Въпроси и отговори:
Въпрос: Има война и има хаос и от теб се иска да поемеш отговорността за център за хранене. Дава ти се това, което е необходимо и само трябва да свършиш работата. Ще я откажеш ли?
Махарадж: Да работя или да не работя, е едно и също за мен. Може да поема отговорност или да не поема. Може да има други, по-надарени за такива задачи, отколкото съм аз - професионални снабдители например. Но моето отношение е различно. Аз не гледам на смъртта като на бедствие, както не се радвам на раждането на дете. Детето е излязло за терзания, докато мъртвите са отвъд тях. Привързаността към живота е привързаност към скръбта. Ние обичаме това, което ни дава болка. Такава е нашата природа.
За мен момента на смъртта ще бъде момент на тържество, а не на страх. Плаках, когато се родих и ще умра смеейки се.
---
Осъзнатостта е изначална; тя е естественото състояние, безначално, безкрайно, безпричинно, без опора, без части, без промяна. Съзнанието контактува като отражение срещу повърхност, състояние на дуалност. Не може да има съзнание без осъзнатост, но може да има осъзнатост без съзнание, както е в дълбокия сън. Осъзнатостта е абсолютна, а съзнанието се отнася до неговото съдържание; съзнанието винаги е за нещо. Съзнанието е пристрастно и непостоянно, осъзнатостта е тотална, неизменима, покой и тишина. И тя е общата матрица на всяко преживяване. Тъй като осъзнатостта прави съзнанието възможно, има осъзнатост във всяко състояние на съзнанието. Ето защо, самото съзнание, че си съзнателен, вече е движение в съзнанието. Твоят интерес в потока на съзнанието, ще те отведе до осъзнатостта. Това не е ново състояние. Тя е непосредствено осъзната като изначалното основно възприятие, което е самият живот, а също и любов и радост.
----
Вие, хора, идвате тук да искате нещо. Може да искате знание с главно "З" - върховната Истина - но въпреки това все пак искате нещо. Повечето от вас идват тук от доста време. Защо? Ако е имало възприятие на това, което казвам, трябваше да сте спрели да идвате тук много отдавна! Но това което всъщност се случва е, че идвате тук ден след ден, идентифицирани като отделни същества, мъж или жена, с няколко хора и неща, които наричате "свои". Също така, вие смятате, че идвате тук по своя собствена воля, за да видите друга личност - Гуру - който, вие очаквате, да ви даде "освобождение" от вашето "ограничение".
Не виждате ли колко абсурдно е всичко това? Вашето идване тук ден след ден показва само, че не сте готови да приемете думите ми, че няма такова нещо като "индивид"; че "индивидът" не е нищо друго освен привидност; че тази привидност не може да има никакво "ограничение" и следователно не може да става въпрос за някакво "освобождение" на привидността.
-----
Собственият интерес и себе-загрижеността са фокалните точки на фалшивото. Гледай ежедневието си, вибриращо между желанието и страха. Гледай го внимателно и виж как умът приема безброй имена и форми като река пенеща се между скалите. Проследи всяко действие да неговия себичен мотив и гледай мотива внимателно докато се разтвори.
-----
В светското, мирянските дела ги пренасочваш към духовността, за да разбереш как те са нереални. Веднъж разбрал целта на духовността, разбираш също, че духовността е нереална, и в този процес отхвърляш целия този свят.
---
Твоето собствено Себе е твоят върховен учител (Сатгуру). Външният учител (Гуру) е само попътен знак. Единствено твоят вътрешен учител ще върви с теб до целта, понеже той е целта.
---
Правилният отговор на всяка ситуация е в природата ми. Аз не спирам, за да помисля какво да правя. Действам и продължавам. Резултатите не ме засягат. Дори не ми пука дали те са добри или лоши. Каквото и да са - те са - и ако се върнат при мен, аз се справям с тях наново. Или по-скоро се случва да се справям с тях наново. Няма чувство за цел в каквото и да правя. Нещата се случват, така както се случват - не защото аз ги правя да се случват, но защото "Аз съм", те се случват.
В действителност никога нищо не се случва. Когато умът е неспокоен, той прави Шива да танцува, както неспокойните води на езерото правят отражението на луната да танцува. Всичко това е привидност, породена от погрешни идеи. Точно както вкусът на сол прониква огромния океан и всяка една капка морска вода носи същия вкус, така всяко преживяване ми дава докосване на реалността, много свежа реализация на собствената ми същност.
---
Същият стремеж, който търси раждане, щастие и смърт, ще потърси вникване и освобождение. Това е като припламване на искра в товарен отсек, пълен с памук. Може и да не знаеш за това, но рано или късно корабът ще избухне в пламъци. Освобождението е естествен процес и, в дългосрочен план, неизбежен. Но от теб зависи да го изведеш в настоящето.
---
Видял, че си съвкупност от спомени, придържани заедно от привързаността, отстъпи и погледни отвън. За първи път може да възприемеш нещо, което не е от паметта. Преставаш да бъдеш г-н еди-кой-си, зает със собствените си работи. Ти си най-сетне в мир. Ти разбираш, че никога не е имало нещо грешно със света, само ти си бил грешката и сега всичко това е приключило. Никога повече няма да бъдеш уловен в мрежите на желанието, родено от невежество.
---
Никаква външна дейност не може да достигне вътрешната същност; поклонението и молитвите остават само на повърхността.
За да се отиде по-дълбоко, медитацията е от съществено значение, стремежът да се отиде отвъд състоянията на сън, съновидение и будност. В началото опитите са нередовни, а след това те се повтарят по-често, стават редовни, след това са продължителни и интензивни, докато всички пречки са преодолени.
