Венеция "стартира" като територия, подконтролна на Ромейската империя («Византия» започват да я наричат немските историци от средата на XVI век, с цел единствена «Римска империя» в историята да остане т. нар. «Свещена Римска империя»). Но през IX в., след похода на Пипин – сина на Карл Велики, в Северна Италия (810 г.) и сключването на договор с Ромейската империя, Венеция постепенно се освобождава от византийската опека. Венеция (или, както с любов и гордост наричат този град неговите жители, La Serenissima (Светлейшата) набира историческа сила, използвайки разгрома на бившата си метрополия.
Венецианските управници изиграват важна роля в на кръстоносните походи, които организират заедно с Ордена на бенедиктинците и Ватикана.
А организираното от венецианците (тогава дож е Енрико Дандоло) превземане и плячкосване на Константинопол през 1204 г. по време на Четвъртия кръстоносен поход им донесло 400 000 сребърни марки и много други дивиденти, материални и нематериални (като се започне от територията – 3/8 от византийските владения и редица стратегически острови в Средиземно море, включително Кипър и Крит, и се свърши с факта, че елиминират геополитически съперник).
Още в първата третина на XIII век венецианците, както генуезците и ломбардците, заплитат в кредитна мрежа голяма част от Европа. За политически съюзник те използват папата, като подкрепят финансово Рим срещу императора на Свещената римска империя. До голяма степен именно благодарение на тях пада династията Хохенщауфен (1268 г.).
Италианските банки смазват цяла Западна Европа, използвайки финансови механизми.
В същата насока действа и орденът на рицарите-тамплиери.
В средата на XIII век. венецианците "пускат" златния дукат, който остава в паричен оборот до 1840 г.
Контролирайки най-богатите сребърни рудници в Европа (германските земи, Унгария, Словения, Балканите), венецианците организират обмяна на сребро срещу злато с Китай и, както отбелязва А. Дъглас , тази биметална система, «умножена» с "оста" Венеция - Китай, им осигурява безпрецедентни възможности да доят реалната ("физическа") икономика на Европа, която, благодарение на Венеция, от време на време изпитвала «глад за сребро». Как венецианците печелят от Европа, се вижда от следните данни: годишния растеж на европейската икономика през XIV век възлиза на 3-4 %, а годишният доход на Венеция – на 40% (4 милиона дуката).
В първата третина на XIV в. европейските монархии нанасят мощен удар на лихварите.
Отначало Филип Хубави разгромява ордена на тамплиерите във Франция. Част от тамплиерите избягали в Шотландия, друга част – в Португалия (това е основата за бъдещите тесните исторически връзки на Португалия с Шотландия, после и с Англия).
После крал Едуард III отказва да плаща дълговете си към флорентински банки: през 1343 – на Перуци, а през 1345 г. – на Барди, като ги принуждава да фалират и така вкарва европейската финансова система в състояние на хаос.
В историческата памет на италианците крахът на банките на Барди и Перуци е останал като символ на катастрофа, която помнят дори в XX век: през Втората световна война Мусолини (може би в желанието си да заплаши своите бивши британски вербовчици и шефове) заявява, че след победата ще накара британците да върнат дълга на Едуард III заедно с лихвите, натрупани за 600 години.
Дори в средата на XV век, т. е. сто години след рухването на Барди и Перуци, Медичите - тези банкери на новата епоха, не успяват да достигнат тяхното ниво.
Основният източник за възстановяване на Венеция става, също както в началото на XIII век, Константинопол.
Венецианците (и с тях генуезците ) решават своите проблеми за сметка на Ромейската империя, където тогава управлява династията Палеолог (гръцко разклонение на италианския род Витербо, който има близки връзки с Медичите). Както и през 1204 г., Венеция си партнира с Ватикана; има сведения, че венецианците помагат на Мехмед II с пари, а част от генуезките наемници в служба на Ромейската империя се оказват предатели и отварят портите на града за враговете (известно е, че именно венецианците превозват с кораби армията на Мехмед II, която разгромява полско-унгарските войски при Варна през 1444 г., вярно, не безплатно – по 1 дукат за войник, и по 2 – за кон - б. пр.).
Поведението на венецианците далеч не е странно. И работата не е само в това, че финансовите и политическите ползи побеждават религиозните християнски чувства. "Ценностите стават много гъвкави , когато се появяват властта и печалбите" - коментира такива ситуации И. Валерщайн.
Има и друго.
Както отбелязва А. Чайткин, в Ранното Средновековие венецианският търговско-политически елит до голяма степен се формира от представители на търговски династии от Константинопол, обитаващи богатия тамошен квартал Фанар. "Фанариотите» пък, от своя страна, са най-вече имигранти от Левант, т. е. от Източното Средиземноморие.
За този регион е характерно смесването на различни етноси, култове и традиции , религиозни и магически вярвания – при което често магията се оказва по-силна от религията, надявайки именно нейна маска. Независимо дали това ще е маската на християнство (гностиците) или, по-късно, на исляма. Псевдоислямът на течението «дьонме» в края на XIX-ти век излъчва лидерите на младотурците, а те пък на свой ред са финансирани, покрай всички други, и чрез Алексанндър Парвус (Израел Лазаревич Гелфанд), който пък е партньор на на италианския министър на финансите Волпи ди Мисурат).
По този начин, във Венеция се оказали представители на родове, които били лъже-християнски. Те всъщност се придържали или към традициите на гностицизма или на древните източни религиозни и магически култове – финикийски и най-вече вавилонски.
