Съвременната парламентарно буржоазна държава цялото си творчество отдава на борсата, тоест представителката на капитала. Деспотичната борса, притежаваща парите…, по естествен начин придобива и растящо господство над труда във всички негови видове.С.Ф. Шарапов (1855—1911), руски мислител, обществен деятел, икономист
Третият етаж на финансовата система
Частичното резервиране позволило на лихварите да надстрояват над истинските пари (злато или законни платежни средства във вид на хартиени пари) втори етаж на финансовата система във вид на депозитните пари, създавани от търговските банки.
Но и това им се оказало малко: те решили да построят и трети етаж на финансовата система във вида на „ценни книжа“. Това е онзи етаж, който е обитаван от „фиктивния капитал“, който се явява производен на паричния капитал и още повече на търговския и производствения капитали („реалния капитал“).
Част от ценните книжа се отнасят към разреда на така наречените дългови финансови инструменти. Това са различни облигации, които се пускат (емитират) от компаниите, банките, държавата и представляват различни заеми: необходимите пари се мобилизират на пазара за сметка на продажбата на облигации на физически и юридически лица. Облигацията се издава за определен срок и при изтичането му – се погасява. При това притежателят на облигацията получава лихва. Тоест облигационните заеми – това е разновидност на кредитните отношения. Макар че разлика от обикновените кредитни договори между банка и клиент, разбира се, има. Преди всичко, използува се друга, опростена техника на операциите по привличане на средства. Кредиторите се оказват много (понякога милиони притежатели на облигации). Главното е, че емитентът на облигации (да кажем, същата банка) носи още по-малко отговорност по своите обезателства, отколкото банката пред държателите на депозити. Емитентът може да „изгърми“ и притежателите на облигации могат да загубят своите средства, но това вече се нарича „пазарни рискове“: на държателя на облигации му обясняват, че, разбирате ли, той съзнателно се е съгласил да поеме този риск при инвестирането на своите средства. Такива рискове държавата не се наема да покрива. За лихварите това е много ефективен инструмент за провеждане на разни афери и машинации. А за обикновените граждани – най-бързия начин да се освободят от парите си.
Друг вид ценни книжа са акциите, наричани още инструмент за дялово финансиране. Те позволяват на емитента на ценните книжа бързо да мобилизира необходимите средства чрез продажби на пазара. За разлика от облигацията, акцията дава на притежателя й право на владение на част от имуществото на компанията – емитент (дял). Съответно и формално получава право на участие в управлението на компанията, и да получава доходи от разпределението на печалбата (тъй наречените дивиденти). Така е написано в учебниците по икономика. А фактически акциите се пускат на пазара често за да се съберат пари в полза на много тясна група хора. Милиони притежатели на акции са наричани „миноритарни“ акционери, техните гласове са разпилени и реално участие в управлението на компанията не вземат. А често при предлагане на пазара на ценните книжа се изяснява, че няма какво да се управлява: акционерните дружества се „срутват“ а парите изчезват някъде. Това е отработен бизнес, който се нарича „грюндерство“.
Инвестиционни банки – факири на фондовите пазари
През втората половина на XX век водеща роля в организацията на емисии и предлагане на ценни книжа започнали да играят инвестиционните банки. Това са специални банки, които обикновено не се занимават с даване на заеми, не приемат депозити и не правят разплащателни операции. Те действат на пазара на ценни книжа като инвестиционни брокери, работещи по поръчение и за сметка на клиентите; впрочем те могат да работят и за своя сметка.
Банките активно се включили в тоя процес на организация на пускане на ценни книжа и организиране на акционерни дружества. Такава учредителска дейност им обезпечила, от една страна, голямо търсене на пари, и от друга — им дала възможност да пускат допълнителни пари, което добре им се отдавало. През XIX век в западна Европа, Северна Америка, Русия настанал бум на тъй нареченото „учредителство“. В Германия и Австрия го наричали „грюндерство“, по-късно така започнали да го наричат и в други държави. Настанало „златно време“ за спекулантите, които активно „подгрявали“ пазара, тоест по всякакъв начин способствували ръста на цените на акциите на новосъздадените компании. Да вземем за пример САЩ. През 1837 г. пазарната стойност на различните задължения, намиращи се в обръщение на фондовия пазар на САЩ, многократно превишавал обема на наличните пари в оборота. Банките се стараели по всякакъв начин да удовлетворят търсенето на пари, но едновременно с това били принудени да прекратят обмена на хартиени пари за злато и сребро. След „върха“ на пазарните котировки настанало сриване на цените, и страната потънала в депресия за пет години.
За „треската“ през XIX век на фондовите пазари е писал, в частност, В. Зомбардт, позовавайки се на други автори:
„Учредителното дело съдържа и производство на акции и облигации за продажба; която се извършва от фирми, „които професионално са овладели майсторството за извличане на пари чрез производство на книжа и разпространението им в обществото“ (Crump). Няма какво да спорим, та с такива силни, нови импулси се е обогатил, благодарение на това, целия стопански живот. Та нали оттогава, често много едри предприемачи, били заинтересовани в създаването на все нови и нови центрове на капитализма под формата на нови или разширени предприятия, без да се съобразяват с действителните потребности и подобни конкретни съображения. От тогава „встъпва в действие сила, която извиква към живот прекалени голяма, направо разточителна маса крупни предприятия под формата на акционерни дружества“ (Knies).
Активното внедряване на акциите в деловата практика е било необходимо на лихварите не само за получаване на незабавни спекулативни печалби, а така също и за да установят контрол над предприятията и компаниите в различни отрасли на икономиката. Става дума за система на участие чрез владеене на пакети от акции в дружествата. Лихварите постигнали значителни успехи в строителството на различни холдингови пирамиди: на върха на пирамидата се намира компанията майка, която има участие в други компании, наречени дъщерни. Дъщерните компании, на свой ред участвуват в други компании, които спрямо компанията майка се явяват внучкови. И т.н. и т.н. При това, за да може холдинговата (майка) компания ефективно да управлява всички „свързани“ компании от пирамидата, трябва да владее контролен пакет акции. Смята се за необходимо да има 50% + 1 акция за да наложи своето решение над останалите акционери. При голямо разпръскване на акциите, между многото акционери което затруднява събирането на акционерите за вземане на важни решения, тогава може да се окаже, че и 20-30% са достатъчни. С помощта на не голям капитал компанията майка може да управлява капитали десетки и дори стотици пъти по-големи от нейния. В крайна сметка лихварите могат да управляват цялата холдингова пирамида в нужното за тях направление. Например, да ориентират всичките компании от пирамидата да използуват услугите на една и съща банка. Или да организират движението на стоки и услуги между фирмите по цени, нямащи нищо общо с пазарните (за избягване на данъците). Или да организира финансовите операции така, че печалбата в крайна сметка да се акумулира в една, нужна на лихваря компания, а останалите компании да имат нулеви резултати и т.н. Особено голяма ефективност в дейността за получаване на печалби се постига, когато холдинговата мрежа е международна, тоест дъщерните и внучковите компании са разхвърляни в много страни по света. Това осигурява възможност за маневриране с финансовите ресурси с отчитане на данъчната ситуация, цените на производство, и парите в страните на дейност. Система на участие е изгодна за собствениците на холдинга още и с това, че висшестоящите компании не отговарят по задължения на нисшестоящите, което дава голяма свобода на действията и за организиране на разнородни афери. Трудно е да се накарат международните холдинги да се загрижат за социално икономическото развитие на страните, приемащи техните „дъщери“ и „внучета“. Тоест финансовата ефективност на холдинга може да има разрушителни последици за страната в която холдинга извършва своята дейност.
Тайните на фондовите факири
Печалба от учредителство се създава на „първичния“ пазар на ценни книжа. Но покрай него е възникнал и „вторичния“ пазар на ценни книжа, където първоначално пуснатите книжа се продават и купуват. Фондовите борси, с чието участие се провежда тази търговия, се учредяват и контролират от лихварите. За да могат лихварите да приберат големите пари, мобилизирани от акционерните дружества на пазара, обикновените притежатели на ценни книжа трябва да загубят парите си. Те ги губят само тогава, когато възникват (реализират се) различни пазарни „рискове“. А за това тези „рискове“ трябва да се създадат. Най-главния и типичен риск – е рискът на обезценка на книжата. В учебниците тези колебания на цените на книжата се наричат „пазарни рискове“: всичко се оправдава със „стихията“ на пазара, а лихварите се оказват зад кулисите.
„Професионалните икономисти“ тия скокове и падения на фондовия пазар наричат със сложната дума „волатилност“. Някои „професионални икономисти“ даже се опитват да „откриват“ на основата на икономически модели и математически изчисления различни „закони“ и „закономерности“ на фондовия пазар. Като че ли фондовия пазар е част от природата с физически закони, заложени в него от Твореца. Все пак, фондовия пазар е творение на човека, при това на човек пропаднал. А който е сътворил, той и управлява. Тоест фондовия пазар се управлява от пропаднали хора, конкретно – лихварите. В пространството на фондовия пазар действува само един закон – закона на алчността.
По какъв начин алчните лихвари управляват фондовия пазар?
Първо, с помощта на инструментите за пазарно манипулиране на фондовите ценности (управление на търсенето и предлагането на ценни книжа). Съвсем не е задължително, например, да се пускат на пазара всичките ценни книжа, достатъчно е да се предложат само част от тях, да се създаде изкуствен дефицит. А след това да се купят обратно, без да се жалят пари, за да се вдигнат цените на книжата (и, съответно, цената на компанията).
Може и обратното, рязко да се „хвърлят“ на пазара пакети акции, за да се „свали“ техния курс, а след това на ниски цени да се изкупят (обикновено чрез подставени лица) всички налични на пазара акции, и после да се установи цена на ново, по-високо ниво. Обикновено през борсата минават само част от ценните книжа (понякога много малка част), но цените на борсовата търговия се превръщат в цени на всичките книжа. Може да сравним борсата с център за управление, от който лихварите осъществяват манипулиране на целия пазар (стоки, активи, финансови инструменти).
Второ, чрез манипулиране на парите на фондовия пазар. Предлагането на пари може да се увеличи – благодарение на „печатната машина“ с която разполагат лихварите. И на обратно, количеството на парите на фондовия пазар може рязко да се намалят, с изискване на по-рано дадените кредити и отказ на рефинансиране. Именно така парично-кредитния инструмент (съчетан с „вербална интервенция“) обикновено се използува за организиране на „сривове“ на борсата.
По същество между фондовата борса и банките (на първо място централната банка) произтича най-здраво срастване, те се превръщат в единен механизъм за управление на „икономиката“ и целия обществен живот. Банките, учредители на фондовите борси, са и главните играчи там.
Трето, с помощта на инструментите за информационно управление на поведението на участниците на фондовия пазар. Тоест, манипулирайки информацията за компанията – емитент (за финансовото и положение, проекти, акционери и т.н.), също и за общата икономическа и политическа обстановка в дадената страна или в света. Обикновения (малкия) притежател на книжа няма как да провери достоверността на „подхвърлената“ информация, но почти със сигурност реагира на информацията по някакви „безусловни рефлекси“, типични за поведението на дребния инвеститор – „профан“. Ето защо „паричната революция“ във вид на създадените фондови борси по време съвпада с рязкото нарастване на ролята в обществото на СМИ (вестници и списания) и налагането още в 19-ти век на контрол от страна на лихварите над СМИ. Сега в СМИ влизат и радио, телевизия, интернет. В допълнение, в процеса на управление на поведението на участниците на пазара се привличат и такива институции като, рейтингови компании, професионални анализатори на фондовия пазар, „независими“ консултанти и т.н. Към управлението на поведението на инвеститорите се включват и ръководителите на централните банки, които правят изявления относно текущото и очакваното състояние на „икономиката“; в тази връзка се появиха даже изразите „вербална интервенция на паричните власти“. СМИ и другите институти на „информационната инфраструктура“ на фондовия пазар отдавна се намират под пълния контрол на финансовата олигархия. Водещи банки на Уолстриит като „Джей Пи Морган Чейз“, „Ситибанк“ Банк ъф Америка“ се явяват притежатели на контролния пакет акции на американските телевизионни компании ABC, CBS, NBC, CNN. Десетина банки и финансови компании контролират 59 списания, включително „Таймс“ и „Нюзуик“, 58 вестника, вкл. „Ню Йорк таймс“, Вашингтон пост“ Уолл стриит джърнал“.
Въобще за връзките на СМИ с финансовата олигархия, за това, че СМИ се явяват „четвъртата власт“, за това, че СМИ се явяват най-мощния инструмент за управление на финансовите пазари, е написано и казано много. Ще си позволим да приведем едно изказване. То е ценно с това, че принадлежи не на критик и разобличител на „четвъртата власт“, а на онзи, който представлява тоя бранш на властта. През 1953 г. в пресклуба на Ню Йорк се изказал бившият главен редактор на водещият американски вестник „Ню Йорк таймс“ Джон Свинтон (John Swinton) и казал следното:
„В Америка не съществува такова нещо като „свободна преса“, освен в глухите градчета. Вие знаете за това и аз го знам, вие знаете предварително, че това няма да бъде напечатано… Бизнесът на нюйоркските журналисти се заключава в това, да рушат истината, откровено да лъжат, да развращават, да принизяват, да угодничат в краката на Мамон, да продават рода си на Мамон и страната си на Мамон, за да получат ежедневната си дажба хляб… Ние сме инструменти и васали на богаташите, стоящи зад кулисите. Ние сме марионетки, те дърпат конците, а ние танцуваме. Нашият талант, нашите възможности и нашият живот – всичко това е собственост на други хора. Ние сме интелектуални проститутки…“.
Примери за това, как „интелектуалните проститутки“ помагат на лихварите да управляват финансовите пазари, има повече от достатъчно. Така, през 1907 г. Дж. П. Морган за това да провокира изгодна нему банкова криза, направил заявление за неплатежоспособността на една от най-големите нюйоркски банки. Контролираните от Морган вестници незабавно разпространили в милионен тираж „новината“, и в страната започнала банкова паника.
Като говорим за информационното осигуряване на спекулативните операции на фондовия пазар, следва да споменем, че световните лихвари винаги са отделяли и продължават да отделят първостепенно внимание на оперативното получаване на важната за участниците на пазара информация. Главният принцип е: винаги първи да получаваш такава информация и на нейна основа да вземаш решения за покупка или продажба на актива.
Христоматиен пример за това, какво дава на лихваря следването на този принцип, е историята на Натан Родшилд, който благодарение на оперативна информация успял буквално за един ден да стане най-богатия човек в Англия. Това се случило в Лондон през юни 1815 г. след битката на Наполеон със съюзническите войски при Ватерло. Ротшилд имал превъзходно организирана куриерска служба, функционираща в цяла Европа. Известие за поражението на Наполеон ротшилдовските куриери доставили на разсъмване на 20 юни, осем часа преди всички останали. Рано сутринта Натан Родшилд отишъл на борсата. Там било вече пълно с народ и царяло напрегнато очакване. В зависимост от изхода от битката едни акции щели да загубят стойността си, а други рязко да я увеличат. Натан, давайки си вид на сериозно замислен, започнал последователно, едно след друго, да продава по ниска цена пакети облигации на английския държавен заем. На борсата се понесло като вихрушка: „Ротшилд вече всичко знае!“ Настанала паника. По примера на Натан, всички бързали да се освободят от английските облигации. Цената им паднала до 1-2% от номинала. И когато всички големи акционери продали своите пакети акции, Натан изкупил всичките (чрез свои тайни агенти). Когато на борсата дошло съобщението за разгрома на Наполеон, Ротшилд не бил вече там. В залата си скубели косите за миг загубилите цялото си състояние и банкрутирали хора. Говори се, че именно тогава Натан Ротшилд придобил голям пакет акции на Банката на Англия и поставил централната банка под контрол.
Информацията е пари!
В случая с Натан Ротшилд през 1815 г. информацията за победата на англичаните в битката при Ватерло е била получена благодарение на това, че Ротшилд е проявил забележителни способности в организирането на информационното осигуряване на своята дейност и при това формално не е нарушил закона. Обаче днес събирането на такава информация от играчите на пазара най-често е свързано с откровена кражба, при това 99% от случаите остават неразкрити.
Става дума за придобиване и използуване на инсайдерска информация.
Инсайдерската информация (инсайд)- това е „вътрешна“ информация за различни организации и компании, имаща гриф „за служебно ползуване“, „секретно“, и други подобни. Лихварите имат свои агенти (инсайдери) в стратегически значимите държавни ведомства и организации, особено онези, които определят финансовата политика (централната банка, министерството на финансите и т.н.), а също така и в компаниите, представени на фондовия пазар.
Инсайдерите могат да бъдат министри, президенти на компании и банки, управляващи и редови сътрудници, имащи достъп до документи, компютри, база данни, ЛВР (лица вземащи решения). Благодарение на тази агентура лихварите имат достъп до вътрешна информация и това им позволява да вземат най-ефективни решения на пазара и да получават милиардни печалби.
Различията в достъпа до информация на различните участници на пазара зачертава най-важният постулат на „икономическата“ теория mainstream, съгласно който „пазарна икономика“ съществува там и тогава, където и когато всички участници на пазара вземат решения на основата на обективна и достатъчна информация. В реалния живот това го няма, затова фондовия пазар съвсем не е пазар, а площадка, на която едните ограбват другите.
Както справедливо пише Юрий Баранчик, „борсата – това е относително цивилизовано отнемане на средствата на онези, които нямат достъп до инсайдерска информация, от тези – които имат. Инсайдерската информация лежи в основата на целия борсов процес“.
Различията в достъпа до информация, важна за вземането на решения на борсата, се определя, преди всичко, от степента на близост на този или онзи участник на пазара до върха на световната финансова пирамида, а такъв връх е Федералната резервна система на САЩ (ФРС).
Един от изтъкнатите инсайдери, както смятат много експерти, е бившият ръководител на ФРС А. Гринспено.
След своята оставка през 2006 г. той се заел с инвестиционен мениджмънт и до скоро е бил съветник на компанията „Полсон“ (Paulson & Co. Inc.), чийто основател, Джон Полсон, е известен с това, че през 2007 г., играейки на пазара на недвижими имоти, най-много от всички в света е спечелил от глобалното срутване на кредитните пазари. Печалбата на компанията през тази година била 4 млрд. дол. (норма на печалба 550%). И в 2008 г. компанията остава един от най-случилите играчи на инвестиционния пазар.
Виртуозно владее инструментите на информационното управление на финансовите пазари такъв не по-малко известен, от Гриспен, финансист Джордж Сорос. Успехът дошъл при този спекулант в резултат на постоянна „меча“ игра, тоест игра при понижение на пазара. Самата игра се води, както казва Сорос, с помощта на разработена от него „теория за рефлексивността на фондовите пазари“. Същността на теорията е в това, че за покупка и продажба на ценни книжа решения се вземат не на основата на текущата ситуация на пазара, а на основата на очаквани цени в бъдещето. Понеже очаквания е категория психологическа, то те могат да се формират с помощта на СМИ и различни аналитически издания. Сорос без стеснение говори, че той активно влияе на „очакванията“ на хората.
Но това е само половината от онова, което формира неговия успех. Втората половина, за която Сорос не споменава, е достъп да инсайда.
„Счита се, че своите успехи Сорос дължи на финансовото си ясновидство. Макар че някои данни свидетелствуват за това, че при вземане на важни решения Джордж Сорос е използувал инсайдерска информация, предоставена му от високопоставени чиновници от политически, финансови и разузнавателни кръгове на най-големите държави по света. През 2002 г. Парижкият съд призна за виновен Джордж Сорос в получаване на конфиденциални сведения с цел извличане на печалба и го осъди да плати глоба в размер на 2,2 млн. евро“.
Навярно, една от най-влиятелните структури на Уолстриит се явява Банк Голдман Сакс (съгласно някои източници тя влиза в състава на главните акционери на Федералната резервна банка на Ню Йорк). Тази банка се намира на първите редове на различни рейтинги благодарение на инсайда, а така също на традиционните тесни връзки с Министерството на финансите на САЩ. Така и в сегашната криза Голдман Сакс не „потъна“ (докато редица други инвест. банки „отидоха на дъното“). Въпреки всички предпазни мерки, предприемани от банките, използването на инсайда излиза наяве.
Ще приведем един пример. През 1993 г. инвестиционната банка Голдман Сакс е принудена да плати 9,3 млн. дол. заради използуването на инсайд (5 млн. във формата на глоба и 4,3 млн. като незаконно получени печалби). Работата е там, че банката е научила преди другите, че министерството на финансите прекратява издаването на държавни съкровищни облигации с 30 години срок на погасяване. При това банката даже не е оспорвала наказанието, за да не се вдига излишен шум. На редица мениджъри от Голдман Сакс са им били предявени углавни и граждански обвинения.
Ако разгледаме всички случаи, свързани с използуването на инсайд, то може да си направим извода: конкуренцията на фондовите пазари се свежда преди всичко до конкуренция за придобиване на инсайдерска информация.
Такъв известен автор, като Жак Атали, който е тясно свързан с финансовата олигархия, признава: получаването на информация става главно условие за успеха на онзи, който играе на финансовите пазари. Такова преимущество позволява на „посветените“ (тоест имащите достъп до инсайд) да решат двойната задача: да контролират пазара и да получават печалби за сметка на другите участници. „Пазарите се намират под властта на онзи, който може да предоставя капитали в зависимост от наличната информация. Това са банкерите, аналитиците, инвеститорите – „посветените“… в реалността съществува ограничен кръг лица, получаващи специални, несправедливи дивиденти от икономическа и финансова информация за рентабилността на проектите… „Посветените“ не са наемните работници или инвеститорите. Обикновено това са посредници, които присвояват основната част от националното достояние, създадено благодарение на технологични и финансови иновации. В съвременния свят те са по-важни, отколкото притежателите на капитала: притежават рента над времето (информацията) и извличат доход от нея. Най-много „посветени“ има в САЩ. Обаче по правило те са „граждани на финансовия свят““.
Вече много години държавите с „пазарна икономика“ се борят с мошеническата практика на използуване на инсайдерска информация. Трудно е да се разбере: борят ли се или си дават вид, че се борят. Примерно, в САЩ тази борба продължава повече от век: първото съдебно дело за инсайдерска търговия е било през 1903 г. Обаче до Великата депресия през 1929 — 1033 г. никакви закони за борба с инсайда в Америка не е имало. Въобще намесата на държавата в живота на пазарите на ценни книжа е била минимална до тогава. За първи път въпроса за борба с инсайда е бил засегнат в приетия от Конгреса на САЩ през 1934 г. Закон „За ценните книжа и борсите“ (известен като Закона Глас-Стигал). През 1988 г. бил приет специален закон, изключително посветен на борбата с инсайда и отговорността за използуването на този метод за обогатяване. Обаче, въпреки достатъчно широката законодателна база, богатата практика на американските съдилища по разглеждане на дела за използуване на инсайд, въпреки включването в борбата на правоохранителните органи и спецслужби, количеството на шумни скандали, свързани с използуването на инсайд в Америка не намалява. Впрочем, същата картинка се наблюдава във всички страни, стъпили на пътя на „пазарната икономика“, включително Руската федерация.
Казино вместо икономика
Ако забравим „умните“ думи с които наричат тоя институт на „пазарната икономика“, като „фондова борса“, то може да я наречем обикновено „казино“ или „игрален дом“. В много страни се приемат закони, които забраняват или ограничават игралния бизнес. Ето и в Русия решиха да въведат ограничения на дейността на казината. А за борсата – мълчание. Още повече, доста често от нашите „професионални икономисти“ и представители на паричните власти може да се чуят съвети: у нас, виждате ли, с борсите нещата са зле, изоставаме от „цивилизования“ свят; трябва да направим така, че всички предприятия да вземат участие в играта на фондовия пазар. Тоест на предприятията от реалния сектор се предлага да не създават нови стоки, а да играят; награда в играта трябва да станат активите на същите тия предприятия. В съобщенията на СМИ на „икономическа тематика“ глаголът „произвеждам“ все повече се подменя с „играя“. Ето една трезва (за съжаление, доста рядко срещана) оценка на борсата“:
„По същество… борсата – е нещо като много казина, свързани помежду си с електронни нишки, където на таблото (вместо на зелената маса) предлагат на трейдърите (играчите) подскачащи котировки на акции (вместо жетони). Ако на фондовите борси се отчете в индексите за икономическо състояние всичките участници в световния процес, я това са милиарди предприятия, сред които 50 хиляди най големи компании, а не само 30 по мъгливия индекс Дау Джонс, веднага ще излезе наяве лъжовността на теорията за индексите и валутните курсове. А сега лъжите, изгодни за борсовите мошеници, водят до това, че, когато индекса Дау Джонс показва, че активи трябва спешно да се продават, в действителност е най-изгодно да се купуват… Не току така, когато примамват нови лица в борсовите афери, финансовите гуру свалят от себе си отговорността чрез заявления, че на борсата леко може да проиграете всичко, да стигнете до самоубийство! И тук приликата с казиното е очевидна“.
Залог в хазартната игра, която постоянно се играе на фондовата борса, се поставят предприятия и компании, банки и застрахователни дружества. Тoест всичко, което е изкарано на пазара, „жетони“, които се наричат акции. В резултат „жетоните“ преминават от едни ръце в други. Някой остава съвсем без „жетони“, а друг (собственика на казиното) събира все повече и повече „жетони“. На езика на „професионалните икономисти“ този процес се нарича „сливане и поглъщане“ (merges & acqisition). В действителност „сливания“ се случват крайно рядко, норма на фондовия пазар е „поглъщането“. По-рано спекулантите са играли на пазарите на зърно, метали, нефт и др. Суровини (става дума за игра на стоковите борси). Сега играта е станала по-голяма – на фондовите борси се продават и купуват предприятия и компании, за които работят хиляди хора, а потребителите на тяхната продукция са милиони. За периода 1997 — 2007 г. в десет водещи, промишлено развити страни са били регистрирани 40 хил. сливания и поглъщания.
Очевидно, че хазартните играчи, които са станали притежатели на щастливата награда — погълнатата компания, малко се интересуват от техническа реконструкция, обновяване на продукцията, снижаване на разходите, нови инвестиции и други проблеми. Те имат съвсем различно отношение към новопридобитата компания: сега това вече не е „предприятие“, „производствени мощности“, „основни фондове и работници“, а само „нефинансов актив“, който трябва да се купи по-евтино и да се продаде по-скъпо на фондовия пазар. И така, реалният сектор на „икономиката“ станал окончателно неконкурентоспособен по сравнение с финансовия сектор.
Бурното развитие на фондовите пазари след Втората световна война, особено в последните две три десетилетия на миналия век, e създало условия за бързата деиндустриализация на развитите страни, вкл. Америка. „Професионалните икономисти“ побързали научно да обосноват този „прогресивен“ процес, като го нарекли преход от индустриалното общество към „постиндустриално общество“. Появили се и други красиви названия: „нова икономика“, „икономика на знанията“, „икономика на услугите“ и т.н.
Ние вече говорихме за такава „хазартна игра“ на лихварите, като депозитните операции на банките с частично резервиране. При тази игра, най-малкото, формално лихварите носят отговорност пред инвеститорите (наричани съгласно правилата на тази игра „вложители“). Благодарение на развитието на системата за държавно гарантиране на влоговете в някои развити страни вложителите (почти всички) успяват да си върнат поне част от средствата (вярно, като правило, доста обезценени).
При игра на фондовата борса загубилите (тоест ограбените) инвеститори нямат право да разчитат на защита от страна на правоохранителните органи и компенсации. Загубата на средства на фондовия пазар се нарича „пазарни рискове“, които инвеститора, съгласно закона, поема сам.
Играта на фондовия пазар прилича на „руска ролетка“, но доста по-рискована. При игра на „руска ролетка“ в барабана на револвера от шест патрона се поставят пет празни и един истински. При игра на „фондовата рулетка“ наобратно: от шест патрона се поставят пет истински и един празен. Тоест на някого от „непосветените“ играчи ще му излезе късмета, обаче основната маса профани ще загубят. По такъв начин, като са създали ценните книжа и фондовите пазари, лихварите са успели да постигнат още по-голяма легализация на своята грабителска дейност.
Поведението на по-голямата част от населението на западните държави се управлява от финансовите пазари – фондовия, валутния, кредитния, паричния. А поведението им напомня поведението на хазартния играч на карти, рулетка или зарове. Играта се води „на едната врата“: Печелят тези, които управляват финансовите пазари, а губят всички останали. Такава икономика нерядко се нарича „икономика казино“. Очевидно е, че скоро тези „останалите“ вече всичко ще проиграят (много от тях вече всичко са проиграли, но още не са го осъзнали, защото продължават да играят с пари взети назаем). Мисля, че не трябва да напомням за това, каква е съдбата на човек, загубил всичко. Понякога завършва със самоубийство. Понякога се намират състрадателни роднини, които му плащат дълговете. Но най-често той става дългов роб на оня, от когото е загубил. Разбира се, у хазартния играч се изгражда паталогично отвращение към труда. Но в „трудово възпитателните учреждения“, за създаването на които лихварите успяват навреме да се погрижат, грижовни „възпитатели“ ще направят всичко възможно, за да възстановят загубените трудови навици на „играчите“. Поробването на Америка от еврейските банкери
Доминираната от евреи - сефариди, частната банка на Англия разширява инвестициите си в Северна Америка, до голяма степен чрез Hudson Bay Company.
В началото американските колонисти от 17-ти век са били задължняли към еврейските собственици на Централната банка на Англия...
TRACING AMERICA’S ENSLAVEMENT
TO JEWISH BANKERS
By Brother Nathanael Kapner, Copyright 2011
Борейки се да се освободят от тежестта на дълга към Банката на Англия, 1690 г. колонистите основават "Масачузетс Бей къмпани", за отпечатване на техни собствени книжни пари, необезпечени със сребро или злато.
Или, това са книжните пари, отхвърлени от парламента на Англия, в непрекъсващия конфликт с американците, по отношение данъците и всички други дългове.
От 1742 г. всеки колониален губернатор бил инструктиран да ограничава издаването на колониални пари, а британските закони изисквали, данъците да се плащат в злато. Това довело до депресия в колониите, а имотите са завладяни от роялистите, за една десета от стойността им.___________________
Бенджамин Франклин, поддръжник на печатането на собствени пари на САЩ, заявил в своята автобиография, че главната причина за революционната война от 1776 г. не е данъкът - чай, а отказът на крал Джордж, да приема хартиените пари на поданиците си. (Преглед на цялата история тук.)
Спечелвайки войната през 1783 г., колонистите поели контрола над собственото си правителство.
И все пак, Америка останала в дълг към еврейските собственици на Банката на Англия, които по това време били Ротшилд, Монтефиорес, Голдсмит, Мокатас и Опенхаймерс, водени от Натан Майер Ротшилд (всички те са влиятелни еврейски семейства, контролиращи търговията със злато). (Преглед на цялата история тук, тук, тук, тук и тук.)
"Съединените щати", въпреки историческата пропаганда... не са били свободни.
A DEBT BURDENED NATIONОБРЕМЕНЕНА ОТ ДЪЛГОВЕ НАЦИЯ
Колонистите може да са спечелили войната, но те все още са под робството на еврейските банкери.
Бидейки непрестанно задължняли, Съединените Щати въвели нови данъци, за да се отплащат на еврейските си господари.
Така, Александър Хамилтън, агент на международното еврейство, 1791 г. притискал Конгреса и успял да го накара да премине закон, с които е създадена първата Американска национална банка, с разрешително (charter) от частната банка на Англия, за срок от двадесет години, за да се контролират паричните средства на така наречените "независими" Съединени щати.
С други думи, при създаването на тази банка, Америка е била принудена да вземе разрешително (to charter) от същите еврейските банкери, към които са дълговете й преди "войната за независимост."
През 1811 г., двадесет годишният договор с Банката на Англия е изтекъл. С големи борби, новата нация отказа да поднови разрешителното, представляващо -поробване.
В отговор, Англия води война с Америка, това, което ние сега наричаме войната от 1812 година. Британците нахлуват във Вашингтон, запалват Белия дом, сградата на Министерството на финансите, както и Библиотеката на Конгреса.
Въпреки твърдението на историята, че Америка "спечелила" войната от 1812, тя всъщност я е загубила.
Натрупаният дълг в резултат на тази война диктува създаването на нова централна банка от европейските (еврейски) финансисти. Така, през 1816 г., президентът Джеймс Медисън беше принуден да подпише разрешително за създаване на Втората Банка на Съединените щати. И отново, тази банка на САЩ е поета от частната банка на Англия, която притежавала 80% от собствеността.
Така, поробването на Америка от еврейските банкери било продължено за още 20 години.
FREE AT LAST?НАЙ-ПОСЛЕ СВОБОДНИ?
Четири години преди да изтече срокът на разрешителното, през 1836 г., президентът Андрю Джексън наложил вето върху подновяването му, изваждайки от бизнеса в Америка Ротшилдови и техните събратя евреи.
Джексън не само потвърждава, че сеченето на пари в САЩ от частни интереси (банкери) е противоконституционно, но имал разума, да уреди проблема.
Макар, че... за доброто на Америка, президентът Джексън изпратил федерални войски в щатите, които отказват (макар и косвено), да изплащат дълговете си към еврейските банкери, принуждавайки тези държави, да събира данъци. (Преглед на цялата история тук, тук, тук и тук.)
За седемдесет и седем години, въпреки че твърдят, че еврейското финансиране на железниците в Америка и търговията със злато, държат нацията в плен на еврейство, Америка вече не е била под петата на еврейските банкери. Забележително е, че Андрю Джаксън, въпреки всичко, с Федералните усилия, изплатил дълга (към банкерите).
Но за съжаление, и за трагедия на Америка, през 1913 г. марионетката на евреите в Белия Дом - Удроу Уилсън, подписал закона за създаване на мощния апарат за поробване – "Банката на Федералния Резерв", който е частен консорциум от еврейски банки.Тази пешка на евреите, Уилсън, подчинявайки се на еврейските си господари, наложил на американците "еврейския данък" "подоходно облагане", за да се плащат начисляваните лихви на САЩ, за доларите, които те вземат за нуждите на държавата, от еврейския Федерален Резерв.
И до ден днешен, връзката между Федералния резерв и Централната банка на Англия, под диктата на международното еврейство, става все по-силна и по-силна, заедно с манипулирането на вътрешната и външната политика на Америка и Англия, действащи съгласувано.
Главните агитатори за новата централна банка на Америка - ФЕД, са интимните сътрудници на банковата династия Ротшилд, евреите чужденци, които са се сдобили с американско гражданство: Пол Варбург, брат му Феликс, и Яков Шиф.Свидетелство за еврейския банков контрол над днешния Федералният резерв е, че той продължава да е доминирана от евреи, които следят и финансират в техен интерес всички дела в тираничната ни държава.
Зад марионетките в Конгреса стоят Майсторите на Парите - евреите - болни, невротични, плътски, мразещи Христос, причина за световните вълнения, откакто на еврейство е предоставена гражданската власт в Европа, по време на т.нар. Просвещение.
За времето на председатеството, и на Алън Грийнспан, и на Бен Шалом Бернанке, както и в центъра на банковата власт - Ню Йоркския клон на банката, еврейски имена попълват списъка на играчите. Гоите, на по-високи позиции на Фед са просто витрина, чието предназначение е, да прикриват доминирането на еврейство и командването на паричните въпроси в Америка. (Преглед на цялата история тук.)
Както е казал веднъж Томас Джеферсън: "Робството на военна сила може да бъде премахнато от силата на въоръжена опозиция, но поробения на кредитора длъжник, никакви оръжия не могат да спасят ... "
For More See: Federal Reserve: A Private Jewish Bank Strangling America Click Here
And: President Andrew Jackson Vs Jewish Bankers Click Here
And: Federal Reserve Jewish Tsunami Drowns US Click Here
And: Woodrow Wilson - Pawn Of The Jews Click Here
CLICK: Brother Nathanael! Street Evangelist! автор: grigorsimov
Няма коментари:
Публикуване на коментар