---
Въпрос: Каква е връзката между вътрешния и външния Гуру?
Mахарадж: Външният представлява вътрешния, а вътрешният приема външния за известно време.
В: Чия е усилието?
M: На ученика, разбира се. Външният Гуру дава инструкции, вътрешният дава сила; внимателното приложение е от ученика. Без волята, интелигентността и енергията от страна на ученика, външният Гуру е безпомощен. Вътрешният Гуру му дава шанс. Тъпотата и погрешните наклонности водят до криза и ученикът се събужда за собствената си беда. Мъдър е този, който не чака за шок, който може да бъде доста груб.
В: Това заплаха ли е?
М: Не е заплаха, а предупреждение. Вътрешният Гуру не се ангажира с ненасилие. Понякога той може да бъде доста груб до точката на унищожаване на тъпотата или извратената личност. Страданието и смъртта, както и живота и щастието, са работните му инструменти. Единствено в двойствеността ненасилието се превръща в обединителен закон.
---
Махарадж: За кой свят питаш?
Питащ: За света на моите възприятия, разбира се.
Mахарадж: Светът който може да възприемеш, е много малък свят, наистина. И той е изцяло личен. Вземи го за съновидение и приключи с него.
Питащ: Как мога да го взема за сън? Съновидението не е продължително.
M: Колко дълго ще продължи твоят собствен свят?
П: В крайна сметка малкият ми свят не е друго освен част от тоталността.
М: Идеята за тотален свят не е ли част от личния ти свят? Вселената не идва да ти каже, че ти си част от нея. Ти си този, който е измислил тоталност, която да те съдържа като част. Всъщност всичко, което знаеш е твоя собствен свят, колкото и добре да си го обзавел с въображение и очаквания.
П: Със сигурност, възприятието не е въображение!
M: Нещо друго? Възприятието е разпознаване, нали? Нещо напълно непознато може да се усети, но не може да се възприеме. Осезанието включва памет.
П: Разбира се, но паметта не я прави илюзия.
M: Осезание, въображение, очакване, предчувствие, илюзия - всички са базирани на паметта. Няма почти никакви разграничителни линии между тях. Те просто се сливат едно с друго. Всички те са отговори от паметта.
П: И все пак, паметта е там, за да докаже реалността на моя свят.
M: Колко помниш? Опитай се да напишеш по памет какво си мислил, казвал и правил на 30-и миналия месец.
П: Да, имам бяло петно.
M: Това не е толкова лошо. Ти си спомняш много - подсъзнателната памет прави света, в който живееш толкова познат.
П: Признавам, че светът, в който живея, е субективен и частичен. Ами ти? В какъв свят живееш?
M: Моят свят е като твоя. Виждам, чувам, усещам, мисля, говоря и действам в свят, който виждам, точно като теб. Но при теб това е всичко, а при мен е нищо. Знаейки, че светът е част от мен, аз му обръщам внимание не повече от колкото на храната, която съм погълнал. Докато се приготвя и яде, храната е отделно от теб и твоят ум е върху нея; веднъж погълната, ти ставаш напълно несъзнателен за нея. Аз погълнах света и вече няма нужда да мисля за него.
П: Не ставаш ли така напълно безотговорен?
M: Как бих могъл? Как мога да причиня болка на нещо, което е едно с мен. Точно обратното, без да мисля за света, каквото и да направя, ще бъде от полза за него. Точно както тялото се възстановява несъзнателно, така аз съм непрекъснато активен за възстановяването на света.
---
Нищо не може да се направи. Това което времето е донесло, времето ще отнесе. Това е краят на йога - да се осъществи независимост. Всичко, което се случва, се случва във и за ума, а не за източника на "Аз съм". След като веднъж осъзнаеш, че всичко се случва от само себе си (наречи го съдба или воля на Бога или просто случайност), ти оставаш единствено като свидетел, проникващ и наслаждаващ се, но не и смутен. Ти си отговорен само за това, което може да промениш. Това което може да промениш е единствено отношението. Ето в това лежи твоята отговорност.
---
Пребиваването в собственото ти същество е свята компания. Твоята дестинация е цялото. Само дръж на фокус чувството "Аз съм", потoпи се в него докато умът и чувството не станат едно. Каквото и да мислиш, казваш или правиш, това чувство за неизменно и любящо съществуване остава като постоянно присъстващ фон на ума.
---
В: Може ли да има истинско познание на нещата?
M: Относително - да. Абсолютно - няма неща. Да се знае, че няма нищо, е истинско знание.
В: Каква е връзката между относителното и абсолютното?
М : Те са идентични.
В: От коя гледна точка са идентични?
M: Когато думите са изговорени, има тишина. Когато относителното свърши, остава абсолютното. Тишината преди думите да бяха изречени различна ли е от тишината, която идва след това? Тишината е една и без нея думите не биха могли да бъдат чути. Тя винаги е там - фон зад думите. Превключи фокуса на вниманието си от думите към тишината и ще я чуеш. Умът жадува за преживявания, споменът за които е взет за знание. Джнани е отвъд всякакви преживявания и паметта му е изпразнена от миналото. Той е изцяло несвързан с нещо определено. Но умът жадува за формулировки и дефиниции, винаги готов да прокара реалност във вербална форма. За всичко иска идея, защото без идеи ума го няма. Реалността в основата си е една, но умът няма да я остави на мира и вместо това се занимава с нереалното. И все пак това е всичко, което ума може да направи - да разкрие нереалното като нереално.
----
М: Истината не може да бъде описана, но може да бъде изпитана.
В: Опитът е субективен, той не може да бъде споделен. Вашите преживявания ме оставят където съм.
M: Истината може да се преживее, но това не е просто опит. Аз я знам и мога да я предам, но само ако си отворен за нея. Да бъдеш отворен, значи да не искаш нищо друго.
В: Аз съм пълен с желания и страхове. Това означава ли, че нямам право на истината?
M: Истината не е награда за добро поведение, нито награда за преминаване на някакви тестове. Тя не може да бъде предизвикана. Тя е първичният, нероден, древен източник на всичко, което е. Ти имаш право на нея, защото си. Няма нужда да заслужиш истината. Тя си ти самия. Просто спри да я избягваш, тичайки след нея. Стой тих, бъди спокоен.
---
Въпрос: Какво е това голямо говорене за премахването на "аз"-а? Как "аз"-ът може да премахне "аз"-а? Каква метафизична акробатика може да доведе до изчезването на акробата? В крайна сметка той ще се появи отново, изключително горд се със своето изчезване.
Махарадж: Не е нужно да гониш чувството "aз съм", за да го убиваш. Не можеш. Всичко което е нужно е искрен копнеж за реалността. Ние го наричаме атма-бхакти, любов към Върховното, или мокша-санкалпа, решителността да бъдеш свободен от фалшивото. Без любов и воля, вдъхновена от любовта, нищо не може да се направи.
Простото говорене за Реалността без да се прави нищо за това е поражение само по себе си. Трябва да има любов в отношенията между личността, която казва "aз съм" и наблюдателя на това "aз съм".
Докато наблюдателят, вътрешният аз, "висшият" аз, разглежда себе си като различен от наблюдаваното, а "нисшият" аз го презира и го осъжда, положението е безнадеждно. Единствено когато наблюдателят (вякта) приема личността (вякти) като проекция или проява на самия него, и, така да се каже, потапя "аз"-а в Себето, двойствеността "аз" и "това" изчезва, и с тъждеството на външното и вътрешното Върховната реалност се разкрива.
Този съюз на виждащия и видяното се случва, когато виждащият осъзнава себе си като виждащ; той не се интересува само от видяното, което е той така или иначе, но също така се интересува от интересуването, обръщайки внимание на вниманието, осъзнавайки, че е осъзнат. Любящата осъзнатост е решаващият фактор, който докарва Реалността на фокус.
---
Въпрос: Как мога да направя моя ум стабилен?
Mахарадж: Как може нестабилния ум да направи сам себе си стабилен? Разбира се, че не може. Такава е природата на ума, да се скита наоколо. Всичко което може да направиш е да промениш фокуса на съзнанието отвъд ума.
В: Как става това?
M: Отхвърли всички мисли освен една: мисълта "Аз съм". Умът ще въстане в началото, но с търпение и постоянство той ще се предаде и ще остане тих. След като си тих, нещата ще започнат да се случват спонтанно и естествено, без никаква намеса от твоя страна.
В: Мога ли да избегна тази продължителна битка с ума си?
М: Да, можеш. Просто живей живота си, така като идва, но нащрек, бдително, позволявайки всичко да се случи, както се случва, правейки естествените неща по естествен начин; страдание, радост - каквото донесе живота. Това също е начин.
В: Ами тогава мога да се оженя, да имам деца, да развивам бизнес ... да бъда щастлив.
M: Разбира се. Ти може да си или да не си щастлив, приемай това по пътьом.
В: И все пак аз искам щастие.
M: Истинското щастие не може да се намери в неща, които се променят и преминават. Удоволствието и болката се редуват неумолимо. Щастието идва от Себето и може да се намери в Себето. Намери своята истинско Себе (сварупа) и всичко друго ще дойде с него.
В: Ако моето истинско себе е мир и любов, защо е толкова неспокойно?
M: Това което е неспокойно не е истинското ти Себе, но неговото отражение в съзнанието изглежда неспокойно, защото умът е неспокоен. Това е точно като отражението на луната във водата, набраздена от вятъра. Вятърът на желанието възбужда ума, а "аз"-ът, който е само отражение на Себето в съзнанието, изглежда променлив. Но тези идеи за движение, за безпокойство, за удоволствие и болка, са само в ума. Себето е отвъд ума, съзнавайки, но незаинтересовано.
В: Как да го достигна?
M : Ти си Себето, тук и сега. Остави ума на мира, бъди буден и незаинтересован и ще осъзнаеш, че да си нащрек, но непривързан, гледайки събитията да идват и да си отиват, е един от аспектите на твоята истинска природа.
В: Какви са другите аспекти?
M: Аспектите са безброй. Осъзнай един и ще осъзнаеш всички.
---
Въпрос: В сегашното ви състояние можете ли да обичате друг човек като личност?
Mахарадж: Аз съм другия човек, другият човек съм аз самият; като име и форма сме различни, но няма разделение. В основата на нашето същество ние сме едно.
В: Не е ли така, когато има любов между хората?
M: Така е, но те не го осъзнават. Те чувстват привличане, но не знаят причината.
В: Защо любовта е избирателна?
M: Любовта не е избирателна, желанието е избирателно. В любовта няма чужди. Когато центърът на егоизма вече го няма, всички желания за удоволствие и страх от болката се прекратяват; човек вече не се интересува да бъде щастлив; отвъд щастието има чист интензитет, неизчерпаема енергия, екстаз бликащ от непресъхващ източник.
---
В: Защо трябва да си представям себе си така окаян?
М: Ти го правиш по навик. Промени начина, по който чувстваш и мислиш; направи равносметка и го разгледай отблизо. Ти си в робство по невнимание. Вниманието освобождава.
Приемаш толкова много неща за даденост. Започни да изследваш. Най-очевидните неща са най-съмнителни. Задавай си въпроси като: "Бях ли наистина роден?", "Наистина ли съм еди-кой си?", "Откъде знам, че съществувам?", "Кои са моите родители?", "Те ли са ме създали или аз съм ги създал?", "Трябва ли да вярвам на всичко, което ми е казано?", "Кой съм аз, така или иначе?".
Вложил си толкова много енергия в изграждането на затвор за самия себе си. Сега вложи също толкова за неговото събаряне. В действителност, разрушаването е лесно, защото фалшивото се разтваря, когато е разкрито.
Всичко виси на идеята "аз съм". Разгледай това много внимателно. Тя е в основата на всеки проблем. Тя е нещо като кожа, която те отделя от действителността. Реалното е във и без кожата, но самата кожа не е реална.
Идеята "аз съм" не е родена с теб. Би могъл да живееш много добре и без нея. Тя дойде по-късно, поради твоята самоидентификация с тялото. Тя създаде илюзия за разделение, където нямаше. Тя те направи странник в собствения ти свят и направи света чужд и враждебен. Без чувството "аз съм" животът продължава. Има моменти, когато сме без чувство за "аз съм", в мир и щастливи. С връщането на "аз"-а започват проблемите ...
---
Усъвършенствай свидетелското отношение и ще откриеш сам за себе си, че непривързаността дава контрол. Състоянието на свидетелстване е изпълнено със сила. Няма нищо пасивно в него.
---
Какво е връзката между мен и теб? Мен не ме е грижа дали ще дойдеш тук и ще слушаш. Ако разбираш казаното, възприемаш; ако не го искаш, заминавай си. Пространството в тази стая нито е за, нито против, нито обича пространството в тази друга стая. То е едно. По подобен начин аз съм необезпокоен.
---
Чувството за битие “аз съм” възниква първо. Попитайте себе си, откъде възниква или просто го наблюдавайте. Когато умът се намира в “аз съм” без движение, вие навлизате в състояние, което не може да се опише с думи, но може да се изпита. Всичко, което трябва да правите е, да се опитвате отново и отново. В края на краищата, чувството “аз съм” е винаги с вас, но вие прикрепвате към него тялото, чувствата, мисли, идеи, предмети и т.н. Всички тези понятия, с които се отъждествявате ви въвеждат в заблуждение. Заради тях вие приемате себе си за нещо, което не сте.
---
Чрез помненето на Себето, осъзнаването за "Аз съм", човек узрява мощно и бързо. Откажи се от всички идеи за себе си и просто бъди. Спри да използваш ума си и виж какво става.. Прави само това единствено нещо старателно. Това е всичко.
---
Върховнoтo е най-леснo за достигане, защото е самото ти същество. Достатъчно е само да спреш да желаеш и мислиш за друго освен Върховното. Извън Себето няма нищо. Всичко е едно и всичко се съдържа в "Аз съм". В будно състояние и докато сънува е личност. В дълбок сън и турия е Себето. Отвъд будната еднонасоченост на турия е великият тих покой на Върховното.
---
След като осъзнаеш, че светът е твоя собствена проекция, ти си свободен от него. Няма нужда да се освобождаваш от свят, който не съществува, освен в своето собствено въображение!
Източник:
https://www.facebook.com/#!/NisargadattaMaharajBulgarian?fref=ts
-----
"Ако искаш да направиш реален напредък, трябва да се откажеш напълно от идеята за лично постижение. Амбициите на така наречените "йоги" са абсурдни. Желанието на мъжа за жена е самата невинност в сравнение с желанието за вечно лично блаженство. Умът е една измама. Колкото по-набожен изглежда, толкова по-голяма е измамата."
https://www.facebook.com/NisargadattaMaharajBulgarian
Въпрос: Болката не е приемлива.
M: Защо да не е? Някога опитвал си (да я приемеш)? Опитай и ще откриеш в болката радост, каквато удоволствието не може да ти даде, по простата причина, че приемането на болката ще те отведе много по-дълбоко, отколкото удоволствието го прави. Личността по своята същност постоянно се стреми към удоволствие и избягване на болката. Краят на този модел е краят на аз-а. Краят на аз-а с неговите желания и страхове ти дава възможност да се върнеш към истинската си природа, източникът на цялото щастие и мир. Постоянният стремеж към удоволствие е отражение на вечната вътрешна хармония. Наблюдаем факт е, че човек става самосъзнателен, само когато е уловен в конфликта между удоволствието и болката, който изисква избор и решение. Именно този сблъсък между желанието и страха предизвиква гнева, който е големият разрушител на здравия разум в живота. Когато болката се приема такава каквато е, като урок и предупреждение, и когато внимателно и дълбоко се вгледаш в нея, разделението между болката и удоволствието се разпада, като и двете се превръщат в преживяване - болезнено, когато има съпротива, и радостно, когато е прието.
В: Да не би да съветвате да се отбягва удоволствието и да се преследва болката?
М: Не, нито да се преследва удоволствието и да се отхвърля болката. Приемай и двете както идват, наслади се и на двете, докато те траят, и ги остави да си идат, тъй като те трябва.
В: Как мога да се наслаждавам на болката? Физическата болка е призив за действие.
M: Разбира се. Също и менталната. Блаженството е в осъзнатостта за нея, не да я избягваш или по някакъв начин да се отвръщаш от нея. Цялото щастие идва от осъзнатостта. Колкото сме по-съзнателни, толкова по-дълбока е радостта. Приемането на болката, не-съпротивата, куражът и търпението - те отварят дълбоки и трайни източници на реално щастие, истинско блаженство.
В: Защо болката би следвало да бъде по-ефективна, отколкото удоволствието?
M: Удоволствието се приема с готовност, докато всички сили на аз-а отхвърлят болката. Тъй като приемането на болката е отричане от аз-а, а аз-ът стои на пътя на истинското щастие, безрезервното приемане на болката освобождава изворите на щастието.
В: Приемането на страданието по същия начин ли действа?
M: Фактът не болката е лесно доведен във фокуса на осъзнатостта. Със страданието не е толкова просто. Да се фокусира страданието не е достатъчно, понеже менталният живот, както знаем, е един непрекъснат поток от страдание. За да достигнеш до по-дълбоките слоеве на страданието, трябва да отидеш в корените му и да разкриеш тяхната огромна подземна мрежа, където страхът и желанието са тясно преплетени и теченията на енергията на живота се противопоставят, възпрепятстват и унищожават взаимно.
В: Как да подредя хаоса, който е изцяло под нивото на моето съзнание?
М: Като бъдеш със самия себе си, с "Аз"-а; като се наблюдаваш с внимателен интерес в твоето ежедневие с намерението по-скоро да проникнеш, отколкото да осъждаш, напълно приемайки каквото и да се появи; понеже то е там, ти насърчаваш дълбокото да излезе на повърхността и да обогати твоя живот и съзнание с неговите пленителни енергии. Това е великото дело на осъзнатостта; тя премахва пречките и освобождава енергия чрез проникване в природата на живота и ума. Интелигентността е врата към свободата, а изостреното внимание е майка на интелигентността.
В: Още един въпрос. Защо удоволствието завършва с болка?
M: Всичко си има начало и край, също и удоволствието. Не очаквай и не съжалявай и няма да има болка. Паметта и въображението причиняват страданието. Разбира се, болката след удоволствието може да се дължи на неправилната употреба на тялото или ума. Тялото знае своята мярка, но умът - не. Неговите апетити са безброй и неограничени. Гледай ума си с голямо усърдие, защото там се намира твоето ограничение, а също и ключът към свободата.
В: Моят въпрос все още няма отговор: Защо удоволствията на човек са разрушителни? Защо той намира такова голямо удоволствие в разрушаването? Животът е загрижен за защитата, увековечаването и продължаването на себе си. В това той е ръководен от болката и удоволствието. В кой момент те стават разрушителни?
M: Когато умът надделее, помни и очаква, той преувеличава, той изкривява, той гледа напред. Миналото се проектира в бъдещето и бъдещето изневерява на очакванията. Органите на сетивата и действието са стимулирани отвъд капацитета им и те неизбежно се разпадат. Обектите на удоволствие не могат да донесат това, което се очаква от тях и те се износват или разрушават от неправилна употреба. Това води до голяма болка, там където удоволствието е било търсено.
В: Ние унищожаваме не само себе си, но другите също!
M: Естествено, егоизмът винаги е разрушителен. И двете - желанието и страха - са егоцентрични състояния. Между желанието и страха възниква гнева, с гнева - омразата, а с омразата - страст за унищожение. Войната е омраза в действие, организирана и оборудвана с всички инструменти на смъртта.
В: Има ли начин да се сложи край на тези ужаси?
M: Когато повече хора узнават истинската си природа, тяхното влияние, колкото и да е фино, ще надделее и емоционалната атмосфера в света ще се подслади. Хората следват своите лидери, и когато сред лидерите се появят някои, велики в сърцето и ума и абсолютно свободни от користолюбие, въздействието им ще бъде достатъчно, за да направи жестокостите и престъпленията на днешната епоха невъзможни. Може да дойде нов златен век и да продължи за известно време, докато собственото му съвършенство не западне, понеже отливът започва, когато приливът е най-висок
В: Има ли такова нещо като постоянно съвършенство?
М: Да, има, но то включва всички несъвършенства. Това е съвършенството на нашата собствена природа, която прави всичко възможно, възприемчиво, интересно. Тя не познава страдание, защото нито харесва, нито не харесва; нито приема, нито отхвърля. Създаването и унищожаването са двата полюса, между които тя тъче своя постоянно променящ се модел. Бъди свободен от пристрастия и предпочитания и умът с неговия товар от скръб няма да го бъде.
В: Но не само аз страдам. Има и други.
M: Когато отидеш при тях с твоите желания и страхове, ти просто ги добавяш към техните скърби. Първо самият ти бъди свободен от страданието и само тогава може да се надяваш да помогнеш на другите. Дори не е необходимо да се надяваш - самото ти съществуване ще бъде най-голямата помощ, която човек може да окаже на ближния си.
Въпрос: Докато на теория съм готов да платя всяка цена, в реалния живот, отново и отново, аз съм подтикван да се държа по начин, който е като преграда между мен и реалността. Желанието ме отнася.
Махарадж: Задълбочи и разшири природата на своите желания, докато нищо друго да не може да ги изпълни освен реалността. Не желанието е нещото, което не е наред, а неговата ограниченост и повърхностност. Желанието е преданост. Определено бъди предан на реалността, безкрайното, вечното сърце на битието. Трансформирай желанието в любов. Всичко което искаш, е да бъдеш щастлив. Всички твои желания, каквито и да са те, са израз на твоя копнеж за щастие. Основно, ти искаш собственото си добро.
В: Ако съм свободен, защо съм в тялото?
М: Ти не си в тялото, тялото е в теб! Умът е в теб. Те се случват на теб. Те са там, защото ги намираш за интересни. Самата ти природа има безкраен капацитет да се наслаждава. Тя е пълна с жар и обич. Тя хвърля сиянието си на всичко, което идва в нейния фокус на осъзнаване и нищо не е изключено. Тя не знае нито зло, нито грозота, тя се надява, тя вярва, тя обича. Вие, хора, не знаете колко изпускате, като не познавате собственото си истинско Себе. Вие не сте нито тялото, нито ума, нито горивото, нито огъня. Те се появяват и изчезват според техните собствени закони.
Това, което си, истинското Себе, ти го обичаш, и каквото и да правиш, ти го правиш за твоето собствено щастие. Да го намериш, да го знаеш, да го подхранваш, е твоят основен подтик. От незапомнени времена ти обичаш себе си, но не мъдро. Използвай твоето тяло и ум мъдро, в услуга на Себето, това е всичко. Бъди верен на своето собствено Себе, обичай себе си напълно. Не се преструвай, че обичаш другите като себе си. Докато не си ги осъзнал като неразделни от теб, не можеш да ги обичаш. Не се преструвай на това, което не си, не отказвай да бъдеш това, което си. Да обичаш другите е резултат от Себепознанието, а не негова причина. Без Себереализацията, никоя добродетел не е искрена. Когато знаеш извън всякакво съмнение, че един и същ живот протича през всичко, което е, и че ти си този живот, ще обичаш всички естествено и спонтанно. Когато осъзнаваш любовта към себе си в нейната дълбочина и пълнота, ти знаеш, че всяко живо същество и цялата вселена са включени в твоята обич. Но когато виждаш нещо като отделно от теб, не можеш да го обичаш, понеже се страхуваш от него. Отчуждението предизвиква страх, а страхът задълбочава отчуждението. Това е порочен кръг. Само Себереализацията може да го прекъсне. Преследвай я решително.
Въпрос: В медитацията, кой медитира, личността или свидетеля?
Mахарадж: Медитацията е преднамерен опит да проникнеш в по-висшите състояния на съзнанието и най-накрая да отидеш отвъд него. Изкуството на медитацията е изкуството на изместване на фокуса на вниманието към все по-фините нива, без загуба на фокуса върху нивата, които си оставил след теб. В известен смисъл това е като контролирана смърт.
Човек започва с най-ниските нива: социални обстоятелства, обичаи и навици; физическо обкръжение, позата и дишането на тялото, сетивата, техните усещания и възприятия; ума, неговите мисли и чувства; докато се схване целия механизъм на личността и здраво хванат (на фокус).
Заключителният етап на медитацията е достигнат, когато чувството за идентичност отива отвъд "Аз-съм-това-и-това", отвъд "значи-Аз-съм", отвъд "Аз-съм-единствено-свидетеля", отвъд "там-е", отвъд всички идеи в безличностното лично чисто съществуване.
Но ти трябва да бъдеш енергичен, когато се захванеш с медитацията. Това определено не е занимание на непълно работно време. Ограничи твоите интереси и дейности до най-належащото, което е необходимо за теб и за тези, които зависят от теб. Пести енергията и времето си, за да счупиш стената, която умът е изградил около теб. Повярвай ми, няма да съжаляваш ...
Въпрос: Тъй като ти си открил свободата си, няма ли да ми дадеш малко от това?
Mахарадж: Защо малко? Вземи цялата. Вземи я, тя е там за вземане. Но ти се страхуваш от свободата!
В: Свами Рамдас трябвало да се справи с подобна молба. Няколко поклонници се събирали около него един ден и започнали да го молят за освобождение. Рамдас слушал с усмивка и тогава изведнъж станал сериозен и казал: "Вие може да я имате, тук и сега, абсолютна и постоянна свобода. Който я иска, да излезе напред". Никой не помръднал. Три пъти той повторил офертата. Никой не приел. Тогава той казал: "Оттеглям офертата".
M: Привързаността унищожава смелостта. Даващият винаги е готов да даде. Приемащият отсъства. Свободата означава отдаване. Хората просто не искат да пуснат всичко. Те не знаят че ограниченото е цената на безкрайността, както смъртта е цената на безсмъртието.
Духовната зрялост е в готовност да остави всичко. Отказването е първата стъпка. Но истинският отказ е в осъзнаването, че няма нищо за отказване, защото нищо не е твое. То е като заспиването - ти не се отказваш от леглото си, когато дойде съня - ти просто го забравяш.
Нисаргадатта - "Аз съм Това" - Глава 3 - Живото настояще:
Питащ: Доколкото мога да видя, няма нищо нередно с тялото ми, нито с истинското ми същество. И двете не са мое дело и не е необходимо да бъдат подобрявани. Това което не е наред е "вътрешното тяло", наречи го ум, съзнание, антахкарана, каквото и да е името.
Махарадж: Какво смяташ за нередно в ума ти?
П: Той е неспокоен, жаден за приятното и страхуващ се от неприятното.
M: Какво не е наред с неговото търсене на приятното и избягване на неприятното? Реката на живота тече между бреговете на болката и удоволствието. Единствено когато умът отказва да тече с живота и засяда по бреговете, той се превръща в проблем. Под протичане с живота имам предвид приемане - да оставяш това, което идва, да идва, и това, което си отива, да си отива. Не желай, не се бой, наблюдавай действителността, както и когато се случва, понеже ти не си това, което се случва, а ти си този, на когото се случва. В крайна сметка ти дори не си и наблюдателя. Ти си върховна потенциалност, на която всеобхватното съзнание е проявление и израз.
П: И все пак, между тялото и себето лежи облак от мисли и чувства, които не служат нито на тялото, нито на себето. Тези мисли и чувства са повърхностни, преходни и безсмислени, просто умствен прах, който заслепява и задушава, и все пак те са там, замъгляващи и унищожаващи.
M: Със сигурност, паметта за дадено събитие не може да мине за самото събитие. Нито пък очакването. Има нещо изключително, уникално в настоящото събитие, което предишното или предстоящото не притежават. Има живец в него, действителност; то се откроява като че е осветено. Върху действителността има "печат на реалността", който миналото и бъдещето нямат.
П: Какво дава на настоящето "печат на реалността"?
M: Няма нищо чудато в настоящото събитие, което да го прави различно от миналото и бъдещето. За миг миналото е било действителност и с бъдещето ще стане така. Какво прави настоящето толкова различно? Очевидно, моето присъствие. Аз съм реален, защото Аз винаги съм сега, в настоящето, и това, което е сега се споделя с моята реалност. Миналото е в паметта, бъдещето - във въображението. Няма нищо в самото настоящо събитие, което го прави да се откроява като реално. То може да е някоя семпла, периодична поява, като цъкането на часовника. Въпреки нашето знаене, че последователните удари са идентични, настоящото цъкане е доста по-различно от предишното и следващото, като спомнено или очаквано. Нещото фокусирано сега е с мен, понеже аз съм вечно присъстващ; моята собствена реалност придава реалност на настоящото събитие.
П: Но ние се занимаваме с неща, запомнени като че са били реални.
M: Ние разглеждаме спомените само когато те дойдат в настоящето. Забравеното не се взима предвид, докато не ти е напомнено, което означава да се привнесе в момента.
П: Да, мога да видя, че има някакъв неизвестен фактор в настоящето, който дава моментна реалност на преходната актуалност.
М: Не е нужно да казваш, че е неизвестен, защото го виждаш постоянно да оперира. Откакто си се родил, той променял ли се е някога? Нещата и мислите се променят през цялото време. Но усещането, че това което е сега е реално, никога не се е променяло, дори и в съновидението.
П: В дълбок сън няма преживяване на настоящата реалност.
M: Празнотата на дълбокия сън се дължи изцяло на липсата на конкретни спомени. Но основната памет за благополучие е там. Има разлика в усещането, когато казваме "аз бях дълбоко заспал" от "аз отсъствах".
П: Ще повторя въпроса, с който започнахме: между източника на живота и израза на живота (който е тялото) е умът и неговите вечно менящи се състояния. Потокът на менталните състояния е безкраен, безсмислен и болезнен. Болката е постоянен фактор. Това което наричаме удоволствие е само пролука, интервал между два болезнени състояния. Желанието и страхът са вътъка и основата на живота, и двете са направени от болка. Нашият въпрос е: може ли да има щастлив ум?
M: Желанието е споменът от удоволствието, а страхът е споменът от болката. И двете правят ума неспокоен. Моментите на удоволствие са само пролуки в потока на болката. Как може умът да бъде щастлив?
П: Това е вярно, когато ние желаем удоволствие или очакваме болка. Но има моменти на неочаквана, непредвидена радост. Чиста радост, незамърсена от желанието - непотърсена, незаслужена, дадена от Бог.
M: Въпреки това, радостта е радост само на фона на болката.
П: Болка космически факт ли е или е чисто ментална?
M: Вселената е завършена, а там където има цялост, където нищо не липсва, какво може да предизвика болка?
П: Вселената може да е завършена като цяло, но незавършена в детайлите.
M: Частта от цялото, разглеждана във връзка с цялото също е завършена. Само когато се разглежда като изолирано, то става недостатъчно и седалище на болка. Какво предизвиква изолацията?
П: Ограничения на ума, разбира се. Умът не може да види частта като цялото.
M: Добре. Самата природа на ума е да разделя и противопоставя. Може ли да има някакъв друг ум, който да обединява и хармонизира, който вижда цялото в частта и частта, като тотално свързана с цялото?
П: Друг ум - къде да го търся?
M: Отивайки отвъд ограничаващия, разделящ и противопоставящ ум. Преустановявайки умствения процес, какъвто го познаваме. Когато това приключи, този ум е роден.
П: В този ум проблема на радостта и тъгата вече не съществува?
М: Не както ги знаем, като желателна и отблъскваща. По-скоро това е въпрос на любов, търсеща израз и среща с препятствията. Приобщаващият ум е любов в действие, борещ се срещу обстоятелствата, първоначално разочарован, но в крайна сметка победител.
П: Дали любовта е това, което предоставя моста между духа и тялото?
M: Какво друго? Умът създава бездната, сърцето я пресича.
Нисаргадатта - "Аз съм Това" - Глава 12 - Личността не е Реалността:
Питащ: Моля те, кажи ни как се случи реализацията.
Махарадж: Срещнах моя Гуру, когато бях на 34, а реализацията на 37.
П: Какво се случи? Каква беше промяната?
M: Удоволствието и болката загубиха своята власт над мен. Бях свободен от желание и страх. Намерих себе си пълен, нямащ нужда от нищо. Видях, че в океана на чистото съзнание, върху повърхността на вселенското съзнание, безбройните вълни на света на явленията възникват и изчезват безначално и безкрайно. Като съзнание, всички те съм аз. Както събития, всички те са мои. Има тайнствена сила, която се грижи за тях. Тази сила е осъзнатостта, Себето, Животът, Бог, каквото име му дадеш. Тя е фундаментът, основата на всичко, което е, също както златото е в основата на всички златни бижута. И тя е толкова интимно наша! Абстрахирай се от името и формата на бижутата и златото става очевидно. Бъди свободен от името и формата и от желанията и страховете, които те създават; тогава какво остава?
П: Нищото.
М: Да, празнотата остава. Но празнотата е пълна до горе. Тя е вечният потенциал, както съзнанието е вечната действителност.
П: Под потенциал бъдещето ли имаш предвид?
M: Минало, настояще и бъдеще - всички са там. И безкрайно повече.
П: Но тъй като празнотата е празна, тя не ни е от голяма полза.
M: Как може да говориш така? Без прекъсване на последователността (на събитията) как може да има прераждане? Може ли да има подновяване без смърт? Дори мракът на съня е освежаващ и обновяващ. Без смъртта щяхме да сме затънали до века във вечна грохналост.
П: Има ли такова нещо като безсмъртие?
M: Когато животът и смъртта се разглеждат като крайно необходими един за друг, като два аспекта на едно съществуване, това е безсмъртие. Да видиш края в началото и началото в края, е указание на вечността. Определено, безсмъртието не е непрекъснатост. Само процесът на промяна продължава. Нищо не е вечно.
П: Осъзнатостта остава ли?
M: Осъзнатостта не е от полето на времето. Времето съществува само в съзнанието. Отвъд съзнанието, къде са времето и пространството?
П: В полето на твоето съзнание има също и тяло.
M: Разбира се. Но идеята "моето тяло", като различно от другите тела, не е там. За мен това е "тяло", а не "моето тяло", "ум", а не "моят ум". Умът се грижи добре за тялото, като аз не изпитвам нужда да се намесвам. Каквото трябва да се направи, се прави по нормалния и естествен начин.
Може и да не си съвсем съзнателен за твоите физиологични функции, но когато стане въпрос за мислите и чувствата, желанията и страховете, ти ставаш обострено самосъзнателен. За мен те също са в голяма степен несъзнавани. Аз намирам себе си да говоря с хора или да правя нещата съвсем правилно и по подходящ начин, без да ги съзнавам много-много. Изглежда сякаш живея моя физически, буден живот автоматично, реагирайки спонтанно и точно.
П: Този спонтанен отговор в резултат на реализацията ли идва или на тренировка?
M: И двете. Предаността към твоята цел те кара да живееш чист и подреден живот, отдаден на търсенето на истината и на помагането на хората, а реализацията прави благородните добродетели лесни и спонтанни, като завинаги отстраняват препятствията във формата на желания и страхове и погрешни идеи.
П: Нямаш ли вече желания и страхове?
M: Моята съдба беше да се родя един обикновен човек, обикновен гражданин, скромен търговец, с минимално основно образование. Моят живот беше обичаен, с обичайните желания и страхове. Когато, чрез вярата ми в моя учител и подчиняване на наставленията му, аз реализирах моето истинско съществуване, изоставих моята човешка природа да се грижи сама за себе си, докато нейната съдба се доизчерпи. Понякога стара реакция, емоционална или ментална, се случва в ума, но тя бива веднага забелязана и отхвърлена. В края на краищата, докато човек е обременен с личност, той е изложен на нейните особености и навици.
П: Не се страхуваш от смъртта?
M: Аз съм мъртъв вече.
П: В какъв смисъл?
M: Аз съм двойно мъртъв. Аз съм мъртъв не само за тялото ми, но също и за ума ми.
П: Е, въобще не изглеждаш мъртъв!
M: Ти казваш това! Като че ли знаеш моето състояние по-добре от мен!
П: Извинявай. Но аз просто не разбирам. Ти каза, че си без тяло и без ум, докато аз те виждам доста жив и изразителен.
M: През цялото време в мозъка и тялото се случва изключително сложна работа; ти съзнаваш ли това? Ни най-малко. Но за външно лице всичко ще изглежда, че се случва интелигентно и целенасочено. Защо не допуснеш, че целият личен живот на човек може до голяма степен да потъне под прага на съзнанието и все пак да процедира разумно и гладко?
П: Това нормално ли е?
M: Какво е нормално? Твоят живот - обсебен от желания и страхове, пълен с кавги и борба, безсмислен и безрадостен - нормален ли е? Да бъдеш остро съзнателен за тялото си, това нормално ли е? Да бъдеш разкъсван от чувства, измъчван от мисли: това ли е нормално? Здравото тяло, здравият ум, живеят до голяма степен невъзприемани от техния собственик; само от време на време, чрез болка или страдание, те призовават за внимание и вникване. Защо не разшириш обхвата до целия личен живот? Човек може да функционира правилно, отговаряйки добре и цялостно на каквото и да става, без да се налага да го привежда във фокуса на осъзнатостта. Когато самоконтролът стане втора природа, осъзнатостта измества фокуса си към по-дълбоки нива на съществуване и действие.
П: Не се ли превръщаш в робот?
M: Какво лошо има да се прави автоматично това, което е обичайно и повтарящо се? То е автоматично, така или иначе. Но когато е също и хаотично, то причинява болка и страдание и призовава за внимание. Цялото предназначение на чистия и добре подреден живот, е да те освободи от плена на хаоса и тежестта на скръбта.
П: Ти като че ли си за един компютъризиран живот.
M: Какво не е наред с живота, който е свободен от проблеми? Личността е само отражение на реалното. Защо отражението да не бъде вярно на оригинала, както си е естествено, автоматично? Има ли нужда личността да има някакви свои собствени планове? Животът, на който тя е израз, ще я напътства. Веднъж след като осъзнаеш, че личността е само сянка на реалността, но не и самата реалност, преставаш да се измъчваш и тревожиш. Ти се съгласяваш да бъдеш ръководен отвътре и животът се превръща в пътешествие в неизвестното.
Нисаргадатта Махарадж:
Представи си гъста джунгла, пълна с тежка дървесина. От дървесината се изрязва дъска и малък молив, за да се пише върху нея. Свидетелят чете написаното и знае, че докато моливът и дъската са непряко свързани с джунглата, писането няма нищо общо с нея. То е изцяло наложено и неговото изчезване просто няма значение. Разтварянето на личността е винаги последвано от чувство за голямо облекчение, сякаш е паднал тежък товар.
Няма коментари:
Публикуване на коментар