Б. Смирнов
Развитието на вишнуизма и паралелния на него шиваизъм повдига редица важни въпроси, тъй като това развитие отразява процеси, които са се проявявали вътре в арийското общество в средата на първото хилядолетие пр. н. е., а така също и процесите на сливане на придошлите арии с местните племена. Развитието на двете религии, или както често ги наричат, „секти”, има не само редица общи моменти, но и ред различия. Може да се каже, че общото е в процесите на сливане на придошлите арии с народите, принадлежащи към „културите на Инд” и дравидите, а различията отразяват класовите противоречия вътре в арийското общество.
Култовете на Кришна-Копала и Бхагават-Пашупати
В култа на Вишну-Нараяна са се слели, видно е, ред култове от неарийски произход, съвсем повърхностно обединени от брахманите с името на едно от второстепенните ведически олицетворения на слънцето, помощникът и другарят на Индра – Вишну. Копала (Пастирът на кравите) и Пашупати (Владиката на животните) са без съмнение санскритските имена на бога или на боговете на пастирските племена. По времето на идването на ариите в Индия (Въпросът за родината на ариите е неразрешен окончателно. Няма съмнение, че те са дошли в Индия от север. Като най-вероятно се счита предположението, че ариите са дошли от Средна Азия, от областта на Мара, басейн Мургаба т.е. от приазовските степи. Отран счита, че това се потвърждава от топонимията: той предполага, че най-древното място на битуването на ариите е била „Страната на реките” – Синдиха около Азовско море. Това название ариите запазили. Реката, около която те в началото се настанили, наричали Синдх /Инд/, което значи „река”, „море”. Времето на идването на ариите в Индия е било около 2000-1200 г. пр. н. е. Техният път бил през Иран, където част от тях останали и запазили своето име „арий” /иран/, а в Индия това име се запазило за трите висши касти /варни/, които считали себе си за завоеватели – вж. Отран, L. с., т. II, стр. 14-15.), осъществено в средата на второто хилядолетие пр. н. е., били пастири-номади, но може с голяма увереност да се каже, че ако нямаме предвид санскритските имена, пастирските наименования не са арийски. При ариите по това време, както предполага Масон-Урсел, Копала проявявал всички черти на мъжа в мъжката комуна на матриархата: той е веселият любовник на пастирките, макар да отдава предпочитание на една от тях. Двата бога са свързани със синьочерния цвят. Това е особено ясно за Копала, когото наричат още Кришна (Черният). По-малко ясна е цветовата символика при Пашупати: наричат го още Нилакантха (Синкавият), но по-късно, както при Шива, той е бил свързван с белия цвят, по-точно – с пепелно-сивият цвят, тъй като трупът при изгарянето се превръща в бяло-сива пепел, и шиваитът-йогин, който се натрива с тази пепел, като следва примера на самия Шива, владиката и учителят на йогите, великият и страшен разрушител. Но в най-древните времена Шива се свързвал с тъмносиния цвят, а брахманите го привлекли в своя пантеон и го нарекли Рудра (Ревуна), носещ се в тъмносините буреносни облаци. Според Арбман Рудра се представял тъмнокос и тъмнолик, като бог, свързан със земята. Тези признаци се пренесли върху Шива. В „Айтареябрахмана” (V, 14) се казва, че Рудра е облечен в черни дрехи (krishnavāsi – чернодрех); той е с тъмносиня кожа (впоследствие така започнали да изобразяват Яма, в много отношения свързан с Рудра). Шива също се изобразява като йогин, наметнат с черната кожа на лопатар или в кожа на слон (Арбман, стр. 38); обичаят на аскетите да носят черна кожа неведнъж се отбелязва в „Махабхарата”; той се е запазил до наши дни. Женският ипостас на Шива, на неговата творческа сила, е страшната богиня Кали (Черната /i Kwi/), се изобразява и днес с