СЛЕД СМЪРТТА

Всяко познание за съществуването на Второто тяло веднага задава въпроса, върху който човечеството се е замисляло от деня, в който се е научило да мисли. Продължаваме ли да живеем? Има ли живот извън гроба? Нашата религия ни казва да вярваме с упование. Това не е достатъчно за човека, който мисли със силогизми и търси общовалидни предпоставки, които са задоволителни и водят до твърдо убеждение.

Всичко, което мога да направя, е да бъда толкова честен и обективен при предаване на информацията, колкото човек може да бъде при напълно субективно преживяване. Вероятно моите предпоставки ще бъдат от значение и за вас, след като ги прочетете.
За първи път срещнах д-р Ричард Гордън през 1942 година в Ню Йорк. Бе защитил докторска дисертация със специалност вътрешни болести. Сприятелихме се и той стана наш семеен лекар. През годините си бе създал много успешна лекарска практика и притежаваше рядко срещано цинично-саркастично чувство за хумор. Мъдростта на преживяното го бе направила много земен реалист. Беше над петдесетте, когато го срещнах за пръв път, затова никога не го бях виждал като млад. Бе нисък и слаб, с права бяла коса, която оплешивяваше.
Д-р Гордън притежаваше две очебийни особености. Бе решил да живее дълго и очевидно затова се отнасяше много внимателно към себе си. Походката му бе преднамерено бавна и внимателна. Бързаше само когато бе абсолютно наложително. По-точно, той се разхождаше бавно с преднамерена предпазливост, вместо да ходи.
Второ — когато някой го посетеше в офиса му, той само хвърляше бегъл поглед през вътрешния вход, а после нарочно се втренчваше. Не казваше „Здравей“, не кимваше, нито пък подаваше ръка. Той просто гледаше втренчено, сякаш искаше да каже: „Какво, по дяволите, му има на тоя!“
Без никога да сме говорили за това, д-р Гордън и аз имахме едно топло и близко приятелство. Това е нещо, което се случва без каквито и да са обяснения, без логична причина. Нямахме много общи интереси, освен факта, че заедно участвахме в житейските преживявания в приблизително един и същи момент от историята.
През пролетта на 1961 година посетих д-р Гордън в кабинета му. Закусихме заедно с храна, приготвена от медицинската сестра, която работеше отдавна с него. Изглеждаше уморен и замислен, и аз повдигнах въпроса за това.
— Не се чувствах добре — отговори и после избухна по обичайния за него начин. — Какво от това, не може ли и един доктор да си позволи веднъж да боледува!
Засмях се и предложих да прави нещо друго, например да посети своя семеен лекар.
— Ще го направя — каза той отсъстващо, после възвърна нормалното си поведение. — Но първо заминавам за Европа.
Казах, че звучи прекрасно.
— Вече имам билети — продължи той. — Преди сме ходили много пъти, но искам да видя много места, които съм пропуснал. Бил ли си някога в Гърция, Турция, Португалия, Испания, Египет?
Казах, че не съм.
— Е, да, ама трябва да го направиш — каза той, като бутна настрани храната си. — Иди, когато имаш този шанс. Не бива да пропусна места като тези. Няма да пропилея шанса си.
Отговорих, че ще направя всичко, което ми е възможно, но и нямам такава тлъста клиентела, която ме очаква, докато се върна. Но той отново бе станал сериозен.
— Боб?
Чаках го да продължи.
— Не ми харесва начина, по който се чувствам — каза замислено. — Не го харесвам… защо не дойдете с жена ти на гости у нас?
Бих желал да бяхме го направили.
Д-р Гордън и съпругата му отплуваха за Испания след около седмица. Не ми изпрати и ред, но предположих, че се пекат някъде по средиземноморските плажове.
Шест седмици по-късно г-жа Гордън телефонира. Докторът се бе разболял в Европа и те трябвало да съкратят екскурзията си. Той бе отказал лечение зад океана и бе настоял да се върнат вкъщи. Тъй като чувствал силна болка, веднага постъпил в болница за изследване.
Не успях да го посетя в болницата, но се информирах постоянно за състоянието от съпругата му. Изследванията дадоха положителен резултат. Откриха това, което търсеха — рак на стомаха, неподлежащ на лечение. Нищо друго не би могло да се направи, освен да му бъдат създавани удобства, доколкото е възможно. Той нямаше никога да напусне болницата. Поне жив. Или още по-точно — физически жив.
Като научих това, реших, че по някакъв начин трябва да видя д-р Гордън. Сега вече всичко бе ясно, както повечето неща в ретроспекция. Сигурен съм, че още в деня, когато бяхме в кабинета му, той вече е знаел за състоянието си. Все пак бе интернист. Сигурно бе разпознал проявите и симптомите в своята собствена лаборатория. Тази бе причината за съвсем внезапната екскурзия до Европа. Той определено не би изпуснал последния си шанс! И не го направи.
Нуждата да говоря с д-р Гордън изглеждаше неотстъпна. По време на всичките ни разговори никога не бях му споменавал за своя „див талант“ или за това, през което бях преминал. Мисля, че се страхувах от начина, по който щеше да отметне назад глава и да се разсмее, и щеше да ме прати при сина си, който бе психиатър.
Сега бе различно. Той бе изправен лице в лице с нещо, за което може би щях да му помогна за промяна. Не знаех как това, което ми се бе случило, можеше да помогне, но имах дълбокото убеждение, че ще свърши работа.
Многократно се опитвах да посетя д-р Гордън, но само на жена му разрешаваха да влиза в стаята. Накрая помолих г-жа Гордън да ми помогне да вляза и да го срещна. Обясни ми, че докторът чувствал толкова силна болка, че през по-голямата част от времето бил държан под силна наркоза. По тази причина много рядко бил в съзнание и с бистър ум. Обикновено успявал да я познае в ранни зори, но дори и това не ставало всеки ден. Казах й, че имам да му съобщя нещо много важно. Не бях подробен. Но дори и в скръбта си тя изглежда разбра, че имах намерение да му предам послание, което бе нещо повече от успокоение. Интуитивната жена намери решението.
— Защо не му напишете писмо? — предложи тя. — Ще му го занеса.
Казах, че се страхувам дали той ще може да го прочете.
— Ако го напишете, аз ще му го прочета, когато е в съзнание, за да го разбере.
Така и направихме. Тя го прочиташе отново и отново на д-р Гордън, винаги когато бе в съзнание. По-късно ми каза, че тези повтарящи се четения са били по негово настояване, а не по нейно предложение. Имаше ли нещо в писмото, което той искаше да запази дълбоко в паметта си?
Когато го чух, усетих силно чувство на съжаление. Може би все пак той нямаше да се облегне назад и да се разсмее. Трябвало е да споделяме повече неща помежду си, ако само бях събрал куража да обсъдя с него моите „дейности“. Ето и някои пасажи от писмото до д-р Гордън.

„… И запомни всички уроци, които ми даде, защото знаеше, че съм разтревожен от нещо. Ето кога започна всичко. Сега, докато си в болницата за известно време, би могъл да опиташ да го откриеш за себе си. По такъв начин няма защо да вярваш само на моите думи. Ще можеш да правиш нещо, докато се възстановяваш.
Първо трябва да приемеш възможността, да я преработиш през своя опит, че можеш да действаш, мислиш и съществуваш без ограниченията на физическото тяло. И не казвай на жена си да ме прати при онзи психиатър, който е и ваш син. За разрешаването на проблема се изисква нещо повече от Фройд. Освен това, той си печели достатъчно добре и без пациент като мен.
По време на всичките ни разговори не изглеждаше уместно да се спирам на тази тема. Но тъй като си вързан за леглото, размисли сериозно. Може би по-късно ще бъде от полза. Надявам се сам да откриеш някои неща, които съм пропуснал. Всичко зависи от това дали ти самият ще успееш да усъвършенстваш способността «да напускаш» физическото си тяло, докато мързелуваш в болничното легло. Стане ли, ти ще намериш много способи, които ще ти бъдат полезни. Може би това е начинът да се справиш с физическата болка. Не знам. Опитай все пак.“

„… С цялата искреност, която мога да събера, настоявам, Дик, помисли за това. Ти вече ще си преминал крайъгълния камък, когато няма да правиш нищо повече от това да приемеш, че твоето второ нематериално тяло действително може би съществува. Веднъж постигнал това, единствената пречка пред теб ще бъде страхът. А няма нужда да го правиш. Все едно да се страхуваш от сянката си. То е по-скоро естествено, отколкото странно. Свикни с тази идея. Липсата на съзнателни преживявания с второто ти тяло не означава непременно, че има нещо, от което да се страхуваш. Неизвестността е страшна само докато съществува като такава. Ако можеш да се закачиш за това, ти няма да имаш нужда от страх. Тогава и само тогава опитай формулата, която съм написал тук. Не зная какъв е ефектът от всички лекарства, които взимаш. Лечението може да помогне или да навреди на техниката. Но наистина опитай! Първия път може да не свърши работа, но може и да заработи.“

„… Най-важното, моля те да ме уведомиш как се справяш с него. Може би като се оправиш, бих могъл да дойда, за да обсъдим всичко в детайли. Бих дошъл и сега лично, но знаеш колко строги са болничните правила. Ако разкажеш на жена си за някои свои опити, сигурен съм — тя ще ми ги предаде. Но все пак е по-добре да ги чуя лично от теб по-късно. Само ми дай знак…“

Г-жа Гордън не ме уведоми дали той наистина е правил опит. Почувствах, че е твърде разочароващо да я разпитвам подробно точно в този момент. Тя бе изключително тъжна и напрегната, знаейки, че състоянието на мъжа й е крайно влошено. Все още не съм сигурен дали бе разбрала, че моето писмо би могло да бъде разтълкувано като предложение за подготовка за смърт.
Няколко седмици по-късно д-р Гордън изпадна в кома. Той почина в мир, без да се връща в съзнание.
Няколко месеца мислех да направя опит за „посещение“ при д-р Гордън, където и да бе. Той бе първият ми близък човек, който умря, откакто развивах моя див талант. Бях едновременно любопитен и обективен. Това бе първата такава възможност. Мислех, че д-р Гордън нямаше да се обиди, ако продължаваше да съществува.
Сега, знаейки за такива неща, реших, че той вероятно се нуждае от почивка, преди да се намеся в нещата, които правеше. Също исках да събера допълнителен кураж и за самия мен. Това бе експеримент, който преди не бях опитвал. Можеше наистина да бъде опасно.
И ето, един съботен следобед направих опита. Мина час, докато постигнах състоянието на вибрации. Най-накрая се гмурнах вън от тялото, като ликувах наум. Имах огромното желание да видя д-р Гордън.
След миг започнах рязко да се издигам нагоре и скоро единственото, което можех да видя, бе неясно движение и чувството за много фин въздушен поток около тялото ми. Почувствах също ръка под левия си лакът. Някой ми помагаше да отида там.
След нещо, което изглеждаше като безкрайно пътуване, изведнъж спрях (или пък бях спрян). Малко объркан стоях в голяма стая. Впечатлението ми бе, че това е учреждение от някакъв вид. Ръката под лакътя ме поведе към една врата и ме спря точно пред нея. Оттам можех да погледна в съседната стая. Мъжки глас проговори почти в лявото ми ухо.
— Ако стоиш точно тук, докторът ще те види след миг.
Кимнах в знак на съгласие и стоях, чакайки. В стаята имаше група мъже. Трима или четирима от тях слушаха внимателно един млад мъж, на около двайсет и две години, който възбудено им обясняваше нещо, жестикулирайки.
Не виждах д-р Гордън и продължих да го очаквам всеки момент. Колкото повече чаках, толкова по-горещо ми ставаше. Накрая така се сгорещих, че наистина започнах да се чувствам некомфортно. Не знаех каква бе причината, която ми причиняваше тази горещина, и не бях сигурен, че мога повече да търпя. Наистина имах усещането, че поток от предчувствия пробягва през лицето ми. Разбрах, че повече не мога да понасям това. Горещината бе нетърпима. Ако д-р Гордън не се появи скоро, ще трябва да си тръгна, без да съм го видял.
Обърнах се и отново погледнах към групата мъже, като си мислех, че трябва да ги попитам за д-р Гордън. Точно в този миг нисък, слаб млад мъж с буйна коса спря на средата на разговора си и ме погледна напрегнато за момент. След този прост, къс поглед той се обърна към другите мъже и продължи оживения разговор.
Жегата стана непоносима и аз реших да си тръгвам. Не можех повече да чакам д-р Гордън. Като използвах наученото от мен движение, бързо се издигнах нагоре и излязох от стаята. Пътят обратно бе много дълъг. След съединяването с материалното проверих физическото си тяло. Чувствах студ и се бях схванал. Със сигурност по бузите ми не пълзяха потоци от усещания.
Разочарован, седнах и записах всичко за пътуването. Бях се провалил по някаква причина. Не бях успял да видя д-р Гордън. Отсъствието ми от материалното бе два часа.
По наследство съм много упорит. Следващата събота опитах отново. Точно в момента, когато бях напуснал физическото си тяло и виках името на д-р Гордън, един глас проговори точно до мен почти раздразнен.
— Защо искаш отново да го видиш? Нали го видя миналата събота!
Бях толкова изумен, че се друснах в материалното почти веднага. Станах и разгледах кабинета си. Не забелязах нищо ненормално. Помислих да опитам отново, но реших, че вече е твърде късно за нов опит същия ден.
Миналата събота. Нищо важно не се случи миналата събота. Не се получи. Погледнах записките си за „Миналата събота“. И ето че го открих.
„Докторът ще ви види след минута.“ какво можеше да е след минута? Нисък, слаб млад мъж с рошава буйна коса се обърна и ме погледна напрегнато. Той ме гледаше, без да каже дума, сякаш мислеше. Перфектното описание, което бях направил, бе за д-р Гордън на двадесет и две години, а не на седемдесет.
Сякаш това всяваше повече от всичко друго доверие към преживяното. Очаквах да видя мъж на седемдесет. Не го бях познал, защото той не изглеждаше така, както бях очаквал. Ако приемех това за халюцинация, евентуално бих срещнал седемдесетгодишния д-р Гордън.
По-късно, при едно посещение в дома на вдовицата на доктор Гордън, реших да видя стара снимка, когато е бил на двадесет и две. Разбира се, не казах на г-жа Гордън защо искам да видя снимката. Отлично подхождаше на мъжа, когото бях видял и който ме бе видял „там“. Тя спомена също, че на онази възраст той е бил много енергичен и активен, винаги бързал и имал рошава руса коса.
Някой ден отново ще опитам да посетя д-р Гордън.
Друг път, в очакване да сменим щата, в който живеехме, продадохме къщата си. Дойде един купувач, и то съвсем ненадейно. Като временна мярка взехме къщата под наем за годината преди нашето преместване.
Бе интересна къща, построена на върха на една скала, точно над малка рекичка. Дадохме я под наем чрез посредник и никога не се срещнахме или свързахме със собственика. Жена ми и аз заехме основната спалня на първия етаж.
Една седмица след като се настанихме, си легнахме и жена ми заспа почти веднага. Лежах там в полутъмното и гледах през големия от пода до тавана прозорец към нощното небе. Без да го желая, почувствах началото на познатите вибрации. Чудех се дали на новото място всичко ще бъде наред с преживяването.
Леглото ни бе разположено откъм северната стена.
Отдясно на леглото бе вратата за хола. Вляво от леглото бе вратата за главната баня.
Тъкмо бях започнал да се издигам от физическото си тяло, когато забелязах нещо точно там. Беше бяла фигура с основните мерки и прилики на човек.
Бях станал много предпазлив с „непознати“ и затова изчаках да видя какво ще се случи. Бялата фигура се доближи, заобиколи леглото и мина на около трийсет сантиметра от моята част, като отиде към банята. Успях да видя, че бе жена със среден ръст, с тъмна, права коса и особено дълбоки очи, нито млада, нито стара.
Тя остана в банята съвсем кратко, след това се втурна в стаята и започна отново да обикаля около леглото. Седнах (нефизически — сигурен съм) и се доближих да я докосна, да видя дали мога.
Забелязвайки движението, тя спря и ме погледна. Когато проговори, можех да я чуя съвсем ясно. Можех да виждам прозореца и завесите зад нея и през нея.
— Какво мислиш да правиш с картините?
Бе женски глас и можех да видя как се движеха устните й.
Като не знаех какво да кажа, опитах се да й дам задоволителен отговор и я успокоих, като потвърдих, че ще се погрижа за тях.
Като чу това, тя леко се усмихна. После приближи двете си ръце и хвана моята, като нежно я притискаше. Почувствах ръцете — те бяха нормални, топли и живи. Тя леко стисна моята ръка, нежно я пусна, обиколи леглото и излезе през вратата.
Чаках, но тя не се върна. Легнах си, върнах се към физическото и се изнизах от леглото. Отидох до вратата на хола и погледнах към другите стаи. Там нямаше никой. Обиколих навсякъде, но не намерих жива душа. След като записах случилото се, отново си легнах.
Няколко дни по-късно срещнах психиатъра, който живееше в съседната къща, д-р Семюел Каан. (Продължавах случайно да се срещам с психиатри!) Попитах го дали познава хората, в чиято къща живеехме.
— Да, разбира се, познавам ги добре — бе отговорът му. — Г-жа В. почина преди около година. После г-н В. отказа да влезе в къщата, премести се и повече не се върна.
Казах, че е много жалко, тъй като това бе една чудесна къща.
— Това все пак бе нейната къща, нали разбирате. Същественото е, че тя умря точно тук, в спалнята, която заемате вие.
Отговорих, че това е много интересно. Тя сигурно много си е харесвала къщата.
— Да, наистина — отговори д-р Каан. — Много харесваше картини. Беше ги закачила навсякъде.
Попитах го дали случайно не притежава някаква снимка на г-жа В.
— Трябва да проверя — замисли се за момент. — Имам, разбира се. Мисля, че е на групова снимка, която е направена в клуба. Дано да я открия.
Д-р Каан се върна след няколко минути. На снимката имаше около петдесет-шейсет мъже и жени, някои от тях само глави, така както стояха в редици.
Д-р Каан погледна внимателно снимката. „Тук някъде е, сигурен съм.“
Погледнах през рамото снимката. На втората редица имаше едно познато лице. Посочих го с пръст и попитах дали това не е г-жа В.
— О, да, да, това е г-жа В. — Погледна ме първо с любопитство, а след това с разбиране каза: — Сигурно сте открил нейна снимка в къщата.
Потвърдих. Много предпазливо попитах д-р Каан дали г-жа В. не е имала някакви необикновени маниери или нещо подобно.
— Не, или поне не си спомням — отговори той. — Но ще помисля. Не може да не е имала някакви.
Благодарих му и реших да тръгна. Обърнах се, защото той отново ме повика.
— Я почакайте, наистина има нещо — каза докторът. Попитах какво е то.
— Когато и да беше щастлива или благодарна за нещо, тя взимаше ръката ви между дланите и леко я стискаше. Ще ви свърши ли работа?
Това помогна.
С натрупване на опита станах малко по-уверен, че бих могъл да използвам тези възможности в сфери, които сигурно бяха необикновени. Близък мой приятел — Ендрю Бансън, бе на моята възраст и имахме много общо помежду си. Познавах го от около осем години. Той между другото бе и пилот. Често летеше на самолети от своята компания. Един от изследователските му интереси бе антигравитацията, за която бяхме говорили многократно. Той притежаваше лаборатория, където провеждаше опити в тази област. Между въпросите, които обсъждахме във връзка с гравитационните му изследвания, бе и този дали един или дори двама души биха могли да достигнат сами ефективен резултат за антигравитацията в този век на огромен брой изследователски групи и крайно скъпа апаратура.
По време на командировка в Ню Йорк през 1964 година ми се отвори един час свободно време следобед, което прекарах в хотелската стая. Реших да подремна. Легнах и тъкмо заспивах, когато чух гласа на г-н Бансън.
— Има начин да се докаже съществуването на антигравитацията. Единственото, което трябва да направиш, е сам да извършиш опита. А ти си тренирал това.
Станах напълно буден. Знаех за какво ставаше дума, но не бях имал смелостта да го направя. Но защо гласът на г-н Бансън звучеше така реално в съня? Погледнах часовника до леглото. Беше точно три и петнайсет. Бях напълно буден сега, за да спя, затова излязох.
Когато след два дни се върнах вкъщи, жена ми бе много мълчалива. Попитах какво се е случило.
— Не искахме да те тревожим в Ню Йорк, но Ендрю Бансън е мъртъв. Загинал е, докато се е опитвал да приземи един самолет — каза тя.
Спомних си гласа на г-н Бансън в Ню Йорк и я попитах дали г-н Бансън не е загинал преди два дни, около три и петнайсет след обяд.
Жена ми ме разглежда дълго, преди да отговори:
— Да. Точно тогава се е случило.
Не ме попита откъде знам. Отдавна бе престанала да ме пита.
Няколко месеца не правих никакви опити да „отида“ при г-н Бансън. По неизвестна причина предположих, че ще се нуждае от почивка. Имах работа с насилствена смърт и все още не бях сигурен дали бях прав.
Накрая станах нетърпелив. В събота следобед легнах с решение да посетя г-н Бансън.
След около час подготовка най-накрая се измъкнах от физическото и започнах да пътувам с висока скорост през нещо, което приличаше на мрачен тунел. Крещях наум „Ендрю Бансън“ отново и отново, докато пътувах.
Изведнъж спрях или бях спрян. Някой ме държеше съвсем мирно в изправена поза. След миг от една дупка в пода започна да излиза бял газ. Облакът започна да се оформя и някакво чувство ми подсказа, че това бе г-н Бансън, въпреки че не можех да го видя много добре или да различа чертите му. Веднага заговори много възбудено и радостно.
— Боб, не би повярвал повечето неща, които се случиха, откакто съм тук!
Нищо повече. По сигнал от някого облакът от бял газ загуби човешката си форма и сякаш бе всмукан в малката дупка на пода. Ръцете върху лактите ми ме направляваха и скоро се върнах към материалното.
Халюцинация, получена по пътя на самовнушението? Най-малкото бе оригинална. Никога не бях чел нещо подобно. Дали това обяснява съвпадението на времето в хотелската стая в Ню Йорк? Има и нещо още. През 1964 година на шейсет и две години почина баща ми. Въпреки че в детството бях доста непокорен към бащините съвети, като възрастен мъж чувствах баща си съвсем близко до мен. Сигурен съм, че и той ме е чувствал по същия начин.
Той бе получил удар преди няколко месеца и остана почти напълно парализиран и неспособен да говори. Последното очевидно бе най-мъчително, което бе съвсем естествено за човек-лингвист, чийто живот бе посветен на изследването и ученето на езици.
През този период, когато го посещавах, той правеше изключително сърцераздирателни опити да ми говори. Искаше нещо да ми съобщи. Очите му молеха да го разбера. Само леки стенания излизаха от устните му. Постарах се да го успокоя, говорих му. Правеше всичко възможно да ми отговори. Дори не мога да кажа дали въобще разбираше думите ми. Баща ми почина тихо в съня си в един следобед. Животът му бе плодотворен и успешен. Смъртта му донесе смесени чувства на скръб и сякаш на освобождение.
Непрекъснато разбирах значението на някои от земните знания и вяра, които бях научавал от баща си. Винаги ще му бъда признателен.
Този път смъртта на един твърде близък за мен човек ми донесе малко по-малко трепет и вълнение, отколкото бях преживявал преди. А може би познатото, най-малкото чувството за известност, предизвика по-малко нетърпение и повече упование.
Единствената причина, поради която изчаках няколко месеца, бе необходимостта да го направя. Други потискащи ме въпроси от личния и трудовия ми живот изглежда ми пречеха да се връщам към привичката си да релаксирам. Въпреки това една нощ през седмицата станах в три часа след полунощ и усетих, че трябва да посетя баща си.
Изпълних ритуала си и вибрациите се появиха лесно и равномерно. След малко се освободих без усилие и бях горе, свободен в тъмнината. Този път не използвах викането на ум. Концентрирах мисълта си върху личността на баща ми и „стигнах“ там, където бе и той.
Започнах да се движа бързо в тъмното. В тъмнината не виждах нищо. Само величавото усещане за движение, заедно с притеглянето на гъст — приличен на течност — въздух, минаващ покрай тялото ми. Съвсем като потапянето във вода след гмуркане. Изведнъж спрях. Този път не си спомням някой да ме е спирал, нито пък можех да усетя ръката под мишниците си. Намирах се в полутъмна стая с огромни размери. Изглежда знаех, че това е болница, или конвалесцентен дом, но там не се извършваше никакво лечение, поне такова, каквото ние го познавахме. Започнах да се оглеждам за баща ми. Не знаех какво да очаквам, но най-малкото погледнах напред към една група, която много се забавляваше.
Имаше няколко по-малки стаи освен голямата зала, където стоях. Погледнах в две от тях и във всяка имаше по няколко души, които не ми обърнаха внимание. Започнах да се безпокоя, че съм объркал мястото.
Третата стая бе не по-голяма от килия на монах, с малък прозорец на височината на раменете на срещуположната на вратата стена. Имаше мъж, облегнал се на стената, близо до прозореца, който гледаше навън. Когато влязох, видях само гърба му.
После той се обърна и ме видя. На лицето му се изписа крайно изумление. „Умрелият“ ми баща ми проговори:
— Какво правиш тук?! — Каза го с екстаз като някой, пропътувал половината свят, когато срещне човек, комуто току-що е казал „довиждане“ у дома.
Бях твърде развълнуван, за да говоря. Само стоях и се надявах, че новата ни среща ще бъде радостна, както очаквах. Стана изведнъж. Баща ми се приближи направо, сграбчи ме под мишниците и започна щастливо да ме подхвърля високо над главата си и после обратно долу. Точно както, спомням си много добре, го правеше през детството ми, така както много бащи правят с малките си синове.
Той ме остави обратно на земята и аз се бях успокоил достатъчно, за да му проговоря. Попитах го как се чувства.
— Сега вече много по-добре. Болката ми премина.
Сякаш му бях напомнил нещо, за което той отдавна бе забравил. Явно енергията се отвеждаше от него и той се отдалечи уморен. Гледах го и разбрах, че е забравил за присъствието ми там. Изглеждаше съвсем слабичък и на около петдесет. Или поне такъв го бях виждал на снимки от тази му възраст.
Почувствах, че срещата бе приключила. Нищо повече нямаше да се случи. Излязох от стаята, после „стигнах“ вън от сградата. Върнах се към материалното тяло. Трябваше ми по-малко време да се прибера, отколкото да отида при баща си.
Така ли се бе случило? Наистина ли болката бе толкова силна през онези последни дни, когато той сам не можеше да разбере как да си помогне, за да я отслаби? Ако това бе вярно, какъв ужасен затвор е било тялото му! Смъртта наистина бе благословена.
Ще се опитам ли да го видя отново? Не знам. Не знам дали би трябвало да опитвам.
Имах много такива преживявания, не така лични, но точно толкова впечатляващи. Всички те ме водеха към неизбежните емпирични заключения, които оправдаха много, много часове на страдание, несигурност, страх, самота и разочарование. Това бе прагът на емоционалното претоварване или, както някои биха го нарекли, количествен Скок в мисленето и началото на нова гледна точка и перспектива, позволяващи мъките и радостите в Тук-Сега да попаднат в точната категория на важност (какво е минута, час, година, съпоставени с безкрайността на съществуванието?). Открит бе пътят на реалното, което в края на краищата е доказано несравнимо със съзнанието на човешкия мозък, въпреки че ще продължи да измъчва с лъжливи надежди и да обвинява в криминално престъпление интелектуалното начало.
Това ли е моят отговор? Свържете преживяванията с познанието, че човешката личност не само може, но и действа извън материалното тяло, и ще се уверите, че отговор има, и то един-единствен.
Ако наистина трябва да има велико Послание, това ще е достатъчно.
Робърт Монро

Публикувано от Нео Нула в 8:36
Реакции:
Няма коментари: Връзки към тази публикация


Етикети: еволюция дух, егрегор, паралелни светове, Холографската вселена


петък, 12 февруари 2016 г.

ОБЪРНАТ ОБРАЗ

Парадоксално е, но учените днес могат много по-лесно да си представят възможността за съществуването на тази област, наречена Място III, отколкото на Място II. Защо? Защото тя много точно съвпада с най-последните им разкрития във физиката — с устройствата за бомбардиране на веществото, ускорителите на елементарни частици, циклотроните и други.

Най-добрият начин за запознанство с Място II е да се вземат забележителните опити, насочващи точно към това, направо от записките.

5. 11. 1958 г. Следобед.

Вибрациите дойдоха бързо и лесно, дори не ми създадоха неудобства. Когато станаха достатъчно силни, направих опит да се издигна над материалното тяло, но без успех. Каквато и мисъл или комбинация да опитвах, оставах прикован точно там, където си бях. Тогава си спомних номера с въртенето, който действа точно така, сякаш се въртите в леглото. Започнах да се въртя и установих, че материалното ми тяло не се „върти“ заедно с мен. Раздвижих се бавно и след миг бях „с лицето надолу“ — поза, противоположна на положението на физическото ми тяло. В момента, когато достигнах тази 180° позиция (извън фазата, на другия полюс), открих под себе си дупка. Само така бих могъл да опиша видяното. Според сетивата ми изглеждаше като дупка в стена, дебела около 60 сантиметра, която се простираше безкрайно във всички посоки (във вертикален план).
Очертанията на дупката точно следваха формата на моето тяло. Докоснах стената и почувствах, че е равна и твърда. Ръбовете на дупката бяха относително груби. (Всички тези докосвания извършвах с нематериалните ръце.) Извън дупката нямаше нищо освен тъмнина. И това не бе тъмнината на неосветена стая, а чувството за безкрайно разстояние, вселена, сякаш гледаш през прозорец към далечния космос. Усетих, че ако зрението ми е достатъчно силно, бих могъл да видя наблизо звездите и планетите. Моето усещане бе за нещо дълбоко, извън космоса и Слънчевата система, много далеч — на едно невъобразимо разстояние.
Раздвижих се предпазливо през дупката, като се държах за страните й, главата си промушвах внимателно. Нищо освен черна тъмнина. Нито хора, нито предмети. Втурнах се обратно, защото бе изключително странно. Превъртях се обратно на 180°, усетих се свободен в материалното си тяло и станах. Беше ясен слънчев ден, точно такъв го оставих, преди да напусна, както ми се стори, само за няколко минути. Време на отсъствие: час и пет минути!

18. 11. 1958 г. Нощ.

Появиха се силни вибрации, но нищо повече. Отново помислих да опитам ротациите. Когато започнах, станах и се завъртях бавно на 180°. Там си беше и стената, и дупката, а и черната тъмнина отдолу. Този път бях по-предпазлив. Внимателно пъхнах ръката си в тъмното. Бях изумен, когато друга ръка хвана моята и я раздруса! Беше като човешка ръка, нормално топла на пипане. След ръкостискането дръпнах бързо ръката си. Бавно се пъхнах отново в дупката. Ръката отново раздруса моята и пъхна в нея една карта. Издърпах ръката си и „погледнах“. Върху картата бе написан точен адрес. Върнах картата през дупката, отново ръкостискане, изтегляне на моята ръка. Претърколих се обратно към нормалното, раздвижих се с физическото си тяло и станах.
Съвсем необикновено. Трябва да потърся адреса на Бродуей, ако въобще е в Ню Йорк.

5. 12. 1958 г. Сутрин

Отново се превъртях и намерих дупката. Все още с нотка на предпазливост се пъхнах в нея и този път проправях пътя си с две ръце. И тогава, за пръв път, откакто експериментирах, името ми бе произнесено. Едновременно с това и двете ми ръце бяха сграбчени от други две ръце. Гласът — женски, мек, нисък и настойчив (точно сякаш някой се опитва да ме събуди, без много да ме притеснява) — извика „Боб! Боб!“. В първия миг се стреснах, но съвземайки се, попитах: „Как се казваш?“ (винаги търся доказателствен материал!). Когато „произнесох“ тези думи, сякаш настъпи бурно движение или действие, като че думите ми бяха произвели ефект от пускане на камък в спокойно езеро или басейн. Нещо като бълбукане, плискане, цамбуркане. Гласът повтори моето име, а аз — въпроса си, като все още двете ръце държаха моите.
За да бъда абсолютно сигурен, че съм в съзнание и действително произнасям правилно думите, издърпах ръцете си, превъртях се обратно на 180°, съединих се с материалното, седнах физически и на глас зададох въпроса. Доволен, легнах обратно, превъртях се и отново извиках въпроса през дупката. Никакъв отговор. Продължих да го задавам, но почувствах, че вибрациите отслабват, и разбрах, че не мога да поддържам повече това си състояние. Превъртях се обратно към материалното и нормалното.

27. 12. 1958 г. Нощ.

След установяване на вибрациите отново намерих дупката, както и очаквах. Събрах кураж и бавно започнах да провирам главата си през нея. Точно когато го направих, чух един глас да казва с изключително изумление и учудване:
„Бързо ела тук! Погледни!“ Не видях никого (това може би се дължеше на затворените ми очи, с цел да поддържам вибрационния ефект; тоест физическото гледане разсейва). Наоколо все още бе мрак. Другият изглежда не идваше, затова гласът извика отново настоятелно и възбудено. Вибрациите сякаш отслабнаха, затова се пъхнах обратно в дупката и се превъртях към материалното без инциденти.

15. 1. 1959 г. Следобед.

Най-накрая вибрациите се появиха и аз се превъртях, за да изследвам отново дупката. Тя си беше там — на 180°. Бях малко нервен, когато си пъхнах ръката. После се засмях наум и се отпуснах. Казах си, че независимо какво ще бъде — ръка, нокът или лапа, аз съм приятелски настроен. Веднага една ръка хвана моята и я стисна, а аз върнах жеста. Определено усетих приятелското чувство от другата страна. Върнах се към материалното чрез превъртане, но с малки трудности. Във възбудата си забравих и въртенето, и сигнала за връщане към нормалното!

21. 1. 1959 г. Нощ.

Както и преди, опитах дупката отново. Превъртането ставаше равномерно, след започването на вибрациите. После напипах една ръка дълбоко в дупката. Достигайки и с другата ръка, нещо остро сякаш се вряза в дланта ми. Приличаше на кука за въдица, която продължи да се забива дълбоко в дланта ми, когато се опитах да я издърпам. Донякъде шокиран, най-накрая успях да я издърпам. Усещах като че ли „куката“ бе преминала през цялата ми ръка. Не бе непременно болезнено, но ефектът бе обезпокоителен. Превъртях се към материалното и погледнах физически дясната си ръка. Нямаше белези или болка (въпреки че усещането за проникване остана).

25. 1. 1959 г. Нощ.

Друг опит с дупката със същия модел на вибрации и въртене на 180°. Отново внимателно навлязох в дупката. Една ръка пак хвана моята и нежно я държеше (кука нямаше). После ръката притисна моята към една друга ръка. Бавно освободих втората ръка и започнах да я докосвам по-нагоре. Определено към ръката бе прикачено и рамо. Имах намерение да продължа опипването, но усетих, че вибрациите отслабват. Издърпах моята ръка и се превъртях към материалното. Нямаше никакви признаци на нужда от връщане към физическото, краката и ръцете ми не бяха изтръпнали, нямаше и странични шумове. Вероятно моментен звук е причинил връщането.

5. 2. 1959 г. Следобед.

Може би интересът ми към дупката бе оправдан. Подготвих достъпа си до нея по същия начин. Вибрации, обръщане на 180° и навлизане в дупката. Първоначално не почувствах нищо. Навлизах все по-дълбоко и изведнъж усетих, все едно съм потопил ръката си в гореща вода, проводник на електрически ток (най-точното описание). Мигновено я отдръпнах, преобърнах се и седнах физически. Материалната ми ръка бе изтръпнала и вкочанена. Нямаше и следа от лошо кръвообращение, причинено от позата на тялото ми. За около двадесет минути сковаността и изтръпването бавно изчезнаха.

15. 2. 1959 г. Следобед.

Правих опити с влизане и излизане във вертикално положение, въртях се из дупката. Събирайки кураж, се втурнах в дупката с бързо пълзене, точно както един плувец би се гмурнал през дупка под водата. Почувствах, че другата страна на дупката и стената бяха подобни на „моята“ страна. Опитах се „да видя“, но все още нямаше нищо освен дълбока тъмнина. Взех решение да се справя с проблема веднъж завинаги. Оттласнах се далеч от дупката и изпълних метода „протягане“ по посока, успоредно на дупката, но вън от нея. .
Започнах бавно да се движа, скоро настъпи рязко ускорение. Продължавах да се движа по-бързо. Имах слабото усещане за масаж по тялото. Движейки се, както изглежда с много висока скорост, продължих напред в очакване да „стигна“ някъде. След много дълго време, както ми се стори, започнах да се тревожа. Все още не „виждах“ нищо, нито пък чувствах нещо. Накрая се изнервих. Започна да пропълзява и страхът, че ще се загубя. Намалих скоростта, спрях, обърнах се и се протегнах назад по посока на дупката. Върнах се за същото време, за което бях дошъл. Вече се бях притеснил, когато забелязах светлина някъде напред в дупката. Гмурнах се към нея, преминах я, превъртях се и седнах физически. Времето на отсъствие бе три часа и петнадесет минути.

23. 2. 1959 г. Нощ.

Дупката е населена! Тази вечер (в седем и половина) преминах през вибрациите, въртенето на 180° и този път без забавяне се промуших вътре и застанах мирно. Веднага почувствах нечие присъствие. По-скоро усещах, отколкото виждах, че има някой. (Стори ми се мъж.) По някаква неопределена причина, която все още не съм разбрал дори и при спокойно премисляне, аз се успокоих, внимателно се отдалечих назад, преминах през дупката, превъртях се обратно към материалното и станах. Кой бе той? И защо действах толкова емоционално?

27. 2. 1959 г. Нощ.

Твърдо решен да открия повече (или дори един!) отговори за дупката, преминах през вибрациите и метода на превъртане на 180° и предпазливо се пъхнах в дупката. Все още бе черна и тъмна. Нямах неприятно усещане, нямаше ръце, нито пък нечие присъствие. Можех да усетя нещо твърдо под мен и затова се помъчих с всички сили да отворя очи и „да видя“. Успях и всичко се яви пред погледа ми. Стоях близо до една сграда (по-скоро обор, отколкото къща) в една околност, която приличаше на ливада. Помислих, че трябва да опитам да се извися в небето (съвсем тъмносиньо, без облаци), но сякаш не можех да се отделя от земята. Може би тук имах тегло. На около 30 метра имаше нещо като стълба и като се приближих, видях, че това всъщност е някакъв вид кула, висока около три метра. Като птица, нуждаеща се да излезе от стаята, аз се покатерих до върха на кулата, скочих, за да се отделя и бързо тупнах на земята с твърд звук! Предполагам, че съм се изненадал, като птичка, на която са вързали крилата.
Станах на крака и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. Не следвах точния път на процедурата. Дори и „тук“ правилата трябва да се спазват. Държах ръцете и краката си в обтегнато положение и тръгнах бързо. Движех се бързо над ливадата, наслаждавайки се на гледката и на изследването, когато изведнъж нещо летящо мина покрай мен. Обърнах се съвсем навреме, за да го видя как се провира през стената и дупката. Изплаших се, че по някаква причина това бе нещо, което можеше да премине обратно и да се опита да се настани в тялото ми, затова обърнах посоката на летене и се гмурнах в дупката. Твърде късно разбрах, че това, което съм мислел за дупка, е един прозорец странично на сградата — и после преминах през прозореца и попаднах в тъмното. Опипвах в тъмнината и намерих външния край на дупката. Минах през него, превъртях се и се установих във физическото си тяло.
Всичко изглеждаше нормално. Бях си на мястото, затова се върнах обратно! Вибрациите бяха все още достатъчно силни, превъртях се на 180°, вмъкнах се в дупката, преминах и излязох на светлина. Видях повече през това пътуване. Забелязах двама души — мъж и жена, седящи на столове близо до изхода на сградата. Не можах да осъществя контакт с мъжа, но жената (никакви други сведения за физиката й освен тези) сякаш знаеше, че съм там. Попитах я дали знае кой съм аз, но не можах да получа нищо друго освен чувство за познанство от нейна страна. Вибрациите започнаха да отслабват, затова се върнах обратно, гмурнах се в дупката, преобърнах се и седнах. Общото време на целия епизод бе четиридесет минути.
За какво биха послужили тези опити? Изчислени по номинална стойност, те в най-лошия случай прибавят нещо към необикновените халюцинации. В най-добрия — наблюденията показват пътя на усъвършенстването.
Първо — изглежда в писаната история няма нищо за такъв вид преживявания, за да послужат като сравнение. Тези случаи бяха не спонтанни, а съвсем преднамерено планирани и последователно повтаряни. Нещо повече, сигурно ще се окаже, че са уникални.
Второ — опитът се повтаряше по формула: (1) — установяване на вибрационно „състояние“; последвано от (2) — въртене на 180° и (3) — поява на „дупката“. Опитът бе повторен поне единайсет пъти.
Превъртането на 180° предлага интересни хипотези. Връзката с положението „извън фазата“ и забележимото идентично разместване в точно противоположната поза изисква вниманието на физиците. Изследванията за връзките между фазата и формата на вълната, приложени в този случай, могат да създадат една плодотворна теория.
Черната тъмнина на дупката е очевидно въпрос на ограниченост на моето „зрение“. По време на ранното експериментиране разсейването на виждането бе на базата на самовнушение, защото аз почувствах, че това бе принадлежност за поддържането на вибрационното състояние. Доказателството изглежда сочи това при успеха на виждането, когато реших да се опитам да гледам и това стана. Би било интересно наистина, ако бях използвал зрението си по време на дългия изследователски „полет“. Вероятно би могло да се научи повече.
Преживяването с „ръцете“ не се поддава на обяснение. Няма доказателства, че съм бил поставен в такова положение или че съм предположил това първо откриване на ръцете. Второ и последно — преживявания от този род все пак биха могли да се предизвикат от този източник. Но това не е начин да се отхвърля първото от тези чувства. Картичката с адреса би могла да попадне в класификацията на минали спомени, свързани с ръкостискането при първата среща. Все още не се е намерило обяснение и на „дълбаенето“ с „куката“ в ръката ми.
При други обстоятелства произнасянето на нечие име не е необикновено. Има множество записи на такива гласове без източник както в събудено, така и в спящо състояние. Различни теории са били формулирани, за да обяснят случая, но с частичен успех.
Най-интересен е докладът, включващ явното разкриване на моето проникване в дупката от една друга страна. В съответствие с публикуваните съобщения на други експериментатори, проникването в „дупката“ бе по-видимо за човек или интелект, намиращ се на някое друго място, отколкото в най-близката околност. Ако проследим пътя и на други такива съобщения, елементът време би бил идентичен. Нямам намерение да проверявам това по какъвто и да е начин.
Емоционалната ми реакция при срещата с „някого“ съдържа много от аспектите на мистично преживяване. Забележителното е, че почувствах непретенциозен екстаз, който дръпна спусъка на емоционалното освобождаване.
Това бе началото. Последваха серия експерименти. Те бяха забележителни с това, че съдържаха много данни и отхвърляха всякакво историческо обяснение. Любопитният интелект не може да обърка колективното преживяване с халюцинация.
Място III сумарно доказа, че е физически материален свят, почти еднакъв с нашия. Природната среда е същата.
Има дървета, къщи, градове, хора, предмети, изработени от човешка ръка, и всички принадлежности на разумното цивилизовано общество. Има домове, семейства, трудова дейност и хората работят, за да спечелят хляба си. Има пътища, по които се движат превозни средства. Има железопътен транспорт и влакове.
Сега за думата „почти“. Първоначалната ми мисъл бе, че Място III е някаква неизвестна за мен част от нашия свят. Имаше всички белези да е така. Обаче едно по-задълбочено проучване показва, че то не би могло да бъде нито настоящето, нито миналото на нашия свят на физическата материя.
Не съществуват научните открития. Там няма електроуреди. Няма електричество, електромагнитни вълни и всичко друго от този вид. Не съществуват електрическото отопление, телефонът, радиото, телевизията или електрическата енергия.
Не са открити двигателят с вътрешно горене, газта или петролът като източници на енергия. Използва се обаче механичната енергия. По-внимателното проучване на един от локомотивите, който теглеше въжето на старомодно изглеждащ пътнически вагон, показа, че той се задвижва от парна машина. Вагоните изглежда бяха изработени от дърво, а локомотивът от метал, но с различна форма от съвременните наши машини. Коловозите бяха доста по-малки от стандартните, по-малки дори и от планинските теснолинейки.
Наблюдавах детайлно обслужването на един от локомотивите. Нито дърва, нито въглища се използваха като източник на топлинна енергия за производството на парата. Вместо това огромен, приличащ на голяма каца контейнер, бе плъзнат внимателно под бойлера, закрепен и задвижван от малък карт към сграда с масивни дебели стени. Контейнерът имаше на върха си издутини, подобни на тръби. Мъже, работещи зад защитни екрани, осъществяваха придвижването, непреднамерено предпазливи, като не допускаха да бъдат невнимателни, докато контейнерите не бяха безопасно вкарани в сградата и вратата затворена. Съдържанието на контейнерите бе „горещо“, получено или от нагряване, или от излъчване. Действията на техниците сякаш показваха последното.
Улиците и пътищата са различни и отново принципната разлика бе в размерите. „Алеята“, по която се движат превозните средства, бе около два пъти по-широка от нашите. Тяхната версия на нашия автомобил е доста по-обемиста. Дори и най-малката кола притежава единична седалка, на която едновременно могат да седнат пет-шест души. Стандартната кола има едно-единствено фиксирано място — това на шофьора. Останалите седалки твърде много наподобяват столове за всекидневна, разположени около помещението, чиито размери са горе-долу четири и половина метра на шест. Използват се колела, но без автомобилни гуми върху тях. Управлението става с малък хоризонтален лост. Енергията за движение се съхранява някъде в задната част. Движението им не е много бързо, някъде около двайсет и пет до трийсет километра в час. Движението не е натоварено.
Навиците и обичаите не са като нашите. Малкото, което бе старателно събирано, съдържа историческа среда с различни случаи, имена, места и дати. Въпреки че етапът на човешката еволюция (съзнателната мисъл представя обитателите като хора) изглежда идентичен, техническата и обществената еволюция не са съвсем същите.
Главното откритие стана много скоро след като събрах кураж да разширя експедициите в Място III. Въпреки по-предишните твърдения, хората не знаеха за присъствието ми, докато не срещнах един, който единствено може да бъде описан като „аз“, който живее „там“. Започнах съвсем непреднамерено да се сливам с него временно. Едничкото обяснение, което мога да измисля, е, че аз, напълно съзнавайки, че живея и съществувам „тук“, бях привлечен и веднага започнах да обитавам тялото на човек „там“ отиването ми в място III, съвсем като самия мен.
Когато това се случи и отиването ми в Място III започна да става автоматичен процес, аз просто се пренесох в „неговото“ тяло. Когато временно го измествах, не успявах да разбера за присъствието на някакъв ум. Сведенията за него и неговата дейност и миналото му получих от семейството му. Макар да знаех, че „аз“ не съм „той“, обективно можех да следвам емоционалните пътеки на миналото му. Любопитен съм да узная какви ли притеснения съм му създал, в резултат на периодите на амнезия, причинени от моето натрапьане. Някои от неканените ми посещения сигурно много са го обезпокоили.
Ето и неговия живот: „Аз“ Там — при първото си посещение без покана заварих един много самотен човек. Той не бе имал големи успехи в своята област (архитект, който работеше на договор) и не бе много общителен. Произхождаше от обществена група с нисък доход. Успял е да се образова в нещо като полувисше училище. По-голямата част от младостта си е прекарал в голям град и на обикновена служба. Живял е на втория етаж в къща със стаи под наем и е ходел на работа с градския транспорт. Градът е бил непознат за него и той не е имал много приятели. (Автобусът, с който той пътуваше този път, бе случайно много широк — седалка с осем места и други седалки зад шофьора, достатъчно високи, така че всеки да може да наблюдава наоколо и напред.) Първото ми натрапване му причини чувството, че слиза от автобуса. Шофьорът го погледна подозрително, когато аз се опитах да си платя таксата. Изглежда никой не си купуваше билет.
Следващото неканено посещение направих по време на емоционална криза. „Аз“ Там срещнах Лиа, богата млада жена с две деца — момче и момиче, и двете под четиригодишна възраст. Лиа бе тъжна, замислена и някак потисната личност, която изглежда бе преживяла някаква огромна трагедия в живота си. Това имаше връзка с бившия й съпруг, но не бе ясно. „Аз“ Там я срещнах съвсем инцидентно и бях дълбоко привлечен от нея. Двете деца откриха у него приятен събеседник. При първата среща Лиа не прояви голям интерес. Тя откликна най-силно на неговото внимание и проявената топлота към децата.
Не след дълго се състоя неканеното ми гостуване точно, когато Лиа и „Аз“ Там бяха уведомили приятелите си — нейните приятели, че ще се „женят“ (това има малко по-различно съдържание). Между приятелите се получи известно смайване, дължащо се на факта, че са изминали само три дни (?) откакто някакво много важно събитие се е случило в живота на Лиа (развод, смърт на съпруга й или някакво физическо отклонение). „Аз“ Там бях силно запленен, а Лиа все още бе тъжна и вглъбена в себе си.
При едно по-следващо посещение без покана Лиа и „Аз“ Там живеехме в къща с полупасторална околност. Къщата бе разположена на ниско възвишение, имаше високи правоъгълни прозорци и много широки врати, почти като на пагода. Железницата се извиваше по хълма на около триста метра разстояние от къщата. Гъста зелена трева покриваше хълма чак до стълбите на къщата. Зад нея „Аз“ Там имах офис, едностайна сграда, където той работеше.
В този случай Лиа влезе в офиса и се приближи точно до бюрото в момента, когато аз замених „Аз“ Там.
— Работникът иска да вземе назаем някои от твоите инструменти — каза тя.
Погледнах я с празен поглед. Не знаех какво да отговоря, затова я попитах какъв е този работник.
— Мъжът, който работи на пътя, разбира се. — Все още не бе доловила, че има нещо нередно.
Преди да си дам сметка за ефекта, който биха произвели думите ми, казах, че никакъв човек не работи на пътя. Погледна ме втренчено с нарастващо подозрение. Не бях съвсем наясно какво точно трябва да направя, затова напуснах тялото и се върнах през дупката.
Друго такова неканено посещение, пълно със събития, стана, когато „Аз“ Там създадох неговата лаборатория. Той не бе напълно квалифициран, за да направи изследване, но бе решил, че може да достигне до някои нови открития. Той бе (вероятно с помощта на богатството на Лия) взел една доста висока складова сграда, разделена отвътре на малки стаи и там правеше някакви опити. В средата на един от експериментите аз го замених в тялото му, но не можех да пресметна какво е следващото в обичайната му програма. Точно тогава влезе Лиа с посетители. Искаше да покаже какво точно работи той в ремонтираната сграда. Аз (в тялото на „Аз“ Там) стоях, неспособен да отроня и дума, когато Лиа ме помоли да им разкажа за естеството на работата.
Донякъде объркана, Лиа отведе двамата в друга стая. Подвоумих се дали веднага трябва да ги последвам. Постарах се да „доловя“ начина, по който той си вършеше работата. В най-добрия случай успях да разбера, че той се опитваше да усъвършенства нови форми на театрално представление, проектирайки декори за театрални сцени, осветление, постановки. Всичко това той вършеше, опитвайки се да направи гледането на театрална пиеса едно чисто субективно изживяване. Само с този частичен успех в неговото припомняне напуснах тялото му, когато чух, че те се връщат. Исках да предпазя живота му от допълнителни усложнения.
Друг случай на натрапване в чуждото тяло стана по времето, когато те прекарваха отпуска си в планината. „Аз“ Там, Лиа и двете деца се возехме всеки на самозадвижващо се возило на един ветровит планински път. Вече описах какво представляват тези превозни средства. По невнимание „поех управлението“ на неговото тяло точно когато те бяха стигнали подножието на един хълм и започваха да изкачват следващия. Незапознат с устройството, направих опит да се изкача на следващото възвишение. Скоро се изтърколих извън пътя и паднах в купчина с мръсотии. Останалите изчакаха отново да поема пътя, а аз промърморих, че има и по-добри начини за разходка. Това дръпна спусъка на нещо в съзнанието на Лиа и тя притихна. Защо, не знам. (Сигурен съм, че „Аз“ Там знаех причината.) Опитах се да й обясня, че не съм този, за когото ме мисли, но си дадох сметка, че по този начин само влошавам нещата още повече. Върнах се при дупката, а оттам към материалното си тяло.
При по-късните ми неканени посещения „Аз“ Там и Лиа никога повече не пътувахме заедно. Той бе постигнал известен успех, но бе направил нещо, което бе отблъснало съпругата му. Останал сам, той бе мислил за нея непрекъснато и дълбоко съжаляваше за слабостта си, която я бе разочаровала. Веднъж я бе срещнал в голям град и я бе помолил да му разреши да я посети. Тя бе отговорила, че ще му даде тази възможност, за да види как вървят нещата. Тя живееше в малък апартамент на третия етаж в една сграда, под наем. Той бе обещал да дойде.
За нещастие „Аз“ Там загубих адреса, който тя му даде, и при последното ми вмъкване в тялото му той бе един самотен и разстроен човек. Сигурен бе, че Лиа ще изтълкува загубването на адреса като незаинтересуваност от негова страна и пореден случай на неговата нестабилност. Работеше, но прекарваше свободното си време в търсене на Лиа и децата.
Какво е заключението? От гледна точка на нещо по-малко от идилични обстоятелства, то едва ли би могло да се определи като бягство от действителността посредством подсъзнанието. Нито пък е начинът на живот, който някой би могъл да избере, за да се наслаждава за чужда сметка. Човек може само да се отдаде на размисъл, а теориите му сами по себе си трябва да предложат неприемливи за днешната наука познания. Въпреки че „двойнствената, но разнообразна“ жизнена дейност би могла да доведе до ключа за разрешаване на въпроса „къде“ за Място III.
Най-важната презумпция е, че Място III и Място I (Тук- Сега) не са едно и също нещо. Място III не е по-напреднало, а вероятно дори там науката е на по-ниско равнище. В нашата история няма такъв етап, когато науката да е била на етапа на развитие в Място III. Ако Място III не е нито известното минало, нито пък настоящето, а не е и евентуалното бъдеще на Място I, какво е тогава? Не е част от Място II, където само мисълта е нужна и използвана.
Може би то е паметта, расова или друга, на цивилизацията на материалния свят, която предшества историята. Би могло да бъде и друг тип земен свят, разположен в друга част от вселената и приемлив по някакъв начин чрез умствени манипулации. Може би е антиматерия, дубликат на материалния земен свят, където ние сме същите, но различни, оформяни заедно част по част от сила, която е извън настоящото ни разбиране.
Д-р Леон М. Ледерман, професор по физика в Колумбийския университет, твърди: „Основите на физиката се състоят изцяло от знанието за космоса на буквалния антисвят на звездите и планетите, съставен от атоми на антиматерията, което означава — отрицателни ядра, заобиколени от положителни електрони. Сега можем да приемем интригуващата идея, че тези антисветове са населени с антихора, чиито антиучени са вероятно сега дори много развълнувани, откривайки материята.“
Р. Монро

http://neonula.blogspot.bg/