Кой иска да сме беззащитни срещу русия?
Същността и ефикасността на военната институция се базират преди всичко на неизчерпаемите й възможности да изтръгва от своите членове най-вече подчинение — подчинение както до смърт, така и за причиняване смъртта на другите. Методите и стратегиите на принудата, с които борави, са, разбира се, изключително мощни. Но важна тяхна характеристика е фактът, че цялата власт в крайна сметка се основава на взаимен консенсус. В днешно време задачата по изтръгването на този консенсус от нейните членове като че ли става все по-трудна, което се дължи на все по-разширяващата се пропаст между света на цивилните и този на военните. Цивилните граждани вече не възприемат заплахата от жестока смърт като ежедневен риск на своето съществуване, а категориите хора, включени в моралната забрана за убиване, са се увеличили дотолкова, че обхващат цялата човешка раса. При все това въоръжените сили на всяка една държава все още са в състояние да приемат в редиците си който и да е млад гражданин от мъжки пол и само за няколко седмици да го превърнат във войник, заедно с всичките му присъщи рефлекси и подходящото отношение към нещата.
Новобранците в армията рядко могат да се похвалят с повече от двадесетина години житейски опит на този свят, а преобладаващата част от тях са все още деца, докато самата армия има зад себе си цялата човешка история, позволила й да обогати практиката си и да доведе своите методи и техники на обучение до съвършенство.
Нека сега си помислим как се отнасят към войника. Докато е все още дете, го затварят в казармата. По време на обучението му непрекъснато го люшкат насам-натам. Ако допусне и най-нищожната грешка, го бият — един изгарящ удар върху тялото му, друг в окото, нищо чудно и рана в главата. Войникът непрекъснато е подложен на бой и издевателства. По време на поход на врата му увесват тежки товари, сякаш е магаре.
Египетски военачалник, около 1500 г. пр.н.е.[1]
Човешките същества са относително ковки като материал, особено в ранна възраст, а всеки млад мъж разполага с качества, върху които армията спокойно може да надгражда — това са повече или по-малко осъзнатите унаследени ценности и отношение към света на първобитния воин, които всяко малко момче се старае да копира и изяви. Вярно е, че анархичното мъжкарство на примитивните воини не е сред нещата, от които съвременните армии се нуждаят, но все пак то се превръща в изключително благодатен суров материал за трансформацията, която трябва да претърпи всеки новобранец.
Пътищата, по които тази трансформация се постига, варират както през вековете, така и през границите на отделните държави. В изцяло милитаризираните общества — Древна Спарта, кастата на самураите в средновековна Япония, областите, контролирани от организации, като например съвременните „Тигри за Освобождение на Тамил Илам“ — обучението започва още през пубертета, ако не и по-рано. Малкото момче автоматично попада в изключително дисциплинирано общество, където единствено допустимите са военните ценности.
Нека сега си помислим как се отнасят към войника. Докато е все още дете, го затварят в казармата. По време на обучението му непрекъснато го люшкат насам-натам. Ако допусне и най-нищожната грешка, го бият — един изгарящ удар върху тялото му, друг в окото, нищо чудно и рана в главата. Войникът непрекъснато е подложен на бой и издевателства. По време на поход на врата му увесват тежки товари, сякаш е магаре.
Египетски военачалник, около 1500 г. пр.н.е.[1]
Човешките същества са относително ковки като материал, особено в ранна възраст, а всеки млад мъж разполага с качества, върху които армията спокойно може да надгражда — това са повече или по-малко осъзнатите унаследени ценности и отношение към света на първобитния воин, които всяко малко момче се старае да копира и изяви. Вярно е, че анархичното мъжкарство на примитивните воини не е сред нещата, от които съвременните армии се нуждаят, но все пак то се превръща в изключително благодатен суров материал за трансформацията, която трябва да претърпи всеки новобранец.
Пътищата, по които тази трансформация се постига, варират както през вековете, така и през границите на отделните държави. В изцяло милитаризираните общества — Древна Спарта, кастата на самураите в средновековна Япония, областите, контролирани от организации, като например съвременните „Тигри за Освобождение на Тамил Илам“ — обучението започва още през пубертета, ако не и по-рано. Малкото момче автоматично попада в изключително дисциплинирано общество, където единствено допустимите са военните ценности.
В големите модерни общества процесът е по-кратък и по-концентриран, а начините, по които той оперира — далеч по-видими. По своята същност обаче това е процес на покръстване — почти в религиозния смисъл на думата — и, подобно на всички такива явления, и тук емоциите придобиват много по-голяма тежест, отколкото специфичните идеи.
Преобладаващата част от войниците чувстват необходимост от някакво патриотично или идеологическо оправдание за нещата, които вършат. Ала има ли на света държава или идеология, които да се възприемат като по-малко значими от другите?! Мъжете се бият и умират точно толкова храбро и всеотдайно както за „Червените кхмери“, така и за „Бог, цар и отечество“. И макар че хората, които изпращат войниците на война, обикновено изхождат от висши национални и морални ценности, мотивацията на повечето мъже на бойното поле често се свежда до далеч по-основни цели. Колкото по-близо се намираш до фронтовата линия, толкова по-малко абстрактни понятия ти остават в главата.
Силата, която позволява на войниците да се бият, е тяхното себеуважение — един специфичен вид любов, който няма нищо общо както със секса, така и с идеализма. Когато е настъпвал моментът, само шепа хора са умирали било то за Съединените американски щати, било за каузата на комунизма, било дори за дом и семейство. Ако хората на предните линии въобще са разполагали с някакъв избор, то те са избирали да умрат един за друг и за начина, по който самите те са се възприемали.
Щом веднъж се озовеш там и си дадеш сметка, че някакъв тип стре.ш срещу теб, първата ти, инстинктивната ти реакция, независимо от обучението, което си получил, е, че трябва да живееш… Обаче не можеш просто ей така да се обърнеш и да побегнеш в обратната посока. Натискът отгоре си казва думата. Защото тук, до теб, има хора, които вероятно са ти спасявали кожата стотици пъти, или пък ще ти я спасят, така че не можеш да им обърнеш гръб.
Ветеран от Виетнамската война, Морска пехота на САЩ
.gif)
Продължителността и интензитетът на основното обучение зависят в огромна степен от вида на обществото, от което произлизат новобранците, както и от вида военна организация, към която се зачисляват. Безспорно е много по-лесно да обучиш мъже, израснали в общество с военна нагласа, отколкото произлизащи от среди, чиито доминантни ценности са цивилни и търговски. Много по-лесно е също така да боравиш с доброволци, отколкото с вечно хленчещи наборници. Трябва да признаем все пак, че наборниците не винаги влизат неохотно в армията — в редица държави тя е изключително популярна по икономически причини.
В зараждаща се модерна Европа например военната служба е била по правило крайно непопулярна сред огромните маси от населението. Поради тази причина преобладаващата част от войниците били набирани от най-бедните и най-отчаяни групи социални съсловия. През XIX век тази ситуация внезапно се променя и зачислението в армията, както и задължителната военна служба се сдобиват с нарастваща популярност. Причината за този неочакван бум се крие отчасти и в ожесточения национализъм, характеризиращ деветнадесетото столетие, но не тя е единствената.
Призованите на задължителна военна служба получавали месо два пъти дневно, по два чифта ботуши и два ката бельо — неща, с които повечето от мъжете рядко разполагали в своята бедна селска къщурка или в затънтения си градски квартал. И днес голяма част от армиите на Третия свят продължават да черпят дивиденти от подобен вид популярност, поради което за всяко свободно място има от пет до десет кандидати (а в някои страни дори се налага да подкупиш човека, който набира войниците, за да те запише). Но дори и в съвременните индустриални държави, където средният стандарт на живот отдавна е надминал този на войника и където горещата вълна на национализма е като цяло утихнала, армиите не срещат трудности в набирането на новобранци, било то на задължителна или доброволна военна служба.
Пехотинците извличат своите войници от най-екстравагантното и инвидивидуалистично цивилно общество в целия свят и само за дванадесет седмици успяват да ги превърнат в елитни бойци.
Най-лесно е, ако успееш да ги изловиш, докато са още млади. Вярно е, че и по-възрастни мъже могат да бъдат превърнати във войници — правило се е във всяка война. Ала тях никога не би успял да накараш да повярват, че онова, което правят, им харесва. Точно тук се корени и основната причина, поради която преобладаващата част от армиите по света се стараят да набират своя боен състав от момчета, все още ненавършили двадесет години.
