Една от формулировките на знаменития закон за всемирното привличане на телата на Нютон гласи: “Всяка частица във Вселената привлича която и да е друга частица със сила (F), право пропорционална на произведението на техните
маси (m1 m2) и обратно пропорционално на квадрата на разстоянието (r2 ) между тях – F =Gm1 m2/r2 ”, където G=(6,6720±0,0041).10-11 N.m2/kg2 е гравитационна константа. Направена е и уговорката, че разстоянието се измерва между
центровете на телата, което не означава, че гравитационната сила по някакъв начин “излиза” от тези точки или, че цялата маса на телата е съсредоточена в техните центрове. Вдействителност всички частици, съставящи материалните тела се
привличат взаимно, но тяхното сумарно действие е такова, че резултатната сила на привличане е насочена по линията, свързваща центровете на телата.
Новата Вакуумна теория счита вакуума за вид материя, тангенциалната съставна на
движение на която е отговорна за гравитационните процеси.
Сателитите се движат с определени скорости, съответстващи на скоростите на движение на вакуума по орбитите.Плътността на масата на вакуума е
90% от цялата маса на Вселената, като се очаква тази маса да има решаваща роля в
гравитацията. В тези и други изследвания, се приема лявото (обратно на посоката на движение на часовниковата стрелка) тангенциално движение
да предизвиква явлението привличане, а дясното – “отблъскване” на всички тела,
притежаващи маса, включително и на квантово ниво .
Забелязано е, че в северното полукълбо на Земята въздушните вихри, като смерчовете, тропичните циклони и водовъртежите , погледнати от страната насеверния полюс се движат наляво, при това с ясно изразена спирала за последните две. Увивните растения също израстват нагоре, описвайки лява спирала
Учените са установили, че в южното полукълбо същите движения са надясно. Всъщност, от гледната точка на северния полюс на Земята, формите и в двете полукълба са едни и същи – леви спирали, което говори за една обща причина, въздействаща на телата (частиците) на планетата. Обикновено, като причина за
тези движения се изтъква силата на Кориолис, като резултат от въртенето на Земята около собствената си ос (нека отбележим – отново ляво движение), въпреки, че той самият е говорил за формално ускорение, а не за сила. Ако приемем, че някои явления могат да бъдат обяснени чрез силата на Кориолис
(макар и формално), то са открити други, за които е необходимо допълнително пояснение.
На фиг.20 са изобразени трите големи “клетки”, които влияят на общото движение навъздушните маси около земната повърхност и долната част на тропосферата.
Какво забелязваме, наблюдавайки фигурата?
Първо, удивителната красота на симетрията – три еднакви “клетки” в северното
полукълбо и три абсолютно съответни в южното, паралелни на земния екватор. Всяка от тях заема по 300 северна или южна ширина и се простира средно от 0 до 10 km височина. Самото съществуване именно на три (шест) броя “клетки” не се обяснява от традиционните теории.
Ако отклонението на ветровете може да се обясни чрез силата на Кориолис, то на въпроса защо в зоните между екватора и 30-ия паралел и между 60-ия паралел и полюсите преобладават приземни ветрове с посока към екватора, а в зоната между 30-ия и 60-ия паралели – към полюсите, няма задоволителен отговор.
Второ, наличието на бързи (до 400-600 km/h) тропосферни струйни течения, които
обикалят Земята наляво на около 10 km височина.
Причината за споменатите явления, според Вакуумната теория, вероятно е една –
лявото пространствено спираловидно движение на вакуумната материя, в частност
около Земята. Лявата кръгова съставна на това движение е отговорна за лявото въртене на нашата планета около собствената си ос, за лявото въртене на Луната около Земята, за лявото движение на въздушните маси в струйните течения и т.н. Постъпателното движение по витките на спиралата, през около 300 за 10 km височина, обяснява формирането на въздушните “клетки”.
