През 1618 г. нашите предци казаци (на украински – козак, козаки) заедно със своите полско-литовски съюзници опустошават територията на Московското царство и почти превземат самата Белокаменна. Украинците застават пред портите на столицата на Московия, а ужасените московци възприемат тези събития като “божие наказание”. Романови бяха на крачка от това да напуснат историческата сцена, без никога да се превърнат в истинска царска династия. Казаците са доведени до този триумф от изключителния пълководец и талантлив политик Петро Сагайдачний.
Петро Сагайдачний
Петро Конашевич-Сагайдачний често е представян като достолепен мъж на 60 години. Но факт е, че датата на раждането му е неизвестна, а единственото автентично изображение е гравюра от книгата на Касиан Сакович “За траурната килия на придворния рицар Петро Конашевич Сагайдачний”, издадена в Киев през 1622 г. Този портрет само приблизително отразява чертите на лицето на хетмана. Поради това в различни периоди историците са наричали 1550, 1570, 1577 и 1578 г. година на раждане на Сагайдачний. Неотдавна един авторитетен учен, Петро Сас, излезе с добре аргументирана обосновка за друга дата – 1582 г. Така че по време на московския поход Сагайдачний може да е бил млад човек дори според тогавашните стандарти – той е бил на 36 години и е живял общо около 40 години.
Според Касиан Сакович, бъдещият пълководец е роден в православно семейство в “Пиджирския район на Пшемисъл”. Имал е благороднически фамилен герб “Побуг”. Истинското му фамилно име е Конашевич. Получава образованието си в прочутата Острожка академия. След това започва службата си в Запорожката войска, където вероятно си спечелва прозвището “Сагайдачний” заради умението си да стреля добре с лък (сагайдак). Жени се за благородничката Анастасия Повченска, която произхожда от Волин или Галиция. През свободното си време семейството живее в собственото си имение в Киев, на Подол. Петро и Анастасия имат син, Лукаш, който учи в Замошката академия в Замошч, Полша. Между другото, в документите на академията синът е записан като “Lucas Petri Konaszewicz”. Това още веднъж доказва, че “Сагайдачний” е било само прозвище на баща му, което по-късно се възприема като неразделна част от фамилното име, а за нашите съвременници то напълно замества автентичната фамилия.
В младежките си години Петро Конашевич-Сагайдачний участва във военни кампании в Молдова, Влашко и Ливония, както и в морски и сухопътни кампании по турското крайбрежие на Черно море и в Крим, който принадлежи на Кримското ханство – васал на Портата. Военните постижения, природните умения и изключителните лични амбиции на Сагайдачний не остават незабелязани от казашката общност и през 1616 г., по време на поход срещу османската крепост Кафа (днешна Феодосия в Крим), за първи път му е поверена хетманската булава (боздуган)
Петро Конашевич-Сагайдачний често е представян като достолепен мъж на 60 години. Но факт е, че датата на раждането му е неизвестна, а единственото автентично изображение е гравюра от книгата на Касиан Сакович “За траурната килия на придворния рицар Петро Конашевич Сагайдачний”, издадена в Киев през 1622 г. Този портрет само приблизително отразява чертите на лицето на хетмана. Поради това в различни периоди историците са наричали 1550, 1570, 1577 и 1578 г. година на раждане на Сагайдачний. Неотдавна един авторитетен учен, Петро Сас, излезе с добре аргументирана обосновка за друга дата – 1582 г. Така че по време на московския поход Сагайдачний може да е бил млад човек дори според тогавашните стандарти – той е бил на 36 години и е живял общо около 40 години.
Според Касиан Сакович, бъдещият пълководец е роден в православно семейство в “Пиджирския район на Пшемисъл”. Имал е благороднически фамилен герб “Побуг”. Истинското му фамилно име е Конашевич. Получава образованието си в прочутата Острожка академия. След това започва службата си в Запорожката войска, където вероятно си спечелва прозвището “Сагайдачний” заради умението си да стреля добре с лък (сагайдак). Жени се за благородничката Анастасия Повченска, която произхожда от Волин или Галиция. През свободното си време семейството живее в собственото си имение в Киев, на Подол. Петро и Анастасия имат син, Лукаш, който учи в Замошката академия в Замошч, Полша. Между другото, в документите на академията синът е записан като “Lucas Petri Konaszewicz”. Това още веднъж доказва, че “Сагайдачний” е било само прозвище на баща му, което по-късно се възприема като неразделна част от фамилното име, а за нашите съвременници то напълно замества автентичната фамилия.