тъмносиньо тяло. Двата бога, Кришна-Копала и Шива-Пашупати, най-вече вторият, е свързан със Северна Индия и планините (където завоевателите арии прогонили местните, според Масон-Урсел), с Хималаите – любимото обиталище на Шива; според една от двете версии на мита за произхода на Дурга-Кали, тя е дъщеря на Химавата (по друга версия – дъщеря на Дакши). Шива много обича планините Мандара и Кайласа (вж. „Махабхарата”, III, 43, 21); в Хималаите съществува знаменит храм на Шива – сталактитова пещера, в която от леда се е образувала фигура на лингам; там и днес се извършва поклонничество (вж. Дж. Неру, „Автобиография” и Ромен Ролан, Събр. съч., т. XIX, на руски – бел. С.С.). Кришна-Нараяна също е свързан с Хималаите и дори със задхималайските планини на тайнствения „Бял остров” („Нараяна”), той е свързан с планината Гандхамадана, която легендата за Рама пренесла на юг, зад хребета Виндхя; по други предания тя се намира в областта на средното течение на Ганг и дори в Хималаите. Двата бога са свързани със символиката на змията и това е един от най-древните символи. Той е присъщ на месопотамската, египетската и индийската култури. Характерното за него е, че той винаги е амбивалентен. В Египет ритуалът на клетвата и проклятието на Апопи се извършвал всеки ден сутринта, за да се помогне на младия Гора, синът на Озирис, да се справи с вечно унищожаваният и вечно наново раждащ се цар на тъмата и мрака, князът на Смъртта Апопи (Апопи е много близък на индийския Шеша-Ананте). Негово величество Ра бил ухапан от змия, която желаела да проумее „сегашното”, „тайно” име Ра. Парливата и умъртвяваща змийска отрова ни дава основание да свържем змията с огъня, с неговата разрушителна сила, от друга страна змиите (две кобри) – са уреус на фараона, символ на дълголетието и здравето. […]
Развитие на вишнуизма според текстовете на „Махабхарата“ (2)
Б. Смирнов
Юдаизмът също има две значения на змията: „нахош” – коварният съблазнител, причинил нещастие на целия човешки род, и „нохаш” – спасителният символ на „медната змия”. Интересно е, че „мед” и „змия” в древния еврейски език се различават единствено по своята фонетика, а не в графиката, което означава тъждество на кабалистическата символика на двете думи.
Според Цимер символът на змията – древният дравидски символ, – е приет в индуизма заедно с нови богове: Вишну-Кришна, Шива и Буда, обожествени и отъждествени с Вишну.
Шива-Пашупати Трайамбика е свързан най-вече с отрицателната символика на змията, но в Тантрите учението за „Силата на змията” има и положителен аспект (вж. Учението за чакрамите). Когато говори за въпроса за връзката на Рудра-Шива със змиите Арбман отбелязва, че в свитата на Рудра има много наги (мъдри змии); при жертвоприношения в чест на Рудра вътрешностите на жертвените животни се давали на змиите (в символиката има сходство между змията и червата). Шива носи змиите във вид на наръчници (белезници, окови за ръце); в неговите коси са вплетени змии. От друга страна змията е символ на оплодотворяващата сила на природата, тъй като е свързана с водата. Изразът „ручеят (реката) се извива като змия” е роден от подобна символика. Това, което за нас е само метафора, за древните е било реалност.
Ману (1, 10) говори, че древните води са се наричали nārā, тъй като те са nārā (човек, мъж) и са се явявали местообиталища за Брама. Бхандаркар счита, че тази традиция идва от „Ригведа” (X, 82, 5 и следв.). Привеждаме текст по превода на Бхандаркар:
„5. По-старо от първото небе, от първите живи богове, що за семе изначално са съдържали тези води и в което са съществували всички богове?
6. Водите съдържат самият този зародиш, в който съществуват всички тези богове;
на пъпчето на нероденото е стояло нещо, на което са стояли всички неща”.
