Племето Тодаи за Махабхарата - Елена Блаватска

Племето – тоди, обитаващо крайния югозапад на Индия, в щата Тамилнад. За първи път това удивително племе било случайно открито в труднодостъпните планини Нилгири от земемери на английската Източноиндийска компания преди почти 200 години. Племето станало известно през 1893 г., след публикуването на книгата на Елена Блаватска “Загадъчните племена от Сините планини”.

Оттогава много изследователи са достигнали тези места, но тайната на племето тода и до днес остава неразгадана. Представете си покрити с джунгли планини, речни долини, скали, обрасли с рози и лилии във всички цветове и отенъци, за да разберете какво райско място е избрал за себе си този загадъчен народ. Блаватска нарича тези планини Сини заради синкавите мъгли, спускащи се по склоновете им вечер. Там преди 8000 години, се преселили от Шри Ланка потомците на ракшасите – наричали ги демони. А в своята първородина те пристигнали някога от … съзвездието Бик. Така разказват жреците им, както и за свещените биволи, на които се кланят и почитат. Тода е най-тайнственото и най-уважаваното. И този авторитет е не толкова заради страха от магическите способности на неговите членове, колкото заради тайната, в която племето е забулено. Защото тода не принадлежат към обикновеното човечество. Те се раждат и умират само привидно. Те не се страхуват от никого и от нищо, затова нямат нито оръжия, нито кучета за охрана на домовете си. Притежават власт над дивите слонове и тигрите и могат да се превъплъщават в тях. Лекуват с движения на ръцете, със заклинания върху мляко и чрез махане с бамбукови пръчки, които винаги държат в дясната си ръка. Бамбуковата пръчка е неизменен атрибут на мъжете, облечени в специална дреха – путкули, приличаща на одеждите на римските патриции. При това външността им е по-близка до средиземноморския тип и силно се отличава от облика на другите племена в Нилгири.

Наметките путкули са еднакви и за мъжете, и за жените: бяла тъкан с ивици и ярки черни и червени геометрични фигури. Тази красота се шие от майките, а не от други индивиди от женски пол. При тода не съществуват думи като момиче, девойка или жена – те липсват в езика им. Само “майка” – независимо от възрастта. Символично, нали? И много странно. Особено ако се вземе предвид, че според статистиката на сто мъже там се падат по 20 жени, затова на 13 години момичетата започват да живеят с мъже, независимо от възрастта на последните. Девойките избират напълно самостоятелно своя партньор от всички села, където живеят тода. На седмия месец от бременността жената се връща в родното село и… си избира нов мъж. Това може да бъде всеки ерген над 17 години, преминал инициация /за целта трябва публично да вдигне над главата си каменно кълбо, тежащо 150 кг/. Освен това всичките му братя, независимо от възрастта, автоматично също стават нейни съпрузи. И всички са щастливи, вече си имат жена-красавица с чудесни черни къдрави коси. Тя има дете, значи ще има и други деца.

ПО КАНОНИТЕ НА ДАЛЕЧНАТА ИМ РОДИНА. Има още едно много странно нещо. За 200 години наблюдения законите на демографията изобщо не са засегнали племето. То продължава да наброява хиляда и петстотин души, живеещи в седем клана в 40 села – мунди. Съотношението между половете също никога не се променя, което дава повод племето да бъде заподозряно в детеубийства. Жертвоприношения не са отбелязани. Тода казват, че раждат толкова и такива деца, колкото трябва по каноните на далечната им родина. А как го правят – това е поредната им тайна. Налага се да им повярваме. Защото лъжата, както и кражбата са им непознати. И изобщо, тода живеят практически по моралния кодекс на комунизма. Племето е запазило родовообщинния строй, в който всички решения се вземат от “Кръга на мъжете”. Има и обществен фонд, в който се отделят средства за издръжката на бедните и старците, които са доста на брой. Животът в хармония с природата, изповядван от племето, обяснява дълголетието на членовете му. Цял ден хората от племето тода прекарват на открито, само привечер се прибират в малките си жилища. Тези необичайни къщи без прозорци напомнят каруците на скитите, но без колелата. Каменни или бамбукови, според социалния статус на обитаващите ги, са покрити със спецална планинска трева – от нейните листа жреците си варят халюциногенна напитка – мегдал. В тези къщички странните семейства се събират през нощта. БОЖЕСТВОТО ИМ Е БИВОЛ. Без аналог е и уникалната им религия. Всъщност, религията като такава липсва при тода. Неизвестни са им понятията Бог, молитва или грях. Защото членовете на племето се кланят само на … личния бивол! Те смятат, че при раждането душата се заселва в тялото на човека, а духът му – в личния свещен бивол. Ето защо тода имат специално отношение към тези животни. Биволите живеят в “резиденция” – свещен биволарник, наречен тирири, който е със специална каменна ограда за животните в таен храм. Храмът е със същата форма като жилищата на тода. Нито жените, нито женените мъже имат право да приближават на по-малко от 20 метра до него. Само терали – свещенодействащи, могат да влизат в храма. На вратата им са нарисувани символи: рога на бивол, паралелни рогове на луната и тайни звезди от далечната им родина – съзвездието Бик. Периодично един от жреците отива в този храм за тайна служба. Тя продължава три месеца и никой не знае какво се случва през това време вътре.

Вечер, когато мъжете довеждат свещените биволи от пасбищата, всички жители на селото се подреждат в шпалир и се покланят на всяко животно, стараейки се да го нагостят с нещо вкусно. След това мъжете отиват в тирири да доят биволиците. Само те имат право да се грижат за свещените животни на духовете на племето, да общуват и дори да разговарят с тях. Мъжете всъщност не се занимават с нищо друго. Естествено, тода са вегетарианци. Не ядат месо, но пият мляко, при това нито един човек – мъж или жена, никога не пие мляко от чужд бивол, а само от собствения си. Подправят напитката с плодове, ядки и ориз.

И все пак свещените животни периодично биват убивани. Това се прави само при смъртта на стопанина. Починалият тода три дни лежи увит само в своята наметка. След това отрязват главата на неговия бик, а тялото закопават в земята. Над него изгарят трупа на починалия. Тода са уверени, че в този момент духът на бивола отнася в родното небе – в съзвездието Бик – душата на покойника. Роднините събират пепелта в делва и я отнасят у дома. А главата на бивола поставят върху мястото на кремацията. Това тайно място се намира в гората – всеки починал има свое и никога от никого повече не се посещава. Нека разгледаме само някои от странните препратки от страниците на Библията, и да помислим, дали има друг разказ различен от този, който е бил разтълкуван отпроповедниците.
Тогава Ева погледна към небето и видя една блестяща колесница, теглена отчетири блестящи ангели, чиято слава никой роден от жена, мож да изрази нито
да погледне в лицето им и ангелите дойдоха преди колесницата. (Книга на Езекиил)
А когато слънцето залезе и настана мрак, ето димяща пещ и огнен пламък,който премина между тия части. (Битие 15:17)
И когато вървяха живите същества, и колелата вървяха край тях; и когато се издигаха живите същества от земята, и колелата се издигаха. (Езекиил 01:19)
Гдето имаше да иде духът, там вървяха и те; там гдето духът имаше да иде, и колелата се издигаха край тях; защото духът на всяко от живите същества
беше и в колелата му. (Езекиил 01:20)
... И облачнен стълб вървеше пред лицата им и остана зад тях. (Изход 4:19)
... Той тръгна от края на небето, и обиколи краищата му, и там нищо не се скри от топлината му. (Неемия 18:10)
Видях, ето, вихрушка идваше от Север, голям облак и пламнал огън, а около него
сияние. Посред облака се виждаше нещо наглед като светъл метал. (Езекиил04:05)
И когато влезеше Моисей в шатъра, облачният стълб слизаше и заставаше на входа на шатъра, и Господ говореше с Моисея. И всичките люде гледаха облачния
стълб, който стоеше на входа на шатъра, и всичките люде ставаха, всеки на входа на шатъра си, та се кланяха. (Изход 33:9)
Тогава те охотно го взеха на кораба, и внезапно кораба беше на земята къде те отиваха. (Йоан 6: 21)
И от древните арийци и индуси четем:
Той се качи на въздушно превозно средство с Khara, което беше украсено със скъпоценни камъни и лица на демони и го премести с шум, наподобяващ
резонантни облаци.
Така Ravana и Maricha се качили на борда на летателната кола приличаща на дворец (Vimana) от тази отшелническа хижа.Тогава демоните донесоха на Puspaka въздушно превозно средство и поставиха Сита в него, отнасяйки я от гората на Ашока и я накараха да види бойното поле
с Trijata.
Това въздушно превозно средство, белязано с Лебед скочи към небето със силен шум.
Летателна колесница, Pushpaka, превозва много хора до столицата на Ayodhya.
Небето е пълно с изумителни летящи машини, тъмни като нощта, но оградени от светлини с жълтеникави отблясъци. (Махавира на Bhavabhuti, текст от осми
век на Jain, говорейки за по-ранни записи).
Сега колесницата на Вата е величествена! Спирайки хода и, гръмотевичен е шумът и, до небето се докосва, прави огнен оглед [червени огнени отблясъци} и
развихря пръст на земята.
Самолетът е зает от Salva беше много загадъчен. Той беше толкова необикновен, че сякаш много самолети са се появили в небето, а понякога все едно го няма. Понякога самолет се виждаше, а понякога не се виждаше, и бойци на Yadu династията са озадачени местонахождението натози особен самолет.
Понякога тевиждаха самолета на земята, понякога, плаващ в небето, понякога почивайки на връх на някой хълм, а понякога и плаващ по водата. Прекрасният
самолет лети в небето като огнен вихър - не беше неподвижен, дори за миг. (В Махабхарата)
Ръководителят на санскрит в Университета на Мадрас, д-р В. Рагхаван, пише:След петдесет години проучвания, тази древна работа ме убеждава, че има същества от други планети, както и че те са посетили земя още през 4000 г. пр.Хр ... Има една огромна маса от информация за летателни апарати, дори фантастични оръжия като научна фантастика, които могат да бъдат намерени
при превод на Веда, индийски епос, и други древни санскритски текстове.
Захари Ситчин и други от неговата гилдия са на мнение, че губещите в този космически "Армагедон", а именно посетителите, са морални и добри, и че тяхното
пристигане тук като цяло е добро нещо за Земята. Този писател не може да приеме теорията в нейната цялост. Разумно е да се предположи, както древни
текстове пледират, че тези посетители, бидейки толкова безпощадно преследвани, са неморални, отрицателни хора, които може би са допринесли за корупцията на тяхната собствена планета, и които най-накрая са били
унищожени. Има една голяма част от информацията, идваща от древните легенди, която убеждава този писател, че посетителите, с цялата тяхна
интелектуална проницателност и технологични познания, са морално корумпирани, без духовна чувствителност от всякакъв вид. Тези пришълци, криминални ренегати, се скрили на Земята, срещайки се с местните племена, били
сметнати за богове и се възползвали напълно от относителната доверчивост на своите домакини. Не харесвайки хората на Земята, те почти веднага са поискали да ги поробят. Нашето становище, е че те са успяли и че никой няма да може да има
реална възможност да разбере и осъзнае историята и развитието на човечеството без да се вземе под внимание, идеята за извънземна колонизация. Много древни легенди говорят за това посещение. Например, индуското писание, Шримад Бхагаватам, се отнася за идването на раса от демони, които са завладяли три
планетарни/системи. Свръхестественият елемент в един разказ не изключва историческия. Така е и в „Рамаяна“. Присъствието в нея на великани и демони, на говорещи маймуни и мъдроречиви пернати не ни дава още правото да отхвърляме възможността в дълбока древност наистина да са живели нейните главни герои, даже и самите „маймуни“, тази велика, несметна армия от четирикраки, събрани „от четирите краища на земното кълбо“. Откъде можем да знаем, докато не се убедим окончателно в това, кого именно са имали предвид авторите на „Рамаяна“ под алегоричното име „маймуни“ и „великани“?В гл. VI от книгата „Битие“ също се говори за синове Божии, които, като видели и обикнали дъщерите на Земята, се оженили за тях и от това смешение е произлязла расата на „великаните“. Вавилонското стълпотворение и объркването на езиците имат своя паралел в деянията на Равана, в смесването на народите по време на войните, описани в „Махабхарата“, в бунта на Даатит (великаните) против Брама и т. н. Но главната същност е във „великаните“. На много места в „Пураните“ се срещат разкази за същите тези царе, със същите названия на царствата и личните имена, които носят в „Рамаяна“. В тези разкази те обаче вече не са „маймуни“, a xopa.

Това, което в Стария завет е изразено в няколко стиха и подробно разказано в „Книга на Енох“, същото относно великаните е разтегнато в „Рамаяна“ по продължение на цялата епическа поема. В нея под други имена и в по-големи подробности намираме всичките паднали ангели, споменати във виденията на Енох. Нелите, Ансарите, Хандаврите, Ракшасите учат смъртните на всичко онова, на което падналите ангели на Енох учат „дъщерите человечески“. Самвяз, вождът на синовете на Небето, който свиква своите двеста воини за клетвен съюз върху Ардис (върха на планината Армон), а после обучава човешкия род на греховното тайнство на магьосничеството, има своя двойник в царя на нагите, или боговете-змии. Азазеил, който е научил мъжете да коват оръжие, и Амазарака – знахарите да ползват тайните сили на разните треви и корени, правят същото това, което правят асурите на реката Ришхаба, а гандаврите – на връх Гандхамадан. Къде има народни предания, в които да не се говори за богове – наставници на хората, които ги даряват с плодовете на познанието, на доброто и злото? В книгата на Енох се разказва за „великаните“ с 300 лакътя височина, които, след като „изяли всичко, което могло да се яде на земята, най-после започнали да ядат и самите хора“. В „Рамаяна“ се разказва за Ракшасите, очевидно същите тези великани“ за които ние знаем от историята на гръцките и скандинавските народи и намираме даже в легендите на Южна и Северна Америка. Титаните, „синовете на Бур“, първобитните великани и гиганти от „Попол Вух“ на Икстликсохитли, са родени братя, първобитна раса на човечеството. Като очистим зърното на историческите факти от плевелите на фантазията и измислицата в един случай, не сме ли длъжни да вършим това и в други случаи, без да се гледа на личното ни предпочитание? Казва се: „Гласът на народа е глас Божи.“ Предание, което се намира по всички места на земното кълбо, трябва да има някакво основание. Нека ориенталистите да отхвърлят „великаните“ като измислица и басни. Ние пък виждаме тяхната необходимост в самите природни закони.
Цялата същност се съдържа в решаването на въпроса: могло ли е да има и имало ли е действително някога такива великани на нашата земя? Ние смятаме, че е имало. Нашето мнение се споделя и от много учени. Един от тях е Франсоа Льонорман. Антрополозите още не са преминали и първата буква от азбуката, която дава ключ към тайната за произхода на човека. От една страна, намираме грамадни скелети на хора, ризници и шлемове за главите на същински великани. От друга страна, не можем да не видим как почти пред нашите очи човешкият род с всяка година издребнява и почти се изражда. Далеч в дебрите на „тъмна” Индия, сред мъглите на Сините планини, хилядолетия наред племето Тодаи пазят баланса между добро и зло. Жреци на бялата магия, те живеели в хармония с курумбите – владетелите на черната магическа сила.Думата „бадага“ е канарезка и като тамилската „вадиган“ означава северянин и сега се знае, че всички бадаги са дошли от север. Когато преди години пристигнали в Сините планини, заварили там тодите и даже курумбите. Ето защо бадагите са напълно убедени, че тодите живеят там много отдавна. На тодите те работят не само безвъзмездно, но не им отказват и най-черната работа, ако тя се извършва по желанието или no-скоро по заповедта на доброволно избраните властелини. Брамините бадаги са готови да служат на тодите като каменари, зидари, дърводелци, селскостопански работници, даже като парии! В същото време тези високомерни индуси се държат с всички други народи, дори с англичаните, гордо, носят тройния свещен шнур на брамини и имат еднички правото да свещенодействат на церемониите при посев и жътва (макар от страх често да го отстъпват на курумбите). А при появата на тодите се хвърлят пред тях на земята ... Впрочем самите бадагски брамини не са лишени от психичната сила с нейните магически прояви. Англичаните уверяват, че брамините владеели тайната на някакъв растителен сок, от действието на който кожата на ходилата ставала за известно време устойчива на огъня.Джуджетата курумби ,пък на свой ред казват, че техните прадеди са били поробени, за да служат на прадедите на тодите още в Ланка (Цейлон) заради „правото да съществуват на земята“ с това условие, че „техните потомци винаги ще са пред очите на тодите“. От друга страна, бадагите също така имат претенции за древно съжителство на тяхното племе с тодите.
– Нашите бащи са им служили още при цар Рама – казват те, – затова и ние им служим.
– Но нали тодите не вярват в девите на вашите деди? – попитах веднъж един от тях.
– Не, те вярват в тяхното съществуване – веднага ми се отговори. – Само че тодите не им оказват никакви почести, защото те самите са деви. Бадагите разказват, че когато бог Рама отивал в Ланка, освен голямата армия маймуни много народи от Южна и Централна Индия са били честити да станат съюзници на великия „аватара“. Между другите били и канарците, праотците на бадагите, от които те водят потеклото си. Действително бадагите разделят своето племе на осемнадесет касти, между които има твърде благородни брамини като например Водеите, клона на царстващата сега в Майсур фамилия.В древните хроники на майсурския дом до ден-днешен се пазят документи, които доказват, че Водеите са от едно племе с бадагите, т.е. жители на Карнатика, и второ, че туземците от тази страна са взели участие във великата свещена война на цар Аудя Рама против ракшасите, великани-демони от остров Ланка. Тодите казват – а те въобще говорят с нежелание и твърде малко – за керните на хълма: „Ние не знаем чии са тези гробове; ние ги заварихме тук. Но те лесно биха побрали половин дузина такива като нас. А пък нашите бащи са били два пъти колкото нас.“ Вследствие на това, и на много други факти ние вярваме, че разказаната от тях легенда не е проста измислица само поради факта, че тодите не биха могли да я измислят. Те нямат никакво понятие нито за брамините и тяхната религия, нито за ведите или за други свещени книги на индусите. И макар пред европейците да мълчат за тази легенда, по уверение на бадагите (т.е. на дедите на сегашните бадаги) са я разказвали така, както сега бадагът анахорет я предаде на нас.
Във всеки случай тя очевидно е взета от „Рамаяна“. При това не само бадагите са я запазили в паметта си – това предание е общо достояние не само на тодите, но и на бадагите и курумбите, както вече се каза.
За сравнение заедно с преданието, така както го е разказал старецът от Нилгири, ще цитираме и извадки от „Рамаяна“. В разказите на тодите имената на героите са предавани в изопачен вид, макар че и така се познават лесно. В това предание е ясно едно: касае се за Равана, царя на Ланка (т.е. за монарха на тъй наречените ракшаси), народ с гигантско телосложение, зъл и порочен; за неговия брат Вибхашана и четиримата министри. В „Рамаяна“ този принц се представя на Рама по следния начин: „Дасарадита, син на царя айодски и аватара на бога Вишну.“
„Аз съм по-малкият брат на Равана десетоглавия. Аз бях оскърбен от него за това, че му дадох добър съвет, да ти отдаде на теб лотосооката Сита, твоята съпруга... С моите четирима другари, хора твърде силни, имената на които са: Анала, Хара, Сампати и Прагхаша, аз оставих Ланка, богатствата си, приятелите си и дойдох при теб, великото сърце на когото не отхвърля нито едно създание. Искам да съм задължен единствено на теб за всичко... Аз ти се предлагам за съюзник, о, герой на превеликата мъдрост, и ще поведа твоите храбри войски против Ланка и злите ракшаси ...“
А сега нека да сравним този цитат с преданието на тодите. Ето какво говорят те:
„Това е било в онези времена, когато царят на Изтока без хората-маймуни (очевидно войските на Сугрив и Хануман) отивал да убива Равана, великия, но зъл демон, царя на Ланка. Целият негов народ се състоял от демони (ракшаси), великани и могъщи чародеи. По онова време тодите са живели двадесет и три поколения в Ланка1. Ланка е земя, заобиколена отвсякъде с вода. Цар Равана бил по сърце курумб (т.е. зъл магьосник). По-голямата част от своите поданици ракшаси той превърнал в зли демони. Равана имал двама братя: Кумба, великан над великаните, който, след като спал сто години, бил убит от царя на Изтока, и Вибия, добър и уважаван от всекиго ракшас.“
Т.е. преди 199 или 200 тодски поколения, което представлява най-малко 7000 г. Аристотел и други гръцки мъдреци твърдят, че Троянската война е станала 5000 г. преди тяхното време. Оттогава са минали повече от 2000 г. и заедно с тези стават 7000 г. Разбира се, историята отхвърля тази хронология. Но какво доказва това? Нима всемирната история до Р. Хр. и нейната хронология са основани на нещо друго освен на хипотези, превърнати в аксиоми от вероятности и предположения?
Нима не е очевидно, че Кумба и Вибия от тодското предание са Кумбхакарна н Вибхешана от „Рамаяна“? Кумбхакарна, прокълнат от Брама, заспал под това проклятие до падането на великаните в Ланка, когато след ожесточен двубой го е убил Рама с магическата стрела на Брама – „стрела непобедима, застрашаваща Боговете“, на която сам Индра гледал като на скиптър на Смъртта.
„Вибия – казват тодите – бил добър ракшас, принуден да се откаже от Равана заради неговото престъпление против Изтока (Рама1), комуто откраднал жената. Вибия преминал с четирима верни слуги през морето и му помогнал да отнесе царицата, заради което царят на Изтока направил Вибия цар на Ланка.“ Това е дума по дума историята на Вибхешана, съюзника на Рама, и неговите четирима министри ракшаси.
Бадагските брамини така го наричат. Те казват, че „цар на Изтока“ е Рама. По-нататък тодите разкриват, че тези слуги били четирима терали, анахорети и добри демони. Те се отказали да се бият с братята демони, даже със злите. Затова след края на войната, през времетраенето на която се занимавали със заклинания за успеха на Вибия, те са поискали от него отдих. Взели със себе си седем други анахорети и сто души ракшаси-миряни с техните жени и деца и напуснали завинаги Ланка. Като решил да ги възнагради, царят на Изтока създал върху безплодна равнина Сините планини и ги подарил на ракшасите и техните потомци да ги владеят вечно. Тогава седем добри анахорети, които пожелали да прекарат живота си, като хранят тодуварите и правят безвредни магии на злите демони, се превърнали в биволи. Четиримата слуги на Вибия си останали човеци и живеят невидими за всички други хора освен за посветените терали в горите на Нилгири и в светая светих на тирири. След като заели Нилгири, чародеите-биволи, анахоретите-демони и старейшините на тодуварите-миряни съставили закони, определили числото на бъдещите тоди и техните биволи. След това пратили един от братята обратно в Ланка да покани още няколко добри демонн със семействата им. Там те намерили своя господар, царя Вибия, вече на престола вместо убития Равана.
Такава е тодската легенда. Че „царят на Изтока“ е Рама, в това не може да има съмнение, макар тодите сами да не го назовават по име. Както е известно, Рама има стотина имена. В „Рамаяна“ го наричат „Царя на Четирите Морета“, „Царя на Изтока“, „Царя на Запада, Юга и Севера“, както и „син на Рога“, „Цар Тигър“ и пр. За жителите на Ланка (или Цейлон) той, разбира се, би бил „цар на Севера“. Но ако тодите, както ние мислим, са пришълци от запад, то това име „Цар на Изтока“, което значи на Индия, става понятно. Да се върнем сега към легендата и да видим какво може тя да ни каже за мулу-курумбите. Какво отношение в древността са имали към тодите джуджетата магьосници и каква съдба ги е довела на Сините планини под строгия надзор на тодите, това ще узнаем от продължението на разказа за пратения в Ланка „демон“.

Когато той се завърнал в своята бивша родина, намерил всичко променено. Новият цар на Ланка, предан приятел и съюзник на цар Рама Лотосоокия, по това време се стараел с всички сили да изкорени в страната злото магьосничество на ракшасите и да го замени с благодатната наука на магите-анахорети. Но дарът на Брамавидя се получава вследствие на личните качества, чистотата на нравите, любовта към всичко живо, т.е. както към хората, тъй и към немите твари, посредством контакта с невидимите добри чародеи, които, напуснали земята, живеят в страната под облаците, където залязва слънцето.

Тодите показват на запад, когато говорят за страната, където отиват техните покойници. Метц нарича запада „фантастичния рай на тодите“. От това някои посетители на Нилгири са си въобразили, че тодите се кланят на слънцето като персите.

Вибия съумял да смекчи сърцата на старите ракшаси и те се разкаяли. Но в Ланка се зародило ново зло. По-голямата част от войниците дошли с армията на Изтока; войниците-маймуни и войниците-тигри от радост, че покорили Царицата на моретата и нейните жители демони, здраво се изпонапили, тъй че в продължение на много години не могли да изтрезнеят. В това мъгляво състояние те си взели за жени ракшаси, демони от женски пол. От този неравен брак се родили на света джуджета, най-злите и най-глупавите в цял свят същества. Това са били праотците на сегашните нилгирийски мулу-курумби. Те съчетавали в себе си тъмната магьосническа наука на своите майки с хитростта, жестокостта и глупостта на бащите си, т.е. маймуните, тигрите и мечките. Царят Вибия бил вече решил да ги умъртви наведнъж и вече се канел да изпълни замисъла си, когато главният чародей, оставил навреме своята биволска външност, им изпросил помилване от царя, като му обещал, че ще отведе дребните злодеи със себе си оттатък морето, в Сините планини. С една дума, той спасил живота на джуджетата при условие, че техните потомци ще служат вечно на тодите, признавайки ги за свои владетели и повелители, които имат над тях право на живот и смърт. Като избавил по такъв начин Ланка от страшното зло, чародеят, съпровождан от стотина добри ракшаси от чуждоземното племе, се отправил назад към Сините планини. Той оставил непоправимите и най-зли от мъничките демони джуджета да ги умъртви цар Вибия, а си избрал триста от по-малко злите, които, като загърнал в полата на своя плащ, пренесъл в Нилгири.

От това време курумбите, след като си избрали за жилище най-непроходимите джунгли в планините, започнали да се плодят, докато станали цяло племе, известно сега под името мулу-курумби. Докато те живеели само с тодите и биволите – по онова време един-ствените обитатели на Сините планини – техните лоши наклонности и вроденият им дар на магьосничество не можели да вредят никому освен на някои зли зверове, които те омагьосвали и после изяждали.

Но ето че преди петнадесет поколения дошли бадагите и между тях и джуджетата започнала открита вражда. Дедите на бадагите, т.е. древните народи на Малабар и Карнатик, след войната започнали също да слугуват на „добрите“ великани от Ланка. Затова, когато една колония от тези северняци се появила в Сините планини, тодите, както им заповядвала честта и биволите, взели бадагите под свое покровителство. А те, от своя страна, започнали да им служат, както техните прадеди са правили това в Ланка ...

Такава е легендата, която битува сред племената от Сините планини.Кой от тези, които са чели „Рамаяна“, няма да познае в това предание събития, разказани в нея? Но по какъв начин са могли бадагите, а още по-малко пък тодите да я съчинят? Бадагските брамини са само една сянка от предишните времена и нямат нищо общо с тази каста в долините. Като не знаят санскритския език, те не са чели „Рамаяна“, а някои навярно не са и чували за нея. Магьосниците от сините планини от Елена Блаватска ШРИМАД БХАГАВАТАМ