В младежките си години Петро Конашевич-Сагайдачний участва във военни кампании в Молдова, Влашко и Ливония, както и в морски и сухопътни кампании по турското крайбрежие на Черно море и в Крим, който принадлежи на Кримското ханство – васал на Портата. Военните постижения, природните умения и изключителните лични амбиции на Сагайдачний не остават незабелязани от казашката общност и през 1616 г., по време на поход срещу османската крепост Кафа (днешна Феодосия в Крим), за първи път му е поверена хетманската булава (боздуган)
.
Ян III Собиески
Казашкият хетман е описан подробно от неговия близък познат, полския магнат Якуб Собиески, баща на бъдещия крал на Жеч Посполита Ян III Собиески: “Този Петро Конашевич, човек с рядка смелост и зрялост в преценките, изобретателен в думите и делата, въпреки че по рождение, начин на живот и навици беше прост човек… Съдбата винаги беше благосклонна към него: винаги се връщаше покрит със слава… Беше човек със смел ум, който търсеше опасностите, нехаеше за живота, първи нападаше и последен отстъпваше. В лагера беше бдителен, спеше малко и не се отдаваше на пиене, както е обичайно за казаците. Вместо това служеше невъздържано на Венера [т.е. не познаваше мярката на плътските удоволствия] и това ускори смъртта му… Като се има предвид служебното му положение, той винаги беше лоялен към краля и Жеч Посполита”.
Към Москва!
В началото на XVII в. Жеч Посполита (Полско-литовската държава) води дълга война срещу Московия. Конфликтът е свързан с така нареченото “смутно време”, когато на московския престол измира древната династия на Рюрик. През 1610 г. московското правителство (“Семибоярщина”) признава полския крал от шведски произход Владислав Ваза за крал. В продължение на две години в Москва дори е разположен полско-литовски гарнизон. Но на 3 март 1613 г. Земският събор избира Михаил Романов за цар. Новият “самодържец” бил много млад, неопитен и, според историка Василий Ключевски, “умствено и физически слаб” и напълно зависим от волята на болярския съвет. Ето защо Владислав имал сериозни основания да се надява да го детронира и да спечели московската корона.
През есента на 1617 г. към Вязма се приближава коронната войска на Полско-литовската държава, водена от Владислав. Тя лагерува там и чака подкрепления. Не пристигат обаче нито войници, нито пари. Много поляци напускат лагера. За да оправи положението, Владислав се обръща за помощ към Запорожката войска. В крайна сметка украинските казаци имат скорошен и успешен опит от похода към Москва. И то не само в състава на полско-литовските войски, но и във войската на цар Дмитрий Иванович, когото руснаците наричали “Лъжедмитрий I”.
Казашкият хетман е описан подробно от неговия близък познат, полския магнат Якуб Собиески, баща на бъдещия крал на Жеч Посполита Ян III Собиески: “Този Петро Конашевич, човек с рядка смелост и зрялост в преценките, изобретателен в думите и делата, въпреки че по рождение, начин на живот и навици беше прост човек… Съдбата винаги беше благосклонна към него: винаги се връщаше покрит със слава… Беше човек със смел ум, който търсеше опасностите, нехаеше за живота, първи нападаше и последен отстъпваше. В лагера беше бдителен, спеше малко и не се отдаваше на пиене, както е обичайно за казаците. Вместо това служеше невъздържано на Венера [т.е. не познаваше мярката на плътските удоволствия] и това ускори смъртта му… Като се има предвид служебното му положение, той винаги беше лоялен към краля и Жеч Посполита”.
Към Москва!
В началото на XVII в. Жеч Посполита (Полско-литовската държава) води дълга война срещу Московия. Конфликтът е свързан с така нареченото “смутно време”, когато на московския престол измира древната династия на Рюрик. През 1610 г. московското правителство (“Семибоярщина”) признава полския крал от шведски произход Владислав Ваза за крал. В продължение на две години в Москва дори е разположен полско-литовски гарнизон. Но на 3 март 1613 г. Земският събор избира Михаил Романов за цар. Новият “самодържец” бил много млад, неопитен и, според историка Василий Ключевски, “умствено и физически слаб” и напълно зависим от волята на болярския съвет. Ето защо Владислав имал сериозни основания да се надява да го детронира и да спечели московската корона.
През есента на 1617 г. към Вязма се приближава коронната войска на Полско-литовската държава, водена от Владислав. Тя лагерува там и чака подкрепления. Не пристигат обаче нито войници, нито пари. Много поляци напускат лагера. За да оправи положението, Владислав се обръща за помощ към Запорожката войска. В крайна сметка украинските казаци имат скорошен и успешен опит от похода към Москва. И то не само в състава на полско-литовските войски, но и във войската на цар Дмитрий Иванович, когото руснаците наричали “Лъжедмитрий I”.
Михаил Романов
По онова време отношенията между правителството на Полско-литовската държава и казаците се уреждат от Вилшанското споразумение, подписано през есента на 1617 г. край Тарашча. Според него, в регистъра са включени само 1000 казаци, които имат право да избират свой хетман. Споразумението обаче не е одобрено от Сейма. Това става въпреки факта, че броят на казаците в Запорожие вече се измерва с десетки хиляди.
Петро Сагайдачний поставя пред поляците своите искания: да се увеличи казашкият регистър, да се разшири казашката територия и да се възстанови православната църква в Жеч Посполита (тя е забранена след Брестката уния през 1596 г.). Владислав, баща му крал Сигизмунд III и представители на Сената се съгласяват. Според съвременния украински историк Виталий Щербак, именно “желанието да се спечели благоволението на Сигизмунд III за подобряване на положението на православните в Украйна е било решаващо за решението [на казаците] да тръгнат на поход към Москва”.
Хетманът и казашките офицери (старшина) разработват план за похода. Планът не предвиждал присъединяване към поляците край Вязма, а препускане от Путивл директно към Москва.
През лятото на 1618 г. 20-хилядна казашка войска със 17 леки оръдия започва поход в границите на Московската държава. Значително предимство на казаците в сравнение с поляците и московците е тяхната висока мобилност. В рамките на няколко седмици, както пише един очевидец, много “московски градове, замъци и селища са превзети, опожарени и изсечени”. Става дума за Рилск, Ливни, Елец, Лебедян, Данков, Рязан, Скопин – т.е. градове, които принадлежат към днешните Курска, Орловска, Липецка и Рязанска област на Руската Федерация. Казаците опожаряват къщи, грабят и избиват населението, всявайки навсякъде паника в лицето на “всеразрушителните и недоброжелателни към Бога “запороги” (както ги наричат московските източници). Сагайдачний отправя типична заплаха към жителите на град Михайлов в Рязанска област: “На сутринта ще хвана с ръка града ви като птица, ще го превърна в пустош и ще го подложа на огън. И ще заповядам на тези, които живеят в него, млади и стари, да им отрежат ръцете и краката и да ги хвърлят на кучетата”.
По онова време отношенията между правителството на Полско-литовската държава и казаците се уреждат от Вилшанското споразумение, подписано през есента на 1617 г. край Тарашча. Според него, в регистъра са включени само 1000 казаци, които имат право да избират свой хетман. Споразумението обаче не е одобрено от Сейма. Това става въпреки факта, че броят на казаците в Запорожие вече се измерва с десетки хиляди.
Петро Сагайдачний поставя пред поляците своите искания: да се увеличи казашкият регистър, да се разшири казашката територия и да се възстанови православната църква в Жеч Посполита (тя е забранена след Брестката уния през 1596 г.). Владислав, баща му крал Сигизмунд III и представители на Сената се съгласяват. Според съвременния украински историк Виталий Щербак, именно “желанието да се спечели благоволението на Сигизмунд III за подобряване на положението на православните в Украйна е било решаващо за решението [на казаците] да тръгнат на поход към Москва”.
Хетманът и казашките офицери (старшина) разработват план за похода. Планът не предвиждал присъединяване към поляците край Вязма, а препускане от Путивл директно към Москва.
През лятото на 1618 г. 20-хилядна казашка войска със 17 леки оръдия започва поход в границите на Московската държава. Значително предимство на казаците в сравнение с поляците и московците е тяхната висока мобилност. В рамките на няколко седмици, както пише един очевидец, много “московски градове, замъци и селища са превзети, опожарени и изсечени”. Става дума за Рилск, Ливни, Елец, Лебедян, Данков, Рязан, Скопин – т.е. градове, които принадлежат към днешните Курска, Орловска, Липецка и Рязанска област на Руската Федерация. Казаците опожаряват къщи, грабят и избиват населението, всявайки навсякъде паника в лицето на “всеразрушителните и недоброжелателни към Бога “запороги” (както ги наричат московските източници). Сагайдачний отправя типична заплаха към жителите на град Михайлов в Рязанска област: “На сутринта ще хвана с ръка града ви като птица, ще го превърна в пустош и ще го подложа на огън. И ще заповядам на тези, които живеят в него, млади и стари, да им отрежат ръцете и краката и да ги хвърлят на кучетата”.
Престолонаследник Владислав
На юг от Москва, близо до Серпухов, украинските казаци се сблъскват с вражеска войска под командването на княз Дмитрий Пожарски – същият, който в Русия все още е почитан като национален герой и на Червения площад има негов паметник. Твърди се обаче, че Пожарски се разболял и бил заменен от княз Григорий Волконски, който получил заповед да не позволява на казаците да отидат по-далеч от Коломна. Но след първите сблъсъци московските воини започват масово да бягат: според един московски летописец, те били обхванати от голям ужас.
