Контролът е начинът, по който нашето его „разрешава" проблема със страха ~ Дийпак ЧОПРА
Всички искаме да ни се позволява онова,което пожелаем; всеки път,когато някой се опита да ни контролира, в сърцата ни се надига бунтарски импулс.
Тези две думи - контрол и толерантност, са синоними на привързаност и непривързаност. Ако толерираш, ти оставяш другите на мира от любов; ако контролираш, ти вместо това им налагаш личния си начин на правене на нещата, според собствените си убеждения и очаквания. Тук е заложен съвсем непосредствен, психологически проблем,който по един или друг начин присъства в почти всяко съжителство.
Когато в едно съжителство единият се опитва да контролира другия, първият обикновено не признава за какво става въпрос. Наместо това той обявява мотивите си за любов. Не е ли любов да закриляш партньора си, да се грижиш за неговите интереси, да имаш поглед върху въжделенията и желанията му? При мнозина това минава за неподправена любов.
Един пример е съжителство, в което мъжът настоява да държи жената далеч от информацията за финансите. На нея не й се позволява да вижда чековата книжка;точният размер на дохода на мъжа не се съобщава; всеки опит тя да спечели собствени пари бива отхвърлян или обявяван за немислим. Макар в миналото това да е било практика, самоуважението на жената вече е на такава висота, че намеренията на всеки мъж,който се опита да й наложи "финансово безсилие,"са напълно прозрачни:той иска да я контролира.
Коренът на този вид мъжки контрол очевидно е в убеждението, че жените са твърде инфантилни, нерационални и повърхностни, за да боравят с пари. (Естествено, социолозите доста отдавна опровергаха подобни убеждения, показвайки, че жените, ако не друго, имат по- консервативен и трезв подход към финансите, отколкото мъжете. Няма жена, завлякла непоправимо банкова институция или довела национална банка до фалит) Но, този опит за подчертаване на слабостите на жената прикрива по-дълбокия мотив на мъжа,който е неговото безпокойство, че не би оцелял без тотален финансов контрол. Почти винаги е налице и още една брънка от веригата, а тя е, че без контрола на кесията, той не би могъл да задържи любовта на жената, защото дълбоко в себе си контролиращите хора се боят да не бъдат изоставени.
Представете си, че на такъв мъж му се каже, че е необходимо да предаде контрола, като разкрие всичките си финансови тайни на жена си и освен това тя трябва да участва в харченето на неговите пари,като взема част от тях за себе си, без да се допитва до него как да ги харчи. Това би бил най-директният начин той да се противопостави на безпокойството си;така би излязла на показ липсата на любов,която неговото поведение прикрива. Но налагането на подобна промяна всъщност не би излекувало страха;това може да стане само след промяна на съзнателното мислене.
Контролът е начинът, по който нашето его „разрешава" проблема със страха. Всеки път, когато някой изпадне в контролиращо поведение, подсъзнателно се задейства един от следните сценарии:
Боя се, че някой ще ме отхвърли.
Боя се от провал.
Боя се да не сгреша.
Боя се от безсилие.
Боя се от унищожение.
Никой от тези страхове не ни прави лош или слаб човек. Всеки се сблъсква с подобни страхове, но само хората,които не могат да признаят вътрешните заплахи, се борят с тях, прибягвайки до контрол.
Контролиращият човек изглежда освободен от страха; това е фасадата, която контролът демонстрира пред света. Ние даваме висока социална оценка на видимото наличие на контрол над живота, което от своя страна допълнително затвърждава убеждението на егото, че поведението на контрол дава резултат. Проблемът, който не се засяга, е, че контролът всъщност, никога не премахва несигурността, която прикрива. Точно обратното, той увеличава страха, отричайки съществуването му.
За кой поведенчески модел говоря? В клиничната психология много видове поведенчески модели се смятат за контролиращи - перфекционизмът, упоритото придържане към някоя гледна точка, нетолерантността, грижата за нечии потребности, разочарованието,когато очакванията не се сбъднат, изграждането на лъжливи очаквания, чувството за собственост, алчността и склонността за изпадане в ярост,когато някой възразява или се противопоставя. Следващият списък предлага широк спектър от поведенчески модели,които мнозина приемат за нормални. Проучете го, за да осветлите собствения си модел:
Имате ли тайни от любимия си, особено по отношение на парите? Налагате ли се при разговор и очаквате ли гледната ви точка да бъде призната за правилна? Водители си мислен списък на моментите, когато човекът, когото обичате ви е разочаровал? Таите ли злоба? Когато правите предложение, засягате ли се, разочаровате ли се, ако то не се приеме? Вярвате ли тайно, че въпреки всичко сте прав, след като хората са ви пренебрегнали и са сторили онова, което са искали? Оценявате ли за себе си как най-общо стават нещата? Давате ли си труд да промените убежденията си, когато бивате опровергани или доказано грешите?
В един или в друг момент, в името на любовта всички прибягваме до тези модели на не- любов. Казваме на някого: „Обичам те“ и тайно водим списък на слабостите му. Краят на подобно поведение започва,когато видим,че контролът е несъвместим с любовта.
„Обичам те“ и „Очаквам от теб да се държиш както аз искам“ произлизат от две напълно отделни части на душата - едното от духа, другото е от егото.
Закрилянето на друг човек прилича на вид поделяне на твоята мощ, но в същото време то не му дава възможност да предизвика тази сила или да се сдобие със своя собствена. Ако последното твърдение ви се струва необосновано, помислете за диктаторите,които винаги тръгват с увереност, че съсредоточаването на властта е за доброто на държавата. Тогава народът се превръща в тълпа безпомощни деца, живееща според благоволението на политическия бащица. Но независимо от влиянието върху благосъстоянието на хората, диктаторите неизбежно живеят в страх.
От никого не може да ви е страх повече, отколкото от онзи, чиято сила сте отнели, дори той или тя да са били съгласни с това. С цел да опази властта си, диктаторът е принуден да налага все по-голям и по-драстичен контрол, всявайки страх във все повече и повече хора, докато нещата ескалират отвъд рамките на контрола и хората се разбунтуват.
Много съжителства се развиват на същата основа. В името на любовта единият човек си присвоява властта, а другият се отказва от нея. Вместо това обаче да ги сближи, те откриват, че си стават все по-чужди, защото този с властта започва да се чувства виновен или тираничен, докато другият усеща огорчение и понякога въстава. Контролът не е решение на проблема със страха.
Източник: Дийпак Чопра: „Пътеката на любовта“ Снимки: The Daily Beast, Thirteen.org
Няма коментари:
Публикуване на коментар