Любовта - комбинация от хормони/Тъмната страна на хормона на любовта

За да разберат мистерията, капризите и силата на романтичната любов, древните се молели на Купидон - безсмъртният пакостник, в чийто плен рано или късно попадали всички, и пред който хората изглеждали абсолютно безсилни.

Науката обаче дава друга гледна точка по въпроса. Изследвайки човешката натура, учените открили, че да бъдеш влюбен (от пръв поглед или завинаги) е функция на хормоните и в тях няма почти нищо „капризно“ и божествено. Стрелите на Купидон са всъщност химически вещества, които “заливат” мозъка и карат хората да се държат по странен начин. Именно в скритата сила на биохимията са кодирани най-съкровените човешки отношения.

Трудно е човек да забрави физическите и емоционални “фанфари”, които възвестяват пристигането на любовта. За съжаление обаче, още по-трудно е да ги запази. Ако романсът върви добре, спиращият сърцето звън на телефона, който някога сте очаквали с трепет, се превръща в обикновено позвъняване. А скритите погледи с копнеж се превръщат просто в първото и последното лице, което виждате всеки ден.

Трайната любов неизбежно стига до фазата на привързаност, която е много по-дълбока, но много по-малко вълнуваща от онова първо безумно влюбване. Любовта може най-добре да бъде видяна като биологичен импулс, който включва страст, романтична любов и привързаност. Тези три стадия са различни като опит, но имат една обща цел: успешно възпроизвеждане на рода.

Похотта ни праща на лов за потенциални партньори, романтичната любов стеснява фокуса и енергията ни до само един човек, докато привързаността ни окуражава да останем с този партньор достатъчно дълго, за да отгледаме децата си. Тези три фази са перфектно управлявани от нервнохимичните реакции в организма. За всяка една от тях отговарят определени хормони - невротрансмитери.

Допаминът е веществото, което ни позволява да поддържаме романтичната любов уникална, опияняваща и различна. Нивата на допамин и норепинефрин “прииждат”, когато човек се среща с непознатото. В началната фаза на романтичната любов, те пораждат такава възбуда, че човек губи желанието за храна и сън.

Французите сравняват това състояние с мълнии и светкавици, а по-малко романтичните англоговорящи го наричат “любовна болест”. Практичните американци приравняват любовта с наркотична пристрастеност. „Независимо дали мотиваторът е кокаин или девойката от 4-я етаж, високите нива на допамин и норепинефрин “наелектризират” мозъка и карат човек да полудее“, категорична е Хелън Фишер, изследовател-антрополог от Ню Джърси. И допълва, че „романтичната любов е импулс, ненаситен глад, хомеостатична липса на равновесие, която ви подтиква да преследвате определен партньор и да изпитвате емоции като въодушевление и надежда или отчаяние и гняв”.

Влиянието на допамин в края на краищата утихва. Той е последван от т.нар. “пазители на любовта” – вазопресин и окситоцин. Това са хормони, които водят до привързаност за по-дълго време.

Изследователите преполагат, че окситоцинът или т.нар. “хормони на гушкането”, които се отделят по време на секс, улесняват връзката между партньорите, необходима за отглеждане на децата. Въпреки че ни карат да се чувстваме “топло и уютно”, комбинацията от тези хормони не могат да постигнат онази емоция, характерна за високите нива на допамин. И за това си има логично научно обяснение. Окситоцинът практически потушава нивата на допамин и норепинефрин.

Има обаче начин да върнем тръпката от първите дни, твърдят учените. Отделянето на допамин може да бъде предизвикано като се правят нови неща. “Когато правим нещо ново, това покачва нивото на допамин и вероятно намалява прага на способността ни да чувстваме романтичната любов”, казва Фишер. С други думи, новите и различни преживявания могат да бъдат достатъчно стимулиращи, за да ви накарат да изживеете отново онова, което е било толкова вълнуващо във връзката ви с вашия партньор в началото.

Всъщност, има няколко проучвания, които показват, че двойки, които правят заедно нови и различни неща, съобщават за по-голяма удовлетвореност от връзката си, както и за повече романтика в отношенията си, отколкото двойки, които имат по-рутинни навици. Степента на търсене на нови усещания обикновено е в добро съотношение при щастливо-женените двойки. В свои изследвания, психологът Марвин Зукерман от университета на Делауеър е открил голямо несъответствие в резултатите, определящи склонността за нови изживявания у партньорите, които са решили да търсят спасение за брака си чрез терапия.

“Обикновено партньорът, който не е от типа “търсачи на силни усещания”, настоява за консултация при психолог”, обяснява Зукерман. Най-добрата комбинация е, ако и двамата партньори се нуждаят от малко нови преживявания. “Те са щастливи един с друг и не приемат другия като “навик”, твърди Зукармен. По думите му най-лошата комбинация е брак между авантюрист и домошар, защото те просто не могат да разберат интересите и нуждите на другия. А в такива случаи дори хормоните не помагат.

Тъмната страна на хормона на любовта

Окситоцинът предизвиква не само чувство на любов и емпатия към ближния. В зависимост от социалния контекст той е способен да потопи човека в тревога и депресия. Хормонът окситоцин често е наричан хормон на любовта. Той засилва чувството на любов и изобщо социалната привързаност, открива „емоционалните канали” в общуването с близките и влияе не само на психологическите аспекти във взаимоотношенията, но и на физиологическите.

Само че, както са изяснили изследователи от Северозападния университет в САЩ, окситоцинът си има и тъмна страна – дори след много време не ни дават покой училищните издевателства или шефската грубост. С други думи, окситоцинът ни кара прекалено дълго да помним негативния социален опит. В сп. Nature Neuroscience авторите на изследването пишат, че окситоцинът в стресови ситуации активира област от мозъка, която засилва паметта за тези ситуации. Експерименти бил проведени с мишки. В първия животните били поставени в клетка с агресивни особи, където получили социален стрес. Стресираните мишки се отличавали по окситоциновите рецептори в мозъка – при едни тези рецептори били съвсем изключени, при други били повече от всякога, а при трети – нормалното количество. Шест часа след сблъсъка с агресивните особи животните били поставяни в същата клетка. Тези, които нямали рецептори към окситоцин, изобщо не се страхували от агресорите – при тях нямало съхранена памет за случилото се в миналото. Животните с излишък окситоцинови рецептори се страхували повече от обичайното – по-силно от тези, които нямали рецептори, и тези, при които броят им бил в норма. Във втория експеримент мишките шест часа след социалния стрес били поставяни в кутия, в която леко бил пускан ток – безболезнено, но чувствително. Мишките без рецептори не изпитвали никакъв страх пред това място, докато животните с повишено количество рецептори изпадали в паника.

Тоест окситоцинът засилвал негативното емоционално възприятие дори в ситуации, към които нямал отношение – хормонът се отделял при взаимодействието с агресивните мишки, но действието му се разпространявало и на ситуацията с кутията. Тоест, както казва Елена Радулович, ръководител на експериментите, окситоцинът не бива да се разглежда като вълшебно средство срещу тревоги и социални страхове – а именно в такова качество той се използва сега в някои психотерапевтични методи за лечение на депресия. И обратното – ако човек страда от постоянно чувство на тревога, депресия и т.н., не е лошо да провери няма ли излишък на окситоцин в мозъка. И дали да не понижи този „хормон на любовта”, за да свали стреса. Това е първото изследване, в което експериментално е показано как окситоцинът стимулира стресовата памет, предизвикана от неблагоприятни ситуации. Все пак Радулович и колегите й не са първите изследователи, досетили се за „тъмната страна”. Съвсем скоро Дженифър Барц от Медицинската школа Маунт Синай е стигнала до извода, че само по себе си действието на окситоцина не може да бъде нито положително, нито отрицателно, а плюсовете и минусите му се определят от социалния контекст.

https://www.actualno.com/