ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА Джиду Кришнамурти 1-6

ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНА СВОБОДА

ПРЕДГОВОР

ГЛАВА 1. ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА 2. КАКВО ТЪРСИМ

ГЛАВА 3. ИНДИВИДЪТ И ОБЩЕСТВОТО

ГЛАВА 4. САМОПРИЗНАНИЕТО

ГЛАВА 5. ДЕЙСТВИЕ И ИДЕЯ

ГЛАВА 6. ВЯРАТА

ГЛАВА 7. УСИЛИЕТО

ГЛАВА 8. ПРОТИВОРЕЧИЕТО

ГЛАВА 9. КАКВО Е АЗЪТ?

ГЛАВА 10. СТРАХЪТ

ГЛАВА 11. СКРОМНОСТТА

ГЛАВА 12. ОСЪЗНАВАНЕТО

ГЛАВА 13. ЖЕЛАНИЕТО

ГЛАВА 14. ОТНОШЕНИЯ И ИЗОЛАЦИЯ

ГЛАВА 15. МИСЛИТЕЛЯТ И МИСЪЛТА

ГЛАВА 16. МОЖЕ ЛИ МИСЛЕНЕТО ДА РЕШИ НАШИТЕ ПРОБЛЕМИ

ГЛАВА 17. ФУНКЦИЯТА НА СЪЗНАНИЕТО

ГЛАВА 18. САМОЗАБЛУДАТА

ГЛАВА 19. ЕГОЦЕНТРИЧНАТА ДЕЙНОСТ

ГЛАВА 20. ВРЕМЕ И ТРАНСФОРМАЦИЯ

ГЛАВА 21. ВЛАСТ И ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

1. СЕГАШНАТА КРИЗА

2. ЗА НАЦИОНАЛИЗМА

3. НУЖДАЕМ ЛИ СЕ ОТ ДУХОВНИ ВОДАЧИ

4. ЗА ЗНАНИЯТА

5. ЗА ДИСЦИПЛИНАТА

6. ЗА САМОТАТА

7. ЗА СТРАДАНИЕТО

8. ЗА СЪЗНАВАНЕТО

9. ЗА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

10. ЗА ВОЙНАТА

11. ЗА СТРАХА

12. ЗА СКУКАТА И ИНТЕРЕСИТЕ

13. ЗА ОМРАЗАТА

14. ЗА КЛЮКИТЕ

15. ЗА КРИТИКАТА

16. ЗА ВЯРАТА В БОГ

17. ЗА ПАМЕТТА

18. ОТДАВАНЕ НА ОНОВА, „КОЕТО Е"

19. ЗА МОЛИТВАТА И МЕДИТАЦИЯТА

20. ЗА СЪЗНАНИЕТО И ПОДСЪЗНАНИЕТО

21. ЗА СЕКСА

22. ЗА ЛЮБОВТА

23. ЗА СМЪРТТА

24. ЗА ВРЕМЕТО

25. ЗА ДЕЙСТВИЕТО БЕЗ ИДЕЯ

26. ЗА СТАРОТО И НОВОТО

27. ЗА ДАВАНЕТО НА ИМЕНА

28. ЗА ИЗВЕСТНОТО И НЕИЗВЕСТНОТО

29. ИСТИНА И ЛЪЖА

30. ЗА БОГ

31. ЗА НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ДОСТИГАНЕ ДО ИСТИНАТА

32. ЗА ПРОСТОТАТА

33. ЗА ПОВЪРХНОСТНОСТТА

34. ЗА ТРИВИАЛНОСТТА

35. ЗА СПОКОЙНОТО СЪЗНАНИЕ

36. ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА

37. ЗА ОБЪРКАНОСТТА НА СЪЗНАНИЕТО

38. ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯТА



Основната теза на учението на Дж. Кришнамурти е, че главният проблем на всеки човек може да се реши само по един начин - за себе си и чрез себе си, чрез самопознанието. Самата идея да водиш някого е антисоциална и антидуховна. При човека, упражняващ водачеството, то задоволява страстта за власт; при тези, които са водени, то задоволява желанието за сигурност и увереност. Гуруто дава един вид опиум.



За автора

ДЖИДУ КРИШНАМУРТИ (12 май 1895 - 17 февруари 1986), роден от родители индийци, получава образование в Англия и живее в Охай, Ка­лифорния, САЩ. През 1922 г. преживява духовния си „процес", който продължава и след това. Той казва: „Истината е страна без пътеки и вие не можете да я достигнете по никаква пътека, чрез никаква рели­гия или секта... Единствената ми грижа е да освободя човека безусловно". Той заявява, че не принадлежи към никаква каста, народност или религия и че не е обвързан с тради­циите.

Той пътува по света и изнася спонтанни беседи пред големи зали, пълни със слушатели, до края на живота си на 90-годишна възраст. Кришнамурти смята, че човека трябва да се освободи от страха, обусловеността, авторитета и догмата чрез самопознанието, което ще доведе до установяване на ред и психологическа трансформация. Разкъсваният от конфликти, изпълнен с насилие свят, не може да се трансформира в свят на доброта, любов и съчувствие от никакви политическа, социални или икономически стратегии. Той може да се промени само чрез преобразуването на индивида, което се постига чрез собствено самонаблюдение, без напътствието на духовни водачи или на организираната религия. Отхвърлянето на всякакъв духовен и психологически авторитет е ос­новна тема в беседите му. Той подчертава непрекъснато: „Ние трябва да сме съвсем наясно по този въпрос от самото начало. Не се изисква вяра, няма последователи, нито култ, нито пък каквото и да било убеж­даване в някаква насока; затова само така можем да се срещнем на една и съща основа, на едно и също ниво. Тогава можем заедно да наблюдаваме изключителния феномен на човешкото съществуване,"

Значимостта на Кришнамурти като оригинален философ привлече вниманието на нетрадиционни и традиционни мислители и философи. Водачи на различни религиозни организации провеждат дискусии с него, на които той повтаря основната си идея, че авто­ритетът под каквато и да било форма - религиозен, психологически или политически - е препятствие да се види истината. След като слуша една беседа на Кришнамурти през 1961 г. Олдъс Хъксли казва: „Като че ли присъствах на проповед на Буда - такава сила, такава вътрешна убеденост..." Дейвид Бом, специалист по теоретична физика и приятел на Айнщайн, признава, че в учението на Кришнамур­ти вижда паралел със собствената си революционна теория във физиката. Това довежда до срещи и разговори между двамата в продължение на години и спомага за изграждането на мост между така на­речения мистицизъм и науката. Други учени смятат, че разсъжденията му по въпросите на времето, мисленето и смъртта подтикват към дълбок размисъл.

Кришнамурти основава много училища в Индия, Англия и САЩ, където прилага възгледите си, че образованието трябва да наблегне върху цялостното възпитание на ума и сърцето, а не само на академичната интелигентност. „Явно училището е място, където изуча­ваме целостта, тоталността на живота. Академичното качество е абсолютно необходимо, но училището означава много повече от това. То е мястото, където учителят и ученикът заедно изучават не само външния какъв свят, света на познанието, но и собственото си мислене и поведение." В разговорите си с учители и ученици той непрекъснато подчертава разбирането, че само освободеното от собствената си обусловеност съзнание може да изучава истински.

Той основа фондации в Индия, Европа и САЩ с цел да не се допус­не изопачаване на учението му и за неговото разпространение, без някой да има право да интерпретира или да обожествява учението ши личността му.



За книгата

„ПЪРВАТА и ПОСЛЕДНА СВОБОДА" е първата значима книга, издадена от Кришнамурти, един от големите учители на нашето време. Публикувана е в отговор на молбите, получени от целия свят да се представи изчерпателно в книга учението на Кришнамурти.

Както Олдъс Хъксли подчертава в предговора на книгата, основната теза на учението му е, че главният проблем на всеки отделен човек може да се реши само по един начин - за себе си и чрез себе си. Почти във всяка глава, независимо от третираната тема (за национализма, за дисциплината, за молитвата, за естеството на аза), това е основната идея. Религиите, догмите и колективните решения никога не са подходящи. „Има надежда в хората, а не в обществото, не в системите, организираните религиозни системи, надежда има във вас и в мен. Когато цитирате Бхагавад Гита, Библията или някоя китайска свещена книга, вие просто повтаряте, нали? А това, което повтаряте, не е истината. То е лъжа, защото истината не може да бъде повторена." Човек стига до вечната действителност, върху която се крепи съществуването му, не чрез вярата в символите на другите, а чрез самопознанието. Хората с добра воля не трябва да следват формули, защото формулите водят неизбежно до „сляпо" мислене. Пристрастяването към формулите е почти всеобщо. Това е неизбежно, защото нашата възпитателна система е основана на принципа какво да се мисли, а не на как да се мисли. Тази забележителна книга с коментарите на Кришнамурти по най-същностните въпроси на живота -за любовта и секса, за страха и властта, за истината и лъжата, за смъртта и бога... - непрестанно трасира пътя на мъдростта като път към свободата - към освобождаване от егоцентричната обвързаност и шаблоните на мислене, наложени от обществото.


ПРЕДГОВОР

Олдъс Хъксли

ЧОВЕКЪТ Е АМФИБИЙНО СЪЩЕСТВО, което живее едновременно в два свята - в дадения му и в сътворения от него, в света на материята, живота и съзнанието и в света на символите. Когато мислим, ние използваме множество различни символи-системи: езикови, математически, образни, музикални, ритуални. Без тези символи-системи нямаше да имаме изкуство, наука, закони, философия; нямаше да имаме дори зачатъци на ци­вилизация: с други думи, щяхме да бъдем животни.

Символите, следователно, са крайно необходими. Но симво­лите могат да бъдат и фатални, както го показва съвсем ясно историята на нашата и всички предходни епохи. Да вземем, нап­ример научната област от една страна и областта на политиката и религията от друга. Мислейки и действайки посредст­вом една група символи, ние успяхме в малка степен да разберем и овладеем първичните природни сили. Мислейки и действайки с друга група символи, ние използваме тези сили като инстру­менти за масови убийства и колективно самоубийство. В пър­вия случай обяснителните символи бяха добре избрани, внима­телно анализирани и постепенно приспособени към възникващите факти на физическото съществуване. Във втория случай лошо избраните символи въобще не бяха подложени на пълен ана­лиз и преформулирани, за да хармонизират с пораждащите се факти на човешкото съществуване. Още по-лошо, тези заблуждаващи символи бяха третирани навсякъде с напълно незаслужено уважение, като че ли по някакъв тайнствен начин те бяха по-реални от действителността, за която се отнасяха. В контек­ста на религията и политиката думите не се смятат за означаващи неща и събития, макар и неподходящо; обратно, нещата и събитията се смятат за особени пояснения на думите.

Досега символите се използваха реалистично само в тези об­ласти, които не смятаме за изключително важни. Във всяка си­туация, засягаща нашите по-дълбоки импулси, ние настояваме да използваме символите не само нереалистично, а и идолопоклоннически, дори по безумен начин. В резултат на това ние можехме да извършваме хладнокръвно и за дълги периоди от време такива действия, на каквито животните са способни само за крат­ки моменти и в крайни състояния на ярост, желание или страх. Понеже използват и обожават символите, хората могат да ста­нат идеалисти; а като идеалисти могат да превърнат живо­тинската моментна алчност в грандиозния империализъм на Роудз или Дж. П. Морган; животинската моментна склонност към малтретиране в сталинизъм или Испанската инквизиция; живо­тинската моментна привързаност към собствената терито­рия в пресметливото безумие на национализма. За щастие те могат също да трансформират животинската моментна доб­рота в благотворителността за цял живот на Елизабет Фрай или Венсан дьо Пол; животинската моментна привързаност към самката и малките в разумното и постоянно сътрудничество, което досега се оказва достатъчно силно, за да спасява света от последиците на другия, разрушителния вид идеализъм. Ще може ли то да продължи да спасява света? На този въпрос няма как да се отговори. Можем да кажем само, че когато идеалистите на национализма притежават атомна бомба, шансовете на идеа­листите на сътрудничеството и благотворителността силно намаляват.

Дори и най-добрата готварска книга не може да замени и най-лошия обяд. Този факт изглежда достатъчно ясен. Въпреки това от векове най-задълбочените философи, най-учените теолози допускаха грешката да отъждествяват своите чисто вербални конструкции с фактите, или още по-огромната грешка да си въобразяват, че символите са по-реални от това, което означават. Тяхното боготворене на думата не минава без протести. „Само духът дава живот, казва Св. Павел; буквата убива". „А защо -пита Екхарт - защо бърборите за Бог? Каквото и да кажете за Бог е невярно." На другия край на света авторът на една от сутрите на „Махаяна" твърди, че „истината никога не е била проповядвана от Буда, който смята, че вие трябва да я откри­ете в себе си". Такива изказвания се смятаха за силно подривни и порядъчните хора ги пренебрегваха. Странното, идолопоклонническо надценяване на думите и емблемите остана непокътна­то. Религиите западнаха; но старият обичай да се формулира и налага вярата в догми се запази даже между атеистите.

През последните години специалистите по логика и семантика извършиха задълбочен анализ на символите, с които мис­лят хората. Лингвистиката се превърна в наука и човек може да изучава предмета, който покойният Бенджамин Урф нарече металингвистика. Всичко това е много хубаво, но не е достатъч­но. Логиката и семантиката, лингвистиката и металингвистиката са чисто интелектуални дисциплини. Те анализират раз­личните начини, правилни и неправилни, значими или не, чрез ко­ито думите могат да се свържат с нещата, процесите и явлени­ята. Но те не предлагат упътване в много по-фундаменталния проблем за отношенията на човек в неговата психофизическа цялост от една страна, с неговите два свята, на фактите и на символите, от друга страна.

Проблемът е решаван многократно от отделни мъже и жени в различни райони и в различни исторически периоди. Но когато са говорили или писали, тези личности не са създавали системи - защото са знаели, че всяка система е постоянно изку­шение да се вземат символите прекалено сериозно, да се обърне повече внимание на думите, отколкото на реалностите, които думите би трябвало да означават. Тяхната цел никога не е била да предлагат готови обяснения и панацеи; а е била да накарат хо­рата да поставят диагноза и да излекуват собствените си не­щастия, да ги накарат да отидат там, където човешкият проб­лем и решението му се предоставят непосредствено на опита.

В този том от избрани произведения и записани беседи на Кришнамурти читателят ще намери ясно, съвременно изложение на основния човешки проблем заедно с поканата всеки да го реши по единствения възможен начин - за себе си и чрез себе си. Колективните решения, на които мнозина възлагат всичките си надежди и вяра, са неподходящи. „За да разберем мъката и бър­котията, съществуващи вътре в самите нас и в света, ние първо трябва да намерим яснота в себе си, а тази яснота идва с пра­вилното мислене. Тази яснота не може да се организира, защото не може да бъде обменена. Организираното групово мислене е само повторение. Яснотата не е резултат на вербално твърде­ние, а на интензивно самоосъзнаване и правилно мислене. Правил­ното мислене не е резултат от култивиране на интелекта, нито пък е нагаждане към образеца, колкото ценен и благороден да е той. Правилното мислене идва със самопознанието. Без да разберете себе си, вие нямате основа за мисъл; без самопознание това, което мислите, е невярно“.

Тази фундаментална тема се развива от Кришнамурти пасаж след пасаж. „Надежда има в хората, не в обществото, не в систе­мите, организираните религиозни системи, надежда има във вас и в мен.“ Организираните религии с техните посредници, све­щени книги, догми, йерархии и ритуали предлагат само фалшиво решение на основния проблем. „Когато цитирате Бхагавад Гита, Библията или някоя китайска свещена книга, вие просто повтаряте, нали? А това, което повтаряте, не е истината. То е лъжа, защото истината не може да бъде повторена.“ Лъжата може да бъде раздухвана, повтаряна и разпространявана, но не и истината; а когато повтаряте истината, тя престава да бъде истина и затова свещените книги не са важни. Човек стига до вечната действителност, върху която се крепи съществуване­то му, не чрез вярата в символите на другите, а чрез самопозна­нието. Вярата в пълната адекватност и висша стойност на ко­ито и да е натрапени символи-системи води не до освобождение, а до историята, до повторението на старите бедствия. „Вярата неизбежно разделя. Ако вярвате или търсите сигурност във вашата лична вяра, вие се отделяте от онези, които търсят сигурност в друг вид вяра. Всички организирани вярвания са основани на разделението, въпреки че може да проповядват братство.“ Човек, който е разрешил успешно проблема за отно­шението си с двата свята на фактите и символите, е човек, който няма вярвания. С оглед на проблемите в практическия жи­вот той използва поредица работни хипотези, които служат за целите му, но не се приемат по-сериозно от който и да било друг уред или инструмент. По отношение на близките, които са му скъпи, и на действителността, на която се крепят те, той има непосредственото преживяване на любов и проникно­вение. За да се защити от вярванията, Кришнамурти „не е чел никаква религиозна литература, нито Бхагавад Гита, нито Упа-нишадите". Ние даже не четем свещени книги; четем любимите си вестници, списания и детективски романи. Това означава, че подхождаме към кризата на нашето време не с любов и проник­новение, а „с формули и системи“ - при това доста лоши форму­ли и системи. Но „хората с добра воля не трябва да следват фор­мули", защото формулите водят неизбежно само до „сляпо мис­лене". Пристрастяването към формулите е почти всеобщо. Това е неизбежно, защото „нашата възпитателна система е ос­нована на принципа какво да се мисли, а не на как да се мисли". Ние сме възпитани като вярващи и практикуващи членове на ня­каква организация - комунистическа или християнска, мюсюл­манска, индуистка, будистка или фройдистка. Следователно „вие отговаряте на предизвикателството, което е винаги ново, според стария модел и затова вашият отговор няма съо­тветната валидност, новост, свежест. Ако реагирате като католик или комунист, вие реагирате съгласно една шаблонна ми­съл, нали? Затова вашата реакция е без значение. И не е ли създа­ден този проблем от индуиста, мюсюлманина, будиста, христи­янина. Тъй както новата религия е боготворене на Държавата, така старата религия беше боготворене на една идея“. Ако реа­гирате на предизвикателството според старите си нагласи, ре­акцията ви няма да ви позволи да разберете новото предизвика­телство. Следователно това, което „човек трябва да направи, за да посрещне новото предизвикателство, е да се оголи напълно, да отхвърли изцяло произхода и средата си и да посрещне предизвикателството по нов начин“. С други думи, символите не бива никога да се издигат до ранга на догми, нито пък систе­мата да се смята за нещо повече от временно удобство. Вярата във формулите и действията съгласно тях не могат да ни доведат до решението на нашия проблем. „Само чрез творческо раз­биране на самите нас може да се създаде творчески, щастлив свят, свят в който идеите не съществуват“. Светът, в който идеите не съществуват, ще бъде щастлив свят, защото ще бъде свят без мощните обуславящи сили, които принуждават хората да предприемат несвойствени действия, свят, без смя­тани за свещени догми, в името на които се оправдават най-ужасните престъпления и най-големите безумия се рационализи­рат пресметливо.

Възпитание, което ни учи не как, а какво да мислим, е възпи­тание, нуждаещо се от управляваща класа от пастори и господа­ри. Но „самата идея да водиш някого е антисоциална и антидуховна". При човека, упражняващ водачеството, то задоволява страстта за власт; при тези, които са водени, то задоволява желанието за сигурност и увереност. Гуруто дава един вид опи­ум. Но може да го питате: „А какво правите вие? Вие не дейст­вате ли като наш гуру?“ Кришнамурти отговаря: „Разбира се, че не действам като ваш гуру, защото преди всичко не ви предла­гам никакво удовлетворение. Аз не ви казвам какво трябва да правите в момента или всеки ден, само ви посочвам нещо; вие можете да го приемете или да го отхвърлите, зависи от вас, не от мен. Аз не искам нищо от вас, нито вашето обожание, нито вашите ласкателства, нито вашите обиди, нито вашите бого­ве. Аз казвам: „Това е факт; приемете го или го отхвърлете.“ А повечето от вас ще го отхвърлят по явната причина, че не на­мират удовлетворение в него.“

Какво точно предлага Кришнамурти? Какво е това, което можем да приемем, ако желаем, но по всяка вероятност ще предпо­четем да отхвърлим? Както вече видяхме, то не е система от схващания, каталог от догми, поредица от поднесени наготово понятия и идеали. То не е нито водачество, нито посредничество, нито духовно напътстване, нито даже пример. То не е нито ритуал, нито църква, нито система от правила, нито възвисяване или някаква друга форма на вдъхновяващи дрънканици.

Може би то е самодисциплина? Не, защото самодисциплина­та не е начин, по който може да се реши нашият проблем, как­то показват голите факти. За да намери решението, съзнание­то трябва да се отвори за действителността, трябва да пос­рещне дадеността на външния и вътрешния свят без предразсъ­дъци или ограничения. (Службата на Бог е съвършена свобода. Обратното, съвършената свобода е служба на Бог.) Като става дисциплинирано, съзнанието не претърпява радикална промяна, то е пак стария аз, но „обвързан, поставен под контрол".

Самодисциплината влиза в списъка на нещата, които Криш­намурти не предлага. Възможно ли е тогава това, което той предлага, да е молитвата? Отново отвръщаме отрицателно. „Молитвата може да ви донесе отговора, който търсите; но този отговор ще идва от вашето подсъзнание или от общия ре­зервоар, от хранилището на всички ваши нужди. Отговорът не е тихият глас на Бога". Кришнамурти продължава: „Помислете какво става, когато се молите. Чрез постоянното повтаряне на дадени фрази и чрез контролиране на мислите съзнанието ста­ва спокойно, нали? Поне съзнателното ниво става спокойно. Вие коленичите, както правят християните, или седите, както правят индуистите, и повтаряте, и повтаряте, а чрез това повторение съзнанието ви става спокойно. В спокойствието се съдържа внушение за нещо. Това внушение за нещо, за което сте се молили, може да идва от подсъзнанието или да е отклик на ва­шите спомени. Но то със сигурност не е глас на действител­ността; защото гласът на действителността трябва сам да стигне до вас; той не може да бъде повикан, вие не можете да му се молите. Не можете да го примамите във вашата тясна клетка с извършването на пужа, бхажан[1] и всичко останало, с предлагането на цветя, с предразполагането му във ваша полза, чрез самопотискане или подражаване на други. След като овладе­ете похвата да успокоявате съзнанието чрез повторение на думи и да получавате подсказване в това спокойствие, има опас­ност - освен ако не внимавате откъде идват тези намеци - да бъдете обсебени и тогава молитвата става заместител на тър­сенето на Истината. Ще получавате това, за което молите, но то няма да бъде истината. Ако искате и ако се молите, ще полу­чите, но накрая ще платите за това."

От молитва преминаваме към йога и разбираме, че йога е друго от нещата, които Кришнамурти не предлага. Защото йога е концентрация, а концентрацията е изключване. „Вие из­дигате стена на съпротива чрез концентрацията върху една мисъл, която сте избрали, и се опитвате да отблъснете всички други." Това, което обикновено се нарича медитация, е просто „Култивиране на съпротива, на изключителна концентрация върху една избрана от нас идея". Но какво ви кара да избирате? „Какво ви кара да кажете, че нещо е добро, вярно, благородно, а останалото не е? Явно изборът се основава на удоволствието, наградата или постижението; или е просто реакция на собстве­ната ни обусловеност или традиции. Защо избирате въобще? Защо не изследвате всяка мисъл? Когато се интересувате от множеството, защо избирате една? Защо не изследвате всеки интерес? Защо вместо да създавате съпротивление, не се зани­мавате с всеки интерес, когато се появи, а се концентрирате само върху една идея, един интерес? Все пак вие сте изградени от много интереси, вие имате много маски, съзнателни или не­съзнателни. Защо избирате една, а отхвърляте всички остана­ли, в борбата с които изразходвате цялата си енергия, създава­те съпротивление, конфликти и търкания. Докато ако обмисля­те всяка мисъл при появяването й - всяка мисъл, не само някои от тях - тогава няма изключване. Но е трудно да се изследва всяка мисъл. Защото докато гледате една, се промъква друга. Но ако осъзнавате без доминация или оправдание, ще видите, че докато оглеждате тази мисъл, няма да се натрапва никаква друга мисъл. Само когато осъждате, сравнявате или приравнявате, се появяват други мисли."

„Не съди, за да не бъдеш съден." Това поучение от Библията се отнася за отношенията ни със самите нас не по-малко, отколкото за отношенията ни с другите. Там, където има осъждане, където има сравнение и преценяване, непредубедеността липс­ва; не може да има свобода от тиранията на символите и систе­мите, няма спасение от миналото и средата. Самонаблюдението с предварително определена цел, личният анализ в рамките на някакъв традиционен кодекс, на някакъв сбор от смятани за свещени постулати, не могат да ни помогнат. В живота има трансцендентна спонтанност, „творческа Действителност", както я нарича Кришнамурти, която се разкрива като иманент­на, само когато съзнанието на възприемащия е в състояние на „будна пасивност", на „безалтернативно осъзнаване". Преценката и сравнението ни обвързват безвъзвратно с двойственост­та. Само безалтернативното осъзнаване може да доведе до недвойственост, до помирение на противоположностите във все­общо разбиране и пълна любов. Ата et fac quod ris. Ако обичате, можете да направите каквото пожелаете. Но ако започнете да вършите това, което искате, или да вършите това, което не искате, в подчинение на някаква традиционна система или пред­стави, идеали и забрани, вие никога няма да обичате. Освобождаващият процес трябва да започне с безалтернативното осъзна­ване на това, което желаете, и на вашите реакции на система­та от символи, която ви казва, че трябва или не трябва да же­лаете. Чрез това безалтернативно осъзнаване, което прониква през последователните слоеве на аза и подсъзнанието, ще дойдат любовта и разбирането, но от друг порядък, различен от този, с който обикновено сме запознати. Това безалтернатив­но осъзнаване - във всеки момент и при всички обстоятелства в живота - е единствената ефективна медитация. Всички дру­ги форми на йога водят или до сляпо мислене, което е резултат на самодисциплина, или до някакъв вид самопричинен екстаз, някаква форма на фалшиво самадхи[2]. Истинското освобождение е „вътрешна свобода на творческата Действителност". То „не е дар, а трябва да се открие и изпита. То не е притежание, при­добито за себе си, за самопрослава. То е състояние на съществу­ване, като тишина, при която няма постигане, в която има пълнота. Тази сьзидателност може да не търси изражение, тя не е талант, който желае външно проявление. Не е необходимо да сте голям художник или да имате публика; ако ги търсите, ще пропуснете вътрешната действителност. То не е дар, нито резултат на таланта; то трябва да се намери, това вечно съкровище, където мисълта се освобождава от страстите, злата воля и невежеството, където мисълта се освобождава от свет­ското и от личния стремеж да бъдеш. То трябва да се изпита с правилно мислене и медитация." Безалтернативното самоосъзнаване ще ни доведе до творческата действителност, която подчертава всички наши разрушителни преструвки, до спокой­ната мъдрост, която е винаги там въпреки невежеството, въп­реки знанието, което е просто невежество под друга форма. Знанието е въпрос на символи и много често става препятствие за мъдростта, за разкриването на аза във всеки отделен мо­мент. Съзнание, постигнало спокойствието на мъдростта, „ще познае съществуването, ще знае какво е да обичаш. Любовта не е нито лична, нито безлична. Любовта е любов и не може да бъде определена или описана от съзнанието като изключителна или включваща всичко. Любовта е собствената си вечност; тя е ис­тинското, висшето, неизмеримото."


ГЛАВА 1. ВЪВЕДЕНИЕ

МНОГО Е ТРУДНО ДА ОБЩУВАМЕ един с друг, дори когато се познаваме добре с някого. Аз може да използвам думи, които имат за вас доста различно значение от онова, което те имат за мен. Може да има разбирателство между вас и мене, само когато се срещнем на едно и също ниво, по едно и също време. Това става, само когато между хората, между съпруг и съпруга, между приятели съществува истинска обич. Тогава е възможно истинско общуване. Моментално разбирателство се постига, когато се срещнем на едно и също ниво, по едно и също време.

Трудно е да общуваме с някого непосредствено и ефективно, така че да можем да действаме задружно. Използвам прост, а не специален език, защото смятам, че специалните изрази не могат да ни помогнат да решим нашите трудни проблеми. Ето защо няма да използвам никакви специални термини, нито от психо­логията, нито от науката. За щастие не съм чел нито психоло­гически, нито религиозни книги. Искам с помощта на прости думи от всекидневния език да ви говоря за неща, които имат дълбоко значение, но и това ще бъде трудно, ако не знаете как да слушате.

Слушането е изкуство. За да може човек да слуша истински, трябва да се откаже от своите предубеждения, от предварител­но изработените представи, от всекидневната дейност. Кога­то човека е в състояние, при което може да възприема онова, ко­ето му се казва, тогава му е лесно да разбира. Той слуша, когато е съсредоточил вниманието си. За съжаление повечето от нас се заобикалят със стена, когато слушат - стена от предубеждения, било то религиозни или духовни, психологически или научни, от дневните си тревоги, желания и страхове. И това е стената, която ни заобикаля, когато слушаме. Така всъщност чуваме нашите собствени шумове или звуци, а не онова, което ни казват. Извън­редно трудно е да оставим настрана нашите навици, предубеж­дения, склонности и нашата съпротива, така че да стигнем от­въд думите, да слушаме така че веднага да разберем онова, което ни казват. Това ще бъде едно от затрудненията ни.

Ако по време на настоящите беседи чуете нещо, което про­тиворечи на вашия начин на мислене или вярвания, не се проти­вопоставяйте, а слушайте. Може да сте прави, а аз да греша, но когато се слушаме един друг и когато разглеждаме нещата заед­но, тогава можем да установим каква е истината. Никой не може да ви даде истината. Вие сами трябва да я откриете, а за да я откриете, трябва съзнанието ви да бъде в състояние, при което непосредствено възприемате нещата, А няма непосредс­твено възприемане, когато се съпротивлявате, пазите се и се триете. Разбирането идва едва когато осъзнаем онова, което е. Началото на мъдростта е знанието за това което е, което е истинско и действително, без да го интерпретираме, без да го осъждаме или оправдаваме. Пропускаме истината, когато започ­нем да интерпретираме и да представяме нещата според усло­вията, при които се намираме и според нашите предубеждения. Същото е и при научните изследвания. За да открием какво точ­но представлява дадено нещо, трябва да го изследваме. Не мо­жем да го обясним според настроението си. По същия начин, ако гледаме, наблюдаваме, слушаме и осъзнаем онова, което е, тога­ва проблемите ще бъдат решени. И точно това желаем да пос­тигнем с настоящите беседи. Ще ви покажа какво е без да ви го обяснявам според вкуса и желанията си. А вие не трябва да си го обяснявате и интерпретирате в светлината на своето обуче­ние и възпитание.

Не е ли възможно да имаме съзнание за нещата такива, каквито са? Като започнем оттук, сигурно ще можем да стигнем до разбирателство. Когато стигнем до онова, което е, потвърдим го, имаме съзнание за него, тогава няма да има повече борби. Ако знам, че съм лъжец и това е факт, който признавам и осъзнавам, тогава борбата свършва. Да признаваш, да осъзнаваш какъв си, означава, че си в началото на мъдростта, в началото на разбира­нето, което ни освобождава от времето. Привнасянето на фактора време, времето не в хронологическия смисъл, но като сре­да, като психологически процес, процес на съзнанието, е пагубно и води до объркване.

Значи, ние можем да стигнем до разбирането за същността на онова, което е, когато го признаем без да го осъждаме, без да го оправдаваме, без да го уточняваме. Когато осъзнаем в какви ус­ловия, в какво състояние се намираме, започва нашето освобождение. Човек който не осъзнава положението си и борбата, която води, се опитва да бъде нещо различно от това, което е и си изработва навици, Така че трябва да помним, че искаме да изслед­ваме онова, което е, да го проучим, да осъзнаем действително­то, без предубеждение, без обяснения. Необходими са необикновено остър ум, необикновено чувствително сърце, за да осъзнаем и да проследим онова, което е, защото то е в непрекъснато движение, непрекъснато се променя и ако съзнанието е привързано към някакво вярване или представа, то престава да търси, да следва непрестанното движение на онова, което е. С положителност това, което е не е статично - то непрекъснато се движи, както ще разберете, ако го наблюдавате отблизо. За да можете да го следите, трябва да имате остър ум и чувствително сърце, а няма да ги имате, ако съзнанието ви е статично, привързано към дадено вярване, предубеждение и обяснение, Ум и сърце, които са сухи, не могат бързо и леко да следват онова, което е.

Струва ми се, човек съзнава без много умуване и без много приказки, че съществуват както личен, така и колективен хаос, объркване и страдание. Не само в Индия, а и в целия свят - в Ки­тай, Америка, Англия, Германия мъката нараства. Тя не е само на­ционална, не е само туй, а е навсякъде по света. Страданията са много тежки и не са само лични, а и колективни. Това е светов­на катастрофа и би било абсурдно, ако я ограничим до дадена географска област, до оцветена част на картата. Тогава няма да разберем в пълна мяра значението на това както лично, така и световно страдание. Какво трябва да направим, когато разбе­рем тази беда? Как трябва да реагираме?

Хората страдат поради политически, социални и религиозни причини. Цялата ни психика е объркана и ние не можем да разчи­таме на нашите политически, социални и религиозни водачи. Всички книги са загубили своето значение. Може да се обърнете към Бхагавад Гита, към Библията или към последните трудове в областта на политиката или психологията и ще откриете, че те са загубили своето звучене, своята истина, че са се превърнали просто в думи. Самият вие, който повтаряте техните думи, сте объркан и несигурен. Простото повтаряне на думи не ви казва нищо. Поради тази причина думите и книгите са загубили сво­ята стойност. Или казано по друг начин, като цитирате Библи­ята, или Маркс, или Бхагават Гита, когато самият вие сте неси­гурен и объркан, думите, които повтаряте, се превръщат в лъжа, написаното в книгите се превръща просто в пропаганда, а пропагандата не е истината. Така че когато повтаряте думи, вие преставате да разбирате какво е състоянието ви. Вие прос­то прикривате зад авторитетни думи собственото си объркване. Онова, което се опитваме да направим, е да разберем това объркване, а не да го скрием зад цитати. Какво е вашето отно­шение към това? Какво е отношението ви към този необикновен хаос, към това объркване, към това несигурно съществуване. Мислете по този въпрос, докато го разискваме. Следете не мои­те думи, а живата мисъл у вас. Повечето от нас са навикнали да бъдат зрители, а не участници. Четем книги, но никога не пишем книги. За нас е станало традиция, национален и всеобщ навик да бъдем зрители, да гледаме футболната игра, да наблюдаваме по­литиците и да слушаме ораторите. Ние сме хора, които стоят и наблюдават отвън, хора загубили творческата си енергия. Ето защо ни се иска да бъдем дейни, да бъдем участници.

Ако сте само наблюдатели, ако сте само зрители, до вас въоб­ще няма да достигне значението на тези разсъждения, защото това не е лекция, която просто можете да слушате по инерция. Аз няма да ви дам сведения, които можете да намерите в някоя енциклопедия. Това, което ще се опитаме да направим, е да проследим нашите мисли, да проследим колкото се може по-дълбоко внушенията и реакциите на нашите чувства. Затова, моля ви, установете какво е вашето отношение към тези проблеми, към страданието, не онова, което другите казват за тях, а как откликвате самият вие. Ще отвърнете с безразличие, ако има­те полза от страданието, от хаоса, ако извличате печалба от тях, независимо дали ползата е икономическа, социална, политическа или психологическа. Това ще означава, че нямате нищо про­тив хаосът да продължи. Явно, колкото повече неприятности има в света, колкото по-хаотичен е той, толкова повече човек търси сигурност. Не сте ли го забелязали? Когато в света има психологическо или каквото и да е друго объркване, вие се обграждате с нещо, което ви дава сигурност - било то банкова сметка или някаква идеология, или се отдавате на молитви, хо­дите в храма. Всичко това е бягство в света. Все повече и пове­че секти и повече „изми" се появяват. Защото колкото по-голя­мо е объркването, толкова повече имате нужда от водач, от някой, който ще ви изведе от тази бъркотия! Обръщате се към религиозни книги, модни пророци или действията ви се ръководят от някоя идеология, която смятате, че може да реши проб­лемите - лява или дясна идеология. Точно така става.

В момента, в който осъзнаете объркването и онова, което е, вие започвате да се опитвате да избягате от него. Най-лоши са онези секти, които предлагат система от идеи за разрешава­не на икономическите, социалните и религиозните страдания, защото не човек, а дадена идея, независимо дали е религиозна, лява или дясна, става важна и вие сте готови за спасението на идеята да принесете човечеството в жертва и точно това става сега в света. Това не е просто мое обяснение. Огледайте се внимателно и ще видите какво точно се случва в света. Ста­нала е важна системата, а ние, хората, вие и аз, сме загубили зна­чението си. Онези, които контролират идеите, било то рели­гиозни или социални, леви или десни, властват над нас, управля­ват и принасят в жертва индивида. Точно това става.

А каква е причината за това объркване, за съществуващите страдания? Как започват тези страдания - не само вътрешно­то, но и външното страдание, страхът, че ще започне трета световна бойна? Какви са причините? Без съмнение, всичко това означава, че моралните и духовните ценности са се провалили и че се налагат сетивните ценности, ценностите, изработени от ръката и ума. Какво се получава, когато нямаме други ценнос­ти, освен ценностите за сетивата, ценностите на произведе­нията на ума, на ръката или на машината? Колкото по-голямо значение отдаваме на сетивните ценности, толкова по-голямо е объркването, нали е така? И отново, това не са мои теории. Не е необходимо човек да цитира книги, за да установи, че ваши­те ценности, вашите богатства, икономическото и социално­то ви съществуване са основани на неща, направени от ръката и ума. Така че ще живеем и действаме потопени в сетивни цен­ности, което означава, че творенията на ума, на ръката и ма­шината са станали важни. А когато тези неща придобият важно значение, вярата започва да играе господстваща роля в света, не е ли така?

Така че, придаването на все по-голямо значение на сетивни­те ценности причинява обърканост, а когато сме в състояние на обърканост, ние се опитваме да го преодолеем, използвайки различни средства - религиозни, икономически, социални, чрез амбицията, чрез властта, или като търсим смисъла на действи­телността. Но истинското е наблизо, не е необходимо да го търсите. Човек, който търси истината, няма никога да я наме­ри. Истината е в това, което е - и в това се състои красота­та. Но ако човек се захване да я преследва, да я търси, той започ­ва да се бори, а борещият се не е в състояние да разбира. Ето защо трябва да бъдем спокойни, наблюдателни, пасивно нащрек. Виждаме, че нашият живот и нашите действия са винаги в по­лето на разрухата, в полето на мъката. Объркването и хаосът винаги ни заливат като вълни. Няма почивка в бъркотията на съществуванието.

Каквото и да правим в наше време, то изглежда води до хаос, до печал и нещастие. Погледнете собствения си живот и ще видите, че ние винаги живеем на ръба на скръбта. Нашата работа, нашата обществена дейност, нашата политика, различните международни конференции за запазване на мира само причиняват нови бойни. Разрухата следва живота по дирите, всичко, ко­ето правим, води до смърт. Такава е действителността.

Можем ли веднъж завинаги да спрем страданието и да се из­тръгнем от вълната на объркване и скръб? Велики учители като Буда и Христос са се появили, приели са вярата, освободили са се от объркването и скръбта. Но те не са успели да сложат край на мъката, не са успели да сложат край на объркването. Объркването продължава, скръбта остава. Ако вие, които виждате съществуващото социално и икономическо объркване, целия хаос и нещастие, се оттеглите в онова, което се нарича религиозен живот и напуснете света, може би ще почувствате, че сте се присъединили към тези велики учители. Но светът ще си оста­не изпълнен с хаос, нещастия и унищожение, с непрекъснатите страдания на бедните и богатите. Така че вашият и моят проб­лем е как можем незабавно да се освободим от това страдание. Ако живеейки в този свят, откажете да бъдете част от него, ще помогнете и на други да се измъкнат от хаоса - не в бъдеще­то, не утре, а сега. Това, без съмнение, е нашият проблем. По всяка вероятност приближава война, още по-унищожителна и по-ужасна война. Явно не можем да я спрем, защото факторите, които я пораждат, са много силни. Но нали вие и аз можем непос­редствено да усетим объркването и страданието? Щом е така, ние сме в състояние да събудим и в другите същото чувство за истината. С други думи, можем ли незабавно да се освободим? -защото това е единственият начин да излезем от страдание­то. Прозорливостта е нещо, което действа само в настоящия момент. Ако кажете: „Ще го направя утре", вълната на обърква­нето ще ви настигне и тогава ще си останете участник в него. Възможно ли е да стигнете до състояние, при което непос­редствено можете да видите истината и по този начин да сложите край на объркването? Аз казвам, че е възможно и че това е единственият начин. Казвам, че може да се направи и трябва да се направи, но не на основата на предположения или вяра. Проблемът е как да се извърши тази необикновена революция - не революция, при която се отстраняват капиталистите и на тях­но място се поставя друга група хора, а при която се извършва онази чудесна трансформация, която е единствената истинска революция. Това, което обикновено наричат революция, не е нищо друго, освен продължение на ценностите на десницата в светлината на идеите на левицата. В края на краищата, левица­та е видоизменено продължение на десницата. Десницата се опира на сетивните ценности. Това прави и левицата, разлика­та е само в начина, по който тя ги изразява. Ето защо истинс­ката революция ще се осъществи едва когато вие, отделният индивид, осъзнаете отношението си към другите хора. Несъм­нено обществото е онова, което сте вие в отношенията си с другите хора, с вашата съпруга, вашето дете, вашия началник, вашия съсед. Обществото не съществува само за себе си. Общес­твото е това, което вие и аз сме създали чрез нашите отноше­ния, то е външна проекция на нашите вътрешни психологичес­ки състояния. Така, че ако вие и аз нямаме съзнание за самите себе си, а просто трансформираме външното, което е проекция на вътрешното, то тогава ние не вършим нищо значимо, т.е. не може да има значима промяна или изменение, докато не разбе­рем себе си като отношение към другите хора. Когато човек не е наясно какви са неговите отношения с другите, той създава общество, което е копие, външен израз на онова, което той е. Това е явен факт и не подлежи на разискване. Ние можем да ра­зискваме въпроса дали обществото, външният израз, ме е създа­ло или аз съм създал обществото.

Не е ли очевиден факт, че това, което съм аз в моите отно­шения към другите хора, създава обществото и, че ако аз не се променя основно, не могат да бъдат променени основните фун­кции на обществото? Когато очакваме от дадени идеи да проме­нят обществото, ние просто бягаме от въпроса, защото идеи­те не могат да променят човека. Както показва историята, ви­наги хората променят идеите. Докато не разбера себе си в мое­то отношение към вас, аз ще бъда източник на хаос, на страда­ние, разруха, страх и бруталност, Да проумееш себе си не е въпрос на време. Аз мога да разбера кой съм точно в този момент. Ако кажа: „Ще разбера себе си утре", ще причиня само хаос и стра­дание, моите действия ще бъдат разрушителни. В момента, в който кажа, че „ще" разбера себе си, аз привнасям елемента вре­ме и попадам във вълната на бъркотията и опустошението. Раз­бирането означава сега, а не утре. Утре е за мързеливия, за лени­вия ум, който не се интересува. Когато се интересувате от нещо, вие го правите веднага. Незабавното разбиране и незабав­ната промяна са възможни. Ако не се промените сега, никога няма да се промените, защото промяната, която става утре, е само модификация, а не трансформация. Трансформацията може да се извърши само незабавно, революцията е сега, а не утре.

Когато това стане, вие няма да имате никакви проблеми -от този момент вашият „аз", няма да се тревожи за себе си. То­гава ще бъдете отвъд вълната на опустошението.


ГЛАВА 2. КАКВО ТЪРСИМ

КЪМ КАКВО СЕ СТРЕМЯТ повечето от нас? Какво иска всеки от нас? Особено в този неспокоен свят, в който всеки се опитва да намери някакво спокойствие, някакво щастие и убежище, безспорно важно е какво търси всеки от нас, какво се опитва да открие. Може би всеки се стреми към някакво щастие, някакъв покой в един бурен свят на войни, борби, конкуренция, всеки иска да намери убежище, в което да има спокойствие. Ето защо ние търсим, бродим от един водач към друг, от една религиозна организация към друга, от един учител към друг.

Е, към щастие ли се стремим или към някакво задоволство, от което се надяваме да извлечем щастие? Има разлика между щастието и удоволствието. Може ли човек да търси щастие? Възможно е да намерите удоволствие, но с положителност няма да намерите щастие. Щастието е производно, то идва в резул­тат на нещо друго. Така че преди да отдадем съзнанието си и сърцето си на нещо, което изисква настойчивост, внимание, мисъл и старание, трябва да установим какво търсим, дали тър­сим щастие или удоволствие, нали така? Страхувам се, че пове­чето от нас търсят задоволство. Искаме да бъдем доволни. В края на нашето търсене искаме да изпитваме чувството на удовлетвореност.

В края на краищата, ако човек търси спокойствие, той лес­но може да го намери. Човек може да се отдаде сляпо на някаква кауза, на някаква идея и там да намери приют. Но с положителност това няма да реши въпроса. Изолирането в затворения свят на дадена идея не води до разрешаване на конфликта. Тъй че трябва да открием, трябва да установим, вътрешно а така също и външно, какво искаме. Ако сме наясно по този въпрос, то­гава няма да има нужда да ходим никъде при никой учител, църк­ва или организация. Следователно важното е да бъдем наясно със себе си какви са намеренията ни, нали така? Може ли човек да бъде наясно? И дали тази яснота идва в резултат на търсене, чрез опита да се разбере какво казват другите, като започнем от най-висшите сановници и стигнем до свещеника от местна­та черква? Трябва ли да отидем при друг човек, за да разберем? А точно това правим, нали? Четем безброй книги, ходим на срещи, разискваме, ставаме членове на различни организации и по такъв начин се опитваме да намерим разрешение на конфликта, на не­щастията в нашия живот. Или ако не правим това решаваме, че сме се справили и твърдим, че даден учител, организация или книга ни задоволяват, защото в тях сме открили онова, което търсим, и оставаме застинали, затворени в тази заблуда.

Дали не търсим в цялата тази бъркотия нещо постоянно, трайно, нещо, което бихме нарекли реално, Бог, истина или как­вото щете - думата няма значение. Не ставайте пленници на думи. Оставете тази работа на хората, чиято професия е да из­насят лекции. Търсим нещо трайно, нали? Нещо, което е в пове­чето от нас, нещо, което да ни крепи, да ни дава надежда, траен ентусиазъм и трайно чувство за сигурност, защото вътре в себе си сме толкова несигурни. Ние не познаваме самите себе си. Знаем много факти, знаем какво казват книгите, но не познава­ме себе си, нямаме пряк опит.

А какво наричаме трайно? Какво е нещото, което търсим, и което се надяваме да ни донесе трайност? Трайно щастие ли. търсим, трайно задоволство или трайна сигурност? Искаме нещо. което ще трае вечно и което ще ни задоволи. Ако се осво­бодим от всички думи и изрази и се вгледаме, ще открием, че точно това искаме. Искаме постоянно удоволствие, постоянно задоволство. Което наричаме истина, Господ или другояче.

Добре, търсим удоволствие. Може би това е малко грубо казано, но точно това искаме - познание, което ще ни даде удоволствие, преживяване, което ще ни даде удоволствие, удовлетворение, което няма да увехне до утре. Опитвали сме най-различни удоволствия и те всички са се износвали. А сега се надя­ваме да намерим трайно удовлетворение в заобикалящата ни действителност, в Бог. Явно всички това търсим - и умните, и глупавите, и теоретиците и практиците, всички сме се устре­мили към нещо. А възможно ли е трайно удовлетворение? Има ли нещо, което може да продължава вечно?

Ако търсите трайно задоволство, което наричате Бог, ис­тина или другояче - името няма значение - трябва да разбере­те какво търсите, нали? Когато кажете: „Търся трайно щас­тие" - Бог, истината, или нещо такава, нали трябва да разбере­те какво е онова, което търсим, какво и какъв е този, който търси? Защото може да няма такава нещо като постоянна си­гурност, постоянно щастие. Истината може би е нещо съвсем различно и аз смятам, че тя е съвършено различна от онова, което може да се види, да се проумее и да се определи. Ето защо, не е ли ясно, че преди да започнем да търсим нещо трайно, трябва да разберем какъв е търсачът? Той различен ли е от оно­ва, което търси? Когато казваме: „Търся щастие", различен ли е търсачът от предмета на неговото търсене? Различен ли е мис­лещият от мисълта? Не са ли те по-скоро свързани явления, отколкото отделни процеси? Ето защо е необходимо да проумеем субекта, който търси, преди да разберем какво търси той, не е ли така?

По този начин стигаме до момента, когато се запитваме се­риозно и задълбочено дали някой друг може да ни даде спокойствие, щастие, същност, Бог, или каквото и да е друго. Могат ли непрекъснатото търсене, непрекъснатият стремеж, да ни да­дат възможност да изпитаме онова необикновено усещане за ис­тина, творческата сила, която ни навестява, когато разберем, себе си? Достигаме ли до самопознание чрез търсене като след­ваме някой друг, като се включим в някаква организация, като четем книги и т.н? В трайна сметка, това е главният проблем, нали? Докато не разбера себе си, нямам основа за размишления и моето търсене е напразно. Може да намеря убежище в някоя илюзия, може да избягам от боричканията, споровете, борбите, може да обожавам някого. да търся спасението си чрез някой друг. Но докато не опозная себе си, докато не осъзная процеси­те вътре в себе си, аз няма да имам основа за размишления, за чувства, за действия.

Но последното нещо, което искаме, е да опознаем себе си. А това е единствената основа, върху която можем да градим. Та нали преди да можем да градим, преди да преобразяваме, преди да порицаваме или да унищожаваме, трябва да разберем какво сме. Да продължаваме да търсим, да сменяме учителите гуру, да практикуваме йога, дишане, да изпълняваме ритуали, да следва­ме водачи и тъй нататък е абсолютно безполезно, не е ли така? То е безсмислено даже ако хората, които следваме, кажат: „Изу­чавайте себе си", защото онова, което сме, е и светът. Ако сме дребнави, завистливи, суетни, алчни - тогава създаваме и около себе си същото, и обществото, в което живеем етакава.

Струва ми се, че преди да тръгнем да търсим смисъла на действителността, преди да търсим Господ, преди да действа­ме, преди да влезем в някакви отношения с другите, което озна­чава с обществото, е наложително първо да разберем себе си. Смятам за сериозен онзи човек, който преди всичко се интере­сува от този проблем, а не от това как да стигне до дадена цел, защото ако вие и аз не разберем себе си, как ще можем с дейст­вията си да преобразим обществото, отношенията между хо­рата и цялото си поведение? Това, разбира се, не означава, че самопознанието е противопоставено или изолирано от отноше­нията с другите. Това, разбира се, не означава изтъкване на ин­дивида, на личния аз като противопоставен на масата, на други­те хора.

Без да познавате себе си, без да разбирате своя начин на мис­лене, без да разбирате какви са условията, които са определили вашето мислене, защо вярвате в някои неща, отнасящи се до изкуството, религията, до вашата родина, вашия съсед и самите вас, как въобще ще можете да разсъждавате за каквото и да било? Без да знаете вашата среда, без да знаете характера на мислите си и откъде идват те, вашето търсене ще бъде нап­разно и вашите действия ще бъдат безсмислени, нали така? Дали сте американец или индус и каква е вашата религия е без значе­ние.

Трябва да започнем със себе си, преди да разберем каква е крайната цел на живота и какво означава всичко това - войните, враждите между народите, конфликтите и цялата тази бъркотия. Изглежда много лесно, но всъщност е извънредно трудно. За да изучим себе си, за да видим как действат нашите мисли, трябва да сме необикновено наблюдателни. Когато човек започ­не все по-добре да следи тънкостите на своето мислене, той за­почва и все по-добре да осъзнава какво е, а така също какви са хо­рата, с които общува. За да откриеш кой си, трябва да се опоз­наеш в хода на действията си, в отношенията си с другите хора. Трудността се състои в това, че ние сме толкова нетър­пеливи, искаме да се движим напред, да стигнем до дадена цел и затова нямаме нито време, нито възможност да проучваме и да наблюдаваме. От друга страна, ние сме заети с различни дейнос­ти - да изкарваме прехраната си, да отглеждаме деца, имаме от­говорности в различни организации - толкова много сме се от­дали на различни неща, че нямаме време да се самовглъбим, да проучваме и наблюдаваме. Така че отговорността за нашето отношение към нещата зависи от нас и от никой друг. Струва ми се, че търсенето по целия свят на духовни учители и техни­те доктрини, четенето на най-новите книги върху това или онова и т.н. е напълно напразно и излишно, защото може да обиколиш целия свят, но накрая трябва да се върнеш към себе си. И тъй като повечето от нас са напълно невнимателни към сами­те себе си ни е трудно да видим ясно какъв е начинът на наше­то мислене, какви са нашите чувства и действия.

Колкото повече опознаваме себе си, толкова по-ясни стават нещата. Самопознанието е безкрайно - не стигате завършек, не го постигате изцяло. То е безкрайна река. Когато човек я проуч­ва, когато навлиза в нея все повече, той намира спокойствие. Само когато съзнанието е спокойно в резултат на самопознание, а не на наложена самодисциплина, само тогава, в това спокойствие и в тази тишина, се проявява същността на действи­телността. Само тогава може да има блаженство и творческа дейност. Струва ми се, че без това разбиране, без този опит, е детинщина да четеш книги, да слушаш сказки, да правиш пропа­ганда - всичко това са безсмислени действия. Но ако успеем да се самоопознаем и по този начин да постигнем творческо щас­тие, да изпитаме нещо, което е отвъд границите на ума, тога­ва може би ще се осъществи промяна в отношенията ни с дру­гите хора и в света, в който живеем.


ГЛАВА 3. ИНДИВИДЪТ И ОБЩЕСТВОТО

ПРОБЛЕМЪТ, пред който повечето от нас са изправени, е дали индивидът е просто инструмент на общество­то или цел на обществото. Дали обществото и правителството използват, направляват, обучават, контролират и оформят по даден модел вас и мен като индивиди или обществото и държавата съществуват заради индивида? Индивидът цел на общес­твото ли е или е просто кукла, която направляват, експлоатират, жертват като средство във войната. Това е проблемът, който занимава повечето хора. Проблемът в света днес е дали индивидът е просто инструмент на обществото, играчка на обстоятелствата, които го моделират, или обществото съ­ществува заради индивида.

Как ще стигнем до отговора на този въпрос? Това е сериозен проблем, нали? Ако индивидът е просто инструмент на общест­вото, тогава обществото е много по-важно от индивида. Ако това е така, ние трябва да се откажем от нашата индивидуал­ност и да работим за обществото. Цялата ни образователна сис­тема трябва да се революционизира и индивидът трябва да бъде превърнат в инструмент, когото да използват, унищожават, ликвидират и изхвърлят. Но ако обществото съществува заради индивида, тогава обществото трябва не да го оформя по даден шаблон, а да му създаде чувството за свобода, да породи у него стремеж към свобода. Трябва да открием кое от двете е вярно.

Как можем да подходим към този проблем? Нали той е жиз­нено важен? Той не зависи от дадена лява или дясна идеология, а ако зависи от идеология, то е просто въпрос на мнение. Идеите винаги пораждат враждебност, конфликти и объркване. Ако раз­читате на книги, написани от представители на левицата или десницата, или на свещени книги, то тогава вие ще разчитате на мненията било то на Буда, Христос, на капитализма, комуниз­ма или на нещо друго. Това са идеи, а не истини. фактът никога не може да бъде отречен. Но мненията за фактите могат да бъ­дат отречени. Ако можем да открием каква е истината, тогава ще можем да действаме независимо от мненията. В такъв слу­чай не трябва ли да забравим какво казват другите? Мненията на леви или други водачи са определени от техните нагласи, така че ако търсите отговора, като четете техните книги, ще бъ­дете обвързани от мненията. Това не е познание.

Как можем да открием истината за този проблем. Ще дейс­тваме в тази насока. За да можем да открием тази истина, той трябва да бъде освободен от всякакъв вид пропаганда. Което оз­начава да се погледне на проблема независимо от мненията. Глав­ната цел на образованието е да събуди съзнанието на индивида. За да разберете, че това е така, трябва да имате ясен поглед, което означава да сте независим от всякакви водачи. Когато си избирате водач, вие правите това защото сте объркан, а и во­дачът ви е объркан, точно това става в света. Ето защо не можете да очаквате от водача да ви води и да ви помага.

Съзнание, което иска да разбере проблема, трябва не само да го разбере напълно, изцяло, но трябва също да го следва бързо, за­щото проблемът никога не е в статично положение. Пробле­мът е винаги нов, независимо от това дали е свързан с глада, дали е психологически или е от някакъв друг вид. Всяка криза е нещо ново. Ето защо, за да я разберем, нашето съзнание трябва да бъде свежо, ясно и бързо в своето търсене. Смятам, че пове­чето от нас разбират колко належаща е вътрешната револю­ция. Която единствено може да доведе до външни промени, до промени в обществото. Това е проблемът, който занимава мен и всички хора, които имат сериозни намерения. Нашият въпрос е как могат да се постигнат радикални промени в обществото. А тази трансформация на външното може да се осъществи само в резултат на вътрешна революция. Тъй като обществото е ви­наги статично, всички действия и реформи, извършвани без тази вътрешна революция, стават също статични. Така че няма никаква надежда, ако не се осъществи непрекъснатата вътрешна революция, защото без нея външните действия стават повторяеми, обичайни. Обществото се свежда до отноше­нията между вас и други хора, между мен и вас. И това общест­во ще бъде нещо статично, безжизнено, докато не започнат постоянната вътрешна революция, творческата, психологическа трансформация. И именно защото постоянната вътрешна революция я няма, обществото е винаги статично, закостеняло и трябва непрестанно да бъде разчупвано.

Каква е връзката между вас, нещастието и объркването, ко­ито са във и около вас? Явно нещастието и объркването не са зародили от само себе си. Вие и аз сме ги създали, а не някакво капиталистическо, комунистическо или фашистко общество. Вие и аз сме ги създали в хода на нашите взаимоотношения. Онова, което сте отвътре, се е проектирало извън вас, върху общест­вото. Онова, което сте, което мислите, което чувствате, ко­ето вършите във всекидневието, се е проектирало отвън - то определя обществото. Ако вие сте вътрешно нещастни, объркани, хаотични, това се проектира навън и определя света, оп­ределя обществото, защото обществото е отношенията между вас и мен, между мен и другите хора - обществото е продукт на нашите взаимоотношения и ако нашите взаимоотношения са объркани, егоцентрични, тесногръди, ограничени, националистически, ние проектираме всичко това извън нас и внасяме хаос в света.

Светът е това, което сте вие. Така че проблемите на света са ваши проблеми. Това безспорно е прост и основен факт, нали? Ние изглежда през цялото време забравяме това в нашите отно­шения с отделния човек и с хората въобще. Искаме да осъществим промяна чрез дадена система или революция на идеите и ценностите, основани на система, като забравяме, че аз и вие сме онези, които определят характера на обществото, които чрез начина си на живот определят дали ще има ред или безре­дие. Затова трябва да започнем с нещата непосредствено около нас, т.е., трябва да обърнем внимание на нашия всекидневен жи­вот, с нашите всекидневни мисли, чувства и действия, които намират израз в начина, по който печелим хляба си и в нашето отношение към различните идеи и вярвания. Такава е нашето всекидневно съществуване, нали? Загрижени сме как ще се препи­таваме, какво ще работим, как ще печелим пари. За нас е важно какви са отношенията ни в семейството, със съседите, вълну­ват ни идеите и вярванията. Ако се вгледаме в занятията си, ще открием, че те се основават на завистта, а не са само средст­во за осигуряване на нашето препитание. Обществото е пост­роено по такъв начин, че службата ви е избор на постоянни конфликти и надпревара. Тя се основава на алчност, на завист към началниците. Чиновникът иска да стане директор, което показва, че не ни вълнува само необходимостта да осигурим препи­танието си, а и завоюването на положение и на престиж. Естес­твено, това поражда безпорядък в обществото и в отношени­ята между хората. Ако се интересуваме само от това как да оси­гурим препитанието си, трябва да намерим правилния начин как да го постигнем, начин, който не е основан на завист. Завистта е един от най-разрушителните фактори в отношенията ни с другите хора, защото е израз на желанието ни за власт, за поло­жение. Тя, в крайна сметка, води към политиката. Двете са тяс­но свързани. Когато чиновникът се опитва да стане началник, той се превръща във фактор в борбата за власт, която винаги прераства във война. В такъв смисъл той е пряко отговорен за войната.

На какво се основават нашите отношения с другите хора? Отношенията между вас и мен, между вас и други индивиди - а това образува обществото - на какво са основани тези отноше­ния? Явно не на любов, макар и да говорим за това. Те не са осно­вани на любов, защото, ако имаше любов, щеше да има ред, щеше да има спокойствие и щастие между вас и мен. А в отношенията между вас и мен има голяма доза лоши чувства, които се крият зад маската на уважението. Ако мислехме и чувствахме по един и същ начин, нямаше да има уважение, нямаше да има зла воля, защото щяхме да бъдем индивиди, които се срещат не като учител и ученик, не като съпруг, който господства над съпругата си, или съпруга над съпруга си. Когато има зла воля, има и желание да господстваш, което поражда ревност, яд, гняв; те действат в нашите взаимоотношения и предизвикват кон­фликти. Ние се опитваме да избягаме от тези конфликти и това създава допълнителен хаос и страдания.

А сега да се спрем на идеите, които са част от нашия всекид­невен живот. Не изкривяват ли различните вярвания и формули нашето съзнание? Какво е глупостта? Глупостта е придаването на погрешно значение на нещата, които ръцете и умът създа­ват. Повечето от нашите мисли са породени от чувството за самосъхранение, не е ли така? Не придобиват ли нашите идеи, или поне много от тях, погрешно значение, значение, каквото те не съдържат? Следователно когато вярваме в някои форму­лировки, било то религиозни, икономически или социални, било то Бог, идеи, социални системи, национализъм, които разделят човек от човека, ние придаваме погрешно значение на вярвания­та, което означава, че сме глупави, защото идеите разделят, а не сближават хората. Вие виждате, че нашият начин на живот може да доведе до ред или хаос, до мир или конфликти, до щас­тие или страдания.

Нали разбирате, че проблемът е дали е възможно индиви­дът, в който революцията е в непрекъснато движение, да жи­вее в общество, което е статично. С други думи, революцията в обществото трябва да започне с вътрешното, психологичес­ко преобразуване на индивида. Повечето от нас искат общест­вената структура да бъде радикално променена. За това се води борба в света - да се осъществи социална революция с комунис­тически или някакви други средства. Ако се осъществи такава социална революция, един акт, отнасящ се до външните човеш­ки структури, колкото и дълбока да е тази революция, общест­вото, което ще се създаде, ще бъде статично, ако няма вътрешна революция на индивида, ако той не се преобрази психологи­чески. Ето защо, за да постигнем общество, което не е шаблон­но, статично, разпадащо се, а общество, което е непрекъснато живо, е абсолютно необходима революционна промяна в психо­логическата структура на индивида, защото без вътрешна, психологическа революция, простата промяна на външните условия ще бъде без значение. Обществото винаги закостенява, става статично, поради което ще бъде винаги в процес на разпадане. Колкото и много закони да се гласуват, колкото и умни да са те, обществото ще бъде винаги в процес на упадък, защото револю­цията трябва да бъде вътрешна, а не само външна.

Смятам, че е важно това да бъде разбрано и да не се подми­нава. Външните действия стават статични, свършват, когато стигнат до своя край. Ако взаимоотношенията между индиви­дите, а това е обществото, не са резултат на вътрешна рево­люция, статичната социална структура поглъща индивида и той се превръща също в нещо статично, шаблонно. Когато раз­берем необикновеното значение на този факт, няма да говорим за съгласие или несъгласие. Неоспорим факт е, че обществото винаги закостенява и поглъща индивида, а постоянната, творческа революция може да се извършва само в индивида, а не в об­ществото, не отвън. Т.е., творческата революция може да се извърши само във взаимоотношенията на хората, които образу­ват обществото. Виждаме как структурите на днешните об­щества в Индия, в Европа, Америка и във всяка друга част на све­та се разпадат бързо. Нашият собствен живот ни показва това. Ние можем да го забележим, докато ходим по улицата. Не са ни необходими големи историци, за да ни кажат, че нашите общес­тва се сриват и че са ни необходими нови архитекти, нови строители за изграждането на нови общества. Сградата тряб­ва да бъде издигната върху нови основи от нови факти и ценнос­ти. Такива архитекти все още не съществуват. Няма строите­ли, няма хора, които, наблюдавайки сградата, виждат, че тя се руши, и се превръщат в архитекти. Това е нашият проблем. Виждаме, че обществото се руши, разпада се, и ние, вие и аз, трябва да станем архитекти. Вие и аз трябва да преоткрием истинските ценности и да градим върху една по-здрава и трай­на основа, защото ако очакваме това да го направят професио­налните архитекти, политическите и религиозните строите­ли, ние ще се намерим отново в старото положение.

Обществото е стигнало до този хаос, защото и вие, и аз не сме творчески личности. Ето защо и вие. и аз трябва да станем творчески личности. Въпросът не търпи отлагане. Вие и аз трябва да осъзнаем какви са причините за срива на обществото и да издигнем нова сграда, чиито основи не са просто имитация, а са резултат на творческо разбиране. Това предполага отрица­телни мисли, нали? Отрицателното мислене е най-висшата фор­ма на разбиране. За да разберем какво е творческо мислене тряб­ва да погледнем на проблемите негативно. Позитивният под­ход ще бъде имитация и тогава ние с вас няма да станем твор­чески личности и няма да можем да изградим нова обществена структура. За да разберем онова, което се руши, трябва да го проучим и изследваме негативно, а не с позитивно виждане, не с позитивни формули и позитивни заключения.

Защо обществото се срива, проваля - нещо, в което няма съмнение? Една от основните причини е, че индивидът, че вие сте престанали да бъдете творческа личност. Ще обясня какво имам пред вид. Вътрешно и външно и вие, и аз имитираме, ко­пираме. Външно правим това, когато усвояваме някаква техни­ка. Когато общуваме един с друг на езиково ниво, естествено е също да има имитация, да копираме. Аз копирам думи. За да ста­на инженер, трябва да усвоя известна техника, и после да изпол­звам тази техника, за да изградя мост. Необходима е известна имитация, копиране при външната техника, но когато има вът­решно, психологическо имитиране, тогава неизбежно губим творческото си начало. Нашето образование, социални струк­тури, онова, което наричаме религиозен живот, всичко се осно­вава на имитация, ние се приспособяваме към дадена социална или религиозна формула. Превръщаме се в машини, които повта­рят условни рефлекси, било то индуистки, християнски, будистки, германски или английски. Нашите рефлекси се определят от вида общество, в което живеем, било то западно или източно, религиозно или материалистично. Така че имитацията е една от основните причини за разпадането на обществото, а един от основните разрушителни фактори са водачите, които са по същество имитатори.

За да можем да разберем характера на разпадащото се общес­тво, е важно да установим дали вие и аз, дали индивидът може да стане творческа личност. Трябва да проумеем, че когато има имитация, има и разпадане, когато има авторитети, неизбежно има и подражание. И тъй като цялата ни умствена и психологическа нагласа се основава на авторитети, трябва да се освобо­дим от тях, за да станем творчески личности. Забелязали ли сте, че в моменти на творчество, в тези щастливи моменти на жизнен интерес, нямате усещането, че имитирате или копи­рате? Такива моменти са винаги нови, свежи, творчески и щас­тливи. Ето защо, една от основните причини за разпадането на обществото е копирането, преклонението пред авторитети.


ГЛАВА 4. САМОПРИЗНАНИЕТО

ПРОБЛЕМИТЕ НА СВЕТА са толкова огромни и сложни, че за да ги разбере и разреши, човек трябва да ги поглед­не по много непосредствен и прост начин. А непосредственост­та и простотата не зависят от външни обстоятелства, нито от настроенията или предубежденията ни, Както вече казах, решението не може да бъде намерено чрез конференции и планове или като заменим старите си водачи с нови. Решението явно е в ръцете на причинителя на злото, на омразата и на огромно­то недоразумение между хората. Причинителят на злото и на недоразуменията е индивидът, аз и вие, а не светът така както го виждаме. Светът представлява отношенията ни един с друг. Светът не е нещо отделно от вас и мен. Светът и общество­то са отношенията, които установяваме или се стремим да ус­тановим един с друг.

Така че вие и аз сме проблемът, а не светът, защото светът е проекция на самите нас, и за да разберем света, трябва да раз­берем себе си. Светът не е нещо отделно от нас. Ние сме све­тът и нашите проблеми са проблемите на света. Това трябва да се повтаря непрекъснато, защото ние сме толкова умствено лениви, та смятаме, че проблемите на света не са наша работа, че те трябва да бъдат разрешени от Обединените нации или чрез смяната на старите ни ръководители с нови. Умовете, ко­ито мислят по този начин, не схващат проблемите. Ние сме отговорни за ужасната мизерия и хаос в света и за постоянната опасност от война. За да преобразим света, трябва да започнем от себе си. Важното е да решим да започнем от себе си. Ние трябва да решим, че е необходимо да разберем себе си, а не да ос­тавим другите да се променят или да се опитваме да постигнем промяна чрез лява или дясна революция. Трябва да разберем, че това е наша отговорност, ваша и моя, защото колкото и да е ограничена средата, в която живеем, ако успеем да преобразим живота си и погледнем на него по коренно различен начин, тога­ва, може би, ще успеем да повлияем на света и на общите човеш­ки отношения.

Както вече казах, ще се опитаме да открием как можем да разберем себе си, нещо, което не представлява процес на самоизолация от другите хора. Това не означава оттегляне от све­та, защото човек не може да живее в изолация. Да съществуваш значи да си в отношения с други хора. Няма такава нещо като живот в изолация. Липсата на правилни човешки отношения причинява конфликти, страдания и сблъсъци. Колкото и да е ма­лък нашият личен свят, ако успеем да променим отношенията в него, ще се образува нещо като вълна, която ще прелива навън непрекъснато. Смятам, много е важно да разберем, че светът са нашите отношения, колкото и ограничени да са те, и ако ус­пеем да променим тях, и става дума не за повърхностна, а за ра­дикална промяна, това ще означава, че ние сме започнали актив­но да променяме света. Истинската революция не е революция според предписанията на левицата или десницата, а е револю­ция на ценностите, която замества ценностите на сетивата с ценности, които не са сетивни, не са предизвикани от влияние­то на заобикалящата ни действителност. За да открием истин­ските ценности, които ще доведат до революция, до радикални промени и обновление, е наложително да разберем себе си. Самопознанието е началото на мъдростта и поради това е и начало­то на обновлението. За да разберем себе си, трябва да имаме же­ланието да разбираме и оттам започват трудностите. Макар и повечето от нас да са недоволни, ние желаем да постигнем вед­нага промяна и нашето недоволство се ограничава до постигането на дадена цел. Щом сме недоволни, се задоволяваме да по­търсим нова служба или се поддаваме на влиянието на заобикалящия ни свят. Вместо да ни съживи, да ни накара да поставим под въпрос живота си, недоволството канализира нашето същест­вуване и по този начин изпадаме в посредственост, губим пори­ва, енергията, която придава смисъл на съществуването ни. Ето защо е важно да открием сами за себе си тези неща, тъй като самопознанието не може да ни бъде дадено от някой друг, не мо­жем да го намерим в някоя книга, трябва сами да го открием, а за да го открием; трябва да желаем това, трябва да търсим, да се интересуваме. Докато стремежът да разберем, да се задълбочим е слаб или въобще не съществува, твърдението, че искаме да открием истината за себе си, е абсолютно безсмислено.

Така че преобразуването на света се постига чрез преобразу­ването на индивида, защото азът е продукт и част от цялост­ния процес на човешкото съществуване. За да се преобразим, е абсолютно необходимо да се самоопознаем. Без да знаем какво сме, ние нямаме основа за правилно мислене, а промяната е невъзможна, докато не опознаем себе си. Човек трябва да знае на­истина какъв е, а не какъв би желал да бъде, което е израз на иде­али и затова е нещо фиктивно, недействително. Само онова, което е, може да бъде променено, а не онова, което желаем да бъде. За да опознаеш себе си, е необходим извънредно буден ум, защо­то онова, което е, е в непрекъснато състояние на трансформа­ция и промяна, а за да може човек бързо да го следва, неговото съзнание не трябва да бъде привързано към някоя догма или вяра, към дадени шаблони на действие. Ако си привързан, не можеш да следваш нищо. За да познаете себе си, трябва да имате самосъз­нание, умът ви трябва да бъде буден, да не сме подчинени на никакви вярвания и идеализации, защото вярванията и идеалите оцветяват нещата и вие не можете да ги видите точно такива, каквито са. Ако искате да знаете какъв сте, не бива да си въ­образявате или да вярвате, че сте нещо, което не сте. Ако сте алчен, завистлив и невъздържан, да изповядвате идеал, който е против алчността, завистта и невъздържаността няма да има никаква стойност. Изисква се необикновено разбиране, за да осъзнаете че сте алчен, завистлив и невъздържан, изисква се чес­тност и ясна мисъл. Ако преследвате идеал, различен от онова, което е, това означава, че вие бягате. А бягството ви пречи да откриете какво сте и ви лишава от възможността непосредс­твено да въздействате на онова, което сте.

Разбирането за това какво сте, каквото и да е то - грозен или красив, язвителен или закачлив - разбирането за това какво сте, без изопачаване, е началото на добродетелта. Добродетел­та е много важна, защото тя ви прави свободни. Ще откриете, че само добродетелта ви дава възможност да живеете - не кул­тивираната добродетел, която ви носи уважение, а онази, която ви носи разбиране и свобода. Има разлика между това да бъ­деш добродетелен и да ставаш добродетелен. Да бъдеш добро­детелен се постига чрез разбирането за това какво е, докато да ставаш добродетелен е отлагане, прикриване на онова. което е, зад онова, което бихте желали да бъдете. Следователно, като ставате добродетелен, вие избягвате да въздействате непос­редствено върху онова, което е. Процесът, при който бягате от онова, което е, култивирайки даден идеал, се смята за добродетелност. Но ако разгледате тази добродетелност отблизо, ще разберете, че тя не е нищо друго освен бягство от отговор­ността да се изправите лице в лице с това, което е. Добродетелността не означава да се превърнеш в нещо, което не си, а да разбереш онова, което е, а оттук идва и освобождението от това, което е. Добродетелта е от огромно значение в общест­во, което бързо се разпада. За да изградим един нов свят, нова структура, различна от старата, трябва да бъдем свободни, така че да можем да виждаме нещата, а можем да бъдем свобод­ни само когато сме добродетелни, тъй като добродетелността означава свобода. Може ли неморалният човек, който се ста­рае да стане добродетелен, да знае какво е добродетелта? Немо­ралният човек не може никога да бъде свободен и затова никога не може да разбере действителността. Действителността може да се открие само когато се разбере това, което е, а за раз­бирането какво е, е необходима свобода, свобода от страха от онова, което е.

За да разберем този процес, трябва да желаем да проумеем какво е, да следваме всяка своя мисъл, чувство и действие. Извън­редно трудно е да разберем какво е, защото това, което е, никога не е в бездействие, статично - то е винаги в движение. Е онова, което сте, а не онова, което желаете да сте. То не е някакъв идеал, защото идеалът е измислица, то е всъщност онова, което правите, мислите и чувствате във всеки момент. Това, което е, е действителното и за да го разберете, се изисква съз­нание, бърз и остър ум. Ако започнем да отхвърляме онова, което е, да го виним или да му се съпротивляваме, няма да разберем неговото движение, а когато отхвърляме нещо, не можем да го наблюдаваме, за да го проучим. Трябва да обичаме онова, което изучаваме. Ако искате да разберете някое дете, трябва да го обичате, а не да го осъждате. Трябва да играете с него, да наб­людавате неговите движения, неговите особености, неговото държание. Ако не одобрявате детето и го отхвърляте или го ви­ните, никога няма да разберете какво е то. По същия начин, ако искате да разберете какво е, трябва да наблюдавате какво мис­лите и чувствате във всеки даден момент. Това е реалното. Всяка друго действие, теоретично или идеологическо действие, е нереално. То е просто желание, стремеж да бъдеш нещо различ­но от онова, което е.

За да проумееш онова, което е, е необходимо състояние на ума, при което няма отъждествяване или отрицание, това озна­чава съзнание, което е едновременно будно и пасивно. Ние сме в това състояние, когато наистина желаем да разберем нещо. Ко­гато има жив интерес, умът оживява. Когато човек иска да раз­бере какво е, не е необходимо да насилва, тренира или контролира своето състояние на ума. Необходими са пасивна бдителност и наблюдателност. Такава състояние на съзнанието се получава, когато има истинска интерес, истинско желание да разбереш. Основното разбиране за това какво си, идва не в резултат на знание или натрупване на опит, което само култивира па­метта. Разбирането за това какво си, се променя с всеки мо­мент. Ако просто натрупваме знание за себе си, това знание пречи на по-нататъшното самопознание, защото натрупаното знание и опит стават център, в който мисълта се фокусира и чрез който съществува. Светът не е нещо различно от онова, което сме и от нашите действия, защото това, което сме, съз­дава проблемите на света. За по-голямата част от нас труднос­тите се състоят в това, че нямаме непосредствено знание какво сме и защото търсим някаква система, метод или средство, с които да разрешим многобройните човешки проблеми.

Е, добре, има ли средства, начин да се самоопознаем? Всека умен човек, всеки философ може да измисли някаква система или метод. Но ако се ръководим от дадена система, резултатът ще бъде определен от тази система, не е ли така? Ако следваме да­ден метод в процеса на самопознанието, ще получим резултат, който този метод налага, но, без съмнение, тогава този резул­тат няма да е истината за това какво представляваме. С други думи, като следваме дадена система, метод или средство в про­цеса на самопознание, ние определяме нашето мислене и нашите действия според даден шаблон, а като следваме някакъв шаблон, не можем да узнаем какво сме.

Ето защо няма метод за самопознание. Търсенето на метод неизбежно означава желание да се постигне някакъв резултат, а ние всички искаме точно това. Следваме някакъв авторитет, било то човек, система или идеология, защото искаме да наме­рим задоволителен резултат, който да ни даде чувство за сигур­ност. Всъщност, ние не искаме да разберем какво сме, какви са нашите импулси и реакции, целия процес на нашето съзнателно и подсъзнателно мислене, ние искаме да следваме система, която да ни осигури някакви резултати. Но като следваме дадена система, неизбежният резултат е израз на нашето желание за сигурност и увереност, а не истинският резултат, достигнат чрез самопознание. Като следваме даден метод, ние очакваме ръководството на някой авторитет - учител, гуру или спасител, който да ни гарантира онова, което желаем, а това, разбира се, не е пътят на самопознанието.

Авторитетите ни пречат да разберем самите себе си, не е ли така? Зад прикритието на даден авторитет, на даден ръководител, вие може временно да се сдобиете с чувство за сигурност, с чувство за благоденствие, но не и с разбиране за това какво сте. По самата си природа авторитетите ви пречат да се самоосьзнаете и, в края на краищата, унищожават свободата ви, а само свободата е творческа. Творческата способност се проявява само чрез самопознанието. Повечето от нас не са творчески личности, ние сме машини, грамофонни плочи, които отново и отново свирят мелодиите на нашия или чуждия при­добит опит, поуки или спомени. Такава повторение не е твор­ческо, но ние правим точно това. Понеже искаме вътрешна си­гурност, непрекъснато търсим различни методи и средства, които да ни дадат сигурност и с тази цел си създаваме автори­тети, които притъпяват нашата възможност да разбираме, унищожават онова спонтанно спокойствие на ума, което един­ствено може да ни доведе до творческо състояние.

Явно повечето от нас са загубили усещането за това твор­ческо състояние. Да бъдеш творческа личност не означава да ри­суваш картини, да пишеш поезия и да бъдеш известен. Това не е творчество, а просто умение да дадеш израз на дадена идея, ко­ято обществото аплодира или пренебрегва. Не трябва да бърка­ме творчеството с умението. Умението не е творчество. Творчеството означава съвършено друго състояние на духа, не е ли така? То е състояние, при което личният аз не присъства, при което нашето съзнание, опит, амбиции, цели и желания вече не са в центъра. Творческото състояние не е нещо продължително, то е нещо ново във всеки момент, движение, при което „аз" и „мой" не присъстват, при което мисълта не е центрирана върху дадено преживяване, постижение, цел или подбуда. Само когато личният аз не е всичко, тогава има творчество - онова състоя­ние, при което единствено се проявява действителността, творецът на всички неща. Не можете да си въобразите или да проумеете това състояние, не можете да го формулирате или да го копирате, не можете да го постигнете с помощта на дадена система, философия или дисциплина. Напротив, то идва само ко­гато човек разбере своя собствен цялостен процес.

Да разбереш себе си не означава да постигнеш някакъв резул­тат, някаква връхна точка, това е процес, при който във всеки момент се виждаш в огледалото на своето отношение към собствеността, към нещата и хората около тебе. Но за нас е труд­но да бъдем нащрек и съзнанието ни да бъде будно. Предпочита­ме да притъпим съзнанието си като следваме някакъв метод, подчиняваме се на авторитети, суеверия и теории, така че на­шият ум се уморява, изтощава и притъпява. Такъв ум не може да бъде в творческо състояние. Творческото състояние идва само когато личният аз, който е в процес на разпознаване и натруп­ване, изчезне, защото, в края на краищата, съзнанието като „аз" е център на разпознаване, а разпознаването е просто процес на натрупване на опит. Ние всички се страхуваме да не се превър­нем в нищо, всички искаме да бъдем нещо. Малкият човека иска да стане голям човек, недобродетелният иска да стане добродете­лен, слабият и незначителен мечтае за положение и власт. Така­ва е постоянната работа на нашия ум. Такъв ум не може да бъде спокоен и затова не може да проумее творческото състояние. За да променим света, който ни заобикаля, с неговата мизе­рия, войни, безработица, глад, класови различия и пълно обърква­не, трябва да променим самите себе си. Революцията трябва да тръгне от нас, но не според дадени идеи или идеология, защото революция, основана на идеи или на някакъв модел, явно не е ни­каква революция. За да осъществи дълбока революция в себе си, човек трябва да разбере целия процес на своите мисли и чувст­ва в отношение към всичко друго и всички други. Това е единст­веното решение на нашите проблеми, а не повече дисциплини, вярвания, идеологии или учители. Ако можем да разберем себе си във всеки даден момент, изключвайки процеса на натрупване, тогава ще усетим спокойствие, което не е резултат на дейст­вието на ума - спокойствие, което не можем да си въобразим, и което не можем да предизвикаме. Само в това състояние на спо­койствие може да има творчество.


ГЛАВА 5. ДЕЙСТВИЕ И ИДЕЯ

ИСКАМ ДА РАЗИСКВАМЕ ВЪПРОСА за действието. В началото може би ще бъде неясен и труден за разбиране, но се надявам, че след като помислим върху него, ще успеем да го ви­дим ясно, тъй като целият ни живот представлява процес от действия.

За повечето от нас животът е поредица от действия, които изглеждат несвързани, разпокъсани, водещи до разпадане и безпомощност. Това е проблем, който засяга всеки от нас, защо­то ние живеем действайки. Без действие няма живот, няма опит, няма мислене. Мисълта е действие. И ако действаме само на дадено ниво на нашето съзнание, на външното, ако се увлечем само във външни действия, без да разбираме целия процес на са­мото действие, ние неизбежно ще стигнем до безпомощност и страдание.

Животът ни е поредица от действия, или процес на действие на различни нива на нашето съзнание. Съзнанието експери­ментира, назовава, запомня. Този процес е действие, нали? Съз­нанието е действие и без предизвикателство и съответната реакция, без придобиване на опит, даване на имена на нещата, без тяхната регистрация, а това е паметта, няма действие.

Действието създава деятеля. Това ще рече, че деятелят се осъществява, когато действието има някакви резултати, ня­каква крайна цел. Ако действието не дава резултати, тогава няма деятел. Но когато е насочено към някаква крайна цел, към някакъв резултат, тогава действието създава деятеля. По този начин деятел, действие, цел и резултат представляват единен процес, който се проявява, когато действието има крайна цел. Действието, насочено към някаква крайна цел, е воля. В обратен случай няма воля, нали? Желанието да се постигне нещо създава воля, волята е деятелят - искам да постигна нещо, искам да на­пиша книга, искам да стана богат, искам да нарисувам картина.

Познати са ни тези три състояния: деятелят, действието и целта. Това е нашето всекидневие. Аз просто ви обяснявам онова, което е. Но ние ще започнем да разбираме как можем да променим онова, което е, само когато го разгледаме отблизо, безпристрас­тно, без илюзии и предубеждения. Без съмнение тези три елемен­та, които съставят нашия опит - деятелят, действието и ре­зултатът - са процес на напредък. Без тях няма напредък, нали? Ако няма деятел, ако няма действие към дадена цел, няма напре­дък. А животът, нашето всекидневие, такава каквото ни е извес­тно, е процес на напредък. Аз съм беден и действам с дадена цел - да стана богат. Грозен съм и искам да стана красив. Следовател­но, нашият живот е процес на напредък. Волята да бъдеш е воля да станеш нещо, на различни нива на нашето съзнание, в различни състояния, при които има предизвикателство и отклик, даване на имена на нещата и тяхната регистрация. А напредъкът е бор­ба, напредъкът е болка, не е ли така? Едно непрестанно домогване - аз съм това, но искам да стана еди какво си.

Следователно проблемът се свежда до следното: има ли действие без домогване? Има ли действие без тази болка, без тази непрекъсната борба? Ако няма някаква цел, няма деятел, за­щото при действие с цел се появява и деятел. А може ли да има действие без цел и следователно без деятел - т.е., без желание­то да се постигне някакъв резултат? Такава действие не е акт на домогване и поради това при него няма борба. Има състояние на действие, на преживяване без преживяването и без участника в него. Това звучи философски, но всъщност е доста просто.

В момента на дадено преживяване вие не съзнавате себе си като нещо отделно от преживяването - вие сте в състояние на преживяване. Да вземем един прост пример: вие сте ядосан. В мо­мента на гняв няма нито преживяване, нито участник в него, а само състоянието на преживяване. Но в момента, в който изле­зете от това състояние, само част от секундата след това със­тояние, остават преживяването и участникът в него, деецът и действието с дадена цел - да се отървете от гнева или да го по­тиснете. Това състояние се повтаря, състоянието на преживяване, но ние винаги излизаме от него, даваме му име и го регист­рираме и по такъв начин продължаваме процеса на напредък.

Ако успеем да разберем действието в дълбокия смисъл на ду­мата, тогава това основно разбиране ще окаже влияние и върху нашите повърхностни действия, но преди това трябва да раз­берем същността на действието въобще. А какво предизвиква действието, дали дадена идея? Дали най-напред идва идеята, а след това действието, или действието идва първо, а после, след като то е предизвикало някакъв конфликт, изгражда около него някаква идея? Действието ли създава деятеля или деятелят предшества действието?

Много важно е да се разбере, кое идва първо. Ако идеята идва първа, то тогава действието просто се подчинява на дадена идея и следователно то не е действие, а имитация, нещо, което се е подчинило на дадена идея. Много е важно да проумеем това, защото, тъй като нашето общество се гради предимно на ин­телектуално или словесно ниво, при всички нас идеята идва пър­ва, а действието я следва. С други думи, действието е слуга на идеята, и произвеждането на идеи явно пречи на нашите дейс­твия. Идеите пораждат други идеи, а когато само се раждат идеи, се получава антагонизъм и производството предимно на идеи прави обществото тромаво. Нашата обществена струк­тура е интелектуална. Ние култивираме интелекта за сметка на всички други фактори, необходими за нашето съществуване и поради това се задушаваме от идеи.

Могат ли идеите да произведат действие или те просто моделират мисълта и ограничават действието? Когато едно действие е подчинено на дадена идея. то не може да ни даде сво­бода. Разбирането за това е от извънредно голямо значение. Ако идеята оформя дадено действие, тогава действието не може да разреши проблема за нашите страдания, защото, за да може действието да влезе в сила, трябва най-напред да открием как се е появила мисълта. Проучването на производството на идеи, на изграждането на идеи, било то социалистически, капиталис­тически, комунистически или на различните религии е от най-голямо значение, особено когато обществото е на ръба на про­пастта, когато то е пред нова катастрофа. Онези, които наи­стина имат сериозни намерения да открият начин за решаване­то на многобройните човешки проблеми, трябва преди всичко да разберат процеса на създаване на идеи.

Какво имаме предвид, когато използваме думата идея? Как се появява идеята? Могат ли идеята и действието да бъдат обеди­нени? Да си представим, че имам някаква идея и искам да я осъ­ществя. Тогава търся начин да осъществя тази идея и започвам да размишлявам, да губя време и енергия като споря как може да се реализира идеята. Ето защо е много важно да установим как се е породила идеята и едва след като открием истината, можем да разискваме въпроса за действието. Безсмислено е да ре­шаваме как трябва да действаме без да сме разисквали идеята.

А сега да видим как стигаме до дадена идея - някаква проста идея. Не е необходимо тя да бъде философска, религиозна или икономическа. Явно това е мисловен процес, нали? Идеята е ре­зултат на мисловен процес. Няма идеи без мисловен процес. Сле­дователно трябва да разбера самия мисловен процес преди да разбера неговия резултат - идеята. Какво е мисълта? Кога мис­лим? Явно мисълта е неврологически или психологически отклик на нещо, нали? Тя е непосредствен отклик на сетивата на даде­но усещане или е психологическа реакция на нещо, което нашата памет е съхранила, на влиянието на нашия род, обкръжение, гуру, семейство, традиции и т.н. - всичко това наричаме мисъл. Тъй че мисловният процес е реакция на паметта, не е ли така? Ако нямахме памет, нямаше да можем да мислим - ако паметта не реагира на дадено преживяване, мисловният процес няма да може да започне да действа. Да речем, че в моята памет е съхра­нено чувството за националност, което ми дава основание да се наричам индус. Този резервоар от предишни спомени, реакции, действия, заангажираност, традиции и обичаи откликва при до­пир с мюсюлманството, будизма, християнството и този отк­лик на паметта неизбежно предизвиква мисловен процес. Наблю­давайте как действа този процес в самите вас и ще изпитате непосредствено истинността на това твърдение. Някой ви е обидил и това остава във вашата памет, става част от ваши­те преживявания. Когато срещнете съответния човек, който представлява предизвикателство, вашата реакция е споменът за обидата. Така че реакцията на паметта, която е мисловният процес, поражда дадена идея. Идеята е винаги обусловена и е много важно да го разберем. Това ще рече, че идеята е винаги ре­зултат на даден мисловен процес, мисловният процес е реакция на паметта, а паметта е винаги обусловена. Паметта е винаги нещо от миналото, което се пробужда в настоящето в резул­тат на някакво предизвикателство. Паметта няма собствен живот, тя се събужда в настоящето, когато се изправи пред ня­какво предизвикателство, И всяка памет, било то будна или зас­пала, е обусловена, не е ли така?

Затова е необходим съвсем различен подход. Трябва да установите за себе си дали действате под влиянието на някаква идея и дали може да има действие без произвеждането на идеи. Нека сега да видим какво означава това: действие, което не се осно­вава на някаква идея.

Кога действаме без подтика на идеите? Кога има действие, което не е резултат от нашия опит и преживявания? Както вече казахме, действие, основано на нашия опит, е ограничаващо и заради това то се превръща в пречка. Действие, което не е плод на дадена идея, е спонтанно, тогава мисловният процес, който се основава на нашия житейски опит, не го контролира. Това означава, че действието е независимо от нашия житейски опит и съзнанието не го контролира. Това е единственото със­тояние, при което съществува разбирателство, когато съзна­нието ни, основаващо се на житейския ни опит, не ръководи действието, когато мисълта, основана на опита ни, не оформя действието. Какво е действието, при което не участва мисловният процес? Може ли да има действие без мисловен процес? Да речем, че искам да изградя мост или къща. Запознат съм с тех­никата и техниката ми казва как да ги изградя. Ние наричаме това действие. Познати са ни и действията на писане на пое­зия, на рисуване, на управляване обществото, на реакции спрямо обществени проблеми или спрямо проблеми на околната среда. Всички те се основават на идеи или на предишен опит, който оформя действията. Но има ли действие, което не е свързано с идеи?

Без съмнение има действие, при което идеите престават да действат, а идеите престават да действат само когато има обич. Обичта не е спомен. Обичта не е опит. Обичта не е мис­ловен процес за човека, когото обичаш. Човек не може да мисли за обичта. Вие можете да мислите за човека, когото обичате или към когото сте привързан - вашият гуру, съпруг, съпруга, но мисълта, символът не е онова истинско нещо, което е обичта. Следователно обичта не е опит.

Когато съществува обич, съществува и действие, не е ли така? И не е ли освобождаващо това действие? То не е резултат на мисловна дейност и не съществува такава пропаст между обичта и действието, каквато съществува между идеята и действието. Идеята е винаги нещо старо, което хвърля сянка върху настоящето, а ние винаги се опитваме да изградим мост между действието и идеята. Когато има обич, която не е мис­ловен процес, която не е процес на пораждане на идеи, която не е спомен, която не е резултат от жизнен опит, от привички -тогава тази обич е действие. Това е единственото нещо, кое­то ни освобождава. Докато има мисловна дейност, докато дейс­твията ни се определят от идеи, които са резултат на житейс­кия ни опит, не може да има освобождаване. И докато продължава този процес, нашите действия ще бъдат ограничени. Когато разберем тази истина, се появява обичта, която не е мисловен процес, за която човек не мисли.

Човек трябва да разбере този цялостен процес - как възник­ват идеите, как действията се пораждат от идеите и как, в за­висимост от усещанията ни, те контролират и ограничават действията. Няма значение какви са идеите, дали са леви или трайно десни. Докато се вкопчваме в идеи, ние сме в състояние, при което не може да има каквото и да е преживяване. Тогава ние просто живеем в полето на бремето - в миналото, което ни дава допълнителни усещания, или в бъдещето, което е друг вид усещане. Само когато съзнанието е освободено от идеи, може да има истинско преживяване.

Идеите не са истината, а истината е нещо, което трябва да бъде преживяно непосредствено във всеки момент. Тя не е изживяване, което желаете - тогава то е само усещане. Само ко­гато човека премине отвъд купищата идеи, т.е. отвъд личният аз и съзнанието с неговата продължителност, само когато ми­нем отвъд тях, когато мисълта замлъкне напълно, стигаме до истинското преживяване. Тогава човек вижда истината.

http://realize.my.contact.bg/