По-късно „зародишът” е бил отъждествен с Брахма, а „нероденият” – с Нараяна. Идеята за Нараяна се развила, както предполага Бхандаркар, в периода на късните Брахмани и Араняки. В „Шатапатхабрахмана” (XII, 3, 4) се казва, че пуруша Нараяна е създал Васава, Рудра и Адитите. В периода „Брахман” Нараяна се считал по-стар от Васудева; тяхното отъждествяване е станало в епическия период (Бхандаркар, 1, с., стр. 31). Нараяна се изобразявал легнал насред безбрежния океан на вечността върху змея Ананта (Безкрайност) или Шеша, макар да обръщаме внимание, че това е късен образ от пураните (VII-VIII в. сл. н.е.), когато процесът на отъждествяване на Нараяна с Бхагаван-Копала-Кришна е бил незавършен, но още в „Нараяния-упанишада” е казано, че Нараяна е далеч от Мадхусудана и потомък на Девака.
Двата бога Шива-Трайамбика-Пашупати и Бхагаван-Копала-Кришна влезли в брахманизма с насилие, като устояли на голяма съпротива. Че това е така в отношението на Шива свидетелства съществуващата в няколко варианта история за това как Шива е сполучил да му принасят жертви (вж. „Махабхарата”, XII, 284-285). На него наистина му се наложило да осъществи погром над всички ведически богове в отстояване на своето право.
Според Арбман в ритуала Трайамбика-хома Рудра се подканя да подходи към жертвата, по вкусването на която на него му се предлага по-бързо да се отдели от Mujavatah („Шатапатхабрахмана”, II, 6, 12, 14). На Кришна-Копала също му се е наложило да води немалка борба. Като се позовава на химните на „Ригведа” М. Ройдоказва, че превърналият се в Индра Кришна е син на робиня и вдигнал въстание за това, че Индра, в изпълнение на заповед на Праджапати, е смъкнал черната му кожа (1, с., стр. 140). При всички случаи, дори в „Харивамса” са съхранени сказания за борбата на Кришна с Индра. („Харивамса” – „Родът на Хари”, или „Сказание за рода на Кришна е предание за княжеския род на Кришна-Нараяна. Индийската традиция понякога нарича „Харивамса” ХIX-та книга на „Махабхарата”, но тази концепция е малко популярна в Индия, тъй като тя нарушава свещената игра с числото осемнадесет, което принадлежи на Кришна; у европейските санскритолози тя също е непопулярна, тъй като езикът и стилът на „Харивамса” е по-близо до Пураните, отколкото до Епоса). Има предание за Кришна, че е откраднал кравите на Индра. На Индра се принасяли кървави жертви, а вишнуизмът се борил против тях и по такъв начин е лишил Индра от привичните за него жертви. Когато Индра си ги поискал, Кришна казал на своя народ: „Нашите богове са кравите, хълмовете, реките” и затова на Индра му е била отказана жертвата. Индра решил да потопи непокорните, но Кришна вдигнал с една ръка планината (Говардхана /gova + hana – бел. С.С./ – „Отглеждащата кравите”) и единадесет дни я държал над своите стада и пастири, докато Индра не се отказал. Този мотив често се среща във вишнуисткото изкуство.
Шива-Рудра и Нараяна-Кришна са свързани с образа на коня – светложълт, кулест (hari) за Кришна и черен (çyavaçva) за Шива-Рудра; Арбман припомня, че Яма, към когото в късния будизъм преминали много от функциите на Шива, също е владял черните коне.
Пураните поставят царството на Кувер, синът на Шива, в Хималаите, населено с кинари, кимпуруши и якши. Според будистките текстове кинарите и кимпурушите имат конски глави и поради това тези същества се наричат още „ашвамука” – конеглави.
