„Докато традиционният модел на психиатрията и психоанализата е строго персоналистичен и биографичен, модерното изследване на съзнанието прибавя нови равнища, области и измерения и показва човешката психика като същностно съизмерима с цялата вселена и с всичко съществуващо.“
Сред повлияните от холографския модел научни области е и психологията. Това не е изненадващо, защото, както отбелязва Бом, самото съзнание ни дава съвършен пример за това, което той разбира под неделимо и плавно движение. Приливът и отливът на нашето съзнание не е точно определим, но може да бъде разглеждан като една по-дълбока и по-фундаментална реалност, от която нашите мисли и идеи се разбулват. На свой ред, тези мисли и идеи не се различават от вълничките, въртопчетата и водовъртежите, които се образуват в някой поток и, подобно на водовъртежите в едно течение, някои могат да се повтарят и устояват по един повече или по-малко стабилен начин, докато други са мимолетни и изчезват почти толкова бързо, както се и появяват.
Холографската идея хвърля светлина и върху необяснимите връзки, които понякога се осъществяват между съзнанията на двама или повече души. Един от най-известните примери за такава връзка е въплътен в понятието колективно несъзнавано на швейцарския психолог Карл Юнг. Още в началото на своята кариера Юнг започва да се убеждава, че сънищата, изкуството, фантазиите и халюцинациите на неговите пациенти често съдържат символи и представи, които не могат да бъдат обяснени изцяло като продукти на развитието на болестта, отразено в медицинското им досие. Вместо това подобни символи много близко наподобяват образите и темите на големите световни митологии и религии. Юнг заключава, че митове, сънища, халюцинации и религиозни видения възникват от един и същи източник — колективното несъзнавано, споделяно от всички хора.
През 1906 г. Юнг има преживяване, което го води към този извод — то е свързано с халюцинацията на млад мъж, страдащ от параноидна шизофрения. Един ден, докато минава на визитация, Юнг намира младия мъж да стои до прозореца и да гледа втренчено слънцето. При това той си движи главата от едната страна към другата по странен начин. Когато Юнг го запитва какво прави, той обяснява, че гледа пениса на слънцето, а когато си движи главата от едната страна към другата, пенисът на слънцето се движи и кара вятъра да духа.
Тогава Юнг възприема твърдението на мъжа като продукт на халюцинация. Няколко години по-късно обаче той се натъква на писан преди 2000 години персийски религиозен текст, който променя мнението му. Текстът съдържа серия от ритуали и молитви (заклинания), предназначени да предизвикат видения. Описва се едно от виденията и се казва, че ако участникът гледа слънцето, той ще види една тръба, която виси от него, и когато тръбата се движи от едната страна към другата, това кара вятъра да духа. Тъй като обстоятелствата правят извънредно невероятно мъжът да е познавал текста, в който е описан ритуалът, Юнг стига до извода, че видението на мъжа е не просто продукт на неговото подсъзнание, а е избликнал от едно по-дълбоко равнище, от колективното несъзнавано на самата човешка раса. Юнг нарича тези образи архетипове и смята, че те са толкова древни, сякаш всеки от нас има памет на човек на възраст 2 милиона години, спотаена някъде в дълбините на нашите подсъзнания.
Макар понятието колективно несъзнавано на Юнг да оказва изключително въздействие върху психологията и днес се приема от несметен брой психолози и психиатри, нашето съвременно разбиране на вселената не ни дава механизъм за обяснение на неговото съществуване. Взаимосвързаността на всички неща, предсказвана от холографския модел, предлага обаче едно обяснение. Във вселена, в която всички неща са безкрайно взаимосвързани, всички съзнания са също взаимосвързани. Въпреки външния си облик, ние сме същества без граници. Или както казва Бом: „В дълбините си съзнанието на човечеството е едно.“[1]
Ако всеки от нас има достъп до несъзнаваното познание на цялата човешка раса, защо тогава всички ние не сме ходещи енциклопедии? Психологът Робърт М. Андерсън-младши от Политехническия институт „Ринсилър“ в Трой, щата Ню Йорк, смята, че е така, защото ние сме в състояние да проникнем само в тази информация в неявния ред, която е от пряко значение за нашата памет. Андерсън нарича този селективен процес персонален резонанс и като илюстрация посочва, че един вибриращ камертон ще резонира с (или ще предизвика вибрация в) друг камертон само ако вторият камертон има сходна структура, форма и размер. „Благодарение на персоналния резонанс, относително малко от почти безкрайното многообразие от «образи» в неизявената холографска структура на вселената са налични за индивидуалното персонално съзнание — казва Андерсън. — Затова, когато просветлени личности са надзъртали преди векове в това обединено съзнание, те не са написали теория на относителността, защото не са изучавали физика в контекст, подобен на този, в който я е изучавал Айнщайн.“[2]
Сънищата и холографската вселена
Друг учен, който смята, че неявният ред на Бом има приложение в психологията, е психиатърът Монтагю Улман, основателят на лабораторията за изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес“ в Бруклин, Ню Йорк и заслужил професор по клинична психиатрия в медицинския колеж „Алберт Айнщайн“, също в Ню Йорк. Първоначалният интерес на Монтагю към холографската идея води началото си също от неговото предположение, че всички хора са взаимосвързани в холографския ред. Интересът му е съвсем основателен. През 60-те и 70-те години той отговаря за множество ЕСФ експерименти, споменати в увода. Дори днес ЕСФ изследванията, провеждани в „Маймонидес“, си остават едно от най-добрите емпирични доказателства, че, най-малкото в сънищата си, ние сме в състояние да общуваме помежду си по начини, които понастоящем не могат да бъдат обяснени.
В типичен експеримент платен доброволец, който потвърждава, че не притежава никакви екстрасензорни способности, бил помолен да спи в стая на лабораторията, докато човек в друга стая се съсредоточава върху една произволно подбрана картина и се опитва да накара доброволеца да сънува образите, които тя съдържа. Понякога резултатите били неубедителни. Но друг път доброволците имат сънища, които са очевидно повлияни и от картините. Например, когато избраната картина е „Животни“ на Тамайо, на която са изобразени две кучета, оголили зъби и виещи над три кокала, изследваната сънува, че тя е на банкет, където няма достатъчно месо и всеки внимателно наблюдава другия, докато лакомо яде отредената му порция.
В друг експеримент избраната картина е „Париж от прозореца“ на Шагал, на която с ярки цветове е изрисуван мъж, гледащ през прозореца към силуета на Париж. Картината съдържа и няколко други необичайни черти, включително котка с човешко лице, няколко малки фигури на хора, носещи се във въздуха, и стол, покрит с цветя. В течение на няколко нощи изследваният сънува много пъти различни френски неща, френска архитектура, шапка на френски полицай и човек във френско официално облекло, гледащ към различните „нива“ на едно френско село. Някои от образите в тези сънища изглежда съдържат и специфични отпратки към вибриращите цветове на картината и необичайните й черти, като например образа на рояк пчели, жужащ над цветя, и един яркоцветен празник от типа на карнавала, в който хората носят костюми и маски[3].
Макар Улман да смята, че подобни открития са доказателство за стоящото зад тях състояние на взаимосвързаност, за което говори Бом, той смята, че дори по-убедителен пример на холографска цялост може да бъде открита в друг аспект на сънуването. Това е способността на нашите двойници в съня да бъдат често далеч по-мъдри от нас, когато сме будни. Улман казва например, че в неговата психоаналитична практика се е случвало да има пациент, който изглежда съвършено непросветлен в будно състояние — подъл, егоистичен, арогантен, използвач и манипулатор; човек, който е фрагментирал и дехуманизирал всичките си междуличностни взаимоотношения. Обаче без значение колко духовно сляп може да бъде един човек или неспособен да признае своите собствени недостатъци, неизменно сънищата честно обрисуват неговите падения и съдържат метафори, които са като че ли предназначени да го подтикнат към състояние на по-голямо самоосъзнаване.
Нещо повече, подобни сънища не са единични случаи. В течение на своята практика Улман забелязва, че когато един от неговите пациенти не успява да разпознае или да приеме някаква истина за себе си, тази истина се появява отново и отново в сънищата му, в различни метафорични маски и свързана с различни преживявания от неговото минало, но винаги в очевиден опит да му предложи нови възможности да се примири с истината.
Тъй като човек може да пренебрегне съвета на своите сънища и да си живее така до сто години, Улман смята, че този процес на самосъветване е насочен към нещо повече от добруването на индивида. Той смята, че природата се грижи за оцеляването на видовете. Съгласен е с Бом за важността на целостта и смята, че сънищата са природният начин да се опитаме да се противопоставим на нашия непреодолим импулс да фрагментираме света. „Един индивид може да се откъсне от всичко, което е свързано с дух на сътрудничество, на любов, на осмисленост на живота, и все пак да оцелее, но народите не могат да си позволят този лукс. Ако не се научим как да преодоляваме всички начини, по които фрагментираме човешката раса, национално, религиозно, икономически и по всякакъв друг начин, ние ще продължаваме да се намираме в положение, в което можем случайно да унищожим цялата картина — казва Улман. — Единственият начин, по който можем да го направим, е да се взрем в начина, по който фрагментираме съществуването си като индивиди. Сънищата отразяват нашия индивидуален опит, но мисля, че е така, защото има по-голяма същностна необходимост да се запазят видовете, да се поддържа свързаността между тях.“[4]
Какъв е източникът на безкрайния поток от мъдрост, който извира в нашите сънища? Улман твърди, че не знае, но изказва едно предположение. Предвид на това, че неявният ред е в известен смисъл някакъв безкраен информационен източник, може би той е източникът на този по-голям фонд от знания. Може би сънищата са мост между достъпните за възприятието и неявните редове и представляват „една естествена трансформация на неизявеното в проявено“[5]. Ако Улман е прав в предположението си, то преобръща традиционния психоаналитичен възглед за сънищата, защото вместо сънищата да съдържат нещо, което се издига в съзнанието от един първичен субстрат на личността, точно обратното би трябвало да е вярно.
Психозата и неявния ред
Улман смята, че някои аспекти на психозата също могат да бъдат обяснени чрез холографската идея. И Бом, и Прибрам отбелязват, че преживяванията, описани от мистиците през вековете — като усещане за космическо единство с вселената, чувство на единение с всичко живо и т.н. — са твърде много сходни с описанията на неявния ред. Те предполагат, че може би мистиците са в състояние по някакъв начин да надзъртат отвъд обичайната проявена реалност и да съзират нейните по-дълбоки, по-холографски качества. Улман смята, че болните от психоза също са в състояние да преживяват някои аспекти от холографското равнище на реалността. Но тъй като те не могат да подредят преживяванията си рационално, тези надзъртания са само трагични пародии на описаното от мистиците.
Шизофрениците например често описват необятни усещания на единство с вселената, но по магически, илюзорен начин. Те описват усещането за липса на граници между тях и другите, вярване, което ги кара да мислят, че техните мисли повече не са лични. Те смятат, че са способни да четат мислите на другите. И вместо да разглеждат хора, обекти и понятия като индивидуални неща, те често ги разглеждат като членове на все по-големи и по-големи подкласове, тенденция, която изглежда да е начин за изразяване на холографското качество на реалността, в която те се намират.
Улман смята, че шизофрениците се опитват да предадат своето усещане за неделима цялост по начина, по който те виждат пространството и времето. Изследванията показват, че шизофрениците често разглеждат обратното на някое отношение като тъждествено на отношението[6]. Например според начина на мислене на шизофрениците да кажеш, че „събитие А следва събитие Б“ е същото като да кажеш, че „събитие Б следва събитие А“. Представата, че едно събитие следва друго в някакъв вид времева последователност е безсмислено, защото всички точки на времето са разглеждани като еднакви. Същото важи и за пространствените отношения. Ако главата на човека е над раменете му, тогава неговите рамене са също над главата му. Подобно на образа върху холографска плака, нещата повече нямат точни местоположения и пространствените взаимоотношения губят значението си.
Улман смята, че определени аспекти на холографското мислене са още по-изразени при страдащите от манийно депресивна психоза. Докато при шизофрениците има само полъх от холографския ред, манийно болният е дълбоко обвързан с него и се отъждествява с неговия безкраен потенциал. „Той не може да се справи с всички мисли и идеи, които нахлуват в него по такъв зашеметяващ начин — твърди Улман. — Той трябва да лъже, да се преструва и да изопачава тези мисли и идеи, които се отнасят до него, така, че да ги приспособи към своята разширяваща се перспектива. Крайният резултат, разбира се, е повече хаос и объркване, примесени със случайни изблици на творчество и успех във взаимната реалност.“[7] Манийно болният се депресира, след като се завърне от тази сюрреална отпуска и отново се сблъска със събитията на всекидневния живот.
Ако е истина, че всички ние се сблъскваме с аспекти на неявния ред, когато спим, защо тези сблъсъци нямат същия ефект върху нас, както става при болните от психоза? Една от причините, казва Улман, е, че ние оставяме уникалната и предизвикателна логика на съня зад себе си, когато бодърстваме. Поради своето състояние болният от психоза е принуден да се бори с него, докато едновременно се опитва да действа във всекидневната реалност. Улман теоретизира също, че когато спим, повечето от нас имат природен защитен механизъм, който ни предпазва от влизане в контакт с част от неявния ред, по-голяма от тази, с която можем да се справим.
Осъзнати сънища и паралелни вселени
През последните години психолозите все повече се интересуват от осъзнатите сънища — вид съновидения, в които сънуващият поддържа напълно будно съзнанието си и осъзнава, че спи. Освен фактора съзнателност, осъзнатите сънища са уникални и в няколко други отношения. За разлика от нормалните сънища, в които сънуващият е предимно пасивен участник, в един осъзнат сън сънуващият често е в състояние да контролира съня по различни начини — да обръща кошмарите в приятни преживявания, да променя обстановката на съня и/или да извиква определени хора или ситуации. Осъзнатите сънища са също много по-живи и заредени с жизненост от нормалните сънища. В един осъзнат сън мраморните подове изглеждат съвсем солидни и реални, а цветята яркоцветни и ароматни, всичко е вибриращо и странно наситено с енергия. Учените, които изследват осъзнатите сънища смята, че те могат да доведат до нови начини за стимулиране на личностното израстване, повишават самоувереността, увеличават психическото и физическото здраве и улесняват решаването на творчески проблеми[8].
През 1987 г. на годишното събрание на Асоциацията за изследване на сънищата, проведено в град Вашингтон, физикът Фред Алън Улф направи изказване, в което твърдеше, че холографският модел може да помогне за обяснението на този необичаен феномен. Улф, който понякога сам има осъзнати сънища, отбелязва, че една холографска плака реално поражда два образа — виртуален, който изглежда разположен в пространството зад филма, и реален, който идва на фокус в пространството пред филма. Една разлика между двата е, че светлинните вълни, които образуват един виртуален образ, изглеждат така, сякаш се отделят от един видим фокус или източник. Както видяхме, това е илюзия, защото виртуалният образ на една холограма има протяжност в пространството не по-голяма от тази на образа в огледало. Но реалният образ на една холограма се образува от светлинните лъчи, които идват на фокус и това не е илюзия. Реалният образ наистина обладава протяжност в пространството. За съжаление, малко внимание се обръща на този реален образ в обичайните приложения на холографията, защото един образ, който идва на фокус в празното пространство, е невидим и може да бъде видян само когато през него минат прашинки или бива издухай дим.
Улф смята, че всички сънища са вътрешни холограми, а обичайните сънища са по-малко живи и ярки, защото те са виртуални образи. Той обаче смята, че мозъкът има и способността да поражда реални образи, а именно такъв е случаят, когато ние сънуваме осъзнато. Необичайната жизненост на осъзнатите сънища се дължи на факта, че вълните са събиращи се, а не отделящи се. Ако има „наблюдател“, в който тези вълни се събират, той ще бъде потопен в сцената, а сцената, която идва на фокус, ще го „съдържа в себе си“. По този начин преживяването на съня ще изглежда „осъзнато“, отбелязва Улф[9].
Подобно на Прибрам, Улф смята, че нашият ум създава илюзията на реалността „извън нас“ чрез същия вид процеси, изучени от Бекеши. Той смята, че тези процеси са също това, което позволява на осъзнато сънуващия да създава субективни реалности, в които неща като мраморни подове и цветя са толкова осезаеми и реални като техните т.нар. обективни съответствия. Всъщност според него нашата способност да сънуваме осъзнато подсказва, че може би няма голяма разлика между света като цяло и света в главите ни. „Когато наблюдателят и наблюдаваното могат да се отделят и да се каже, че това е наблюдателят и това е наблюдаваното, което изглежда е ефектът при осъзнатите сънища, тогава аз мисля, че е съмнително дали (осъзнатите сънища) трябва да бъдат разглеждани като субективни“, казва Улф[10].
Улф предполага, че осъзнатите сънища (а може би всички сънища) са в действителност посещения в паралелни вселени. Те са само по-малки холограми в рамките на по-голямата и по-обхватна космическа холограма. Той даже предполага, че способността за осъзнато сънуване е може би по-добре да бъде наречена осъзнаване на паралелна вселена. „Аз го наричам осъзнаване на паралелна вселена, защото смятам, че паралелни вселени възникват така, както другите образи в холограмата“, заявява Улф[11]. Тази и други подобни идеи относно висшата природа на сънуването ще бъдат разгледани по-задълбочено малко по-късно.
На автостоп в безкрайния тунел
Представата, че ние сме в състояние да се доберем до образи от колективното несъзнавано или даже да посещаваме паралелни сънувани вселени, бледнее пред изводите на друг изтъкнат изследовател, повлиян от холографския модел. Той се казва Станислав Гроф, ръководител на психиатричните изследвания в Мерилендския център за психиатрични изследвания и асистент по психиатрия в медицинския колеж на университета „Джон Хопкинс“. След повече от тридесет години изследвания на необикновени състояния на съзнанието Гроф стига до извода, че пътищата за проучване, достъпни за нашите души посредством холографската взаимосвързаност, са повече от необятни. Те действително са безкрайни.
За пръв път Гроф се заинтересува от необикновени състояния на съзнанието през 50-те години, докато изследва клиничните приложения на халюциногена ЛСД в Психиатричния научен институт в родния му град Прага (Чехословакия). Целта на изследването му била да определи дали ЛСД има някакво терапевтично приложение. Когато Гроф започва работата си, мнозина учени смятат, че ЛСД-преживяването е само една стресова реакция, начин на реагиране на мозъка спрямо вредния химикал. Но когато Гроф изучава записите на преживяванията на пациентите, той не открива доказателство за някаква повтаряща се стресова реакция. Вместо това, налице е определена приемственост между сеансите на пациента. „Вместо да бъдат несвързани и произволни, съдържанието на преживяванията изглежда представя последователно разбулване на все по-дълбоки равнища на несъзнаваното“, казва Гроф[12]. Това показва, че повтаряните ЛСД сеанси имат важни последици за практиката и теорията на психотерапията и дават на Гроф и неговите колеги стимула, от който те се нуждаят за продължаване на изследването. Резултатите са впечатляващи. Бързо става ясно, че серията от ЛСД-сеанси е в състояние да ускори психотерапевтичния процес и скъсява времето, необходимо за лечение на много болести. Травматизиращите спомени, които с години преследват пациентите, са изваждани наяве и подлагани на терапия, а понякога дори сериозни заболявания, от рода на шизофрения, са излекувани[13]. Но още по-изумителното е, че мнозина от пациентите бързо прескачат отвъд свързани с тяхното заболяване проблеми в области, които са неизследвани от западната психология.
Едно обичайно преживяване е възкресяването на усещанията в утробата. Отначало Гроф мисли, че това са само въображаеми преживявания, но тъй като данните продължават да се натрупват той разбира, че познанията за ембриологията, които се съдържат в описанията, често пъти далеч надвишават образованието на пациента в тази област. Пациентите точно описват определени характеристики на сърдечните тонове на тяхната майка, природата на акустичните явления в перитонеалната кухина, специфични подробности относно кръвообращението в плацентата и даже детайли за различните клетъчни и биохимични процеси, които се извършват. Те също описват важни мисли и чувства, които има тяхната майка по време на бременността, и събития от рода на физически травми, които тя е преживяла.
Винаги, когато е възможно, Гроф разследва тези твърдения и в определени случаи е в състояние да ги провери, като разпитва майката и други хора, които имат отношение. Психиатри, психолози и биолози, които преживяват пренатални спомени по време на своето участие в програмата (всички терапевти, които участват в изследването също трябва да преминат през няколко сеанса на ЛСД-психотерапия) изразяват сходно удивление от очевидната автентичност на преживяванията[14].
Най-смущаващите сред всички били тези преживявания, в които съзнанието на пациентите изглежда се разширява отвъд обикновените граници на егото и изследва това, което като че ли засяга други живи същества и дори други обекти. Например Гроф има една пациентка, която неочаквано се изпълва с убеждението, че е приела самоличността на едно женско праисторическо влечуго. Тя не само дава богато на детайли описание на това, което е усещала, докато е пребивавала в подобна форма, но отбелязва, че частта от анатомията на мъжкарите от този вид, която тя намира за най-сексуално възбуждаща, е зона от цветни люспи върху страничната част на главата им. Въпреки че жената не притежава предварително познание за такива неща, един разговор, който Гроф провежда по-късно със зоолог, потвърждава, че при определени видове влечуги оцветените области върху главата наистина играят важна роля като пускови механизми на сексуалното възбуждане.
Пациентите са в състояние да проникнат в съзнанието на техни сродници и предшественици. Една жена преживява това, което вероятно е изпитвала нейната майка на тригодишна възраст и точно описва събитие, което е изплашило и сполетяло майка й по това време. Жената дава и точно описание на къщата, в която майка й е живяла, както и на бялата престилчица, която е носила — все детайли, които майката по-късно потвърждава и твърди, че никога не е говорила за това преди. Други пациенти дават също толкова точни описания на събития, които сполетяват техни предшественици, живели десетилетия и дори столетия по-рано.
Други преживявания включват в себе си достъп до расова и колективна памет. Хора от славянски произход имат преживяването като че ли участват в завоевателните походи на монголските орди на Чингис хан, танцуват в транс с бушмените от Калахари, биват подложени на ритуалите на инициация на австралийските аборигени и умират като жертви в жертвоприношения на ацтеките. И отново описанията често съдържат неизвестни исторически факти и степен на познания, която често изобщо не се връзва с образованието на пациента, с расата му и с предишни изложения по темата. Например един необразован пациент дава богато на подробности описание на техниките, използвани в египетската практика за балсамиране и мумифициране, включително формата и значението на различни амулети и саркофази, списък с материали, използвани за придаване на трайност на дрехата на мумията, размера и формата на превръзките на мумията и други езотерични страни на египетските погребални церемонии. Други лица се настройват на вълната на културите от Далечния Изток и не само дават впечатляващи описания на това, което изглежда да е японска, китайска или тибетска душа, но също разясняват различни даоистки или будистки учения.
Всъщност изглежда, че няма никаква граница, отвъд която ЛСД-пациентите на Гроф да не могат да проникнат. Те като че ли са способни да узнаят какво е да е си някакво животно и дори растение от еволюционното родословие, да преживеят какво е да си кръвна клетка, атом, термоядрен процес в слънцето и даже съзнанието на целия космос. Нещо повече, те демонстрират способността да преминават отвъд пространство и време и понякога разказват свръхестествено точна ясновидска информация. В едно още по-странно разположение на духа те понякога се натъкват на нечовешки разум по време на своите интелектуални пътешествия, безплътни същества, духовни водачи от „по-висши планове на съзнанието“ и други свръхчовешки същества.
Понякога участниците в експеримента пътешестват в области, които изглежда да са други вселени и други равнища на реалността. В един определено разстройващ сеанс млад мъж, страдащ от депресия, се озовава в нещо, което изглежда да е друго измерение. Той е обгърнат от страхотна бляскава светлина и въпреки че не може да види никого, усеща, че е заобиколен с множество безплътни същества. Изведнъж усеща нечие присъствие много близо до него и за негово удивление то започва да общува с него телепатически. То го моли да установи връзка с едно семейство в моравския град Кромериц и да им каже, че за техния син Ладислав се грижат добре и всичко е наред. След което му дава името на семейството, адреса и телефонния номер.
Информацията не говори нищо нито на Гроф, нито на младия мъж и изглежда абсолютно несвързана с проблемите на пациента и с неговото лечение. Все пак Гроф не може да си го избие от главата. „След известно колебание и със смесени чувства, най-накрая реших да направя това, което несъмнено щеше да ме превърне в мишена за шегите на моите колеги, ако те разберат — казва Гроф. — Аз отидох до телефона, набрах номера в Кломериц и попитах дали може да говоря с Ладислав. За мое изумление жената от другата страна на линията започна да плаче. Когато се поуспокои, тя ми каза с пресеклив глас: Нашият син вече не е с нас; той си замина, ние го загубихме преди три седмици.“[15]
През 60-те години Гроф получава работа в Центъра за психиатрични изследвания в Мериленд и се премества в САЩ. Центърът също извършва контролирани изследвания на психотерапевтични приложения на ЛСД и това позволява на Гроф да продължи своите изследвания. В допълнение към проучването на въздействията на повтарящи се ЛСД-сеанси върху хора с различни психични заболявания, центърът изследва и въздействията върху „нормални“ доброволци — лекари, медицински сестри, художници, музиканти, философи, учени, свещеници и теолози. Все така Гроф открива същия вид феномени, които отново и отново се появяват. Почти изглежда като че ли ЛСД дава на човешкото съзнание достъп до своего рода безкрайна тунелна система, лабиринт от тунели и странични пътища, налични в потайните пространства на несъзнаваното, и която буквално свързва всичко във вселената с всичко останало.
След като лично ръководи над три хиляди ЛСД-сеанса (всеки от които трае поне пет часа) и изучава записите на повече от две хиляди сеанса, проведени от колеги, Гроф става непоколебимо убеден, че се случва нещо изключително. „След години на идейна борба и объркване, аз стигнах до извода, че данните от ЛСД-изследванията показват настоятелната необходимост от драстично преразглеждане на съществуващите парадигми на психологията, психиатрията, медицината и може би на науката изобщо — казва той. — Понастоящем за мен няма съмнение, че нашето съвременно разбиране на вселената, на природата на реалността и особено на човешките същества е повърхностно, неправилно и непълно.“[16]
Гроф изковава термина трансперсонален, за да опише подобни явления, преживявания, в които съзнанието трансцендира обичайните граници на личността, а в края на 60-те години той се свързва с неколцина други професионалисти единомишленици, включително психологът и педагогът Абрахам Маслоу, за да основе нов клон на психологията, наречентрансперсонална психология.
Ако нашият съвременен възглед за реалността не може да обясни трансперсоналните събития, какво ново разбиране може да заеме неговото място? Гроф смята, че това е холографският модел. Както отбелязва той, същностните характеристики на трансперсоналните преживявания — чувството, че всички граници са илюзорни, липсата на разграничение между част и цяло и взаимосвързаността на всички неща — са все качества, за които се очаква да са налични в една холографска вселена. В допълнение той смята, че разбудената природа на пространството и времето в холографската област обяснява защо трансперсоналните преживявания не са обвързани с обичайните пространствени или времеви ограничения.
Гроф мисли, че почти безкрайната способност за съхраняване и обработване на информация, присъща на холограмата, обяснява и факта, че всички видения, фантазии и други „психически гещалти“ съдържат огромно количество информация за личността на индивида. Един-единствен образ, преживян по време на ЛСД-сеанса, може да съдържа информация за нагласата на човека към живота изобщо, за травма, която е преживял по време на детството си, за това, доколко се самоуважава той, какво мисли за родителите си и какво за своя брак — всичко това въплътено във всеобхватната метафора на сцената. Такива преживявания са холографски по друг начин, по това, че всяка малка част на сцената може да съдържа и цялостен комплекс информация. По такъв начин свободните асоциации и други аналитични техники, изпълнявани върху най-дребните детайли на сцената, могат да предизвикат допълнителен поток от данни за участващия в нея индивид.
Сложната съставна природа на архетиповите образи може да бъде моделирана посредством холографската идея. Както отбелязва Гроф, холографията прави възможно натрупването на поредица от експонации, примерно образите на всеки член от голямо семейство, върху една и съща плака. Когато се направи това, обработената част от плаката ще съдържа образа на индивид, който не е член на семейството, а е всеки един от тях едновременно. „Тези наистина сложни образи представят един изящен модел на определен вид трансперсонално преживяване, каквито са архетипните образи на Космическия човек, Жена, Майка, Баща, Любовник, Трикстер, Глупак или Мъченик“, казва Гроф[17].
Ако всяко експониране се прави под малко по-различен ъгъл, вместо да доведе до получаване на сложна картина, фотоплаката може да бъде използвана за създаване на серия от холографски образи, които сякаш се преливат. Гроф смята, че това илюстрира друг аспект на преживяването на видения, а именно тенденцията за разбулване на безброй образи в бърза последователност, всеки от които се появява и след това се разтваря в следващия сякаш чрез магия. Той мисли, че успехът на холографията в моделирането на толкова много различни аспекти на архетипното преживяване подсказва, че има дълбока връзка между холографските процеси и начина, по който се създават архетипите.
Гроф е убеден, че данните за скрит, холографски ред действително се разкриват всеки път, когато човек преживява някакво необичайно състояние на съзнанието:
Идеята на Бом за разбудения и забуления ред, както и че определени важни аспекти на реалността не са достъпни за преживяване и изследване при обикновени обстоятелства имат непосредствено значение за разбирането на необичайните състояния на съзнанието. Хора, които преживяват различни необичайни състояния на съзнанието, включително добре образовани и вещи учени от различни научни дисциплини, често съобщават, че те навлизат в скрити области на реалността, които изглежда са автентични и в някакъв смисъл са съдържащи се във всекидневната реалност и от по-висок порядък спрямо нея[18].
Холотропната терапия
Може би най-значимото откритие на Гроф е, че едни и същи феномени, описани от хора, приели ЛСД, могат да бъдат преживяни и без прибягване до наркотици от какъвто и да е вид. За тази цел Гроф и съпругата му Кристина разработват проста, ненаркотична техника за предизвикване на тезихолотропни, или необичайни, състояния на съзнанието. Те определят холотропното състояние на съзнанието като състояние, в което е възможно навлизането в холографския лабиринт, свързващ всички аспекти на съществуването. Те са биологичната, психичната, расовата и духовната история на човека, миналото, настоящето и бъдещето на света, други равнища на реалността и всичките други опитности, вече обсъждани в контекста на ЛСД-преживяването.
Станислав и Кристина Гроф наричат своята техника холотропна терапия и използват бързо и контролирано дишане, емоционално наситена музика, масаж и физическа тренировка, за да предизвикат променящи се състояния на съзнанието. До днес хиляди хора са посетили техните курсове и описали преживявания, които са също толкова поразителни и емоционални дълбоки, колкото описаните от изследваните хора в предишната дейност на Гроф с прилагане на ЛСД. Гроф описва своята сегашна работа и представя подробен преглед на своите методи в книгата си „Приключението да откриеш себе си“.
Водовъртежите на мисълта и множествените личности
Редица изследователи използват холографския модел, за да обяснят различни аспекти на самия мисловен процес. Например психиатърът Едгар А. Ливинсън от Ню Йорк смята, че холограмата дава ценен модел за разбиране на внезапните и преобразяващи промени, които хората често преживяват по време на психотерапията. Той основава своето заключение върху факта, че такива промени настъпват независимо каква техника или психоаналитичен подход използва терапевтът. Следователно, смята той, всички психоаналитични подходи са чисто церемониални, а промяната се дължи изцяло на някакъв друг фактор.
Ливинсън смята, че този фактор е резонансът. Един терапевт винаги знае кога лечението върви добре, отбелязва той. Налице е силно чувство, че парчетата от един изплъзващ се модел се обединяват. Терапевтът не казва нищо ново на пациента, но вместо това изглежда се получава резониране с нещо, което пациентът вече подсъзнателно знае: „Като че ли един огромен, триизмерен, пространствено закодиран образ на преживяването на пациента се разгръща в хода на терапията, преминава през всеки аспект на неговия живот, на историята на заболяването му и на взаимодействието му с терапевта. В някаква точка се получава своего рода «претоварване» и всичко си идва на мястото.“[19]
Ливинсън смята, че тези триизмерни изображения на преживяванията са холограми, заровени дълбоко в душата на пациента, а един резонанс на чувства между терапевта и пациента ги кара да изплуват в процес, подобен на начина, по който лазер с определена честота възсъздава образ, създаден посредством лазер със същата честота, от холограма с множествен образ. „Холографският модел предлага радикално нова парадигма, която може да ни предостави нов начин за възприемане и свързване на клиничните явления, за които винаги се е знаело, че са важни, но са били препращани към «изкуството» на психотерапията — казва Ливинсън. — Този модел предлага една възможна теоретическа матрица за промяна и практическа надежда за проясняване на психотерапевтичната техника“.[20]
Психиатърът Дейвид Шейнбърг, декан на докторантската психоаналитична програма в Института по психиатрия „Уилям Алънсън Уайт“ в Ню Йорк, смята, че твърдението на Бом, че мислите са като водовъртежи в река, трябва да бъде възприето буквално и обяснява защо нашите мисловни нагласи и вярвания понякога се втвърдяват и стават неподатливи на промяна. Изследванията показват, че тези водовъртежи са често пъти удивително стабилни. Голямото червено петно на Юпитер, гигантски водовъртеж от газ с широчина над 40 000 километра, остава непокътнато, откакто за пръв път е открито преди повече от 300 години. Шейнбърг смята, че същата тази тенденция към стабилност кара определени водовъртежи на мисълта (нашите представи и мнения) понякога да се циментират в съзнанието ни.
Той смята, че действителната неизменност на някои водовъртежи е често пагубна за нашето израстване като човешки същества. Един особено мощен водовъртеж може да господства над нашето поведение и да накърнява способността ни да усвояваме нови идеи и информация. Той може да ни прави хора стандартни, повтарящи се, да създава блокирания в творческия поток на съзнанието ни, да не ни позволява да видим нашата собствена цялост и да ни кара да се чувстваме несвързани с човешкия род, откъснати от него. Шейнбърг смята, че тези водовъртежи могат дори да обяснят процеси от рода на надпреварата в ядреното въоръжаване: „Да погледнем на надпреварата в ядреното въоръжаване като на водовъртеж, възникващ от алчността на хора, които са изолирани в техните обособени личности и не чувстват връзката си с други човешки същества. Те изпитват една особена празнота и стават алчни за всичко, което може да ги изпълни. Следователно ядрените индустрии се развиват, защото те предоставят голямо количество пари и алчността е толкова нарастваща, че подобни хора не ги е грижа какво може да произлезе от техните действия.“[21]
Подобно на Бом, Шейнбърг смята, че нашето съзнание непрестанно се разбулва от неявния ред, а когато допуснем постоянно да се формират едни и същи водовъртежи, смята той, ние издигаме бариера между нас и безкрайните положителни и обновяващи взаимодействия, които можем да осъществим с този безкраен извор на всичко съществуващо. За да добием смътна представа какво губим, той предлага да погледнем едно дете. Децата все още не са имали времето да формират водовъртежи, а това се отразява в открития и гъвкав начин, по който те взаимодействат със света. Според Шейнбърг искрящата жизненост на едно дете изразява самата същност на забулващо-разбулващата природа на съзнанието, когато то не е възпирано и спъвано.
Ако искате да осъзнаете вашите собствени замръзнали мисловни водовъртежи, Шейнбърг ви препоръчва да обърнете специално внимание на начина, по който се държите при разговор. Когато хора с втвърдени и непроменливи вярвания говорят с други, те се опитват да оправдаят своята самоличност, като демонстрират привързаност към своите мнения и стремеж да ги отстояват. Техните съждения рядко се променят под въздействие на някаква нова информация, на която те попадат, и с цялото си поведение те показват, че малко ги интересува дали в разговора ще се осъществи някакво реално взаимодействие. Човек, който е открит към бликащата природа на съзнанието, е по-склонен да види замразеното състояние на взаимоотношенията, налагано от такива мисловни водовъртежи. Такива хора поемат риска да участват в динамичното взаимодействие при разговора, а не да застават в статичната позиция на безкрайно каканижене на едни и същи свои мнения. „Човешкият отклик и изговарянето на този отклик, обратната връзка с реакциите към такъв отклик и проясняването на отношенията между различни реакции са начинът, по който хората участват в потока на неявния ред“ — казва Шейнбърг[22].
Друг психически феномен, който носи няколко белега на неизявеното, е разстройството на множествената личност или РМЛ. РМЛ е чудат синдром, при който две или повече различни личности обитават едно тяло. Жертвите на това разстройство, или „множествениците“, често не осъзнават състоянието си. Те не разбират, че контролът над тяхното тяло се движи напред-назад между различни личности и вместо това смятат, че страдат от някакъв вид амнезия, объркване или краткотрайни загуби на съзнание. Повечето множественици имат между осем и тринадесет личности, макар че така наречените супермножественици могат да имат повече от сто подличности.
Една от най-красноречивите статистики относно множествениците е, че 97 процента от тях са преживели тежка травма в детството си, често под формата на чудовищна психологическа, физическа и сексуална злоупотреба. Това води много изследователи до извода, че превръщането в множественик е начинът, по който психиката се справя с извънредна и съкрушителна за душата болка. Като се разделя на две или повече личности, душата е в състояние да раздели и разпредели болката по някакъв начин, а няколкото личности носят това, което би се оказало твърде трудно за издържане от само една личност.
В този смисъл превръщането в множественик е може би крайният пример на това, което Бом разбира под фрагментация (раздробяване). Интересно е да се отбележи, че когато душата се самораздробява, тя не става съвкупност от счупени и нащърбени глинени късчета, но съвкупност от по-малки цялости, завършени и самоподдържащи се, с техни собствени черти, мотиви и желания. Въпреки че тези цялости не са идентични копия на оригиналната личност, те са свързани с динамиката на автентичната, оригиналната личност, а това само по себе си показва, че е включен някакъв вид холографски процес.
Твърдението на Бом, че раздробяването винаги в крайна сметка се оказва разрушително, е също очевидно при синдрома. Макар превръщането в множественик да позволява на човека да преживее едно иначе непоносимо детство, то носи със себе си куп неприятни странични ефекти. Сред тях са депресия, тревожност и пристъпи на паника, фобии, сърдечни и дихателни проблеми, необяснимо гадене, мигреноподобни болки, склонност към самоосакатяване и много други физически и умствени разстройства. Поразително, но точно като по часовник повечето множественици получават диагнозата си, когато са на между 28 и 35-годишна възраст, едно „съвпадение“, което показва, че някаква вътрешна алармена система може би зазвънява на тази възраст, предупреждавайки ги, че е наложително да им бъде сложена диагноза и по такъв начин да получат помощта, от която се нуждаят. Тази идея изглежда възниква от факта, че множествениците, които достигат 40 години, преди да им се постави диагноза, често съобщават за усещането си, че ако скоро не потърсят помощ, всякакъв шанс за оздравяване ще бъде изгубен[23]. Въпреки временните предимства, които измъчената психика е получила от раздробяването, ясно е, че умственото и физическото добруване и може би дори оцеляване все пак зависи от целостта.
Друг необичаен признак на РМЛ е, че всяка от личностите на множественика притежава различна структура на мозъчните вълни. Това е удивително, защото както психиатърът от Националния здравен институт Франк Пътнам, който е изследвал този феномен, отбелязва, нормално структурата на мозъчните вълни на човека не се променя дори в извънредно емоционални състояния. Картината на мозъчните вълни не е единственото нещо, което варира от личност до личност. Картината на кръвообращението, мускулният тонус, пулсът, позата и даже алергиите могат да се променят, когато един множественик преминава от една личност в следващата.
Тъй като картината на мозъчните вълни не е свързана с отделен неврон или с група неврони, а е общо качество на мозъка, това подсказва, че някакъв вид холографски процес също може да е замесен. Точно както една холограма с множествен образ може да съхранява и проектира десетки цели сцени, може би мозъчната холограма може да складира и да поражда подобно множество от цели личности. С други думи, може би това, което ние наричаме „Аз“, е също холограма, а когато мозъкът на един множественик превключва от един холографски „Аз“ към следващия, тези подобни на смяната на диапозитиви в диапроектор движения напред-назад се отразяват в общите промени, които стават в мозъчновълновата дейност, както и в тялото изобщо (вж. Фиг. 10). Физиологическите промени, които се извършват, когато един множественик превключи от една личност на друга, също имат съществени последствия за отношението между ум и здраве и ще бъдат обсъдени по-подробно в следващата глава.
Цепнатина в тъканта на реалността
Друг голям принос на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Както споменах в увода, синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например, когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.
Преди няколко години аз преживях серия синхроничности, в които участваше шоуменът Бъфало Бил. Веднъж, докато правех лека тренировка сутринта, преди да започна да пиша, включих телевизора. През тази януарска утрин на 1983 г. аз правех лицеви опори, докато по телевизията вървеше някаква игра и аз неочаквано извиках името „Бъфало Бил!“. Отначало бях озадачен от моя изблик, но след това осъзнах, че водещият на играта е задал въпроса „Под какво друго име е известен Уилям Фредерик Коди?“ Въпреки че не бях обърнал съзнателно внимание на шоуто, по някаква причина моето подсъзнание бе насочил всичките си усилия към въпроса и бе му отговорило. Тогава аз не мислих много върху случилото се и продължих с работата си през деня. Няколко часа по-късно един приятел ми телефонира и ме попита дали мога да реша един приятелски спор относно някаква дреболия от театралната сфера. Аз предложих да опитам, след което последва въпросът: „Вярно ли е, че предсмъртните думи на Джон Баримор са били: Не сте ли незаконен син на Бъфало Бил?“ Помислих си, че тази втора среща с Бъфало Бил е странна, но все пак я отбелязах като съвпадение, докато по-късно този ден не пристигна по пощата последният брой на списание „Смитсониън“ и аз не го отворих. Една от водещите статии беше озаглавена „Последният от големите скаути се завърна“. Тя беше за… познахте: Бъфало Бил (между другото аз не бях в състояние да отговоря на дребния въпрос на моя приятел и все още нямах представа дали тези са били предсмъртните думи на Баримор или не).
Фигура 10. Картини на мозъчните вълни на четири подличности на един човек, страдащ от разстройство на множествената личност. Възможно ли е мозъкът да използва холографски принципи, за да складира огромното количество информация, необходима за приютяването на дузини и дори стотици личности в едно-единствено тяло? (Прерисувано от автора от оригинала в една статия от Бенет Дж. Браун в „Америкън Джърнъл ъф Клиникъл Хипноузис“ )(American Journal of Clinic Hypnosis).Колкото и невероятно да беше това преживяване, единственото нещо, което изглежда смислено в него беше неговата невероятна природа. Има обаче и друг вид синхроничност, която е забележителна не само поради нейната невероятност, но и заради очевидната връзка на събитията, които протичат дълбоко в човешката психика. Класическият пример е историята със скарабея на Юнг. Юнг лекува една жена, чийто твърдо рационален подход към живота я затруднява да извлече полза от лечението. След поредица обезсърчаващи сеанси жената разказва на Юнг сън, в който участва един бръмбар скарабей. Юнг знае, че в египетската митология скарабеят символизира прераждане и се учудва дали подсъзнанието на жената не показва символически, че тя претърпява някакъв вид психологическо прераждане. В момента, в който й разказва това, нещо почуква по прозореца и той вдига очи, за да види един златистозелен скарабей от другата страна на стъклото (това е единственият случай, когато скарабей се появява на прозореца на Юнг). Той отваря прозореца и пуска скарабея да лети из стаята, когато представя своята интерпретация на съня. Жената била толкова слисана, че смекчава своята рационалност и от този момент нейната отзивчивост към лечението се подобрява.
Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността.
Например работещият в Цюрих психиатър Карл Алфред Майер, който от дълго време си сътрудничи с Юнг, разказва за една дългогодишна синхроничност. Американка, страдаща от сериозна депресия, изминава целия път от Учън в Китай, за да бъде лекувана от Майер. Жената била хирург и оглавявала мисионерска болница в Учън от двадесет години насам. Тя се интересува от местната култура и става познавач на китайската философия. По време на своето лечение лекарката разказва на Майер сън, в който вижда болницата, като едното от крилата й е разрушено. Тъй като нейната самоличност е твърде тясно свързана с болницата, Майер смята, че сънят й показва загуба на нейното усещане на Аза, нейната американска идентичност, и това е причинило депресията й. Той я посъветва да се върне в Щатите и, когато тя го прави, депресията бързо изчезва, както той предрича. Преди жената да отпътува, той я кара да начертае подробна скица на разрушената болница. Години по-късно японците атакуват Китай и бомбардират Учънската болница. Американката изпраща на Майер копие от списание „Лайф“, в което на двойна страница има снимка на частично разрушената болница и тя е идентична с рисунката, която лекарката е направила преди девет години. Символичното и твърде лично послание на нейния сън се разплисква отвъд границите на нейната психика и преминава във физическата реалност[24].
Тъй като подобни случаи са впечатляващи, Юнг се убеждава, че такива синхроничности не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.
Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно (въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена „Интерпретация на природата и душата“). Но щом се установява съществуването на нелокални връзки[25], някои физици придават на идеята на Юнг друг вид, физикът Пол Дейвис заявява: „Тезинелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка — по-точно взаимна зависимост — между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена“.[26]
Друг физик, който приема синхроничността сериозно, е Ф. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време. Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини“ в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.
Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт, когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“[27].
Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.
Едно подразбиращо се следствие е, че обективната реалност е в по-голяма степен подобна на сън, отколкото ние някога сме подозирали. Да си представим например, че сънуваме как си седим на маса и вечеряме с нашия шеф и съпругата му. Както знаете от опит, всички различни опорни точки на съня — масата, столовете, чиниите, солничките и пиперничките — изглеждат като отделни обекти. Да си представим също, че вие преживявате една синхроничност в съня; може би са ви сервирали някое особено отблъскващо ястие и когато вие попитате сервитьора какво е това, той ви казва, че името на ястието е „Вашият шеф“. Като осъзнавате, че противността на ястието издава вашите истински чувства към шефа ви, вие сте смутен и се чудите как един аспект на вашия „вътрешен“ аз успява да разкрие „външната“ реалност на сцената, която сънувате. Разбира се, щом се пробудите, вие ще разберете, че синхроничността изобщо не е толкова странна, защото реално няма разграничение между вашия „вътрешен“ аз и „външната“ реалност на съня. По същия начин вие разбирате, че очевидната разделеност на различните обекти в съня е също илюзия, защото всичко се създава от един по-дълбок и по-фундаментален ред — неразрушимата цялост на вашето собствено подсъзнание.
Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизявеното, и проявеното играят роля в създаването на реалността. Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата. Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание.“[28]
И така ние описахме пълен кръг — от откритието, че съзнанието съдържа целостта на обективната реалност — цялостната история на биологичния живот върху планетата, световните религии и митологии и динамиката, както на кръвните клетки, така и на звездите — до откритието, че материалната вселена може също да съдържа вътре в своята основа и вътък най-съкровените процеси на съзнанието. Такава е природата на дълбоката свързаност между всички неща в една холографска вселена. В следващата глава ние ще изследваме как свързаността, както и други аспекти на холографската идея, засягат сегашното ни разбиране за здравето. [1] Renee Weber, „Enfolding-Unfolding Universe: A Conversation with David Bohm“, in The Holographic Paradigm, ed. Ken Wilber (Boulder, Colo.: New Science Library, 1982), p. 72. ↑
[2] Robert M. Anderson, Jr., „A Holographic Model of Transpersonal Consciousness“, Journal of Transpersonal Psychology 9, no. 2 (1977), p. 126. ↑
[3] Jon Tola as and Montague Ullman, „Extrasensory Communication and Dreams“, in Handbook of Dreams, ed. Benjamin B. Wolman (New York: Van Nostrand Reinhold, 1979), pp. 178–79. ↑
[4] Личен разговор с автора, 31 октомври 1988 г. ↑
[5] Montague Ullman, „Wholeness and Dreaming“, in Quantum Implications, ed. Basil J. Hiley and F. David Peat (New York: Routledge & Kegan Paul, 1987), p. 393. ↑
[6] Matte-Bianco, „A Study of Schizophrenic Thinking: Its Expression in Terms of Symbolic Logic and Its Representation in Terms of Multidimensional Space“, International Journal of Psychiatry 1, no. 1 (January 1965), p. 93. ↑
[7] Montague Ullman, „Psi and Psychopathology“, доклад изнесен на организираната от Американското общество за екстрасензорни изследвания конференция на тема „Екстрасензорни фактори в психотерапията“, 8 ноември 1986 г. ↑
[8] Bx. Stephen La Berge, Lucid Dreaming (Los Angeles: Jeremy P. Tarcher, 1985). ↑
[9] Fred Alan Wolf, Star Wave (New York: Macmillan, 1984), p. 238. ↑
[10] Jayne Gackenbach, „Interview with Physicist Fred Alan Wolf on the Physics of Lucid Dreaming“, Lucidity Letter 6, no. 1 (June 1987), p. 52. ↑
[11] Fred Alan Wolf, „The Physics of Dream Consciousness: Is the Lucid Dream a Parallel Universe?“, Second Lucid Dreaming Symposium Proceedings I Lucidity Letter 6, no. 2 (December 1987), p. 133. ↑
[12] Stanislav Grof, Realms of the Human Unconscious (New York: E. P. Dutton, 1976), p. 20. ↑
[13] Ibid., p. 236. ↑
[14] Ibid., pp. 159–160. ↑
[15] Stanislav Grof, The Adventure of Self-Discovery (Albany, N. Y.: State University of New York Press, 1988), pp. 108–9. ↑
[16] Stanislav Grof, Beyond the Brain (Albany, N. Y.: State University of New York Press, 1985), p. 31. ↑
[17] Ibid., p. 78. ↑
[18] Ibid, p. 89. ↑
[19] Edgar A. Levenson, „A Holographic model of Psychoanalytic Change“, Contemporary Psychoanalysis 12, no. 1 (1975), p. 13. ↑
[20] Ibid., p. 19. ↑
[21] David Shainberg, „Vortices on Thought in the Implicate Order“, in Quantum Implications, ed. Basil J. Hiley and F. David Peat (New York: Routledge & Kegan Paul, 1987), p. 402. ↑
[22] Ibid, p. 19. ↑
[23] Frank Putnam, Diagnosis and Treatment of Multiple Personality Disorder (New York: Guilford, 1988), p. 68. ↑
[24] „Science and Synchronicity: A Conversation with C. A. Meier“, Psychological Perspectives 19, no. 2 (Fall-Winter 1988), p. 324. ↑
[25] Както беше споменато, нелокалните ефекти не се дължат на причинно-следствени отношения и затова са акаузални. — Б.а. ↑
[26] Paul Davies, The Cosmic Blueprint (New York: Simon & Schuster, 1988), p. 162. ↑
[27] F. David Peat, Synchronicity: The Bridge between Mind and Matter (New York: Bantam Books, 1987), p. 235. ↑
[28] Ibid, p. 239. ↑
Няма коментари:
Публикуване на коментар