Младите цивилни доброволци, които са кандидатствали и са били приети в Морската пехота на САЩ, пристигат на остров Парис — базата за основна военна подготовка, с която войските разполагат по източното крайбрежие на страната, изпълнени едновременно с огромно вълнение и тревога. Повечето от тях са напълно наясно, че им предстои да преживеят нещо изключително необичайно и трудно. Но те не се придвижат сами до базата. Пристигат поединично с различни полети на летище Чарлстън, в деня, в който е обявено събирането на техния взвод, където биват държани до късно през нощта в състояние на все по-нарастващо нервно напрежение. Когато най-сетне пристигнат автобусите, които трябва да ги извозят за останалите сто и двадесет километра до остров Парис, обикновено вече минава полунощ. И това въобще не е административно недоглеждане. Знае се, че шоковото обучение, което им предстои, ще даде най-ефективни резултати върху хора както изтощени, така и леко дезориентирани.
Организацията на основната военна строева и физическа подготовка е машина, която ежемесечно смила по няколко хиляди млади мъже. Всеки неин аспект, както и всяко винтче и болтче от тази машина са създадени с единствената цел да превърнат цивилния в морски пехотинец колкото е възможно по-успешно. При условие, че машината разполага с тотален контрол над телата и обстановката на тези момчета за период от приблизително три месеца, покръстването им е почти гарантирано. Остров Парис осигурява контролирана околна среда, извън която новобранците въобще не могат да припарят. Напускат я едва след дванадесет седмици, вече като редници от морската пехота.
За младите новобранци основната военна подготовка е единственото, което обществото може да им предложи като заместител на ритуала по съзряването. Тази институционална характеристика продължава без прекъсване още от първобитното общество, когато младите мъже е трябвало да преминат тежки изпитания, за да бъдат приети като членове на воинската общност на племето.
Строевата и физическа подготовка не цели да обучи хората на кой знае какви умения. Главната й цел е да ги промени така, че после да могат да правят неща, за които доскоро не са и сънували. Тя действа чрез прилагане на огромен физически и психологически натиск върху мъже, изолирани напълно от нормалното си цивилно обкръжение и поставени в такова, където им е позволено да мислят и да действат само по начина, по който армията изисква от тях. Ключовата дума, чрез която хората, управляващи тази машина, описват процеса, е мотивация.
Или поне това са образите, които се представят пред новобранците, макар че всички тези мъже работят в неизменен синхрон и сътрудничество за една основна цел. И я постигат — накрая те се превръщат не само в образи, достойни за подражание и в кумири, но и във фокус на все по-задълбочаващата се лоялност на новобранците към военната организация.
Армиите са приемали за даденост факта, че веднъж получил подходящото военно обучение за боравене с оръжията, средностатистическият войник веднага ще започне да убива на бойното поле, без да му е необходим никакъв друг стимул, освен съзнанието, че това е единственият начин да защити собствения си живот. В крайна сметка никъде в хрониките не е записано, че римските легионери са отказвали да използват мечовете си или че пешаците на граф Марлбъро са отказали да стрелят с мускетите си срещу врага. Но с течение на времето строят на бойното поле става все по-разгърнат и всеки от стрелците остава доста далече от непосредственото наблюдение на неговите другари. И когато полковникът от американската армия С. Л. А. Маршал накрая си прави труда да провери какво точно прави неговата пехота на фронтовата линия през 1943–1945 година, той установява, че средно само 15% от обучените стрелци използват оръжието си по време на бой. Не че останалите бягат — просто отказват да убиват. Дори и когато обстрелват собствените им позиции и собственият им живот е изложен на непосредствена опасност.
Нещата стоят така — от стотина мъже, разположени по огневата линия в период на бойни действия, само петнадесет вземат участие в тях със своите оръжия. Това е истината, независимо дали бойните действия продължават един или два-три дена. В най-агресивните роти на пехотата, при най-интензивен натиск от страна на командирите, цифрата на участниците рядко надхвърля 25% от наличния състав — от началото до края на бойните действия.
Полковник С. Л. А. Маршал
Няма коментари:
Публикуване на коментар