В края на септември 1618 г. казаците вече се намират под стените на Москва, близо до Донския манастир (днес това е практически центърът на руската столица). Цар Михаил Романов изпраща срещу тях войската на воеводата Василий Бутурлин. Украинската и московската армия се изправят една срещу друга. Техните командири се включиха в битката. Хетманът Петро Сагайдачнийй се изправя лице в лице с московския воевода. Якуб Собиески оставя свидетелство за този двубой: “Самият Сагайдачний изтръгна копието на Бутурлин и докато той яздеше, го удари с буздигана, който беше получил от младия престолонаследник, и го свали от коня, защото Сагайдачний, бидейки хетман на Запорожката войска, даде силно свидетелство за изключителната си храброст в този поход”. Битката завършва с пълна победа на казашкия пълководец над московския военачалник. Петро Конашевич-Сагайдачний демонстрира изключителни лични бойни качества, ловкост и умения, което впрочем изглежда невъзможно, ако беше възрастен човек. Василий Бутурлин оцеля само благодарение на защитната си броня.
В Тушино, северозападно от Москва, казаците обединяват силите си с полската войска на младия престолонаследник Владислав, в която влизат и германски, унгарски и шотландски наемници. Както пише Станислав Кобежицки, съвременник на тези събития, в своя труд “Historia Vladislai”: “При изключително трудни обстоятелства тази неочаквана помощ, сякаш от небето, изпълни душите на всички с необикновена радост”.
По време на аудиенцията Сагайдачний предава на Владислав пленените коменданти на Ливни и Елец, както и прехванатите по пътя московски пратеници, тръгнали да търсят помощ от кримския хан Янибек. Междувременно отделни казашки чети окупират градовете Кашира и Касимов. Полско-казашката войска се приближава до стените на Москва и започва да се подготвя за щурм. Според руския историк Сергей Соловьов: “Ужасът на московчани се засилваше от една комета, която стоеше с главата си над самия град: царят и целият народ, гледайки звездата, мислеха, че Москва ще бъде отнета от младия крал”.
Дори донската войска отказва да помогне на Михаил Романов. Донските казаци се смятат за независими от Москва и заявяват, че подкрепят Владислав.
Щурм в нощта на Покров Богородичен
Три часа преди разсъмване на 11 октомври (1 октомври по стар стил, празник на Покров Богородичен) започва щурмът на Москва. Това е кулминационният и, вероятно, най-загадъчният епизод на цялата кампания. Поляците и казаците успели да стигнат до Арбатската порта, но след това атаката спряла. Полският офицер Бартоломей Новодворски вече бил заложил взрив под портата, но бил ранен от мускет и принуден да напусне бойното поле. Според московските летописи: “Тех литовских людей от города отбиша, Гетман же отыде прочь и стал опять в таборах”.
Москва, Кремъл
Все още е много разпространена версията, че украинските казаци били поразени от звъна на московските църкви и решили да не се бият повече срещу своите “православни братя”. Между другото, създател на тази теория, която руските пропагандисти радостно подхващат, е украинският учен от XIX век, ректорът на Киевския университет Михайло Максимович. Той пише: “Когато Москва призоваваше православния народ на утреня на празника Покров Богородичен с камбанен звън, ръцете на обсаждащите я казаци неволно се издигаха в кръстен знак”.
Това сантиментално обяснение, обаче, почти веднага е критикувано от други историци. По някаква причина, както преди, така и след събитията от 1618 г., религиозният фактор не е попречил на украинците да се бият срещу руснаците. При това не само на страната на католическите поляци, но и на протестантските шведи и мюсюлманските татари.
Следващите версии изглеждат по-реалистични:
1) нападението било извършено с недостатъчни сили и се провалило, а кръгът на Владислав поискал от него да сключи мир с московците при благоприятни условия възможно най-скоро, преди да започне зимата;
2) Сагайдачний спира нападението, когато научава, че поляците са решили да не изпълнят обещанията си към украинските казаци;
3) Сагайдачний спрял нападението, защото не искал да укрепва прекалено много Полско-литовската държава за сметка на изключително слабата Московия. В края на краищата, в случай на пълна победа поляците биха могли да започнат настъпление срещу правата на украинските казаци и православното население;
4) Сагайдачний хранеше надежди за организиране на съвместен казашко-московски поход срещу Кримското ханство.
На юг от Москва, близо до Серпухов, украинските казаци се сблъскват с вражеска войска под командването на княз Дмитрий Пожарски – същият, който в Русия все още е почитан като национален герой и на Червения площад има негов паметник. Твърди се обаче, че Пожарски се разболял и бил заменен от княз Григорий Волконски, който получил заповед да не позволява на казаците да отидат по-далеч от Коломна. Но след първите сблъсъци московските воини започват масово да бягат: според един московски летописец, те били обхванати от голям ужас.
В края на септември 1618 г. казаците вече се намират под стените на Москва, близо до Донския манастир (днес това е практически центърът на руската столица). Цар Михаил Романов изпраща срещу тях войската на воеводата Василий Бутурлин. Украинската и московската армия се изправят една срещу друга. Техните командири се включиха в битката. Хетманът Петро Сагайдачнийй се изправя лице в лице с московския воевода. Якуб Собиески оставя свидетелство за този двубой: “Самият Сагайдачний изтръгна копието на Бутурлин и докато той яздеше, го удари с буздигана, който беше получил от младия престолонаследник, и го свали от коня, защото Сагайдачний, бидейки хетман на Запорожката войска, даде силно свидетелство за изключителната си храброст в този поход”. Битката завършва с пълна победа на казашкия пълководец над московския военачалник. Петро Конашевич-Сагайдачний демонстрира изключителни лични бойни качества, ловкост и умения, което впрочем изглежда невъзможно, ако беше възрастен човек. Василий Бутурлин оцеля само благодарение на защитната си броня.
В Тушино, северозападно от Москва, казаците обединяват силите си с полската войска на младия престолонаследник Владислав, в която влизат и германски, унгарски и шотландски наемници. Както пише Станислав Кобежицки, съвременник на тези събития, в своя труд “Historia Vladislai”: “При изключително трудни обстоятелства тази неочаквана помощ, сякаш от небето, изпълни душите на всички с необикновена радост”.
По време на аудиенцията Сагайдачний предава на Владислав пленените коменданти на Ливни и Елец, както и прехванатите по пътя московски пратеници, тръгнали да търсят помощ от кримския хан Янибек. Междувременно отделни казашки чети окупират градовете Кашира и Касимов. Полско-казашката войска се приближава до стените на Москва и започва да се подготвя за щурм. Според руския историк Сергей Соловьов: “Ужасът на московчани се засилваше от една комета, която стоеше с главата си над самия град: царят и целият народ, гледайки звездата, мислеха, че Москва ще бъде отнета от младия крал”.
Дори донската войска отказва да помогне на Михаил Романов. Донските казаци се смятат за независими от Москва и заявяват, че подкрепят Владислав.
Щурм в нощта на Покров Богородичен
Три часа преди разсъмване на 11 октомври (1 октомври по стар стил, празник на Покров Богородичен) започва щурмът на Москва. Това е кулминационният и, вероятно, най-загадъчният епизод на цялата кампания. Поляците и казаците успели да стигнат до Арбатската порта, но след това атаката спряла. Полският офицер Бартоломей Новодворски вече бил заложил взрив под портата, но бил ранен от мускет и принуден да напусне бойното поле. Според московските летописи: “Тех литовских людей от города отбиша, Гетман же отыде прочь и стал опять в таборах”.
Москва, КремълВсе още е много разпространена версията, че украинските казаци били поразени от звъна на московските църкви и решили да не се бият повече срещу своите “православни братя”. Между другото, създател на тази теория, която руските пропагандисти радостно подхващат, е украинският учен от XIX век, ректорът на Киевския университет Михайло Максимович. Той пише: “Когато Москва призоваваше православния народ на утреня на празника Покров Богородичен с камбанен звън, ръцете на обсаждащите я казаци неволно се издигаха в кръстен знак”.
Това сантиментално обяснение, обаче, почти веднага е критикувано от други историци. По някаква причина, както преди, така и след събитията от 1618 г., религиозният фактор не е попречил на украинците да се бият срещу руснаците. При това не само на страната на католическите поляци, но и на протестантските шведи и мюсюлманските татари.
Следващите версии изглеждат по-реалистични:
1) нападението било извършено с недостатъчни сили и се провалило, а кръгът на Владислав поискал от него да сключи мир с московците при благоприятни условия възможно най-скоро, преди да започне зимата;
2) Сагайдачний спира нападението, когато научава, че поляците са решили да не изпълнят обещанията си към украинските казаци;
3) Сагайдачний спрял нападението, защото не искал да укрепва прекалено много Полско-литовската държава за сметка на изключително слабата Московия. В края на краищата, в случай на пълна победа поляците биха могли да започнат настъпление срещу правата на украинските казаци и православното население;
4) Сагайдачний хранеше надежди за организиране на съвместен казашко-московски поход срещу Кримското ханство.
Запорожката войска
След като се оттеглят от Москва, украинските казаци извършват светкавичен и опустошителен набег срещу градовете Серпухов и Калуга, пленявайки много московци. Не е чудно, че руснаците и до днес наричат тези далечни събития “Сагайдачното нашествие”. Целият комплекс от събития през есента на 1618 г. подтиква московците да поискат от Владислав примирие. Тази перспектива не се харесала на Сагайдачний. Чрез полковник Путивлец той посъветвал краля да не бърза да изтегля войските си от Московската държава.
Апогей на властта или пропуснат шанс?
Все пак на 11 декември 1618 г. страните подписват примирие в село Деулино край Сергиев Посад. Условията му са изключително тежки за Москва. Жеч Посполита получава Черниговско-Сиверските и Смоленските земи, които до началото на XVI в. са принадлежали на Великото литовско княжество. Площта на Жеч Посполита нараства до почти 1 млн. кв.км. Наследникът на полско-литовския престол Владислав си запазва правото да се нарича московски цар. Той дори поръчва да му бъде изработена специална “московска корона”, богато украсена с перли, сапфири, изумруди и рубини. Но тя е използвана от баща му Сигизмунд III до смъртта му.
Примирието е подписано за 14 години и 6 месеца, т.е. до лятото на 1633 г. Година преди края на примирието Московия нарушава договора от Деулин и напада Жеч Посполита (т.н. Смоленска война), но отново претърпява тежко и унизително поражение.
След Деулинското примирие войската на Петро Сагайдачний се връща в Украйна през Болхов, Орел и Курск, като за три месеца изминава 1200 км. Тя се разполага в Киевското воеводство, а полкът на хетмана – в самия Киев. Казаците получават парично възнаграждение от полското правителство за участието си в Московската кампания. През лятото на 1619 г. Сигизмунд III издава писмо, в което благодари на Сагайдачний и изразява задоволството си от действията на казаците. През октомври 1619 г. близо до град Паволоч е подписано Ростовицкото споразумение, според което числеността на украинците, приети държавна военна служба в Реч Посполита, се увеличава от 1 на 3 хил. казаци.
След Московския поход авторитетът на Конашевич-Сагайдачний нараства още повече. Той става известен като “хетман над цяла Киевска Украйна и хетман на цялата Запорожка войска”. Жеч Посполита, обаче, не спазва обещанието си да даде свобода на православната вяра в Украйна – Сеймът, както обикновено, отлага решаването на този наболял въпрос. Последствията са добре известни: в началото на 1620 г. Сагайдачний изпраща пратеника си Петро Одинец в Москва, за да окаже натиск върху Варшава, че украинците може да се съюзят с Московия. А през октомври същата година хетманът убеждава Йерусалимския патриарх Теофан III (който има съответните правомощия от Константинополския патриарх Тимотей II) да възстанови православната йерархия в Киевската митрополия.
След Деулинския договор Жеч Посполита навлиза в най-благоприятния период на своя просперитет. Нейните управници, обаче, не знаели, че в онази октомврийска нощ на 1618 г. Полско-литовската държава губи последния си реален шанс да завладее Москва…(УВести)
След като се оттеглят от Москва, украинските казаци извършват светкавичен и опустошителен набег срещу градовете Серпухов и Калуга, пленявайки много московци. Не е чудно, че руснаците и до днес наричат тези далечни събития “Сагайдачното нашествие”. Целият комплекс от събития през есента на 1618 г. подтиква московците да поискат от Владислав примирие. Тази перспектива не се харесала на Сагайдачний. Чрез полковник Путивлец той посъветвал краля да не бърза да изтегля войските си от Московската държава.
Апогей на властта или пропуснат шанс?
Все пак на 11 декември 1618 г. страните подписват примирие в село Деулино край Сергиев Посад. Условията му са изключително тежки за Москва. Жеч Посполита получава Черниговско-Сиверските и Смоленските земи, които до началото на XVI в. са принадлежали на Великото литовско княжество. Площта на Жеч Посполита нараства до почти 1 млн. кв.км. Наследникът на полско-литовския престол Владислав си запазва правото да се нарича московски цар. Той дори поръчва да му бъде изработена специална “московска корона”, богато украсена с перли, сапфири, изумруди и рубини. Но тя е използвана от баща му Сигизмунд III до смъртта му.
Примирието е подписано за 14 години и 6 месеца, т.е. до лятото на 1633 г. Година преди края на примирието Московия нарушава договора от Деулин и напада Жеч Посполита (т.н. Смоленска война), но отново претърпява тежко и унизително поражение.
След Деулинското примирие войската на Петро Сагайдачний се връща в Украйна през Болхов, Орел и Курск, като за три месеца изминава 1200 км. Тя се разполага в Киевското воеводство, а полкът на хетмана – в самия Киев. Казаците получават парично възнаграждение от полското правителство за участието си в Московската кампания. През лятото на 1619 г. Сигизмунд III издава писмо, в което благодари на Сагайдачний и изразява задоволството си от действията на казаците. През октомври 1619 г. близо до град Паволоч е подписано Ростовицкото споразумение, според което числеността на украинците, приети държавна военна служба в Реч Посполита, се увеличава от 1 на 3 хил. казаци.
След Московския поход авторитетът на Конашевич-Сагайдачний нараства още повече. Той става известен като “хетман над цяла Киевска Украйна и хетман на цялата Запорожка войска”. Жеч Посполита, обаче, не спазва обещанието си да даде свобода на православната вяра в Украйна – Сеймът, както обикновено, отлага решаването на този наболял въпрос. Последствията са добре известни: в началото на 1620 г. Сагайдачний изпраща пратеника си Петро Одинец в Москва, за да окаже натиск върху Варшава, че украинците може да се съюзят с Московия. А през октомври същата година хетманът убеждава Йерусалимския патриарх Теофан III (който има съответните правомощия от Константинополския патриарх Тимотей II) да възстанови православната йерархия в Киевската митрополия.
След Деулинския договор Жеч Посполита навлиза в най-благоприятния период на своя просперитет. Нейните управници, обаче, не знаели, че в онази октомврийска нощ на 1618 г. Полско-литовската държава губи последния си реален шанс да завладее Москва…(УВести)
ПРЕЗ 1659 ГОДИНА КРАЙ КОНОТОП УКРАИНЦИТЕ БИЯТ МОСКОВЦИТЕ, ТРЪГНАЛИ ДА ПРЕВЗЕМАТ УКРАЙНА
През 1654 г., след 6-годишна освободителна война с поляците, хетманът Богдан Хмелницкий се съгласява изтощена Украйна да стане протекторат на Московия. Тогава боляринът Василий Бутурлин също така обещава Москва да помогне на украинците да се освободят от Полша. Но две години по-късно цар Алексей Романов зад гърба на Украйна сключва договор с поляците за военно сътрудничество. На свой ред Хмелницкий търси закрила от Швеция. След смъртта му (1657 г.) курсът на разрив с Москва е подхванат и от хетмана Иван Виговский. Той сключва съюз със Швеция, възобновява военното сътрудничество с Крим и Турция, успява да постигне примирие с Полша и през 1658 г. Украйна влиза във федеративната Реч Посполита.
Тази политика на украинците не се харесва на Москва, която едва започва да търси мястото си под европейското слънцето. В пределите на Украйна нахлува 100-хилядна московска войска, водена от князете Ромодановски и Пожарски. През юли 1659 г. около гр.Конотоп (сега е в Сумска обл.) тя е спряна само от два полка наши казаци – Нижинский и Чернигивский, с обща численост 5 хил. войници. Те начело с полковник Григорий Гуляницкий, окопали се в Конотоп, три месеца удържат московските атаки. През това време хетманът Иван Виговский (1608-1664 гг.) събира войска и около с.Соснивка напада лагера на московците, чиито загуби възлизат на 30 хил. души. Князете са пленени.
По-късно руският историк Соловьов ще напише: “Цветът на московската конница загива; в плен попадат 5 хил. души. В траурни одежди се яви царят Алексей Михайлович пред народа и паника обхвана Москва… Тръгват слухове, че царят ще бяга зад Волга или в Ярославл. Всички са очаквали, че Виговский ще тръгне към Москва”. Но това не става. Конкурентите на Виговский – Золотаренко и Сомко, шуреи на покойния Богдан Хмелницкий, организират съзаклятие. Така вътрешнополитическите проблеми са попречили на хетмана да покори Московия и да реши московския въпрос веднъж завинаги.
Значение на Конотопската битка, която много десетилетия е била премълчавана като ″неизгодна″ за Москва:
– първо: битката разрушава идеята уж за стремежа на украинците да се обединят с руските ″братя″;
– второ: желанието на украинците да отстояват правото си за собствен национален път;
– трето: битката разрушава руския мит, че руснаците никога не са воювали с украинците;
– четвърто: битката разрушава мита за украинския анархизъм и неспособността на украинците да имат собствена държава;
– пето: битката демонстрира цивилизационния избор на Украйна – към Запада.
Русия - това е Киевска България (Киевска Рус), наричана още Черна България (кара-булгар), за разлика от Волжка България, наричана Бяла България (Ак Булгар) .
Терминът “Урус” е имал преди всичко значение на “Велик”. Уруси са назовавали военните подразделения, които първи извършват атаката т.е най-смелите. Термина Урус присъства в имената на редица владетели от рода Дуло: Кан Уруж Рожа Бургас (414-434), Кан Урус Айдар (805-855). Столицата на Черна България (Киевска Рус) е град Киев. Кан Джилки Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар.
След смърта на кан Урус Айдар, през 855 г. неговите синове Джилки и Лачин (наричан от руснаците Рюрик) изпаднали в междуособни воини.
В края на IX-ти век, за да се съхрани, Дунавска България официално заменя вярата си в Тангра с християнска. По същите причини кан Алмъш, син на тангриста кан Джилки, налага исляма като официална религия във Волжка България. Преценил ползата от новата вяра, кан Алмъш няма време да убеждава поданиците си и налага исляма със сила, с което си навлича гнева на болярите. На висш съвет на боилите се решава да се ограничи неговата власт, като той няма право да ги принуждава да приемат исляма.
Тези боили, които не се предават и остават верни на Тангра, се обединяват около племенника на кан Джилки- Угор Лачини, син на кан Лачин (наричан от руснаците (Рюрик). С помоща на хазарите през 921г. той подчинява славянските племена в днешна Украйна и създава там Уруски (велик) каганат със столица град Киев- основан от брата на Кан Кубрат- Шамбат Кий и носещ неговото име. В Болгар той изпратил свои посланници да отнесат неговите думи към кан Алмъш : “Аз чух, брат, че ти мъчиш привържениците на нашата стара българска вера, към която се отнасям и аз. Пази се, защото аз станах самостоятелен уруски бег и съм в състояние да помогна на моите едноверци ”
В по- късните руски летописи от XII-ти век Угор Лачини е наричан Игор Рюрикович или Рюриков,основател на династията на киевските и московските князе, а “урус” славянизирали в “рус”.
В последствие от украйнската държава Рус със столица Киев основана от Шамбат Кий, брата на Кубрат се отделило Суздалското княжество, което в по-късни времена се преименува на Московско-Руска държава на името на българския цар Ахад Мосха основал Москва през 1088 г.
Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомци на племенника на кан Джилки- Угър Лачини- “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал герба на българския род Дуло- “Тризъбец”, а столица на Московията- град Мосха основан от българския цар Ахад Мосха в 1088г.
През 968г синът на Българския кан Угор Лачин (наричан от руснаците Игор Рюриков) и Българската княгина Олга – Светослав (Угор Борисов) насъскан от Византия, побеждава Дунавска България при управлението на скопения от ромеите цар Петър и извършва големи зверства над българите описани в Манасиевата хроника. Олга Киевска, жената на Рюрик е внучка на цар Борис І и дъщеря на сина му Владимир Расате.
“Летопис по Лаврентеевскаму списку” ни казва, че синът й Светослав криел от майка си своето предпочитание да живее в Переяславец (Силистра) на Дунава, отколкото в Киев.
Езическият владетел на Киевска Русия Светослав (945 - 972 г.) синът на Олга и Лачин (Рюрик) по всичко личи наследява необуздания характер на дядо си Владимир Расате. С безразсъдните си грабителски походи той почти унищожава държавността в Скития. През 966 год. разсипва столицата на Хазария и могъщата държава рухва под външно мюсулманско владичество. А през 972 год. безпричинното превземане на Преслав, столицата на Дунавска България, води до трагичната гибел на Първото Българско царство отсам Дунав и прави неочакван подарък на Византия, сбъдват се нейните многовековни мечти за покоряване на българите.
На връщане от Дунавска България, Светослав е заловен от Верните Печенеги, също родствени на Българите. Вожда на Печенегите Кан Кура му отрязва главата и я обковава, за да вдига наздравица с нея по стар Български обичай. Така избитите българи са отмъстени. Именно от тази чаша по-късните мюсулмански царе на Волжка България пият по време на ритуала по възкачването си на престола, в знак на презрение към лекомислието и безотговорността на езичника владетел.
През 989 г. при управлението на сина на Светослав Владимир руснаците приемат християнството от българите. Древноруската Йоакимовска летопис разказва, че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите. В ръкописа четем още, че “българският цар Симеон изпратил в Русия учени йереи (свещеници) и книги”.
Иван Грозни е Последния потомък на Лачините (Рюриковите) от Рода ДУЛО, през 1552 г. в братоубийствена война превзема отслабената от Монголските нашествия Волжка България.
Краят на Волжка България съвпада с края на династията РЮРИКОВИЧИ (Лачини) от рода Дуло. Когато Иван Грозни умира през 1584 г., синът му цар Феодор (1584-1598 г.) предава цялото управление на българският Цар Борис Годунов, бъдещ император на Русия. От Борис Годунов произхождат по права линия руските династии през Петър Велики до Романови включително. Той разширил руската територия до р. Енисей и я запазил.
Така Русия се управлява от българи, от самото си основаване до идването на болшевиките.
И РУСИЯ ПАК ЩЕ СЕ УПРАВЛЯВА ОТ БЪЛГАРИ, А РЕКА ВОЛГА ПАК ЩЕ ТЕЧЕ ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ (казва Учителя Дънов в една от своите лекции).
Димитър Шишманов е трети (отляво-надясно, на заден план) на тази снимка с цар Борис III
Проф. Иван Шишманов – баща на Димитър и зет на проф. Михайло Драгоманов
.gif)
.gif)
Сондажи за злато в Розино, снимка: "Велосити Минералс"
.gif)