Показателно е, че символът на Венеция - крилат лъв, е твърде разпространен в Древния Изток. Между другото, крилатият лъв на Свети Марк, разположен върху една от колоните на Пиацета, има, очевидно, персийски произход ( IV в. сл. Хр. ).
(Бел. пр. – Крилатият лъв, украсяващ площад «Сан Марко» във Венеция, е докаран от Константинопол след превземането на града от кръстоносците на Четвъртия кръсотоносен поход през 1204 г. Византийците го вземат като военна плячка от Вавилон след разгрома на Персия от император Ираклий през 641 г.).
По този начин, зад формално християнската, католическа, фасада на Венеция и катедралата «Сан Марко» се криела съвсем друга традиция, тайно противопоставяща се на християнството, или най-малко, алтернативна спрямо него. Във връзка с това отношението на Венеция към Ромейската империя, от една страна, и към католическия свят и Ватикана, от друга, се определяло не само от финансови и икономически причини, но също и от идеологически и религиозни. В този план, а не само във финансов, Венеция била «чужда» спрямо християнска Европа.
Изглеждало, че след падането на Византия пред Венеция се открили светли перспективи – особено, след като турците с помощта на венецианци и генуезци превзели Константинопол (1453 г.) и венецианците в качеството на благодарност получи своето "морковче»: по същество турците им поверили ръководството на дипломацията и разузнаването на Османската империя.
Но Османската империя била много по-силна от Ромейската по онова време, тя имала свои собствени търговски интереси и обективно затруднявала търговията на Венеция с Изтока .
Освен това, португалците (Вашку да Гама през 1498 г.) проправили нов път към Индия - около Африка, като оставили венецианците в "гео-търговски офсайд". Венецианският посланик в Кайро казал, че откриването на пътя за Изтока около Африка е "саuse de grande ruina del stato Venet («причина за огромни щети на Венеция").
А и през 1509 г. срещу венецианците се обединили почти всички големи европейски страни (с изключение на Англия) в Камбрейската лига, включително Светия престол; и през 1511 Венеция претърпяла поражение. Венецианската олигархия успяла да избегне пълно си изтриване от историята само чрез подкупване на папа Юлий II (първият римски папа, чието тяло било балсамирано).
Така, в началото на XVI в. Венеция се оказала в много трудно положение и нейната върхушка се опитвала да направи всичко възможно, за да не се озове сама срещу цяла Европа. За това били необходими две неща.
Първо: да се получи подкрепата на някоя от европейските държави, като бъде поставена в пълна финансова зависимост.
Второ: да се направи така, че Европа да си отклони вниманието от Венеция. С други думи: да се разпали война в Европа.
Във външната политика венецианците заложили на Хабсбургите, където определено влияние вече имали генуезците. Резултатът бил контрол над Испания, следователно и над Португалия. Неслучайно Дж. Ариги нарича първия цикъл на натрупване на капитала генуезко-иберийски, подчертавайки симбиозния му характер).
Сега оставало само да се издигне някой Хабсбург на престола на Свещената Римска империя. Венецианците активно се заели с това.
Тяхната сребро, дошло от немските лихвари (в средата на XVI век венецианците се настаняват енергично в Южна Германия: в Нюрнберг и Аугсбург изникват "венециански квартали", Фугерите работят в тесен контакт с венецианците) помогнало на Карл I Хабсбург да стане император на Свещената Римска под името Карл V.
През 1515 купуването на гласове постигнало целта си - Карл станал император.
Един нюанс: подкрепата за избирането на Карл срещу френския крал Франсоа I въобще не попречила на венецианците само няколко години по-късно да финансират Франсоа във войната му срещу Карл V, който, от своя страна, бил финансиран от генуезците.
Така заедно венецианци и генуезци разпалвали и поддържали конфликт, който отвличал вниманието на европейците от самите тях.
През 1523 Якоб Фугер Богатият (1459-1525) писал на Карл V, че без неговата, на Фугер, помощ,"негово Величество не би получил римската корона " – премълчавайки, естествено, че значителна част от сумата е предоставена от венецианците – това била тяхната политическа игра, която насочвала и дирижирала икономическата игра на Фугерите.
Резултат от тази венецианска игра са италианските войни между Испания и Франция, които продължили през цялата първа половина на XVI век.
Ехо от тези «италиански войни» проехтяло дори чак през 1815 година, когато руският дипломат и венецианец по произход граф Каподистрия разработил за Свещения съюз един документ, с който се създава де факто държавата Швейцария – като допълнителен «сейф» за богатствата на венецианските семейства и «зона» за застрахователни компании. Понеже след удара, нанесен от Наполеон в началото на ХIХ в., венецианските капитали трябвало да се пренесат на по-безопасно място – и за това място била определена Швейцария.
Тук доста бързо се оформил финансов и роднински съюз между венецианските и местните протестантски семейства (да не забравяме, че протестантството е най-юдаизираната версия на християнството, която добре се съчетава с гностическото учение).
Нека се върнем обаче в XVI век – епохата на италианските войни.
Тези войни не са единственият европейски конфликт, подклаждан от венецианците. Веднага след поражението си от Камбрейската лига те, които наскоро давали подкупи на папата, започнали да спонсорират критиците и противниците на католическата църква и осигурили финансовата подкрепа за Реформацията. А когато Реформацията набрала сила, решили да «уравновесят» процеса и започнали да подкрепят Контрареформацията. Именно Венеция активно участвала в създаването на ордена на йезуитите. Криптоюдеинът (според друга версия - представител на древен баскски род) Игнатий Лойола, основател на йезуитския орден, бил препоръчан за тази цел от един от най-старите и най-благородни венециански родове - Контарини. Резултатът бил «с един куршум два заека»: католиците-контрареформатори получили силно оръжие, което само със съществуването си задълбочавало и ожесточавало религиозния конфликт в Европа; а семейството Контарини, заедно с него и венецианската олигархия, получили разузнаване - или, казано с други думи, специална служба в европейски мащаб.
