Колониите не перестават да бъдат колонии от това, че са придобили независимост.
Бенджамин Дизраели
Федералният резерв е създал свръдържава, която се управлява от международните банкери и индустриалци, които са се обединили за това, че да поробят света заради собствените си печалби.
Луи Макфедден, бивш председател на Комитета по банките и валитата в Конгреса на САЩ (1920—1931)
Империята Pax Americana
Днес живеем в имперски свят. Империята е една и се натича Pax Americana. Начело стоят САЩ. Тази империя се е изграждала постепенно. Още през 19-ти век Вашингтон провъзгласил така наречената „доктрина Монро“, нейната същност е проста: „Америка (цялото западно полукълбо) – за американците“. Разбира се, имало се е предвид, че американския континент не е за индианците или мексиканските „чиканос“, а за северноамериканския капитал, който искал външни пазари за стоките си, източници на суровини и робска работна сила. В края на 19-ти век започнала първата империалистическа война между САЩ и Испания, в резултат на която САЩ завзели Куба, ПортоРико, а също и Филипините, които се намирали извън западното полукълбо. Pax Americana продължила да се оформя и през целия 20-ти век, укрепнала в резултат на двете световни войни и много локални войни. След Втората световна война Вашингтон активно започнал да завзема „жизнено пространство“, което се освобождавало при разпада на Британската империя. Наистина това били вече неоколониални похвати, които се базирали, преди всичко, на определени икономическо финансови зависимости на териториите от Вашингтон.
Завършващият стадий на процеса бил наречен „глобализация“ Зб. Бжезинский не се стеснявал да заявява, че глобализацията – е процес на разпростиране на американските интереси по целия свят. Някои политически дейци считат, че глобализацията е проект, който няма точно привързване към интересите на определена страна – САЩ, а изразява интересите на „наднационална“, или космополитна олигархия. САЩ, според тях, е само удобен плацдарм, от която територия тази наднационална олигархия й е удобно да постави под контрол целия свят. На крайния етап на глобализацията Северна Америка, както отбелязват съвременните експерти, също ще се превърне в територия, контролирана от световното (наднационалното) правителство, управляващо света в интерес на шепа финансови олигарси. Впрочем, както отбелязахме по-горе, Америка е попаднала под желязната пета на световната финансова олигархия още през 1913 г., когато там се е появила централна банка под името „Федерална резервна система“.
Така или иначе, много автори обръщат внимание на някои сходства на изгражданата империя Pax Americana с Римската империя, която е била създадена преди повече от 2000 години. Известният американски политически деец с опозиционни убеждения Линдън Ларуш в интервю с руски кореспондент през 2001 г. заявил: „МВФ и Световната банка се захванаха да строят световна империя, вдъхновявайки се от примера на Римската империя. Изключителен размах това придоби през 1989 — 1999 г., след обединяването на Германия и падането на СССР. М.Татчър, Ф.Митеран, Дж.Буш натрапиха на света идеята за нова Римска империя – световна англоезична държава, управлявана от Лондонското и НюЙоркското Сити“.
При сравнителен анализ на двете империи съвременните изследователи, като правило, акцентират върху геополитическите моменти.
Ние ще обърнем внимание, преди всичко, на социално икономическите прилики на двете империи. В рамките на Pax Americana (географски това е целия свят) господствуващ строй се явява капитализмът. При това капитализмът в метрополията и в периферията са различни. Идеолозите, обслужващи елита на Pax Americana, предпочитат да не употребяват думата „капитализъм“, понеже този строй от времето на буржоазните революции до сега е успял силно да се дискредитира. За предпочитане (политически по-коректни) се явяват изразите с неясно значение като „пазарна система“ или „пазарна икономика“. Това не променя същността.
Важно е другото: капитализмът на Pax Americana много прилича на античния капитализъм на древния Рим по своята разрушителност.
В Америка след Втората световна война започнали да се стичат богатствата на целия свят, богатства — които са се създавали в продължение на много десетилетия и даже векове (подобно на съкровищата, които са се стичали в Рим – „всичко което е създавано през вековете, хилядолетия художествен труд от всичко културни страни“). При това богатства както материални – злато, предмети на изкуството и т.н., така и нематериални – знания, патенти, технологии и др. А така също и висококвалифицирани специалисти, които са били подготвени в „изостаналите колонии“ и „които превъзхождали своите американски господари със знания“.
Паразитизмът на Запада
Както и древния Рим, съвременна Америка се явява потребителско общество. Достатъчно е да кажем, че на САЩ се пада 4-5% от световното население, а дялът им в потреблението на природни ресурси се оценява на 40%. По данни, съдържащи се в доклад на ООН, например, американците в началото на 21-ви век употребявали над четири пъти повече енергия, отколкото средно за жителите на планетата, използували 3 пъти повече вода, произвеждали 2 пъти повече боклук и пет пъти повече въглероден диоксид. Освен това 300 млн. американци изяждали 15% от месото, а 37% от автомобилите в света вървели по американските пътища. Всеки американец в началото на сегашния век е потребявал колкото за осем жители на планетата, а ако го сравним с населението извън зоната на „златния милиард“, то — за 12 човека.
Всеки икономист знае, че в САЩ (и в много други страни на Запада) потреблението расте, а дяла на спестяванията в БВП (брутен вътрешен продукт) пада, осъществява се съкращаване на натрупването на реален капитал. Ще подчертаем: реалният капитал – като основни фондове на реалния сектор на икономиката (тоест промишлеността, строителството, селското стопанство, други отрасли, където се създават стоки и услуги, задоволяващи реалните, естествени потребности на хората). Илюзията за това, че натрупването на капитал продължава, възниква в резултат на това, че статистиката отразява ръста на виртуалния или „книжния“ капитал. Виртуалният капитал – това са различни „финансови инструменти“ (така, на „пилешки“ език, наричат ценните книжа), основно място сред които днес заемат „финансовите производни инструменти“. Тях може да сравним с чиповете, които използуват в хазартните игри (казино, залози и др.). Виртуалният капитал не само че не обслужва реалния сектор, но и освен това го затруднява (понеже пазарите на виртуален капитал „изтеглят“ финансови ресурси от този сектор).
Известният американски икономист и политик Линдън Ларуш постоянно обръща внимание на това, че икономиката на САЩ отдавна вече е станала загниваща и е придобила общо сходство с икономиката на Римската империя в епохата на упадъка. В свое интервю, което дал през 2002 г., той казал: „Статистическите отчети на периода от 1995 до 2002 г., като че ли свидетелствуват за чист ръст на американската икономика, всичките до един са основани на лъжа. Сега е настъпила крайната фаза на съществуването на тази система (икономическата система на САЩ – В.К.), приближила се е до своя крах… Ако по-рано системата е функционирала по законите на физическата икономика, характерната ефективна национална икономика, ориентирана към производство, то след това (започвайки от 1966 г. както има предвид Ларуш в това интервю – В.К.) започнала нейната трансформация, в интерес на „обществото, основано на потреблението“, в нещо паразитно; всичко това с нещо напомня за Римската империя от периода на упадъка (курсивът е мой – В.К.)“.
Вече има голямо количество творби, в които убедително се доказва, че Америка отдавна вече е спряла в своето икономическо развитие. Нараства само потреблението, а реалното производство намалява. Или намира място производството на стоки и услуги, нямащи отношение към удовлетворяването на жизнено необходимите потребности на човека. Например, А. Зиновев отбелязва, че през 1992 г. в САЩ браншът, занимаващ се с контрола за наднорменото тегло на американците, имал оборот 43 млрд. дол.
Впрочем, общество на паразитно потребление се явяват не само САЩ, но и всички страни, които е прието да наричаме „икономически развити“. Тях, също така, ги наричат страните от „златния милиард“. Освен САЩ това е цяла Западна Европа, Канада, Япония, Австралия, Нова Зеландия и др. Още през първата половина на 1990-те години, по оценка на ООН, западните страни, съставляващи 20% от населението на света, си присвоявали 80% от националния доход, принадлежащ на цялото човечество. Нашият известен социолог Александър Зиновьев е дал кратка характеристика на цялото западно общество – „паразитизъм и затлъстяване“.
Несправедливото разпределение на световните ресурси в полза на страните от така наречения „златен милиард“ създава илюзията за това, че икономиката на Запада е по-ефективна, отколкото икономиките на страните от периферията на световния капитализъм. „Професионалните икономисти“ поддържат тази илюзия с разни лукави теории, от които следва, че западният икономически модел се явява „най-ефективен“ в историята на човечеството и че останалите страни по света (които днес е прието да наричаме „развиващи се“) са длъжни да ги следват. Нямаме намерение да подлагаме на критичен разбор тези теории, само ще отбележим: ако развиващите се страни достигнат средно потребление на човек от населението равно на западното, то на човечеството ще му трябват десетки пъти повече ресурси. По този начин различните „официални“ икономически „теории“ изпълняват изключително идеологическа функция. А на практика Западът се ръководи от съвсем други теории: той прави всичко възможно, за да не допусне увеличаване на използуването на ресурси от населението на развиващите се страни. Това не е учудващо: световните олигарси считат природните ресурси на планетата за своя собственост и ревниво ги пазят от „варварите“, живеещи извън пределите на зоната на „златния милиард“.
Само с отчитане на това обстоятелство можем да разберем, защо наемните работници от страните на „златния милиард“ имат многократно по-висок жизнен стандарт, отколкото наемните работници от страните от периферията на световния капитализъм (при равни квалификация, продължителност на работния ден и т.н.). Наемните работници от страните на Запада не се бунтуват и не извършват никакви революции по много проста причина: в допълнение към своята „базова“ заплата те получават от работодателите си така наречения „колониален бонус“ (който в пъти надвишава „базовата“ заплата). Такова ниво на доходи създава у наемния работник в САЩ или западноевропейските страни илюзията, че никакво „робство“ в обществото няма, че той – е пълноценен член на „потребителското общество“ (макар и понякога да възникват неприятности като: икономически, финансови и банкови кризи, но това са – „временни“ трудности). Този парадокс на западния модел на капитализма не са могли да премълчат и класиците на марксизма ленинизма: твърде очевидни били фактите и статистиката. Още през 1858 г. на този „парадокс“ на английския капитализъм обърнал внимание Фр. Енгелс: „Английският пролетариат фактически все повече и повече се обуржоазява, тъй като самата тази буржоазия от всички нации иска, видимо, да доведе работата в края на краищата до това, че да има буржоазна аристокрация и буржоазен пролетариат редом с буржоазията. Разбира се, от гледна точка на такава нация, която експлоатира целия свят, това до известна степен е правомерно“. През 1882 г. този класик отново потвърждава факта, че английските работници се ползуват от „колониален бонус“.
Една от основните прояви на паразитизма на западното общество се явява наличието на значително количество хора на трудоспособна възраст, напълно „еманципирани“ от трудова дейност, тоест, казано направо неработещи. Ние за този феномен споменавахме по-горе, отбелязвайки, че такава „еманципация“ възниква в резултат на уволнение на наемни работници от работодателите (а също така в резултат на това, че младежта при достигане на трудоспособна възраст не може да си намери работа). Тази част от неработещите хора е прието да се наричат „безработни“. Освен споменатите принудително „еманципирани“ голямо разпространение е получила и доброволната „еманципация“ от трудова дейност: хора които не желаят да се трудят. Тази част от неработещите може да наречем „войнстващи тунеядци“, „лумпени“. Наблюдава се бърза лумпенизация на западното общество, което го прави още повече да прилича на древния Рим, където по-голямата част от гражданите били лумпен-пролетриат и получавали безплатно хляб за сметка на държавната хазна. Фактически става дума за „лумпен-социализъм“.
Ето какво пише за съвременния вариант на „лумпен-социализъм“ например в САЩ О. Платонов: „Съществува напълно невярна представа за това, че американците са най-трудолюбивия народ, а богатствата му – са резултат на продуктивен труд. Това е правилно само по отношение на неголяма част от населението, която действително работи усилено и ефективно. Обаче това е по-малко от една трета от работоспособното население на страната.
По данни на официалната статистика, около 40% от населението на възраст над 16 години не работи. Не работят 30% от американците и 50% от американките. Над 10% от населението в трудоспособна възраст работи на непълен работен ден. Така, като цяло половината от населението на САЩ или не работи въобще, или работи малко. В САЩ съществува многомилионен слой хора (около 5% от трудоспособното население), които може да наречем войнствуващи тунеядци. Тези хора никога не работят, презират всякакъв труд и живеят от различни социални помощи и талони за храна, получавани от държавата.
Сред значителна част на бялото население на Америка живее неизтребимо предубеждение против физическия труд. Да го извършват, по мнението на много американци, се счита унизително. Проведените социологически изследвания показват, че преобладаващата част от американците предпочитат въобще да не работят, отколкото да изпълняват труд, не съответствуващ на социалният им статус. 90% от тежкия, мръсен и други подобни видове труд се извършва от черните, индианците, а също и разни имигранти, преди всичко поерториканци и мексиканци“.
Може да се каже, че подобна картина на „еманципация“ на хората от труда се наблюдава по целия свят. Само че в страните, намиращи се извън зоната на „златния милиард“, става дума не за доброволна, а за принудителна „еманципация“.
Финансово-икономическа основа на съвременния западен паразитизъм
Съвременният западен паразитизъм има две взаимосвързани основи: а) военна; б) финансово икономическа.
Такова делене е доста условно. Формално постъпленията на различни материални ресурси от най-отдалечените ъгълчета на света в страните на Запада се осъществява не под формата на данъци, както е ставало в Римската империя, а на основата на „цивилизовани“ финансово икономически отношения. А тези отношения, както ни учи западната икономическа наука, се управляват от „невидимата ръка“ на пазара. А „невидимата ръка“, както учат западните професори по икономика, е и „справедлива“, и „ефективна“: Тя осигурява взаимните интереси на участниците в пазарните отношения, поддържа спазването на принципа на „еквивалентност“ на обмяната, грижи се за равномерното (оптималното) разпределение на „факторите на производство“ (природни ресурси, работна сила, капитал) в пропорциите на световната икономика и т.н.
Обаче при по-внимателно разглеждане се изяснява, че „невидимата ръка“ на пазара съвсем не е виртуална абстракция, тази ръка е напълно материална, на 90% се състои от най-здравата стомана. И расте тази ръка от онзи същия Запад, който разказва на останалия свят „научни“ митове и легенди за „невидимата ръка“. Очевидно, читателят се досеща, че става дума за военната машина на Запада.
Именно благодарение на използуването на военна сила над останалия свят се осигурява „ефективното“ използуване на финансово икономическите методи за поддържане на паразитното потребление в страните от Запада. „Финансово икономическите отношения“ на Запада с останалия свят – това е само параван, маскиращ силата, с помощта на която Западът осъществява ограбване на останалия свят. Финансово икономическите отношения, съществуващи днес между Запада и останалия свят (съглашения, договори, контакти, конвенции и т.н.) – са принудителни; наложени от Запада на останалия свят със сила (допълваме в редица случай с лъжа). Опитите на страните от периферията на световното стопанство да се откажат от такива отношения или поне да преразгледат условията, предизвиква твърдо противодействие от страна на Запада, започвайки от подривни акции на западните спецслужби и убийства на политически дейци и завършвайки с масирано използуване на ракети и бомбардировачи.
Може да назовем следните финансово икономически способи и механизми за ограбване от Запада на периферията на световното стопанство:
1.Търговски. Използуване на нееквивалентен обмен. Някаква част от продукцията собствено производство на страните от Запада доставят на периферията на световното стопанство. На първо място това са машини, оборудване, технологии и др. В замяна те получават суровини, енергоносители, селскостопанска продукция, потребителски стоки (продукция на обувната, текстилната и шивашка промишленост, битова техника, мебели, детски играчки и всякакви други, които може да се отнесат към трудоемки и екологически опасни производства). В търговският обмен между Запада и икономически по-бедните страни възниква така наречената „ценова ножица“: с всяка година бедните страни за всяка единица експортирана стока могат да купят все по-малко стоки в икономически развитите страни. Да вземем например: ако, да кажем, през 1980 г. развиваща се страна за закупуване на произведен на Запад струг е трябвало да достави 1 тон банани, то през 2010г. – вече е трябвало 2,5 т банани.
Може да използваме и друга аритметика: да сравним цените на които Западът закупува една или друга стока от развиващите се страни и цените, по които тази стока се реализира на вътрешния пазар на западната страна. През 1986 г. развиващите се страни получавали по 5 цента за фунт захар и 7 цента за фунт банани. Тая същата захар се продавала в развитите страни по 40 цента, а бананите – по 45 цента. Транспорта на едната и другата стока от развиващите се страни до Запада възлизал на примерно 5 цента на фунт. По такъв начин, печалбата от търговията със захар и банани, която получавали западните компании, била съответно 30 и 33 цента на фунт. Развиващите се страни биха могли (при същите цени на дребно на западните пазари) захар и банани на неколкократно по-високи цени, даже ако печалбата се дели поравно. По такъв начин чрез нееквивалентен стокообмен се е извършвала и се извършва експлоатацията на развиващите се страни, по-точно на онези работници, които са се трудили и се трудят за производството на стоките, които потребява паразитиращият Запад.
През 1990-те години, както пише О. А. Платонов, „даже по доста занижените разчети на ООН, западните страни недоплащат на страните – доставчици на суровини не по-малко от 40% от стойността им. Ако тази стойност се раздели на цялото население на Запада (по-малочислено в сравнение със страните доставчици), то в западните страни за една единица национален доход, създаден от собствен труд, се полагат две единици и повече, получени в резултат на експлоатацията на други народи. Съществуващата днес система на цените на ресурсите е изгодна само на Запада и се поддържа с неговия диктат, в това число и военен (курсивът е мой – В.К.)“.
2. Инвестиционни. Получаване на печалби от чуждестранни инвестиции на западните транснационални корпорации (ТНК) и транснационални банки (ТНБ). В страните от периферията на световното стопанство по-високи инвестиционни печалби се осигуряват за сметка на достъпа до евтини природни ресурси, евтина работна сила, до вътрешните пазари на приемащите страни, за сметка на икономии на разходи за опазване на природната среда, данъци (в приемните страни те често са по-ниски отколкото в страната на базиране на ТНК и ТНБ).
Трябва повече да се каже за икономията от евтина работна ръка. Именно тази причина на първо място е определила износа на трудоемките производства от страните на Запада в развиващите се страни през последните десетилетия, особено след 70-те години на миналия век. Заплатата в развиващите се страни е на порядък по-ниска от тази в развитите. В развитите страни наемните работници имат такива атрибути на „цивилизацията“ като, автомобил, жилище, хладилник, перална машина, друга битова техника (наистина част от това имущество е придобито с дългове, може би и цялото, а сумарните задължения по кредити на този „цивилизован“ работник могат да превишават стойността на имуществото му). Затова тези „отвличащи“ моменти маскират робското положение на наемния работник на Запад. А ето в развиващите се страни такава маскировка често няма, затова не възникват съмнения, че тамошният работник – е действително роб.
В издадената в много страни по света (в това число и в Русия) книга „Черна книга на корпорациите“ съдържа голямо количество примери, какви гигантски печалби получават западните компании за сметка на експлоатацията на евтина работна сила в страните, намиращи се извън предела на зоната на „златния милиард“. Ще дадем един от тях. Известната корпорация „Nike“ произвежда маратонки и други спортни обувки извън пределите на икономически развитите страни. В частност в Индонезия. Там производството на чифт маратонки й излиза 5 долара. В САЩ тя ги реализира по 100-150 долара. Работниците, произвеждащи тези обувки, получават само по 2 долара на ден.
На предприятията на ТНК в много развиващи се страни се трудят съвсем не незабележима част от местните наемни работници. Например, в началото на 1990-те години в страните от Латинска Америка (Аржентина, Боливия, Бразилия, Колумбия) делът на такива работници в общата заетост е варирала от 10 до 23%. В Сингапур и Сенегал той е превишавал 50%. Впрочем, даже ако туземните работници се намирали в предприятията на местни капиталисти, те са били експлоатирани точно така, както и на предприятията на ТНК. Разликата се заключавала в това, кому се пада създавания от тези работници прибавен продукт – на местните или на чуждестранните капиталисти. Впрочем, като правило, нормата на печалба от операциите на ТНК е по-висока, отколкото у местните компании. Местните компании пряко или косвено (например като подизпълнители) работят за западните ТНК, отдавайки им част от първоначално получения прибавен продукт.
Печалбите, получавани от ТНК от своите задгранични инвестиции се прехвърлят в офшорки или в страни от „златния милиард“ и обезкръвяват икономиката на страните от световната периферия. Не е нужно да търсим примери надалеч. Да вземем Русия, където още през 1990-те години твърдо се настани чуждестранния капитал. Доходите на чуждите инвеститори от производствената, търговската и финансово-кредитната дейности в нашата страна, по данни на Банка на Русия, съставляват (в млрд. дол.): 2006 г. – 53,1; 2007 г. – 68,2; 2008 г. – 88,7; 2009 г. – 61,3; 2010г. – 73,8. За периода 1995-2010г. общият обем на доходи на чуждестранните инвеститори в Русия е надминал 500 млрд. дол. Цифра, по наше мнение занижена, но и така тя впечатлява. Ако през 1990-те години притока на чуждестранни инвестиции в руската икономика превишаваше изнасянето на доходи, то през последните години ситуацията стана противоположна: инвестициите на ТНК в нашата икономика се превърнаха в „помпа“, обезкръвяваща нашата страна.