Нека съсредоточим вниманието си на процесите, протичащи на повърхнината,
отстояща от Земята на тази височина. В зоните между екватора и 30-ия паралел и между 60-ия паралел и полюсите, спиралите на вакуума “пробождат” тази повърхност с посока от екватора, а в зоната между 30-ия и 60-ия паралели – от полюсите, предизвиквайки съответното движение на въздушните маси. В този случай, зоните с повишено и понижено налягане и приземният вятър са следствие от това, което се случва на 10 km височина. Точно на 30-ия и 60-ия паралели (вероятно и на екватора) векторът на скоростта на вакуума е успореден на екватора, образувайки с цялата си амплитуда струйните течения.Възниква въпросът, дали това явление е уникално за Земята. Снимките на някои планети, които притежават атмосфера (фиг.21) показват зони, удивително сходни с тези от фиг.20. Това се и очакваше, тъй като причината е една, обща за всички материални тела, били те планети или атоми. Съвременната наука и техника не разполага с инструменти, с помощта на които да се регистрира вакуумната материя, но по някои обекти, процеси и явления и техните форми, разглеждани като следствия, може да съдим за причината - спираловидно движещия се вакуум .
Снимките на тези космични обекти ни показват поне две неща: Първо. Прекрасната форма на обектите, но тази форма ни подсказва (потвърждава)
кръговото (тангенциално) движение на вакуума, а снимки 2 и 3 са ярко потвърждение за неговото спираловидно движение;
Второ. И на трите снимки се виждат по два обекта, които са свързани в двойки, или
поне си взаимодействат гравитационно. Съгласно закона за всемирното привличане на Нютон, гравитационната сила би следвало да бъде насочена по направление на разстоянието между центровете на масите на обектите, респективно и частиците, които си обменят, да се движат в това направление. Но частиците се движат в направление на най-малкото съпротивление – т.е. по “течението” на вакуума.
Нека направим една уговорка. Всички резултати са получени на основата на
качествени изследвания и тяхната силна страна е, че отговарят на въпросите “защо нещата се случват именно така”, но тъй като е допуснат известен произвол в подбора на примерите, то може да се оспори тяхната вярност. В този смисъл Анри Поанкаре, по повод правилата за формулиране на физичните закони е казал: “… ние избираме тези правила не затова, че те са верни, а защото те са най-удобни … с други думи казано, всичките тези правила, всичките тези определения са само плод на неосъзнато споразумение.”
Модел на възникване на Слънчевата система
Ако сме получили известно споразумение, то може да продължим по същността на
темата – да не би да се окаже, че нашата планета (и само тя ли?) е куха. За целта ще
използваме един модел за формирането на планетите от Слънчевата система, приет от повечето учени по света На първата рисунка е изобразено Слънцето и облака от частици, които се
движат съвместно и организирано (наляво) около центъра на масата на системата.
Обикновено, това състояние на нещата се приема за даденост, без да се търси движещата сила, предизвикала движението. Нашето обяснение е, че това, което не се вижда (тъй като не излъчва и не отразява светлината) и е изобразено в черно на рисунките, представлява вакуумна (тъмна) материя, движеща се по указания начин, увличайки видимата (светла) материя.
Втората рисунка отразява процеса на кондензация на материята около локални
(орбитални) центрове на маси, за които могат да послужат по-големи частици или група частици. Да си припомним, че всички частици се привличат взаимно. Вакуумната интерпретация на процеса е в съгласие с модела, пояснявайки причината за кондензацията на материята и нейното движение.
И така, въпрос на време е да се достигне до картината, която наблюдаваме сега.
Планетите са “почистили” донякъде пространството около себе си , създавайки локални области на кръгово (отново ляво) движение. Свидетелство за това е движението на болшинството от естествените сателити на планетите. Наистина, наблюдават се и изключения от правилото, но се счита, че тези спътници са “пришълци”, прихванати допълнително на по-късен етап от развитието на Слънчевата система и ние сме съгласни, защото малките изключения само потвърждават правилото.
Особено интересен е вторият етап, когато реално се формират планетите. С каква
информация разполагаме за него, примерно за нашата планета?
1. Веществото се намира в прахообразно и газообразно състояние;
2. Оформя се локално образувание от частици с общ център на масата им (бъдещ
център на Земята);
3. Частиците се въртят вихрово около този център, а взети заедно и около Слънцето;
4. Всяка една частица (група) представлява (притежава) суб-локален център, около
който вакуумът се движи спираловидно и съдържа тангенциална съставна,
отговорна за гравитационните процеси
5. В резултат на всеобщото ляво кръгово движение, всички частици се привличат
взаимно .
Фигура 24 е съставена, изхождайки от достъпната ни информация. Като отчитаме, че около всяка частица (група, обем от маса) се създава ляво кръгово движение на вакуума, забелязваме: - лява сумарна тангенциална съставна на движението на вакуумната материя в близост до земната повърхност, отговорна за ефекта гравитационно привличане на телата към центъра; - дясно сумарно (резултатно) движение в близост до бъдещия земен център, предизвикващо ефекта гравитационно “отблъскване” от центъра. В лявата част на фигурата (под лупа) е показано вероятното спираловидно движение
на вакуума около един център (обем, суб-локален център) от земна маса, включително до ниво атом. За да разберем същността на процеса на формиране на Земята се предлага следния мислен експеримент. Нека се пренесем във времето и да се придвижваме дискретно (на отсечки) към бъдещия център на нашата планета, като сме въоръжени със съвременните знания и технически инструментариум. Правейки си почивки на определени разстояния от този център, ние измерваме силата на гравитационно привличане и констатираме, че тя нараства, с известна точност, по закона на Нютон, или, с по-висока точност, в съгласие с Общата теория на относителността на Айнщайн.
Достигайки радиуса, на който се намират най-външните частици на бъдещата Земя,
измерваме максимума на силата и това не ни учудва, защото виждаме, че всички частици, формиращи гравитацията се намират “под нас”. Следователно “стремежът” на движение на частиците ще бъде в посока на уплътняване на Земята към нейния център. Ние също продължаваме да се движим в тази посока и започваме да констатираме, че гравитационната сила намалява. Това се очакваше, тъй като все по-малко земна маса остава “под нас”, но сме леко смутени, че се появи разлика от известните ни закони. Изненадата е пълна, когато измерваме “безтегловност” на, примерно, половината от разстоянието между повърхността и центъра на Земята. Тук правим голяма почивка за да анализираме създалата се ситуация. Изчисленията показват, че колкото земна маса се намира “под нас”, точно толкова е останала и “над нас”. Двете маси ни привличат с еднакви по големина сили с различни посоки, едната е насочена към центъра, а другата – към повърхността.
Ако направим още няколко стъпки в посока на центъра ще регистрираме нарастваща
резултантна сила на “отблъскване” към повърхността. Всъщност отблъскване няма, а е налице по-голяма сила на привличане, пропорционална на по-голямата земна маса “над нас” и квадрата на разстоянието до повърхността. Естествено, когато цялата маса остане “над нас”, силата ще бъде максимална по амплитуда и “стремежът” на частиците в този обем ще бъде да се уплътняват в посока на повърхността. В резултат се получи, че частиците в обема около повърхността и тези около центъра ще се стремят едни срещу други, уплътнявайки Земята към някакъв среден радиус докато се достигне настоящата плътност на планетата. Логично е да приемем, че около центъра ще се образува кухина, наподобяваща формата на земното кълбо.
Модели на строежа на Земята
На тази основа имаме нов модел за строежа на Земята (фиг.26). В лявата част на фигурата е изобразен моделът, който има най-голяма популярност сред научните среди. Следвайки логиката на този модел и научната информация за него е съставен новия моделвдясно. Въпреки неговата, на пръв поглед, екзотичност и абсурдност, той не противоречи на нито един от познатите ни физични закони. Напротив, потвърждава категорично единството на Природата на основата на детерминизма, т.е. на причинно-следствените връзки между процесите и явленията, ревностни последователи на който са споменатите по-горе велики учени.
След като моделът се основава на фундаментална причина, вечното и неунищожимо спираловидно движение на една единствена субстанция – тъмната вакуумна материя, той може да се окаже в сила за останалите планети от Слънчевата система и техните сателити, а защо не и за Вселената като цяло. Космологичен аспект на новия модел
Господстващ в нашето съвремие е моделът на разширяващата се Вселена, водеща
своето начало от момента на Големия взрив. Какви проблеми се забелязват в този модел:
1. На въпроса “какво е имало преди Големия взрив”, обикновено се отговаря, че
въпросът няма смисъл, защото дотогава не е имало нито пространство, нито време;
2. Използвайки закона на Хъбъл, лесно може да се изчисли, че от определено
разстояние нататък, скоростта на разбягване на далечните обекти на Вселената ще надвиши
скоростта на разпространение на светлината, което противоречи на Теорията на
относителността;
3. Не се наблюдава разбягване на обектите в границите на галактиките и в групите
галактики;
4. Силно е затруднението при обясняване движението на ръкавите на спиралните
галактики, което не се подчинява на познатите ни закони и усилията са насочени към
търсенето на скрита (тъмна) маса, отговорна за това движение;
5. На специалистите е известен така наречения “ламбда-проблем” от Общата теория
на относителността.
Ето как се вписва новият модел за обяснение на някои проблеми в космологичен
аспект (фиг.27).
Ако приемем, че Вселената се намира на етапа на своето формиране, по аналогия с втория етап от формирането на Земята , то моделът “Куха Земя” ни предлага: - ляво глобално движение на вакуума в близост до “повърхността” на Вселената, отговорно за ефекта гравитационно привличане на обектите (телата) към центъра; - дясно глобално (сумарно) движение на вакуума във вътрешността на Вселената, предизвикващо ефекта гравитационно “отблъскване” от центъра. Възможно е на тази причина да се дължи ефекта “разширяване” на Вселената(“разбягване” на галактиките) в частта, която наблюдаваме. Всъщност, тя колкото се
“разширява”, толкова се “свива” и клони към модела на Бонди за Стационарна Вселена.
Същественият въпрос наистина е на какъв етап от развитието си е Вселената. Ако тя
вече е формирана, аналогично на Земята, планетите, Слънчевата система, галактиките и галактичните купове, където не се наблюдава никакво разширяване или свиване, то стрелките от фиг.27 показват просто посоките на движение на вакуума и ние наблюдаваме ефекта “стареене” на светлината от далечните звезди при разпространението си през материалния вакуум. Ако Вселената все още се формира, то заедно с последния ефект, би следвало да регистрираме и разширяване в наблюдаемия от нас обем. Нещо повече, би трябвало да наблюдаваме ускорение в движението на далечните галактики. За да успеем да регистрираме и обратния процес (свиване), трябва да съумеем да разширим наблюдаемия обем зад радиуса, към който Вселената се стреми.
Накрая, с риск да предизвикам досада у читателя, ще припомня, че получените
резултати имат предимно качествена стойност. Със сигурност и този модел притежава свои недостатъци и не дава еднозначен отговор на въпроса от темата. Главното му предимство е, че дава надежди за единно описание на Природата, отговаряйки на многобройните въпроси “защо”. Естествено, експериментът е този, който ще потвърди, уточни или отхвърли теоретичните хипотези на предложената разработка.
Изводи: 1. Получени са нови свидетелства, които потвърждават първичната роля на
тангенциалното движение на вакуумната материя в гравитационните процеси. В
общия случай, това движение най-вероятно е спираловидно, съдържащо тангенциална
и радиална съставни;
2. Дадено е възможно обяснение на причините за образуването на “клетките” на
Хадли и струйните течения в атмосферата на Земята;
3. Предложен е нов модел за строежа на нашата планета, който не противоречи
на известните ни природни закони. Предположението за съществуване на кухина около
центъра на Земята не е по-фантастично от всеобщо приетото допускане, че цялата маса
на планетата е съсредоточена в нейния център, прекрасно знаейки, че това не е вярно;
4. Разпространявайки модела в космологичен план се подкрепят моделите и на
ускорено разширяващата се Вселена (в областта на наблюдаемата от нас част), и на
стационарната Вселена (като цяло). penchoan.blog.bg/drugi/2010/09/09/zemiata-e-kuha.603164
phys.uni-sofia.bg/~cpopov/Almanah-pdf/III%20chast/13%20fizicite%20se%20sheguvat/15%20teoriya%20za%20kuhata%20Zemya.pdf
rum33code.net/md/BG/Activities/Publication/Dzanev/4-2.pdf
Няма коментари:
Публикуване на коментар