В средата на XVI в. италианските войни завършили и венецианците се нуждаели от нов конфликт. Те подтикнали Филип II (син на Карл V, който го наследява на трона в Испания) да започне " кръстоносен поход" срещу холандските протестанти, които разгърнали анти-испанско движение.
Причини за това движение са няколко, като обикновено подчертават испанското потисничество и т. н. Но монетата има и друга страна.
През 1557 г. с Валядолидския декрет Филип II прекратил плащанията и забранил износа на злато от Испания – защото от това злато забогатявали всички други, включително холандските търговци, но не и испанците.
Декретът веднъж завинаги подрязал корените на Фугерите. Антверпен и Антверпенската борса получили тежък удар, от който никога вече не се възстановили (центърът на северно-европейската търговия за кратко се преместил в Хамбург, а след това отново се върнал в Холандия – но вече в Амстердам, и останал там почти сто години). Италианските, немските и британски банкери напуснали Антверпен и това спиране на испанското злато било един от факторите, които разпалили т. нар. «холандска революция».
"Биметалическите контакти" с Китай, където през 1570-те години бил въведен единен данък върху среброто, и финансовото ограбване на Испания (включително чрез бунта на холандските провинции, който бунт вулгарните марксисти нарекоха "холандска буржоазна революция" ) позволили на венецианците към 1600 г. , когато сандъците им вече се препълнили с пари, не само да си изплатят държавния дълг, но и да заделят 12-14 милиона дуката в хазната.
Част от получаваните от Испания лихви венецианците давали на холандците, финансирайки така борбата им срещу испанците, т. е. организирайки войни и бунтове разпалвайки конфликта. Както цинично отбелязал в края на XVI в. венецианският посланик в Испания, по-рано трябвало само 1 милион дуката, за да се организира война в Европа - но сега, поради инфлацията, тя вече струвала по-скъпо. В същото време, някои холандски евреи, при това с висок статус, преследвани от испанците в страната си, намирали убежище във Венеция.
Така, в условията на общоевропейския религиозен и политически конфликт, за развитието на който венецианците активно спомогнали, те вече можели да решават проблемите си: пожарът в Европа им дал «глътка въздух» с продължителност почти един век . Голямото пространство, върху което пламтял той, им било също необходимо поради обстоятелството, че нямало съгласие по въпроса как и къде да се решават проблемите. През 1582 г. това довело до сериозен конфликт в средите на венецианската олигархия.
През XVI в. се променяли търговските пътища , появила се северо-атлантическата икономическа система с център Западна Европа.
По време на брака на английската кралица «кървавата» Мери, законна дъщеря на Хенри VIII, с испанския крал Филип II, син на Карл V, изглеждало, че това общо ядро ще бъде в основата на могъща испанско-английска католическа империя - съпрузите били католици. Но през 1558 г. Мери умира от рак и кралица става не съвсем законната дъщеря на Хенри VIII – Елизабет. Тя сплотява около себе си протестантите - яростни противници на католицизма, папата и Испания. Ядрото се разцепило и започнала ожесточена борба между неговите части, за да се определи господарят на северо-атлантическата система.
С други думи, центърът на европейската и световната търговия започва да се разгръща по посока на Америка и океана, движейки се към крайния запад на Европа, далеч от традиционната венецианска зона на влияние, която при новите условия се оказва в периферията. И въпреки че в края на XVI в. обемът на венецианската търговия е два пъти по-голям от английския и френския, взети заедно (3 милиона дуката срещу 1,5 милиона), главният икономически «кипеж» вече кипял далеч от Средиземно море. А пък и то ставало все по-опасно.
Затова още през 1570 -те години сред венецианската аристокрация започват спорове за бъдещето. През 1582 г. тези спорове довели, както отбелязва А. Дъглас, до остра схватка в средите на венецианския елит – която борба отваря нова страница в историята на Венеция.
«Старовенецианците» смятали, че е необходимо да се укрепява и развива контрола над Ватикана и Испания – а «младовенецианците»: че това направелине е безперспективно и се обявявали за установяване на контрол върху Холандия – която не само се борела с Испания, но и получавала значителни икономически дивиденти от нея.
Освен всичко останало, Холандия отчасти приличала на Венеция заради своите канали.
«Младовенецианците» победили и венецианският лъв скочи или, по-точно, прелетял на вавилонските си криле към Холандия. Следи от този "скок" са запазени върху холандските карти от XVI - XVII вв. – върху тях контурите на Холандия са стилизирани като очертания на лъв.
В Холандия венецианците разгърнали бурна дейност. През 1602 г. създали холандската Източно-индийска компания. Още по-рано - през 1594-1597 гг., Холандската република, опирайки се на капитала и връзките на евреите, избягали от Иберийския полуостров, взела контрола върху «дистрибуцията" на «колониални стоки" в Северна Европа; основа за това станал реекспортът към Германия на подправки, доставяни от Португалия.
Заедно с холандските (или, по-точно, еврейските) търговци, венецианците открили амстердамската борса, а през 1609 г. създали Амстердамската банка - Wisselbank, която се контролирала от две хиляди депозитари и била главната банка на Европа до първите десетилетия на XVIII век , т. е. до момента, в който от най-големия принос на Холандия в световната икономика вече бил изминал над половин век.
Венецианците първи признали Холандия през 1619 г. А една година по-рано в Европа започнала война, която била първата общоевропейска и продължила 30 години (1618-1648). Тази война се превърнала в катастрофа за огромна част от континентална Европа и, въпреки, че венецианците, макар и косвено, но съвсем съзнателно участвали в разпалването й, тя създала явна и непосредствена опасност за тяхната нова зона на обитаване - Холандия.
За врелите и кипели в гео-историческите перипетии венецианци станало ясно, че Холандия е застрашено, несигурно и уязвимо място.
"Подобно на португалците , - пише Л. Дехийо, - холандците били уязвими, но по други причини. Земноводният ландшафт на Холандия служел като ефективна защита срещу атаки от континента, но пък създава по-неблагоприятна среда". Не по-малко значение има и фактът, че Холандия от края на XVI в. до голяма степен е под контрола на еврейски капитали – поради местната толерантност и финансово-икономически изгоди тук се преместили от Испания и Португалия евреите-марани. Мараните са иберийски евреи, които формално, външно приели християнството, но тайно, нелегално запазили своята вяра и се превърнали в крипто-юдеи, скрити юдеи.
"До средата на XVII в., - пише С. М. Дубнов, - еврейската колония в Холандия можело спокойно да се нарича "Нова Испания" или "Нова Португалия", тъй като била съставена почти изключително от марани, напуснали страните, където действала Инквизицията. Тогава Холандия била сефарадски център. Едва от втората половина на XVII век се засилва имиграцията на евреите-ешкенази» (от Източна Европа)».
Мараните изиграли огромна роля за холандския подем в на XVII в., подготвителната работа за който извършили венецианците и генуезците през втората половина на XVI в.
Донякъде преувеличавайки ролята на съплеменниците си и очевидно без да знае нищо за ролята на венецианците, Г. Грец като цяло правилно констатира:
"Няма никакво съмнение, че само маранските капитали направили възможно основаването на големи задокеански бази и организирането на търговски експедиции, в което взели активно участие и португалски евреи".
Не е изненадващо, че значителна част от акционерния капитал на холандската Източно-индийска компания била собственост на евреи-марани (именно с акции на тази компания в Амстердам през XVII-ти, а не в Генуа през XIII-ти век, започва да се извършват борсови спекулации, смята В. Зомбарт). Те присъствали във всички колониални структури на Холандия и изиграли решаваща роля при въвеждането на робовладелското плантационно стопанство в Бразилия, дори и след като португалците отнели тази колония от холандците.
"Еврейските капитали, - пише Г. Грец, - играели важна роля на Амстердамската фондова борса, която през XVII в. имала световно значение. Активни участници в Ост-Индийската и Вест-индийската компании, еврейските капиталисти съдействали в голяма степен за използването на богатствата на Новия свят и имали голямо влияние на международния пазар. Притежавайки голям брой акции на двете компании, те разгърнали в края на XVII в. силна спекулация с тези акции на холандските борси. Забогателите по този начин финансисти често помагали на държавната хазна. Евреите многократно демонстрирали своята привързаност към управниците от рода на Оранските херцози, които единствени в Европа не преследвали своите еврейски поданици". Неслучайно щатхалтерът Вилхелм Орански (1672-1702) специално покровителствал евреите и насърчавал тяхната търговска дейност.
Венецианците нямали конфликти нито с евреите като цяло, нито конкретно с мараните. В самата Венеция още през 1152 г. имало еврейски квартал, наброяващ 1300 души - а през XVI в. еврейската общност нараснала до 6000. Мараните бягали също и към Венеция и допринесли за интелектуалния живот на града, формирайки в него специфични традиции. Една от най-големите банкови къщи на Венеция – Липман, била еврейска, а сред венецианските знатни семейства имало евреи. Известни са случаи, когато венецианците са защитавали марани, както и са правили общ бизнес – конкретно в Холандия.
Тоест, нямало остро противоречие между венецианския и еврейския капитал. Но, нзависимо от това, в икономически смисъл Холандия била вече до голяма степен заета, а в условията на XVII век – и геополитически уязвима.
Единствената алтернатива на Холандия била Англия – освен, че островът е защитен от континента с естествен "ров" - пролива Ламанш, но и тя била държава с много силен потенциал да се превърне в ядро на северо-атлантическата световна икономика. Освен това в Англия (до средата на XVII в.) нямало конкурентен еврейски капитал (след изгонването на евреите от страната) и, не на последно място, Англия вече била подготвена от венецианците като резервен терен - те действали по този въпрос още от края на 1520-те години, т. е. в продължение на почти един век.
В Англия вече се разгръщал процесът на сглобяване на нов социо-системен и гео-исторически субект. Една от съставните части , при това особено катализираща, станали венецианците.
Новият субект щял да се формира и без тях. Но без тях, без тяхната «енергия, материя и информация», надали щяле да се оформи такъв, какъв се разгърнал – а и самият процес щял да протича доста по-бавно.
Източник:
www.ruskline.ru
КАК «ВЕНЕЦИАНСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ» ЗАВЛАДЯ ЕВРОПА
Андрей Фурсов
Отначало Филип Хубави разгромява ордена на тамплиерите във Франция. Част от тамплиерите избягали в Шотландия, друга част – в Португалия (това е основата за бъдещите тесните исторически връзки на Португалия с Шотландия, после и с Англия).
После крал Едуард III отказва да плаща дълговете си към флорентински банки: през 1343 – на Перуци, а през 1345 г. – на Барди, като ги принуждава да фалират и така вкарва европейската финансова система в състояние на хаос.
В историческата памет на италианците крахът на банките на Барди и Перуци е останал като символ на катастрофа, която помнят дори в XX век: през Втората световна война Мусолини (може би в желанието си да заплаши своите бивши британски вербовчици и шефове) заявява, че след победата ще накара британците да върнат дълга на Едуард III заедно с лихвите, натрупани за 600 години.
Дори в средата на XV век, т. е. сто години след рухването на Барди и Перуци, Медичите - тези банкери на новата епоха, не успяват да достигнат тяхното ниво.
Основният източник за възстановяване на Венеция става, също както в началото на XIII век, Константинопол.
Венецианците (и с тях генуезците ) решават своите проблеми за сметка на Ромейската империя, където тогава управлява династията Палеолог (гръцко разклонение на италианския род Витербо, който има близки връзки с Медичите). Както и през 1204 г., Венеция си партнира с Ватикана; има сведения, че венецианците помагат на Мехмед II с пари, а част от генуезките наемници в служба на Ромейската империя се оказват предатели и отварят портите на града за враговете (известно е, че именно венецианците превозват с кораби армията на Мехмед II, която разгромява полско-унгарските войски при Варна през 1444 г., вярно, не безплатно – по 1 дукат за войник, и по 2 – за кон - б. пр.).
Поведението на венецианците далеч не е странно. И работата не е само в това, че финансовите и политическите ползи побеждават религиозните християнски чувства. "Ценностите стават много гъвкави , когато се появяват властта и печалбите" - коментира такива ситуации И. Валерщайн.
Има и друго.
Както отбелязва А. Чайткин, в Ранното Средновековие венецианският търговско-политически елит до голяма степен се формира от представители на търговски династии от Константинопол, обитаващи богатия тамошен квартал Фанар. "Фанариотите» пък, от своя страна, са най-вече имигранти от Левант, т. е. от Източното Средиземноморие.
За този регион е характерно смесването на различни етноси, култове и традиции , религиозни и магически вярвания – при което често магията се оказва по-силна от религията, надявайки именно нейна маска. Независимо дали това ще е маската на християнство (гностиците) или, по-късно, на исляма. Псевдоислямът на течението «дьонме» в края на XIX-ти век излъчва лидерите на младотурците, а те пък на свой ред са финансирани, покрай всички други, и чрез Алексанндър Парвус (Израел Лазаревич Гелфанд), който пък е партньор на на италианския министър на финансите Волпи ди Мисурат).
По този начин, във Венеция се оказали представители на родове, които били лъже-християнски. Те всъщност се придържали или към традициите на гностицизма или на древните източни религиозни и магически култове – финикийски и най-вече вавилонски.
Показателно е, че символът на Венеция - крилат лъв, е твърде разпространен в Древния Изток. Между другото, крилатият лъв на Свети Марк, разположен върху една от колоните на Пиацета, има, очевидно, персийски произход ( IV в. сл. Хр. ).
(Бел. пр. – Крилатият лъв, украсяващ площад «Сан Марко» във Венеция, е докаран от Константинопол след превземането на града от кръстоносците на Четвъртия кръсотоносен поход през 1204 г. Византийците го вземат като военна плячка от Вавилон след разгрома на Персия от император Ираклий през 641 г.).
По този начин, зад формално християнската, католическа, фасада на Венеция и катедралата «Сан Марко» се криела съвсем друга традиция, тайно противопоставяща се на християнството, или най-малко, алтернативна спрямо него. Във връзка с това отношението на Венеция към Ромейската империя, от една страна, и към католическия свят и Ватикана, от друга, се определяло не само от финансови и икономически причини, но също и от идеологически и религиозни. В този план, а не само във финансов, Венеция била «чужда» спрямо християнска Европа.
Изглеждало, че след падането на Византия пред Венеция се открили светли перспективи – особено, след като турците с помощта на венецианци и генуезци превзели Константинопол (1453 г.) и венецианците в качеството на благодарност получи своето "морковче»: по същество турците им поверили ръководството на дипломацията и разузнаването на Османската империя.
Но Османската империя била много по-силна от Ромейската по онова време, тя имала свои собствени търговски интереси и обективно затруднявала търговията на Венеция с Изтока .
Освен това, португалците (Вашку да Гама през 1498 г.) проправили нов път към Индия - около Африка, като оставили венецианците в "гео-търговски офсайд". Венецианският посланик в Кайро казал, че откриването на пътя за Изтока около Африка е "саuse de grande ruina del stato Venet («причина за огромни щети на Венеция").
А и през 1509 г. срещу венецианците се обединили почти всички големи европейски страни (с изключение на Англия) в Камбрейската лига, включително Светия престол; и през 1511 Венеция претърпяла поражение. Венецианската олигархия успяла да избегне пълно си изтриване от историята само чрез подкупване на папа Юлий II (първият римски папа, чието тяло било балсамирано).
Така, в началото на XVI в. Венеция се оказала в много трудно положение и нейната върхушка се опитвала да направи всичко възможно, за да не се озове сама срещу цяла Европа. За това били необходими две неща.
Първо: да се получи подкрепата на някоя от европейските държави, като бъде поставена в пълна финансова зависимост.
Второ: да се направи така, че Европа да си отклони вниманието от Венеция. С други думи: да се разпали война в Европа.
Във външната политика венецианците заложили на Хабсбургите, където определено влияние вече имали генуезците. Резултатът бил контрол над Испания, следователно и над Португалия. Неслучайно Дж. Ариги нарича първия цикъл на натрупване на капитала генуезко-иберийски, подчертавайки симбиозния му характер).
