи жени по сутиени, изрязани от реклами в женските списания. Ватенки, ватени панталони, каска, гофрирани подметки на обувките от зелено зебло с кожено кръгче на глезена, ръкавици от плат - модните тенденции в работните облекла включваха и избелели синдокови дрехи, омазнени в черно по лактите, колената и прасците. „Светлото бъдеще” започваше с адски гръм на парния чук, пробиващ металната двайсеткилограмова заготовка с един удар. Машината и обслужващият я оператор подскачаха във въздуха, ушните му тъпанчета изпъкваха навън, след което приземявайки се, работникът сваляше продупчената заготовка и я поставяше върху метална количка, сетне качваше с мъка нова, бързайки да изпревари автоматичния удар на чука, при който следваше познатият алгоритъм с подскачането, спукването на тъпанчетата и приземяването върху омацания с грес цимент. И така осем часа, цял ден, цяла седмица ( в събота до два следобед), цял живот, чак до „Светлото бъдеще” под червената шпертплатова пирамидка с петолъчка отгоре в Орландовци. На обед имаше почивка, класата -хегемон се отбиваше в „Стола” ( нещо като ресторант на самообслужване) с омазнена и воняща мозайка на пода, с метални рафтове за плъзгане към касиерката на зелените изкривени табли с натрупани метални чинии с леща, чорба от боб по 18 ст., ориз с мазно свинско, а непосредствено в началото можеше да се вземат прибори, измити с достатъчно старание, че да не се омазняват прекалено пръстите. За хигиена до летящата врата на „Стола” имаше поставена чешма - с метална, ръждясала на дъното квадратна мивка, отгоре над нея - налепен квадрат от трайно замърсени бели плочки, в средата му - месингов кран с течаща ледена вода, а отстрани вързан в провиснала торбичка от марля, окачена на пирон, висеше остатък от парче сапун за пране. Преди измиването работниците бъркаха в умивалниците до съблекалнята в съдовете с каша, премахваща мърсотията от омаслените до лактите с грес ръце, криво-ляво почистваха и лицата си, но в порите на кожата покрай орбитите, в бръчките по лицата винаги оставаше чернилка, така художествено описвана от поетите, грижещи се за самочувствието на класата-хегемон. Коравите, напукани длани бяха обект за възхвала, смазаните от непосилен труд тела бяха възпявани, а очите на изнурените бачкатори трябваше да греят с гордост. И във филмите героите на социалистическия труд, често представяни от любими на класата-хегемон актьори като Георги Георгиев - Гец и Петър Слабаков, трябваше да бъдат корави, малко груби и сприхави, но честни, с топли сърца под ватенките, готови да преизпълнят плана с нечовешки усилия и да убедят колектива във важността на спуснатата задача, макар и погрешна. В цеховете светлината влизаше едва-едва, процеждайки се през омаслените и мръсни прозорци, подът между машините бе черен, с мазни локви от машинно масло, виолетови светкавици от кабелите току искряха край агрегатите, диспечерът ловко се провираше в теснотията, запазвайки по чудо целостта на външната си телесна опаковка и с наплюнчен химически молив отбелязваше в служебния тефтер изпълнението на планираните задачи. Отровни жълти изпарения се разнасяха в облаци, налагаше се да се оставят каси с буркани кисело мляко против отравяне (предлагано като абсолютно чудодейно средство). Полагаха се на проядения от химикали организъм на работника безплатните буркани с кисело мляко - Партията се грижеше. Вярно, че мъжете живееха до 58 години, кашляха, наливаха се с долнокачествен алкохол в кръчмите, пушеха лютиви цигари с цели клечки вътре, а сандалите, дочените панталони и безформените ризи, напъхани под стегнатия колан, им даваха вид на герои, жертващи се за благото на народа и „Светлото бъдеще”. " Борислав Ждребев