- „Сенчестата икономика“ като висша форма на финансова либерализация

Най-хубавото място под слънцето — сенчестата икономика.
Неизвестен автор

„Сенчеста икономика“ = „сив“ бизнес + „черен“ бизнес

Още един важен аспект на либерализацията на „икономиката“ станало поощряването по всякакъв начин от лихварите на „сенчестите“ й сектори, в които либерализацията достига своя апогей. Тази сфера на „икономиката“ въобще е извън сферата на държавно регулиране, и живота тук се строи „както трябва“. „Трябва“, като норма на криминалния свят, насочен към максимална печалба и ръст на капитала. Този свят на „сенчестата икономика“ – не е резултат на стихийни, случайни, непрогнозируеми събития в обществения живот, или „грешки“ и „недомислия“ на властите, а проект, разработен и реализиран от лихварите. Всъщност това даже не е „проект“, а способ на съществуване на лихварите. Подобно на това, „как князь мира сего (тоест дявола)“ не понася светлината и стои винаги в сенките. Границата между легалната и нелегалната дейност на лихварите винаги е била много неустойчива, но накрая винаги съвсем се е размивала.
Извършва се срастване на легалната част на финансовия бизнес с онези хора и групи, чиято дейност буквално попада под едни или други членове на наказателния кодекс. Разбира се, че връзките на „легалните“ финансисти с „нелегалните“ щателно се маскира. Още повече, че „легалните“ финансисти на думи нерядко „се борят“ със „сенчестата“ икономика и „нелегалните“(тези, които действуват в „сенчестата икономика“). Но това е само на думи. Целият съвременен бизнес на световната финансова олигархия може да сравним с айсберг, при който видимата част – е „легалния“ бизнес, а подводната част – е „сенчестия“. При това долната част по своите размери многократно превишава горната.
„Сивата икономика“ в най-общ вид може да бъде разделена на две основни части:
а) дейност, която е свързана с производство и реализация на „обикновени“ (тоест не забранени от закона) стоки и услуги, но която се оказва извън контрола на държавата (нелегално производство, контрабанда; всякакви операции на легални компании, които не се отразяват във финансовите и статистически отчети и т.н.); тук става дума за нарушаване на законите, но, като правило, тези нарушения не пораждат углавна отговорност.
б) дейност, нарушаваща нормите на закона и пораждаща углавна отговорност.
Първият вид дейности нанася вреда на обществото, преди всичко, защото тя лишава държавата от данъчни постъпления в бюджетната система. Понякога този вид дейност наричат „сива икономика“.
Вторият вид дейност нанася вреда на здравето на хората, на нравствеността, безопасността на държавата, околната природна среда и т.н. Става дума, преди всичко, за такива видове бизнес, като търговия с роби, проституция, фалшиви лекарства, производство и разпространение на наркотици, търговия с човешки органи, оръжия, бракониерство на редки видове, изхвърляне на токсични отпадъци в околната среда и т.н. Обикновено този вид дейност наричат „черна икономика“. Тук може да поставим всеки бизнес, който използува такива методи като:
- рекет (изнудване);
- рейдърство (насилствено завземане на активи);
- корупция, кражби (присвояване);
- лъжа и дезинформация;
- заплахи, изнудване, убийства;
- терористични актове (саботажи);
- използуване на вътрешна информация и т.н.
Тези, които използуват незаконни методи в бизнеса, винаги се стремят да го правят без огласяване, тайно.
И „сивата“, и „черната“ „икономика“ осигуряват висока степен на печалба, което създава предпоставки за абсолютен и относителен ръст на мащабите на „сенчестите“ сектори. Формално Западът демонстрира своята загриженост за подобни действия. Обаче работата на правоохранителните органи съзнателно се блокира, създава се мнение, че държавата по принцип не е в състояние да го контролира и пресича незаконните производствени и търговски операции. В резултат те се възприемат днес като „норма на живот“.
Даже в „най-законовите“ държави на запад „сенчестия“ сектор достига 20% и повече от БВП. В брутния продукт на развиващите се страни „продукцията“ на „сивия“ и „черния“ сектори на „икономиката“, по експертни данни, вече се пада над 50%.
Съвременните лихвари са заинтересовани от увеличаването на „криминалната икономика“ и по различни начини я стимулират. Ярък пример – наркобизнеса, който осигурява норма на печалба хиляди проценти. Така че съвременните лихвари – „кръстници“ на „черния“ (криминалния) бизнес във всичките му видове. Ето какво пише по този повод известният специалист по „криминална икономика“ Джефри Робинсън: „В глобализирания свят на 21-ви век постоянно циркулират 600-700 млрд. мръсни долара. Лъвския пай от тях са наркодоларите, но доколкото престъпността и тероризма са близнаци, все по-трудно става да се разграничат наркопарите и парите на терористите“.
Осъществява се срастване на криминалния бизнес (наркотици, оръжие, търговия с роби и др.) с банките, които сами стават част от криминалния бизнес, по-точно – негова „фасада“. Заинтересоваността на банките е пряка: доколкото парите са „мръсни“, то те ги получават с „отстъпка“ за оказаните „услуги“ и за „риска“. Те могат да се договорят с криминалния бизнес за откриване на него на депозитни сметки с по-нисък лихвен процент отколкото този за редовните (чистите) клиенти. И обратното, могат да кредитират криминалния бизнес с по-високи лихви, отчитайки, че кредитите ще се връщат с „мръсни“ пари. Инвестиционните банки също могат да сътрудничат с престъпниците, като им инвестират парите в ценни книжа на фондовия пазар.
Примери има предостатъчно. Ето какво пише испанският изследовател на криминалния бизнес Мигел Педреро за връзките на лихварите с колумбийската наркомафия: „През юли 1999 г. Ричард Грасо, президент на Ню Йоркската борса, по-известна като Уолстриит, се срещнал насред колумбийската селва (джунгла – бел.пр.) с един от ръководителите на FARC (полувоенна групировка наречена „Революционни въоръжени сили на Колумбия“, която под прикритието на революционни лозунги се занимава с търговия с наркотици – В.К.) Раул Рейес, отговарящ за финансирането на въстаническите армии. Грасо бил съпровождан, освен от началника на служба безопасност на борсата, и от Джеймс Еспозито и неговия вицепрезидент по връзки с обществеността Алан Ив Морван, и министъра на икономиката на Колумбия Хуан Камило Растрепо, изпълняващ функциите на преводач. Назовавайки лидерите на въстаниците „необикновени хора“, той съобщил на журналистите, че е обсъждал с тях „обмена на капитали“. Грасо бил много доволен от проведените преговори, доколкото „ние сме длъжни да проявим агресивност в търсенето на нови пазари и възможности“. За Рейсер той казал, че „въпреки полевата униформа и винтовката М-16 на рамото, той достатъчно добре се ориентира в инвестициите и пазарите на капитали и съзнава необходимостта от привличане на чуждестранни капитали в Колумбия“. Завършвайки пресконференцията, Грасо казал, че поканил командващия на Революционните Въоръжени Сили на Колумбия Мануел Маруланд с прякор „Точният изстрел“, а също така и други лидери на организации да посетят нюйоркската борса и да погледат, как се сключват големи сделки. С други думи, президентът на нюйоркската борса, опирайки се на поддръжката на Държавния Департамент на САЩ, лично предложил на лидерите на FARC да инвестират своите наркодолари на нюйоркската борса. И трябва да помним това, че Грасо — обикновен служител — никога не би имал смелостта да участвува в подобна среща без съгласието на своите „шефове“ – световната финансова олигархия“.
Известният американски политически деец и опозиционер Линдън Ларуш в издаваното от него списание „Executive Intelligence Review“ много пъти е повтарял и продължава да повтаря съвсем простата истина: фондовия пазар и индексите Дау Джонс в значителна степен се подкрепят от наркодолари, идващи от Колумбия и други страни от Южна Америка.
Въпреки многото шум, който на запад вдигнаха по повод „прането“ на „мръсни“ пари, реално ефективността на мерките за борба с легализацията на незаконно получените доходи на национално и международно ниво е изключително ниска. Всичко това изглежда като голям спектакъл, разиграван от световните лихвари.


Офшорни зони = „Данъчни убежища“ + „юрисдикция на финансова секретност“

От една страна, дава се вид, че се води безкомпромисна бора с криминалния бизнес и „прането“ на „мръсните“ пари.
От друга страна, по тяхна инициатива и в техен интерес се създават различни офшорни зони, където лихварите крият своите „мръсни“ пари. Всъщност, офшорните зони – са съшия „сенчест“ бизнес, само световната финансова олигархия проявява по-голяма „толерантност“ по отношение на тази форма на бизнес.
Някой остроумно е отбелязал: „Щастието се състои не в това, да откраднеш много, а в това, да запазиш откраднатото“ Тъкмо заради истинското „щастие“ на лихварите и на другите олигарси са били създадени офшорните зони. Истинско щастие има само в рая, а за лихварите офшорните зони са „рай“: наричат ги „данъчен рай“. Терминът „офшорна зона“ означава всяка държава (или част от територията на държава) с ниска или нулева данъчна ставка на всички или отделни категории на доходи, имаща определено ниво на банкова или търговска секретност, опростени процедури за регистрация (създаване и закриване) на всякакви юридически лица, либерални правила на регулиране на дейността им. Понякога офшорните зони са наричани „данъчни убежища“. Обаче от тази гледна точка в понятието офшорна зона може да попадне всяка страна, която предоставя по-благоприятен данъчен режим.
За много компании и банки на първо място сред причините за използуване на офшорните зони се оказва желанието за съхраняване на фирмената тайна, още повече ако се отнася за сферата на „черната“ икономика. Макар привържениците на „либерализацията“ да твърдят, че за развитието на пазарните отношения е необходима „прозрачност“, или „транспарантност“ на финансовите операции, фактът, че има офшорни зони, свидетелствува за „скритост“. Не случайно често офшорните зони са наричани „юрисдикции на финансова секретност“.
Строго погледнато, първите офшорни зони започнали да се появяват още в първата половина на 20-ти век. Най-вече като реакция на това, че правителствата започнали да повишават данъците, за да си финансират военните разходи. Борбата с кризата през 1930-те години също наложила нови данъци. Например, в рамките на „новия курс“ на Ф. Рузвелт максималната ставка на данъка върху доходите нарастнала от 25 на 63%.
Счита се, че пионер на офшорния бизнес станала европейската държава-джудже Лихтенщайн. Там през 1923 г. бил приет закон, който предоставял на регистрираните в страната компании, да не плащат данъци върху имущество, доходи и печалби. Те дължали само малък налог върху капитала. Към 1930 г. в Лихтенщайн вече били регистрирани 747 компании (срещу по-малко от 100 до 1925 г.).
Швейцария е разглеждана като втората европейска страна, където е бил въведен аналогичен данъчен режим за чуждестранни фирми.
Обаче, „юрисдикция на финансова секретност“ Швейцария е станала доста по-рано. Още през 18-ти век Градският съвет на Женева приел закон, който изисквал от банките да водят отчет за сметките на своите клиенти, но забранявал предоставянето на тази информация освен в случаите санкционирани от Градския съвет. През 1934 г. бил приет Закона за банковата тайна, който окончателно превърнал Швейцария в световен финансов център. През годините на Втората световна война в банките на Швейцария се съхранявали огромните средства на ръководителите на Третия райх и другите воюващи страни.
В края на миналия век другите държави започнали да подкопават монопола на Швейцария.
Според The Global Financial Centers Index (индекс публикуван два пъти в годината от Z/Yen Grup и спонсориран от QFCA – бел.пр.), през 2007 г. швейцарския Цюрих се оказал чак на пето място (след Лондон, Ню Йорк, Хонконг и Сингапур, а след Цюрих следвал Франкфурт). По мнението на швейцарските аналитици, снижаването на значимостта на Цюрих в международните финанси и световната икономика станало по следните причини: 1) изпусната възможност да организират още през 1970 г. валутни търгове по единната европейска валута (отначало — за евродолари, а по-късно за ЕКЮ)(да не се бърка с днешното евро – бел.пр.); 2) загуба през 1980 г. първенството при организиране на международната търговия със злато, а по-късно и със стратегически стоки; 3) изпусната възможност да станат център на регистрация на различни финансови фондове (тази ниша заели Люксембург и Ирландия); 4) процесът на глобализация, който създал възможности за много страни по света да станат офшорни зони и финансови центрове.
Често в публикациите, посветени на офшорните зони, се забравя да се спомене за такова „данъчно убежище“ и „юрисдикция на финансовата секретност“, като Ватикана. Между другото властите от Папския двор през 1929 г. сключили специално споразумение с Б. Мусолини, според което Ватикана става зона, свободна от данъци. Още и секретността на финансовите операции също се гарантирала от страна на властите в Италия.
„Ватиканът активно извършва офшорни операции, без да се явява формално офшорна юрисдикция, тоест, остава недостъпна за каквото и да било регламентиране и защитена от попадане в черни списъци.“.
И така, в условията на всеобща либерализация и глобализация много държави започнали да се превръщат в „юрисдикции на финансовата секретност“. Паралелно с това вървял процесът на създаване на все по-голям брой страни с режим на най-облагодетелствана нация за чуждестранните инвеститори. Получило се така, че всяка страна, която определяла по-ниски данъци, ограничавала социалните права на трудещите се (което водело до снижаване на стойността на труда), се въздържала от въвеждане на екологични стандарти (което водело до снижаване на разходите за опазване на природата), и други широко разпространени норми, ставали своеобразни „производствени офшорни зони“, и привличали чуждестранните инвеститори. На първо място към такива „производствени офшорни зони“ започнали да се причисляват развиващите се страни, където на съвсем законни основания започнали да изнасят производствата си развитите страни. Още през 1960-те години се появили първите признаци на деиндустриализацията на страните от Запада.
От проблема за извеждане на капитали извън пределите на страната бил загрижен американският президент Джон Кенеди, тъй като транснационалните корпорации и банки не плащали данъци в хазната на САЩ от своите задгранични операции. По време на президентите Дж. Ф. Кенеди и Л. Джонсън били правени опити за предотвратяване на изнасянето на капитали или поне да постигнат това, че да плащат данъци от задграничните си операции. Обаче тези опити се оказали ниско ефективни. Не само за САЩ, но и за всички страни, стимулиращи износа на капитали (или поне създаващи либерален режим за това), е характерна постепенната деградация на производствения им потенциал. Намира място демонтажът на „икономиката майка“, тоест икономиката на тази страна, чиито банки и компании изнасят своя капитал зад граница и създават „юрисдикция на финансова секретност“.


Офшорните зони – подкопаване на суверенните икономики

Бурното развитие на офшорната „икономика“ (особено заостряме вниманието на читателя на кавичките в думата „икономика“, понеже създаването на офшорни зони няма никакво отношение към нормалната икономика, удовлетворяваща нормалните нужди на човека) оказва разрушаващо въздействие на „икономиката майка“ не само защото се подкопава нейния производствен потенциал. Едновременно се извършва снижаване на ефективността на управление на „икономиката майка“ от страна на държавата. Накрая настъпва пълна загуба на управляемост на „икономиката майка“.
В качеството на пример може да представим Руската Федерация. Процесът на създаване на офшорни руски компании в различни сектори, включително банковия, започна веднага след образуването на РФ. Преследваните цели са различни: избягване на данъците, заобикаляне на различни забрани и ограничения за изнасяне на капитали (през 1990 г. все още такива забрани и ограничения съществували); изграждане на такава система на управление на бизнеса, която да позволява скриване на истинските собственици на компанията.
В началото на 2010г. председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество на Държавната Дума на РФ -Е. А. Федоров обнародвал някои цифри и факти, отнасящи се до офшорната дейност на руския бизнес. По негово данни, 95% от компаниите на руската икономика (промишленост, банково дело, други сектори) са били собственост на офшорни структури. Контролните и надзорните органи на РФ нямат точна представа, каква част от офшорните структури, контролиращи руските банки и компании, се намират в ръцете на чужденци, а каква част – в ръцете на граждани на РФ. Впрочем, до край тази картина не може да се изясни, най-малкото по простата причина, че много граждани на РФ имат двойно и даже тройно гражданство (тоест самите понятия „резидент“ и „нерезидент“ днес са достатъчно размити). Даже ако офшорна фирма принадлежи на стопроцентов руски гражданин, това, по мнението на депутата Федоров, не означава, че руската компания, принадлежаща чрез офшорна структура на такъв гражданин, може да се управлява от държавата Руска Федерация.
Фактически възниква ситуация, когато руски компании се оказват както в руска юрисдикция, така и в юрисдикцията на офшорните държави. Доколкото много руски олигарси и предприемачи от по-малък калибър са получили през 1990-те години активи в резултат на приватизация с големи нарушения на руските законите тези олигарси и предприемачи са решили да се „подсигурят“ от рискове във връзка с претенции към тях от страна на руската държава. Затова и са изградили офшорна структура на управление на бизнеса си, като отидат под флага на друга юрисдикция и да могат да разчитат в случай на възникване на претенции на защита от задгранични съдилища.
Ярък пример на това, до какво води офшорната структура на управление на компанията, — е историята с руската нефтена компания ЮКОС, на която през 2003 — 2004 г. и били предявени сериозни претенции от страна на държавата във връзка с неплатени голяма сума данъци. Разследването на държавата показало, че компанията имала многоетажна система на управление, която завършвала в офшорна структура, където ключова роля играел Джейкъб Ротшилд, който естествено не се явявал гражданин на РФ. Както е известно компанията ЮКОС е била разформирована, а нейните активи били продадени на различни компании (преди всичко, на Роснефт) за възстановяване на загубите на държавата от неплатените данъци. Обаче на историята с ЮКОС е рано да се постави точка. Чуждестранните инвеститори, които участвували в капитала на офшорните структури, управляващи активите на ЮКОС в РФ, започнали да подават съдебни искове в чуждестранни съдилища с искане да им се възстанови загубеното при разпродажбата на нефтената компания. През 2010г. група такива инвеститори нерезиденти подала иск в Страсбургския съд за сума от 98 млрд. дол.
Очевидно е, че съществуването на компании, реално функциониращи на територията на РФ, под двойна юрисдикция (руска и офшорна) рязко снижава ефективността на управление на такива компании от страна на държавата. Днес вече е видно с невъоръжено око, че министерствата и ведомствата на РФ почти не управляват стопанството на страната, а само си дават вид, че управляват. Една от главните причини за неуправляемостта на руската „икономика“ е офшорния й характер.
Впрочем, проблемът за снижаване на ефективността на управление на „икономиката“ от страна на националната държава във връзка с офшорния характер на „икономиката“ – е проблем глобален. Той е актуален и за САЩ. Особено релефно се открои той в края на миналото десетилетие: започна световната икономическа криза, възникна необходимостта за по-активна намеса на държавата в различни сфери на националната „икономика“, а резултатите от такава намеса се оказаха повече от скромни. Именно затова, например, новият президент на САЩ Б. Обама от самото начало на своето управление се заинтересува от проблемите с офшорките и фактически обяви война на офшорните зони.


„Вътрешни“ офшорни зони под формата на благотворителност

В категорията на офшорните зони може да запишем и различните благотворителни фондове (charuty funds), които лихварите създават за това, че да „запазят откраднатото“. Само където това не са „външни“, а „вътрешни“ офшорни зони. Съвременните благотворителни фондове (БФ) са освободени от данъци и в тях се съсредоточават огромни финансови средства.
До ден днешен няма единно определение за това, какво е БФ. Доста често под БФ се разбира и всякакви организации, имащи специален данъчен режим и занимаващи се с различни социално-значими дейности (здравеопазване, опазване на околната среда, просвета и образование, борба с бедността и др.). Най-общо БФ можем да разделим на две групи: финансови и нефинансови.
Финансовите се занимават с акумулиране на финансови средства и тяхното разпределение (дарения, субсидии, инвестиции, кредити и др.) между онези организации, които осъществяват практическата благотворителна дейност. Нефинансовите се занимават с един или друг вид нефинансова благотворителна дейност – просвета, охрана на околната среда, оказване на медицински услуги и т.н.
В САЩ, където БФ са получили най-голямо разпространение, през 2007 г. те били над милион, а активите им – общо 2,6 трлн. дол. Сумите на годишните им приходи и разходи през същата 2007 г. съставлявали съответно 1,4 трлн. и 1,3 трлн. дол.
Доходите се формирали, преди всичко, за сметка на такива източници като: доброволни пожертвования на физически и юридически лица; доходи от професионални дейности (за БФ от нефинансов тип); доходи от инвестиции и други търговски операции (за БФ от финансов тип). Доброволните пожертвования със фондовете в САЩ през 2008 г. съставлявали 308 млрд. дол., или 2,2% от БВП.
В сектора на благотворителните фондове работят 10,2 млн. човека, тоест почти 7% от заетите във всички сектори на икономиката. Разбира се, по-голямата част от тези заети се трудят за БФ от нефинансов тип.
Видимо, дадената по-горе статистическа информация се явява крайно приблизителна. Е. Ф. Жуков отбелязва: „Статистическата информация за инвестициите на БФ е много ограничена, а понякога въобще недостъпна. Много фондове не представят отчети и не съобщават за структурата на своите активи.“.
За лихварите най-голям интерес представляват финансовите БФ. Такива фондове са им нужни за това, че да могат да заобикалят данъците за милиардните им наследства, при което наследниците съхраняват правата си над предадените средства. Фактически наследниците продължават да ползуват тези средства, но не за лична употреба, а за инвестиране и увеличаване на семейния капитал.
Особено голямо разпространение БФ получили в САЩ, където са наречени по имената на милиардерите основатели (Карнеги, Рокфелер, Мелон, Форд, Морган и т.н.). Пионер на ниво създаване на БФ станал стоманеният магнат и партньор на Морган — Ендрю Карнеги, който от 1896 до 1911 г. учредил пет фонда с общ капитал 200 млн. дол., по онези времена това било гигантска величина. През 1903 г. бил създаден първия фонд на Рокфелерите, а първия му попечител станал Анрю Карнеги. Оттогава в САЩ се наблюдава тясно преплитане на БФ посредством взаимно участие на милиардерите в надзорните и попечителски съвети. Те самите представляват единна мрежа. Фонда на Форд бил създаден през 1947 г.: контролният пакет на компанията „Форд Моторс“ бил прехвърлен на фонда, за да може компанията да се измъкне от плащане на данъци.
Олигархските семейства могат да използуват за избягване на данъци няколко фонда. Например, през 1970-те години семейството Рокфелер укривало своето богатство в повече от 100 благотворителни и тръстови фонда.
Дейността на всеки БФ се състои от два основни вида: а) благотворителна и б) търговска (управление на активите). За първия вид дейност ние сме информирани подробно: ПР службите активно разпространяват информация по всички възможни канали. А ето за втория вид дейност – мълчание. Та нали БФ активно инвестират в рискови търговски проекти, в това число и в хедж фондове, пряко или косвено свързани с „благотворителните“.по мнението на някои аналитици, посочените фондове действително се оказват благотворителни, но не за бедните, а за богатите, финансовите олигарси.
В заключение ще изложим мнението на известния американски деец Линдън Ларуш по повод на това, какво представлява всъщност БФ: „Фондът (благотворителният фонд – В. К.) на първо място е основан на лихварство. Това е чиста рента. Фондът – не е нищо повече от финансова корпорация, която обикновено има някакво освобождаване от данъци – разходи за благотворителност и т.н. Лицето на фонда се определя от самовъзпроизвеждащите се директори, негови доверени лица. Това е като да предадеш интелекта си на чужди мъртъвци. Всички фондове функционират на основа на специални споразумения, на които хората са длъжни да служат. Главната цел на фонда – е да увековечи себе си по пътя на смовъзпроизводството на основа на лихварството. Подобен род фондове играят доминираща роля в еврейското и американското общества. Тези фондове имат право на по-голяма част на финансова собственост. Сега тези фондове извличат своята печалба от рента в най-различни форми. Те инвестират в ценни книжа. Те инвестират в търговия за да извличат търговска печалба, подобно на международните хранителни и зърнени картели. Фондовете отиват само на минимален риск. Те отпускат заеми на предприятия, които поемат риска върху себе си. Те се явяват финансова сила, стояща зад банките, застрахователните компании и др. В резултат на това те контролират повечето хора в икономическия живот. Освен това, те също се занимават с благотворителност: те раздават дотации, с помощта на които контролират образованието, науката, културата и изкуството… Те контролират пресата, основната част на пресата. В действителност, ние имаме общество, в което хората казват: правителството прави това, правителството прави онова. Не! Само погледнете, кой стои зад правителството и ги изнудва да правят такива или онакива крачки. Съществува ето тази форма на паразитиране върху тялото на обществото. Те, фондовете, са подобни на рака“.
На сериозна критика в последно време е подложена дейността на големия БФ – Фонд Бил Гейтс. Инвестициите на Фонда в различни активи превишава 60 млрд. дол. Между другото, това превишава БВП на 70% от страните в света. Фондът рекламира своята благотворителна дейност в областта на здравеопазването. Та ето, вестникът „Лос Анджелис Таимс“ съобщава, че 41% от инвестициите на Фонда са вложени в корпорации, чиято дейност „противоречи на благотворителните му цели“. Фактически Фондът е разделен на две организации: едната се занимава с благотворителна дейност, другата – изключително с инвестиционна, при това без никакви ограничения за инвестиционната дейност. Главен критерий за формиране на инвестиционния портфейл е печалбата. Вестникът говори за инвестициите на Фонда в 60 компании, които замърсяват околната среда и нанасят вреда на здравето на хората. Сред тях са такива гиганти, като BP (нефтодобив) и Anglo American (добив на злато). Както се казва в статията, „Фондът с едната ръка дава, а с другата взема“.
В някаква степен благотворителните фондове може да отнесем към „сенчестата икономика“; въпросите, касаещи техния статут, операции и списъка на „донорите“, в отворените източници са осветени крайно оскъдно. Може само да направим следните изводи от общ характер:
а) благотворителните фондове – са централи за натрупване и разширено възпроизводство на лихварския капитал;
б) фондовете се намират извън сферата на ефективен контрол от страна на обществото и държавата;
в) в същото време сами фондовете, намирайки се под контрола на лихварите и използувайки каналите на тъй нареченото „благотворително“ финансиране, осъществяват ефективно управление на обществото в интерес на лихварите.


Англосаксонските покровители на офшорния бизнес

Но да се върнем към „юрисдикцията на финансова секретност“. Към края на века такива се наброявали на няколко десетки броя. По други оценки, те са няколкостотин – ако се броят и отделните административни зони (анклави) в пределите на съществуващи държави. Единен официален списък на офшорните зони не съществува.
Свой отчет на офшорните центрове води МВФ, в неговия списък влизат 26 държави и територии, включително Кипър, Макао, Панама, и много други задгранични територии за Великобритания.
В списъка на ОИСР, съставен през 2000 г., влизали 41 държави, през 2009 г. те станали 38. В рамките на този списък се открояват Монако, Лихтенщайн, Андора, които отказват да сътрудничат в обмена на данъчна информация („черния“ списък).
През 2007 г. свой списък съставила международната организация Tax Justice Network: в него били включени 69 офшорни зони, към днешна дата тоя списък е съкратен до 60 позиции.
В Русия със заповед на Министерството на Финансите от 13. 11. 2007 г. е съставен списък на офшорните зони, състоящ се от 42 държави. В същото време по нормативни документи Банка на Русия са определени като офшорни 58 държави и територии.
Като пример за съвременна офшорна зона ще посочим Каймановите острови. В своите изказвания сегашният президент на САЩ Б. Обама обича да споменава тази офшорна зона, където на улица Чърч в тъй наречения дом Угланд, по данни на доклад на американския конгрес, са регистрирани над 18 хил. компании. Както казва Обама, “това е или най голямата къща в света, или най-голямата данъчна афера в света“. Броят на регистрираните фирми на Каймановите острови надвишава броя на жителите на тази държава.
През миналото десетилетие обемът на външните активи на офшорните зони се е увеличавал средно с 6% на година, превишавайки към края на 1990-те години 5 трлн. дол. сега, по разчетите на Tax Justice Network, в офшорните зони се намират 11,5 трлн. дол. благодарение на тези офшорни фирми корпорациите от целия свят икономисват от данъци повече от 225 млрд. дол. най-голяма офшорна зона в света си остава Швейцария, в чиито банки са акумулирани средства на чужди граждани на стойност около 2 трлн. дол.
Офшорните зони се използуват не само за избягване на данъци, но също и за „оптимизация на финансовите потоци“ в глобален мащаб и организиране на различни афери. Например, за управление на потоците „горещи“ пари, тяхното прехвърляне от една страна в друга и създаване на кризи, сриване национални валути и др. Така, финансовите кризи в края на миналото десетилетие в страните от Югоизточна Азия показали интересна особеност: много банки и компании се оказали в състояние на дефолт поради наличие на голяма задлъжнялост към своите офшорни филиали.
В западните СМИ проблема за офшорния бизнес се обсъжда много активно, но от гледна точка на възможните загуби от този бизнес за икономиката на Запада. За строги мерки настояват САЩ, които проследяват банковите сметки на американците по целия свят. Великобритания и други страни от Европейския съюз провеждат кампания за закриване или строго контролиране на офшорните зони, които изнасят активи от страните на Старата Европа. Но няма даже и най-малък укор по отношение на офшорния бизнес на руски, украински и др. новопоявили се олигарси и корумпирани чиновници, обитаващи просторите на бившия Съветски Съюз. И то при това, че по оценка на експертите около 40% от активите на споменатите олигарси се съхраняват в офшорните зони. В същото време този дял в САЩ и Япония не превишава 2%, а в Евросъюза – 10%. Западът води непримирима борба с офшорните зони, когато натам изтичат активи от САЩ и Европа. И тъкмо обратното, закрива очите си за офшорни зони, през които активи се прехвърлят към страните от ЕС. По отношение на страните от периферията на световния капитализъм се използува офшорна геополитика, създават се коридори за източване на активи и ресурси, заграбени от криминално-корумпираната върхушка на тези страни.
Неправителствената организация Global Financial Integrity (GFI), редовно следи бягството на капитали от страните с развиваща се икономика (там са включени и бившите соц. страни). По нейни данни за периода 2000-2010г. от тези страни е било изведено 8.44 трлн. дол. По данни на GFI, на първо място е Китай (2,74 трлн. дол.), на второ Мексико (504 млрд. дол.), на трето Русия (501 млрд. дол.). Прехвърлянето е ставало предимно през офшорни зони, откъдето лесно да се прехвърлят в икономиката на страните от „златния милиард“. Специалистите от GFI пресметнали, че общата сума на частните влогове, които се пазят в офшорните юрисдикции, достига 10 трилиона долара. ето как изглежда картината на разпределението им сред основните офшорни юрисдикции (в трлн. дол.): САЩ – 2,18; Кайманови острови – 1.55; Великобритания – 1,53. по-нататък в списъка следват Люксембург, Германия, остров Джърси, Холандия, Ирландия, Швейцария и Хонконг – на тях се падат – 2,38 трлн. дол. общо. Интересно е, че в списъка на офшорните територии специалистите на GFI са включили и икономически развити страни – САЩ, Великобритания, Германия, Швейцария и др. на територията на тези страни има специализирани зони, които в буквален смисъл се явяват офшорни зони. В САЩ това е щат Делауеър, във Великобритания – остров Ман и т.н. освен това някои институти осигуряват пълна конфиденциалност за клиентите си. Например, банките на Швейцария. Накрая, някои от тези страни се явяват не само данъчни, но и политически убежища. За „избягалите олигарси“ такъв режим е доста привлекателен, това стимулира превода на капитали в такива страни, даже ако особени данъчни преференции не се предоставят.
Фактически нивото на „прозрачност“ на тези или онези пазари, отрасли, територии (административни единици), а така също и икономиките на отделни страни се определя от центровете на световната финансова система. Такава роля днес изпълняват САЩ и Великобритания, които представят интересите на лихварите от Уолстриит и Лондонското Сити.
Вече споменатата организация Tax Justice Network през 2009 г. публикувала Индекс на финансовата скритост, който характеризира нивото на скритост на финансовите и данъчни офшорни зони и тяхното „нежелание да сътрудничат с данъчните органи на други страни“.
От 60 юрисдикции, разглеждани в изследването на TJN, най непрозрачни се явяват американският щат Делауеър, Люксембург, Швейцария, Каймановите острови, Лондонското Сити и др. В списъка сред особено „непрозрачните“ страни фигурират и Китай, Холандия, Португалия, Белгия и Ирландия. „Ако Люксембург и Швейцария се специализират в традиционната банкова непрозрачност, то англосаксонските страни представляват по-дълбока и изтънчена схема, която не може да се постигне в банковата сфера“, — отбелязват авторите на изследването. Там се говори и за това, че да се определи, кой се явява собственик на компанията, е невъзможно в нито една от изследваните офшорни зони с изключение на Монако. Там отсъствуват регистри на тръстовете и фондовете или достъпът до тях е закрит.
Авторите на изследването обръщат внимание, че половината юрисдикции, наричани „данъчен рай“, се отнасят към сферата на британската корона. А общият извод от изследването е такъв: САЩ и Великобритания, имащи политически и финансови връзки с ключови световни офшорни зони, „се явяват проводници на незаконни финансови потоци на световния финансов пазар“.



„Пазарна икономика“ = „сенчеста икономика“

Ако се постараем да се отдалечим от стереотипа на мислене, формиран от учебниците по икономическа теория и погледнем на „пазарната икономика“ непредубедено, то можем без да се насилваме да кажем: тя цялата, на 100% се явява „сенчеста икономика“. Работата е там, че един от най-важните принципи на „пазарната икономика“, провъзгласяван от идеолозите й и издиган в ранг на закон, се явява принципа на „търговската тайна“. Този принцип е неотменим даже в онези страни, които в никакви списъци на офшорни зони не фигурират. Това означава: всички субекти на стопанската дейност, тоест промишлени компании, банки, застрахователни дружества и т.н. са „непрозрачни“ за потребителите, държавата, своите партньори по стопанска дейност и обществото като цяло. Фактически всеки „субект на пазарната икономика“ се превръща в „офшорна зона“, „тайно общество“, „нещо в себе си“, което излиза доста скъпо на обществото.
Някои скептици казват, че модната днес „теория на конспирацията“ – е измислица, плод на болно въображение. Но думата конспирация на английски “conspiracy“ означава и „секретност“. Ако излезем от този превод, то съвременните финанси и бизнес – са в чист вид „конспирация“: лихварите и другите бизнесмени – са „заговорници“, действуващи под завесата на секретността против своите конкуренти, потребители, държавата и обществото като цяло.
Тази тема е много обширна, затова ще се ограничим само до няколко примера.
Първият пример засяга въпроса свързан със секретността, отнасяща се до разходите за производство. Защо, питаме, компаниите крият тия разходи от обществото? Затова, че по този начин могат да поставят цени, които в пъти, а понякога на порядъци превишават фактическите производствени разходи. По такъв начин получават норма на печалба, измерваща се в стотици и хиляди проценти. Всяка година в Европа се възбуждат голямо количество съдебни дела против компании от фармацефтичната промишленост, които поставят цени, нямащи нищо общо с разходите за производство. Получава се доста забавна (едновременно и тъжна) ситуация: от една страна, държавата се бори с монополните цени; от друга страна – не може да прекрати практиката на търговската тайна. Фактически легализира ограбването на потребителите.
Вторият пример се отнася до търговската тайна, свързана с техническите новости. Компания създава нова технология (или я купува от някой си Кулибин (самоук механик – бел.пр.)) и рязко снижава разходите си за производство. Технологията се държи в тайна от конкурентите. Освен това, за да не могат да я използуват другите, тази компания защитава интересите си („интелектуалната собственост“) с патенти. Компанията става монополист в използуването на дадената технология; всички други производители в отрасъла се „отрязват“ автоматично от възможността да ползват тази технология. По такъв начин се изключва възможността за снижаване на цените на продукцията в мащаба на отрасъла, загуби понася цялото общество.
Третият пример се отнася до вътрешнофирмените цени. Това е особено актуално за големите корпорации, които имат множество производствени, търговски, финансови подразделения, между които се извършва циркулация („трансфери“) на различни полуфабрикати, други „продукти“ (в това число и финансови). Техните цени обикновено се определят с отчитане на „оптимизацията“ на данъците, при това съотношението на тези „трансферни цени“ към реалните разходи за производство на полуфабрикатите и другите „продукти“ е известно само на тесен кръг хора, от притежателите и висшето ръководство на компанията. Разбира се, такава практика на ценообразуване на вътршнофирмените трансфери означава големи загуби за обществото от данъчни постъпления.
Четвъртият пример се отнася до техническите, санитарно медицинските и други характеристики на произвежданата стока. Фармацефтичните компании често скриват пълния „букет“ от странични ефекти, които възникват при приемане на едно или друго лекарство. Компаниите произвеждащи мобилни телефони всячески скриват негативните последствия за потребителите на продукцията им, възникваща в резултат на електромагнитните излъчвания. За хранителните компании, широко използуващи ГМО продукти и химия е казано и писано вече много, но и те по повод продукцията си пазят пълно мълчание…
Трябва да признаем, че търговската тайна като принцип на предприемаческата дейност съществува отдавна. Но в съвременните условия злоупотребата с тази привилегия, дадена на бизнеса, е получила особено голям размах. Особено що се касае до големите и най-големите корпорации. Все още се помни крахът на американската енергийна компания „Енрон“ в началото на текущото десетилетие. В значителна степен този крах е бил подготвен от машинациите, които са скривани като търговска тайна. Разбира се, далеч не всички компании отначало са използували завесата „търговска тайна“ за различни видове машинации, но постепенно „заразата“ на недобросъвестното управление на бизнеса започнала да се разпространява над цялата „икономика“.
Законността и „сакралността“ (кавичките мои – бел.пр.) на търговската тайна лишава честните бизнесмени от възможността да хванат нечестния конкурент, който е излъгал доставчика или купувача, или е дал подкуп на властите за да избяга от данъци, или е направил други мръсни трикове, които са му позволили да получи по-големи печалби, отколкото средното за отрасъла. По този начин, конкурентите също са принудени да правят мръсни номера под прикритието на търговската тайна, ако искат да оцелеят в бизнеса.
Няма никаква нужда от скриване на честните сделки. Та нали нито една от страните не злоупотребява с доверието на другите или липсата на информираност, цената и условията на сделката ще бъдат близки до средните за отрасъла. А и самата конкуренция на пазара няма да бъде война на живот и смърт, а само постоянен сигнал за това, че трябва да се поддържаш във форма, да не мързелуваш и да работиш, за да се задържиш в бизнеса. Наистина по твърда конкуренция, по същество, и не е нужна: тя само създава проблеми, такива като безработица и социално напрежение…
Търговската тайна право сочи на егоистичния, хищнически дух на предприемачеството и заедно с това – на фарисейския характер на морала, захранващ капиталистическия бизнес. Твърдостта на търговската тайна – това е непоклатимата увереност на предприемачите в това, че ще могат да мамят под нейно прикритие по ловко и нагло, отколкото конкурентите им. Ако те се съмняваха в това или не желаеха да хитруват, те отдавна биха извели прозрачността на сделките в ранг на закон.


Спектакъл наречен: „Борба със сенчестата икономика“

След събитията от 11 септември 2001 г. Западът активно започна „борба“ с „прането на мръсни пари“, а също така с „финансирането на тероризма“. Ние нарочно поставяме думата „борба“ в кавички, понеже повечето офшорни зони съществуват и след 11.9.2001. При условията на запазването на офшорните зони тази „борба“ става безсмислена.
Както отбелязва изследователят на офшорния бизнес Р. Р. Яковлев, „офшорната индустрия се е развила в условията на глобален бизнес, проникнал във всички ъгълчета на света, обхванал, по един или друг начин, примерно половината от обема на световните финансови сделки (подчертано с курсив от мен – В.К.). Да му се противостои е крайно сложно. Всяка предлагана програма се оказва „преодолима“, а нейната реализация – крайно конфликтна. Зад офшорните зони стои многомилиардно лоби, и водещата се за изменение на режима на функционирането им борба, често се явява не толкова борба за „обуздаването“ им, отколкото – за „оседлаването“ на офшорните зони.“
Във връзка с днешната криза въпросът за офшорните зони отново е станал приоритет за правителствата на развитите страни и разни международни организации. Също така на атаки започна да се подлага и банковата тайна. Така, на срещата на „Г 20“ в Лондон през април 2009 г. е била приета резолюция за борба с банковата тайна. Международният валутен фонд (МВФ) и Комисията по финансова стабилност (КФС) като по команда започнали постоянно да нападат Швейцария и други страни, където строго се пази банковата тайна. Президентът на САЩ Б. Обама на 4 май 2009 г. обявил началото на борбата с изнасянето на капитали от САЩ в офшорни зони, заявявайки, че страната ежегодно губи от това най-малкото 100 млрд. дол. Конгресът на САЩ разработва проект на закон за противодействие на злоупотребата с „данъчните убежища“.
Но кое е интересното: властите на развитите страни „вливат“ големи пари в онези „системообразуващи“ компании и банки, които имат мрежа от клонове в офшорните зони. Съдейки по всичко, паричните „вливания“ в крайна сметка, се оказват в тези зони.
В началото на 2009 г. конгресът на САЩ публикувал доклад, в който се съдържа следната информация: от стоте най-големи корпорации на САЩ (включително банки) 83 имат дъщерни офшорни компании. Банката Morgan Stanley, например, има в офшорните зони 250 дъщерни компании, половината от тях на Каймановите острови. Банката Citygroup на същите острови има 90 регистрирани компании. Впрочем, и двете споменати банки са получили многомилиардни „вливания“ от американската държава.
Към борбата против използуването на „данъчни убежища“ се включи и ОИСР, чиито членове се явяват страните от „златния милиард“. През 2009 г. тя публикува списък с 38 страни, определени като „данъчни убежища“. Интересно е, че в този списък има и страни членки на ОИСР – Швейцария и Люксембург. На страните от „черния“ списък им е предложено в кратки срокове да приведат стандартите си по разкриване на финансова информация в съответствие с международните стандарти. След символични отстъпки от страна на Швейцария и Люксембург шумът в пресата около тези страни през есента на 2009 г. се престана.
В тази връзка експертите на вече споменатата TJN отбелязват: „ОИСР, която е призвана да се бори с офшорния бизнес, се натъкна с конфликт на интереси, тъй като най-големите доставчици на финансова непрозрачност се явяват нейни основни членове“.
От гледна точка на интересите на лихварите, вдигнатия по времето на днешната криза шум около офшорните зони и банковата тайна съвсем не е тъй безсмислен. Под предлога на „борбата“ със „сенчестата икономика“ световните лихвари получават възможност да поставят под контрол финансово банковите операции на онези страни, които са длъжни да станат съставни части от глобалната им империя. Пред очите ни се изгражда мощна система на наднационален финансов контрол, намираща се в ръцете на стопаните на ФРС. Конкретно, в края на 1980-те години е била създадена международна организация, наречена „Група за финансови действия против изпирането на капитали (ФАТФ). Тази организация започнала да оказва натиск на отделните държави с цел да ги застави да създадат национални системи за контрол на финансовите потоци, при това тези системи е трябвало, на свой ред, да са под контрола на ФАТФ. На частична ревизия започнал да се подлага някога непоклатимия принцип за „търговската тайна“. Сериозните аналитици обръщат внимание на факта, че „международната общност“ насочва основните си усилия срещу „изпирането“, а не в борбата с „първичните“ източници на „мръсните“ пари, например, на борба с наркобизнеса. Такива разминавания за сетен път ни връщат към мисълта, че борбата с „изпирането“ се явява само прикритие, необходимо за това, че световната финансова олигархия да може да създаде система за наднационален финансов контрол като инструмент за управление на света.
Интересното е, че със своите мерки за борба с „прането на пари“ международните организации и властите на отделните държави не само, че не снижават мащабите на „сенчестата икономика“, но и, напротив, стимулират нейния ръст.
Разбира се, „борбата“ със „сенчестата икономика“ не се свежда само до мерки по ликвидацията или ограничаването на офшорния бизнес, предотвратяването на „прането“ на „мръсни“ пари и пресичането на финансовия тероризъм. Има цял ред други направления на тази „борба“. Например, периодически (след поредния скандал) се организират шумни кампании по борба с използуването на вътрешна информация на фондовите пазари. Америка, например, вече повече от век се бори с практиката на използуване на инсайд за обогатяване на отделни играчи на пазарите на ценни книжа. Обаче резултатът е близък до нула. Затова думата „борба“ използувана в контекста на дадения случай на мошеничество може смело да се постави в кавички.
Анализ на практиката на „борба“ с инсайда в най-напредналите страни показва, че посочената „борба“ може да се окаже само „прикритие“ за това, че световните лихвари да могат да наложат тотален контрол над обществото. Подобно на това, както „борбата с тероризма“ се оказва само повод за ликвидиране на последните остатъци от личната свобода на хората.
И, накрая, последно по ред, но не и по важност: Какво представлява всъщност инсайдът? – Информация за най-важните решения на властите в областта на вътрешната и външната политики, икономиката, парични кредитния оборот, във военната сфера и т.н. Ние с вас вече се ориентирахме, че тези власти напълно зависят от световните лихвари. Затова инициатори на най-важните решения се явяват световните лихвари, а чиновниците само ги обявяват и изпълняват. Помислете сами! Защо им е на световните лихвари да търсят информация за онези решения, които те сами са приели? До тогава, докато се запазва властта на световните лихвари, борбата с така наречения „инсайд“ ще представлява само разновидност на „сизифовия труд“.


„Сенчестата икономика“: съюз на лихвари и спецслужби

И още един аспект на проблема свързан със „сенчестата икономика“. Става дума за връзките и взаимодействието на частния бизнес и лихварите със специалните служби. Дейността на секретните служби по определение се явява секретна, затова те идеално подхождат за решаване на такива задачи на световната финансова олигархия, които изискват секретност. А секретност, както вече видяхме, е нужна за девет десети от всички операции на банките и други търговски структури. Та нали съвременният бизнес е конкуренция, а конкуренцията е война, която се води не между държавите, а между компаниите с използуване на специфични методи.
Воденето на войната (военните действия) от търговските структури изисква хитрост, събиране на сведения за противника (конкурента), създаване на агентурни мрежи, дезинформация на противника, дискредитация, диверсия, контраразузнаване, физическо отстраняване на ключови фигури в отбора на противника и много други неща, с които обикновено се занимават държавните спецслужби. А основното е секретността. Несекретни в съвременния бизнес остават, по същество, само ПР (връзки с обществеността), чиято роля е да бърборят, да забавляват публиката с приказки за това, колко техните банки и компании са „бели и пухкави“.
Набива се на очи, че много ръководители на спецслужби преди това са работили в банки и други търговски структури. А след напускане на работата си там, заемат видни длъжности в бизнеса.
Да вземем за пример ЦРУ на САЩ. Бащите основатели на това шпионско ведомство Уйлям Донован, Франк Визнер, Алан Дълес преди това са работили в юридически кантори на Уолстриит. Запознаването с биографиите на ръководителите на ЦРУ показва, че до идването на служба в Лангли (предградие на Вашингтон, където е разположена щабквартирата на ЦРУ) те са работили в различни банки и компании, а след напускането на секретното ведомство се връщали пак там. Примерно да погледнем биографиите на двама ръководители на ЦРУ.
Бил Кейси, е бил директор на това ведомство при президента Р.Рейгън. преди това е работил на Уолстриит като юрист и се занимавал с търговия на ценни книжа (трейдър). При президента Никсън е бил председател на Комисията по ценните книжа и борсите (Securities and Exchange Comission). Ако говорим за кариерата му в ЦРУ, то той, преди всичко, е станал известен с разработената от него скандално известната операция „Иран Контрас“. Да напомним, че скандалът около тази операция се разгорял през 1986 г., когато се изяснило, че ЦРУ под ръководството на Бил Кейси е осъществявало доставки на оръжие на Иран въпреки ембаргото, което било наложено в отношенията с тази страна. Още повече, парите от доставката на оръжие на Иран се използували за финансиране на никарагуанските въстаници („контрас“), въпреки, че конгресът на САЩ е взел решение за забрана на такова финансиране. Именно в хода на разследването по повод операцията „Иран-Контрас“ за първи път на американските политици и широката общественост станало ясно, че ЦРУ без всякакви преувеличения представлява „държава в държавата“. Дошлият да смени Рейгън президент Буш старши успял да замаже скандала и много участници в операцията излезли „сухи от водата“
Джон Дойч бил ръководител на ЦРУ доста кратко време (1995-1996). След напускането на поста през декември 1996 г., получил покана от Ситигруп и влязъл в съвета на директорите на банката. Интересното е, че в края на миналото и началото на сегашното десетилетие тази банка неведнъж е била замесена в операции с наркотици. По-точно, през 2001 г. Ситигруп купила мексиканската банка Банамекс, известна със своите операции по изпиране на „мръсни“ пари, получавани от търговци на наркотици.
Между спецслужбите и банките върви постоянна ротация на кадри не само на ниво първи лица, но и на по-ниски, „работни“ нива. Ето пример, в условията на днешната криза много банкери загубили работата си и са готови да предложат услугите си на разузнавателните служби. Към средата на 2009 г., по оценка на американската преса, вече 200 хил. човека загубили работата си в банковата сфера на САЩ. ЦРУ се възползували от възникналата ситуация и през лятото на 2009 г. започнали вербовка на банкови специалисти, които, по мнение на ръководството на ведомството, се явяват „златен фонд за Америка“. Съдейки по обявите, разузнавателното ведомство търси на първо място анализатори, които да оценяват влиянието на кризата на икономическата и финансова ситуация в отделните страни на света, а също така да се занимават с откриване на международните финансови потоци на онези страни, които САЩ категоризират като „неприятелски“.
Взаимодействието на спецслужбите с бизнеса дава на първите по-голяма свобода и независимост. Те получават допълнителни източници на финансиране (освен бюджетните), което им позволява да излизат извън контрола на държавните ведомства и да планират тайни операции без знанието и одобрението на законодателната и изпълнителна власт. Важно е да се отбележи, че законите, които регламентират дейността на ЦРУ (закона за национална безопасност 1948 г. и закона за ЦРУ на САЩ) дават на ведомството такива широки пълномощия, каквито нямат другите органи на изпълнителната власт. Например ЦРУ може да планира и тайни операции (примерно, убийства на политически дейци на други страни) без съгласието на Конгреса и не представя отчети за изразходваните финансови средства. По степен на „независимост“ от държавата ЦРУ, може би, е сравнимо само с ФРС на САЩ.
А ето във Великобритания аналог на ЦРУ се явява службата, която се нарича МИ-6, или Бритиш Инелиджънт Сървис (British Intelligence Service). Формално тя се намира в системата на Министерството на външните работи на Великобритания, обаче в държавния бюджет няма никакви следи за финансирането на тази организация. Анализаторите са склонни да смятат, че МИ-6 се намира на „стопанска сметка“. тоест се финансира от извънбюджетни източници, попълвани в резултат на реализацията на съвместни с частния бизнес операции.
Основен „съвместен бизнес“ на спецслужбите и частните компании и банки се явява търговията с наркотици, а също и търговията с оръжие и „прането“ на „мръсни“ пари. Като правило тези три компонента присъствуват във всяка схема на „сътрудничество“.
По темата за взаимодействието на ЦРУ с наркомафията има голямо количество публикации. Може, например, да посочим излязлата на запад книга на Селерино Кастильо „Кокаин, контрас и нарковойна“ (1994 г.). Авторът на книгата дълго време е работел за DEA – американска агенция за борба с наркотиците, затова е запознат с предмета професионално. Той подробно описва ролята на ЦРУ в организирането на международна търговия с наркотици, разказва за нашумелите по онова време операции за тайна доставка на оръжия срещу наркотици „Иран-контрас“, разкрива подробности по операции за „изпиране“ на наркодолари, дава уникална информация за участието на ЦРУ в подготовката на „Ескадрона на смъртта“ в Гватемала и Салвадор. От преведените на руски език работи много пикантни подробности за „сътрудничеството“ на ЦРУ и другите спецслужби с частните банки и компании на ниво наркобизнес и „пране“ на „мръсни“ пари се съдържа в работата на Джефри Робинсън „Световна пералня. Терор, престъпления и мръсни пари в офшорния бизнес“.
Една от важните задачи на спецслужбите – е да осигури „прикритие“ на онези банки, които се занимават с „пране“ на „мръсни“ пари. Например, през 1980-те години се развихрил скандал около банка Nugan Hand Bank of Sydney. Тази банка, регистрирана на Каймановите острови, се контролирала от ЦРУ и се използувала за „пране“ на пари, получавани от търговия с наркотици и оръжие.


Глав 11

Банките в условията на финансова либерализация и глобализация

Финансите в своя апогей, като самоцел, като финансов Интернационал, отричат и не признават нищо национално, не признават държави, а затова обективно са анархични и биха били анархични абсолютно, ако те, отричащи всяко национално господарство, не бяха , по необходимост, господарство в своята същност. Господарството като такова – това е само власт. А парите – са изключителна власт
Х.Раковский (1873—1941), съветски държавен политически и дипломатически деец

Банка на Ватикана в служба на „религията на парите“

Анализът на връзките на банките и другите финансови институти със „сенчестата икономика“ показва, че практически всички тези финансови институти по един или друг начин се намират в „сянка“. На „полето“, наричано „световна финансова система“, може да се „играе“ само по онези правила, които са определени от световните лихвари. Банките може да се наричат „морално ориентирани“, „ислямски“,“католически“, „християнски“, „социални“, „народни“ и т.н. Това е без всякакво значение. Всички те „играят“ по правилата на световните лихвари. Изключение правят само банки и финансови институции на онези държави, които се намират извън световната финансова пирамида (държави аутсайдери, държави извън системата). Всяка банка, която нарушава писаните и особено неписаните правила на „играта“, изхвърча от „финансовото поле“, а нейните организатори, като правило, срещат сериозни проблеми. С писаните правила всичко изглежда ясно: ако търговските банки нарушават официалните норми, поставени от централните банки или други регулатори (примерно норма по достатъчен капитал)- на нея, в края на краищата, й отнемат лиценза. Но има и неписани правила. Например, трябва да участват в „прането“ на „мръсни“ пари. Понякога ръководителите на банки към това ги принуждават криминални елементи. Но по-често банките отиват на такова сътрудничество доброволно и даже си търсят криминалните партньори. Всичко е много просто: ако банката се отказва да работи с „мръсни“ пари, то тя става неконкурентоспособна и обречена на банкрут.
Да погледнем от тази гледна точка Банка на Ватикана (БВ), която официално се нарича „Институт по религиозните дела“ (ИРД). Такава фирма задължава: банката е длъжна да демонстрира примери на добродетелна дейност във финансовата сфера, прилежно да изпълнява всички писани правила на банковия бизнес (нормите на органите за банков надзор) и да се държи по-далеч от всякакви съмнителни проекти и клиенти. Но в реалния живот е различно.
БВ е основана през 1942 г., когато глава на католическата църква е бил папа Пий XII. Съгласно устава, БВ е създадена с цел да акумулира средства, постъпващи във формата на пожертвования, дарения и др. ресурси, а също така да управлява финансовите ресурси, принадлежащи на различни църковни учреждения, разположени в Италия и по целия свят. По най-внимателни оценки, сумата на банковите влогове в БВ в началото на 2008 г. е съставяла повече от 5 млрд. евро. Съдейки по всичко доходността на банката е голяма: тя изплаща по влоговете лихва от 12% годишно и даже повече. Въпреки икономическата криза, банката е завършила 2008 г. с добри резултати. Не е съвсем ясно как БВ заработва парите си, тъй като официално тя не се занимава с даване на кредити. Известно е само, че в структурата на активите на банката съществено място заемат недвижимите имоти.
След Втората световна война БВ станала съсобственик на хотелите „Хилтън“ в Италия. Тя притежава пет квартала доходни къщи във Вашингтон, курорти в Мексико, жилищни комплекси в Монреал, исторически здания в Париж и др. Принадлежат й обширни имоти обработваеми земи в Италия (482 хиляди хектара), в Германия (250 хил. хект.), в Испания и другаде.
Друго голямо перо на активите – са ценните книжа. Тя владее пакети акции на промишлени, селскостопански и застрахователни компании.
Фактически Банка на Ватикана (както и самия Ватикан) се явява офшорна зона.
Първо, БВ се явява институт с пълна финансова секретност. Тя осигурява конфиденциалност на операциите (банкова тайна) за своите клиенти. В СМИ нерядко се говори за това, че сред клиентите на БВ има лица, „имащи проблеми с правосъдието“. БВ не издава чекови книжки, всички влогове и сделки се осъществяват в брой или в налично злато, без да се оставят никакви явни следи. Ако над швейцарските банки сега се провеждат „набези“, и от тях се иска отмяна на банковата тайна, то БВ остава „неприкосновена“. При новите обстоятелства тя се оказва още по-търсена от тези, на които им е нужна пълна конфиденциалност.
Допълнително преимущество на БВ пред другите депозитно-кредитни институти е това, че тя не провежда одит, тоест има такъв „независим“ статут, както много централни банки.