Сега оставало само да се издигне някой Хабсбург на престола на Свещената Римска империя. Венецианците активно се заели с това.
Тяхната сребро, дошло от немските лихвари (в средата на XVI век венецианците се настаняват енергично в Южна Германия: в Нюрнберг и Аугсбург изникват "венециански квартали", Фугерите работят в тесен контакт с венецианците) помогнало на Карл I Хабсбург да стане император на Свещената Римска под името Карл V.
През 1515 купуването на гласове постигнало целта си - Карл станал император.
Един нюанс: подкрепата за избирането на Карл срещу френския крал Франсоа I въобще не попречила на венецианците само няколко години по-късно да финансират Франсоа във войната му срещу Карл V, който, от своя страна, бил финансиран от генуезците.
Така заедно венецианци и генуезци разпалвали и поддържали конфликт, който отвличал вниманието на европейците от самите тях.
През 1523 Якоб Фугер Богатият (1459-1525) писал на Карл V, че без неговата, на Фугер, помощ,"негово Величество не би получил римската корона " – премълчавайки, естествено, че значителна част от сумата е предоставена от венецианците – това била тяхната политическа игра, която насочвала и дирижирала икономическата игра на Фугерите.
Резултат от тази венецианска игра са италианските войни между Испания и Франция, които продължили през цялата първа половина на XVI век.
Ехо от тези «италиански войни» проехтяло дори чак през 1815 година, когато руският дипломат и венецианец по произход граф Каподистрия разработил за Свещения съюз един документ, с който се създава де факто държавата Швейцария – като допълнителен «сейф» за богатствата на венецианските семейства и «зона» за застрахователни компании. Понеже след удара, нанесен от Наполеон в началото на ХIХ в., венецианските капитали трябвало да се пренесат на по-безопасно място – и за това място била определена Швейцария.
Тук доста бързо се оформил финансов и роднински съюз между венецианските и местните протестантски семейства (да не забравяме, че протестантството е най-юдаизираната версия на християнството, която добре се съчетава с гностическото учение).
Нека се върнем обаче в XVI век – епохата на италианските войни.
Тези войни не са единственият европейски конфликт, подклаждан от венецианците. Веднага след поражението си от Камбрейската лига те, които наскоро давали подкупи на папата, започнали да спонсорират критиците и противниците на католическата църква и осигурили финансовата подкрепа за Реформацията. А когато Реформацията набрала сила, решили да «уравновесят» процеса и започнали да подкрепят Контрареформацията. Именно Венеция активно участвала в създаването на ордена на йезуитите. Криптоюдеинът (според друга версия - представител на древен баскски род) Игнатий Лойола, основател на йезуитския орден, бил препоръчан за тази цел от един от най-старите и най-благородни венециански родове - Контарини. Резултатът бил «с един куршум два заека»: католиците-контрареформатори получили силно оръжие, което само със съществуването си задълбочавало и ожесточавало религиозния конфликт в Европа; а семейството Контарини, заедно с него и венецианската олигархия, получили разузнаване - или, казано с други думи, специална служба в европейски мащаб.
В средата на XVI в. италианските войни завършили и венецианците се нуждаели от нов конфликт. Те подтикнали Филип II (син на Карл V, който го наследява на трона в Испания) да започне " кръстоносен поход" срещу холандските протестанти, които разгърнали анти-испанско движение.
Причини за това движение са няколко, като обикновено подчертават испанското потисничество и т. н. Но монетата има и друга страна.
През 1557 г. с Валядолидския декрет Филип II прекратил плащанията и забранил износа на злато от Испания – защото от това злато забогатявали всички други, включително холандските търговци, но не и испанците.
Декретът веднъж завинаги подрязал корените на Фугерите. Антверпен и Антверпенската борса получили тежък удар, от който никога вече не се възстановили (центърът на северно-европейската търговия за кратко се преместил в Хамбург, а след това отново се върнал в Холандия – но вече в Амстердам, и останал там почти сто години). Италианските, немските и британски банкери напуснали Антверпен и това спиране на испанското злато било един от факторите, които разпалили т. нар. «холандска революция».
"Биметалическите контакти" с Китай, където през 1570-те години бил въведен единен данък върху среброто, и финансовото ограбване на Испания (включително чрез бунта на холандските провинции, който бунт вулгарните марксисти нарекоха "холандска буржоазна революция" ) позволили на венецианците към 1600 г. , когато сандъците им вече се препълнили с пари, не само да си изплатят държавния дълг, но и да заделят 12-14 милиона дуката в хазната.
Част от получаваните от Испания лихви венецианците давали на холандците, финансирайки така борбата им срещу испанците, т. е. организирайки войни и бунтове разпалвайки конфликта. Както цинично отбелязал в края на XVI в. венецианският посланик в Испания, по-рано трябвало само 1 милион дуката, за да се организира война в Европа - но сега, поради инфлацията, тя вече струвала по-скъпо. В същото време, някои холандски евреи, при това с висок статус, преследвани от испанците в страната си, намирали убежище във Венеция.
Така, в условията на общоевропейския религиозен и политически конфликт, за развитието на който венецианците активно спомогнали, те вече можели да решават проблемите си: пожарът в Европа им дал «глътка въздух» с продължителност почти един век . Голямото пространство, върху което пламтял той, им било също необходимо поради обстоятелството, че нямало съгласие по въпроса как и къде да се решават проблемите. През 1582 г. това довело до сериозен конфликт в средите на венецианската олигархия.
През XVI в. се променяли търговските пътища , появила се северо-атлантическата икономическа система с център Западна Европа.
По време на брака на английската кралица «кървавата» Мери, законна дъщеря на Хенри VIII, с испанския крал Филип II, син на Карл V, изглеждало, че това общо ядро ще бъде в основата на могъща испанско-английска католическа империя - съпрузите били католици. Но през 1558 г. Мери умира от рак и кралица става не съвсем законната дъщеря на Хенри VIII – Елизабет. Тя сплотява около себе си протестантите - яростни противници на католицизма, папата и Испания. Ядрото се разцепило и започнала ожесточена борба между неговите части, за да се определи господарят на северо-атлантическата система.
С други думи, центърът на европейската и световната търговия започва да се разгръща по посока на Америка и океана, движейки се към крайния запад на Европа, далеч от традиционната венецианска зона на влияние, която при новите условия се оказва в периферията. И въпреки че в края на XVI в. обемът на венецианската търговия е два пъти по-голям от английския и френския, взети заедно (3 милиона дуката срещу 1,5 милиона), главният икономически «кипеж» вече кипял далеч от Средиземно море. А пък и то ставало все по-опасно.
Затова още през 1570 -те години сред венецианската аристокрация започват спорове за бъдещето. През 1582 г. тези спорове довели, както отбелязва А. Дъглас, до остра схватка в средите на венецианския елит – която борба отваря нова страница в историята на Венеция.
«Старовенецианците» смятали, че е необходимо да се укрепява и развива контрола над Ватикана и Испания – а «младовенецианците»: че това направелине е безперспективно и се обявявали за установяване на контрол върху Холандия – която не само се борела с Испания, но и получавала значителни икономически дивиденти от нея.
Освен всичко останало, Холандия отчасти приличала на Венеция заради своите канали.
«Младовенецианците» победили и венецианският лъв скочи или, по-точно, прелетял на вавилонските си криле към Холандия. Следи от този "скок" са запазени върху холандските карти от XVI - XVII вв. – върху тях контурите на Холандия са стилизирани като очертания на лъв.
В Холандия венецианците разгърнали бурна дейност. През 1602 г. създали холандската Източно-индийска компания. Още по-рано - през 1594-1597 гг., Холандската република, опирайки се на капитала и връзките на евреите, избягали от Иберийския полуостров, взела контрола върху «дистрибуцията" на «колониални стоки" в Северна Европа; основа за това станал реекспортът към Германия на подправки, доставяни от Португалия.
Заедно с холандските (или, по-точно, еврейските) търговци, венецианците открили амстердамската борса, а през 1609 г. създали Амстердамската банка - Wisselbank, която се контролирала от две хиляди депозитари и била главната банка на Европа до първите десетилетия на XVIII век , т. е. до момента, в който от най-големия принос на Холандия в световната икономика вече бил изминал над половин век.
Венецианците първи признали Холандия през 1619 г. А една година по-рано в Европа започнала война, която била първата общоевропейска и продължила 30 години (1618-1648). Тази война се превърнала в катастрофа за огромна част от континентална Европа и, въпреки, че венецианците, макар и косвено, но съвсем съзнателно участвали в разпалването й, тя създала явна и непосредствена опасност за тяхната нова зона на обитаване - Холандия.
За врелите и кипели в гео-историческите перипетии венецианци станало ясно, че Холандия е застрашено, несигурно и уязвимо място.
"Подобно на португалците , - пише Л. Дехийо, - холандците били уязвими, но по други причини. Земноводният ландшафт на Холандия служел като ефективна защита срещу атаки от континента, но пък създава по-неблагоприятна среда". Не по-малко значение има и фактът, че Холандия от края на XVI в. до голяма степен е под контрола на еврейски капитали – поради местната толерантност и финансово-икономически изгоди тук се преместили от Испания и Португалия евреите-марани. Мараните са иберийски евреи, които формално, външно приели християнството, но тайно, нелегално запазили своята вяра и се превърнали в крипто-юдеи, скрити юдеи.
"До средата на XVII в., - пише С. М. Дубнов, - еврейската колония в Холандия можело спокойно да се нарича "Нова Испания" или "Нова Португалия", тъй като била съставена почти изключително от марани, напуснали страните, където действала Инквизицията. Тогава Холандия била сефарадски център. Едва от втората половина на XVII век се засилва имиграцията на евреите-ешкенази» (от Източна Европа)».
Мараните изиграли огромна роля за холандския подем в на XVII в., подготвителната работа за който извършили венецианците и генуезците през втората половина на XVI в.
Донякъде преувеличавайки ролята на съплеменниците си и очевидно без да знае нищо за ролята на венецианците, Г. Грец като цяло правилно констатира:
"Няма никакво съмнение, че само маранските капитали направили възможно основаването на големи задокеански бази и организирането на търговски експедиции, в което взели активно участие и португалски евреи".
Не е изненадващо, че значителна част от акционерния капитал на холандската Източно-индийска компания била собственост на евреи-марани (именно с акции на тази компания в Амстердам през XVII-ти, а не в Генуа през XIII-ти век, започва да се извършват борсови спекулации, смята В. Зомбарт). Те присъствали във всички колониални структури на Холандия и изиграли решаваща роля при въвеждането на робовладелското плантационно стопанство в Бразилия, дори и след като португалците отнели тази колония от холандците.
"Еврейските капитали, - пише Г. Грец, - играели важна роля на Амстердамската фондова борса, която през XVII в. имала световно значение. Активни участници в Ост-Индийската и Вест-индийската компании, еврейските капиталисти съдействали в голяма степен за използването на богатствата на Новия свят и имали голямо влияние на международния пазар. Притежавайки голям брой акции на двете компании, те разгърнали в края на XVII в. силна спекулация с тези акции на холандските борси. Забогателите по този начин финансисти често помагали на държавната хазна. Евреите многократно демонстрирали своята привързаност към управниците от рода на Оранските херцози, които единствени в Европа не преследвали своите еврейски поданици". Неслучайно щатхалтерът Вилхелм Орански (1672-1702) специално покровителствал евреите и насърчавал тяхната търговска дейност.
Венецианците нямали конфликти нито с евреите като цяло, нито конкретно с мараните. В самата Венеция още през 1152 г. имало еврейски квартал, наброяващ 1300 души - а през XVI в. еврейската общност нараснала до 6000. Мараните бягали също и към Венеция и допринесли за интелектуалния живот на града, формирайки в него специфични традиции. Една от най-големите банкови къщи на Венеция – Липман, била еврейска, а сред венецианските знатни семейства имало евреи. Известни са случаи, когато венецианците са защитавали марани, както и са правили общ бизнес – конкретно в Холандия.
Тоест, нямало остро противоречие между венецианския и еврейския капитал. Но, нзависимо от това, в икономически смисъл Холандия била вече до голяма степен заета, а в условията на XVII век – и геополитически уязвима.
Единствената алтернатива на Холандия била Англия – освен, че островът е защитен от континента с естествен "ров" - пролива Ламанш, но и тя била държава с много силен потенциал да се превърне в ядро на северо-атлантическата световна икономика. Освен това в Англия (до средата на XVII в.) нямало конкурентен еврейски капитал (след изгонването на евреите от страната) и, не на последно място, Англия вече била подготвена от венецианците като резервен терен - те действали по този въпрос още от края на 1520-те години, т. е. в продължение на почти един век.
В Англия вече се разгръщал процесът на сглобяване на нов социо-системен и гео-исторически субект. Една от съставните части , при това особено катализираща, станали венецианците.
Новият субект щял да се формира и без тях. Но без тях, без тяхната «енергия, материя и информация», надали щяле да се оформи такъв, какъв се разгърнал – а и самият процес щял да протича доста по-бавно.
Източник:
www.ruskline.ru
Андрей Фурсов
Текстовете на Елиаху Еренбург преливат от злоба и ненавист. Изпълнени са с призиви за изнасилване на жени, за изтезания гавра с деца, изтезаване на старци, за убиване – за смърт!
Другарят Меворах – Петров пък писал:
„Какво ще отсъди съдникът твърд?
Всички обвинители (в хор, могъщо, придружени от барабанен гръм) отговарят:
„Смърт! Смърт! Смърт!“
Ето най-силните „антиеврейски“ слова във „Венецианския търговец“ на Уилям Шекспир:
„Шейлок: Кой влиза тук?
Влиза Антонио.
Басано: Това е сеньор Антонио.
Шейлок: Как на раболепен кръчмар прилича той! Мразя го, понеже е християнин, но повече затова, задето с простодушието на низшия отпуска пари gratis и намалява сроковете за издължаване тук във Венеция. Веднъж да успея да го хвана за хълбока, ще заситя обилно древната си злоба към него, която нося. Той ненавижда нашата свещена нация и пречи даже там, където търговците най-вече се събират. Заради мен, моите пазарлъци и спестеното от мене честно, което той нарича лихва – интерес. Проклето да е племето ми, ако му простя.“
Сравнете сами силата на словото. Пиесата на Шекспир е забранена за поставяне в САЩ и в други страни. Понеже е оценена като… „антисемитска“?! Докато Иля Еренбург и Валерий Петров – Меворах са чествани като „национални икони“ в Съветска Русия, Чалгария и другаде. От кого?
Кой прославя човеконенавистниците и техните геноцидни, даже демоцидни творби? Кой е виновен за нашето изчезване – „американският империализъм“, „СССР“, някой друг, или ние самите? Не усещате ли, че мозъците на „народните маси“ са протрити от дългото шлайфане до пълно изхабяване? Май не.
За прототип на Шекспировия Шейлок послужил дон Йозеф Наси, известен също като Жоао Микеш или Жоао Мигаш Мендеш (1524, Португалия – 1579, Истанбул). Той бил евреин от заможно лихварско семейство. Заминал за Фламандия, където обаче не можел да практикува лихварството – банкерството. Затова се преселил в Истанбул. Там бързо се уредил на служба при султан Сюлейман І, а сетне и на неговия наследник Селим ІІ.
Дипломат, висш отомански администратор, той се издигнал до „най-близкия съветник на султана“. Даже станал съдия във Върховния съд на империята. Йозеф Наси направил доста за добруването на своите единоверци – евреите. На гърба на християните, с омразата към които се славел. През 1561 г. отоманското правителство дало благословията си на Йосеф Наси за основаването на еврейско селище край град Тиберия, в Галилея, Палестина. Но планът се провалил.
Влиянието на Наси върху Високата порта било толкова значително, че по негово искане Отоманската империя отправила заплашително писмо до римския папа с нетърпящо отказ настояване да освободи задържани еврейски престъпници. Папата пуснал само онези, които били поданици на султана. В отговор Йосеф организирал икономически бойкот на Анкона – града, в който станали тези събития. Подкрепил го друг Йосиф – живеещият в нашия Никопол виден талмудист Йосеф Каро – съставителят на зловещия трактат „Шулхан Арух“ – сборник с еврейски закони.
Никой да не казва:
“Telle est la vie!” – „Такъв е животът!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар