Последователи

събота, 15 декември 2018 г.

Функцията на светлината и тъмнината в платформата - 5ч.



Умиране


When he shall die,

Take him and cut him out in little stars,

And he will make the face of heaven so fine

That all the world will be in love with night

And pay no worship to the garish sun.

― William Shakespeare, „Romeo and Juliet“



В един момент се оказах на практика в изходна точка в живота си. Етапът „nigredo“ на твоето внимание.

Не помня много ясно как точно се стигна дотам. Навярно поради естествения momentum на дадена подсъзнателна траектория.

Бях в РСВ и пропадах. Не много приятно усещане. Поне можех да контролирам скоростта. Колкото по-бавно, толкова дискомфорта биваше минимизиран. Когато увеличавах скоростта тя ставаше „свръхсветлинна“ и тоталното изгубване на съзнание беше сигурно. Бе нещо повече от проста „загуба на съзнание“. Ясно усещах това. Ставаше дума за загуба на самоличност.

Лошото бе, че пропадането нямаше край – колкото повече се съпротивляваш – толкова повече бяга „крайната точка“. В същото време нейното достигане е не-мислимо – буквално и метафорично. Защото в крайната точка не може да има мисъл.

Пропадайки, виждах как от мен безвъзвратно се отлепят истории, както падат тапети от стена. Това бяха моите истории. Онези, които правиха от мен – мен. С всяко изгубване на история, Азът ми издъхваше. Нямаше референтна точка, нямаше рефлексия – когато няма история, не може да има самоличност, не може да има индивидуалност, защото вече няма параметри, които да формират такава.

Ужасът от това е неописуем и съм сигурен, че е по-зле от физическа смърт, защото дори тогава душата продължава да (саморе)цикли(ра) истории в астрала.

Тук говоря за това душата ти да умре – да не остане дори log, че този account го е имало; да загубиш членската си карта for good. Тогава остава само неспецифираната Искра – Първичната частица, в която няма идентификация и не подлежи на циклите раждане/смърт. Тя е чист Живот.

Има много начини да се стигне до тази точка. Алхимията го прави по свой начин, медитацията по друг, екстремните спортове по трети и т.н... (∞).

Няколко пъти съм бил на този етап в последните 2 г. и нито един следващ път не става кой знае колко „по-приятно“ (макар в известен смисъл да става „по-лесно“). Това се отразява по особен начин във всекидневния живот.

„Угасване“ е точната дума. Не е „тягостност“, не е точно „депресия“, по-скоро е виждане на декора, който света на историите представлява. Една равна линия на тишина и „апатия“ към всичко. Не можеш да се хванеш за нищо. Всяка форма на смисъл е куха. Нито една история не е вълнуваща, нищо не е exciting, никой не може да те достигне, докосне, разсмее. Всичко около теб започва да се разпада. Не можех дори да гледам филми – аз, който написах книга за киното. Насилвах се и не ставаше. Вече не ми доставяше удоволствие, не ми беше интересно. Нямах никакъв стимул да пиша или творя – не ми носеше онази по-добра връзка с мен на която бях свикнал. Целият ми живот, всеки един негов аспект се преформатира. Спрях да бъда способен да чета, да поглъщам истории и информация. Защото процесът на „nigredo“ е точно обратния – в това състояние се чистиш от натрупаното и в този момент не може да навлиза нищо ново отвън.

Страстта ми угасна. Разведох се с със себе си.


Едно научих, обаче. Колкото повече ползваш естествената геометрия на структурата и умираш за всеки един момент – толкова по-„безболезнено“ можеш да умреш окончателно, защото няма да има за какво. Това е т. нар. „алхимична смърт“, която се превръща в приятел, когато не прилагаш соларна съпротива към този процес. Тогава започваш да го оценяваш все повече. Усещаш един много скрит пласт под реалността ти, който преди го е нямало. Един по-непосредствен, есенциален пласт, който не може да бъде описан с думи по никакъв начин, защото той само се преживява. Мога да го свържа обаче, с идеята за тишината и покоя зад всички неща. Това е придружено от импулса, че си все по-привлечен от това да слушаш тази тишина. И слушайки я скоро разбираш, че се превръщаш в тази тишина. Което води до съвсем друг начин на живот. Разбира се, идеята е да се умре напълно (което е навлизането в подземния свят на Хадес) след което евентуално може да има blend между двете състояния във фазата „rubedo“. Когато излизаш от майчината утроба – връзката с Черното слънце съзнателно се губи с рязането на пъпната връв. При съзнателното умиране, обаче, тази „пъпна връв“ се възстановява и можеш да ползваш тази енергия в проявеното.

Онова което всъщност умира във фазата „nigredo“ е деструктивния устрем на ума да етикетира и рационализира всичко, създавайки референтни точки. Това е не-автентичен Аз. Архетипът на Искрата остава свързан с рекапитулираната версия на Егото, което може да живее един много по-интелигентен живот в „albedo“. Това символично самоубийство е тясно свързано с раждането на новия човек.[105]Креативността се събужда и човек може да преинженира начина по който вижда своя „death instinct“. Последния се превръща в нещо повече от биологичен импулс към физическа смърт и може да бъде интегриран на ниво битие. Умираш за кадри, умираш за истории...

Коректно е да се отбележи, че този процес е свързан със „забравяне“.

Започнах да „забравям“ изключително много. Усещах как изтичат елементи от кода ми. Колкото повече угасваш за светлината, за историите – толкова повече отпадат неща. Принципът на това е обяснен в „Навлизане в платформата“. „Забравяш“, защото умираш за честотния кадър, който сам по себе си е реалност, която няма нищо общо с тази на следващия кадър. Това е друга реалност. Затова и слагам „забравяш“ в кавички – защото на практика „забравянето“ не е реалния механизъм зад нещата. Ти буквално не си същия човек, че да „помниш“. Но линейно погледнато отстрани – изглежда все едно упражняваш „избирателна амнезия“ (и с натрупването на случки има опасност това да започне да дразни околните). Тъй като не придаваш тежест на ниво структура – историите започват да си отиват. Първо се разтварят онези от тях, които имат най-малко всекидневно значение – окапва всичко излишно. После започваш да забравяш и по-основни епизоди касаещи живота ти. Физическата реалност започва да не работи с теб. Имах няколко случаи в които хващах електрически уреди и те просто отказваха да работят. Някой до мен ги хващаше и ги подкарваше без проблем, правейки наглед същото физическо движение, което и аз. Това не се случваше, защото, видиш ли „имам много силна енергия“, а защото свързването със света на историите бе по-трудно и техния response към мен – също. Защото в Черното слънце няма история.[106]



Това е различен от всичко останало процес, което прави и навигацията доста трудна.

Сложността идва от неразбирането на смъртта, което води и до закономерни анти-настроения към нея. Обикновено всички я отхвърляме моментално – просто не ни се мисли за това, не го намираме за заслужаващо си contemplation.

Няма как да опознаеш нещо, което дори отказваш да погледнеш, обаче. И много често така губиш съкровище. Да разглеждаш смъртта спокойно и с интерес означава, че на дадено равнище ти припознаваш цикъла раждане/смърт и се доближаваш до живота. Интегрирането на аспекти става чрез разиграването им като митология.

Тийл’к вади симбиота си (паразита) в „SG-1“, преминавайки през смъртта, защото де факто трябва да умреш, за да се родиш за Искрата си; на доктор Стрейндж му се наложи да умира отново и отново в Тъмното измерение; в ключовата сцена от „The Fountain“ пък, главният герой минавапрез пълно изгасване (черен екран) и тогава се връща към живот, светвайки, докато звучи „DEATH is the Road to AWE“.





Разбира се вече съм писал за това под няква форма, но сега разбирам сцената по съвсем другначин. Героят навлиза в Шибалба (спомената във филма) – мрачното спускане в света на мъртвите на маите. В един момент буквално светлината угасва и това му позволява да се роди!


Този мотив за разтварянето в Нищото съществува навсякъде. За последно го открих в „the leap of faith“-програмата в „Assassin’s Creed“ и (отново в) „Ghost in The Shell“.







Дори в storyline-а и двата персонажа изчезват след скока си





Става дума, че при постигането на крайния етап можеш да се гмуркаш в бездната (Черното слънце). Тогава ти не се разбиваш в паважа – ти се преструктурираш другаде. Самото хвърляне се използва като врата от съзнанието за пълното умиране и за навлизане в друга идея. То е митологично разиграване на принцип. Все още не съм чел Кастанеда, но от различни приятели съм чувал, че това хвърляне в бездната го има и в нагуалските практики, така че тук не става дума просто за поп-култура. Нео преминава през същото нещо в първия филм при зареждането на jump-програмата, която се явява най-трудния симулатор, защото както казва Морфей: „Трябва да се отървеш от страх, съмнения и несигурност. Free your mind.“





Иначе наистина ще се размажеш на паважа :)

Горе-долу на същия принцип си чувал истории за пияници, които падат от 6-я етаж и в най-лошия случай – имат спукано ребро. Съзнанието не регистрира, че пада и затова mainframe-а няма как да върне заявка за „челен сблъсък“, която да се изрази във физическо почупване. Това е и основната причина поради която всеки човек, който сънува, че пропада отвисоко – веднага се събужда. Страха от оцеляване сработва и генерираната светлина от реакцията те връща в „реалността“. Скачането е представително за пускането на страха, контрола и готовността за тотална алхимична смърт. То може да проработи правилно само ако вече няма геометрия, няма реакция (както Нео се оставя да бъде погълнат окончателно от Смит).


Разбира се, опасността тук е никога да не се мине етапа „nigredo“ и той да се превърне в the next neverending story loop на практикуващия.

Иронично, умирането също може да се превърне в повторение за много хора, който процес няма край. Защото автентичното умиране за някакви неща не е плод на „решение“ в традиционния смисъл на думата, а ума продължава да търси решения дори след „nigredo“. Така „albedo“ никога не настъпва. Това прилича малко на „фалшива смърт“ (често случваща се на аяхуаска), докато всъщност се търси окончателна смърт. Не просто да знаеш, че умираш за някакви неща, „които не ти харесват“, а да си „готов“ да умреш изцяло за себе си като личност. Както казах и по-рано, да можеш да пуснеш окончателно е най-трудното нещо, което може да бъде направено. Затова и постоянно се цикли в уж умиране за неща, които после изскачат отново и отново, и отново... И трябва да направиш още една аяхуаска, и още една, и още една. Защото проекции винаги ще има. Самият код ги бълва. Така в един момент може да се окаже, че умирането се превръща в „смърт в името на кода“ (което дава старт на новия цикъл), вместо да се преживее умиране само по себе си. Т.е. отново се вижда мотива, че дори в момента когато умираш самата концепция за умиране е от дуалния код. Това е последното стъпало. Затова и „rubedo“ е различно от „nigredo“ :)

Смъртта е немислима, но ти можеш да постигнеш мир с нея.

Потретвам – това е най-трудното нещо, което може да бъде направено. Нищо не може да те подготви за това. Защото „там“ няма информация, че да има „подготовка“ за нея.

Сложността на процеса идва от пристрастеността към светлината. We’re light junkies. Историята е конструирана така, че да те подтиква да ставаш привърженик на истории. Най-малкото фактът, че си направен от светлина, е достатъчен, за да привличаш още светлина, още история. Самата езотерика е такава – тя има да разкаже милиони истории. Умът ги поглъща жадно, защото изпитва информационен глад, а травма-вируса се грижи колелото да се върти постоянно. Още и още геометрия! „Разбери за „миналите“ си животи!“, пищи езотериката. „Историите от този не стигат – трябва да бъдеш оплетен още, „за да разбереш кой си“!“ Та повечето хора не могат да се справят с тежестта, която придават на историите си дори в настоящия си живот – какво остава ако трябва да жонглират с травмите на мултиизмерното си същество! И безкрайни приказки за карма. Именно защото тя сама по себе си е причинно-следствени връзки. Още история, още светлина...

Това няма да доведе до нищо различно от цикъл на щастие и нещастие, който никога няма да се задържи само в една точка, без значение какво ти казва ню ейджа. Ето защо единственият начин е всяка една история да бъде пускана във всеки един момент, инак тя се превръща в патологична. Отново – особено важи за езотеричните среди.

Виждаш го навсякъде около теб. Хората си откриват набор от неща, които „работят“ за тях и зациклят за цял живот в тях. Оказва се обаче, че тези хора един ден отиват някъде на гости и не могат сърдечно да споделят трапеза с приятелите си, защото ядат само еди-каква-си-храна и пият само йонизирана сребърна вода от Алпите. Трябва ли да настъпи локална криза и да няма „био домати“, за да се сетиш, че още не си бретарианец и да се видиш принуден да ядеш обикновени такива, пиейки вода от чешмата? Виждаш ли – потъването в много специфична история те отрязва честотно от възможността да умреш за нея. Защото фанатизма винаги е свързан с абсолютизирането на елемента въздух (в лицето на даден идеал) колкото и парадоксално да е.

Следването на идеала е коварно нещо. Знаеш, че нещо на земята работи в определен аспект, ти ставаш негов поддръжник и това създава Его в стил „аз знам най-добре, защото имам резултати“ (нищо, че то може да проработи по безброй други начини) и това започва да те надува и издига нагоре, губейки връзка с останалия потенциал. Така лесно се губи есенцията на самото земно преживяване – че си тук, за да опитваш от всичко без да бъдеш замърсен от програмите на кода. Придавайки тежест на нещо определено, ти си замърсен и интоксикиран, дори и да се храниш само със Слънце. Ако не си способен да счупиш собствената си рамка, това създава все по-фанатичен начин на живот, все повече тежест, от която човек бързо губи земя под краката си. А именно през земята е входа към Черното слънце. В история обаче, се залита МНОГО ЛЕСНО, защото ума обожава да повтаря, той е склонен на рутина. Случва му се нещо хубаво и той веднага иска да повтори, да задържи и репликира момента – пристрастява се лесно към геометрията на удоволствието. И докато си в заспало състояние сякаш точно повторението е якото на тази реалност! В крайна сметка именно това са традициите, ритуалите и циклите, нали така? Концепцията за повторение обаче, не може да съществува в Черното слънце. Там няма „какво“ да бъде повторено.

В реалията на Всичко Което Е, обаче – няма друго освен повторение, цикъл и още светлина. И всичко в живота е фиксирано в главната команда „оцелявай!“. Затова и колектива е изградил ценности, които изцяло поддържат това скеле и всеки който ги постави под въпрос – бива разпван. Именно и затова планетата не може да изхранва растящия брой гърла – защото никой не умира вече. Преди поне е имало естествен подбор, дори при хората, а сега главната философия е „всеки трябва да живее на всяка цена“. Това поддържа купища от паразитиращи създания. Не че съм малтусианецът, който би натиснал копчето, но просто е отрезвяващо някой да го каже.

И когато някой ГО прави – всеки изтръпва! Сякаш разклащаш най-изконното нещо съществуващо в реалността... че „животът е свещен“! Не изглежда много свещен докато те рециклират цял живот, обаче? С което няма проблеми, просто защото става без да разбираш.

За тези неща би следвало поне да се говори. Най-малкото, защото всеки го вижда на някакво ниво, просто го е страх да го изрече. Но такъв диалог не се случва.

Защото както казва Бил Майер – деликатността е станала по-важна от истината, чувствата са по-важни от фактите, обвързването е по-важно от индивидуалността, безопасността е по-важна от забавлението, децата са по-важни от хората!

Когато наскоро казах на един таксиметров шофьор, че не искам да имам деца, той пребледня, прекръсти се няколко пъти и спря да говори с мен до края на дестинацията (агонизирах цели 80 секунди)! Именно поради тази дълбока кристализация в дадена система от убеждения децата в 21 век са такава свръх-ценност до степен, в която се застрашава самата дефиниция за свободен живот. Идеята за „safety“ вече е имплантирана във всяко шибано нещо, което застрашава параметрите на онова, което детството представлява – свободата да скачаш на воля и да правиш каквото си искаш без всяка секунда нещо да тръпне над теб. И всичко това заради все по-активиращата се команда „оцелей!“. И всичко това, защото не умеем да пускаме почти нищо в живота си.

Ето защо човекът има остра респираторна необходимост да се научи да умира отново. Докато е жив. За всичко свое.

Защото животът е несигурен по default. Не можеш да живееш под похлупак като розата в „Малкият принц“. Хората постепенно се откъсват от живота с всичките регулации (прокарани по модела „проблем-реакция-решение“), със страховете „какво е полезно да ям/какво не“, какво „трябва да направя според религията си и какво не“ – има милиарди капани – в зависимост от коя история идваш. И това винаги се прави в името на сигурността, „праведността“ и... страха от всичко отвъд тях. Бавно, но сигурно самите дефиниции за това „какво е живот и какви са ценностите в него“ се променят. В името на оцеляването маскирано като „права за всички“ и в името на това да има още истории.

Нооо, както е казал поета: „I will love the light for it shows me the way, yet I will endure the darkness for it shows me the stars.“ :)

Според мен виждането на модела стоящ зад светлината постепенно може да доведе до истинско освобождение, ако съумееш да видиш схемата докато още си жив. След като умреш физически – геометрията става по-сложна и излизането от Играта също се комплицира. Ето защо в тези истории алхимиците се разтварят в светлина докато са живи. Защото, ако умреш физически, шансът цикъла да се завърти още веднъж е доста висок. Самоубийството също не е решение водещо до изход, а поредното бягство, пишейки история. Т.е. „номерът“ е да изчезнеш още докато си в тяло без да остане нищо след теб. Ето защо има египетска и тибетска „Книга на мъртвите“. Не че съм ги чел и ги препоръчвам – просто съществуването им е свидетел за факта, че някой се е сетил, че има значение „как“ умираш, къде отиваш, какво правиш и т.н... Което поне е нещо! Излиза, че не е толкова просто да умреш и можеш да прецакаш дори това. В крайна сметка платформата може да corrupt-не дори умирането :)


На този етап сигурно е поне 3 пъти по-ясно защо истината не може да бъде изречена. Защото дори да бе възможно да бъде сведена до език (а то не е) – тя моментално ще бъде облепена с представи, с истории, с код. Тя се разкрива в правенето. Защото правенето е свързано със земята, а земята е най-близката точка, от която се навлиза в подземния свят.

В този ред на мисли можеш да правиш всичко, което те доближава до премахването на историите от твоята матрица. Да откриеш резониращ с теб комплекс чигун (вече споменато); да правиш жив огън и/или да следваш своя собствен такъв (твоята страст); да практикуваш Тъмната стая, да култивираш дисциплина; да живееш парадокса. Всичко това помага за продължаващото рафиниране в „albedo“.

Споменах точно този вързоп от неща, защото те са работили за моя път, поради което и ще elaborate-на малко върху тях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар