НЕДЕЛИМАТА ЦЯЛОСТНОСТ
НА ВСИЧКИ НЕЩА
Най-слисващи са напълно развитите идеи на Бом за целостта. Тъй като всичко
в космоса е направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред, той смята
за толкова безсмислено да се разглежда вселената като съставена от „части",
колкото да се разглеждат различните гейзери в един извор като отделни от водата, от
която те извират. Електронът не е „елементарна частица". Той е само име, дадено на
определен аспект от холодвижението. Разделянето на реалността на части и
наименуването им след това е винаги произволно, продукт на условност, тъй като
елементарните частици (и всичко друго във вселената) не са по-отделени една от
друга повече, отколкото различните шарки в един богато орнаментиран килим.
Предположението е проницателно и мъдро. В своята обща теория на относителността Айнщайн смайва света, когато казва, че пространство и време не са отделни неща, а са плавно свързани и част от едно по-голямо цяло, което той нарича
времепространст-вен континиум. Бом придвижва тази идея гигантска крачка напред.Той казва, че всичко във вселената е част от един континиум. Въпреки привидната отделеност на нещата на равнището на явния ред, всичко е едно безшевно
продължение на нещо друго, а в края на краищата дори неявният и явният ред
взаимно се преливат и сливат.
Нека за момент поразсъждаваме върху това. Погледнете ръката си. Сега погледнете светлината, идваща от лампата над вас. Отправете поглед и към кучето, излегнало се в краката ви. Вие сте не просто направени от едни и същи неща. Вие сте едно и също нещо. Едно нещо. Цяло, неразчупено. Едно огромно нещо, което разширява своите неизброими ръце и израстъци във всичките видими обекти, атоми,
неспокойни океани и премигващи звезди в космоса.
Това не означава, предупреждава Бом, че вселената е една гигантска недиференцирана маса. Нещата могат да бъдат част от едно неделимо цяло и все пак да притежават свои собствени уникални качества. За да илюстрира мисълта си, той посочва малките вър-топчета и водовъртежи, които често се образуват в една
река. На пръв поглед тези въртопчета изглеждат отделни и притежават много индивидуални характеристики като размер, скорост, посока на въртене и т. н. Но внимателното вглеждане разкрива, че е невъзможно да се определи къде завършва даден водовъртеж и къде започва реката. Следователно Бом не твърди, че разликите между „нещата" са без значение. Той просто иска да осъзнаваме непрекъснато, че да се подразделят различни аспекти на холодвижението на „неща" е винаги една абстракция, начин за създаване на тези аспекти, които изпъкват във възприятието ни поради нашия начин на мислене. В опит да поправи това вместо да нарича различните аспекти на холодвижението „неща", той предпочита да ги назовава „относително независими подцялости".
Всъщност Бом смята, че нашата почти универсална наклонност да фрагментираме света и да пренебрегваме динамичната взаимосвързаност на всички неща е отговорна за много от проблемите ни, не само в науката, но и в живота и в обществото ни. Например ние смятаме, че можем да извлечем ценни части от
земята, без да засегнем цялото. Вярваме, че е възможно да лекуваме части от нашето тяло и да не се занимаваме с цялото. Убедени сме, че можем да се занимаваме с различни проблеми в нашето общество, каквито са примерно
престъпленията, бедността и наркоманията, без да адресираме проблемите към обществото като цяло и т. н. В своите трудове Бом страстно отстоява, че нашият съвременен начин на разделяне на света на части не само не върши работа, но дори може да доведе до нашето изчезване.
СЪЗНАНИЕТО КАТО ПО-ФИНА ФОРМА НА МАТЕРИЯТА
В допълнение към обяснението защо квантовите физици намират толкова много примери за взаимосвързаност, когато проникват в дълбините на материята, холографската вселена на Бом изяснява много други загадки. Една от тях е
въздействието, което изглежда има съзнанието върху субатомния свят. Както видяхме, Бом отхвърля идеята, че частиците не съществуват, докато не са наблюдавани. Но по принцип той няма нищо против да се опита да обедини
съзнанието и физиката. Той просто смята, че повечето от физиците се залавят с него
по погрешния начин, като отново се опитват да фрагментират реалността и да казват,
че едно отделно нещо - съзнание, взаимодейства с друго отделно нещо -
елементарна частица.
Тъй като всички подобни неща са аспекти на холодвижението, той смята, че
няма смисъл да се говори за съзнание и материя като взаимодействащи. В известен
смисъл наблюдателят е наблюдаваното. Наблюдателят е също измерителното
средство, експерименталните резултати, лабораторията и бризът, който подухва
извън лабораторията. Всъщност Бом е на мнение, че съзнанието е по-фина форма на материя, а основата за каквото и да било отношение между двете не лежи в нашето равнище на реалност, а дълбоко в неизявения ред. Съзнанието е представено в различни степени на забулване и разбулване в цялата материя, което може би обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества. По израза на Бом: „Способността на формата да бъде активна е най-характерната черта на ума, а при електрона ние вече имаме нещо, което е подобно на ум."
По същия начин той смята, че разделянето на вселената на живи и неживи неща е лишено от смисъл. Одушевената и неодушевената материя са неотделимо преплетени, а животът също е обгърнал от край до край целостта на вселената. Даже един камък е по някакъв начин жив, казва Бом, защото животът и ра-зумността са
представени не само в цялата материя, но и в „енергията", „пространството", „тъканта
на цялата вселена" и всичко друго, което ние абстрахираме от холодвижението и
погрешно разглеждаме като отделно нещо.
Идеята, че съзнание и живот (и всъщност всички неща) са цялости, обгърнали от край до край вселената, има една също толкова смайваща разтърсваща страна. Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото. Това означава, че ако ние знаем какъв подход да
изберем към нея, можем да открием галактиката Андромеда върху нокътя на палеца
на лявата си ръка. Можем също да открием Клеопатра, когато среща за пръв път
Цезар, защото по принцип цялото минало и неявните следствия за цялото бъдеще са
също забулени във всяка малка част на пространството и времето. Всяка клетка в
нашето тяло обгръща целия космос. Същото прави и всеки лист, всяка дъждовна
капка и всяка прашинка, което изпълва с нов смисъл известното стихотворение на
Уилям Блейк:
Да видиш свят в пясъчно зрънце
И рай в диво цвете,
Задръж безкрайността в дланта си
И вечността в час един.
ЕНЕРГИЯТА НА ТРИЛИОН АТОМНИ БОМБИ ВЪВ ВСЕКИ КУБИЧЕН
САНТИМЕТЪР ПРОСТРАНСТВО
Ако нашата вселена е само бледа сянка на един по-дълбок ред, какво друго лежи скрито, забулено в основата и вътъка на нашата реалност? Бом има едно предположение. Според сегашните ни разбирания в областта на физиката всяка
област от пространството е наводнена с различни видове полета, изградени от вълни
с различни дължини. Всяка вълна винаги има поне известно количество енергия.
Когато физиците изчисляват минималното количество енергия, което една вълна
може да обладава, те откриват, че всеки кубичен сантиметър от празното пространство съдържа повече енергия, отколкото сумарната енергия на цялата материя в познатата вселена!
Някои физици отказват да приемат това изчисление на сериозно и смятат, че
трябва да има някаква грешка. Бом е на мнение, че този безкраен океан от енергия
наистина съществува и ни казва поне малко за необятната и скрита природа на
неявния ред. Той смята, че повечето физици пренебрегват съществуването на този
чудовищен океан от енергия, защото, подобно на рибата, която не усеща водата, в
която плува, те са научени да се съсредоточават главно върху обектите, закрепени в
океана - върху материята.
Възгледът на Бом, че пространството е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него, достига пълна зрялост в идеите му за неизявеното море от енергия. Материята не съществува независимо от морето, от т. нар. празно пространство. Тя е част от пространство. За да обясни какво разбира под това, Бом предлага следната аналогия: Един кристал, охладен до абсолютната нула, ще
позволи на поток от електрони да премине през него, без да ги разсее. Ако температурата се повиши, различни цепнатини в кристала ще изгубят своята прозрачност, така да се каже, и ще започнат да разсейват електрони. От гледна точка на електрона такива процепи ще изглеждат като парчета „материя", плаващи в
някакво море на празнотата, но всъщност не е така. Празнотата и парчетата материя
не съществуват независимо едно от друго. И двете са част от една и съща тъкан, от
по-дълбокия ред на кристала.
Бом смята, че същото е вярно и за нашето собствено равнище на съществуване. Пространството не е празно. То е пълно (пълнота, противоположна на вакуум) и е основата за съществуването на всичко, включително на нас самите.
Вселената не е отделна от този космически океан от енергия, тя е вълничка върху неговата повърхност, относително малка „структура на възбуда" в средата на един невъобразимо необятен океан. „Тази структура на възбуда е относително автономна и поражда приблизително повтарящи се, стабилни и отделими проекции в един триизмерен експлицитен ред на проявеност", казва Бом. С други думи, въпреки своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведеното дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само
една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата.
Това безкрайно море от енергия не е всичко, което е загърнато в неявния ред. Тъй като неявният ред е основата, която поражда всичко в нашата вселена, то й най- малкото съдържа всяка субатомна частица, която е била или ще бъде; всяка конфигурация на материя, енергия, живот и съзнание, която е възможна, от квазарите до мозъка на Шекспир, от двойната спирала до силите, които управляват размерите и формите на галактиките. И дори това не е всичко, което той може да съдържа. Бом признава, че няма основание да смята, че неявният ред е краят на нещата. Може би съществуват други невъобразими редове отвъд него, безкрайни етапи на по-нататъшно развитие.
ВЛИЗАНЕ В ХОЛОГРАМАТА
Към края на 50-те години Бом вече има проблеми с маккартизма и става учен
стипендиант в Бристълския университет в Англия. Там, заедно с един млад студент
на име Якир Ааронов, той открива друг важен пример за нелокална взаимосвър-
заност. Бом и Ааронов откриват, че при подходящи обстоятелства един електрон е в
състояние да „усеща" наличието на магнитно поле в област, в която вероятността да
се открие друг електрон е нулева. Това явление сега е известно като ефектът на
Ааронов-Бом, а когато двамата за пръв път публикуват своето откритие, мнозина
физици не повярвали, че такъв ефект е възможен. Дори днес има достатъчен
остатъчен скептицизъм, който, въпреки потвърждаването на ефекта в безброй
експерименти, води от време на време до появата на статии, които все още като че
ли твърдят, че такова нещо не съществува.
Както винаги, Бом стоически приема непрекъснато да изпълнява ролята на
гласа в тълпата, който храбро забелязва, че царят е гол. В интервю, взето няколко
години по-късно, той предлага едно просто обобщаване на философията, която стои
в основата на неговата смелост: „В дългосрочен план е далеч по-опасно да оставаш
верен на една илюзия, отколкото да погледнеш в лицето това, което реалният факт
е."8 Въпреки всичко, ограниченият отклик на неговите идеи за целостта и
нелокалността и неспособността му да намери продължение го карат да насочи
вниманието си в други посоки. През 60-те години това го води към по-внимателно
вглеждане в реда. Класическата наука обикновено разделя нещата на две категории:
едни, чиито части са наредени в определен ред, и други, чиито части са в безпорядък
или случайно имат някаква подредба. Снежинки, компютри и живи същества са все
подредени. Картината, образувана от шепа разпилени зърна кафе на пода, отломките
след една експлозия и серия числа, които излизат при завъртането на рулетка, са все
безпорядъчни.
Когато Бом навлиза по-дълбоко в същината на проблема, той разбира също,
че има различни степени на подреденост. Някои неща са по-подредени от други и
това подсказва, че може би йерархиите на реда, които съществуват във вселената,
нямат край. Оттам на Бом му хрумва идеята, че може би нещата, които ние
възприемаме като безпорядъчни, изобщо не са такива. Може би техният ред е от
толкова „безкрайно висока степен", че те само ни изглеждат произволни (любопитно е
да се отбележи, че математиците не могат да докажат случайността и макар някои
поредици от цифри да се категоризират като произволни, това са само
образователни предположения).
Докато бива погълнат от тези мисли, Бом вижда по телевизионната програма
на ББС един уред, който му помага да развие по-нататък идеята си. Уредът е
специално проектиран буркан, в който е поместен голям въртящ се цилиндър.
Тясното пространство между буркана и цилиндъра е изпълнено с глицерин - гъста,
прозрачна течност, върху чиято повърхност неподвижно е застинала капка мастило.
Интересът на Бом е привлечен от обстоятелството, че когато ръчката на цилиндъра
се завърти, капката мастило се разпръсва в подобния на сироп глицерин и като че ли
изчезва. Но щом ръчката се завърти в противоположната посока, бледата следа от
мастилото бавно се сгъстява и отново образува една капчица .
Бом пише: „Бях много впечатлен от видяното и веднага оцених, че то е твърде важно по въпроса за реда, тъй като когато капката мастило се разстила, тя все пак съхранява един „скрит" (т. е. неявен) ред, който се разкрива, когато тя се възстанови. От друга страна, на нашия обичаен език ние казваме, че капката е в състояние на
„безпорядък", когато тя се разпръсва сред глицерина. Това ме накара да видя, че тук
трябва да бъдат въведени нови идеи за реда.
Откритието силно развълнува Бом, защото му позволява да види по нов начин много от проблемите, над които е размишлявал. Скоро след като попада на уреда с мастило и глицерин, той се натъква на една още по-добра метафора за разбиране на реда, която не само му дава възможност да сближи и обедини всичките различни нишки на изминалите в размисъл години, но го прави с такава сила и обяснителна
мощ, че изглежда почти като специално скроена за целта. Тази метафора е холограмата.Когато капка мастило се постави в буркан, пълен с глицерин, и един цилиндър в буркана се завърти, капката като че ли се разстила и изчезва. Но когато цилиндърът се завърти в противоположната страна, капката възвръща предишния си слят вид. Бом използва това явление като пример за това как редът може да бъде или проявен (експлицитен), или скрит (имплицитен).
Щом Бом започва да размишлява върху холограмата, той вижда, че тя също
предоставя нов начин за разбиране на реда. Подобно на мастилената капка в нейното разпръснато състояние, интерференчната картина, записана върху холографска плака, също изглежда безпорядъчна за невъоръженото око. И двете притежават ред, който е скрит или забулен до голяма степен по същия начин, по
който е забулен редът в плазмата в привидно произволното поведение на всеки от нейните електрони. Но това не е единственото прозрение, до което води холограмата. Колкото повече Бом размишлява върху нея, толкова повече се убеждава, че вселената, действително използваща холографски принципи при нейните действия, сама е вид гигантска, разливаща се холограма, а това разбиране му позволява да
кристализира всички свои разнообразни прозрения в едно всеобхватно и съгласувано
цяло. Той публикува първите си статии по холографския възглед за вселената в началото на 70-те години, а в 1980 г. представя един отлежал дестилат на своите мисли в книга, озаглавена Целостта и имплицитният ред. В нея той не просто обединява безбройните си идеи, а ги преобразява в нов начин за виждане на
реалността, който е колкото смайващ, толкова и радикален.
ЗАБУЛЕНИ РЕДОВЕ
И РАЗБУДЕНИ РЕАЛНОСТИ
Едно от най-поразителните твърдения на Бом е, че осезаемата реалност на нашия всекидневен живот е в действителност вид илюзия, подобна на холографския образ. Под нея остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, едно необятно и по-първично равнище на реалността, което поражда всичките обекти и явления на
нашия физически свят по приблизително същия начин, по който дадена холографска плака поражда холограма. Бом нарича това по-дълбоко равнище на реалността имплицитен (което означава „загънат, загърнат, забулен, неявен, скрит") ред, а нашето равнище на съществуване обозначава като експлицитвн, или разгънат,
разгърнат, разбулен, явен, открит ред.
Той използва тези термини, защото вижда проявлението на всички форми във
вселената като резултатът от безбройни забулвания и разбулвания между тези два
реда. Например Бом смята, че електронът не е нещо единично, а цялост, обгръщаща
(забулваща) от край до край цялото пространство. Когато инструмент открие
присъствието на единичен електрон, то е просто защото един аспект от целостта на
електрона се е разбулил (подобно на начина, по който една мастилена капка се
разбулва от глицерина) в това конкретно място. Когато изглежда, че един електрон се
движи, това се дължи на една непрекъсната серия от подобни забулвания и
разбулвания.
Казано по друг начин, електроните и всички частици не са по-постоянни или по- трайни, отколкото формата, която приема гейзер вода, когато избликва от извор. Те са поддържани от един постоянен приток от имплицитния ред и когато изглежда, че дадена частица е разрушена, тя всъщност не е изгубена. Просто се е забулила
обратно в по-дълбокото ниво, от което е изникнала. Една холографска фотоплака и
образът, който тя поражда, са пример за имплицитен (забулен, неявен) и експлицитен
(разбулен, явен) ред. фотоплаката е неявен ред, тъй като закодираният в нейните интерференчни картини образ е скрита цялост, напълно забулваща цялото.
Прожектираната от филма холограма е явният ред, защото тя представя разбулената и достъпна за възприятието версия на образа.
Постоянният и плавен обмен между двата реда обяснява как частици, като например електронът в атома на позитрония, могат да променят формата си от един вид частици на друг. Такива изменения могат да бъдат наблюдавани, когато една частица, да кажем електрон, се забулва обратно в неизявения ред, докато друга,
фотон, се разбулва и заема нейното място. Според Бом и двата аспекта са винаги
забулени в един квантов ансамбъл, но начинът, по който наблюдателят взаимодейства с ансамбъла определя кой аспект ще се разкрие и кой ще остане скрит.
Сама по себе си ролята, която един наблюдател играе в определянето на формата на един квант, не изглежда по-мистериозна от факта, че начинът, по който даден ювелир обработва скъпоценен камък, определя кои от неговите фасети ще станат видими и кои не. Тъй като терминът холограма обикновено обозначава образ, който е статичен и не предава динамичната и винаги активна природа на
неизброимите забулвания и разбулвания, които миг след миг създават нашата вселена, Бом предпочита да описва вселената не като холограма, а като „холодвижение".
Съществуването на по-дълбок и холографски организиран ред обяснява също защо реалността става нелокална на субквантовото равнище. Както видяхме, когато нещо е организирано холографски, всяко подобие на местоположение изчезва. Да кажем, че всяка част от една холографска плака съдържа цялата информация,
притежавана от цялото, е в действителност друг начин да речем, че информацията е разпределена нелокално. Следователно, ако вселената е организирана съобразно
холографски принципи, би следвало да се очаква, че тя също има нелокални
свойства.
ГЛАВА ТРЕТА
ХОЛОГРАФСКИЯТ
МОДЕЛ И ПСИХОЛОГИЯТА
Докато традиционният модел на психиатрията
и психоанализата е строго персоналистичен и
биографичен, модерното изследване на
съзнанието прибавя нови равнища, области и
измерения и показва човешката психика като
същностно съизмерима с цялата вселена и с
всичко съществуващо.
Станислав Гроф
Отвъд мозъка
Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията. Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение. Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде
разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите
мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и, подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват почти толкова бързо, както се и появяват.
Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно
несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг.
Още в началото на своята кариера
Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите
на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат
обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник -
колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.
През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод - то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към
другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.
Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация.
Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образи архетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.
Макар понятието колективно несъзнавано на Юнг да оказва изключително въздействие върху психологията и днес се приема от несметен брой психолози и психиатри, нашето съвременно разбиране на вселената не ни дава механизъм за
обяснение на неговото съществуване. Взаимосвързаността на всички неща,
предсказвана от холографския модел, предлага обаче едно обяснение. Във вселена,
в която всички неща са безкрайно взаимосвързани, всички съзнания са също
взаимосвързани.
Въпреки външния си облик, ние сме същества без граници. Или както казва Бом: „В дълбините си съзнанието на човечеството е едно."
Ако всеки от нас има достъп до несъзнаваното познание на цялата човешка раса, защо тогава всички ние не сме ходещи енциклопедии? Психологът Робърт М. Андерсън-младши от Политехническия институт „Ринсилър" в Трой, щата Ню Йорк, смята, че е така, защото ние сме в състояние да проникнем само в тази информация
в неявния ред, която е от пряко значение за нашата памет. Андерсън нарича този
селективен процес персонален резонанс и като илюстрация посочва, че един вибриращ камертон ще резонира с (или ще предизвика вибрация в) друг камертон само ако вторият камертон има сходна структура, форма и размер.
„Благодарение на персоналния резонанс, относително малко от почти безкрайното многообразие от „образи" в неизявената холографска структура на вселената са налични за индивидуалното персонално съзнание - казва Андерсън. - Затова, когато просветлени
личности са надзъртали преди векове в това обединено съзнание, те не са написали
теория на относителността, защото не са изучавали физика в контекст, подобен на
този, в който я е изучавал Айнщайн."
СЪНИЩАТА
И ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА
Друг учен, който смята, че неявният ред на Бом има приложение в психологията, е психиатърът Монтъгю Улман, основателят на лабораторията за изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес" в Бруклин, Ню Йорк и
заслужил професор по клинична психиатрия в медицинския колеж „Алберт Айнщайн",
също в Ню Йорк. Първоначалният интерес на Монтъгю към холографската идея води
началото си също от неговото предположение, че всички хора са взаимосвързани в холографския ред. Интересът му е съвсем основателен. През 60-те и 70-те години той отговаря за множество ЕСФ експерименти, споменати в увода. Дори днес ЕСФ изследванията, провеждани в „Маймонидес", си остават едно от най-добрите
емпирични доказателства, че, най-малкото в сънищата си, ние сме в състояние да
общуваме помежду си по начини, които понастоящем не могат да бъдат обяснени.
В типичен експеримент платен доброволец, който потвърждава, че не притежава никакви екстрасензор-ни способности, бил помолен да спи в стая на лабораторията, докато човек в друга стая се съсредоточава върху една произволно подбрана картина и се опитва да накара доброволеца да сънува образите, които тя съдържа. Понякога резултатите били неубедителни. Но друг път доброволците имат
сънища, които са очевидно повлияни и от картините. Например, когато избраната
картина е „Животни" на Тамайо, на която са изобразени две кучета, оголили зъби и
виещи над три кокала, изследваната сънува, че тя е на банкет, където няма достатъчно месо и всеки внимателно наблюдава другия, докато лакомо яде отредената му порция.
В друг експеримент избраната картина е „Париж от прозореца" на Шагал, на която с ярки цветове е изрисуван мъж, гледащ през прозореца към силуета на Париж. Картината съдържа и няколко други необичайни черти, включително котка с човешко лице, няколко малки фигури на хора, носещи се във въздуха, и стол, покрит с цветя. В
течение на няколко нощи изследваният сънува много пъти различни френски неща, френска архитектура, шапка на френски полицай и човек във френско официално облекло, гледащ към различните „нива" на едно френско село. Някои от образите в тези сънища изглежда съдържат и специфични отпратки към вибриращите цветове на картината и необичайните й черти, като например образа на рояк пчели, жужащ над цветя, и един ярко-цветен празник от типа на карнавала, в който хората носят
костюми и маски.
Макар Улман да смята, че подобни открития са доказателство за стоящото зад тях състояние на взаимосвързаност, за което говори Бом, той смята, че дори по-убедителен пример на холографска цялост може да бъде открита в друг аспект на сънуването. Това е способността на нашите двойници в съня да бъдат често далеч
по-мъдри от нас, когато сме будни. Улман казва например, че в неговата психоаналитична практика се е случвало да има пациент, който изглежда съвършено непросветлен в будно състояние - подъл, егоистичен, арогантен, използвач и манипулатор; човек, който е фрагментирал и дехуманизирал всичките си
междуличностни взаимоотношения. Обаче без значение колко духовно сляп може да
бъде един човек или неспособен да признае своите собствени недостатъци, неизменно сънищата честно обрисуват неговите падения и съдържат метафори, които са като че ли предназначени да го подтикнат към състояние на по-голямо самоосъзнаване.
Нещо повече, подобни сънища не са единични случаи. В течение на своята практика Улман забелязва, че когато един от неговите пациенти не успява да разпознае или да приеме някаква истина за себе си, тази истина се появява отново и отново в сънищата му, в различни метафорични маски и свързана с различни преживявания от неговото минало, но винаги в очевиден опит да му предложи нови възможности да се примири с истината.
Тъй като човек може да пренебрегне съвета на своите сънища и да си живее така до сто години, Улман смята, че този процес на самосъветване е насочен към нещо повече от добруването на индивида. Той смята, че природата се грижи за
оцеляването на видовете. Съгласен е с Бом за важността на целостта и смята, че сънищата са природният начин да се опитаме да се противопоставим на нашия непреодолим импулс да фрагментираме света. „Един индивид може да се откъсне от всичко, което е свързано с дух на сътрудничество, на любов, на осмисленост на
живота, и все пак да оцелее, но народите не могат да си позволят този лукс. Ако не се
научим как да преодоляваме всички начини, по които фрагментираме човешката раса, национално, религиозно, икономически и по всякакъв друг начин, ние ще продължаваме да се намираме в положение, в което можем случайно да унищожим цялата картина - казва Улман. - Единственият начин, по който можем да го направим, е да се взрем в начина, по който фрагментираме съществуването си като индивиди. Сънищата отразяват нашия индивидуален опит, но мисля, че е така, защото има по-голяма същностна необходимост да се запазят видовете, да се поддържа свързаността между тях."
Какъв е източникът на безкрайния поток от мъдрост, който извира в нашите сънища?
Улман твърди, че не знае, но изказва едно предположение. Предвид на това, че неявният ред е в известен смисъл някакъв безкраен информационен източник, може би той е източникът на този по-голям фонд от знания. Може би сънищата са мост между достъпните за възприятието и неявните редове и представляват „една естествена трансформация на неизявеното в проявено".
Ако Улман е прав в предположението си, то преобръща традиционния психоаналитичен
възглед за сънищата, защото вместо сънищата да съдържат нещо, което се издига в
съзнанието от един първичен субстрат на личността, точно обратното би трябвало да е вярно.
НА ВСИЧКИ НЕЩА
Най-слисващи са напълно развитите идеи на Бом за целостта. Тъй като всичко
в космоса е направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред, той смята
за толкова безсмислено да се разглежда вселената като съставена от „части",
колкото да се разглеждат различните гейзери в един извор като отделни от водата, от
която те извират. Електронът не е „елементарна частица". Той е само име, дадено на
определен аспект от холодвижението. Разделянето на реалността на части и
наименуването им след това е винаги произволно, продукт на условност, тъй като
елементарните частици (и всичко друго във вселената) не са по-отделени една от
друга повече, отколкото различните шарки в един богато орнаментиран килим.
Предположението е проницателно и мъдро. В своята обща теория на относителността Айнщайн смайва света, когато казва, че пространство и време не са отделни неща, а са плавно свързани и част от едно по-голямо цяло, което той нарича
времепространст-вен континиум. Бом придвижва тази идея гигантска крачка напред.Той казва, че всичко във вселената е част от един континиум. Въпреки привидната отделеност на нещата на равнището на явния ред, всичко е едно безшевно
продължение на нещо друго, а в края на краищата дори неявният и явният ред
взаимно се преливат и сливат.
Нека за момент поразсъждаваме върху това. Погледнете ръката си. Сега погледнете светлината, идваща от лампата над вас. Отправете поглед и към кучето, излегнало се в краката ви. Вие сте не просто направени от едни и същи неща. Вие сте едно и също нещо. Едно нещо. Цяло, неразчупено. Едно огромно нещо, което разширява своите неизброими ръце и израстъци във всичките видими обекти, атоми,
неспокойни океани и премигващи звезди в космоса.
Това не означава, предупреждава Бом, че вселената е една гигантска недиференцирана маса. Нещата могат да бъдат част от едно неделимо цяло и все пак да притежават свои собствени уникални качества. За да илюстрира мисълта си, той посочва малките вър-топчета и водовъртежи, които често се образуват в една
река. На пръв поглед тези въртопчета изглеждат отделни и притежават много индивидуални характеристики като размер, скорост, посока на въртене и т. н. Но внимателното вглеждане разкрива, че е невъзможно да се определи къде завършва даден водовъртеж и къде започва реката. Следователно Бом не твърди, че разликите между „нещата" са без значение. Той просто иска да осъзнаваме непрекъснато, че да се подразделят различни аспекти на холодвижението на „неща" е винаги една абстракция, начин за създаване на тези аспекти, които изпъкват във възприятието ни поради нашия начин на мислене. В опит да поправи това вместо да нарича различните аспекти на холодвижението „неща", той предпочита да ги назовава „относително независими подцялости".
Всъщност Бом смята, че нашата почти универсална наклонност да фрагментираме света и да пренебрегваме динамичната взаимосвързаност на всички неща е отговорна за много от проблемите ни, не само в науката, но и в живота и в обществото ни. Например ние смятаме, че можем да извлечем ценни части от
земята, без да засегнем цялото. Вярваме, че е възможно да лекуваме части от нашето тяло и да не се занимаваме с цялото. Убедени сме, че можем да се занимаваме с различни проблеми в нашето общество, каквито са примерно
престъпленията, бедността и наркоманията, без да адресираме проблемите към обществото като цяло и т. н. В своите трудове Бом страстно отстоява, че нашият съвременен начин на разделяне на света на части не само не върши работа, но дори може да доведе до нашето изчезване.
СЪЗНАНИЕТО КАТО ПО-ФИНА ФОРМА НА МАТЕРИЯТА
В допълнение към обяснението защо квантовите физици намират толкова много примери за взаимосвързаност, когато проникват в дълбините на материята, холографската вселена на Бом изяснява много други загадки. Една от тях е
въздействието, което изглежда има съзнанието върху субатомния свят. Както видяхме, Бом отхвърля идеята, че частиците не съществуват, докато не са наблюдавани. Но по принцип той няма нищо против да се опита да обедини
съзнанието и физиката. Той просто смята, че повечето от физиците се залавят с него
по погрешния начин, като отново се опитват да фрагментират реалността и да казват,
че едно отделно нещо - съзнание, взаимодейства с друго отделно нещо -
елементарна частица.
Тъй като всички подобни неща са аспекти на холодвижението, той смята, че
няма смисъл да се говори за съзнание и материя като взаимодействащи. В известен
смисъл наблюдателят е наблюдаваното. Наблюдателят е също измерителното
средство, експерименталните резултати, лабораторията и бризът, който подухва
извън лабораторията. Всъщност Бом е на мнение, че съзнанието е по-фина форма на материя, а основата за каквото и да било отношение между двете не лежи в нашето равнище на реалност, а дълбоко в неизявения ред. Съзнанието е представено в различни степени на забулване и разбулване в цялата материя, което може би обяснява защо плазмите притежават някои черти на живи същества. По израза на Бом: „Способността на формата да бъде активна е най-характерната черта на ума, а при електрона ние вече имаме нещо, което е подобно на ум."
По същия начин той смята, че разделянето на вселената на живи и неживи неща е лишено от смисъл. Одушевената и неодушевената материя са неотделимо преплетени, а животът също е обгърнал от край до край целостта на вселената. Даже един камък е по някакъв начин жив, казва Бом, защото животът и ра-зумността са
представени не само в цялата материя, но и в „енергията", „пространството", „тъканта
на цялата вселена" и всичко друго, което ние абстрахираме от холодвижението и
погрешно разглеждаме като отделно нещо.
Идеята, че съзнание и живот (и всъщност всички неща) са цялости, обгърнали от край до край вселената, има една също толкова смайваща разтърсваща страна. Точно както всяка част на една холограма съдържа образът на цялото, всяка част на вселената обгръща цялото. Това означава, че ако ние знаем какъв подход да
изберем към нея, можем да открием галактиката Андромеда върху нокътя на палеца
на лявата си ръка. Можем също да открием Клеопатра, когато среща за пръв път
Цезар, защото по принцип цялото минало и неявните следствия за цялото бъдеще са
също забулени във всяка малка част на пространството и времето. Всяка клетка в
нашето тяло обгръща целия космос. Същото прави и всеки лист, всяка дъждовна
капка и всяка прашинка, което изпълва с нов смисъл известното стихотворение на
Уилям Блейк:
Да видиш свят в пясъчно зрънце
И рай в диво цвете,
Задръж безкрайността в дланта си
И вечността в час един.
ЕНЕРГИЯТА НА ТРИЛИОН АТОМНИ БОМБИ ВЪВ ВСЕКИ КУБИЧЕН
САНТИМЕТЪР ПРОСТРАНСТВО
Ако нашата вселена е само бледа сянка на един по-дълбок ред, какво друго лежи скрито, забулено в основата и вътъка на нашата реалност? Бом има едно предположение. Според сегашните ни разбирания в областта на физиката всяка
област от пространството е наводнена с различни видове полета, изградени от вълни
с различни дължини. Всяка вълна винаги има поне известно количество енергия.
Когато физиците изчисляват минималното количество енергия, което една вълна
може да обладава, те откриват, че всеки кубичен сантиметър от празното пространство съдържа повече енергия, отколкото сумарната енергия на цялата материя в познатата вселена!
Някои физици отказват да приемат това изчисление на сериозно и смятат, че
трябва да има някаква грешка. Бом е на мнение, че този безкраен океан от енергия
наистина съществува и ни казва поне малко за необятната и скрита природа на
неявния ред. Той смята, че повечето физици пренебрегват съществуването на този
чудовищен океан от енергия, защото, подобно на рибата, която не усеща водата, в
която плува, те са научени да се съсредоточават главно върху обектите, закрепени в
океана - върху материята.
Възгледът на Бом, че пространството е толкова реално и богато с процеси, колкото материята, която се движи през него, достига пълна зрялост в идеите му за неизявеното море от енергия. Материята не съществува независимо от морето, от т. нар. празно пространство. Тя е част от пространство. За да обясни какво разбира под това, Бом предлага следната аналогия: Един кристал, охладен до абсолютната нула, ще
позволи на поток от електрони да премине през него, без да ги разсее. Ако температурата се повиши, различни цепнатини в кристала ще изгубят своята прозрачност, така да се каже, и ще започнат да разсейват електрони. От гледна точка на електрона такива процепи ще изглеждат като парчета „материя", плаващи в
някакво море на празнотата, но всъщност не е така. Празнотата и парчетата материя
не съществуват независимо едно от друго. И двете са част от една и съща тъкан, от
по-дълбокия ред на кристала.
Бом смята, че същото е вярно и за нашето собствено равнище на съществуване. Пространството не е празно. То е пълно (пълнота, противоположна на вакуум) и е основата за съществуването на всичко, включително на нас самите.
Вселената не е отделна от този космически океан от енергия, тя е вълничка върху неговата повърхност, относително малка „структура на възбуда" в средата на един невъобразимо необятен океан. „Тази структура на възбуда е относително автономна и поражда приблизително повтарящи се, стабилни и отделими проекции в един триизмерен експлицитен ред на проявеност", казва Бом. С други думи, въпреки своята очевидна материалност и огромен размер, вселената не съществува в и за себе си, а е доведеното дете на нещо много по-необятно и по-неизразимо. Нещо повече, тя дори не е един по-важен, главен продукт на това по-необятно нещо, а само
една преминаваща сянка, едно просто хлъцване в по-голямата схема на нещата.
Това безкрайно море от енергия не е всичко, което е загърнато в неявния ред. Тъй като неявният ред е основата, която поражда всичко в нашата вселена, то й най- малкото съдържа всяка субатомна частица, която е била или ще бъде; всяка конфигурация на материя, енергия, живот и съзнание, която е възможна, от квазарите до мозъка на Шекспир, от двойната спирала до силите, които управляват размерите и формите на галактиките. И дори това не е всичко, което той може да съдържа. Бом признава, че няма основание да смята, че неявният ред е краят на нещата. Може би съществуват други невъобразими редове отвъд него, безкрайни етапи на по-нататъшно развитие.
ВЛИЗАНЕ В ХОЛОГРАМАТА
Към края на 50-те години Бом вече има проблеми с маккартизма и става учен
стипендиант в Бристълския университет в Англия. Там, заедно с един млад студент
на име Якир Ааронов, той открива друг важен пример за нелокална взаимосвър-
заност. Бом и Ааронов откриват, че при подходящи обстоятелства един електрон е в
състояние да „усеща" наличието на магнитно поле в област, в която вероятността да
се открие друг електрон е нулева. Това явление сега е известно като ефектът на
Ааронов-Бом, а когато двамата за пръв път публикуват своето откритие, мнозина
физици не повярвали, че такъв ефект е възможен. Дори днес има достатъчен
остатъчен скептицизъм, който, въпреки потвърждаването на ефекта в безброй
експерименти, води от време на време до появата на статии, които все още като че
ли твърдят, че такова нещо не съществува.
Както винаги, Бом стоически приема непрекъснато да изпълнява ролята на
гласа в тълпата, който храбро забелязва, че царят е гол. В интервю, взето няколко
години по-късно, той предлага едно просто обобщаване на философията, която стои
в основата на неговата смелост: „В дългосрочен план е далеч по-опасно да оставаш
верен на една илюзия, отколкото да погледнеш в лицето това, което реалният факт
е."8 Въпреки всичко, ограниченият отклик на неговите идеи за целостта и
нелокалността и неспособността му да намери продължение го карат да насочи
вниманието си в други посоки. През 60-те години това го води към по-внимателно
вглеждане в реда. Класическата наука обикновено разделя нещата на две категории:
едни, чиито части са наредени в определен ред, и други, чиито части са в безпорядък
или случайно имат някаква подредба. Снежинки, компютри и живи същества са все
подредени. Картината, образувана от шепа разпилени зърна кафе на пода, отломките
след една експлозия и серия числа, които излизат при завъртането на рулетка, са все
безпорядъчни.
Когато Бом навлиза по-дълбоко в същината на проблема, той разбира също,
че има различни степени на подреденост. Някои неща са по-подредени от други и
това подсказва, че може би йерархиите на реда, които съществуват във вселената,
нямат край. Оттам на Бом му хрумва идеята, че може би нещата, които ние
възприемаме като безпорядъчни, изобщо не са такива. Може би техният ред е от
толкова „безкрайно висока степен", че те само ни изглеждат произволни (любопитно е
да се отбележи, че математиците не могат да докажат случайността и макар някои
поредици от цифри да се категоризират като произволни, това са само
образователни предположения).
Докато бива погълнат от тези мисли, Бом вижда по телевизионната програма
на ББС един уред, който му помага да развие по-нататък идеята си. Уредът е
специално проектиран буркан, в който е поместен голям въртящ се цилиндър.
Тясното пространство между буркана и цилиндъра е изпълнено с глицерин - гъста,
прозрачна течност, върху чиято повърхност неподвижно е застинала капка мастило.
Интересът на Бом е привлечен от обстоятелството, че когато ръчката на цилиндъра
се завърти, капката мастило се разпръсва в подобния на сироп глицерин и като че ли
изчезва. Но щом ръчката се завърти в противоположната посока, бледата следа от
мастилото бавно се сгъстява и отново образува една капчица .
Бом пише: „Бях много впечатлен от видяното и веднага оцених, че то е твърде важно по въпроса за реда, тъй като когато капката мастило се разстила, тя все пак съхранява един „скрит" (т. е. неявен) ред, който се разкрива, когато тя се възстанови. От друга страна, на нашия обичаен език ние казваме, че капката е в състояние на
„безпорядък", когато тя се разпръсва сред глицерина. Това ме накара да видя, че тук
трябва да бъдат въведени нови идеи за реда.
Откритието силно развълнува Бом, защото му позволява да види по нов начин много от проблемите, над които е размишлявал. Скоро след като попада на уреда с мастило и глицерин, той се натъква на една още по-добра метафора за разбиране на реда, която не само му дава възможност да сближи и обедини всичките различни нишки на изминалите в размисъл години, но го прави с такава сила и обяснителна
мощ, че изглежда почти като специално скроена за целта. Тази метафора е холограмата.Когато капка мастило се постави в буркан, пълен с глицерин, и един цилиндър в буркана се завърти, капката като че ли се разстила и изчезва. Но когато цилиндърът се завърти в противоположната страна, капката възвръща предишния си слят вид. Бом използва това явление като пример за това как редът може да бъде или проявен (експлицитен), или скрит (имплицитен).
Щом Бом започва да размишлява върху холограмата, той вижда, че тя също
предоставя нов начин за разбиране на реда. Подобно на мастилената капка в нейното разпръснато състояние, интерференчната картина, записана върху холографска плака, също изглежда безпорядъчна за невъоръженото око. И двете притежават ред, който е скрит или забулен до голяма степен по същия начин, по
който е забулен редът в плазмата в привидно произволното поведение на всеки от нейните електрони. Но това не е единственото прозрение, до което води холограмата. Колкото повече Бом размишлява върху нея, толкова повече се убеждава, че вселената, действително използваща холографски принципи при нейните действия, сама е вид гигантска, разливаща се холограма, а това разбиране му позволява да
кристализира всички свои разнообразни прозрения в едно всеобхватно и съгласувано
цяло. Той публикува първите си статии по холографския възглед за вселената в началото на 70-те години, а в 1980 г. представя един отлежал дестилат на своите мисли в книга, озаглавена Целостта и имплицитният ред. В нея той не просто обединява безбройните си идеи, а ги преобразява в нов начин за виждане на
реалността, който е колкото смайващ, толкова и радикален.
ЗАБУЛЕНИ РЕДОВЕ
И РАЗБУДЕНИ РЕАЛНОСТИ
Едно от най-поразителните твърдения на Бом е, че осезаемата реалност на нашия всекидневен живот е в действителност вид илюзия, подобна на холографския образ. Под нея остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, едно необятно и по-първично равнище на реалността, което поражда всичките обекти и явления на
нашия физически свят по приблизително същия начин, по който дадена холографска плака поражда холограма. Бом нарича това по-дълбоко равнище на реалността имплицитен (което означава „загънат, загърнат, забулен, неявен, скрит") ред, а нашето равнище на съществуване обозначава като експлицитвн, или разгънат,
разгърнат, разбулен, явен, открит ред.
Той използва тези термини, защото вижда проявлението на всички форми във
вселената като резултатът от безбройни забулвания и разбулвания между тези два
реда. Например Бом смята, че електронът не е нещо единично, а цялост, обгръщаща
(забулваща) от край до край цялото пространство. Когато инструмент открие
присъствието на единичен електрон, то е просто защото един аспект от целостта на
електрона се е разбулил (подобно на начина, по който една мастилена капка се
разбулва от глицерина) в това конкретно място. Когато изглежда, че един електрон се
движи, това се дължи на една непрекъсната серия от подобни забулвания и
разбулвания.
Казано по друг начин, електроните и всички частици не са по-постоянни или по- трайни, отколкото формата, която приема гейзер вода, когато избликва от извор. Те са поддържани от един постоянен приток от имплицитния ред и когато изглежда, че дадена частица е разрушена, тя всъщност не е изгубена. Просто се е забулила
обратно в по-дълбокото ниво, от което е изникнала. Една холографска фотоплака и
образът, който тя поражда, са пример за имплицитен (забулен, неявен) и експлицитен
(разбулен, явен) ред. фотоплаката е неявен ред, тъй като закодираният в нейните интерференчни картини образ е скрита цялост, напълно забулваща цялото.
Прожектираната от филма холограма е явният ред, защото тя представя разбулената и достъпна за възприятието версия на образа.
Постоянният и плавен обмен между двата реда обяснява как частици, като например електронът в атома на позитрония, могат да променят формата си от един вид частици на друг. Такива изменения могат да бъдат наблюдавани, когато една частица, да кажем електрон, се забулва обратно в неизявения ред, докато друга,
фотон, се разбулва и заема нейното място. Според Бом и двата аспекта са винаги
забулени в един квантов ансамбъл, но начинът, по който наблюдателят взаимодейства с ансамбъла определя кой аспект ще се разкрие и кой ще остане скрит.
Сама по себе си ролята, която един наблюдател играе в определянето на формата на един квант, не изглежда по-мистериозна от факта, че начинът, по който даден ювелир обработва скъпоценен камък, определя кои от неговите фасети ще станат видими и кои не. Тъй като терминът холограма обикновено обозначава образ, който е статичен и не предава динамичната и винаги активна природа на
неизброимите забулвания и разбулвания, които миг след миг създават нашата вселена, Бом предпочита да описва вселената не като холограма, а като „холодвижение".
Съществуването на по-дълбок и холографски организиран ред обяснява също защо реалността става нелокална на субквантовото равнище. Както видяхме, когато нещо е организирано холографски, всяко подобие на местоположение изчезва. Да кажем, че всяка част от една холографска плака съдържа цялата информация,
притежавана от цялото, е в действителност друг начин да речем, че информацията е разпределена нелокално. Следователно, ако вселената е организирана съобразно
холографски принципи, би следвало да се очаква, че тя също има нелокални
свойства.
ГЛАВА ТРЕТА
ХОЛОГРАФСКИЯТ
МОДЕЛ И ПСИХОЛОГИЯТА
Докато традиционният модел на психиатрията
и психоанализата е строго персоналистичен и
биографичен, модерното изследване на
съзнанието прибавя нови равнища, области и
измерения и показва човешката психика като
същностно съизмерима с цялата вселена и с
всичко съществуващо.
Станислав Гроф
Отвъд мозъка
Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията. Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение. Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде
разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите
мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и, подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват почти толкова бързо, както се и появяват.
Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно
несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг.
Още в началото на своята кариера
Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите
на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат
обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник -
колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.
През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод - то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към
другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.
Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация.
Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образи архетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.
Макар понятието колективно несъзнавано на Юнг да оказва изключително въздействие върху психологията и днес се приема от несметен брой психолози и психиатри, нашето съвременно разбиране на вселената не ни дава механизъм за
обяснение на неговото съществуване. Взаимосвързаността на всички неща,
предсказвана от холографския модел, предлага обаче едно обяснение. Във вселена,
в която всички неща са безкрайно взаимосвързани, всички съзнания са също
взаимосвързани.
Въпреки външния си облик, ние сме същества без граници. Или както казва Бом: „В дълбините си съзнанието на човечеството е едно."
Ако всеки от нас има достъп до несъзнаваното познание на цялата човешка раса, защо тогава всички ние не сме ходещи енциклопедии? Психологът Робърт М. Андерсън-младши от Политехническия институт „Ринсилър" в Трой, щата Ню Йорк, смята, че е така, защото ние сме в състояние да проникнем само в тази информация
в неявния ред, която е от пряко значение за нашата памет. Андерсън нарича този
селективен процес персонален резонанс и като илюстрация посочва, че един вибриращ камертон ще резонира с (или ще предизвика вибрация в) друг камертон само ако вторият камертон има сходна структура, форма и размер.
„Благодарение на персоналния резонанс, относително малко от почти безкрайното многообразие от „образи" в неизявената холографска структура на вселената са налични за индивидуалното персонално съзнание - казва Андерсън. - Затова, когато просветлени
личности са надзъртали преди векове в това обединено съзнание, те не са написали
теория на относителността, защото не са изучавали физика в контекст, подобен на
този, в който я е изучавал Айнщайн."
СЪНИЩАТА
И ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА
Друг учен, който смята, че неявният ред на Бом има приложение в психологията, е психиатърът Монтъгю Улман, основателят на лабораторията за изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес" в Бруклин, Ню Йорк и
заслужил професор по клинична психиатрия в медицинския колеж „Алберт Айнщайн",
също в Ню Йорк. Първоначалният интерес на Монтъгю към холографската идея води
началото си също от неговото предположение, че всички хора са взаимосвързани в холографския ред. Интересът му е съвсем основателен. През 60-те и 70-те години той отговаря за множество ЕСФ експерименти, споменати в увода. Дори днес ЕСФ изследванията, провеждани в „Маймонидес", си остават едно от най-добрите
емпирични доказателства, че, най-малкото в сънищата си, ние сме в състояние да
общуваме помежду си по начини, които понастоящем не могат да бъдат обяснени.
В типичен експеримент платен доброволец, който потвърждава, че не притежава никакви екстрасензор-ни способности, бил помолен да спи в стая на лабораторията, докато човек в друга стая се съсредоточава върху една произволно подбрана картина и се опитва да накара доброволеца да сънува образите, които тя съдържа. Понякога резултатите били неубедителни. Но друг път доброволците имат
сънища, които са очевидно повлияни и от картините. Например, когато избраната
картина е „Животни" на Тамайо, на която са изобразени две кучета, оголили зъби и
виещи над три кокала, изследваната сънува, че тя е на банкет, където няма достатъчно месо и всеки внимателно наблюдава другия, докато лакомо яде отредената му порция.
В друг експеримент избраната картина е „Париж от прозореца" на Шагал, на която с ярки цветове е изрисуван мъж, гледащ през прозореца към силуета на Париж. Картината съдържа и няколко други необичайни черти, включително котка с човешко лице, няколко малки фигури на хора, носещи се във въздуха, и стол, покрит с цветя. В
течение на няколко нощи изследваният сънува много пъти различни френски неща, френска архитектура, шапка на френски полицай и човек във френско официално облекло, гледащ към различните „нива" на едно френско село. Някои от образите в тези сънища изглежда съдържат и специфични отпратки към вибриращите цветове на картината и необичайните й черти, като например образа на рояк пчели, жужащ над цветя, и един ярко-цветен празник от типа на карнавала, в който хората носят
костюми и маски.
Макар Улман да смята, че подобни открития са доказателство за стоящото зад тях състояние на взаимосвързаност, за което говори Бом, той смята, че дори по-убедителен пример на холографска цялост може да бъде открита в друг аспект на сънуването. Това е способността на нашите двойници в съня да бъдат често далеч
по-мъдри от нас, когато сме будни. Улман казва например, че в неговата психоаналитична практика се е случвало да има пациент, който изглежда съвършено непросветлен в будно състояние - подъл, егоистичен, арогантен, използвач и манипулатор; човек, който е фрагментирал и дехуманизирал всичките си
междуличностни взаимоотношения. Обаче без значение колко духовно сляп може да
бъде един човек или неспособен да признае своите собствени недостатъци, неизменно сънищата честно обрисуват неговите падения и съдържат метафори, които са като че ли предназначени да го подтикнат към състояние на по-голямо самоосъзнаване.
Нещо повече, подобни сънища не са единични случаи. В течение на своята практика Улман забелязва, че когато един от неговите пациенти не успява да разпознае или да приеме някаква истина за себе си, тази истина се появява отново и отново в сънищата му, в различни метафорични маски и свързана с различни преживявания от неговото минало, но винаги в очевиден опит да му предложи нови възможности да се примири с истината.
Тъй като човек може да пренебрегне съвета на своите сънища и да си живее така до сто години, Улман смята, че този процес на самосъветване е насочен към нещо повече от добруването на индивида. Той смята, че природата се грижи за
оцеляването на видовете. Съгласен е с Бом за важността на целостта и смята, че сънищата са природният начин да се опитаме да се противопоставим на нашия непреодолим импулс да фрагментираме света. „Един индивид може да се откъсне от всичко, което е свързано с дух на сътрудничество, на любов, на осмисленост на
живота, и все пак да оцелее, но народите не могат да си позволят този лукс. Ако не се
научим как да преодоляваме всички начини, по които фрагментираме човешката раса, национално, религиозно, икономически и по всякакъв друг начин, ние ще продължаваме да се намираме в положение, в което можем случайно да унищожим цялата картина - казва Улман. - Единственият начин, по който можем да го направим, е да се взрем в начина, по който фрагментираме съществуването си като индивиди. Сънищата отразяват нашия индивидуален опит, но мисля, че е така, защото има по-голяма същностна необходимост да се запазят видовете, да се поддържа свързаността между тях."
Какъв е източникът на безкрайния поток от мъдрост, който извира в нашите сънища?
Улман твърди, че не знае, но изказва едно предположение. Предвид на това, че неявният ред е в известен смисъл някакъв безкраен информационен източник, може би той е източникът на този по-голям фонд от знания. Може би сънищата са мост между достъпните за възприятието и неявните редове и представляват „една естествена трансформация на неизявеното в проявено".
Ако Улман е прав в предположението си, то преобръща традиционния психоаналитичен
възглед за сънищата, защото вместо сънищата да съдържат нещо, което се издига в
съзнанието от един първичен субстрат на личността, точно обратното би трябвало да е вярно.
Причината за творението е Ану или Атомите. В съвкупност те се наричат Мая или Божията сила на илюзията; всяка индивидуална Ану се нарича Авидя, Невежество. Тези атоми, които представляват вътрешно и външно четирите идеи,
споменати по-горе, са тронът на Духа, Създателя, който осветявайки ги, създава тази вселена. Те се наричат в съвкупност Мая,
Тъмнината, понеже не позволяват да се възприеме Духовната Светлина; и всяка от тях поотделно се нарича Авидя, Невежеството, тъй като прави човек невеж дори по отношение
на неговия собствен Аз. Ето защо гореспоменатите четири идеи, които пораждат цялото неразбиране, са посочени в Библията като четирите животни.
Човек, дотогава докато се отъждествява с неговото грубо материално тяло, се намира в състояние далече по-низше от този първичен четворен Атом и естествено не успява да възприеме същия. Но когато той се издигне от това
ниво, не само възприема този Атом, вътрешно и външно, но също и цялото творение, проявено и непроявено .
Махалока е сфера на атомно създаване на тъмнината Мая от която духът да бъде отразен тя е единственият път м/у духовното и материалното творение и се нарича Дасатидвара/вратата/ намра се в сърцето на човек.
Сваргалока манитна и електрична аура около този атоми се нарича Махашуня/Великият предел,вакум/.
Бхуварлока сфера на електрически качества в нея има само финна материя и е обикновен вакум
Oт нематериалните когитални точки/Б- и Б+/,се получават частиците на вакуума: Вакуумон /В0/ и Антивакуумон /В̄0/. При взаимодействие на отрицателния Бегетрон /Б-/ с положителния Антибегетрон /Б+/ се получават двете възможни частици Вакуумон и Антивакуумон със занулени електричен заряд, спин и маса, които са частици магнитни диполи/торосоиди/При това положение остава да действа само магнитния двуполюсен /S и N/ заряд, което е възможност за Вакуумона и Антивакуумонът да осъществят по-нататъшна връзка чрез магнитните лоренцови сили. Осъществявайки тази връзка помежду си чрез магнитните сили, частицата и античастицата на вакуума се навръзват чрез ориентация на своите различни магнитни полюси/...–S–В0–NS–В̄̄̄0–NS–В0–NS–В̄0–NS–В0–NS–В̄0–NS–В0–NS–В̄0–N–.../полимирните химични вериги са отражение на вакуумната нишковидна структура. Нишковдната вакуумната структура може да съществува като две редуващи се противоположни вериги /нишки/ само с различие в посоки. Противоположната двупосочност на двете вериги на ДНК е отражение на тази противоположна двупосочност на вакуумните нишки.
Получава се първичното Абсолютно едномерно геометрично, пространство с безкрайна дължина на двупосочните вакуумни нишки.
Вакуумонът и Антивакуумонът са само ограничени крайни отсечки в безкрайните нишки на вакуума. Те са построени от когиталните частици -Ану /Бегетрон и Атибегетрон, псиони, кармични атоми което е едно и също./
Основа на Холограмата са първичните частици ану.
Сивите използвайки свои излъчватели създават вторична илюзорна холограма различна от Божествената.
Общото съзнание на хората излъчвано от шишарковидните жлези и манипулирано от медиите създава реалност в холограмата която се материализира от вторичните частици всеки ден и остава да съществува до края на играта.
Чрез пинеалната жлеза човек влиза във връзка с Божественото Аз в света. Във връзка с нея става дума за хилядолистния лотос.
Ако проследим еволюцията на Земята - топлинната метаморфоза, въздухообразната метаморфоза, водната /течната/ метаморфоза, минералната, земната метаморфоза -; човешката глава е минала през всички тези метаморфози, минала е през минералната метаморфоза първо външно в разпадащия се, обаче всъщност все още проникнат от известна жизненост скелет на главата. Но тази човешка глава е минала през земната минерална метаморфоза по един много по-явен начин. В средата на човешката глава в мозъка съществува един орган имащ формата на пирамида, епифизната жлеза. Тази епифизна жлеза намираща се близо до четирихълмовото тяло и до зрителния хълм отделя от себе си така наречения мозъчен пясък, лимоненожълти камъчета, които лежат подобно на купчинки на единия край на епифизната жлеза и които действително са минералното в човешката глава. Ако те не се намираха там, ако човекът нямаше в себе си този мозъчен пясък, това минерално естество, тогава той става един идиот или един кретен. Епифизната жлеза е относително голяма при нормалните хора. При кретените са намерени вече епифизни жлези имащи големината на конопеното семе. Такива жлези не могат да отделят никакъв мозъчен пясък.
В това минерално включение се намира в същност човекът-дух...
Слизещата жлеза(хипофизата) в обикновенния човек е с големина на вишнева костилка, и е разположена зад пинеалната (епифизата)
Тя регулира изграждането на физическото тяло и неговата големина. Когато медитатора започне да работи над себе си, то силите, които се намират в хипофизата се пробуждат. От хипофизаta се осъществява органично построение, идващо от хаоса на впечатленията към астралното тяло. Ако хипофизата започне да "омива" пинеалната жлеза с поток във вид на златни нишки, това значи, че е дошло времето, извършващото се преобразуване на астралното тяло в Самодух дотолкова да е достигнало, че сега и етерното тяло да може да се преобразува в Дух-Живот. Който по указания начин(описан в текста) медитира над окултните знаци, той целенасочено работи над построяването на своите външни тела.
Случва се така, че в пълна тишина за съвсем кратко време душата се развива колосално бързо.
Може да се каже: за развитието е нужно не време, а само най-дълбок вътрешен покой.
Такива свръхсетивни реалности, такива свръхсетивни течения в човешкия организъм изразяват себе си чрез това, че си формират физически-сетивен орган, който орган засега трябва да разглеждаме като техен метод за онагледяване. Така в себе си ние имаме един орган намиращ се в средния мозък, който представлява физически-сетивен израз на това, което се стреми да формира себе си като престава-спомен. На него се противопоставя друг един орган на мозъка. Тези два органа са физически-сетивния израз на двете течения в човешкото етерно тяло, те са, тъй да се каже, последните белези за това, че такива течения съществуват в етерното тяло. Тези течения така силно се сгъстяват, че посягат на човешката телесна субстанция и я сгъстяват до формирането на тези органи.
Така че в действителност получаваме впечатлението, сякаш от единия орган към другия протичат ярките етерни светлинни течения и се изливат в етерното тяло на човека. Тези органи действително са налице в човешкия организъм: единият орган е шишарковидното тяло или епифизата (corpus pinedle - бел. пр.), другият е тъй нар. мозъчен придатък или хипофиза. Тук на едно съвсем определено място във физическия организъм виждате външния физически израз на взаимодействието между душевното и телесното.
GA-128
БЕИНСА ДУНО
БЕЛЕЖКИ ОТ ЕЗОТЕРИЧНИЯ УРОК В МЮНХЕН
6 юни 1907
ТРИТЕ СТОЖЕРА
Еволюирайки милиони години, човекът е достигнал съвременния си "съвършен" образ. Ако решим да го опознаем, колкото и "сложен" да ни се вижда на пръв поглед, обобщавайки цялата му "сложност", ще установим че се състои от три "части" – тяло, душа и ум. Имайки предвид това, личните човешки права и задължения, дадени ни от природата са пет:
1. На живот.
2. На бит.
3. На възпроизводство.
4. На духовна удовлетвореност.
5. На творческо дръзновение на ума.
Първите три – телесните лични права, са неотменими. Те са генетично заложени и възложени на всеки отделен човек и никой, нито друг човек, нито обществото, не бива да го лишава безпричинно от тях.
Три са стожерите, които поддържат справедливостта – основата на морала в общността и самата общност. Елитът трябва да ги поддържа здрави, удовлетворени и добре работещи.
1. Първият стожер, е необходимостта от сигурни условия за удовлетворяване на трите неотменими лични телесни права на човека – на живот, на бит и на възпроизвеждане.
Първият стожер, е нуждата от задоволяване на потребностите на тялото. Той е "хлябът", от римските обществени устои: "Хляб и зрелища!" Елитът, задължително трябва да удовлетворява телесните права и нужди на всички хора в обществото. Ако възможностите на дадено обществото позволяват единствено удовлетворяване на хората само по първия стожер – телесно, в такова общество "Битието, определя съзнанието".
2. Вторият стожер, е необходимостта от осигуряване на повече и по-добри възможности за упражняване на четвъртото лично право – на душевна удовлетвореност.
Това става чрез културата, изкуствата, спорта и туризма. Те са "зрелищата" от римските обществени устои: "Хляб и зрелища!"
3. Третият стожер, е необходимостта от осигуряване на повече и по-добри условия и възможности за упражняване на петото лично право – на творческото дръзновение на ума.
То трябва да става на основание на колективното познание, чрез личното дръзновение на отделния човек, за открития и нововъведения в областта и на трите стожера. Елитът трябва да осигурява условия за проверка, осъществяване и прилагане на мисловните градежи на въображението на личността в действителността; От теорията, в практиката; От Веда, във Вида. В такова общество "Съзнанието определя битието!" Третият стожер трябва да бъде първостепенен и обгрижван от всички. Той е двигателят на прогреса.
"При невъзможност в дадено общество да се осигурят условия за удовлетворяването и на трите стожера, първо трябва да бъде ограничен третият стожер, след това вторият и накрая да остане само първият, да поддържа общността. Когато и той рухне, общността престава да съществува."
Единното информационно поле на Вселената съдържа информация не само за Вселената като цяло, но и за всички нива, светове и обособени същности, както и за човешкото съществуване.
Единното информационно поле съхранява в себе си холограмите на всеки човек с неговия свят от чувства и мисли. Носител на информация във физическия свят са електромагнитните вълни. Нашето зрение, слух, обоняние, вкус и осезание функционират на ниво атоми с помощта на електромагнитното поле. Човекът и животните имат акупунктурна система, способна да възприема външни сигнали и да ги трансформира в съответните форми на вътрешна активност.
Материалния носител на информацията във финия свят са торсионните полета или торсионните вълни. Те са начина за въздействие на финия свят върху материалния. При въздействието на външни торосионни полета, в клетките на мозъка се формират спинови структури, които извикват в съзнанието съответни образи и усещания.Човек представлява самопрочитаща се текстова структура - холограмна матрица, а на една холограма могат да се запишат множество холограми и в зависимост с каква светлина е осветена холограмата се получава различно изображение. В резултат на това възниква светлинен и акустичен образ на организма и на следващите поколения, в зависимост от това с какъв цвят е прочетена холограмата.
Ако се въздействува на молекула ДНК с лазер тя започва да свети и издава звук т.е. получава се светлинен и звуков образ на определена холограма. Тъй като всеки аспект на Вселената се изразява чрез трептения и всички вълнообразни форми на израз се смесват в главната холограма, всеки аспект на Вселената съдържа знания за цялото, всеки отделен аспект има способността да притежава познание за всички други отделни аспекти вътре в главната холограма.
Светът е повторение от точки, концентрирана енергия, без маса, без спин, по законите на симетрия и антисиметрия и се развива в безкраиност в макро и микро космоса и във материя и анти материя. Всичките материални и финни обекти имат точка на сингулярност (нулева точка). И само това може да е доказателство че светът е холограма.
Истинският духовен свят не е познаваем в материята, а истинската реалност е духовният свят.
Истинските прачастици - Ану са когиталните пси-йони които са основа на вакума при микрофлуктоации на които възникват всички финни и материални частици.
Светът на психичната енергия, а също и светът на мисловната имат взаимни преходи и взаимовръзки с физическия свят от типа на преминаване на полевите образувания в материя и обратно - т.е. съществува материализация на мисълта и дематериализация на веществото в мисъл. От вакуума могат да се раждат и да изчезват в него не само елементарни частици, но и по-сложни физически обекти. Вакуума е безчастична форма на материята, чиято плътност се изменя според действащите върху вакуума сили. Гравитацията е присъща и на масата на вакуума - т.е. телата привличат към себе си вакуума, подобно на земното притегляне.
При движението на едно тяло заедно с него ще се движи и окръжаващият го вакуум, ако не действа друга по-голяма сила. Вакуумът не просто се увлича от движещото се тяло, а изпълнява ролята на истински ръководител на всяко движение. (Вакуумът и контролираният от него обект представляват затворена система) В природата няма абсолютно неподвижен вакуум. Вакуумът, притежавайки маса винаги се увлича от това тяло, чиито гравитационни сили преобладават.
Тези процеси на генериране на реални от виртуални частици са в основата на т. нар. квантово изпарение на черните дупки. Такива факти като телепортирането на предмети показва, че е възможно "потъването" им във вакуума, както и раждането от него не само на елементарни частици и античастици, но и на по-сложни физически обекти. Например - под въздействие на лазерен лъч могат да се създадат светлинни, а едновременно с това и радиовълнови копия на всякакви материални обекти и да се предават на огромни разстояния практически моментално.
По принцип е възможно и човекът да бъде "записан" със светлина, да бъде "разглобен" на радиовълни и в такъв вид да бъде пренесен навсякъде. А след това този така наречен "радиопортрет" може да бъде отново превърнат в светлинен образ. Светлинните радиовълнови копия представляват информация, записана в торсионните полета, а физическия вакуум позволява да се предава тази информация моментално на каквито и да е разстояния и без изкривявания.
Окултното обучение е нещо съвсем различно от обичайното ни обучение, той не идва от задачата да се набият в главата на учениците колкото се може повече знания. В строго окултно обучение ученика не получава никакви материали за обучение, само едно , но пълно с вътрешна сила изречение(словесна формула). Така беше и в предишните времена. Над това изречение ученикът трябваше да медитира при пълно вътрешно мълчание. Резултата на тази медитация е пълно вътрешно просветление. Когато човек достигне способност да прониква себе си с вътрешна светлина , той е в състояние да се потопи със съзнанието си и в други същества. За да направи това, той трябва точно да обхване точката, разположена зад центъра между веждите, а от там да спусне съзнанието си долу до сърцето. След това можете да влагате съзнанието си в други предмети; например, може да проникне в живота на мравуняк.
Учителя
Няма коментари:
Публикуване на коментар