ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ / Джиду Кришнамурти 2ч.

11. ЗА СТРАХА

ВЪПРОС: Как да се освободя от страха, който влияе върху действията ми?

КРИШНАМУРТИ:

           

Какво е страхът? Страх от какво? Има различни видове страх и ние трябва да анализираме всеки от тях. Но можем да видим, че страхът се появява, когато не са напълно ясни от­ношенията ни със заобикалящата ни действителност. Отноше­нията ни не са само между нас и другите хора, между нас и при­родата, но също и между нас и собствеността, между нас и иде­ите. Ще има страх, докато не разберем напълно тези отноше­ния. Да бъдеш означава да си в отношения със света, без отно­шения няма живот. Нищо не може да съществува в изолация и ще има страх, докато съзнанието търси изолация. Страхът не е абстракция, той се явява само по отношение на нещо.

Въпросът е как да се освободим от страха. Най-напред, всяко нещо, което преодоляваме, трябва да бъде отново многократно побеждавано. Има два съвършено различни процеса и процесът на побеждаване води до ново объркване и страхове. Да се проти­вопоставяш, да се бориш, да контролираш даден проблем, или да изградиш защитна стена срещу него, означава да предизвикаш нови конфликти, докато ако осъзнаеш страха, ако навлезеш в него стъпка по стъпка и проучиш напълно неговото съдържание, тогава страхът няма да се върне под някаква друга форма.

         

Както казах, страхът не е абстракция и съществува само по отношение на нещо. Какво имаме предвид, когато говорим за страха? В края на краищата, ние се страхуваме от това да не бъ­дем, или да не успеем да станем нещо. Може ли този вид страх или страхът от неизвестното, от смъртта, да бъде преодолян с решимост, логични заключения или защото сме решили да го направим? Явно, че не може. Потискането, сублимацията или подчинението създават нова съпротива, не е ли така? Поради тази причина страхът не може да бъде преодолян с каквато и да е форма на дисциплина или съпротива. Този факт трябва да бъде добре разбран, почувстван и преживян: страхът не може да бъде преодолян чрез каквато и да е форма на защита, нито пък можем да се освободим от него, като търсим отговор с помощта на интелектуални или словесни обяснения.

        

От какво се страхуваме? От някакъв факт или от идеята за този факт? Страхуваме ли се от нещо, защото е такава, каквото е, или се страхуваме от това, което смятаме, че е? Да взе­мем смъртта за пример. Фактът е едно нещо, но идеята за този факт е нещо друго. От думата „смърт" ли ме е страх или от самия факт? Тъй като ме е страх от думата, от идеята, аз не разбирам факта, никога не проучвам факта, никога не устано­вявам пряка връзка с него. Страхът изчезва само когато вляза в тясна връзка с факта. Страхувам се, ако не съм във връзка с факта и тази връзка не се осъществява докато гледам на факта през призмата на някаква идея, мнение или теория. Така че тряб­ва да бъда съвсем наясно дали се страхувам от думата, от идея­та или от факта. Ако се изправя лице в лице с факта, не е необ­ходимо да разбирам каквото и да е - фактът е факт и аз мога да се справя с него. Ако се страхувам от думата, тогава трябва да я разбера, да вникна в целия процес, вложен в нея.

              

Човек например се страхува от самотата, от болката, коя­то самотата причинява. Несъмнено, този страх се дължи на факта, че човек никога не се е вглеждал в самотата, никога не е установявал близък контакт с нея. В момента, в който човек се отвори напълно към факта на самотата, ще разбере какво пред­ставлява тя. Но ние винаги имаме идея, мнение за нея, основани на онова, което знаем от по-рано, и те предизвикват страх. Страхът явно е резултат от даването на име, от проектирането на символ, който представлява факта. Т.е. страхът не е независим от думата, от термина.

         

Да речем, че самотата ме плаши, че се страхувам да не бъда нищо. От факта ли се страхувам или страхът ми е предизвикан от това, че знам за факта отпреди, а знанието е дума, символ, образ? Как може човек да се страхува от даден факт? Когато съм се изправил лице в лице с даден факт, когато съм в непосредст­вена връзка с него, мога да го погледна, да го наблюдавам, в резул­тат на което не се страхувам от факта. Онова, което предизвиква страх, е несигурността за факта, за това какво може да е той и какво може да ми причини.

Моето мнение, идеи, опит и знания за факта създават страх. Докато се говори за факта, докато даваме име на факта и по такъв начин се отъждествяваме с него, отричаме го или го осъждаме, ще има страх. Мисълта е продукт на миналото, на словесния израз чрез символи и образи и докато мисълта разглежда и тълкува факта, ще има страх.

                 

Така че съзнанието създава страха, защото мисълта е про­цес на съзнанието. Мисленето е представяне на нещата с по­мощта на думи. Не можете да мислите без думи, символи, обра­зи - тези образи, които са предубеждения и предишни знания, се проектират върху факта и от това се поражда страх. Човек се освобождава от страха само когато съзнанието е в състояние да погледне на даден факт без да го обяснява, без да му дава име, без да му слага етикет. А това е много трудно, защото съзнани­ето ни веднага идентифицира нашите чувства, реакции и опа­сения и им дава име. Чувството за ревност се идентифицира с тази дума. Възможно ли е да не идентифицираме дадено чувст­во, да го погледнем, без да му даваме име? Наименованието на чувството му дава продължителност, дава му сила. В момента, в който дадете име на чувството, което наричаме страх, вие му давате сила. Но ако можете да погледнете това чувство, без да му давате име, ще видите, че то ще повехне. Следователно, за да може човек напълно да се освободи от страха, е наложително да разбере целия процес на проектирането на символи и об­рази, на даване на име на фактите. Единствено самопознанието освобождава човека от страха. Самопознанието е началото на мъдростта, която слага край на страха.


12. ЗА СКУКАТА И ИНТЕРЕСИТЕ

ВЪПРОС: Нищо не ме интересува, а много хора имат разнооб­разни интереси. Не ми се налага да работя и затова не работя. Трябва ли да правя нещо полезно?

КРИШНАМУРТИ:

Да станете обществен, политически или религиозен деец - това ли имате предвид? Тъй като няма какво друго да пра­вите, ставате реформатор! Ако няма какво да правите и ако скучаете, защо не продължите да си скучаете? Защо не? Ако сте тъжен, защо да не тъгувате? Не се опитвайте да намерите из­ход, защото скучаенето е от огромно значение, ако можете да го разберете, ако можете да живеете с него. Ако кажете: „Скучно ми е и затова трябва да направя нещо друго", вие просто ще се опитате да избягате от скуката - и повечето от нашите дейности са бягство - вие ще причините много по-голяма соци­ална, и не само социална вреда. Вредата е много по-голяма, когато бягате, отколкото когато оставате с това, което сте. Трудното е да останете с това, което сте, а не да бягате. Тъй като повечето от нашите действия са бягство, невъобразимо трудно е да не бягате, т.е. да останете и да погледнете проб­лема право в очите. Ще бъда доволен щом ви е скучно да кажете: „Точка, ще остана тук и ще разгледам проблема. Защо ще тряб­ва да правя нещо друго?"

Защо ви е скучно? Какво наричаме скука? Защо нищо не ви е интересно? Трябва да има причини, които са притъпили съзна­нието ви: страдание, бягство, вярвания, непрекъсната работа. Какво е приглушило съзнанието ви и е втвърдило сърцето ви? Ако откриете защо ви е скучно, защо нищо не ви интересува, тогава ще решите проблема си, нали е така? Тогава събудените ви интереси ще започнат да функционират. Ако не ви интересува въпросът защо ви е скучно, няма да можете да се заставите да правите нещо само за да има какво да правите - като катеричка, която върти колело клетка. Знам, че повечето от нас се захващат точно с такъв вид дейност. Но ние можем вътре в себе си, психологически, да установим защо сме в състояние на крайна скука, можем да установим защо повечето от нас са в такова състояние. Ние сме се изтощили емоционално и умствено - опитали сме толкова много неща, усещания, забавления, преживявания, че сме отегчени и изтощени. Ставаме членове на някаква група, правим всичко, което ни кажат да правим и после я напускаме. След това отиваме някъде другаде и опитваме нещо друго. Ако един психолог не ни помогне, отиваме при друг, а пос­ле при някой свещеник. Ако и той не ни помогне, търсим друг ду­ховен водач, и т.н. Този процес на търсене, започване, отказване е изтощителен, нали? Като всички сетивни усещания и той скоро притъпява съзнанието.

Това вече сме го правили, движили сме се от едно усещане към друго, от една възбуда към друга докато стигнем до точката на изтощение. Сега, разбирайки, че не можем да продължим по-нататък, трябва да си починем. Успокойте се. Дайте възможност на съзнанието ви да събере само силите си, не го насил­вайте. Както почвата се възстановява през зимата, по същия начин съзнанието се възстановява, когато го оставите на спокойствие. Много е трудно да оставите съзнанието на спокойствие, да го оставите на угар, тъй като то през цялото време иска да прави нещо. Когато стигнете до момента, в който си позволите да бъдете това, което сте - отегчен, грозен, ужасен, или каквото и да е друго нещо, тогава имате възможност да се справите със съответния проблем.

Какво става, когато приемете нещо, когато приемете това, което сте? Когато приемете, че сте това, което сте, какъв е проблемът тогава? Съществува проблем само когато не приемаме нещо такова, каквото е, тъй като искаме да го променим - това не означава, че проповядвам самодоволство - напро­тив. Когато приемем това, което сме, виждаме, че онова, от което сме се ужасявали, онова, което сме наричали скука, онова, което сме наричали отчаяние, онова, което сме наричали страх, се променя напълно. Онова, от което сме се страхували, е пре­търпяло основна промяна.

Ето защо, както казах, е важно да разберем процеса, на­чина на нашето мислене. Самопознание не може да се постигне с помощта на други, от книги, чрез изповед, психология или пси­хоанализа. Сами трябва да го откриете, защото самопознанието е вашият живот. Ако не го разширявате и задълбочавате, каквото и да правите, както и да променяте външните и вът­решните условия и влияния, съзнанието ви ще бъде разсадник на отчаяние, болка и страдание. За да отидете отвъд самоограни­чаващата дейност на вашето съзнание, вие трябва да разбира­те проблемите, а да ги разберете означава да имате съзнание за вашите отношения с нещата, хората и идеите. В тези отно­шения, които са огледало, ние започваме да виждаме себе си без да се оправдаваме или порицаваме, и чрез това по-дълбока и по-всеобхватно познание на начините, по които действа нашето съзнание, става възможно то да стигне до спокойствие, да по­лучи онова, което е истинско.


13. ЗА ОМРАЗАТА

ВЪПРОС: Ако съм напълно честен, трябва да си призная, че изпитвам лоши чувства, а понякога и омраза почти към всеки!. Това ме прави нещастен и ми причинява болка. Интелектуално разбирам, че аз съм идентичен с тези чувства, тази омраза, но не мога да се справя с тях. Можете ли да ми помогнете?

КРИШНАМУРТИ:

Какво означава „интелектуално"? Когато кажем, че разбираме нещо интелектуално, какво имаме предвид? Има ли такава нещо като интелектуално разбиране? Или умът ни раз­бира думите, защото това е единственият начин, по който ние общуваме помежду си. Но можем ли въобще да разберем нещо словесно, умствено? Това е първото нещо, което трябва да си изясним - дали тъй нареченото интелектуално разбиране не е пречка за разбирането. Няма съмнение, че разбирането е нещо интегрално, не е разделено, не е частично. Или разбирам нещо, или не го разбирам. Без съмнение, когато казваме: „Разбирам нещо интелектуално", ние издигаме бариера пред разбирането. Тъй като това е частично разбиране и поради това въобще не е разбиране.

Въпросът е следният: „Как аз, който мразя хората, мога да се освободя от това чувство? Как мога да се справя с проблема?" Как се справяме с проблемите? Какво е проблем? Явно проблемът е нещо, което ни тревожи.

Аз изпитвам лоши чувства към хората, мразя хората и това ми причинява болка. Съзнавам го, но какво мога да направя? Това е тревожен факт в моя живот. Какво да направя, как мога наис­тина да се освободя - не да захвърля тези чувства за кратко вре­ме но да се освободя въобще? Как мога да го направя?

За мен това е проблем, защото ме тревожи. Ако не беше нещо тревожно, нямаше да представлява проблем, не е ли така? Искам да се отърва от тези чувства, защото те ми причиняват болка, тревога, безпокойство, защото ме карат да чувствам, че правя нещо грозно. Така че нещото, против което се обявявам, е тревогата, нали? По различно време му давам различни имена в зависимост от настроението ми - един ден е едно нещо, друг ден - друго, но по същество това, което желая, е да не се тревожа. Не е ли така? Удоволствието приемам, защото то не ме тревожи. Не искам да се освободя от удоволствието, защото не изпитвам тревога - поне не засега, но лошите чувства и ом­разата са фактори в живота ми, които ме тревожат и аз искам да се отърва от тях.

Това, от което се интересувам, е да нямам тревоги и искам да намеря начин никога да нямам. Защо да не бъда тревожен? Трябва да изпитвам тревога, за да мога да наблюдавам, не е ли така? Трябва да премина през страхотни вълнения, смут, катаклизми, за да мога да открия какво става, нали? Ако не изпитвам тревога, ще си остана заспал и може би повечето от нас искат точно това - да бъдат успокоени, да бъдат приспани, за да из­бегнат тревогите, да се изолират, да намерят сигурност. Ако нямам нищо против да бъда разтревожен, но истински, а не по­върхностно, ако нямам нищо против да бъда разтревожен, за­щото искам да открия какво става - тогава моето отношение към омразата, към лошите чувства, претърпява трансформа­ция, нали така? Ако нямам нищо против да бъда разтревожен, тогава названието не е важно, нали? Думата „мразя" престава да бъде важна, нали? Или думите „лошо отношение към хората", не е ли така? Защото тогава изпитвам непосредствено състояни­ето, което наричам „лошо отношение", без да му давам име.

Ядът е тревожно преживяване, както омразата и лошите чувства и много малко хора изпитват яд непосредствено, без да му дават словесен израз. Ако не използваме думи, ако не го наречем яд, тогава преживяването ще бъде различно, нали? Защото като даваме на чувството име, ние свеждаме едно ново преживяване до нещо старо, фиксираме го. Докато ако не му дадем название, тогава ще можем да разберем преживяването непосредс­твено и разбирайки го, да го трансформираме.

Вземете например дребнавостта. Повечето от нас са дреб­нави без да го съзнават - дребнави за пари, или когато трябва да простим на някого за нещо, просто дребнави. Сигурен съм, че на всички ни е познато. Как можем да се освободим от това качество, когато го осъзнаем? Не да станем великодушни, не това е важното. Да се освободиш от дребнавостта предполага великодушие, не е необходимо да станеш великодушен. Естест­вено, най-напред трябва да го осъзнаеш. Вие можете да бъдете много щедър, когато спонсорирате вашето дружество или по­магате на приятелите си и да бъдете ужасно дребнав, когато се стигне до даване на бакшиш - знаете какво имам предвид, кога­то използвам думата „дребнав". Човек не го осъзнава. Но какво става, когато го осъзнае? Ние се стараем да бъдем щедри, да преодолеем дребнавостта си, принуждаваме се да бъдем щедри и т.н. Но в края на краищата, стремежът да бъдем нещо все още е част от дребнавостта в по-широк смисъл, докато ако не правим нищо от тези неща, а просто осъзнаем последиците от дребнавостта без да ги назоваваме, ще видим, че ще се извърши радикална промяна.

              

Моля ви, направете такъв опит. Най-напред, човек трябва да се тревожи, макар че на повечето от нас не ни е приятно да се тревожим. Смятаме, че сме намерили правилния начин на живот с помощта на някой духовен водач, на вяра или нещо такова и сме влезли в даден коловоз. Все едно, че имаме хубава бюрократична служба и сме решили да живеем така до края на живота си. Със съ­щата нагласа подхождаме към различни качества, от които иска­ме да се отървем. Не виждаме колко важно е да се тревожим, да бъдем вътрешно несигурни, да не бъдем зависими. Без съмнение само в състояние на несигурност откривате, виждате, разбира­те. А вие искате да бъдете безгрижни като хора с много пари. Те не се тревожат, не искат да бъдат обезпокоявани.

Тревогата е много важна за разбирането и всеки опит да на­мерим сигурност е пречка пред разбирането. Когато искаме да се отървем от нещо, което ни тревожи, чувството за сигур­ност ни пречи. Ако успеем да изпитаме дадено чувство непос­редствено, без да му даваме име, смятам, че ще открием много неща в него. Тогава няма да се борим с него, защото преживяването и обектът на преживяване ще бъдат едно и също нещо. Докато субектът дава словесен израз на чувството, на преживя­ването, той се отделя от него и му въздейства - такава дейс­твие е изкуствено, илюзорно. Но ако няма словесен израз, тога­ва преживяващият и преживяваното са едно и също. Тази интег­рация е необходима и трябва да се изправим лице в лице с нея.



14. ЗА КЛЮКИТЕ

ВЪПРОС: Клюките са ценни, защото ни помагат да се саморазкрием, особено когато ни разкриват други хора. Сери­озно погледнато, защо да не използваме клюките като средство да открием онова, което е! Аз не се смущавам когато чуя думата „клюка", която хората порицават от векове.

КРИШНАМУРТИ:

Питам се защо клюкарстваме. Не го правим, за да ни се разкрият другите хора. И защо трябва другите да се разкриват? Защо искате да знаете какви са другите хора? Защо е този голям интерес към другите? Най-напред, защо клюкарстваме? Не е ли това вид неспокойствие? Като нервност, то е признак за неспокойно съзнание. Защо се бъркаме в работите на другите, защо искаме да знаем какво вършат, какво мислят? Клюкарският ум е повърхностен, не е ли така? Погрешно насочено любопитс­тво. Вие, който задавате въпроса, изглежда смятате, че ваши­ят интерес към другите ще ги разкрие пред вас - какви са тех­ните дела, техните мисли, техните мнения. Но можем ли да уз­наем какво са другите, ако не знаем какво сме ние? Можем ли да съдим за другите, ако не знаем как ние мислим, действаме и се държим? Защо е този необикновен интерес към другите? Всъщ­ност не е ли бягство това желание да открием за какво мислят, чувстват и клюкарстват другите? Не е ли начин да избягаме от себе си? Не е ли израз на желанието да се бъркаме в живота на другите? Нашият собствен живот не е ли достатъчно труден, достатъчно сложен, достатъчно болезнен, та трябва да се за­нимаваме с другите, да им се бъркаме? Имаме ли време да мислим за другите по този клюкарски, безсърдечен, грозен начин? Защо го правим? А знаем, че всички го правят. Всички хора клюкарстват за другите. Защо?

Преди всичко смятам, че ние клюкарстваме за другите хора, защото не се интересуваме достатъчно от процеса на нашето собствено мислене и действия. Искаме да видим какво правят другите и може би, меко казано, да им подражаваме. Обикновено, когато клюкарстваме осъждаме другите, но благосклонно пог­леднато, правим го и за да им подражаваме. Защо искаме да под­ражаваме на другите? Това не е ли признак за необикновена повърхностност от наша страна? Само много глупавото съзнание търси възбудата и излиза извън себе си, за да я намери. Казано по друг начин, клюкарството е форма на усещане, на което се от­даваме, не е ли така? Може да е особен вид усещане, но винаги е съпроводено от желанието да се намери нещо възбуждащо, нещо забавно. Ако вникнем дълбоко в проблема, ще се върнем към себе си, което показва, че човек, който търси нещо интересно, като говори за другите, е необикновено плитък. Вгледайте се в себе си следващия път, когато клюкарствате за някого. Ако осъзнаете това, което става, ще видите, че то ще ви разкрие много неща за самите вас. Не се прикривайте зад извинението, че просто сте любопитни. Клюкарството е признак на нерв­ност, чувство на възбуда, повърхностност, липса на истински, дълбок интерес към другите хора, който няма нищо общо с клюкарстването.

Следващият проблем е как да спрем да клюкарстваме. Нали това е следващият въпрос? Когато съзнавате, че клюкарствате, какво трябва да направите, за да спрете? Ако се е превърнало в навик, в нещо грозно, което правите всеки ден, как можете да спрете? Задавали ли сте си този въпрос? Когато знаете, че клюкарствате, когато осъзнавате, че клюкарствате, и разбирате последствията, казвате ли си: „Как да спра?" Не спирайте ли от само себе си в момента, в който осъзнаете, че клюкарствате? Въпросът „как" тогава става безпредметен. „Как" се появява само когато не осъзнаваме нещо, а клюкарстването е признак за липса на осъзнаване. Направете опит следващия път, когато клюкарствате и ще видите, че незабавно ще спрете, щом осъз­наете какво говорите и че не контролирате езика си. Не е нео­бходимо волево усилие, за да спрете да клюкарствате. Необходимо е да разберете, да осъзнаете какво говорите и да видите не­говото значение. Не е необходимо да порицавате или да оправ­давате клюкарстването. Осъзнайте го и ще видите колко скоро ще спрете да клюкарствате, защото то ви разкрива вашите собствени действия, поведение и начин на мислене, а този про­цес на саморазкриване е много по-важен от клюкарстването за другите, за това какво те мислят и правят.

Повечето от нас, които четат всекидневните вестници, знаят, че те са пълни с клюки, световни клюки. Това е бягство от самите нас, от нашата дребнавост, от нашата грозота. Смятаме, че повърхностният интерес към световните съби­тия ни прави по-мъдри и по-годни да се справяме с всекидневието. Не са ли това пътища за бягство от самите нас? Вътрешно сме толкова празни, плитки, уплашени от самите себе си. Толкова сме бедни вътрешно, че за нас клюката е богато забавление, бягство от самите нас. Опитваме се да запълним празнотата в нас със знания, обреди, клюки, групови срещи - с многобройни пътища за бягство, така че най-важно става бягството, а не разбирането на онова, което е. Разбирането на онова, което е, изисква внимание, необходимо е голямо внимание, а не бягство, за да осъзнаем, че сме празни, че живеем в болка. Но повечето от нас предпочитат бягството, защото то е по-лесно, по-прият­но. Освен това, когато се опознаем такива, каквито сме, е мно­го по-трудно да се справим със себе си - това е един от пробле­мите, който стои пред нас. Не знаем какво да правим. Когато разбера, че съм празен, че страдам, че ме боли, не знам какво да направя, как да се справя с положението. Затова прибягвам до различни начини за бягство.

Въпросът е какво да се прави? Явно е, че не можем да избяга­ме, защото е толкова абсурдно и детинско. Но когато се изпра­вите пред себе си такъв, какъвто сте, какво трябва да направите? Преди всичко, възможно ли е без да отричаме или да приема­ме да оставим положението такава, каквото е? Много е трудно, защото съзнанието се стреми към обяснение, осъждане, отъждествяване. Ако не направим нито едното от тях и останем такива, каквито сме, тогава сякаш приемаме нещо. Ако приема, че съм мургав, това е краят, но ако желая да се променя и да ста­на по-светъл, тогава се появяват проблеми. Най-трудно е да приемем онова, което е. Човек може да го постигне само ако няма бягство, а отрицанието и оправданието са форми на бягс­тво. Следователно, когато осъзнаем целия процес, защо клюкарстваме и разберем колко е абсурдно, колко е жестоко, тогава ос­таваме с онова, което сме. Винаги се стремим да унищожим не­щата или да ги променим в нещо друго. Ако не направим нито ед­ното, нито другото, а се отнесем към явлението с намерение­то да го разберем, да бъдем изцяло с него, ще установим, че то вече не е онова, от което сме се ужасявали. Тогава се явява възможността да променим онова, което е.


15. ЗА КРИТИКАТА

ВЪПРОС: Какво е мястото на критиката в отношенията ни с другите хора? Каква е разликата между разрушителна­та и конструктивната критика?

КРИШНАМУРТИ:

Най-напред, защо критикуваме? Дали за да разберем даден човек, или от заядливост? Ако ви критикувам, това озна­чава ли, че ви разбирам? Разбираме ли някого, като го съдим? Ако искам да ви разбера, но не повърхностно, а дълбоко, да разбера цялото значение на отношенията между вас и мен, трябва ли да ви критикувам? Или осъзнавам тези отношения, наблюдавайки ги безмълвно - без да казвам мнението си, без да критикувам, съдя, без да утвърждавам или да отричам, а само като наблюда­вам безмълвно Какво става? А какво става, ако не критикувам? Има опасност човек да заспи, нали? Което не означава, че не заспиваме, когато се заяждаме. Може би това става навик и ние зас­пиваме по навик. Помага ли ни критиката да разберем по-дълбоко и по-обхватно отношенията си с другите? Няма значение дали критиката е конструктивна или не - това несъмнено не е от значение. Следователно въпросът е: „Какво е необходимото състояние на съзнанието и сърцето, в което ще разберем отно­шенията си с другите?" Какъв е процесът на разбиране? Как раз­бираме какви са нещата? Как разбирате детето си, ако се инте­ресувате от него? Наблюдавате го, нали? Гледате го как играе, изучавате го,когато е в различни настроения, не налагате свое­то мнение за него. Не казвате, че трябва да бъде това или оно­ва. Вие наблюдавате с повишено внимание, с активно съзнание, нали? И тогава може би започвате да разбирате детето. Ако постоянно критикувате, постоянно налагате своите личност­ни особености, своето мнение и решавате какво трябва да бъде или да не бъде, ще издигнете бариера между вас и детето. За не­щастие, повечето от нас критикуват другите, за да им влияят, за да се месят в работите им. Това ни прави удоволствие. Довол­ни сте, когато влияете на съпругата си, на детето си или на някой друг. Чувствате, че имате власт, че вие сте господарят и това ви носи огромно задоволство. Естествено по този начин не може да се постигне никакво разбиране на отношенията. Това не е нищо друго, а налагане, стремеж да скроиш някого по дадена мярка, която отговаря на личното ви виждане, на ваши­те желания. Всичко това пречи на разбирането на отношения­та, не е ли така?

Да вземем самокритиката. Като сте критичен към себе си, критикувате се, порицавате се, или се оправдавате - това по­мага ли да разберете какъв сте? Когато започна да се критикувам, не ограничавам ли процеса на разбиране, на проучване? Интроспекцията, която е форма на самокритика, разкрива ли лич­ността? Кое прави възможно разкриването на личността? Като сте непрекъснато аналитичен, критичен и изплашен - с положителност това няма да ви помогне да се саморазкриете. Оно­ва, което може да помогне да откриете себе си, така че да за­почнете да се разбирате, е постоянното съзнаване на себе си, без порицание или идентифициране. Необходима е известна спонтанност. Не може непрекъснато да се анализирате, дисцип­линирате, оформяте. Спонтанността е от огромно значение за разбирането ви. Ако ограничавам, контролирам, осъждам, тога­ва спирам движението на мисълта и чувствата, не е ли така? Ко­гато искате да откриете нещо, е много важно как ще подходи­те към него. Ако подходите водени от идея, от някакъв стан­дарт, от някакъв идеал, тогава вие се поставяте в зависимост от дадена схема. В такъв случай няма разбиране, достигане от­въд обсега на наблюдаваното. Ако наблюдавам аза без отрицание или одобрение, е възможно да отида отвъд него. Ето защо це­лият процес, при който се приближаваме до даден идеал, е напълно погрешен. Идеалите са саморъчно направени богове и като се съобразявате с тях не стигате до освобождаване.

Така че може да има разбиране само когато съзнанието наб­людава будно, но спокойно - това е трудно, защото ние обича­ме да бъдем активни, критични, да отричаме, да оправдаваме. Такава е цялата ни нагласа. Опитваме се да разберем през прегра­дите на нашите идеи, предубеждения, жизнен опит, спомени. Възможно ли е да се освободим от тези прегради и да разберем нещата непосредствено? Правим го, когато проблемът е много критичен, тогава подхождаме към него директно, а не като из­ползваме споменатите методи. Разбирането за отношенията идва само когато разберем процеса на самокритика и съзнание­то е спокойно. Ако ме слушате и се опитвате да разберете оно­ва, което искам да ви кажа, без да правите големи усилия, е възможно да стигнем до взаимно разбирателство. Ако през цялото време критикувате, обявявате мнението си, онова, което сте научили от книгите, което някой друг би е казал и тъй нататък, няма да се получи връзка помежду ни, защото ще ни пречат прег­радите. Ако вие и аз се опитаме да открием какво е вложено в самия проблем, ако искаме да стигнем до дъното му, да видим какво представлява, каква е истината, то тогава ще бъдем свър­зани, ще създадем отношения помежду си. Тогава вашето съзна­ние ще бъде и будно, и пасивно и ще наблюдава, за да види в как­во се състои истината. Ето защо ще е необходимо съзнанието ви да действа необикновено бързо, да не бъде привързано към някакъв идеал, решение или мнение, добито от личния ви опит. Разбирането идва при пъргаво и бързо съзнание, което едновре­менно с това е пасивно и прозорливо. Тогава то е в състояние да възприема, тогава е чувствително. Съзнание, което е задръсте­но от идеи, предубеждения, мнения „за" или „против", не е чувс­твително.

За да разберем отношенията си с някого, е необходима пасив­на съзнателност, която не разрушава отношенията. Напротив, тя прави отношенията много по-жизнени, много по-значител­ни. Тогава в тези отношения са възможни истински чувства - на топлота, близост, която не е просто чувство или усещане.

Ако можем да подходим по този начин и установим такива от­ношения с всяко нещо, проблемите ни ще се решат лесно - проб­лемите за собствеността, проблемите за нещата, които притежаваме, защото ние сме онова, което притежаваме. Човек, който притежава пари, е парите. Човекът, който се отъждествява с дадена собственост, е тази собственост - къща или ме­бели. Същото е с идеите или с хората. Когато има чувство за собственост, няма отношения. За повечето от нас притежанията са важни, защото нямаме нищо друго. Ние сме празни черуп­ки, ако не притежаваме, ако не изпълним живота си с мебели, му­зика, знания, с това или онова. А тази черупка шуми силно и ние наричаме този шум живот и сме доволни от положението. При разруха, разпадане, вие скърбите, защото изведнъж откривате какво сте - безсмислена празна черупка. Когато осъзнаем цялото съдържание на отношенията в действие, това действие създа­ва възможност за истински отношения, създава възможност да открием тяхната голяма дълбочина, тяхното огромно значение и да узнаем какво е любовта.


16. ЗА ВЯРАТА В БОГ

ВЪПРОС: Вярата в Бог е била могъщ подтик към по-добър живот. Защо отричате Бог? Защо не се опитате да оживите вярата на човека в идеята за Бог?

КРИШНАМУРТИ:

Нека разгледаме въпроса широко и интелигентно. Не отричам Бога - би било глупаво да го правя. Само човек, който не познава действителността използва безсмислени думи. Онзи, който казва, че знае, не знае. Онзи, който преживява действи­телното, движейки се от един момент към друг, няма възможност да ви даде представа за действителността.

Вярата е отрицание на истината, вярата пречи на истина­та. Да вярваш в Бог не означава, че си открил Бог. Нито вярва­щият, нито невярващият могат да открият Бога, защото дейс­твителността е неизвестното, а вашата вяра или липса на вяра в неизвестното е просто проекция на собствения аз и затова не е истинска. Знам, че вярвате и че това има много малко значе­ние във вашия живот. Има много вярващи хора. Милиони хора вярват в Бог и това им носи утеха. Но първо, защо вярва човек? Вярвате, защото това ви носи задоволство, утешение, надежда и вие казвате, че прави живота ви смислен. Всъщност вашата вяра няма никакво значение, защото вярвате и експлоатирате, вярвате и унищожавате, вярвате във всеобщия Бог и се убивате едни други. Богатият също вярва в Бога, но безмилостно експлоатира хората, трупа пари, а после изгражда храм или става фи­лантроп.

Човекът, който пусна бомбата над Хирошима, твърдеше, че Бог е с него, онези, които полетяха от Англия, за да разрушат Германия, казваха, че Бог пилотира самолетите заедно с тях. Диктаторите, министър-председателите, генералите, прези­дентите: всички те говорят за Бог, вярват силно в Бог. Служат ли те на хората, правят ли живота им по-добър? Хора, които казват, че вярват в Бога, разрушиха половината свят, светът тъне в пълна мизерия. Религиозната нетолерантност разделя хората на вярващи и невярващи и води до религиозни войни. Това показва колко сме политизирани.

Дали вярата В Бог е „мощен подтик към по-добър живот"? Защо ви е необходим подтик, за да живеете по-добре? Не е ли вярно, че трябва да ви подтиква собственото ви желание да во­дите почтен и скромен живот? Ако търсите подтик, вас не ви интересуват другите хора, интересува ви само вашият подтик, който е различен от моя, а това води до противоречия. Ако жи­веем щастливо заедно не защото вярваме в Бог, а защото сме човешки същества, тогава ще споделяме всички средства за прои­зводство, за да произвеждаме неща за всички. Поради липса на интелигентност ние приемаме идеята за някакъв свръхразум, когото наричаме „Бог". Но този Бог, този свръхразум, няма да ни помогне да водим по-добър живот. Онова, което води до по-добър живот, е интелигентността, а не може да има интели­гентност, когато има вяра, когато има класово деление, когато средствата за производство са в ръцете на малцина, когато има националности и суверенни правителства. Всичко това означава липса на интелигентност и да водим по-добър живот ни пре­чи то, а не липсата на вяра в Бог.

Вие всички вярвате по различен начин, но във вярата ви няма нищо действително. Действителното е онова, което сте, кое­то правите, което мислите и вярата ви в Бог не е нищо друго освен бягство от вашия монотонен, глупав и жесток живот. Ос­вен това, вярата неизменно разделя хората: има индуисти, бу­дисти, християни, комунисти, социалисти, капиталисти и т.н. Може да обедините дадени хора в група, но тази група ще се про­тивопостави на други хора. Идеите и вярванията никога не обединяват хората. Напротив, те разединяват, разделят, рушат. В действителност вашата вяра в Бог носи страдание на света. Тя може да ви е донесла моментна утеха, но ви е донесла също така повече страдание и разруха под формата на войни, класови деления и безмилостните действия на отделните индивиди. Така че вашата вяра е без значение. Ако наистина вярвахте в Бог, ако Той беше за вас истинско преживяване, на вашето лице щеше да има усмивка, вие нямаше да унищожавате други човешки съ­щества.

Какво е действителност, какво е Бог? Бог не е дума, думата не е нещото. За да разберете онова, което е неизмеримо, което не е свързано с времето, съзнанието трябва да се освободи от времето, от всички мисли, от всички представи за Бога. Какво знаете за Бога или за истината? Всъщност не знаете нищо за действителността. Единственото нещо, което знаете, са думи, преживяванията на други или вашите собствени, по-скоро неясни моменти на преживяване. Това в никакъв случай не е Бог, не е действителното, не е нещо, което е отвъд времето. За да узнаете онова, което е отвъд времето, трябва да разберете процеса на времето, да разберете, че времето е функция на ми­сълта, на процеса на развитие, на натрупване на знания. А всичко това е основата на съзнанието. Самото съзнание е основа: както съзнателното така и подсъзнателното, както колективното, така и индивидуалното. Ето защо съзнанието трябва да се освободи от известното, което означава, че то трябва да бъде наистина напълно спокойно. Но не да бъде заставено да бъде свободно. Съзнанието, което постига спокойствие в резул­тат на решителни действия, на упражнения или самодисципли­на, не е спокойно съзнание. Съзнанието, върху което се оказва насилие, контрол, което се оформя, поставя в рамка и мълчи по принуда, не е спокойно. За известно време може да успеете да заставите съзнанието да остане в повърхностно мълчание, но такова съзнание няма да бъде спокойно. Спокойствието идва само когато разберете целия процес на мисълта, защото разби­рането на този процес означава да му сложите карай, а краят на процеса на мисълта е началото на тишината.

Само когато съзнанието е в пълна тишина, не само на най-горното ниво, но основно, напълно, както на повърхността, така и на по-дълбоките нива, само тогава може да се появи неи­звестното. Неизвестното не е нещо, което умът изпитва, единствено тишината може да бъде изпитана, нищо друго ос­вен тишината. Ако съзнанието изпитва каквото и да е друго, освен тишината, то просто проектира желанията си, и такова съзнание не е в състояние на тишина. Докато съзнанието не е в състояние на тишина, докато мисълта действа под каквато и да е форма, съзнателна или несъзнателна, не може да има ти­шина. Тишината е освобождение от миналото, от знанията, от всички съзнателни или несъзнателни спомени. Когато съзнание­то е в пълна тишина, когато не действа, когато се постигне тишина, която не е резултат на усилие, само тогава се явява онова, което е извън времето, което е вечно. Това състояние не е състояние на спомените, няма нещо, което да си спомня, кое­то да преживява.

Следователно Бог, или истината, или наречете го както щете е нещо, което се проявява от момент в момент, постига се в състояние на свобода и спонтанност, а не когато съзнание­то се дисциплинира според дадени правила. Бог не е продукт на съзнанието, не се достига като самопроекция, той идва, когато има добродетел, която е свобода. Добродетел означава да поглед­неш открито фактите за онова, което е, и това е състояние на блаженство. Само когато съзнанието е в състояние на блаженство, когато е спокойно, не се движи, не проектира съзнателни или несъзнателни мисли, само тогава се проявява вечното.


17. ЗА ПАМЕТТА

ВЪПРОС: Казвате, че паметта е непълно преживяване. Имам спомен и много живо впечатление от предишните ви беседи. В какъв смисъл това е непълно преживяване? Моля ви, обяснете тази идея във всичките й подроб­ности.

КРИШНАМУРТИ:

Какво имаме предвид, когато говорим за паметта? Обучавате се и се тъпчете с факти, с технически познания. Ако сте инженер, вие използвате благодарение на спомените техническите си знания, за да изградите мост. Това е фактическа па­мет. Има и психологическа памет. Казали сте ми нещо приятно или неприятно и аз съм го съхранил в спомените си. Когато ви срещна следващия път, ви срещам заедно със спомените си за това, което сте казали или не сте казали. Паметта има две страни - психологическа и фактическа. Те винаги са свързани, макар че не са ясно обособени. Знаем, че паметта за факти е важна за нашето препитание, но важна ли е психологическата па­мет? Кой е факторът, който задържа психологическия спомен? Какво ни кара психологическа да помним някоя обида или похва­ла? Защо човек задържа някои спомени, а отхвърля други? Явно човек запазва спомени, които са приятни, и избягва спомени, които са неприятни. Ако обърнете внимание, ще установите, че отхвърляме по-лесно болезнените, отколкото приятните спо­мени. Както и да го наричате, съзнанието на всички нива е па­мет, то е продукт на миналото, което е спомен, обусловено състояние. И ние посрещаме живота и всяко ново предизвикателство с този спомен. Предизвикателството е винаги ново, а реакцията ни е винаги стара, защото тя произлиза от миналото. Така че преживяване без спомен е един вид състояние, а преживяване със спомен е друг вид. Т.е. има промяна, която е винаги нова. Аз реагирам на нея по начин, обусловен от миналото. Е, и какво се получава? Аз абсорбирам новото, но не го разбирам, а преживяването на новото е определено от миналото. Затова разбирането ми за новото е частично, никога няма пълно разби­ране. Само когато разбирам нещо напълно, по него няма белези от миналото.

Ние посрещаме предизвикателството, а то винаги е ново, по стар начин. Старите реакции обуславят новото и по този начин го изкривяват, въвеждат предубеждения, поради което няма пълно разбиране на новото. Старото поглъща новото и по този начин съответно става по-силно. Това може да ви се стру­ва отвлечено, но ако се вгледате по-отблизо и по-старателно, ще видите, че не е трудно за разбиране. Положението в света днес налага нов подход, нов начин за решаване на световните проблеми, които са съвсем нови. Но ние не можем да подходим към тях по нов начин с нашето обусловено съзнание, с нашите национални, местни, семейни и религиозни предубеждения. Пре­дишният ни опит пречи да разберем новите предизвикателства. Ние култивираме и укрепваме нашата памет и поради това не можем да разберем новото, не можем напълно да откликнем на предизвикателствата. Само когато човек е в състояние да посрещне предизвикателството като нещо ново, по нов начин, без участието на миналото, то ще даде своите плодове, своите богатства!

Вие казахте: „Имам спомен и много живо впечатление от предишните ви беседи. В какъв смисъл това е непълно преживяване?" Явно преживяването е непълно, ако е само впечатление, спомен. Ако разбирате казаното, видели сте истината за него, тогава истината не е спомен. Истината не е спомен, защото винаги е нова, непрекъснато се променя. Спомняте си предиш­ната беседа. Защо? Защото използвате предишната беседа като ръководство, което не сте разбрали добре. Вие искате да се върнете към нея и несъзнателно или съзнателно я съхранявате. Когато разберете нещо напълно, когато видите истината изця­ло, ще установите, че няма да имате какъвто и да е спомен. Об­разованието култивира паметта ни, засилва паметта. Вашите религиозни действия и ритуали, вашето четене и познания, всички те засилват паметта. Какво имаме предвид? Защо държим на паметта? Не знам дали сте забелязала, че с възрастта все повече се обръщаме към миналото, към неговите радости, болки и удоволствия. Младите гледат към бъдещето. Защо се обръ­щаме назад? Защо паметта става нещо толкова важно? Поради простата причина, че не знаем как да живеем изцяло, напълно в настоящето. Ние използваме настоящето като път към бъде­щето и затова настоящето е без значение. Не можем да живеем в настоящето, защото го използваме като път към бъдещето. Защото ще стана еди какъв си, никога не мога да разбера какво съм. За да разбера какво съм точно сега, не е необходимо да култивирам паметта. Напротив, паметта ни пречи да разберем онова, което е. Не знам дали сте забелязали, че новите мисли и новите чувства идват само когато мисълта не е попаднала в мрежата на спомените. Когато се получи интервал между две мисли, когато този интервал може да бъде задържан, тогава от този интервал се получава ново състояние, което не е спомен. Имаме спомени и култивираме паметта си като средство за поддържане на продължителността. „Аз" и „мое" са от важно значение, докато култивираме паметта, и повечето от нас са направени от „аз" и „мое", спомените играят много важна роля в нашия живот, Ако нямахте спомени, вашата собственост, ва­шето семейство, вашите идеи не биха имали такава голямо зна­чение сами за себе си. Ето защо, за да дадем сила на „аз" и „мое", ние култивираме паметта. Ако наблюдавате, ще видите, че има интервал между две мисли, между две чувства. В този интервал, който не е продукт на паметта, се освобождаваме по необикновен начин от „аз" и „мое" и този интервал е в безвремието.

Нека погледнем на проблема по друг начин. Без съмнение спо­мените са време, нали? Паметта създава вчера, днес и утре. Вчерашните ни спомени обуславят днешния ден и по този начин оформят утрешния ден. Това ще рече, че чрез настоящето ми­налото създава бъдещето. Извършва се процес на движение на времето, който е израз на волята ни да успеем. Паметта е вре­ме и ние се надяваме да постигнем някакви резултати с помощ­та на времето. Днес съм чиновник, но ако имам време и възможност, ще стана управител или собственик. Ето защо ми е необ­ходимо време и със същата нагласа ние казваме: „Ще достигна до действителното, ще се приближа до Бога". Ето защо ми е необ­ходимо време да се осъществя, което означава, че трябва да култивирам паметта си, упражнявайки се, да засиля паметта си, за да стана, да постигна, да спечеля нещо, което означава продължителност във времето. Надяваме се чрез времето да достиг­нем до безвремието, чрез времето се надяваме да достигнем вечното. Можете ли да направите това? Можете ли да хванете вечното в мрежата на времето чрез паметта, която е време? Безвремието се проявява само когато спомените, „аз" и „мое" престанат да съществуват. Ако видите тази истина - че безв­ремието не може да бъде разбрано и достигнато с помощта на времето - ще можете да навлезете в проблема за паметта, за спомена. За техническите неща паметта е нещо основно, но психологическата памет, която поддържа „аза", „моето", които ни дават продължителност и самоотъждествяване, са изцяло определени от живота и действителността. Когато човек види тази истина, лъжовното отпада и психологическото за­пазване на опита от вчера изчезва.

Когато видите хубав залез, красиво дърво в полето, когато видите нещо за първи път, вие му се наслаждавате изцяло, на­пълно. Но какво се случва, когато се върнете при него с желани­ето отново да му се насладите? Няма вече наслаждение, защото споменът от вчерашния залез ви е накарал да се върнете, подтикнал ви е за да се насладите отново. Предишния ден не е има­ло спомен, а само спонтанна радост, непосредствено възприя­тие. Днес споменът се изпречва между вас и залеза и затова няма наслаждение, липсват богатството и целостта на красотата. Да вземем друг пример, имате приятел, който вчера е казал нещо, обидно или похвално, и вие сте запазили спомена. С този спомен срещате вашия приятел днес. Всъщност, вие не среща­те приятеля си, вие носите спомена си от вчера и този спомен се намесва. И така ние обграждаме и себе си, и действията си със спомени и затова губим чувството за новите, за свежите неща. Спомените правят живота уморителен, скучен и празен. Ние живеем във вражда един с друг, защото „аз" и „мое" са силни благодарение на спомените, на паметта. Спомените действат в настоящето, но когато не ги подхранваме, те започват да вех­нат. Помненето на факти, на технически неща е явно необходи­мо, но спомените като нещо съхранено психологически ни пре­чат да разберем живота, да общуваме един с друг.


18. ОТДАВАНЕ НА ОНОВА, „КОЕТО Е"

ВЪПРОС: Каква е разликата между отдаването на Божията воля и на онова, което вие наричате приемане на това, ко­ето е?

КРИШНАМУРТИ:

Разликата е огромна, не е ли така? Да се отдадеш на во­лята на Бога означава, че вие вече знаете каква е Неговата воля. Вие не можете да се отдадете на нещо, което не познавате. Ако познавате действителността, не можете да й се отдадете, за­щото преставате да съществувате, тук няма отдаване на по­виша воля. Ако се отдадете на по-висша воля, тогава тази по-­висша воля ще бъде проекция на вас самите, защото действител­ността не може да бъде позната чрез известното. Тя се проявя­ва само когато известното престане да съществува. Известно­то е продукт на съзнанието, защото мисълта е резултат на из­вестното, на миналото, а съзнанието може да създава само неща, които знае. Поради това, вечното не е онова, което е познато на съзнанието. Ето защо, когато се отдавате на Божията воля, вие се отдавате на неща, които вие сте проектирали. Това може да ви направи доволни, да ви утеши, но то не е истинското.

Необходим е различен процес, за да можем да разберем онова, което е - може би „процес" не е правилната дума. Онова, което имам предвид, е следното: много по-трудно е да разбереш оно­ва, което е - то изисква по-голяма интелигентност, по-голямо осъзнаване, отколкото е необходимо, когато се отдавате на да­дена идея. За да разберете онова, което е, не е необходимо усилие, усилието отвлича вниманието ви. За да разбереш нещо, за да разбереш онова, което е, трябва да бъдеш съсредоточен, не е ли така? Няма да мога да разбера онова, което казвате, ако слу­шам музика или шума отвън, трябва изцяло да ви обърна внима­ние. Тъй като нашето мислене не е съсредоточено, е необикновено трудно да осъзнаем онова, което е. Ние не искаме да разбе­рем онова, което е. Гледаме на него през очилата на предубежденията, на отъждествяването или отрицанието, и е много трудно да свалим тези очила и да видим това, което е. Това, което е, е факт, то е истината и всичко друго е бягство, не е ис­тината. За да разберем онова, което е, трябва да се сложи край на конфликта и на двойствеността, защото отрицателното отношение, породено от стремежа да постигнем нещо различ­но от това, което е, прави неговото разбиране невъзможно. Ако искам да разбера арогантността, не трябва да отивам в обрат­ната посока, не трябва да се разсейвам, дори от усилието при опита да разбера какво е. Какво става. когато съм арогантен? Ако не дам име на арогантността, тя престава, което означава, че отговорът е в самия проблем, а не извън него.

Въпросът не се свежда до това да приемем онова, което е. Човека не приема това, което е, вие не приемате това, че сте мургав или бял, защото то е факт. Налага се да приемате само когато искате да станете нещо друго. В момента, в който прие­мете даден факт, той престава да има значение. Но ум, който е трениран да мисли за миналото или за бъдещето, който непрекъснато се движи в различни посоки, не е в състояние да разбере онова, което е. А ако не разберете онова, което е, няма да можете да намерите действителното, а без това разбиране животът губи своето значение, животът продължава да бъде борба с нейните болки и страдания. Действителното може да бъде раз­брано само когато се разбере онова, което е. Но то не може да бъде разбрано, ако одобряваме или отхвърляме. Съзнанието, кое­то непрекъснато одобрява или отхвърля, не е в състояние да раз­бира, то може да разбере единствено онова, в което е впримчено. Разбирането на онова, което е, ни разкрива необикновени дъл­бочини, в които са действителното, щастието и радостта.


19. ЗА МОЛИТВАТА И МЕДИТАЦИЯТА

ВЪПРОС: Стремежът, изразен в молитвата, не е ли един от пътищата към Бога?

КРИШНАМУРТИ;

Нека най-напред да разгледаме проблемите, които се съдържат във въпроса. Той засяга проблемите за молитвата, концентрацията и медитацията. Какво е молитвата? Преди всичко молитвата е молба, искане, отправено към онова, което наричате Бог, или действителното. Вие като индивид молите, искате да бъдете направлявани от нещо, което наричате Бог. Следователно, когато се обръщате към него, вие търсите възнаграждение, търсите удовлетворение. Имате национални или лични проблеми и се молите да бъдете ръководен, или сте объркан и се молите да ви се изяснят нещата, търсите помощ от онова, което наричате Бог. Това предполага, че Бог, каквото и да е Бог - за момента няма да разглеждаме този проблем - ще оправи объркването, което вие и аз сме причинили. В края на краищата, вие и аз сме виновни за объркването, страданието, хаоса, ужасната тирания, липсата на обич и искаме Бог да оправи всичко това. С други думи, искаме нашето объркване, страда­ние, тъга и конфликти да бъдат отстранени от някой друг, мо­лим се на друг да ни даде светлина и щастие.

Общо взето, когато се молите, апелирате, искате нещо и обикновено го получавате. Когато искате, получавате, но онова, което получавате, няма да донесе ред, защото онова, което получавате, не носи яснота, разбиране. То само ви носи задоволст­во, удовлетворение, защото когато искате, получавате онова, което самите вие проектирате. Как може действителното, Бог, да откликне на вашите искания? Може ли неизмеримото, не­описуемото да се интересува от нашите дребни, незначителни тревоги, страдания, объркване, които самите ние сме създали? Следователно, какво е онова, което ви отговаря? Явно неизмери­мото не може да отговори на измеримото, на дребното, незначителното. Кое е онова, което отговаря? В момента, в който се молим, ние сме сравнително спокойни, възприемчиви, тогава подсъзнанието ни донася моментно просветление. Искате нещо, което силно желаете, и в момента на коленопреклонна молба вашето съзнание е сравнително спокойно и сравнително възприемчиво, така че подсъзнанието ви се проектира в него и вие получавате отговор. Това явно не е отговор, дошъл от дейс­твителното, от неизмеримото - това е вашият подсъзнате­лен отклик. Така че да не правим грешката да мислим, че когато молитвата ви получи отговор, вие установявате връзка с дейс­твителното. Действителното трябва да дойде при вас, вие не можете да отидете при него.

С проблема за молитвата е свързан и един друг проблем - за отклика на онова, което наричаме вътрешен глас. Както вече казах, когато съзнанието умолява, моли се, то е сравнително спокойно - вътрешния глас, който чувате, е вашият собствен глас, проектиран в сравнително спокойното ви съзнание. И отново, може ли това да бъде гласът на действителното? Как може съзнание, което е объркано, невежо, което желае, иска, моли се, да разбере действителното? Съзнанието може да полу­чи действителното само когато е абсолютно спокойно, не се стреми към нищо, не иска нищо, било то за себе си, за нацията си или за някой друг. Само тогава, когато съзнанието е абсолют­но спокойно, когато желанията изчезнат, се проявява действи­телното. Когато човек желае, иска, моли се за нещо, ще намери онова, което иска, но то няма да бъде истината. Онова, което ще получи, ще бъде отклик на подсъзнателните нива, проекти­ран върху съзнателните нива - този тих, малък глас, който го направлява, не е действителното, а само отговорът на негово­то подсъзнание.

С проблема за молитвата е свързан и въпросът за концентра­цията. За повечето от нас концентрацията е процес на изключ­ване. Концентрация се постига чрез усилие, заставяне, направля­ване, подражание и поради тази причина тя е процес на изключва­не. Интересувам се от тъй наречената медитация, но мислите ми се реят и затова фиксирам съзнанието си върху някаква карти­на, образ или идея и изключвам всички други мисли. Този процес на концентрация, който изключва неща, се смята за медитация. Това правите, нали? Когато седнете да медитирате, вие фикси­рате съзнанието си върху дадена дума, образ или картина в съзна­нието си, но съзнанието ви се рее наоколо. Непрекъснато ви пре­късват други идеи, други мисли, други чувства. Вие се опитвате да ги отпъдите, прекарвате времето си в борба с мислите си. И наричате този процес медитация. Това ще рече, че вие се опит­вате да се съсредоточите върху нещо, което не ви интересува и вашите мисли продължават да се множат, да се увеличават, да ви прекъсват, а вие напрягате усилията си да ги изключите, да ги пропъдите. Ако успеете да се съсредоточите върху избраната от вас мисъл, върху даден обект, вие смятате, че най-накрая сте постигнали медитация. Това не е медитация, нали? Медитацията не е процес на изключване - изключване в смисъл на противопос­тавяне на натрапващи се идеи. Молитвата не е медитация и кон­центрацията като процес на изключване не е медитация.

Какво е медитацията? Концентрацията не е медитация, за­щото там където има интереси, е сравнително лесно да се кон­центрираме върху нещо. Генерал, който планира война, клане, може много лесно да се концентрира. Бизнесмен, който прави пари, е много концентриран - той може да бъде дори безмилос­тен, да сложи настрана всички други чувства и да се концентри­ра напълно върху онова, което иска. Човек, който желае нещо, е естествено и спонтанно концентриран. Такава концентрация не е медитация, тя представлява процес на изключване.

Тогава, какво е медитацията? Явно медитацията означава раз­биране - медитацията на сърцето е разбиране. Как може да има разбиране при процес на изключване? М може да има разбиране там, където има искане, молба? Когато човек разбира, той е спо­коен и свободен. Онова, което разбирате, ви дава свобода. Да се концентрирате и да се молите не води до разбиране. Разбиране­то е истинската база, основният процес на медитацията. Не е необходимо да ми вярвате, но ако проучите грижливо и задълбо­чено молитвата и концентрацията, ще откриете сами, че нито едното, нито другото водят до разбиране. Те просто водят до упоритост, фиксация и илюзии, докато медитацията, при която има разбиране, води до свобода, яснота и интегрираност.

А какво имаме предвид, когато говорим за разбиране? Разби­рането означава да придадеш правилно значение, да оцениш пра­вилно всяко нещо. Невеж е онзи, който оценява грешно. По при­рода глупостта означава неразбиране на истинските ценности. Разбиране има, когато ценностите са правилни, когато се уста­новят правилни ценности. А как се установяват правилните ценности - правилните ценности, отнасящи се до собстве­ността, до отношенията между хората, до идеите? Нали за да се появят правилните ценности, трябва да разберете мислите­ля. Ако не разбирам мислителя, а това съм самият аз, онова, кое­то избера, ще бъде безсмислено, т.е., ако не познавам себе си, своите действия и мисли, няма да имам никаква основа под себе си. Следователно самопознанието е началото на медитацията -не знанията, които добивате от книги, от авторитети, от ду­ховни водачи, а знанията, които идват от изследването на са­мите себе си, което означава самоосьзнаване. Медитацията е началото на самопознанието, а без самопознание няма медита­ция. Ако не разбирам пътищата на своите мисли, на своите чув­ства, ако не разбирам мотивите си, желанията си, стремежите си, моя начин на действие, а всичко това са идеите - ако не поз­навам себе си, мисленето ми няма да има основа. Мислителят, който просто иска, моли или отхвърля без да разбира себе си, не­избежно достига до объркване и илюзии.

Начало на медитацията е самопознанието, което означава във всеки момент да осъзнаваш движението на мислите и чувс­твата си, да познаваш нивата на съзнанието, не само повърхностните, но и скритите нива, тяхната дейност в дълбочина. За да опознаваш дълбоко скритите дейности, потулените мо­тиви, мисли и чувства, трябва съзнанието ти да бъде спокойно. Съзнанието трябва да бъде спокойно, за да приеме сигналите на подсъзнателното. Повърхностното съзнание е заето с всекид­невието, с осигуряване на прехраната ни, с това да мамим дру­гите, да ги експлоатираме, да бягаме от проблемите - всички те са част от всекидневната ни дейност. Това повърхностно съзнание трябва да разбере истинското значение на своята дей­ност и да постигне по този начин спокойствие. То не може да постигне спокойствие насила, чрез строг контрол или дисцип­лина. То може да постигне спокойствие, покой, тишина само ко­гато разбере своята дейност като я наблюдава, като прозре собствената си безсърдечност, как говори на прислужника си, на съпругата си, на дъщеря си, на майка си и тъй нататък. Когато по този начин повърхностното съзнание проумее напълно своя­та дейност, това ще му донесе спонтанно спокойствие, а не на­ложено спокойствие, и тогава то може да получи внушения, сиг­нали от подсъзнателното, от многобройните скрити нива на съзнанието-расовия инстинкт, погребаните спомени, скрити­те цели, дълбоките рани, които още не са зараснали. Само кога­то всички те се проявят и бъдат разбрани, когато цялото съз­нание се освободи от своя товар, от раните си, от всичките си спомени, едва тогава то може да приеме вечното.

Медитацията е самопознание, а без самопознание няма меди­тация. Ако не съзнавате през цялото време какви са вашите ре­акции, ако не познавате напълно вашата всекидневна дейност, а се заключите в стая и седнете пред изображението на вашия ду­ховен водач, за да медитирате, тогава вие всъщност ще бягате, защото без самопознание няма правилно мислене, а ако не мисли­те правилно, онова, което правите, е безсмислено, колкото и благородни да са вашите намерения. Така че молитвите са без значение, ако няма самопознание. А самопознанието води до пра­вилно мислене и оттук до правилни действия. Когато действи­ята ви са правилни, вие не изпадате в объркване и не се налага да се молите на някого да ви помогне да се оправите. Човек, който има пълно съзнание, медитира, той не се моли, защото нищо не иска. Чрез молитви, чрез строга дисциплина, чрез повторения и всички други неща от този вид, можете да стигнете до известен покой, който не е нищо друго, освен безчувственост, унилост на ума и сърцето. Това е вид упояване на съзнанието, изключване, което наричате концентрация - тя не ви води до действителното. То никога не може да се постигне чрез изключване. До разбиране се достига чрез самопознание, а не е трудно да достигнете до самопознание, ако намеренията ви са правилни. Ако искате да разберете всички процеси - не само повърх­ностните, но общия процес на вашето съществуване - можете да направите това сравнително лесно. Ако наистина искате да се опознаете, да проучите сърцето и съзнанието си, за да се за­познаете напълно с тяхното съдържание и ако намерението ви е сериозно, тогава наистина ще се опознаете. Тогава ще можете, без да порицавате или извинявате, да следите движението на своите мисли и чувства, а като следите всяка мисъл и всяко чувство, когато те се появят, постигате спокойствие, което не е наложено и произтича от това, че нямате проблеми, няма­те конфликти. Това спокойствие е като вир, който се успокоява вечер, когато няма вятър. Когато съзнанието е спокойно, се проявява онова, което е неизмеримо.

                

20. ЗА СЪЗНАНИЕТО И ПОДСЪЗНАНИЕТО

ВЪПРОС: Съзнанието ни е невежо и се страхува от подсъзнани­ето. Вие говорите главно за съзнанието, а това дос­татъчно ли е? Вашият метод помага ли за освобождаването на подсъзнанието? Моля ви, обяснете подроб­но как може човек да се справи с подсъзнателното?

КРИШНАМУРТИ:

Всички знаем, че съществуват съзнателно и несъзна­телно ниво, но повечето от нас функционират само на съзнател­ното ниво, на повърхността на нашето съзнание и целият ни живот се ограничава в него. Живеем на тъй нареченото съзна­телно ниво и никога не обръщаме внимание на по-дълбокото под­съзнание, което понякога ни подсказва и внушава нещо. Или не об­ръщаме внимание на тези подсказвания, или ги пренебрегваме, изкривяваме, нагаждаме според практическите изисквания на наше­то съзнание в момента. Вие питате: „Говорите главно за съзна­нието, това достатъчно ли е?" Да видим какво разбираме под съзнателно ниво на нашето съзнание. Съзнателното различно ли е от подсъзнателното? Имаме ли основание да отделяме съзна­нието от подсъзнанието? Това правилно ли е? Съществува ли разделение между съзнателното и подсъзнателното? Има ли някаква граница, линия, където свършва съзнанието и започва под­съзнанието? Ние разбираме, че най-горното ниво, съзнателното, е активно, но дали то е единственият инструмент, който дейс­тва през целия ден? Ако се занимавах само с най-горното ниво на съзнанието, тогава онова, което казвам, не би имало никаква стойност, би било безсмислено. И все пай повечето от нас упо­рито са се вкопчили в онова, което съзнателното ниво е възприело, защото за съзнателното ниво е удобно да се пригажда към явните факти. Но подсъзнателното може да се съпротивлява, то често го прави и по този начин се получава конфликт между така нареченото съзнателно и подсъзнателното.

Следователно, това е нашият проблем, не е ли така? Всъщ­ност съществува само едно състояние, а не две състояния - съз­нателно и подсъзнателно. Има само едно състояние на същест­вуване на съзнанието, макар че можем да го разделим на съзна­телно и подсъзнателно. Но това съзнание е винаги свързано с миналото, и никога с настоящето. Вие съзнавате само нещата, които са отминали. Осъзнавате онова, което искам да ви внуша, една секунда по-късно, нали? Вие го разбирате със закъснение. Никога нямате съзнание за сегашния момент. Наблюдавайте сърца­та и умовете си и ще видите, че съзнанието ви функционира между миналото и бъдещето, а настоящето е само преход между миналото и бъдещето. Следователно съзнанието е движение на миналото към бъдещето.

Ако наблюдавате съзнанието си в действие, ще откриете, че движението към миналото и към бъдещето е процес, в който настоящето не участва. Или миналото е средство за бягст­во от настоящето, което може да е неприятно, или бъдещето е надежда за отдалечаване от сегашния момент. По този начин съзнанието се ангажира с миналото и бъдещето, като отхвърля настоящето. С други думи, съзнанието е обусловено от минало­то на човека като индус, брамин, християнин, будист и т.н. и това обусловено съзнание се проектира в бъдещето, поради което то никога не е в състояние да погледне прямо и непредубедено фактите. То или осъжда и отрича, или приема и се отъждествява с фактите. Такова съзнание не е в състояние да види който и да е факт като факт. Състоянието на нашето съзна­ние е обусловено от миналото, а нашите мисли са обусловени реакции на предизвикателството на фактите. Колкото повече реакциите ви са обусловени от вярвания, от миналото, толкова по-силно става миналото. Това подсилване на миналото е явно продължение на самото себе си, което то нарича бъдеще. Ето такава е състоянието на нашето съзнание - махало, което се люлее назад напред между миналото и бъдещето. Нашето съзна­ние се състои не само от горни, а също и от по-дълбоки слоеве. Явно тазова съзнание не може да функционира на друго ниво, за­щото то познава само тези две движения - назад и напред.

Ако наблюдавате внимателно, ще установите, че движението не е постоянно, а има интервал между две мисли. Макар и да е безкрайно малка част от секундата, този интервал е от значе­ние в движението на махалото назад - напред. Установяваме, че мисленето ни е обусловено от миналото, Което се проектира в бъдещето. В момента, в който приемете миналото, трябва да приемете и бъдещето, защото няма две състояния като мина­ло и бъдеще, а едно състояние, което включва съзнателното и подсъзнателното, колективното минало и личното минало. Реагирайки на настоящето, колективното и индивидуалното ми­нало предизвикват известни реакции, които определят лично­то съзнание. Следователно, съзнанието се определя от минало­то, което образува основата на нашето съществуване. В момен­та, в който сте с миналото, вие неизбежно сте и с бъдещето, защото бъдещето е продължение на видоизмененото минало и е все пак минало. Така че нашият проблем е как да променим този процес на миналото без да създаваме друго обуславяне, дру­го минало.

Казано по друг начин, проблемът е следният: повечето от нас отхвърлят една форма на обуславяне и намират друга форма – по-обхватен, по-значим и по-приятен начин на обуславяне. Отказваме се от една религия и приемаме друга, отхвърляме едни идеи и възприемаме други. Такива подмени явно означават неразбиране на живота, тъй като животът е отношения. Нашият проблем е как да се освободим от нещата, които ни обуславят. Човек или казва, че това е невъзможно, че никакво човешко съзнание не може да се освободи от обуславящите го условия, или започва да експериментира, да разследва, да открива. Ако заявите, че е невъзможно, това означава, че сте се отказали. Вашето твърдение може да е резултат от ограничен или по-широк опит или е резултат на някакво убеждение, но във всеки случай то означава, че сте се отказали да търсите, да изследвате, да разследвате, да откривате. А за да установите дали това е възможно, съзнанието трябва да бъде напълно освободено от условията, които го обуславят, трябва да бъде свободно да търси и да открива.

Аз казвам с положителност, че е възможно съзнанието да се освободи от нещата, които го обуславят, но не трябва да се съг­ласявате само защото съм някакъв авторитет. Ако се съгласите заради това, нищо няма да откриете, а само ще подмените едно нещо с друго и то няма да има никакво значение. Ако казвам, че е възможно, казвам го, защото за мен то е факт и аз мога само да би го съобщя, но ако искате да откриете истината за себе си, трябва сами да правите опити с нея и да я следвате бързо.

До разбирането на целия процес на обуславяне не се стига чрез анализ или интроспекция, защото в момента, в който се появи анализатор, той самият става част от условията и ана­лизът става безпредметен. Това е факт и трябва да го остави­те настрана. Самият анализатор, който изследва, който анали­зира, е част от обусловеното състояние, поради които каквото и да е неговото тълкуване, неговото разбиране, а може би и са­мият му анализ, продължават да бъдат част от средата, от ус­ловията на неговия живот. По този начин не можете да се осво­бодите, а е абсолютно необходимо да се освободите, защото за да можете да посрещнете предизвикателствата на новото, съзнанието ви трябва да бъде ново. За да откриете Бог, исти­ната или каквото и да било друго, съзнанието ви трябва да бъде свежо и необременено от миналото. Като анализирате минало­то, достигате до заключения въз основа на жизнения си опит, по същество продължавате съществуващите условия под други форми. Когато разберете тази истина, ще установите, че ана­лизаторът е стигнал до края. Тогава няма същност, различна от средата, от условията - единствената среда е мисълта, тъй като мисълта е отклик на спомените, както на съзнателните, така и на подсъзнателните, както на личните, така и на колективните спомени.

Съзнанието е продукт на миналото, което е процес на обуславяне. Как може да се освободи съзнанието? За да се освободи, съзнанието не само трябва да види и разбере своето махалоподобно движение между миналото и бъдещето, но и да осъзнае интервала между мислите. Този интервал е спонтанен, той няма причинител, не е резултат на желание или на принуда.

Ако наблюдавате много внимателно, ще установите, че макар реакциите и движението на мисълта да изглеждат много бързи, между мислите има промеждутъци, интервали. Между две мисли има период от мълчание, което не е свързано с мис­ловния процес. Ако внимавате, ще видите, че този период на мълчание не е свързан с времето. Пълното усещане на този пе­риод ви освобождава от обуславянето - по-скоро освобождава не „вас", а се получава освобождаване от обуславящите ви фактори. Така че разбирането на мисловния процес представлява медитация. Сега разискваме не само структурата и процеса на мисленето, чиято основа са спомените, личният опит, знания­та, но се опитваме и да установим как съзнанието може да се ос­вободи от тази основа. Само когато съзнанието се освободи от продължителността на мисловния процес, когато е в състояние на спокойствие, спокойствие, което не е предизвикано, не е следствие на нещо, само тогава може да се постигне освобожда­ване от обуславящата ни основа.


21. ЗА СЕКСА

ВЪПРОС: Известно ни е, че сексът е неизбежна физическа и психологическа необходимост и изглежда, че той е една от основните причини за хаоса в личния живот на на­шето поколение. Как можем да се справим с този проблем?

КРИШНАМУРТИ:

Защо превръщаме всяко нещо, до което се докоснем, в проблем? Превърнали сме Бог в проблем, превърнали сме любовта в проблем, отношенията си, живота си, превърнали сме и секса в проблем. Защо? Защо всичко, което правим, е проблем, нещо ужасяващо? Защо страдаме? Защо сексът е станал проблем? Защо се съгласяваме да живеем с проблеми? Защо не им сложим край? Защо не избягаме от нашите проблеми, а ги носим ден след ден, година след година? Въпросът за секса е уместен, но основ­ният въпрос е защо превръщаме живота в проблем? Работата, сексът, печеленето на пари, мисленето, чувствата, всекидневният опит - защо целият живот е проблем? Не е ли главно, за­щото винаги мислим от дадена гледна точка, от определена гледна точка? Винаги мислим от даден център към периферия­та, но за повечето от нас периферията е център, поради което всяко нещо, до което се допрем, е повърхностно. Но живо­тът не е нещо повърхностно. Той изисква да живеем пълноцен­но, но тъй като живеем само повърхностно, са ни известни само повърхностните ни реакции. Всичко, което вършим в пе­риферията, неизбежно създава проблеми, и животът ни е такъв: доволни сме да живеем сред повърхностното с всички негови по­върхностни проблеми. Докато живеем повърхностно, в перифе­рията, ще съществуват и проблеми, а периферията е азът, с не­говите усещания, които могат да бъдат конкретно изразени или превърнати в нещо лично, в нещо, което може да бъде отъждествено със света, с родината ни или с други неща, кои­то мозъкът ни е създал.

Докато живеем в полето на съзнанието ще има усложнения, ще има проблеми, защото това е единственото нещо, което ни е познато. Съзнанието е усещане, резултат от натрупани усе­щания и реакции и всяко нещо, до което се докосне, неизбежно води до страдания, объркване и безкрайни проблеми. Съзнание­то ни е истинската причина за нашите проблеми, съзнанието работи механично нощ и ден, съзнателно и подсъзнателно. Съз­нанието е най-повърхностното нещо, а ние в продължение на поколения, в продължение на целия си живот го култивираме, за да го направим все по-умно, все по-остро, по-хитро, по-безчест­но и по-измамно, което личи във всички наши деяния. По приро­да нашият ум е безчестен, измамен, не е в състояние да поглед­не фактите в очите и това създава проблеми, това всъщност е самият проблем.

Какво имаме предвид, когато казваме, че сексът представля­ва проблем? Дали самия акт или мисълта за него? Явно, че не актът е проблем. Сексуалният акт не може да представлява за вас проблем, както и яденето не може да представлява проблем. Но ако мислите за яденето или за каквото и да е друго нещо по цял ден, защото няма за какво да мислите, то ще се превърне в проб­лем. Защо мислите за секса? Защо ви занимава, а той явно ви за­нимава? Киното, списанията, различни истории, начинът по който жените се обличат, всичко това кара съзнанието ви да се занимава със секса. Защо съзнанието въобще се занимава със секса, мисли за секса? Когато има толкова много неща, на които трябва да обърнете внимание, защо отдавате цялото си внима­ние на секса? Какво става, когато вниманието ви се занимава с него? Това е едно от средствата за бягство, не е ли така? Това е начин, който ви помага да се самозабравите. Временно, за момент може да забравите себе си и няма друг начин да забравите себе си. Всичко друго, което вършите в живота, укрепва аза. Ра­ботата ви, религията, вашите богове, вашите водачи, политически и икономически действия, присъединяването ви към даде­на партия и отричането на друга партия - всичко това подчер­тава и засилва аза. Има само едно действие, което не подчерта­ва аза и поради това се превръща в проблем, нали? Когато в жи­вота има едно нещо, което за няколко секунди води до пълно бяг­ство, до пълна забрава, до пълна самозабрава, вие се вкопчвате в него, защото то е единственият момент, в който сте щаст­ливи. Всеки друг въпрос, до който се докоснете, се превръща в кошмар, в избор на страдание и болка и вие се вкопчвате в един­ственото нещо, което ви дава пълна самозабрава, която вие на­ричате щастие. Но когато се вкопчите в него, то също се прев­ръща в кошмар, защото тогава не искате да бъдете негов роб, искате да се освободите от него. Тогава умът ви измисля нещо ново - идеята за непорочност, за безбрачие и вие се опитвате да живеете без да се жените, непорочен, като се потискате -всичко това са действия на съзнанието, което иска да се откъсне от фактите. Тогава отново се набляга на аза, който се опит­ва да стане нещо, а вие отново сте жертва на мъки, тревоги, усилия, болки.

Сексът става необикновено труден и сложен проблем, ако не разбирате съзнанието, което мисли за проблема. Самият акт никога не може да бъде проблем, но мисълта за акта създава проблеми. Вие защитавате акта; вие живеете разпуснато или си позволявате крайности със съпругата си и я превръщате в проститутка и тъй като това е привидно съвсем порядъчно, вие сте задово­лен и оставяте нещата такива, каквито са. Без съмнение пробле­мът може да бъде решен само когато разберете целия процес и структура на „аза" и на „моето": моята съпруга, моето дете, моя­та собственост, моята кола, моите постижения, моят успех Докато не разберете и не решите всички тези проблеми, сексът ще бъде проблем. Докато имате амбиции - политически, религиозни или някакви други, докато наблягате на „аза", на субекта, който мисли и изпитва, и го подхранвате с амбиции било от собствено име като индивид или в името на родината, дадена партия или идея, която наричате религия - докато съществува тази експанзия на личното, ще имате сексуални проблеми. От една страна, вие създавате, подхранвате и разпростирате своя аз, а от друга, се опитвате да забравите себе си, да се загубите било то само за един единствен момент. Как могат двете да съществуват еднов­ременно? Животът ви е противоречие - усилване и едновременно с това забравяне на вашия аз. Сексът не е проблем. Проблемът е противоречието в живота ви. И съзнанието не може да примири противоречието, защото самото то е противоречие. Противоречието може да бъде разбрано само когато напълно разберете процеса на всекидневното си съществуване. Ходите на кино и гле­дате жени на екрана, четете книги, които стимулират мислите ви, разглеждате списания с полуголи момичета, начинът, по който гледате на жените, скришните погледи, които си разменяте -всички тези неща водят съзнанието по заобиколни пътища и го карат да придава голямо значение на аза, а едновременно с това се опитвате да бъдете нежен, любящ и добър. Двете са несъвместими. Човек, който е амбициозен по един или друг начин, винаги ще има проблеми, защото проблемите изчезват само когато азът бъде забравен, когато азът престане да съществува. И това със­тояние на несъществувание на аза не може да бъде волеви акт, то не е просто реакция. Сексът става реакция. Ако съзнанието се опитва да реши проблема, то само прави проблема по-объркан, по-тревожен, по-болезнен. Проблемът не е в акта, а в онова съзнание, което казва, че трябва да бъдем целомъдрени. Целомъдрието не е свързано със съзнанието. Съзнанието може само да потисне своя­та дейност, а потискането не е целомъдрие. Целомъдрието не е добродетел, целомъдрието не може да бъде култивирано. Човек, който култивира смиреност, в никакъв случай не е смирен. Той може да нарече своята гордост смиреност, но той е горд човек и заради това се старае да стане смирен. Гордостта никога не може да стане смирена и целомъдрието не е свързано със съзнанието -вие не можете да станете целомъдрен. Вие ще опознаете целомъдрието само когато сте влюбен, а любовта не идва от съзнани­ето, не е свързана със съзнанието.

Следователно проблемът за секса, който измъчва толкова много хора по света, не може да бъде разрешен, докато не разбе­рем съзнанието. Не можем да спрем мисленето,но мисълта се изгубва, когато мислителят се изгуби, а това става, когато раз­берем целия процес. Страхът се проявява, когато мислещият субект и мисълта са разделени. Само когато няма мислител, няма конфликт в мисълта. Няма нужда от усилия, за да бъде разбрано онова, което се подразбира. Мислителят се проявява чрез мисъл­та. След това мислителят се опитва да оформи, да контролира мислите си или да им сложи край. Мислителят е фиктивна същ­ност, илюзия на съзнанието. Когато мисълта се реализира като факт, не е необходимо да се мисли за факта. Когато има просто, спокойно осъзнаване на нещата, онова, което се подразбира от факта, се проявява само. Следователно, мисълта като факт престава да съществува. Тогава ще видите, че проблемите, ко­ито разяждат сърцата и умовете ви, проблемите на нашата об­ществена структура могат да бъдат разрешени. Тогава сексът ще престане да бъде проблем и ще заеме своето подходящо мяс­то - той не е нито нечисто, нито чисто нещо. Сексът има свое място, но когато съзнанието му отреди господстващо положение, се превръща в проблем. Съзнанието отрежда на секса преобладаващо значение, защото не може да живее без да има нещо, което го прави щастливо и по този начин сексът става проблем. Когато съзнанието разбере целия процес и по този на­чин стигне до своя край, т.е., когато мисленето спре, идва творчеството, което ни носи щастие. Да бъдеш в творческо състояние е блаженство, защото при самозабравата, азът не ре­агира. Това не е абстрактен отговор - това е единственият отговор. Съзнанието отхвърля любовта, а няма непорочност без любов. Сексът става проблем, когато няма любов.


22. ЗА ЛЮБОВТА

ВЪПРОС: Какво имате предвид, когато говорите за любов?

КРИШНАМУРТИ:

Ще открием какво е любов, като разберем какво тя не е. Ако любовта е нещо неизвестно, можем да стигнем до нея като отстраним известното. Неизвестното не може да бъде открито от съзнанието, изпълнено от известното. Онова, ко­ето ще направим, е да установим стойността на известното, да разгледаме известното. Когато го разглеждаме прямо, без да го отричаме, съзнанието се освобождава от него. Така ще разбе­рем какво е любовта. Така че трябва да подходим към любовта негативно, а не позитивно.

Какво е любовта за повечето от нас? Какво имаме предвид, когато казваме, че обичаме някого? Имаме предвид, че съответ­ната личност ни принадлежи. Това притежание поражда рев­ност, защото какво ще стане, ако я загубя или го загубя? Ще из­питам чувството на празнота, на загуба и затова узаконявам притежанието си. Задържам него или нея. Задържането, прите­жанието на съответната личност води до ревност, проявяват се страх и безкрайни конфликти, свързани с притежанието. Явно такава притежание не е любов, нали?

Очевидно любовта не е нежно чувство. Да бъдеш сантимен­тален, да бъдеш емоционален не е любов, защото сантиментал­ността и емоционалността не са нищо друго освен усещания. Религиозният човек, който плаче за Христос или Кришна, за своя духовен водач или за който и да е друг, е просто сантиментален, емоционален. Той се отдава на своите усещания, които са процеси на мисълта, а мисълта не е любов. Мисълта е резултат на усещания, затова човек, който е сантиментален, който е емо­ционален, не може да познае любовта. А не сме ли ние емоционал­ни и сантиментални? Сантименталността, емоционалността са просто форми на самоизява. Да си пълен с емоции не означава, че у тебе има любов, защото емоционалният човек може да бъде жесток, когато не отвръщат на неговите чувства, когато чувствата му нямат отдушник. Емоционалният човек може да бъде накаран да мрази, да участва във войни, в кланета. Няма любов при човек, който лее сълзи за своята религия.

Любов ли е прошката? Какво съдържа прошката? Вие ме оскърбявате, аз съм ядосан и не забравям обидата. После, защото съм заставен или от съжаление, казвам: „Прощавам ти." Първо изпитвам едно чувство, а после друго. Какво означава това? Аз продължавам да бъда централната фигура. Аз съм важният, аз съм онзи, който прощава на някого. Докато има ситуация на извиняване, важният съм аз, а не човекът, който ме е обидил. Така че, докато помня обидата и докато после се отказвам от нея и я прощавам у мен няма любов. У човек, в който има любов, няма враждебност, той е безразличен към всички тези неща. Съчувс­твието, прошката, личните отношения на притежание, рев­ност и страх - всички те нямат нищо общо с любовта. Те са продукт на съзнанието, нали? Докато съзнанието е арбитър, няма любов, защото то отсъжда само на основата на притежанието, неговите решения са различни форми на чувството за притежание. Съзнанието може само да опорочи любовта, не може да породи любов, не може да създаде красота. Може да напишете любовно стихотворение, но това не е любов.

Явно няма любов, когато липсва истинско уважение, когато не уважавате другия, бил той ваш прислужник или приятел. Не сте ли забелязали, че не уважавате, не сте внимателни и щедри към вашите слуги, към хората, които стоят както се казва „по-ниско" от вас? Уважавате онези над вас, вашия шеф, милионера, човека с голяма къща и с титла, човека, който може да ви даде по-добра служба, по-добра работа, от когото можете да имате полза. Но подритвате тези под вас, говорите с тях по друг начин. Следователно, там, където няма уважение, няма любов. Там, където няма милост, съжаление, прошка, няма любов. И тъй като у повечето от нас ги няма, нямаме и любов. Ние не изпит­ваме нито уважение, нито милост, не сме великодушни. Ние сме изпълнени с чувство за притежание, с емоции, които могат да бъдат насочени в една или друга посока: да убиваме или да се обе­диняваме в името на някакви невежи и глупави намерения. Как тогава може да има любов у нас?

Ще познаете любовта само когато изчезнат всички тези неща, когато се откажете от чувството за притежание, кога­то не сте просто емоционално прибързани към нещо. Подобно привързване е стремеж към нещо под различна форма. Човек, който се моли, не познава любовта. Докато изпитвате силно чувство за собственост, докато се стремите към дадена цел или резултат чрез набожност и молитви, които ви правят сан­тиментален, естествено, у вас няма да има любов. Явно няма лю­бов, когато няма уважение. Може да твърдите, че у вас има уважение, но то е уважение към онези над вас, уважение, което иска да получи нещо, уважение, породено от страха. Ако изпитвахте истинско уважение, то щеше да бъде еднакво към най-нисшите и към най-висшите, а тъй като това не е така, у вас няма любов. Колко малко са сред нас хората, които са щедри, които проща­ват и са милостиви! Вие сте щедри, когато очаквате някаква облага, милостиви сте, когато очаквате да ви се отплатят. Лю­бовта идва, когато тези неща изчезнат, когато не занимават съзнанието ви и не изпълват сърцата ви. А само любовта може да преобрази днешната лудост и безумие на света - не системи­те, не теориите, били те леви или десни. Обичате истински само когато не притежавате, когато не сте завистливи и алч­ни, когато сте изпълнени с уважение, с милост и състрадание към другите, когато сте внимателни към своите съпруги, към децата си, към съседа, към нещастните си прислужници.

За любовта не може да се мисли. Любовта не може да бъде култивирана, не може да се практикува. Практикуването на лю­бов, на братство продължава да бъде в сферата на съзнанието и затова не е любов. Когато всичко това спре, се проявява любовта, тогава разбирате какво е любов. Тогава любовта не е нещо количествено, а качествено. Тогава не казвате: „Обичам света", а знаете как да обичате не само отделния човек, а и целия свят. Нашата обич към човечеството е фиктивна, защото не знаем как да обичаме отделния човек. Когато обичате, няма един или много - има любов. Само когато дойде любовта, всички наши проблеми могат да бъдат решени и тогава ще изпитаме блажен­ството и щастието.


23. ЗА СМЪРТТА

ВЪПРОС. Какво е отношението на смъртта към живота?

КРИШНАМУРТИ:

Смъртта отделена ли е от живота? Защо гледаме на смъртта като на нещо отделно от живота? Защо се страхува­ме от смъртта? Защо са написани толкова много книги за смъртта? Защо има разделителна линия между живота и смърт­та? Това разделение реално ли е или е нещо произволно, продукт на съзнанието?

Когато говорим за живота, имаме предвид продължителен процес, с който се идентифицираме. Аз и моята къща, аз и моя­та съпруга, аз и моята банкова сметка, аз и моят досегашен жи­тейски опит - нали имаме предвид това, когато говорим за жи­вота? Живеенето е продължителен процес в съзнателните и подсъзнателните ни спомени, с неговите различни борби, сблъ­съци, случки, нашата собственост и тъй нататък. Ето какво наричаме живот. Противопоставяме му смъртта, която слага край на всичко това. Създали противоположност, смъртта, уп­лашени от нея, започваме да търсим връзката между живота и смъртта. Доволни сме, ако успеем да хвърлим мост помежду им с помощта на някакво обяснение, с вярата в продължаването, в отвъдното. Вярваме в прераждането или в някаква друга форма на запазване на мисълта и пика се опитваме да установим връз­ка между известното и неизвестното. Опитваме се да свържем известното с неизвестното и по този начин да открием връз­ката между миналото и бъдещето. Нали това правим, когато се питаме дали има връзка между живота и смъртта? Искаме да узнаем како да прекараме мост между живота и края - такова е най-дълбокото ни желание.

Е, можем ли да узнаем какво е краят, т.е. смъртта, докато сме живи? Ако успеем да проумеем какво е смъртта, докато живеем, няма да имаме проблеми. Страхуваме се от неизвестното, защото не можем да научим от опит какво е докато сме живи. Стремим се да установим връзка между нас, които сме продукт на известното, и неизвестното, което наричаме смърт. Може ли да има връзка между миналото и нещо, което умът не може да си въобрази и което наричаме смърт? Защо отделяме едното от другото? Дали е защото нашето съзнание функционира само в сферата на известното, в сферата на непрекъснатата продъл­жителност? Човек познава само себе си като мислител, като деец със спомени за страдания, удоволствия, обич, привърза­ност, за най-различни преживявания. Човек познава себе си само в продължителност - иначе нямаше да има спомени за себе си. И когато стигнем до края, който наричаме смърт, ние се страху­ваме от неизвестното. Ето защо искаме да впишем неизвестно­то в известното и полагаме всички усилия да придадем продъл­жителност на неизвестното. С други думи, не искаме да знаем за живота, който включва смъртта, а да узнаем как да продължим, да не стигаме до никакъв край. Не искаме да знаем нищо за живо­та и смъртта, искаме да знаем само как да продължим без край.

Онова, което продължава безкрайно, не се обновява. Не може да има нищо ново, нищо творческо в продължителността -това е съвсем ясно. Само когато продължителността стигне до своя край, има възможност за нещо ново. Но ние се ужасяваме от края и не виждаме, че само краят води до обновление, до твор­чество, до неизвестното - нещо, което не можем да постиг­нем, ако продължаваме да мъкнем ден след ден нашия опит, спо­мени и нещастия. Само ако всеки ден умираме за всичка старо, стигаме до новото. Новото не се явява там, където има про­дължителност - ново е творческото, неизвестното, вечното, Господ или наречете го както щете. Отделната личност, про­дължаващото същество, което търси неизвестното, истинското, вечното, няма никога да го намери, защото е в състояние да намери само онова, което проектира от себе си, а то не е истинското. Само когато стигнем до някакъв край, когато умрем, можем да узнаем новото. Човек, който се мъчи да намери връзката между живота и смъртта, да хвърли мост между своята продължителност и онова, за което смята, че е отвъд, живее във въображаем, недействителен свят, който е проекция на са­мия него.

А възможно ли е да умрем, докато сме живи, което означава да стигнем до някакъв край, да бъдем сякаш нищо? Възможно ли е, докато живеем в свят, където всичко расте или намалява, където всичко е процес на изкачване, на постигане, на успяване, възможно ли е в такъв свят да познаем смъртта? Възможно ли е да сложим край на всичка спомени - не на спомените за факти, например за пътя до дома ни, а на вътрешната привързаност чрез спомените към психологическото чувство за сигурност, на спомените, които сме натрупали и чрез които търсим сигур­ност и щастие? Възможно ли е да сложим край на всичка това, което означава да умираме всеки ден, така че на следващия ден да има обновление? Само тогава човек опознава смъртта докато е жив. Само при тази смърт, при това стигане до края, когато сложим край на продължителността идва обновлението, творческото, което е вечно.


24. ЗА ВРЕМЕТО

ВЪПРОС: Може ли миналото да изчезне изведнъж или неизбежно е необходимо време за това?

КРИШНАМУРТИ:

Ние сме резултат от миналото. Вчера и още хиляди вчерашни дни образуват основата на нашите мисли. Ние сме ре­зултат от времето, а нашите реакции и поведение в момента са натрупан резултат на много хиляди предишни моменти, случки и преживявания. Така че за повечето от нас миналото е нас­тояще и това е факт, който не може да бъде отречен. Вие, вашите мисли, действия и постъпки сте резултат от миналото. Вие искате да разберете дали миналото може да бъде изтрито отведнъж, не във времето, а веднага, или за съзнанието е необ­ходимо време, за да се освободи в настоящето от натрупаното минало? Важно е да разберем въпроса, който се свежда до следно­то: тъй като всеки от нас е резултат от миналото, опира се на основа от безброй влияния, които непрекъснато се менят, възможно ли е да отстраним тази основа като избегнем процеса на времето?

Какво е миналото? Какво имаме предвид, когато говорим за него? Явно нямаме предвид хронологическото минало. Явно има­ме предвид натрупания опит, натрупаните реакции, спомени, традиции, знания, подсъзнателното хранилище на безброй мис­ли, чувства и влияния. С този багаж не можем да разберем дейс­твителното, защото действителното няма нищо общо с вре­мето, то е безвременно. Ето защо не можем да разберем безвременното с ума си, който е продукт на времето. Вие искате да знаете дали е възможно да освободим съзнанието си, дали съзна­нието, което е резултат от времето, може изведнъж да прес­тане да съществува, или човека трябва да премине през серия от изпитания и анализи и така да освободи съзнанието си от основата му.

Съзнанието е основата. Съзнанието е резултат от време­то. Съзнанието е миналото. Съзнанието не е бъдещето. То може да се проектира в бъдещето и използва настоящето като преход към бъдещето, така че то остава - каквото и да прави, каквато и да е неговата дейност, остава в настоящето и в ми­налото - в мрежата на времето. Възможно ли е съзнанието да замре напълно, да се сложи край на мисловния процес? Знаем, че съзнанието има много нива, онова, което наричаме съзнател­ност, има много нива, свързани едно с друго, Взаимодействащи си нива, всяко зависимо от другите. Нашето съзнание не е само преживявания и опит, но също така процес на даване на имена и термини, на складиране на спомени. Не е ли такъв процесът на съзнанието?

Когато говорим за съзнанието, нямаме ли предвид преживяванията, опита, даването на имена или термини на нашите преживявания и опит и складирането им по този начин в нашата памет? Всичко това, на различни нива, е съзнанието. Може ли ра­зумът, който е резултат от времето, да мине стъпка по стъп­ва през процеса на анализи, за да се освободи от своята основа или е възможно да се освободи напълно от времето и да види действителното непосредствено?

Мнозина от психоаналитиците казват, че за да се освободим от основата си, трябва да анализираме всяка реакция, всеки комплекс, всяка задръжка, всяко блокиране, което явно изисква вре­ме. Това означава, че анализаторът трябва да разбира какво ана­лизира и че не трябва да го интерпретира неправилно. Ако изтълкува неправилно онова, което анализира, ще стигне до по­грешни заключения и ще създаде по този начин нова основа. Ана­лизаторът трябва да е способен да анализира собствените си мисли и чувства без никакви отклонения, Той не трябва да пропуска нито една стъпка в анализа, защото една погрешна стъпка, едно грешно заключение, създават нова основа по друга ли­ния, на различно ниво. Възниква и друг проблем: различен ли е ана­лизаторът от онова, което анализира? Не са ли свързано явление анализаторът и онова, което анализира?

Явно преживяващият и преживяването са свързани явления. Те не са два отделни процеса, затова нека най-напред да разгле­даме трудностите при анализа. Почти е невъзможно да анализи­раме цялото съдържание на нашето съзнание и да се освободим с помощта на този процес. В края на краищата, кой е анализато­рът? Макар че може да мисли обратното, анализаторът не е различен от онова, което анализира. Той може да се отделя от онова, което анализира, но продължава да е част от него. Мисля си нещо, изпитвам някакво чувство - да кажем, че съм ядосан. Лицето, което анализира гнева, остава част от гнева и следова­телно анализаторът и анализираният обект са свързани явле­ния, те не са две отделни сили или процеса. Така че процесът на самоанализа, на саморазкриване, на разглеждането на всяка наша страница, на наблюдението на всяка наша реакция и постъпка е неизмеримо труден и дълъг. Следователно, това не е начинът, по който можем да се освободим от условията, които ни опре­делят, не е ли така? Трябва да има по-прост и пряк начин и ние с вас ще се постараем да го открием. За да го установим, трябва да отстраним всичко неистинско и да не се спираме на него. И тъй като анализът не е начинът, трябва да се освободим от процеса на анализ.

Тогава какво остава? Вие сте свикнали с анализа, нали? Кога­то наблюдателят наблюдава - а наблюдателят и наблюдавани­ят са свързани явления - наблюдателят, който се опитва да анализира онова, което наблюдава, не успява да се освободи от основата си. Ако това е така, а то е, се отказваме от този про­цес, нали? Ако виждате, че този начин е погрешен, ако не на думи, а в действителност го разбирате, какво става с вашия анализ? Спирате анализа, нали? Тогава какво остава? Наблюда­вайте го, следвайте го и ще видите колко бързо човек може да се отърве от определящата го основа. Какво друго ви остава, ако това не е начинът? Какво е състоянието на съзнанието, навикнало на анализ, на изследване, дисекция, вадене на заключения и т.н.? Ако този процес спре, в какво състояние ще бъде ваше­то съзнание?

Казвате, че съзнанието е празно. Навлезте в това празно съзнание. С други думи, когато изхвърлите онова, за което знаем, че е погрешно, какво става с вашето съзнание? Какво всъщност сте изхвърлили? Изхвърлили сте погрешния подход, който е резултат от определящата ви основа. Не е ли така? Сякаш с един замах сте изхвърлили всичко. Следователно, когато вашето съзнание изхвърли аналитичния процес и всичко свърза­но с него, когато разбере, че той е погрешен, то се освобождава от вчерашния ден и е в състояние да вижда непосредствено, без да минава през процеса на времето, веднага се освобождава от определящата го основа.

Да поставим въпроса по друг начин. Мисълта е резултат от времето, нали? Мисълта е резултат от средата, от обществе­ните и религиозни влияния, които са част от времето. Как може мисълта да се освободи от времето? Т.е., може ли мисъл­та, която е резултат от времето, да спре и да се освободи от процеса на времето? Мисълта може да бъде контролирана, оформяна, но контролът на мисълта продължава да бъде в рамките на времето, поради което трудността се състои в след­ното: как може съзнанието, което е резултат от времето, от много хиляди вчерашни дни, незабавно да се освободи от тази комплексна основа? Как да се освободите, но не утре, а сега, в мо­мента? Това става само ако разберете кое е погрешно, а явно аналитичният процес е погрешен и това е единственото, с ко­ето разполагаме. Когато аналитичният процес спре напълно, но не чрез усилие, а чрез разбирането за неизбежната погрешност на този процес, ще установите, че вашето съзнание се отделя напълно от миналото - това не означава, че не признавате ми­налото, а че съзнанието ви няма пряка връзка с миналото. Така то може да се освободи от миналото незабавно. Това отделяне от миналото, освобождаване от вчерашния ден, не хронологически, а психологически е възможно. И това е единственият на­чин, който ни дава възможност да разберем действителното.

Нека го кажем по по-прост начин - какво е състоянието на съзнанието ви, когато искате да разберете нещо? Когато искате да разберете детето си, да разберете някого, нещо, което ви казват - какво е състоянието на съзнанието ви? Вие не ана­лизирате, не критикувате, не преценявате онова, което ви каз­ват. Слушате, нали? Съзнанието ви е в състояние, в което мисловният процес не е деен, но то остава бдително. Тази бдител­ност не е свързана с времето, нали? Вие просто сте нащрек, възприемате пасивно и все пак сте напълно в съзнание. Разбиране може да има само в това състояние на съзнанието. Когато съз­нанието е възбудено, задава си въпроси, тревожи се, анализира, прави дисекция, няма разбиране. Когато сте съсредоточен, за да разберете нещо, съзнанието ви е явно спокойно. Разбира се, не искам да повярвате на думите ми, а сами да опитате, но ще ви­дите, че колкото повече анализирате, толкова по-малко ще раз­бирате. Може да разберете някои събития, известни преживявания, но цялото ви съзнание не може да бъде изпразнено чрез ана­литичния процес. То може да бъде изпразнело само когато раз­берете, че подходът чрез анализ е погрешен. Когато разберете, че погрешното е погрешно, започвате да виждате истината, а истината ще ви освободи от определящите ви обстоятелства.


25. ЗА ДЕЙСТВИЕТО БЕЗ ИДЕЯ

ВЪПРОС: Препоръчвате действия без идеи, за да достигнем до истината. Възможно ли е човек да действа през цяло­то време без идеи. т. е. без дадена цел?

КРИШНАМУРТИ:

Какви са действията ни в наше време? Какво имаме предвид, когато говорим за действия? Нали нашите действия, онова, което искаме да правим или да бъдем, са основани на идеи? Това е единственото нещо, което знаем - имаме идеи, идеали, обещания, различни формули за това какво сме и какво не сме. На­шите действия са основани на очаквания за награда в бъдещето или на страх от наказание. Нали това знаем? Такава дейност води към изолация и самоограничаване. Имате идея какво е доб­родетел и живеете според тази идея. Тя определя отношение­то ви към другите хора. За вас личните или обществените ви отношения са действия, насочени към този идеал, към доброде­телта, към постигането на нещо и тъй нататък.

Когато действията ми се основават на идеал, който е израз на някаква идея, например „трябва да съм смел", „трябва да след­вам даден пример", „трябва да бъда щедър", „трябва да имам об­ществено съзнание" и т.н., идеята определя моите действия, насочва ги. Казваме: „Ето пример на добродетелност, който трябва да следвам", което означава - „трябва да живея според него". Така че действията ми се основават на тази идея. Между действието и идеята съществува преграда, пропаст, процес във времето. Нали така? С други думи, аз не съм добродетелен, няма обич и прошка в моето сърце, но смятам, че трябва да бъда добродетелен. Така че съществува пропаст между това, което съм, и онова, което смятам, че трябва да бъда. През цялото вре­ме се стремим да хвърлим мост над тази пропаст. Такава е на­шата дейност, нали?

А какво щеше да стане, ако идеята не съществуваше? С един замах бихте премахнали пропастта, не е ли така? Ще бъдете онова, което сте. Казвате: „Грозен съм. Какво трябва да напра­вя, за да стана хубав?" - това е действие, основано на дадена идея. Казвате: „Не съм състрадателен. Трябва да стана състра­дателен". По този начин въвеждате идея, която е отделена от действията ви. Следователно никога действията ви не са истински, основани на онова, което сте, а са действия, основани на онова, което искате да бъдете. Глупакът винаги казва, че ще стане умен. Той работи, бори се да стане нещо друго, не се спи­ра, не казва: „Глупав съм". Така че неговите основани на идея действия въобще не са действия.

Действието означава работа, движение. Но когато то се ос­новава на дадена идея, се получава процес на изработване на представи, мисловен процес по отношение на действието. А какво става, когато няма идеи? Вие сте онова, което сте. Вие не сте щедър, не прощавате, жесток сте, глупав сте, безразсъден сте. Можете ли да си останете такъв? Вижте какво ще се полу­чи, ако го направите. Какво става, когато си призная, че не съм щедър, че съм глупав, какво се получава, когато съзнавам, че съм такъв? Няма ли тук щедрост или интелигентност? Ако не на думи и не повърхностно, а изцяло призная, че не съм щедър, че съм студен човек, не ставам ли веднага щедър? Ако осъзная, че е необходимо да бъда чист, нещата са прости. Отивам и се изми­вам. Но ако имам само идеал за чистота, какво се получава? Тогава чистотата се отлага или става нещо повърхностно.

Действията, основани на идеи, са съвсем повърхностни, не са истински действия, а представи за действия, мисловни про­цеси.

Действията, които ни променят като човешка същества, които носят прераждане, трансформация - кажете го както щете - такива действия не се основават на идеи. Тези действия не се влияят от редуването на награди и наказания. Те нямат нищо общо с времето, защото съзнанието, което е процес във времето, процес, който разделя и изолира, не е част от тях.

Този въпрос не може да се реши лесно. Повечето от вас зада­ват въпроси и очакват в отговор да кажа „да" или „не". Лесно е да зададете въпрос като „Какво имате предвид?" и след това да се облегнете и да ме оставите да обяснявате. Но е много по-трудно да намерите сами отговора, да навлезете в проблема толкава дълбока, с такава яснота и чистота, че проблемът да престане да съществува. Това става само когато изправеното пред проблема съзнание остане напълно безмълвно. Ако го обича­те, проблемът е красив като залеза. Ако сте враждебен към проблема, нищо няма да разберете. Повечето от нас са враждебни, защото се страхуваме от резултатите, от онова, което може да се случи, ако продължим да действаме, поради което значението и обсегът на проблема се загубват.


26. ЗА СТАРОТО И НОВОТО

ВЪПРОС: Когато ви слушам, всичко изглежда ясно и ново. Но у дома старите смътни притеснения ме обхващат отново. Калво не е наред с мене?

КРИШНАМУРТИ:

Какво всъщност става в нашия живот? Непрекъснати предизвикателства и реакции. Нали това е съществуването, това е животът - постоянни предизвикателства и реакции. Предизвикателствата са винаги нови, а реакциите са винаги стари. Срещнал съм ви вчера, а вие идвате при мен днес. Вие сте разли­чен, променил сте се, нов човек сте, но моята представа за вас е от вчера. Ето защо вмъквам новото в старото. Аз не ви пос­рещам като нещо ново, а нося вчерашната си представа за вас, поради което моята реакциякъм вас е винаги предопределена. Тук, за момента, вие преставате да бъдете брамин, христия­нин, от висшата каста или каквото и да е друго - забравяте всичко. Вие слушате, внимавате, опитвате се да откриете нещо. Когато се върнете към всекидневието си, се връщате към онова, което сте били преди - при работата си, кастата, сис­темата, семейството си. С други думи, старото, старите навици, обичаи, идеи, традиции, спомени винаги поглъщат новото. Никога няма ново, защото винаги го посрещате със старо­то. Предизвикателството е ново, но вие го посрещате със ста­рото. Проблемът е как да се освободим от старото, така че но­вото да присъства през цялото време. Как да го посрещнете като нещо ново, когато видите нечие лице, небето, някое дърво, нечия усмивка? Защо старото поглъща новото и го преобра­зува, защо новото изчезва, когато се върнете у дома?

Източник на реакцията на старото е субектът мислител. Нали той винаги е старото? Вашите мисли се основават на ми­налото, затова когато срещнете новото, вие се отнасяте към него с опита си от вчера. Така че стигаме до същия проблем по друг път. Как можем да освободим съзнанието си от самото него като мислител? Как да изкореним паметта, не паметта за фактите, а психологическата памет, която се натрупва в резултат на нашите преживявания, на нашия опит? Ако не се отървем от тях, няма да можем да възприемем новото. Трудно е да се освобо­дим от мисловния процес, за да посрещнем новото, нали? Така е защото нашите вярвания, традиции, методи на възпитание са процес на подражание, копиране, запаметяване и изграждане на резервоара на паметта. Тази памет непрекъснато реагира на но­вото, нея наричаме мислене, а това мислене посреща новото. Как при това положение да има нещо ново? Новото може да дойде само когато няма остатъци от паметта, а остатъци ще има, докато не сложим край, не приключим, не завършим нашия опит, или докато разбирането ни за нашия опит е непълно. Когато преживяваме нещо изцяло, няма остатъци - и това е красивото в живота. Любовта не е остатък, любовта не е опит, тя е със­тояние. Любовта е вечно нова. Така че нашият проблем е следни­ят: Възможно ли е човек винаги да посреща новото, даже у дома си? Несъмнено е възможно. Но за да го направи, човек трябва да извърши революция в мислите и чувствата си. Можете да се ос­вободите само когато сте в състояние, при което във всеки мо­мент разбирате всяка своя реакция, а не просто я поглеждате и отхвърляте. Освобождавате се от натрупаните спомени само когато всяка мисъл, всяко чувство е завършено, напълно обмисле­но. С други думи, когато всяка мисъл и всяко чувство са обмисле­ни и приключени, се стига до край, тогава между този край и следващата мисъл се получава празнина. В тази празнина на спокойствието се осъществява новото, творческото.

Това не е нещо теоретично, практически невъзможно. Ако обмисляте всяка мисъл и всяко чувство, ще откриете, че вашето всекидневие ще е по-леко, защото тогава ще бъдете нов, а новото е безкрайно трайно. Когато сте нов, сте в творческо състояние, а творческото начало ви прави щастлив. Щастливият човек не се интересува дали е богат или беден, на него му е все едно какво е мястото му на обществената стълбица, в коя страна живее. Той няма водачи, богове, храмове, църкви и зато­ва с никого не се кара и няма врагове.

Без съмнение това е най-лесният начин да преодолеем труд­ностите в днешния хаотичен свят. Защото не сме творчески, в смисъла, в който използвам думата, а сме асоциални на всички нива на нашето съзнание. Човек трябва да е щастлив, за да успя­ва в отношенията си с всички и всичко. Не може да има щастие, ако няма край, завършек, не може да има щастие, ако сме в пос­тоянен процес на ставане. Със стигането до края се получава възобновяване, възраждане, стига се до новото, до свежото и радостта.

Докато са налице старите условия, докато съзнанието е обусловено от мисленето, старото ще поглъща новото. Трябва да се освободим от продължителността, последователността, за да сме свободни от наследените условия. Продължителността присъства докато не се освободим напълно от мислите и чувствата си. Човек слага край на всяка мисъл и на всяко чувст­во, когато ги изчерпи, проследи ги до самия им край. Любовта не е навик или спомен, тя е винаги нова. Човек може да посрещне новото само когато съзнанието му е освободено, а то не е сво­бодно, докато в него има остатъци на паметта. Паметта е фактическа и психологическа. Не говоря за фактическата, а за психологическата памет. Докато не разберем напълно нашия опит, ще има остатъци от старото, от вчерашния ден, от ми­налото. Миналото винаги поглъща новото и по този начин го унищожава. Само когато съзнанието се освободи от старото, ще може да посрещне всяко нещо по нов начин и тогава ще дой­де радостта.


27. ЗА ДАВАНЕТО НА ИМЕНА

ВЪПРОС: Как можем да осъзнаем дадено чувство, ако не го назо­вем? Когато осъзная дадено чувство, имам усещане­то, че знам какво е това чувство почти в момента, в който то се появява. Или имате нещо друго предвид, когато казвате: „Не давайте имена на нещата"?

КРИШНАМУРТИ:

Защо даваме имена на нещата? Защо слагаме етикет на дадено цвете, на даден човек или чувство? Правим го, за да предадем нашите чувства на някого, да опишем цветето и тъй нататък, или пък за да се отъждествим с това чувство, не е ли така? Назовавам някакво чувство, за да мога да го предам: „Ядо­сан съм". Или се отъждествявам с дадено чувство, за да го заси­ля, за да се освободя от него, или за да направя нещо във връзка с него. Даваме име на розата, за да можем да съобщим за нея на дру­гите, или като й даваме име смятаме, че сме я разбрали. Казваме: „Това е роза", поглеждаме я набързо и продължаваме по пътя си. Като сме й дали име, смятаме, че сме я разбрали. Класифицираме я и смятаме, че по този начин сме разбрали цялото съдържание и красота на цветето.

Като назовем нещо, ние просто го причисляваме към дадена категория и смятаме, че сме го разбрали. Не го разглеждаме от­близо. Но ако не му дадем име, ние сме принудени да го разгледа­ме. Това ще рече, че подхождаме към цветето, или към каквото и да е друго нещо, по нов начин, разглеждаме го по нов начин, гле­даме го сякаш никога преди това не сме го виждали; Даването на имена е много удобен начин за отхвърляне на неща и хора - казвате, че те са германци, японци, американци, индийци, слагате им етикет, а след това унищожавате етикета. Ако не слагахте етикети на хората, щяхте да се чувствате задължени да ги раз­гледате и тогава щеше да бъде много по-трудно да ги убивате. Можете да унищожите етикета с бомба и да сметнете, че сте извършили добро дело. Но ако не слагате етикети, ще трябва да разгледате всяко нещо поотделно - независимо дали е човек, цвете, случка или чувство - тогава сте заставени да премисли­те отношението си към него и действието, което ще последва. Така че назоваването, даването на имена на нещата е удобен начин да се отървете от тях, да ги отречете или оправдаете. Това е една страна на въпроса.

Каква е сърцевината, от която тръгва назоваването, цен­търът, който дава имена, избира и слага етикети? Всички чувс­тваме, че има такава сърцевина, такъв център, нали? Какъв е този център, тази сърцевина? Някои сигурно ще кажат, че това е духовна същност, Бог или нещо подобно. Затова нека да открием каква е сърцевината, центърът, който назовава, дава име­на, преценява. Без съмнение тази сърцевина е паметта, нали? Се­рия от усещания, идентифицирани и прибрани - миналото, което оживява чрез настоящето. Тази сърцевина, този център се подхранва от настоящето, като дава имена, етикети, като помни.

Ще видим в процеса на анализа, че докато този център, тази сърцевина съществува, няма разбиране. Само когато премахнем този център, идва разбирането, защото в края на краищата този център е паметта, споменът за различни преживявания, на които сме дали име, етикет, които сме идентифицирали. От назоваването и поставянето на етикети на преживяванията ни, от този център, тръгват приемането и отричането, решимостта да бъдем или да не бъдем в съгласие с усещанията, удоволствията и болката на спомените за нашите преживявания. Така че този център е думата. Ще има ли център, ако не го назовете? Т. е. ако не мислите с помощта на думите, ако не из­ползвате думи, можете ли да мислите? Мисленето се осъщест­вява чрез думи, думите са отклик на мисленето. Центърът, сърцевината е споменът за безкрайно много преживявания на удо­волствие и болка, изразени в думи. Моля ви, наблюдавайте се и ще видите, че думите, етикетите са станали много по-важни от същността, а ние живеем с думите.

За нас думи като истина, Бог или чувствата, какво тези думи изразяват, са станали много важни. Когато изречем думата „американец", „християнин", „индуист" или думата „гняв" - ние сме думата, която изразява чувството. Но не знаем какво е това чувство, защото думата е станала важна. Когато кажете, че сте будист или християнин, какво означава тази дума, какво е значението зад тази дума, което никога не сте разглеждали? Наш център, наша сърцевина е думата, етикетът. Ако даден етикет е без значение, ако е от значение това, което е зад етикета, тогава сте в състояние да изследвате, но ако се иденти­фицирате с етикета, ако не можете да се освободите от него, няма да можете да продължите по-нататък. А ние се отъждествяваме с етикетите -- къщата, формата, името, мебелите, банковата сметка, нашите мнения, нашите стимуланти и т.н. Ние сме всички тези неща, които са представени с имена. Неща­та са станали важни - имената, етикетите - затова център, сърцевина е думата.

Ако няма дума, ако няма етикет, няма да има и център, нали така? Тогава има разпадане, има празнота - не празнотата на страха, която е нещо различно. Тогава имаш чувството, че съ­ществуваш като нищо, защото си махнал етикетите или по-скоро, защото си разбрал защо слагаш етикети на чувствата и идеите и си напълно нов, не е ли така? Вече няма център, от който да изхождаш в действията си. Центърът, който е дума­та, е отстранен. Махнат е етикетът и къде си ти тогава като център? Ти си там, но е станала промяна. Но тази промяна предизвиква известен страх и поради това не продължаваш по-нататък. Започваш да оценяваш промяната, чудиш се дали я харес­ваш или не. Не продължаваш по-нататък с разбиране за онова, което идва, а преценяваш, което означава, че още си в центъра, от който тръгваш в действията си. В момента, в който започ­неш да преценяваш, се спираш. Думи като „харесвам", „не харесвам" стават важни. А какво става, когато не назоваваш нещата? Тогава твоят поглед към дадено чувство или усещане е по-пряк и заради това отношението ти към него е по-друго, точно както при цветето, на което не си дал име. Тогава си заставен да погледнеш на него по нов начин. Когато не дадеш име на дадена група хора, се налага да разгледаш всеки индивид поотделно, а не като част от масата. Това те прави по-бдителен, по-наблюда­телен, започваш да разбираш, изпитваш по-дълбоко чувство на състрадание, на обич. Но ако се отнесеш към тях като към маса, всичка свършва.

Ако не слагаш етикети, се налага да разгледаш всяко чувство, когато то се появи. А ако сложиш етикет, чувството различно ли е от етикета? Или, етикетът не пробужда ли чувството? Моля ви, размислете. Повечето от нас засилват дадено чувство като му сложат етикет. Чувството и назоваването му съвпа­дат. Ако има промеждутък между назоваването и чувството, тогава може би ще установиш, че чувството е различно от на­именованието и ще можеш да се справиш с чувството без да му даваш име.

Това е проблемът, нали? Как да се освободим от чувство, на което даваме име, например от гнева. Не как да го подчиним, сублимираме, потиснем - би било глупаво и незряло, а как наис­тина да се освободим от него? За да се освободим наистина от него, трябва да открием дали думата е по-важна от чувството. Думата „гняв" има по-голямо значение отколкото самото чувст­во. А за да установим това, е необходима пролука между чувст­вото и назоваването му. Това е част от проблема.

Ако не дам име на някакво чувство, което ще означава, че ми­сълта не функционира просто заради думите, или ако не мисля с помощта на думи, образи или символи, което повечето от нас правят, тогава какво става? Без съмнение, тогава съзнанието не е просто наблюдател. Когато съзнанието не мисли с помощта на думи, символи, образи, мислителят не е нещо отделно от ми­сълта, която представлява думи. Нали тогава съзнанието е спокойно? Спокойно е, а не е заставено да бъде спокойно. Когато съзнанието е наистина спокойно, можем непосредствено да се справим с чувствата, които се появяват. Само когато назовава­ме чувствата и по този начин ги подсилваме, чувствата доби­ват продължителност, складират се в центъра, където им да­ваме допълнителни етикети с цел да ги подсилим още повече или да ги съобщим на някого.

Когато съзнанието вече не е център, под формата на мисли­тел, съставен от думи, преживявания от миналото - а това са все спомени, етикети, складирани и подредени в категории -рогато вече не изпълнява никое от тези неща, явно съзнанието е спокойно. Тогава то вече не е ограничено, не е център под формата на „аз" - моята къща, моята работа, моите постижения, които продължават да са думи, подсилващи чувствата, а чрез тях и спомените. Когато всички тези неща ги няма, съзна­нието е съвсем спокойно. Това състояние не е отрицание. Нап­ротив, за да стигнеш до тази точка, трябва да преминеш през съответните нива, а това е огромна задача, то не е като да на­учиш серия от думи и да ги повтаряш като ученика - „няма да да­вам имена", „няма да давам имена". Да преминеш през всички нива, което такова нещо предполага, да го преживееш, да видиш как работи съзнанието и по този начин да стигнеш до точката, когато вече не даваш имена, което означава, че вече няма цен­тър, отделен от мисълта - без съмнение целият този процес представлява истинска медитация.

Когато съзнанието е наистина спокойно, става възможно да се прояви неизмеримото. Всяко друго средство, всеки друг опит да се стигне до действителното е просто самопроектиране, любителство и поради това е нереално. А процесът, за който става дума, е труден, той предполага съзнанието винаги да раз­бира онова, което става в него. За да се стигне до това положение, от самото начало до самия край не трябва да има преценки или оправдания. Тогава няма край, защото продължава да става нещо необикновено. Не ви обещавам нищо. Вие сами трябва да се опитате да стигнете все по-дълбока и по-дълбоко в себе си, така че да бъдат разрушени пластовете на центъра. Това може да стане и по бавен, и по бърз начин. Необикновено интересно е да се наблюдава процесът на съзнанието, как то зависи от думите, как думите стимулират паметта или възкресяват мъртви преживявания и им дават живот. В този процес съзнанието жи­вее или в миналото, или в бъдещето. Ето защо думите имат ог­ромно значение както от неврологична, така и от психологическа гледна точка. И, моля ви, намете това не от мен или от някоя книга. Няма да го научите от друг човека: или да го намерите в книгите. Онова, което можете да намерите и научите от книгите, не е реално. Но вие можете да го изживеете, да се наб­людавате в процес на действие и на мислене, да видите как мис­лите, колко бързо назовавате чувствата, когато се появяват -а при наблюдението на целия процес съзнанието се освобождава от своя център. Тогава, като спокойно съзнание, то е в състоя­ние да приеме вечното.


28. ЗА ИЗВЕСТНОТО И НЕИЗВЕСТНОТО

ВЪПРОС: Съзнанието познава само известното. Какво в нас ни кара да търсим неизвестното, действителното, Бога?

КРИШНАМУРТИ:

Съзнанието ви стреми ли се към неизвестното? Стремим ли се към неизвестното, към действителното, към Бог? Моля ви, помислете си сериозно. Това не са реторични въп­роси. Нека да установим дали е така. Всеки от нас стреми ли се да намери неизвестното? Така ли е? Как можеш да откриеш не­известното? Как можеш да го намериш, ако не го познаваш? Стремим ли се към действителното или просто искаме да дос­тигнем до известното в някаква разширена форма? Разбирате ли какво искам да кажа? Научил съм много неща, но те не са ми до­несли щастие, задоволство, радост. Затова сега търся нещо друго, което да ми даде по-голямо щастие, по-голяма радост, по-голяма жизненост или нещо подобно. Може ли известното, което е моето съзнание - защото моето съзнание е известното, резултат на миналото - може ли това съзнание да открие неизвестното? Не познавам действителното, неизвестното, кай тогава да го търся. Явно то трябва да дойде, а не аз да вървя към него. Ако тръгна да го търся, ще търся нещо, което е извес­тно, проектирано от мене.

Нашият проблем не е какво в нас ни кара да търсим неизвес­тното - това е достатъчно ясно. То се дължи на нашето жела­ние за по-голяма сигурност, да бъдем осигурени, да изпитваме щастие, да избягаме от хаоса, болката и объркаността. Това е явният ни подтик. Когато този подтик, този стремеж се появи, ще намерите чуден начин да избягате, да се укриете - при Буда, при Христос или при политически лозунги и други подобни неща. Но това не е действителното, непознаваемото, непозна­тото. Следователно, трябва да сложите край на този стремеж към непознатото, търсенето на неизвестното трябва да спре, което означава, че е необходимо опознаване на натрупаното из­вестно, а това е съзнанието. Съзнанието трябва да разбере себе си като известно, защото това е всичко, което то позна­ва. Не може да мислите за нещо, което ви е неизвестно. Можете да мислите само за нещо, което знаете.

Трудността за съзнанието е да не продължава да се движи в сферата на известното, което може да стане само когато съз­нанието опознае себе си и разбере, че всяка негова постъпка идва от миналото, проектира се през настоящето към бъдеще­то. Това е непрекъснато движение на известното. Може ли да спре това движение? Може само когато механизмът на съзнани­ето и неговите процеси бъдат разбрани, само когато съзнание­то разбере себе си в действие, разбере своите цели, занимания и желания - не само повърхностните желания, но и дълбоките вътрешни стремежи и мотиви. А това е трудна задача. Няма да намерите отговора й като ходите на срещи и лекари или като четете книги. Напротив, необходимо е постоянно да наблюда­вате, да следите всяка движение на мислите си, не само когато сте будни, а и когато спите. Това трябва да бъде цялостен, а не спорадичен, откъслечен процес.

Намерението също трябва да бъде правилно. Това ще рече, че трябва да се сложи край на суеверието, че вътрешно ние всички се стремим към неизвестното. Илюзия е, че всички тър­сим Бога - това не е така. Ние не трябва да търсим светлина­та. Светлината ще дойде, когато изчезне тъмнината - в тъм­нината не можем да намерим светлината. Онова, което можем да направим, е да отстраним бариерите, които създават тъм­нината, а това зависи от нашите намерения. Ако ги отстра­ним, за да видим светлината, тогава нищо не отстраняваме, а само заместваме думата светлина с думата тъмнина. Дори надникването отвъд тъмнината е бягство от тъмнината.

Не трябва да се питаме какво ни движи, а защо в нас цари такъв хаос, объркване, борби, враждебност - всички глупости на нашето съществувание. Когато те изчезнат, ще дойде светли­ната, не е необходимо да я търсим. Когато си отиде глупостта, ще дойде интелигентността. Глупавият човек, който се опит­ва да стане интелигентен, продължава да бъде глупав. Глупост­та не може да се превърне в интелигентност. Интелигент­ността и мъдростта идват само когато глупостта бъде преп­ратена. Явно е, че глупавият човек, който се опитва да стане интелигентен, мъдър, никога няма да успее. За да разбереш какво е глупостта, трябва да навлезеш в нея, но не повърхностно, а дълбока, изцяло. Трябва да навлезеш в различните слоеве на глу­постта и когато се сложи край на глупостта, идва мъдростта. Следователно, важно е не да открием дали има нещо повече, нещо по-голямо от известното, което ни подтиква към неизвес­тното, а да видим какво в нас предизвика бъркотии, войни, класови различия, снобизъм, желание за слава, трупане на знания, бягс­тво чрез музиката, чрез изкуството, по толкова много други пъ­тища. Явно е важно да видим тези неща такива, каквито са и да се върнем при себе си, такива, каквито сме. И да тръгнем оттам. То­гава сравнително лесно ще се освободим от известното. Когато съзнанието е спокойно, когато престане да се проектира в бъде­щето, да иска нещо, когато съзнанието е наистина тихо и спокойно, се проявява неизвестното. Не е необходимо вие да го търси­те. Не можете да го поканите. Човек може да покани нещо, което познава. Не можете да поканите непознат на гости. Можете да поканите само някого, когото познавате. А вие не познавате неи­звестното, Бог, реалното, наречете го както искате. То може да дойде само когато нивата е подготвена, земята е обработена, но ако орете само за да може то да дойде, то няма да ви навести.

Нашият проблем е не как да търсим непознаваемото, а да разберем процесите на натрупване в съзнанието, което е вина­ги познато. Това е трудна задача, която изисква непрекъснато наблюдение, постоянна бдителност, без чувство за поставена цел, без отъждествяване, без отрицание -да бъдеш с онова, което е. Само тогава съзнанието може да бъде спокойно. Никакви медитации или самодисциплина не могат да дадат на съзнание­то истинско спокойствие, спокойствие в истинския смисъл на думата. Само когато полъхът на вятъра спре, езерото се успокоява. Вие не можете да накарате езерото да се успокои. Наша­та задача е не да търсим неизвестното, а да разберем хаоса, объркването и страданието в самите нас. Само тогава в тъм­нината идва радостта.


29. ИСТИНА И ЛЪЖА

ВЪПРОС: Как с повторението, както вие казвате, истината се превръща в лъжа? Какво всъщност е лъжата? Не е ли дълбок и мъчнодоловим проблем на всичка нива на на­шето съществуване?

КРИШНАМУРТИ:

Вие всъщност ми задавате два въпроса. Нека разгледаме първия от тях, а той е: „Как като повтаряме една истина", тя се превръща в лъжа? Какво всъщност повтаряме? Можете ли да повторите онова, което се нарича разбиране? Разбирам нещо. Мога ли да го повторя? Мога да го изразя с думи, да го предам с думи на някого, но нали това не е повторение на самото преживяване. Може да искате да го повторите, може да желаете преживяването да се повтори, но то е преминало и не може да се повтори. Това, което може да се повтори. е усещането за него и съответните думи, които дават живот на усещането. Тъй като за нещастие повечето от нас са пропагандисти, ние сме уловени в мрежата от повторението на думи. Живеем от думи­те и отхвърляме истината.

Да вземем, например, чувството на обич. Можете ли да го повторите? Когато чуете думите: „Обичай ближния си!" те ис­тина ли са за вас? Истина са само ако наистина обичате ближния си. И тази обич не може да бъде повторена. Само думата може да бъде повторена. Въпреки това повечето от нас са щастливи и доволни, когато повтарят думите: „Обичай ближния си! Не бъди алчен!" Така че истината на другия или за дадено действително преживяване, което сте изпитали, не става нещо действително с повторение. Напротив. Повторението пречи на действителното. Простото повторение на дадени думи не е действителност.

Трудното тук е да разберем проблема без да мислим за него от гледна точка на противоположното. Лъжата не е нещо противоположно на истината. Човек може да разбере истинност­та на нещо казано не в резултат на противоположност или кон­траст, като лъжа или истина, а като види, че повечето от нас повтарят без да разбират. Например, ние разисквахме проблема за назоваването и неназоваването на дадено чувство. Сигурен съм, че мнозина от вас ще го повторят, смятайки, че това е „ис­тината". Но вие никога няма да повторите дадено преживяване, ако е било непосредствено преживяване. Може да го предаде­те на някого, но когато е истинско, преживяването и усещани­ята, свързани с него, са отминали, емоционалното съдържание, вложено в думите, е напълно изчезнало.

Да вземем, например, идеята, че мислителят и мисълта са едно. Може за вас това да е истина, защото сте го изпитали не­посредствено. Но нали ако аз го повторя, няма да е истина? -моля ви, истинското не е противоположно на фалшивото. Не би било действително, а само повторение и заради това е без зна­чение. Виждате ли, чрез повторението ние създаваме догми, изграждаме черкви, в които намираме убежище. Думата, а не исти­ната, става „истина". Думата не е същността. За нас същност­та е думата и затова трябва да бъдем извънредно внимателни и да не повтаряме неща, които наистина не разбираме. Ако раз­бирате нещо, можете да го предадете другиму, но думите и спо­менът за него ще са загубили своето емоционално значение. Ко­гато човек разбере това, неговите схващания и неговият речник се променят в обикновените разговори..

Важно е да го разберем, защото търсим истината чрез самопознание, а не сме просто пропагандисти. Като повтаря, човек се хипнотизира от думите или усещанията. Той попада в мрежата на илюзиите. За да се освободим от тях, е наложително да преживяваме нещата непосредствено, а за да ги преживяваме не­посредствено, трябва да осъзнаваме себе си в процеса на повторения, на навици, думи или усещания. Това самоосъзнаване ни дава необикновена свобода, така че се получава обновяване, със­тояние на непрекъснато преживяване, новост.

Вторият въпрос е: „Какво всъщност е лъжата? Защо е лошо да се лъже? Това не е ли дълбок и мъчнодоловим проблем на всички нива на нашето съществуване?"

Какво е лъжата? Не е ли противоречие, противоречие със са­мия себе си? Човек може да си противоречи съзнателно или не­съзнателно. Лъжата може да бъде умишлена или неволна, може да бъде явна или много труднодоловима. Когато противоречието е много голямо, човек или губи равновесие, или отстъпва и за­почва да се поправя.

За да разберем какво е лъжата и защо лъжем, трябва да навле­зем в проблема без да го разглеждаме от гледната точка на него­вата противоположност. Можем ли да разгледаме проблема за противоречието в нас без да се опитваме да бъдем противоре­чиви? Когато разглеждаме този въпрос не идват ли затруднени­ята ни от това, че с готовност порицаваме лъжата, но за да я разберем, трябва да мислим за нея не от гледна точка на лъжата и истината, а като се запитаме какво е противоречие? Защо противоречим? Защо в самите нас има противоречия? Не се ли опитваме да живеем според някакви критерии или схеми - непрекъснатото се стараем да се приближим до дадена схема, да станем нещо в очите на другите или в нашите собствени очи? Не съществува ли желание да се съобразяваме с дадени норми, а когато не успеем, се получава противоречие.

Защо се съобразяваме със схеми, норми, идеи? Защо? Явно за­щото искаме да живеем в сигурност, в безопасност, искаме да сме известни, да имаме добро мнение за себе си и т.н. Докато се мъчим да се доберем до нещо, да станем нещо, ще има противо­речия. И ще има празнина между фалшивото и истинското. Смя­там, че това е важно и че трябва да погледнем на него спокойно. Не че няма разлика между фалшивото и истинското. Но защо има противоречие вътре в нас? Дали не е защото правим опити да бъдем нещо - благородни, добри, благодетелни, творчески, щастливи и т.н. Противоречието е вложено в самото желание да станем нещо, да не бъдем това, което сме. Именно това противоречие е толкова разрушително. Ако човек е способен да постигне пълно отъждествяване с едно или друго нещо, тогава противоречието би секнало. Когато човек се отъждестви на­пълно с нещо и се самозатвори, получава се противопоставяне, което води да загуба на равновесие - очевидно е.

Защо в самите нас има противоречие? Направил съм нещо и не искам то да стане известно. Намислил съм нещо, което не е на ниво, което ме поставя в положение на противоречие и това не ми харесва. Там, където има опит да се доберем до нещо, се появява страхът, а той предизвиква противоречието. Когато не искаме да бъдем нещо друго, няма страх, няма противоречие, в нас няма съзнателни или несъзнателни лъжи на което и да е ниво - нищо, което трябва да потиснем или да демонстрираме. Тъй като по-голямата част от нашия живот е въпрос на наст­роения и пози, позираме в зависимост от настроението си, а това е противоречие. Когато настроението изчезне, ние ставаме отново онова, което сме. Важно е това противоречие, а не дали от учтивост ще кажем някаква мила лъжа. Докато същест­вува противоречието, ще има повърхностно съществуване и поради това повърхностни страхове, които трябва да прикрием, а после безобидни лъжи и, нали разбирате, всичко остана­ло. Нека разгледаме този въпрос не като се питаме какво е лъжата и какво е истината, без такава противопоставяне, а да нав­лезем в проблема за противоречията в нас. Това е извънредно трудно, защото разчитаме толкова много на усещанията си, за­щото по-голямата част от нашия живот е противоречива. Раз­читаме на спомени, на мнения, страхуваме се от толкова много неща, които искаме да прикрием - всичко това предизвиква про­тиворечия в нас. И ние губим разума си, когато те станат непо­носими. Човек иска мир, а всичко, което прави, предизвиква вой­ни не само в семейството, но и извън него. Вместо да разберем какво предизвиква конфликти, ние все повече и повече се ста­раем да бъдем едно или друго нещо, да бъдем нещо противоположно на това, което сме и по този начин създаваме все по-голе­ми противоречия.

Можем ли да разберем, че в нас има противоречия, не само повърхностни, но и дълбоки психологически противоречия? Преди всичко, съзнава ли човек, че води противоречив живот? Искаме мир, а сме националисти, искаме да няма страдания в об­ществото, а сме индивидуалисти, ограничени, затворени в себе си. живеем непрекъснато в противоречие. Защо? Не е ли така, защото сме роби на усещанията? Това не трябва да бъде нито отричано, нито приемано. Необходимо е много голямо разбира­не за значението на усещанията, които са нашите желания. Ис­каме толква много неща, които си противоречат. Носим про­тиворечиви маски, надяваме една когато ни е угодно и я хвърля­ме, когато нещо друго ни е по-полезно или по-приятно. Не създа­ва ли лъжата това състояние на противоречивост? В нейна противоположност ние създаваме „истината". Но истината не е противоположното на лъжата. Истината не е нещо, което има противоположност. Противното съдържа свои собствени противоположности, следователно то не е истината. И за да раз­берем този проблем в дълбочина, трябва да осъзнаем всички про­тиворечия, сред които живеем. Когато кажа: „Обичам те", се проявяват и ревността, завистта, неспокойствието, стра­хът, а всички те са противоречия. Тези противоречия трябва да бъдат разбрани, а те могат да бъдат разбрани само ако човек ги съзнава, ако ги съзнава без да ги отхвърля или оправдава, а само ги наблюдава. За да може да гледа на тях пасивно, човек трябва да разбира всички процеси на оправдаването и отхвър­лянето.

Не е лесно да се гледа на нещо пасивно, но когато човек раз­бере това, той започва да разбира всички процеси на начина, по който чувства и мисли. Когато човек осъзнае значението на противоречията в себе си, започва необикновена промяна: тога­ва вие сте това, което сте, а не нещо, което се опитвате да бъ­дете. Вече не следвате идеал, не търсите щастие. Вие сте това, което сте, и можете да тръгнете оттам. Тогава няма да има противоречия.


30. ЗА БОГ

ВЪПРОС: Вие сте постигнали действителното. Можете ли да ни кажете какво е Бог?

КРИШНАМУРТИ:

Откъде знаете, че съм постигнал действителното? За да разберете какво съм постигнал, трябва вие също да сте го постигнали. Това не е просто храбър отговор. За да опознаете нещо, то трябва да е станало част от вас. Вие също трябва да сте имали такава преживяване и затова твърдението ви, че съм го постигнал, всъщност няма никакъв смисъл. Какво значение има дали съм постигнал нещо или не съм го постигнал? Не е ли вярно това, което казвам. Даже и да съм най-идеалното човешко същество, ако това, което казвам, не е вярно, защо въобще ще ме слушате? Явно постигнатото от мен няма нищо общо с онова, което казвам, и човека, който се прекланя пред някого, за­щото е постигнал нещо, се прекланя пред авторитета и зато­ва никога няма да открие истината. Не е важно дали разбираш онова, което е постигнато, и дали познаваш човека, който го е постигнал, не е ли така?

Знам, че традицията учи: „Бъди с човека, който е постигнал нещо." А как въобще можете да разберете, че е постигнал? Един­ственото, което можете да направите, е да дружите с него, но даже и това е много трудно в наше време. Малцина са добрите хора в истинския смисъл на думата - хора, които не искат да по­лучат нещо, не търсят нещо. Онези, които искат да получат нещо, стремят се към нещо, са експлоататори и затова е мно­го трудно да намериш другар, когото да обичаш.

Ние идеализираме хората, които са постигнали нещо, и се на­дяваме, че те ще ни дадат нещо - а това е фалшива връзка. Как може човекът, който е постигнал нещо, да ви го предаде, ако няма обич? Това е трудно. По време на нашите дискусии помежду ни няма обич, а подозрение. Вие очаквате нещо от мен - зна­ния, постижения, или искате да дружите с мен, а това показва, че не обичате. Вие искате да получите нещо, следователно искате да експлоатирате. Ако се обичахме, между нас щеше да се ус­танови незабавна връзка. И тогава нямаше да има никакво значе­ние какво вие сте постигнали, а аз не съм, дали сте по-издигнати от мен или аз съм по-издигнат от вас. Тъй като сърцата ни са се съсухрили, Бог е станал нещо страшно важно. Това ще рече, че ис­кате да познаете Бог, защото песента във вашето сърце е засед­нала и сега питате певеца дали може да ви научи да пеете. Той може да ви запознае с техниката, но техниката няма да ви заве­де при творчеството. Не можете да станете музикант като се научите просто как се пее. Може да знаете всичка стъпки на някой танц, но когато творчеството не е в сърцето ви, ще се движите като машина. Не можете да обичате, ако вашата единст­вена цел е да постигнете нещо. Няма такова нещо като идеал, за­щото това не е нищо друго освен постижение. Красотата не е постижение, тя е действителното, в настоящия момент, а не утре. Ако има обич, ще разберете неизвестното, ще узнаете какво е Бог, няма да има нужда друг да ви го казва - в това е красотата на обичта. Тя сама по себе си е вечното. Понеже няма обич, искаме някой друг или Бог да ни я даде. Ако наистина обичахме, зна­ете ли колко по-различен щеше да бъде този свят? Щяхме да бъ­дем наистина щастливи хора. Ето защо не трябва да инвестира­ме нашето щастие във вещи, в семейството, в идеали. Би тряб­вало да бъдем щастливи и вещите, хората и идеалите не би трябвало да господстват над нашия живот. Те са от второсте­пенно значение. Понеже не обичаме и не сме щастливи, ние инвес­тираме в различни неща, смятайки, че те ще ни донесат щастие, а Бог е едно от тези неща.

Искате да ви кажа какво е действителното. Може ли неопису­емото да бъде предадено с думи? Можете ли да измерите нещо, което е неизмеримо? Можете ли да хванете вятъра в шепите си? А ако го направите, ще бъде ли вятър онова, което сте хванали? Ако измерите неизмеримото, нещо реално ли ще получите? Нещо реално ли ще се получи,ако го формулирате? С положителност не, защото в момента, в който започвате да описвате нещо, което е неописуемо, то престава да бъде действително. В момента, в който започнете да предавате неизвестното като известно, то престава да бъде неизвестно. А ние мечтаем за него. През цялото време искаме да го знаем, защото тогава ще можем да продължим, смятаме, че ще можем да се доберем до върховното щастие, до постоянството. Искаме да го знаем, защото сме нещастни, пра­вим мъчителни опити, защото сме изхабени, деградирали. И вмес­то да признаем простия факт, че сме деградирали, че сме затъпели, уморени, объркани - искаме да преминем от известното в не­известното, което тогава се превръща в известно и затова ни­кога не можем да намерим действителното.

Ето защо, вместо да питаме кой какво е постигнал или какво е Бог, би трябвало да съсредоточим цялото си внимание и съзна­ние върху онова, което е. Тогава ще намерите неизвестното или, по-скоро, то ще дойде при вас. Ако разберете какво е известно­то, ще изпитате необикновената тишина, която не е предизви­кана насила, а онази творческа празнота, в която единствено действителното може да проникне. Тя не може да дойде при оне­зи, които се стремят, правят усилия. Тя може да дойде само ко­гато има разбиране на онова, което е. Тогава ще видите, че дейс­твителното не е надалеч, неизвестното не е надалеч, то е в оно­ва, което е. Ще познаем истината, ако разберем това.

Много трудно е да осъзнаем глупостта, алчността, злата воля, амбицията и т.н. Истината е в самия факт, че осъзнаваме онова, което е. Истината ви освобождава, а не усилията да се ос­вободите. Така че действителното не е далеч, но ние го прогон­ваме далеч от нас, като се опитваме да си осигурим продължителност. То е тук, в настоящето. Вечното е сега, но не може да бъде разбрано сега, защото сме хванати в мрежата на времето. За да освободим мисълта от времето, са необходими усилия, но съзнанието е мързеливо, лениво и затова създава нови пречки.

Освобождаването е възможно само в резултат на правилна меди­тация, което означава цялостни, а не продължителни действия, а съзнанието може да разбере цялостното действие, когато проумее процеса на продължаването, който е памет - не памет за фактите, а психологическа памет. Докато паметта функцио­нира, не можем да разберем онова, което е. Нашето съзнание и цялото ни същество стават творческа сила, придобиват пасив­на бдителност, когато разберем значението на края, защото чрез края се постига обновяване, докато в продължаването има смърт и упадък.


31. ЗА НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ДОСТИГАНЕ ДО ИСТИНАТА

ВЪПРОС: Можем ли да достигнем веднага, без подготовка, до истината, за която говорите?

КРИШНАМУРТИ:

Какво разбирате под думата истина? Нека да не из­ползваме думи, чието значение не знаем. Можем да използваме по-проста дума. Можем ли да разберем, да проумеем даден проб­лем непосредствено? Това се има предвид, нали? Можем ли да раз­берем това, което е, сега, веднага? Когато разберем значението на онова, което е, разбираме значението на истината, но да кажем, че трябва да разберем истината, няма почти никакво зна­чение. Можем ли да разберем даден проблем непосредствено, на­пълно и да се освободим от него? Това се подразбира от въпро­са, нали? Можем ли да разберем дадена криза, предизвикателство незабавно, да разберем значението му напълно и да се освободим от него? Когато разберем нещо, от него не остават следи, сле­дователно разбирането или истината ни освобождават. Можем ли да се освободим от даден проблем или предизвикателство? Животът не е ли серия от предизвикателства и реакции и ако начинът по който реагирате, откликвате на предизвикателствата, е обусловен, ограничен, непълен, тогава всяка предизвикателство оставя своята следа, оставя утайка, която се увелича­ва от следващите предизвикателства. Така че има постоянни остатъчни спомени, натрупвания, следи, а при наличието на всички тези следи вие се мъчите да срещнете новото и затова никога няма да го срещнете. Ето защо никога не можете да раз­берете проблема и да се освободите от него.

Проблемът, въпросът е дали мога да разбера предизвикателството напълно, непосредствено, да почувствам цялостното му значение, ухание, дълбочина, красота и грозота, така че да мога да се освободя от него? А проблемът, който сте имали вче­ра например е претърпял такова изменение, че когато се срещ­нете с него днес, той е нещо ново. Но вие го посрещате по ста­рому, защото не сте се променили, посрещате го със старите си мисли.

Нека да го кажа по друг начин. Срещнал съм ви вчера. Междувременно вие сте се променили, но аз все още нося представа­та за вас от вчера. Днес ви срещам с тази представа и затова не ви разбирам - разбирам само представата за вас, която съм полу­чил вчера. Ако искам да ви разбера сега, когато сте се променили, трябва да се освободя от представата си от вчера. С други думи, за да разбера дадено предизвикателство, което е винаги ново, аз също трябва да ви посрещна по нов начин, не трябва да има ос­татъци от вчера, трябва да кажа „сбогом" на вчерашния ден.

В края на краищата, какво е животът? Той е непрекъснато нещо ново, нали? Той е непрекъснато нещо, което се променя, което създава нови чувства. Днешният ден никога не е като вче­рашния и в това се състои красотата на живота. Ние с вас можем ли да посрещнем всека проблем по нов начин? Можете ли, когато се приберете у дома, да посрещнете съпругата си и де­тето си по нов начин, да посрещнете предизвикателството по нов начин? Няма да можете да го направите с времето на споме­ните си от вчера. Следователно, за да разберете истината за даден проблем, за дадено отношение, трябва да го приемете по нов начин, а не с „отворено" съзнание, нещо, което няма смисъл. Не трябва да го приемете с белезите на спомените от вчераш­ния ден, което означава - когато се появи дадено предизвикателство, да сте осъзнали всичките си реакции от вчерашния ден, а като осъзнаете остатъците от спомените от вчераш­ния ден, ще установите, че те си отиват без борба и съзнание­то ви е ново.

Може ли човек да достигне до истината веднага, без предва­рителна подготовка? Моят отговор е да - това не е моя приу­мица или илюзия, а психологически експеримент и вие можете сами да го проверите. Вземете каквото и да е предизвикателство, някаква малка случка - не чакайте да изпаднете в криза, и вижте как реагирате. Осъзнайте вашите реакции, намерения, поведение и тогава ще ги разберете, ще разберете и собствената си среда. Уверявам ви, че можете да го направите незабавно, ако съсредоточите цялото си внимание върху него. Ако се стре­мите към пълното значение на формиралата ви среда, то ще ви се разкрие и тогава изведнъж ще стигнете до истината и до разбирането на проблема. Разбирането идва от сегашния мо­мент, който е винаги безвременен. Макар, че може да бъде утре, ще е все още сега. Ако просто отлагате, за да получите онова, което ще бъде утре, вие си пречите да разберете това, което е сега. А можете да разберете непосредствено онова, което е, сега, нали? За да разберете онова, което е, трябва да бъдете спокойни, съсредоточени, трябва да му отдадете и съзнанието, и сърцето си. То трябва да бъде изцяло и напълно единственото нещо, от което се интересувате в момента. Тогава онова, кое­то е, ще ви разкрие цялата си дълбочина, целия си смисъл, и така ще се освободите от проблема.

Ако искате да узнаете истината, психологическото значе­ние на собствеността например, ако искате наистина да я раз­берете непосредствено, сега, как ще постъпите? Разбира се, трябва да чувствате, че сте свързани с проблема, не трябва да се страхувате от него, не трябва да вярвате в нищо, не трябва да има никакво обяснение между вас и проблема. Само когато сте в пряка връзка с проблема, ще намерите отговора. Ако въведете някакво обяснение, ако започнете да правите оценки, ако психологически сте настроен отрицателно, ще бъдете готов да раз­берете утре онова, което може да се разбере единствено „сега". Ето защо никога няма да разберете проблема. За да стигнете до истината, не са необходими приготовления. Приготовленията предполагат време, а времето не е средство за разбиране на ис­тината. Времето е продължителност, а истината е безвременна, в нея няма продължаване. Разбирането е непродължаващо, то е във всеки момент, безостатъчно.

Страхувам се, че обяснявам твърде сложно, нали? Но то е лесно, просто за разбиране, стига само да опитате. Ако се за­мечтаете, ако започнете да медитирате над него, става труд­но. Аз ви разбирам, когато между мен и вас няма бариера. Ако съм открит към вас, ви разбирам непосредствено, а откритостта не е въпрос на време. Времето ще ме направи ли открит? Ще ме направят ли открит подготовката, системите, дисциплината? Не. Това, което ще ме направи открит, е желанието да разбера. Искам да бъда открит, защото няма какво да крия. Не се стра­хувам и затова съм открит, а така се стига веднага до общува­не, до истината. За да се възприеме истината, за да се познае нейната красота и радост, е необходима непосредствена възприемчивост, незамъглена от теории, страхове и отговори.


32. ЗА ПРОСТОТАТА

ВЪПРОС: Какво е простотата? Тя предполага ли да виждаме ясно същността и да отстраним всичко друго?

КРИШНАМУРТИ:

Да видим най-напред какво не е простотата. Не казвайте: „Това е отрицание" или „Кажете ни нещо положително", Такава реакция би била незряла, необмислена. Хората, които ви предлагат „положителни неща", са експлоататори. Те ви дават неща, които искате, но ви експлоатират чрез тях. Ние не правим нищо подобно. Ние се опитваме да открием истината за простотата. Ето защо трябва да оставим идеите настрана и да започнем отначало. Човек, който има много, се страхува от вътрешните и от външните революции.

Нека видим какво не е простотата. Сложното съзнание не е просто, нали? Умното съзнание не е просто. Съзнание, което има пред себе си някаква цел, за която работи - награда, страх, не е просто, нали? Съзнанието, обременено от знания, не е прос­то, нали? Съзнание, осакатено от вярвания, не е просто съзна­ние, нали? Съзнание, което се отъждествява с нещо по-голямо и се старае да поддържа това, не е просто съзнание, нали? Смята­ме, че е просто да притежаваш само една или две набедрени препаски, търсим външния израз на простотата и така лесно се разочароваме. Ето защо богатият боготвори онези, които са се отказали от материалното.

Какво е простотата? Може ли да бъде отхвърляне на несъ­щественото и стремеж към същественото - което предполага процес на избор? Не е ли избор да решаваш кое е съществено и кое не е? Кое е това нещо, което избира? Съзнанието, нали? Няма значение как го наричаме. Вие си казвате: „Ще избера това, защо­то то е съществено". А откъде знаете, че е съществено? Или се ръководите от онова, което други са казали, или личният ви опит говори, че е нещо съществено. Можете ли да разчитате на собствения си опит? Когато избирате, вашият избор се оп­ределя от желанията ви, нали? Наричате „съществено" онова, което ви удовлетворява. Така че се връщате отново при същия процес, не е ли така? Може ли обърканото съзнание да избира? Ако избира, то и изборът ще бъде объркан.

Така че простотата не се свежда до избора между съществе­ното и несъщественото. Тук има конфликт. Съзнание, което е конфликтно, объркано, не може да бъде просто. Когато в резул­тат на наблюдение отстраните всички тези заблуди, трикове на съзнанието, когато го проучите и осъзнаете, тогава сами ще разберете какво е простотата. Съзнанието, сковано от вяра, не е просто. Съзнанието, натъпкано със знания, не е просто. Съзнание, което се увлича по Господ, по жени, по музика, не е просто. Съзнание, попаднало в шаблона на дадена служба, на да­ден ритуал, на молитвите, не е просто. Простотата е дейст­вие без идеи. Но това е нещо много рядко - то означава твор­чество. Докато няма творчество, ще има беди, страдания и раз­руха. Простотата не е нещо, което можете да упражнявате и изпитвате. Простота идва, отваря се като цвете, в момента, в който човек разбере целия процес на съществуване и отноше­ния. Понеже никога не сме мислили за нея, не сме я наблюдавали, не я съзнаваме, ние ценим високо външната й форма, скромната собственост, но това не е простота. Простотата не може да бъде намерена, тя не е в избора между съществено и несъщест­вено. Тя се проявява само когато „азът" го няма, когато съзнани­ето не е в плен на разсъждения, заключения, вярвания, изработ­ване на представи. Само такава освободено съзнание може да на­мери истината. Само такава съзнание може да приеме неизме­римото, което няма име, а то е простотата.


33. ЗА ПОВЪРХНОСТНОСТТА

ВЪПРОС: Как може повърхностният човека да стане сериозен?

КРИШНАМУРТИ:

Преди всичко, трябва да осъзнаваме, че сме повърхностни, нали така? Какво означава да бъдем повърхностни? По същество означава да сме зависими, нали? Да зависиш от стиму­ли, да зависиш от предизвикателства. да зависиш от другите, да зависиш психологически от дадени ценности, от даден личен опит, от дадени спомени - всичко това не води ли до повърхностност? Когато завися от навика да ходя на черква всяка сут­рин или всяка седмица, за да се чувствам извисен, това не ме ли прави повърхностен? Ако трябва да извършвам дадени ритали, за да мога да поддържам моето чувство за почтеност или за да си възвърна чувство, което някога съм изпитвал, това не води ли до повърхностност? Не ставам ли повърхностен, когато се отдавам на страната си, на даден план или политическа група? Без съмнение целият този процес на зависимост е бягство от самия себе си. Отъждествяването с нещо, което е по-голямо от мен, е отрицание на това, което съм. Но аз не мога да се отрека от онова, което съм. Аз трябва да разбера какво съм, а не да се отъждествявам със света, с Бог, и особено с политически партии или нещо подобно. Всичко това води до мислене, което е плитко. Такава мислене води до дейност, която причинява беди, било то в личен или световен мащаб.

Преди всичко, признаваме ли, че вършим тези неща? Не. Ние ги оправдаваме. Казваме: „Какво ще правя без тях? Ще бъда по-зле без тях, съзнанието ми ще се разпадне. Сега поне се боря за нещо по-добро." Колкото повече се борим, толкова по-повърхностни ставаме. Нали най-напред трябва да разбера това? Едно от труд­ните неща е да разбера какво съм, да призная, че съм глупав, повърхностен, че съм ограничен, ревнив. Когато видя какво съм и го призная, това ми дава някакво начало. Без съмнение плиткият ум бяга от онова, което е. За да не бягащ, е необходимо старател­но проучване, отхвърляне на инерцията. В момента, в който раз­бера, че съм повърхностен, започва процес на задълбочаване. Ако съзнанието каже: Дребнав съм, но ще го проуча, ще разбера докрай своята дребнавост, това ограничаващо влияние", тогава съ­ществува възможност за промяна. Но дребнаво съзнание, което признава, че е дребнаво и се опитва да не бъде дребнаво, като за­почва да чете, да се среща с хората, да пътува, да се движи непрекъснато като някаква маймуна, си остава дребнаво.

И отново ще кажа, че ще настъпи истинска революция, ако подходите правилно към проблема. Правилният подход към проблема ви дава необикновено самочувствие, с помощта на което можете да отместите планини - планините на собствени­те си предубеждения и определящите ви условия. Когато осъзна­ете, че съзнанието ви е плитко, не се опитвайте да станете дълбок. Повърхностното съзнание не може да опознае големите дълбочини. Може да имам големи знания, информация, да повтарям думи - познати са ви всички тези неща, които правят дей­но плиткото съзнание. Но ако знаете, че сте повърхностен, плитък, ако осъзнаете вашата повърхностност и наблюдавате как действа без да я оценявате, без да я порицавате, скоро ще ус­тановите, че тя изчезва напълно без вие да правите нищо. Това изисква търпение, наблюдателност, а не настойчиво търсене на резултати, на постижения. Само плиткият ум търси резул­тати и постижения.

Колкото повече осъзнавате този процес, толкова по-добре ще разберете каква е дейността на съзнанието. Но вие трябва да наблюдавате тази дейност без да се опитвате да я спрете, защото в момента, в който се опитате да я спрете, попадате в противоречието между „аз" и „не аз", което продължава живо­та на проблема.


34. ЗА ТРИВИАЛНОСТТА

ВЪПРОС: С какво трябва да бъде заето съзнанието?

КРИШНАМУРТИ:

Ето ви добър пример за това как се предизвикват конфликти - конфликтът между какво трябва да бъде и какво е. Първо установяваме какво трябва да бъде, идеала, а после се опитваме да живеем според дадена схема. Казваме, че съзнанието трябва да се занимава с благородни неща, безкористност, щед­рост, доброта, обич и това представлява схемата, убеждението, онова, което трябва да бъде и ние се опитваме да живеем по съответния начин. Така се предизвиква конфликт между проекцията на онова, което трябва да бъде и действителното - оно­ва, което е, а ние се надяваме да се преобразим в резултат на този конфликт. Докато се борим с трябва да бъде, се смятаме за добродетелни, чувстваме се добре, но кое е важното: което трябва да бъде или онова, което е С какво се занимава нашето съзнание в действителност, не от идейна гледна точка? С тривиалности, нали? С това как човек изглежда, с амбиции, алчност, завист, клюки, с жестокости. Съзнанието живее в един свят от дребнавости, а дребнавото съзнание създава схема от тривиалности, не е ли така? Въпросът не е с какво трябва да се занимава съзнанието, а как то може да се освободи от тривиалностите. Ако имаме съзнание, ако въобще се замислим, ще открием собствените си дребнавости: непрекъснато говорене, непрестанно­то бърборене на съзнанието ни, тревогите за това или онова, любопитството какво правят или не правят другите, опитите да постигнем резултати, стремежа да се възвеличим и тъй нататък. С това се занимаваме и го знаем много добре. Можем ли да се променим? Този е проблемът, нали? Въпросът с какво трябва да се занимава съзнанието е израз на незрялост.

Ако осъзная, че съзнанието ми е тривиално и се занимава с тривиалности, мога ли да се освободя от това състояние? Не е ли самото съзнание тривиално по природа? Какво друго е съзнанието, освен резултат на спомени? Спомени за какво? За това как да оцелее не само физически, но и психически като развие из­вестни качества, добродетели, натрупан опит, като утвърди себе си чрез собствената си дейност. Това не е ли тривиалност? Като резултат на спомените, на времето, съзнанието е по съ­щество тривиално. Какво можете да направите, за да се освобо­дите от собствената си тривиалност? Може ли да се направи нещо? Моля, разберете важността на това. Може ли съзнание­то, което е съсредоточено върху собствената си дейност, да се освободи от тази дейност? Явно, че не може, каквото и да прави, то си остава тривиално. То може да размишлява за Бога, да изнамери различни политически системи, да измисли вярва­ния, но то си остава в областта на времето, променя се от един спомен до друг, то е все още в рамките на своята ограни­ченост. Може ли съзнанието да разкъса тази ограниченост? Или тази ограниченост се разпада, когато съзнанието е спокойно, когато то не е дейно, когато съзнава собствените си дребнавости, колкото и големи да е смятало че са те и по този начин се успокои наистина - само тогава се появява възможността тези дребнавости да се разпаднат. Докато питате с какво трябва да се занимава съзнанието, то ще се занимава с дребна­вости, независимо от това дали изгражда черкви, дали се моли или се прекланя пред някаква светиня. Самото съзнание е дреб­наво, малко, и не отстранявате неговата дребнавост като кажете, че е дребнаво. Трябва да го разберете, съзнанието трябва да осъзнае своята дейност и в процеса на това осъзнаване, когато видите собствените си дребнавости, които то съзнателно или несъзнателно е изградило, съзнанието се успокоява. Творческото състояние е в това спокойствие и този фактор може да доведе до промяна.


35. ЗА СПОКОЙНОТО СЪЗНАНИЕ

ВЪПРОС: Защо говорите за спокойното съзнание и какво е това спокойствие?

КРИШНАМУРТИ:

Не е ли необходимо, за да разберем нещо, съзнанието ни да бъде спокойно? Нали ако имаме някакъв проблем, ние се тревожим? Навлизаме в него, анализираме го, разнищваме го, на­дявайки се да го разберем. Е, разбираме ли в резултат на усилия, на анализи и сравнения, в резултат на каквото и да е умствено напрежение? Без съмнение до разбиране можем да стигнем само когато съзнанието е много спокойно. Казваме, че колкото повече се занимаваме с въпроса за глада, за войната или който и да е друг човешки проблем, колкото повече сме в конфликт с него, толкава по-добре го разбираме. Но вярно ли е това? Войни се во­дят от векове, конфликтите между индивиди, между обществе­ни групи, вътрешната и външната война са все с нас. Как да раз­решим проблема с тази война, чрез конфликти, с помощта на други конфликти, с други борби и усилия ли? Или ще разберем проблема, когато застанем пред него, когато се изправим лице в лице с фактите. Можем да се изправим лице в лице с фактите само когато между съзнанието и фактите не стои смущаваща­та ни възбуда. Тогава не е ли важно съзнанието да е спокойно, за да е в състояние да разбира?

Неизбежно ще попитате: „Как може човек да накара съзнани­ето си да бъде спокойно?" Нали този въпрос ви идва веднага на ум? Сигурно ще кажете също: „Съзнанието ми е така възбудено, как мога да го заставя да мълчи?" Може ли някаква система да накара съзнанието да бъде спокойно? Могат ли дадена формула или дисциплина да накарат съзнанието да бъде спокойно? Може, но ако заставим съзнанието да бъде спокойно, това спокойствие ли е? Тогава съзнанието не е ли затворено в дадена идея, дадена формула или фраза? Такава съзнание е мъртво, нали? Ето защо толкова много хора, които се опитват да бъдат, както ги нари­чат, духовни, са мъртви, защото са тренирали умовете си да бъдат спокойни, затворили са се в дадена формула за спокойствие. Явно такова съзнание не е спокойно, то е само потиснато.

Съзнанието е спокойно само когато проумее истината, че наистина започва да разбира само когато е спокойно, че ако искам да ви разбера, трябва да бъда спокоен, не трябва да имам отрицателно отношение към вас, трябва да се освободя от предубежденията си, трябва да сложа настрана всички мои заключения за вас и да ви посрещна лице в лице. Само когато съзнанието ми се освободи от моята среда, започвам наистина да разбирам. Когато разбера истината за това, тогава съзнанието е спокойно и тогава отпада въпросът как да накарам съзнанието да бъде спокойно. Само истината може да освободи съзнанието от иде­ите, които то само си създава. За да види истината, съзнание­то трябва да разбере факта, че докато е възбудено, няма да бъде в състояние да разбира. Спокойствие за разума, покой за разума не могат да бъдат постигнати с воля, с действия, предизвикани от някакво желание. Когато се постига спокойствие по тези на­чини, съзнанието е затворено, изолирано, то е мъртво, поради което не е в състояние да се нагоди, не е гъвкаво, не е пъргаво. Такава съзнание не е творческо.

В такъв случай нашият въпрос не е как да накараме съзнани­ето да бъде спокойно, а да видим истината за всеки проблем, ко­гато той ни се представи. Тогава то е тихо като вир след като вятърът е спрял да духа. Съзнанието е възбудено, защото има­ме проблеми. За да избягаме от тях, ние го караме да бъде спо­койно. Е добре, самото съзнание е създало тези проблеми, защо­то няма проблеми, които са нещо отделно от съзнанието. До­като следваме представи за чувствителността, докато практикуваме някакви форми на спокойствие, то никога няма да бъде спокойно. Когато съзнанието проумее, че само когато е спокойно е в състояние да разбира, то става много спокойно. Това спокойствие не е наложено, не е резултат на дисциплина. То е спокойствие, което не може да бъде разбрано от възбудено съзнание.

Мнозина, които искат да постигнат спокойно съзнание, се оттеглят от активния живот в някое село, в манастир, в пла­нините или се затварят в някоя идея или вяра, избягват хора, ко­ито им причиняват безпокойство. Такава изолация не води до спокойствие на съзнанието. Затварянето на съзнанието в ня­каква идея, избягването на хора, които усложняват живота ни, не водят до спокойствие на съзнанието. Съзнанието стига до спокойствие само когато няма изолация, постигната чрез нат­рупване, а когато се стигне до пълно разбиране на отношения­та ни към всичко и всички. Натрупването износва съзнанието. Само когато съзнанието е ново, когато то е свежо, без процеса на натрупване - само тогава то може да бъде спокойно. Такава съзнание не е мъртво, то е много активно. Съзнанието в покой е най-активното съзнание, но ако направите опит и навлезете дълбоко в него, ще установите, че при покоя няма проектиране на мисли. Мисълта на всички нива е явно реакция на паметта и не може никога да бъде в творческо състояние. Мисълта може да стане изразител на творчество, но самата тя не може да бъде творческа. Когато има тишина, онзи покой на съзнанието, който не е резултат на усилия, ще видим, че в спокойствието кипи необикновена дейност, която възбуденото съзнание не познава. В това спокойствие няма формулировки, няма идеи, няма спомени. Това спокойствие е творческо състояние, което човек изпитва само когато напълно разбере процесите на аза. В противен случай спокойствието е безсмислено. Само в онова спокойствие, което не е резултат на усилия, ще откриете веч­ното, което е отвъд времето.


36. ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА

ВЪПРОС: Живеем, но не знаем защо. За много от нас животът сякаш няма някакъв смисъл. Можете ли да ни кажете какви са смисълът и целта на живота?

КРИШНАМУРТИ:

А защо задавате този въпрос? Защо искате да ви кажа какви са смисълът и целта на живота? Какво имаме предвид под думата живот? Има ли животът смисъл, цел? Самото живеене не е ли негова цел, негов смисъл? Защо искаме нещо повече? Защото сме толкова недоволни от живота си, защото животът ни е толкова празен, грозен, монотонен - непрекъснато правим едно и също нещо, затова искаме нещо повече, нещо отвъд онова, кое­то вършим. Тъй като всекидневният ни живот е толкова празен, скучен, безсмислен, непоносимо глупав, казваме, че животът тряб­ва да има някакъв по-висш смисъл и затова вие задавате този въп­рос. Няма съмнение, че човек, който живее богат живот, който вижда нещата такива, каквито са, е доволен от това, което има, и не е объркан. Нещата са му ясни и затова не пита каква е целта на живота. За него самото живеене е начало и край. Трудностите ни се дължат на това, че тъй като животът ни е празен, ние се стараем да открием някаква цел и се стремим към нея. Такава цел. в живота не може да бъде нищо друго освен продукт на интелек­та, продукт, който няма нищо общо с действителното. Когато едно тъпо, глупаво съзнание с празно сърце търси целта на живо­та, тази цел ще бъде също празна. Затова нашата цел е да откри­ем как можем да направим живота си богат не с пари и тем подоб­ни, а вътрешно богат - и това не е нещо загадъчно. Когато кажете, че целта на живота е да бъдете щастливи, че целта на живота е да намерите Бог, без съмнение, това желание да намерите Бог е бягство от живота и вашият Бог е просто нещо познато. Можете да намерите път само към някакъв обект, който ви е познат. Ако изградите стълба към онова, което наричате Бог, без съмнение, това до което ще стигнете, няма да е Бог. Действителното може да бъде разбрано само в живота, а не като бягате от него. Когато търсите смисъл в живота, вие всъщност бягате и не разбирате какво е животът. Животът е взаимоотношения, действие на взаимоотношения. Когато не разбираме значението на взаимоотношенията, или когато взаимоотношенията са объркани, тогава търсим нещо по-значително. Защо нашият живот е толкова празен? Защо сме толкова самотни и се чувстваме така неудовлетворени? Защото никога не сме се вглеждали в себе си, за да разберем себе си. Никога не си признаваме, че този живот е единственото нещо, което ни е дадено, поради което трябва да го опознаем напълно и докрай. Предпочитаме да бягаме от себе си и затова търсим смисъла на живота не във взаимоотношенията си, а в други неща. Ако започнем да разбираме действията, които нашите взаимоотношения с хората, собствеността, вярата и идеите представляват, тогава ще установим, че те носят своя собствена награда. Не е необходимо да търсите. То е същото като да търсите любов. Можете ли да намерите любовта, като я търсите? Любовта не може да бъде култивирана. Ще намерите любовта само във взаимоотношенията, не извън тях, а тъй като ни липсва любов, искаме да намерим цел в живота. Там където има любов, която е своята собствена вечност, не търсим Бог, защо­то любовта е Бог.

Ние търсим някакъв смисъл извън нас, защото съзнанието ни е пълно с технически подробности и суеверни шушукания и живо­тът ни е празен. За да намерим смисъла на живота, трябва да ми­нем през врата, която води към нас. Съзнателно или несъзнателно избягваме да видим нещата такива, каквито са сами по себе си и искаме Бог да ни отвори някаква външна врата. Само онези, които не обичат, задават въпроси за смисъла на живота. Любовта може да бъде намерена само в действията, които са взаимоотношения.


37. ЗА ОБЪРКАНОСТТА НА СЪЗНАНИЕТО

ВЪПРОС: Слушах всички ваши беседи и съм чел всички ваши книги. Най-сериозно ви питам какъв може да бъде смисъ­лът на живота, ако, както вие казвате, всички мисли трябва да спрат, всички знания да бъдат потиснати, всички спомени загубени? Как да съотнесем това със­тояние на съществуване, каквото и да е то според вас, към света, в който живеем? Какво отношение има такова съществуване към нашия тъжен и болез­нен живот?

КРИШНАМУРТИ:

Искаме да знаем какво е състоянието, което може да бъде постигнато само когато всички познания и познаващият ги няма. Искаме да знаем какво е отношението на такава същес­твуване към света на нашите всекидневни дейности и стремежи. Знаем какъв е нашият живот сега - тъжен, болезнен, несигу­рен, непостоянен. Знаем го много добре. Искаме да знаем какво е отношението на онова друго състояние към живота и какъв ще е смисълът на живота, ако отстраним знанията и се освободим от спомените си.

Какъв е смисълът на живота такъв, какъвто го знаем сега -не теоретично, а в действителност? Какъв е смисълът на всекидневното ни съществуване? Да преживеем, нали? - при всички страдания, мъки, объркване, войни, разрушения и т.н. Можем да измислим теории, можем да кажем: „Не трябва да бъде така, а другояче." Но това са теории, а не факти. Онова, което ни е поз­нато, е объркване, болка, страдания, безкраен антагонизъм. Ако сме го осъзнали, знаем също какво ги причинява. Всеки момент, всеки ден, целта на живота е да се унищожаваме един друг, да се експлоатираме един друг като индивиди или колективно като човешки същества. В нашата самота и нашето страдание се опитваме да използваме другите, опитваме се да избягаме от себе си с помощта на забавления, богове, знания, различни вярва­ния, като се отъждествяваме с различни неща. Такава е нашата съзнателна или несъзнателна цел в живота. Има ли някакъв по-дълбок и по-широк смисъл, който не е свързан с объркването и със стремежа да придобиваме различни неща? Какво е отношени­ето на състоянието, в което няма усилия, към всекидневния ни живот?

Несъмнено то няма никакво отношение към нашия живот. Как може да има? Ако съзнанието ми е объркано, агонизиращо, са­мотно, ако може то да има отношение към нещо, което не е като него. Как може истината да има отношение към лъжата, към илюзията? Не искаме да признаем това, защото нашите надежди, нашето объркване ни карат да вярваме в нещо по-голямо, по-благородно, с което смятаме, че сме свързани. В нашето от­чаяние търсим истината, надявайки се, че отчаянието ни ще из­чезне, когато я открием.

Виждаме, че обърканото съзнание, съзнанието, обременено от мъки, съзнанието, което вижда своята немощ, никога не може само да намери онова, което е отвъд него. Онова, което е отвъд съзнанието, се проявява само когато причинителите на объркването и страданието се отстранят или бъдат разбрани. Целта на всичко, което казвам, за което говоря, е как да разбе­рем самите себе си, тъй като ако не познаваме себе си, другото го няма, другото е само илюзия. Ако можем да разберем процеси­те в нас в тяхната цялост, във всеки момент, тогава ще видим, че нашето объркване ще се разсее и ще се появи другото. А пос­ле и преживяването, свързано с него. Ако сме от тази страна на завесата, в тъмнината, как можем да изпитаме светлината, свободата? Преживяването, което идва с истината, ще ни даде възможност да се съотнесем към света, в който живеем.

Ако не ни е позната обичта, а само постоянните дрязги, страданието, конфликтите, как можем да изпитаме тази обич, която няма нищо общо с тях? Но когато достигнем до нея, няма да е необходимо да се занимаваме с въпроса какви са отношения­та ни. Тогава любовта и интелигентността ще влязат в дейст­вие. Но за да стигнем до това състояние, трябва да се сложи край на всички знания, натрупани спомени, самоотъждествявания, така че съзнанието да не е в състояние да възприема прое­ктирани усещания. При това състояние човек става действен в живота.

Без съмнение, това е целта на нашето съществуване - да отидем отвъд съсредоточената върху самото него дейност на съзнанието. Когато стигнем до това състояние, което не може да бъде измерено от съзнанието, самото преживяване ще дове­де до вътрешна революция. Тогава, ако има обич, няма да има со­циални проблеми. Когато има обич, няма каквито и да било проб­леми. Не знаем как да обичаме, затова имаме социални проблеми и философски системи за това как да се справяме с тях. Заявя­вам, че проблемите не могат да бъдат решени от идеите нито на левицата, нито на десницата, нито на центъра. Нашите проблеми - объркването, страданията, самоунищожението -могат да бъдат разрешени само когато постигнем състояние, което не е резултат на самопроекция.


38. ЗА ТРАНСФОРМАЦИЯТА

ВЪПРОС: Какво имате предвид, когато говорите за трансфор­мацията?

КРИШНАМУРТИ:

Явно е необходима радикална революция. Световната криза го изисква. Нашият живот го изисква. Всекидневните случки, стремежи, тревоги го изискват. Необходима е дълбока, ради­кална революция, защото всичко около нас е провалено. Макар и на пръв поглед да има ред, в действителност цари разруха - въл­ната на разрушението непрекъснато надделява над вълната на живота.

Следователно необходима е революция, но не революция, ос­нована на дадена идея. Такава революция е продължение на идея­та и не представлява промяна. Революциите, основани на идеи, водят до кръвопролития, разрушения, хаос. Не можете да създа­дете ред в хаоса, не можете съзнателно да причините хаос и да се надявате, че от него ще успеете да създадете ред. Вие не сте от богоизбраните, които могат да създават ред от безредие­то. Този начин на мислене на хора, които искат да предизвикат колкото се може повече объркване, за да създадат ред, е непра­вилен. От момента, в който дойдат на власт, те решават, че знаят начините за постигане на ред. Виждайки катастрофата -непрекъснатите войни, вечния конфликт между класите, между хората, ужасното икономическо и социално неравенство, липса­та на равни възможности за онези, които могат и са талантли­ви, неравенството между хората, които са необикновено щастливи и безметежни, и онези, които живеят в омраза, конфликти и мизерия, виждайки всичко това, ние разбираме, че е необходима революция, дълбока промяна.

Тази трансформация, тази радикална революция нещо окончателно ли е или протича във всеки момент? Знам, че искаме да бъде нещо окончателно, защото за нас е много по-лесно да мис­лим за неща, които са далечни. Някога ще се променим, някога ще бъдем щастливи, някога ще открием истината, а междувременно нека си живеем. Без съмнение такава мислене не може да ни накара да действаме в настоящето. Такава съзнание не търси трансформация, то просто бяга от промяната. Какво имаме предвид, когато говорим за трансформация?

Преобразяването не е нещо в бъдещето, то не може да ста­не в бъдещето. То може да става само сега, във всеки момент. Е, тогава какво разбираме под преобразяване? Без съмнение това е нещо много просто - да видим фалшивото като фалшиво, а истинското като истинско, да видим истината във фалшивото и фалшивото в онова, което приемаме за истина. Транс­формацията е виждането на фалшивото като фалшиво и истинското като истинско, защото когато виждате ясно истината, тя ви освобождава. Когато видите, че нещо е фалшиво, това фалшиво нещо отпада. Когато видите, че церемониите не са нищо друго освен суетно повторение, когато проумеете истината за тях, се получава промяна, защото се освобождавате от още една от веригите, които ви обвързват. Когато разберете, че класовите разграничения са фалшиви, че те предизвикват конфликти, причиняват страдания, разделят хората - когато видите истината за тях, самата тази истина ще ви освободи. Самото възприемане на тази истина представлява трансформация, не е ли така? Тъй като сме заобиколени от толкова много фалшиви неща, разбирането на тяхната фалшивост във всеки момент е преобразяване. Истината не е процес на нат­рупване. Тя е свързана с всеки отделен момент. Паметта е резул­тат на натрупване и никога няма да стигнете до истината чрез нея, защото тя е свързана с времето, а времето е миналото, нас­тоящето и бъдещето. Времето, което представлява продължителност не може никога да намери онова, което е вечно. Вечно­то е в момента. Вечността е сегашният момент. Сега не е отра­жение на миналото, нито продължение на миналото през насто­ящия момент към бъдещето.

Съзнание, което се стреми към трансформация в бъдещето или гледа на преобразяването като на крайна цел, няма никога да намери истината, тъй като истината е нещо, което трябва да идва с всеки отделен момент, трябва непрекъснато да бъде от­кривана отново. Нищо не можете да откриете в резултат на натрупване. Как можеш да откриеш новото под тежестта на старото? За да открие новото, вечното в настоящето, във все­ки отделен момент, човек трябва да има необикновено будно съзнание, съзнание, което не търси резултати, не се стреми да постигне нещо. Съзнание, което се стреми към нещо, никога не може да изпита благословията на блаженството, не самодовол­но удовлетворение, не задоволство от постигнати резултати, а удовлетворението, което се явява, когато съзнанието види истината и фалша в онова, което е. Възприемането на истина­та е във всеки отделен момент и това възприемане се забавя, когато започнем да даваме словесен израз на момента.

Трансформацията не е цел. Преобразуването не е резултат. Резултатът предполага остатъци, причини и последствия. Ко­гато има причинност, неизбежно има и резултат. Последствие­то не е нищо друго, освен резултат на желанието ви за преобразяване. Когато желаете да се промените, вие все още мислите за развитие, а онова, което се развива, не може да види това, кое­то е. Истината е да бъдеш във всеки следващ момент. Щастие, което продължава, не е щастие. Щастието е състояние, което е безвременно. Състоянието на безвремие може да дойде само когато има огромно недоволство - не недоволство, което е на­мерило изход, през който да избяга, а недоволството, което няма отдушник, няма къде да избяга, което не търси удовлетво­рение. Само тогава, в състояние на върховно недоволство, може да дойде действителното. Действителното не може да се купи, да се продаде, да се повтори, да се научи от книгите. То трябва да бъде откривано във всеки отделен момент, в една усмивка, в една сълза, под изсъхнал лист, в блуждаеща мисъл, във всеотдайността на обичта.

Любовта не е нещо различно от истината. Любовта е онова състояние, при което мисловният процес, например времето, е напълно спрял. Там където има любов, има преобразяване. Без лю­бов революцията е безсмислена, защото тогава тя не е нищо друго, освен разруха, падение, все по-големи и по-големи страда­ния. Там, където има любов, има и революция, защото любовта е преобразяване във всеки отделен момент.

http://realize.my.contact.bg/