3. Валутни. Западът емитира (пуска в обръщение) собствени пари, които използува за международни разчети и плащания с много други страни по света, на първо място с развиващите се. Днес монополно положение в света заема американския долар. Възможността за емитиране на национални пари, които едновременно с това изпълняват функцията на средства за международни разчети и плащания, позволява на страната емитент (САЩ) да се разплаща за получаваните стоки и услуги с „продукцията“ на своята „печатна машина“. Фактически използуването на доларите – с нищо не обезпечени „зелени хартийки“ – означава съвсем истински грабеж от САЩ на всички други страни, влизащи като провинции в състава на Pax Americana. Тези „зелени хартийки“ — са смокиновото листо, с което се прикрива неугледната картина на този грабеж. От другата страна са страните принудени за закупуването на стоки от Запада да си набавят необходимата валута (долари, евро, лири, франкове или др.) като продадат предварително (като правило – по занижени цени) свои природни ресурси или други стоки на световния пазар. Разбира се, че подобен род стоково-парични отношения между Запада и останалия свят са крайно изгодни за първия и представляват откровен грабеж за втория. Системата на този грабеж допълнително се усилва с изискванията от страна на Запада за това, че другите страни да натрупват „зелените хартийки“ (а също и „хартийки“ с други цветове) във вид на тъй наречените „валутни резерви“ и да не се опитват с тях да купуват от Запада недвижими имоти, предприятия, земя и др. Тоест, останалият свят да не смее да напомня на Запада, че последният е задлъжнял на останалия свят. Западът постоянно внушава на туземците, че увеличаването на „валутните резерви“ – е добре, това е „въздушна възглавница за безопасност“, „свидетелство за конкурентоспособност“ и т.н.
Западът много жестоко наказва онези, които се опитват да се откажат от неговото „валутно благодетелство“, тоест от „зелените хартийки“ (като средство за международни разплащания, като средство за натрупване на международни резерви). Ето Садам Хюсеин заявил, че прекратява продажбата на нефт за американски долари (ще премине на евро), и Вашингтон обявил Хюсеин за „диктатор“ за назидание на другите президенти, крале и премиер министри. Ето Китай заявил, че няма да натрупва долари в своите валутни резерви, и Вашингтон вече заплашва с въвеждането на мита за китайския импорт, започва да поддържа тибетските сепаратисти, активизира своите контакти с Тайван и т.н. Нима това не е използуване на сила като средство за „осигуряване“ на американския долар на международната арена?
Говорейки за валутните методи за ограбване на провинциите на Pax Americana от Вашингтон, не бива да заобикаляме такава важен въпрос, като системата на валутни курсове. Валутният курс, както ще ви каже всеки професор по икономика, се определя като някаква резултантна величина на валутния пазар под влияние на търсенето и предлагането на съответните валути. Няма никаква „скрита ръка“. Само пазарът с неговите търсене и предлагане! Ако сравним нивото на доларовите цени в САЩ на определен набор от стоки и услуги (така наречената „кошница“) и цените в рубли на стоки и услуги на такава „кошница“ в Русия, то ще видим, че един долар е примерно равен на 15 рубли. Тоест с 15 рубли в Русия може да си купиш толкова стоки и услуги, колкото с 1 долар в САЩ. А ето на валутния пазар рублата се заменя за долар в съотношение 30:1. Това означава, че притежателя на долари може да купи в Русия при такъв валутен курс два пъти повече стоки и услуги, отколкото ако рублата се обменяше за долар в съотношение 15:1. Този парадокс се нарича „занижен“ курс на руската рубла или, наопаки, „завишен“ курс на долара. Професорът по икономика, без да се замисли, ще каже: „Така е решил пазарът“. В действителност, решил го е не пазарът, а хората, при това не обикновените купувачи и продавачи на валута, а онези, които командват този пазар. А пък защо му трябват на Вашингтон занижени курсове на валути в Русия и други страни от периферията на световното стопанство, на читателя сигурно му е ясно – за да може на безценица да купува в тези страни природни ресурси, различни активи, предприятия земи и др. За манипулацията на Запада с валутните курсове ние ще поговорим по-надолу.
4. Кредитно дългови. Държавите от периферията на световното стопанство по-голямата част от създаваните в пределите на техните територии блага изпращат в страните от „златния милиард“ без да получават нужния еквивалент от страните на Запада. Постоянно изпитвайки дефицит на финансови ресурси за вътрешно потребление и икономическо развитие (при това Западът категорично не разрешава да се изразходват валутните резерви), страните от периферията на световното стопанство са принудени да прибягват до външни заеми. Заемите се вземат от същия Запад. Та нали Западът притежава „печатна машина“, на която винаги може да напечата необходимото количество цветни хартийки, при това хартийки със статут на международна валута. Впрочем, на Западът не му е нужно често да печата нови пари. Та нали развиващите се страни държат своите валутни резерви в западни банки. А последните връщат тези същите валутни резерви на бедните страни, но с лихва. Често с висока лихва – на основание, че рисковете са големи, разбирате ли, в тези страни. През 1990-те години външният дълг на развиващите се страни вече бил превишил 2 трлн. дол.
По данни на ЦРУ външният дълг на някои страни съотнесен спрямо БВП (брутен вътрешен продукт) за 2010г. е бил (%): Зимбабве – 132, ДР Конго – 100, Република Конго – 156, Бурунди – 202, Гамбия – 170, Гвинея Бисау – 203.
Някои страни от третия свят и бившия социалистически лагер изразходват повече от половината от валутните си доходи от експорт само по обслужване на своите дългове (изплащане на лихви по кредити). Това е съвсем истинско дългово робство, само гдето в качеството на дългов роб се явява не отделен човек, а цял народ: народът произвежда продукт („добавена стойност“), а част от този продукт чрез бюджетно данъчната система се иззема и след това се прехвърля в западна страна, явяваща се кредитор, а едновременно с това се явява и в качеството на колективен робовладелец. Всеки който се е родил извън зоната на „златния милиард“ е роден като „дългов роб“.
Най-интересното е, че тези пари които Западът дава снизходително на периферните страни под формата на земи, веднага се връщат на сметките на ТНК (освен онези, които по късно ще се върнат по реда на погасяване на заемите). Част от парите биват окрадени от месния „елит“, който веднага крие тези пари в западни банки. Големи суми пари се връщат на запад като заплащане за никому непонятни „услуги“ (например консултантски услуги и „изследвания“ от западни експерти) и т.н.
По такъв начин, валутата, получавана от развиващите се страни от експорт на суровини или като заеми и „помощи“ само транзитно преминава през сметките на тези страни, пък и самите сметки се намират в западни банки. В крайна сметка валутата се връща на сметките на западната олигархия. А в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само дългове. Развиващите се страни са здраво привързани към финансово банковата система на Запада, и такава обвързаност осигурява на Запада здрав контрол над останалия свят. В западните банки се съхраняват валутните резерви на централните банки на останалия свят, а също и милиарди долари, окрадени от местните „елити“. Последните събития в Близкия и Средния Изток през 2011 г. показаха, че всички милиарди на местните елити – са призрачно богатство: в швейцарски и други западни банки паричните средства на либийския лидер Кадафи и египетския президент Мубарак – „най-добрите приятели“ на западните лидери – били арестувани или замразени. Това е още един пример за това, как парите, емитирани от западните банки, се връщат на Запад, а в развиващите се страни „като гарантиран остатък“ остават само разрушения и смърт след „народните въстания против местните тирани“.
Техниката на „цивилизовано“ ограбване на народите, които не се отнасят към „златния милиард“, подробно е описана в нашумялата книга на Дж. Перкинс „Икономически убийци“. Дж. Перкинс пише за това с познаване на нещата, тъй като сам в продължение на много години се е занимавал с операции по такова ограбване в организации, обслужващи интересите на световните лихвари: „Икономическите убийци – това са високопоставени професионалисти, които измъкват от различни държави по целия свят трилиони долари. Пари, дадени на тези държави от Световната банка, Агентства на САЩ по международно развитие и други, оказващи „помощ“ задгранични организации, те прехвърлят в сейфовете на корпорации и джобовете на няколко от най-богатите семейства, контролиращи световните природни ресурси. Те използуват такива средства, като мошенически манипулации с финансовата отчетност, подправяне на резултати на избори, подкупи, изнудване, секс и убийства. Те играят на старата като света игра, придобиваща ужасяващи размери сега, във времената на глобализацията. Аз знам за какво говоря“.
Развитите страни на Запада също са затънали „в дългове до ушите“, при това в абсолютна величина са на порядък по-високи от дълговете на страните от периферията на световното стопанство. Но никой от техните кредитори (а това са все страни от периферията на световното стопанство) не смее да им напомни за тези дългове (ако някой започне досадно да напомня, може да си навлече гнева на Запада и даже бомбардировки).
Като отчитаме казаното по-горе смеем да поставим под съмнение тезиса на много автори, които считат, че основа на „материалното благополучие“ на Запада се явява „високата ефективност“ на западната икономика. Впрочем, днес живота все повече опровергава този лъжлив тезис: твърде много се набива на очи паразитизма на Запада, тоест дисбаланса на производство и потребление в полза на второто. В тази връзка днес се появяват трудове, в които авторите признават и даже активно изобличават „паразитизма“ на Запада. Изобличителите на западния „паразитизъм“ всичко свеждат до това, че Западът е съумял да построи ефективна система за финансово икономическо ограбване на страните от периферията на световното стопанство (нерядко го наричат „неоколониализъм“). Всичко това е така. Но ето да отговорят, какъв е секрета на тази „ефективност“, те обикновено забравят. В тази връзка ние още веднъж ще подчертаем: финансово икономическите инструменти за построяване на отношенията на Запада с останалия свят – са само камуфлаж, създаващ илюзия за „цивилизован“, „демократичен“, „пазарен“ характер на тези отношения. Този камуфлаж е призван да скрие истинския характер на отношенията, които следва да се нарекат отношения на насилие, жестокост, на човеконенавист. Насилието се изразява в използуване или заплаха за използуване на военна сила от Запада против останалия свят. Без тези „силови“ подпори западната система на финансово икономическо ограбване на народите по света би се разпаднала като „къща от карти“ за 24 часа.
„Дългово процъфтяване“ на Запада или „Цивилизован“ грабеж
Ние вече говорихме за паразитизма на западното общество, което потребява повече, отколкото произвежда. Своите потребности Западът все повече и повече удовлетворява за сметка на останалия свят. В САЩ и Западна Европа от целия свят се стича продоволствие, нефт, текстил, дрехи, автомобили обувки, битова техника, кожи, украшения, драгоценни метали и т.н. На езика на учебниците по икономика това се нарича „импорт на стоки“. Тоест всичко звучи много „културно“ и „цивилизовано“. Нима някой ще започне да възразява срещу международната търговия като форма за „международно сътрудничество“?
Но възниква малко въпросче: „С какви пари Западът купува всичко това?“ Та нали Западът потребява все повече и повече и произвежда все по-малко и по-малко. За да купуваш трябва да произвеждаш и продаваш. А с производството Западът е все по-зле и по-зле. Отговорът е прост: „Западът купува на вересия“. Следващ въпрос: „А кой му дава на вересия?“ Отговорът пак е лесен: „Онези, които му продават стоки“. Кредитът се оформя като хартиени полици, които наричат „резервна валута“ (американски долари, евро и др.). Тези хартии-полици се издават от централните банки (ФРС, ЕЦБ, Банка на Англия и т.н.). Тези книжа – са „законно платежно средство“ за страната длъжник, тоест нейни пари.
Обикновено всяка кредитна сделка предвижда: а) лихва за правото на ползуване на кредита; б) срокове за погасяване на дълга; в) вида на ценностите, които се използуват за погасяване на дълга и лихвата (вид валута, ценни метали, стоки и услуги).
Що се касае до лихвите, то начисляване на такива за получателя на хартиите-полици не се предвижда. Самите кредитори (същите развиващи се страни) когато вземат заеми за свои нужди – ги взимат с лихва, а когато дават на кредит на западните страни – проценти не начисляват. Видимо, по такъв начин страните кредитори демонстрират своето негативно отношение към лихварството и дават на останалите пример за принципна борба с лихвата.
Много „безкористна икономика“!
Срокове за погасяване на кредитите. В случаят който разглеждаме, кредитът няма никакъв определен срок на погасяване. В учебниците по икономика подобни екзотични кредити се наричат „онколни“; от английското „on call“ – „по поискване“; има се предвид „погасяване при поискване“. Чие поискване? Разбира се, по искане на кредитора. Той е господар на положението, той има права за изискване на своето имущество, когато това му е угодно. В нашия случай, както показва опитът, страната кредитор по някаква причина нищо не изисква, тихо си мълчи. Времето минава, а реалната стойност на дълга в следствие на инфлацията се снижава, „топи се като мартенски сняг“. Дългът може съвсем да се „изпари“ за една нощ, ако стане рязка девалвация на паричната единица на страната длъжник. За най-любознателните, настойчиви и неспокойни граждани паричните власти на страната кредитор (това са ЦБ и министерството на финансите) са подготвили стандартен отговор: „Ще ги изискват нашите деца и внуци“.
Доста трогателна грижа за „бъдещите поколения“!
Вида на ценностите, използувани за погасяване на дъга. Да напомним, че хартиените полици, намиращи се в ръцете на кредитора, представляват, самите те, законно платежно средство на другата страна, която е взела кредит (тоест истински пари). Като че ли, кредиторът може да обменя паричните хартийки за всичко, което душа му пожелае: стоки, земя, предприятия, намиращи се и търгуващи се в страната длъжник. Но това е само на теория. Онези парични хартийки, които се намират в ръцете на гражданите на страната длъжник, — са едно. А тези, които са в ръцете на страната кредитор (и отделни нейни граждани), — са съвсем друго. На паричните хартийки от втория вид страната длъжник гледа много подозрително и съвсем неохотно допуска до своя пазар. Или въобще не допуска. Предлози за това, че да не допуска, могат да бъдат различни: борба с „мръсните“ пари и „тероризма“, осигуряване на националната безопасност на страната длъжник, защита на „правата на човека“ в страната кредитор и т.н. В рамките на тези кампании се въвеждат ограничения за импорт на капитал, валутни ограничения и забрани, търговско икономически санкции, провеждат се проверки и инспекции, започват арести на банкови сметки, и т.н. И всичко в името на „справедливостта“, „демокрацията“ и „прогреса“. Като цяло, пари в ръцете на нещастния кредитор има, но не може да си купи нищо с тях. Ние говорим сега не за валутни „знаци“ на отделно взети граждани (на тях им разрешават да купуват това онова), а за валутните знаци на държавите кредитори, които се наричат „валутни резерви“.
Впрочем, не бива да бъдем несправедливи по отношение на западните длъжници. Те предлагат в замяна на хартиените полици много „ценна“, както те твърдят, стока (актив). Такъв актив се явяват… други хартии. Те така се и казват: „ценни хартийки“ (пардон, — „ценни книжа“). Например, в САЩ „зелените хартийки“ (доларите) може да ви ги обменят за облигации на американската съкровищница или книжа на ипотечните агентства. Но, ето ти неприятност: да си купиш с тях нещо „по-твърдо“ (например земя) не може, тъй като ценните книжа не се явяват в Америка (както и във всяка друга страна) „законно платежно средство“. Да си представим, че е замислила държавата кредитор (нека да бъде „Папуасия“) да купи в Америка компанията „Дженерал моторс“. Папуасия отново сменя своите „ценни хартийки“ за „зелени хартийки“ и започва да подготвя договор за покупка на американския автогигант. Но тук на сцената излиза Държавният департамент и обявява, че в Папуасия отново се е влошило положението с „правата на човека“. Разбирате ли, „индексът на демокрацията“ се е понижил в тази страна с цели три пункта и там пак е възтържествувал „тоталитаризмът“. А на „тоталитарни режими“ принципната Америка нищо не продава. Но властите на Америка са великодушни: те не възразяват против „инвестиции“ в „ценни книжа“, даже ако тези „инвестиции“ се правят от „тоталитарни режими“. Жестът е действително щедър: в съкровищницата на САЩ поне един процент на година ще начислят на купените „ценни хартийки“! А не като тези лихвари-скъперници от ФРС с техните безлихвени полици-хартийки! И нашата Папуасия отново обменя хартиите-полици на ФРС за „ценните книжа“ на съкровищницата.
Ето в такъв „порочен кръг“ (по-вярно „хартиен кръг“) попада държавата кредитор.
Секретът за „дълговото процъфтяване“ на Запада — военната сила
Да се върнем към официалната статистика за външния дълг на САЩ. Основната част на този дълг се пада на задълженията на съкровищницата на САЩ от разполагането на своите облигации. Тези облигации съкровищницата продава както на резиденти (американски граждани), така и на нерезиденти за това, че да може да покрие дефицитите във федералния бюджет (тоест превишението на разходите над приходите в бюджета; годишните дефицити вече надхвърлят 1 трилион долара). В последно време „съзнателността“ на американските инвеститори рязко се разклати, станало трудно да се продава на резидентите съкровищни облигации, затова съкровищницата намерила опора в „по-сговорливите“ нерезиденти. На чужденците днес се пада повече от половината задължения на съкровищницата по нейните облигации.
В края на октомври 2010г., по данни на ФРС на САЩ, извън пределите на САЩ са били разположени съкровищни книжа на стойност 4,3 трлн. дол. Главни кредитори на американската хазна били следните държави (в скоби е дадена сумата на дълга в млрд. дол. към края на октомври 2010г.): Китай (906,8), Япония (877,4), Великобритания (477,6), Бразилия (177,6), Хонконг (139,2), Русия (131,6), Тайван (131,2), Канада (125,2). Книжата на американската хазна са купували на първо място паричните власти (ЦБ и съкровищниците) на чужди страни (почти 2/3), а останалите – неамерикански частни банки и други недържавни институти.
Както виждаме, „помощ“ на американския капитализъм в поддържането на високи стандарти на „паразитно“ потребление оказват много страни, в които нивото на средните доходи на човек от населението е много по-ниско от това в САЩ. Умилителна картинка на любов към „по-големия брат“! Много трогателно изглежда също и „помощта“ на Америка от страна на тези страни които самите са затънали в дългове. Нашите „рекордьори“ по относително ниво на външна задлъжнялост – Швейцария, Люксембург, Ирландия – също се оказват в списъка на тези страни, които с всички сили се стараят да „помогнат“ на чичо Сам, да запушва дупки в дефицита на федералния бюджет. Дори държави „лилипути“ са имали пакети американски съкровищни книжа на доста солидни суми (в млрд. дол.): Швейцария (101,3), Люксембург (78,5), Ирландия (41,4).
Освен съкровищните облигации източници на външен дълг за САЩ се явяват настанените сред чужденци американски корпоративни ценни книжа – акции и облигации. По настоящем тази част на външния дълг възлиза на 6 трлн. дол. Притежателите на тези ценни книжа се явяват почти всичките частни физически и юридически лица от други държави.
Ние дадохме за пример на държава с бързо растящ външен дълг – САЩ. Подобна картинка съществува и в други държави на Запада. В някои страни – в още по-хипертрофиран вид. Да си спомним за Люксембург и Ирландия. Външните дългове на тези страни превишават не само техния БВП, но и националното им богатство. Те приличат на някакви „оазиси на паразитизма“. Смятаме, че такива „оазиси“ не биха могли да се появят на света под действието на „законите на пазара“. Съдейки по всичко, тези „оазиси“ са творение на световната финансова олигархия.
Разбира се, признак за „паразитизма“ на западния капитализъм се явява не само растящият външен дълг. Много страни от Запада в продължение на десетилетия и даже столетия са изнасяли зад граница капитали, придобивали или създавали там активи, които давали и продължават да дават добри проценти и дивиденти на собствениците им. Доходите от задгранични активи позволяват на западните инвеститори да „отрязват купоните“ (да живеят от рента, от дивиденти – бел.пр.) и да водят паразитен живот. Подобен род финансова поддръжка на много страни на Запад се изчислява на десетки милиарди долари на година. Такива държави даже наричат „държави-рентиерки“. На първо място това са бившите колониални държави – Франция, Белгия, Холандия, Великобритания. В този разред „държави-рентиерки“ влязоха и САЩ.
В съзнанието на повечето обикновени граждани (а и на някои икономисти също така) се е сформирала представата, че най-големите длъжници са развиващите се страни, а също (от известно време насам) и страните с „преходни икономики“ (така започнаха да наричат бившите социалистически страни). СМИ постоянно тръбят: за ръста на външния дълг на тези страни; за това, че в тези страни възникват проблеми с погасяването на дълга; за това, че западните кредити се ограбват от тези „диви“ „туземци“; за това, че благодетелният Запад идва да помогне на страните длъжници и реструктурира дълговете им (или даже ги отписва) и т.н. Подобен род „шумови“ ефекти са необходими за това, че по всякакъв начин да отвлекат общественото внимание от реалните, а не от измислените проблеми на световната икономика – огромния и бързо растящ външен дълг на западните държави.
Така, да видим някои резултати и направим някои изводи.
Първо, външната задлъжнялост на страните от Запада през 21-ви век е станала източник на високото ниво на потребление в тези страни. За сметка на „кредитиране“ на „икономически развитите“ страни от „икономически по-малко развитите“ страни се осигурява паразитното съществуване на „златния милиард“. Това „кредитиране не се вписва в „каноните“ на икономическите учебници — то е безлимитно, безлихвено и безсрочно.
Второ, описвайки оформилата се в света ситуация, отношенията между Запада и останалия свят, по-правилно би било да говорим не за „задлъжнялост“, „дълг“, „финансови задължения“ на Запада, а да използуваме някаква друга дума. Думите „дълг“, „финансови задължения“ и т.н. са термини от областта на цивилизованите кредитни отношения, когато едната страна дава, а другата връща. Но в нашия случай другата страна нищо не смята да връща. В икономическата теория има много красива дума – „трансфер“, тоест еднопосочно прехвърляне на нещо.
Ако се опитаме да опишем онова, което римляните са правили след завземането на други страни с използуване на лексика от съвременните учебници по икономика, то би следвало да се изразим така: „римляните са осъществявали трансфер на богатства от другите страни“. А ето грубите историци от миналото наричали всичко с една дума – „грабеж“. Дай им свобода на такива „писатели“, те и днешните отношения между Запада и останалия свят ще нарекат „грабеж“. А в нашите учебници по икономика ви обясняват, че това е „трансфер“. А „най-напредничавите“ учебници ще кажат, че това даже не е „трансфер“, а „улица с двупосочно движение“. Та нали ресурсите Западът взема не „безвъзмездно“, а срещу „дълг“, тоест по едната страна на улицата се движат природни ресурси, стоки, други богатства, а в насрещната лента – „задължения“. И ви обясняват, че такъв обмен – е „важна форма на международните търговско икономически и валутно кредитни отношения“, които способствуват „прогреса на цялото човечество“.
Трето, за да може да се продължи практиката на такова необичайно (безлимитно, безсрочно и безлихвено) кредитиране на Запада от останалия свят Западът е принуден да прибягва все по-активно към различни „неикономически“ средства. Основното сред тях е — военно силовия натиск. Неговото предназначение е, от една страна, да предотврати исканията от страна на най-нетърпеливите кредитори за изплащане на натрупалите се дългове. От друга страна, да оказва на тези кредитори натиск, та те да продължават да „кредитират“ Запада. Тук му е мястото да кажем, че именно на такива принципи е осъществявал изграждането на отношенията си със съседните страни Хитлер в навечерието на Втората световна война. В някои учебници по история пишат, че Хитлер е „грабил“ Европа, за да може добре да се подготви за война. Но в действителност при Хитлер всичко било цивилизовано: той получавал от другите страни суровини, стоки, техника, продоволствие на основата на „доброволни“ двустранни търговско кредитни съглашения (клирингови спогодби). А фактически това е било банален грабеж, или, както казахме по-горе, — „трансфер“ на ресурси. „Трансфер“, подкрепен с такова „неикономическо“ средство като десетки пехотни и бронетанкови дивизии.
Четвърто, Западът разбира, че ефективността на военно силовият натиск се повишава, когато го допълват с други средства. По-рано говореха, че за ефективното управление на хората трябва да се използуват два инструмента: камшик и морков. При изграждане на своите отношения с останалия свят Западът действително използува камшик (военна сила). Крайно рядко – морков. Но в неговия арсенал има още и трети инструмент – СМИ (средствата за масова информация), които формират съзнанието на „управляемия обект“. Тази тема е обширна и крайно актуална, но излиза извън рамките на този труд. Ние само ще обърнем внимание на една „мантра“, постоянно и монотонно звучаща в западните СМИ: целият свят е длъжник на Запада. Казано с други думи, Западът се опитва да сформира в останалия свят „комплекс за вина“ и „комплекс за отговорност“. През 19-ти век в северноамериканските щати бившите роби, получили свобода след гражданската война, започнали да се трудят на същите плантации, но вече не като „живо имущество“ на плантаторите, а в качеството на длъжници. И тук белите плантатори направили откритие: ако по-рано „живото имущество“ се бунтувало и работело как да е, то „свободните“ длъжници неочаквано започнали да работят изправно. На вчерашните роби неочаквано бързо успели да внушат: няма нищо по-свято, отколкото погасяването на дълга към своя господар.
Pax Americana: корупционно-разбойническа вертикала на властта
Корупционно-разбойническа вертикала на властта е съществувала още в Римската империя. Вертикалата на властта в Римската империя била предназначена, на първо място, за събиране на данъците в провинциите и доставката им в метрополията. Но там, където има държавни пари, там има и корупция. А понякога и насилие, свързано с „отнемането“ на пари от гражданите по места. По този начин, това е било не само вертикала на властта, около която са се „хранили“ римските и местните чиновници, а също и „законни“ и не много „законни“ „помощници“.
След 2000 години ние имаме подобна картина: с финансовите „сокове“ на почти целия свят, влязъл в границите на Pax Americana, се храни метрополията САЩ. Читателят ще възрази: нито в Русия, нито в другите страни по света данъци за бюджета на Америка не се събират. Още повече, няма в Русия и в другите страни „прокуратори“ и „наместници“, които би трябвало да отговарят за събирането на имперските данъци, няма „бирници“, които да работят за чуждестранния „събирачи на данъци“. Да, разбира се, пряко събиране на данъци в провинциите на Pax Americana не се извършва. Но има други, не по-малко ефективни методи за изпомпване на „соковете“ от провинциите в метрополията. Провинциите изпращат в метрополията нефт, пшеница, текстил, автомобили, машини и оборудване, неизброими видове стоки. В замяна получават „зелени хартийки“ наричани долари. А след това тези „зелени хартийки“ частично заменят за други хартийки, които се наричат задължения на министерство на финансите на САЩ. Всички тези хартийки – са просто грим, който е призван да създаде илюзията, че никакво ограбване не се извършва. Прилича на номер на факир или илюзионист. Та нали да „разменят за стоки“ своите „хартийки“ в Америка няма с какво. Известно е, че Америка подобно на Римската империя нищо не произвежда, а само потребява. Чист вид на държава-паразит. Ако някой рискува да поиска каквото и да било материално в замяна на „хартийки“, то рискува да получи напълно „материални“ бомби и снаряди. Като ярък пример на това, как Америка реагира на исканията за обмен на „хартийки“ за нещо материално, може да вземем случая с френския президент Шарл де Гол. Америка след Втората световна война успяла да постигне това, че доларът бил приравнен към златото, с обещанието, че при поискване незабавно ще обменя зелените „хартийки“ (доларите) за злато от резервите си. Френският генерал след големи усилия успял да обмени в средата на 1960-те години няколко милиарда долара за злато от американските резерви. В следствие на това Америка започнала да счита Де Гол за свой враг, като му разигравали всякакви гадости. Американските спецслужби провокирали през 1968 г. „студентските вълнения“ във Франция, след които Де Гол бил принуден да слезе от поста президент. Да отбележим, че Америка до началото на 1970-те години поне на думи обещавала да обмена доларите за нещо материално от своето национално богатство. Сега вече тя не дава даже устни обещания по този повод.
Формално днес ги няма онези „действуващи лица“, които по време на Римската империя се наричали „събирачи на данъци“, „наместници“ и т.н. Фактически те си остават, само с други имена. И грабят те днес вече целия свят в полза на своя джоб. А мимоходом и за държавната хазна (данъци за бюджета).
Съвременните „събирачи на данъци“ – са транснационалните банки и транснационалните корпорации. Във Вашингтон те получават „под аренда“ отделните страни и цели континенти, които стават сфера на необуздания им грабеж. Както и по време на Древния Рим, те внасят в държавната хазна (американския бюджет) един динарий (долар), а в своя джоб слага два или три динария (долара) чиста печалба.
Съвременните „наместници“ – са американските мисии, „авторитет“ и „влияние“ които се подкрепят с военни бази и контингенти американски войски в чужбина.
Поразително сходство между епохата на античността и съвременния капитализъм може да видим и в частта касаеща системата от информатори, и връзките на „прокураторите“ с „организираната престъпност“ в провинциите на империята, и корумпираността на правозащитните органи (тази корупция съществува и в метрополията, но в периферията на империята е доста по-развита) и т.н. Достатъчно е да си спомним американските съветници, които през 90-те години на миналия век дойдоха в Русия да „помагат“ за провеждане на приватизацията и другите „реформи“. Ето какво казва по този повод председателят на комитета по икономическа политика и предприемачество в Държавната Дума на РФ Е. А. Федоров: „… историята на Руската държава (РФ – В.К.) се базира на десетки хиляди американски съветници, които стояха във всички министерства и ведомства на Русия… И, например, имущественото министерство, Росимущество, това е шестетажна сграда… , целият шести етаж заемаха американските съветници. И те назначаваха, кой да бъде олигарх, кому да продадат (руските предприятия –В.К.). Те назначаваха кадрите… правилата за икономически оборот… написаха същите чикагски момчета (американските съветници, които се ръководят от постулатите на чикагската икономическа школа, тоест на монетаризма – В.К.)“. След като американските „съветници“ назначили руските олигарси, започнал вторият етап на „реформите“. Ето как ги описва Е. А. Федоров: „… системата на управление беше олигархична, когато начело на Русия стоеше Политбюро във вид на седембанкерщина, както тогава ги наричаха, много хора ги помнят (популярно в руските СМИ през 1996 г. и по-късно, това са имената на седем банкери, някои казват девет, едри представители на руския финансов бизнес – олигарси – бел.пр.)… зад всеки олигарх бяха закрепени министерства… тази седембанкерщина формираше цялата власт в страната, която й беше подчинена… министрите бяха сътрудници на тези седем или осем олигарси…“.
Изпълнявайки своите служебни задачи, получени в метрополията (Вашингтон), американските съветници на първо място са работили за финансовата олигархия на САЩ. Но заедно с това, те самите съумели да „заработят“ големи пари в Русия, крадейки държавни пари – както руски, така и американски. Срещу такива „наместници“ в САЩ били заведени съдебни дела (естествено за кражба на американските, а не на руските пари).
На постовете си стоят и „бирниците“ (под различни имена). Те помагат на транснационалните корпорации и банки да грабят туземното население в провинциите на Pax Americana. Например, руските „бирници“, те си имат своя йерархия, свое „разделение на труда“, своя финансово разбойническа вертикала на властта.
През 1990-те години „най-прославени“ руски „бирници“ били такива личности като: Е. Т. Гайдар (организирал в икономиката „шоковата терапия“, изразяваща се в това, че премахнал целият държавен контрол в сферата на ценообразуването, провел „валутна либерализация“, окончателно отменил държавния монопол над външната търговия и т.н.) и А. Б. Чубайс (организирал приватизация на отечествените предприятия в интерес на западните „инвеститори“). Тези „бирници“, а също и по-малки „бирници“ (Г. Явлински, Б. Федоров, Е. Ясин и др.) активно участвали в подготовката и провеждането на „стопанските реформи“, тоест в създаването на условия за последвалото необуздано разграбване на Русия. Тази категория може да наречем „бирници реформатори“.
Друга категория „бирници“ – са местните олигарси, които „прокураторите“ от Вашингтон през 1990-те години, в началото на руските „реформи“, „назначили“ да събират данъка от своя народ. Описването на механизма на събиране на данъци излиза извън рамките на този труд. В крайна сметка, тази дан се концентрира на сметките на компании и банки на местните „бирници“ и във вид на печалба по различни канали безпрепятствено (всички валутни ограничения са свалени) излиза извън пределите на Русия. Така или иначе, тази печалба се оказва на сметките на западните „събирачи на данъци“ – транснационалните банки и транснационалните корпорации, а също така (чрез системата от данъци) – в държавната хазна на метрополията (САЩ и водещите страни на Запада). Във всички страни такива местни „бирници“ е прието да се наричат „компрадорска бужоазия“.
В кратки срокове „бирниците реформатори“ заедно с „бирниците олигарси“ по нареждане на Запада подложили страната на ограбване, което по своите мащаби и последствия може да бъде приравнено на най истинско военно нашествие. Фактически това е било акт на агресия от страна на Запада без обявяване на война и пряко използуване на оръжие.
Според оценката на О. А. Платонов, общите щети, нанесени на Русия в резултат на прехвърлянето на нейни материални и културни ценности на Запад по време на управлението на криминално космополитния режим до 1997 г., достигнали не по-малко от 800 млрд. дол. Този сбор се състои от следните основни събираеми:
а) използуването на американския долар като средство за обръщение вътре в страната – 50;
б) занижени цени на руската продукция, доставяна зад граница – 30;
в) последствия от изтичане на „мозъци“ зад граница, кражба на технологии (изчислено по методика на ООН) – не по-малко от – 200;
г) придобиване на контрол над руски предприятия (в резултат на приватизация) и износ на продукцията на тези предприятия не по-малко от 250;
д) нелегално изнесени капитали („бягство на капитал“) и нелегално изнесени реални ценности – 220.
Около 70% от икономическата вреда, нанесена на нашата страна през посочения шестгодишен период, следва да поставим на сметката на САЩ.
Очевидно, че през 2010г. общата вреда от ограбването на Русия от световните лихвари вече се измерва с трилиони долари. Имаме пълни основания да твърдим това. Достатъчно е да припомним тъй наречената „уранова сделка“, която не се афишира в СМИ. Сделката е била сключена през 1995 г. и се състояла в това, че Русия поемала задължението да достави 500 т плутоний и оръжеен уран, а САЩ да заплати 12 млрд. дол. До 2000 г. по това съглашение в САЩ постъпили 75 т ядрени материали, а през периода 2000 г. до края на 2008 г. – още 277 т. Към настоящия момент по-голямата част от урана и плутония вече е на разположение на САЩ. Посочената сделка ни нанесе ущърб не по-малък от приватизацията на предприятията. Към момента на сключване на сделката пазарната цена на 500 т ядрени материали е била не по-малка от 8 трилиона долара. Може да кажем, че Америка е получила тези материали почти безплатно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар