МИСЛИ ФОРМИ 25

                                     

Човекът е създател на своя рай или ад, и демони са собствените му безумия.

"The object of life is not to be on the side of the majority, but to escape finding oneself in the ranks of the insane." 

~ Marcus Aurelius "

Обектът на живота не е да бъдеш на страната на мнозинството, а да избягваш да се озоваваш в редиците на лудостта."

               

Нямаше ли да е чудесно, ако можеше да им спестите страданието под каквато и да било форма? Не, нямаше. Защото така те нямаше да еволюират като човешки същества, щяха да останат повърхностни, отъждествени с външната форма на нещата. Страданието кара хората да навлязат в дълбокото. Парадоксът е, че страданието е причинено от отъждествяването с формата и същевременно подкопава отъждествяването с формата. Голяма част от него е причинена от егото, макар че в крайна сметка именно то разрушава егото — но това ще стане, едва когато започнете да страдате съзнателно.

На човечеството е отредено да превъзмогне страданието, но не по пътя, по който върви мисълта на егото. Едно от многото погрешни предположения на егото, една от многото негови заблудени мисли е, че „не трябва да страдаш“. Понякога тази мисъл се преобразува като отнасяща се към някой ваш близък. „Детето ми не трябва да страда“. Точно тази мисъл е коренът на страданието. Страданието има благородно предназначение: еволюцията на съзнанието и изгарянето на егото.

                 

Човекът, разпнат на кръста, е архетипен образ. Той е всеки мъж и всяка жена. Докато се съпротивлявате на страданието, процесът е бавен, понеже съпротивата създава повече его, което след това трябва да изгори. А когато приемете страданието, процесът се ускорява, защото страдате съзнателно. Можете да приемете страданието за себе си, или можете да го приемете за някой друг, например, вашето дете или родител. Насред съзнателното страдание вече е налице преобразуване. Огънят на страданието се превръща в светлината на съзнанието.

            

Егото казва: „Не трябва да страдам“ и тази мисъл ви кара да страдате още повече. Защото тя представлява изопачаване на истината, която винаги е парадоксална. А истината е, че трябва да кажете „да“ на страданието, за да можете да се издигнете над него.
                           

Отказ от ролите

Да правите във всяка ситуация каквото се изисква от вас, без това да се превръща в роля, с която се отъждествявате, е съществен елемент от изкуството да се живее, елемент, който всеки трябва да усвои. Ставате могъщи в това, което правите, ако действията ви имат за цел самите себе си, а не са средство за защита, увеличаване или утвърждаване на ролевата ви идентичност. Всяка роля представлява фиктивно усещане за аза ви и чрез нея всичко става персонализирано, т.е. замърсено и изопачено от създаденото от ума „малко аз“ и ролята, която то играе в момента. Повечето хора, които заемат властови позиции в този свят, например политиците, телевизионните водещи, бизнесмените, религиозните водачи, са напълно идентифицирани с ролята си. Е, има няколко забележителни изключения. Макар да ги смятат за знаменитости, те не са нищо повече от несъзнателни играчи в его-играта, привидно важна, но всъщност лишена от истинска цел. Игра, която, по думите на Шекспир, е „История, разказана от луд, със много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл,“

Забележително е, че Шекспир стига до този извод без помощта на телевизора. Ако его-драмата изобщо има някаква цел, тази цел е непряка: тя създава все повече и повече страдание на планетата, което макар в преобладаващата си част сътворено от егото, в крайна сметка е и его-разрушително. То е огънят, в който егото изгаря самото себе си.

           

В един свят на играещи роли хора онези малобройни личности, които не проектират създаден от ума образ — има такива дори в телевизията, в медиите, в сферата на бизнеса, — а действат, изхождайки от сърцевината на своето Битие, онези личности, които не се стремят да изглеждат повече от това, което са, а са просто себе си, се открояват като забележителни и са единствените, които създават различие в този свят. Те са носителите на новото съзнание. Каквото и да правят, то е силно, защото е в хармония с целта на цялото. Влиянието им обаче се простира далеч отвъд това, което правят, далеч отвъд тяхната функция. Самото им присъствие — просто, естествено, невзискателно — има преобразуващ ефект върху всички, които влизат в контакт с тях.

              

Когато не играете роли, това означава, че няма аз (его) в това, което правите. У вас не съществува вторичен, допълнителен дневен ред: а именно, защита или усилване на аза ви. В резултат действията ви имат много повече мощ. Напълно се фокусирате върху ситуацията. Ставате едно с нея. Не се опитвате да бъдете някой или нещо конкретно. Най-мощни, най-силни, най-ефективни сте тогава, когато сте самите себе си. Но не се опитвайте да бъдете себе си, защото това ще бъде още една роля. Наречена „естествен, спонтанен аз“. В момента, в който се опитате да бъдете това или онова, започвате да играете роля. „Просто бъдете себе си“ е добър съвет, но той също може да се окаже подвеждащ. Умът ще се намеси и ще каже: „Да видим. Как да бъда себе си?“ И ще си създаде някаква стратегия, т.е. друга роля. „Как да бъда себе си?“ всъщност е погрешен въпрос. Защото предполага, че трябва да направите нещо, за да бъдете себе си. Ала „как“ тук е неприложимо, защото вие вече сте себе си. Просто престанете да добавяте несъзнателен багаж към това, което сте. „Ама аз не знам кой съм. Не знам какво означава да съм себе си“. Ако се чувствате напълно удобно с това да не знаете кои сте, това, което остава, е кой сте — а именно Битието отвъд човешкото, едно поле от потенциал, а не нещо, вече дефинирано.

Откажете се да дефинирате себе си — както за себе си, така и за другите. Този отказ не означава смърт. Той означава събуждане за живот. И не се интересувайте от това как ви дефинират другите. Когато ви дефинират, те ограничават самите себе си, така че проблемът си е техен. Винаги, когато влизате във взаимодействия с хора, не бъдете функция или роля, а бъдете поле на съзнаващо Присъствие.

                

Защо егото играе роли? Заради едно неизследвано допускане, една фундаментална грешка, една несъзнателна мисъл. Тази мисъл е: аз не съм достатъчен. От нея следва друга несъзнателна мисъл: трябва да играя роля, за да получа това, от което се нуждая, за да бъда по-пълно себе си; трябва да получа повече, за да бъда повече. Но не можете да сте повече, отколкото сте — защото под материалната и психическата ви форма сте едно със самия Живот, с Битието. По отношение на формата сте и винаги ще бъдете по-нисши от едни, по-висши от други. Но в естеството си не сте нито по-нисши, нито по-висши от другите. Истинското самоуважение и истинското смирение са резултат именно от това осъзнаване. В очите на егото самоуважението и смирението си противоречат. А всъщност са едно и също.

Патологичното его

В по-широкия смисъл на думата самото его е патологично, независимо от формата, която приема. Разглеждайки древногръцкия корен на думата патологично, откриваме колко подходяща е тя по отношение на егото. Макар обикновено да се използва в смисъл на болестно състояние, думата произхожда от patbos, което означава „страдание“. И страданието като характерна черта на човешкото съществуване е откритието, което Буда прави преди 2 600 години.

        

Човекът, сграбчен в хватката на егото, не осъзнава страданието като страдание, а като единственият подходящ отговор на всяка ситуация. Заслепеното его е неспособно да види страданието, което нанася на себе си и на другите. Нещастието е създадена от егото умствено-емоционална болест, достигнала до епидемични мащаби. То е вътрешният еквивалент на замърсяването на околната среда на планетата. Негативните състояния като гнева, тревогата, омразата, негодуванието, недоволството, завистта, ревността и т.н. не се осъзнават като негативни, а като напълно оправдани и погрешно се тълкуват като причинени не от аза, а от някой друг или от някакъв външен фактор. „Ти си отговорен за моята болка“. Това се подразбира в позицията не егото.

          

Егото не е в състояние да направи разграничение между дадена ситуация и своето тълкуване и реакция на тази ситуация. Може да възкликнете: „Какъв ужасен ден!“, без да съзнавате, че студът, вятърът, дъждът или на каквото там реагирате, всъщност не е ужасно. То си е каквото е. Ужасното е вашата реакция, вашата вътрешна съпротива срещу обстоятелствата, емоцията, създавана от тази съпротива. По думите на Шекспир: „Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашите мисли.“[3] Нещо повече, страданието или негативността често неправилно се възприема от егото като удоволствие — до мига, до който егото вече не успява чрез него да усилва себе си.

Гневът, или негодуванието, усилва изключително много егото, тъй като усилва усещането за отделеност от другите, подчертава другостта на другите и създава привидно непобедима, силна като крепост умствена позиция на „правота“. Ако можехте да видите колко лошо влияят физиологичните промени, настъпващи в тялото ви при такива негативни състояния — върху сърцето, храносмилателната и имунната система, както и върху множество други органи и системи, — щяхте незабавно да разберете, че те са чисто патологични, форма на страдание, а не на удоволствие.

               

Винаги, когато сте в негативно състояние, у вас има нещо, което желае тази негативност, възприема я като удоволствие и вярва, че именно тя ще ви даде това, което искате. В противен случай кой би желал да се вкопчва в негативността, да прави себе си и другите нещастни и да причинява болести на тялото си? И така, ако винаги, когато у вас има негативност, у вас незабавно възниква и осъзнаване, че нещо вътре във вас изпитва удоволствие от тази негативност или вярва, че тя е полезна, значи сте постигнали пряко осъзнаване на егото си. В момента, в който това се случи, вашата идентичност се измества — от центрирана в егото към центрирана в осъзнатостта. Това означава, че егото намалява, а осъзнатостта нараства.

Ако посред негативността сте способни да осъзнаете, че „в този момент аз създавам сам за себе си страдание“, това ще е достатъчно, за да ви издигне над ограниченията на обусловените его състояния и реакции. Ще се открият безкрайни възможности, които могат да станат действителност за вас в момента, в който се появи осъзнатостта — ще ви се открият други, безкрайно по-разумни начини за справяне с всевъзможните ситуации. В момента, в който осъзнаете нещастието си като неразумно, ще се освободите от него. 

          

Негативността не е разумна. Тя винаги е егото. Възможно е егото да е умно, но това не означава, че е разумно. Умът преследва своите малки лични цели. Разумът вижда по-голямото цяло, в което всички неща са взаимосвързани. Умността се мотивира от себелюбието и е изключително късогледа. Повечето политици и бизнесмени са умни. Но малко от тях са разумни. А всичко, което умността постига е краткотрайно и в крайна сметка само унищожава себе си. Умността разделя, разумността обединява.

https://chitanka.info/text/26717/4#textstart