В символиката на „Гита” Кришна-Васудева-Вишну се явява кочияш на Арджуна, т.е. като приема символиката на „Чхандогя-упанишада”, го ръководи посредством манас и индриите; в X глава Кришна, като преценя своите силопроявления (вибхути), се отъждествява с Читраратха. (Пъстра колесница), главата на гандхарвите. Пшилускисближава индийските гандхарви с гръцките кентаври. Той допуска, че самото название произхожда от дравидското ghota – „кон”, изместило санскритското açva. А по отношението на това, че Нараяна се явява в образа на кон, е уместно да припомним още един митологичен образ – на Шалихотра. Името се изписва Çālihotra или Çāligotra (по-рядко). Обикновено то се тълкува по следния начин: (çali – рис, hotra – принасяне, приношение), а онзи на който дават рис е конят. За това митическо същество едва се споменава. Според някои големи специалисти тази дума се споменава само три пъти в „Махабхарата”: в III, 2798 („Нал”, XIX, 28) става дума са един риши, знаменит познавач на конете. В III, 6077 се говори за източника на Шалихотра (Çalihotrasya tirtha). Най-интересно е в XII, 12759 („Мокшадхарма”, гл. 338); Шалихотра тук е наречен син на Капила. В числото на останалите риши той присъства при извършването на ритуала ашваметха: води ритуала като жрец-хотар, а ритуала извършва Брихаспати. Дошлият за жертвата Нараяна тук е наречен Harimedha, което пряко сближава тази глава с първата част на „Брихадараняка-упанишада”. Брихаспати, опитният жрец на боговете, не вижда идващият към жертвата Нараяна и изпада в ярост, размахва жертвената лъжичка, за да удари новия дързък бог, когото той не виждал и не било възможно да види и, както му обясняват неговите синове, успели вече да привлекат към новата секта. Така старото поколение на жреците посрещнало новия бог – ако не с копия, то с тежки жертвени лъжички. Знаменателно е, че тук сам той е и жертва, и онзи, който вкусва жертвата. Harimedha дошъл да вкуси açvamedha, а сред жреците присъствал кон и познавач на коне, името на когото може би следва да се чете наполовина по дравидски Çālighota. Ако допуснем ведно с Пшилуски възможността за изменението на дравидското ghota в gandharva, то още повече би могло да се допусне, че непонятното ghota е било заменено с разбираемото hotra. Зооморфизмът в голяма степен не е присъщ на ведийската религия. Не трябва да се забравя, че главата на глигана, с който Вишну е изобразен в своя подземен храм в Бадари и конската глава, както го изобразяват в „Нараяна”, той е получил от дравидите или от другите народи, населяващи Индия преди идването на ариите. Кришна също се отъждествява с Учшайшрава, първообразът на коня. Но най-важното отъждествяване се изразява с името Hari и преданието за появата на Нараяна като бог с глава на кон, описан в „Нараяна”.
Двата култа са се зародили, изглежда, по едно и също време в края на периода на Упанишадите; съществуват късни вишнуитски (те са повече) и шиваитски упанишади; има две упанишади, само формално свързани с тези богове: с Вишну-Кришна – „Бхагавадгита”, с Шива – „Шветашватара-”. За възгледа на М. Рой и за неговата обосновка на твърдението, че „Гита” не е сектантско произведение и само формално не е причислена към Упанишадите, вж. Въведението към „Бхагавадгита”, изд. 2., 1960, стр. 25 и следв. (тук става дума за руски издания – бел. С.С.). „Гита” и „Шветашватара-упанишада” са били свързвани отдавна, това сближаване може да се счита традиционно и общопризнато. Двата култа са отразени в Епоса на вишнуизма: от осемнадесет пурани десетте вишнуитски („Рамаяна”) са несъмнено произлезли из средите на кшатриите и вишнуизмът в тях е отразен доста по-ярко: цялата „Рамаяна” е посветена на историята на Вишну-Рама, а в „Махабхарата” друг аватар, Вишну-Кришна, е един от главните герои на поемата. Шиваизмът, свързан с кастата на брахманите, е отразен в поемата значително по-слабо, често отрицателно. „Махабхарата” е отразила и съперничеството на боговете, чак до откритото им противопоставяне един срещу друг (ср. напр. книга XII, 344, цялата X книга, където Шива е представен като криещият гнусно престъпление – предателското убийство на спящи хора). В други места на поемата, където е поработила ръката на брахманите, Шива се отъждествява с Вишну и дори тук-там го превъзхожда (особено в книга XIII). В общи линии местата с положителното изображение на Шива са явно по-късни и в основния тон на „Махабхарата” отношението към Шива е отрицателно. Това показва, че в първата половина на първото хилядолетие пр. н. е., когато се е създавала „Махабхарата”, съперничеството на боговете (т.е. на отделните социални групи, символизирани от тях) е било в разгара си. Бхандаркар („Вишнуизмът”, стр. 9) забелязва, че кшатриите от времето на Упанишадите активно са се занимавали с религиозна спекулация и са се считали за първите носители на новото знание. И двата култа са отразени в паметниците на много по-късните епохи – в „Пураните” (средата на първото хилядолетие от н. е.), но е виден и явният превес на вишнуизма: от осемнадесет пурани девет са вишнуитски, а към тях може да се причисли и „Харивамса” (историята на рода Хари), тъй наречената XIX книга на „Махабхарата”, а по същество – деветнадесета пурана. Ако отчетем обема и авторитета на паметниците, то превесът на вишнуизма ще се окаже още по-внушителен.
Двата култа внасят в брахманизма женското начало, слабо изразено в религията на Ведите. Това дало тласък в развитието на религиозния еротизъм, достигнал в някои секти степента на оргиазъм. В това се изразява рязкото преобладаване на шиваизма; никога култът на Шри-Лакшми-Радха във вишнуизма не е стигал степента на развитие на култа на Кали-Дурга-Ума в шиваизма, където мъжкото начало било стеснено на втори план и женското начало започнало да преобладава.
Еротиката във вишнуизма приела също така форма на придворна еротическа поезия, достигнала в крайните си форми почти до порнография, от друга страна тя се изливала в екстатическите химни на алварите и опияняващите киртани на бенгалските мистици.
Еротиката в шиваизма понякога се изразявала в садистическо-мазохистически изтезания, в много жестоки жертви на Ренуците, съпроводени със страшни изтезания на жертвите в оргиастическите ритуали на някои тантрически секти (впрочем подобни оргиастически секти, но с някакъв друг оттенък съществуват и във вишнуизма). Двата култа се сблъскали с ведическата обредност, преди всичко по въпросите на жертвоприношенията, но всеки от тях разрешил този конфликт по свой начин. Вишнуизмът преобразувал ведическата обредност като я е смекчил; ведно с будизма той въстанал против кървавите жертвоприношения и ги заменил с приношения на вода, цветя, плодове (вж. „Бхагавадгита”, IX, 26). Шива с дива злоба поискал жертви само за себе си, разгонил всички други богове и причинил пълен погром върху Дакша – така разказва „Мокшадхарма”. Шиваизмът не само не смекчил кървавите жертвоприношения, но ги засилил, тъй като съживил старата практика на човешките жертвоприношения. Известният химн на „Ригведа”, X, 90, за жертвоприношението на Пуруша (впоследствие отъждествен с Нараяна), не бива да се възприема само символически: съгласно „закона за подобието” на магическото мислене „това, което е долу е подобно на това, което е горе, и онова, което е на върха е подобно на онова, което е долу”. Ако химнът говори за жертвоприношението на небесния Пуруша, то на земята е трябвало да се извърши подобна на небесната жертва – земният ритуал. Лоу указва, че в ранните палийски текстове се утвърждава съществуването на истински човешки жертвоприношения – пурушамедха, наред с ашвамедха (1, с., стр. 205).
Превод: С. Савчев
Юдаизмът също има две значения на змията: „нахош” – коварният съблазнител, причинил нещастие на целия човешки род, и „нохаш” – спасителният символ на „медната змия”. Интересно е, че „мед” и „змия” в древния еврейски език се различават единствено по своята фонетика, а не в графиката, което означава тъждество на кабалистическата символика на двете думи.
Според Цимер символът на змията – древният дравидски символ, – е приет в индуизма заедно с нови богове: Вишну-Кришна, Шива и Буда, обожествени и отъждествени с Вишну.
Шива-Пашупати Трайамбика е свързан най-вече с отрицателната символика на змията, но в Тантрите учението за „Силата на змията” има и положителен аспект (вж. Учението за чакрамите). Когато говори за въпроса за връзката на Рудра-Шива със змиите Арбман отбелязва, че в свитата на Рудра има много наги (мъдри змии); при жертвоприношения в чест на Рудра вътрешностите на жертвените животни се давали на змиите (в символиката има сходство между змията и червата). Шива носи змиите във вид на наръчници (белезници, окови за ръце); в неговите коси са вплетени змии. От друга страна змията е символ на оплодотворяващата сила на природата, тъй като е свързана с водата. Изразът „ручеят (реката) се извива като змия” е роден от подобна символика. Това, което за нас е само метафора, за древните е било реалност.
Ману (1, 10) говори, че древните води са се наричали nārā, тъй като те са nārā (човек, мъж) и са се явявали местообиталища за Брама. Бхандаркар счита, че тази традиция идва от „Ригведа” (X, 82, 5 и следв.). Привеждаме текст по превода на Бхандаркар:
„5. По-старо от първото небе, от първите живи богове, що за семе изначално са съдържали тези води и в което са съществували всички богове?
6. Водите съдържат самият този зародиш, в който съществуват всички тези богове;
на пъпчето на нероденото е стояло нещо, на което са стояли всички неща”.
По-късно „зародишът” е бил отъждествен с Брахма, а „нероденият” – с Нараяна. Идеята за Нараяна се развила, както предполага Бхандаркар, в периода на късните Брахмани и Араняки. В „Шатапатхабрахмана” (XII, 3, 4) се казва, че пуруша Нараяна е създал Васава, Рудра и Адитите. В периода „Брахман” Нараяна се считал по-стар от Васудева; тяхното отъждествяване е станало в епическия период (Бхандаркар, 1, с., стр. 31). Нараяна се изобразявал легнал насред безбрежния океан на вечността върху змея Ананта (Безкрайност) или Шеша, макар да обръщаме внимание, че това е късен образ от пураните (VII-VIII в. сл. н.е.), когато процесът на отъждествяване на Нараяна с Бхагаван-Копала-Кришна е бил незавършен, но още в „Нараяния-упанишада” е казано, че Нараяна е далеч от Мадхусудана и потомък на Девака.
Двата бога Шива-Трайамбика-Пашупати и Бхагаван-Копала-Кришна влезли в брахманизма с насилие, като устояли на голяма съпротива. Че това е така в отношението на Шива свидетелства съществуващата в няколко варианта история за това как Шива е сполучил да му принасят жертви (вж. „Махабхарата”, XII, 284-285). На него наистина му се наложило да осъществи погром над всички ведически богове в отстояване на своето право.
Според Арбман в ритуала Трайамбика-хома Рудра се подканя да подходи към жертвата, по вкусването на която на него му се предлага по-бързо да се отдели от Mujavatah („Шатапатхабрахмана”, II, 6, 12, 14). На Кришна-Копала също му се е наложило да води немалка борба. Като се позовава на химните на „Ригведа” М. Ройдоказва, че превърналият се в Индра Кришна е син на робиня и вдигнал въстание за това, че Индра, в изпълнение на заповед на Праджапати, е смъкнал черната му кожа (1, с., стр. 140). При всички случаи, дори в „Харивамса” са съхранени сказания за борбата на Кришна с Индра. („Харивамса” – „Родът на Хари”, или „Сказание за рода на Кришна е предание за княжеския род на Кришна-Нараяна. Индийската традиция понякога нарича „Харивамса” ХIX-та книга на „Махабхарата”, но тази концепция е малко популярна в Индия, тъй като тя нарушава свещената игра с числото осемнадесет, което принадлежи на Кришна; у европейските санскритолози тя също е непопулярна, тъй като езикът и стилът на „Харивамса” е по-близо до Пураните, отколкото до Епоса). Има предание за Кришна, че е откраднал кравите на Индра. На Индра се принасяли кървави жертви, а вишнуизмът се борил против тях и по такъв начин е лишил Индра от привичните за него жертви. Когато Индра си ги поискал, Кришна казал на своя народ: „Нашите богове са кравите, хълмовете, реките” и затова на Индра му е била отказана жертвата. Индра решил да потопи непокорните, но Кришна вдигнал с една ръка планината (Говардхана /gova + hana – бел. С.С./ – „Отглеждащата кравите”) и единадесет дни я държал над своите стада и пастири, докато Индра не се отказал. Този мотив често се среща във вишнуисткото изкуство.
Шива-Рудра и Нараяна-Кришна са свързани с образа на коня – светложълт, кулест (hari) за Кришна и черен (çyavaçva) за Шива-Рудра; Арбман припомня, че Яма, към когото в късния будизъм преминали много от функциите на Шива, също е владял черните коне.
Пураните поставят царството на Кувер, синът на Шива, в Хималаите, населено с кинари, кимпуруши и якши. Според будистките текстове кинарите и кимпурушите имат конски глави и поради това тези същества се наричат още „ашвамука” – конеглави.
В символиката на „Гита” Кришна-Васудева-Вишну се явява кочияш на Арджуна, т.е. като приема символиката на „Чхандогя-упанишада”, го ръководи посредством манас и индриите; в X глава Кришна, като преценя своите силопроявления (вибхути), се отъждествява с Читраратха. (Пъстра колесница), главата на гандхарвите. Пшилускисближава индийските гандхарви с гръцките кентаври. Той допуска, че самото название произхожда от дравидското ghota – „кон”, изместило санскритското açva. А по отношението на това, че Нараяна се явява в образа на кон, е уместно да припомним още един митологичен образ – на Шалихотра. Името се изписва Çālihotra или Çāligotra (по-рядко). Обикновено то се тълкува по следния начин: (çali – рис, hotra – принасяне, приношение), а онзи на който дават рис е конят. За това митическо същество едва се споменава. Според някои големи специалисти тази дума се споменава само три пъти в „Махабхарата”: в III, 2798 („Нал”, XIX, 28) става дума са един риши, знаменит познавач на конете. В III, 6077 се говори за източника на Шалихотра (Çalihotrasya tirtha). Най-интересно е в XII, 12759 („Мокшадхарма”, гл. 338); Шалихотра тук е наречен син на Капила. В числото на останалите риши той присъства при извършването на ритуала ашваметха: води ритуала като жрец-хотар, а ритуала извършва Брихаспати. Дошлият за жертвата Нараяна тук е наречен Harimedha, което пряко сближава тази глава с първата част на „Брихадараняка-упанишада”. Брихаспати, опитният жрец на боговете, не вижда идващият към жертвата Нараяна и изпада в ярост, размахва жертвената лъжичка, за да удари новия дързък бог, когото той не виждал и не било възможно да види и, както му обясняват неговите синове, успели вече да привлекат към новата секта. Така старото поколение на жреците посрещнало новия бог – ако не с копия, то с тежки жертвени лъжички. Знаменателно е, че тук сам той е и жертва, и онзи, който вкусва жертвата. Harimedha дошъл да вкуси açvamedha, а сред жреците присъствал кон и познавач на коне, името на когото може би следва да се чете наполовина по дравидски Çālighota. Ако допуснем ведно с Пшилуски възможността за изменението на дравидското ghota в gandharva, то още повече би могло да се допусне, че непонятното ghota е било заменено с разбираемото hotra. Зооморфизмът в голяма степен не е присъщ на ведийската религия. Не трябва да се забравя, че главата на глигана, с който Вишну е изобразен в своя подземен храм в Бадари и конската глава, както го изобразяват в „Нараяна”, той е получил от дравидите или от другите народи, населяващи Индия преди идването на ариите. Кришна също се отъждествява с Учшайшрава, първообразът на коня. Но най-важното отъждествяване се изразява с името Hari и преданието за появата на Нараяна като бог с глава на кон, описан в „Нараяна”.
Двата култа са се зародили, изглежда, по едно и също време в края на периода на Упанишадите; съществуват късни вишнуитски (те са повече) и шиваитски упанишади; има две упанишади, само формално свързани с тези богове: с Вишну-Кришна – „Бхагавадгита”, с Шива – „Шветашватара-”. За възгледа на М. Рой и за неговата обосновка на твърдението, че „Гита” не е сектантско произведение и само формално не е причислена към Упанишадите, вж. Въведението към „Бхагавадгита”, изд. 2., 1960, стр. 25 и следв. (тук става дума за руски издания – бел. С.С.). „Гита” и „Шветашватара-упанишада” са били свързвани отдавна, това сближаване може да се счита традиционно и общопризнато. Двата култа са отразени в Епоса на вишнуизма: от осемнадесет пурани десетте вишнуитски („Рамаяна”) са несъмнено произлезли из средите на кшатриите и вишнуизмът в тях е отразен доста по-ярко: цялата „Рамаяна” е посветена на историята на Вишну-Рама, а в „Махабхарата” друг аватар, Вишну-Кришна, е един от главните герои на поемата. Шиваизмът, свързан с кастата на брахманите, е отразен в поемата значително по-слабо, често отрицателно. „Махабхарата” е отразила и съперничеството на боговете, чак до откритото им противопоставяне един срещу друг (ср. напр. книга XII, 344, цялата X книга, където Шива е представен като криещият гнусно престъпление – предателското убийство на спящи хора). В други места на поемата, където е поработила ръката на брахманите, Шива се отъждествява с Вишну и дори тук-там го превъзхожда (особено в книга XIII). В общи линии местата с положителното изображение на Шива са явно по-късни и в основния тон на „Махабхарата” отношението към Шива е отрицателно. Това показва, че в първата половина на първото хилядолетие пр. н. е., когато се е създавала „Махабхарата”, съперничеството на боговете (т.е. на отделните социални групи, символизирани от тях) е било в разгара си. Бхандаркар („Вишнуизмът”, стр. 9) забелязва, че кшатриите от времето на Упанишадите активно са се занимавали с религиозна спекулация и са се считали за първите носители на новото знание. И двата култа са отразени в паметниците на много по-късните епохи – в „Пураните” (средата на първото хилядолетие от н. е.), но е виден и явният превес на вишнуизма: от осемнадесет пурани девет са вишнуитски, а към тях може да се причисли и „Харивамса” (историята на рода Хари), тъй наречената XIX книга на „Махабхарата”, а по същество – деветнадесета пурана. Ако отчетем обема и авторитета на паметниците, то превесът на вишнуизма ще се окаже още по-внушителен.
Двата култа внасят в брахманизма женското начало, слабо изразено в религията на Ведите. Това дало тласък в развитието на религиозния еротизъм, достигнал в някои секти степента на оргиазъм. В това се изразява рязкото преобладаване на шиваизма; никога култът на Шри-Лакшми-Радха във вишнуизма не е стигал степента на развитие на култа на Кали-Дурга-Ума в шиваизма, където мъжкото начало било стеснено на втори план и женското начало започнало да преобладава.
Еротиката във вишнуизма приела също така форма на придворна еротическа поезия, достигнала в крайните си форми почти до порнография, от друга страна тя се изливала в екстатическите химни на алварите и опияняващите киртани на бенгалските мистици.
Еротиката в шиваизма понякога се изразявала в садистическо-мазохистически изтезания, в много жестоки жертви на Ренуците, съпроводени със страшни изтезания на жертвите в оргиастическите ритуали на някои тантрически секти (впрочем подобни оргиастически секти, но с някакъв друг оттенък съществуват и във вишнуизма). Двата култа се сблъскали с ведическата обредност, преди всичко по въпросите на жертвоприношенията, но всеки от тях разрешил този конфликт по свой начин. Вишнуизмът преобразувал ведическата обредност като я е смекчил; ведно с будизма той въстанал против кървавите жертвоприношения и ги заменил с приношения на вода, цветя, плодове (вж. „Бхагавадгита”, IX, 26). Шива с дива злоба поискал жертви само за себе си, разгонил всички други богове и причинил пълен погром върху Дакша – така разказва „Мокшадхарма”. Шиваизмът не само не смекчил кървавите жертвоприношения, но ги засилил, тъй като съживил старата практика на човешките жертвоприношения. Известният химн на „Ригведа”, X, 90, за жертвоприношението на Пуруша (впоследствие отъждествен с Нараяна), не бива да се възприема само символически: съгласно „закона за подобието” на магическото мислене „това, което е долу е подобно на това, което е горе, и онова, което е на върха е подобно на онова, което е долу”. Ако химнът говори за жертвоприношението на небесния Пуруша, то на земята е трябвало да се извърши подобна на небесната жертва – земният ритуал. Лоу указва, че в ранните палийски текстове се утвърждава съществуването на истински човешки жертвоприношения – пурушамедха, наред с ашвамедха (1, с., стр. 205).
Превод: С. Савчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар