КИЕВСКА РУС И МОСКОВИЯ
Киев е основан през 482 г. Киевска Рус като една от най-големите средновековни държави е покръстена през 988 г. Москва е основана почти два века по-късно, през 1147 г. от Юрий Дългоруки – син на киевския княз Володимир Мономах. През ХIII в. монголо-татарите нападат Киевска Рус. През 1240 г. пада Киев и Киевска Рус като държава постепенно запада, а нейните княжества се подчиняват на Златната Орда, просъществувала от 1240 до 1502 гг. Последният Киевски княз е Семен Олелкович (1470 г.). Московия почти 300 г. е васал на Ордата. Едва по време на цар Иван IV Грозни Московската държава побеждава Казанско ханство (1552 г.) и става независима. По време на Петър I (1672-1725 гг.) Московия се преименува в Русия и присвоява, като пренаписва в свой интерес, историята на Киевска Рус. Тази политика с особена сила продължава Екатерина II (1729-1796 гг.). Затова без славната история на Киевска Рус, без украинската история сегашната Русия е страна без средновековна следа. Де-факто своето летоброене Московия, Московска държава, Русия, Руска империя, Руска Федерация трябва да води от Златната Орда. Т.е., когато България и Киевска Рус вършат европейски дела, Московия я няма никаква.
Москва е основана през 1147 г.
От изложбата в Руския културно-информационен център в София по случай 24 май, наречена "Началото на руската писменост". Дори точно обратното - на фона на портретите на двамата братя първоапостоли Кирил и Методий се внушава, че те са разпространили писмеността в Русия, реформирали "славянската азбука" и създали "църковнославянския език".
За пореден път Москва се опитва да пренебрегва факта, че кирилицата като пряк наследник на глаголицата е
съставена според звуците в старобългарския език. Именно той се е говорел в родния град на Кирил и Методий Солун. Местното наречие и това от Преславската книжовна школа са залегнали в преведените от гръцки богослужебни книги, пренесени по-късно и в Русия.
"Свети Кирил, по прозвище Философ (827-869), и неговият брат Методий Моравски – родени в гръцкия град Солун, реформатори на славянската азбука, създатели на църковнославянския език, първи разпространители на грамотността и просветата в Русия", пише в представянето на изложбата. Според историците това е грубо погазване на фактите.
“Киевска Рус се появява през 882 г.,
когато Олег от Новгород превзема Киев и оформя структурата на държавата. Така че няма как Кирил и Методий да отидат в несъществуваща страна и да създадат обща славянска азбука", коментира пред "168 часа" историкът проф. Пламен Павлов. Прадедите на днешните руснаци били покръстени чак един век по-късно. Според някои сведения първите опити за християнизация на Киевска Рус са от времето на византийския патриарх Фотий, който е бил духовен наставник на Константин Кирил Философ, но не успяват докрай.
Византийските летописи свидетелстват, че русите приемат монотеистичната религия от Византия по-късно.
Процесът по покръстването е продължил дълго време и в него са участвали наши сънародници. Има данни, че жената на княз
Игор I – великата княгиня Олга, е първата аристократка, приела светото кръщение, а нейният наставник е българският духовник презвитер Григорий. Според историческите извори той я е придружавал при нейното посещение в Константинопол през 955 г.
За пореден път Москва се опитва да пренебрегва факта, че кирилицата като пряк наследник на глаголицата е
съставена според звуците в старобългарския език. Именно той се е говорел в родния град на Кирил и Методий Солун. Местното наречие и това от Преславската книжовна школа са залегнали в преведените от гръцки богослужебни книги, пренесени по-късно и в Русия.
"Свети Кирил, по прозвище Философ (827-869), и неговият брат Методий Моравски – родени в гръцкия град Солун, реформатори на славянската азбука, създатели на църковнославянския език, първи разпространители на грамотността и просветата в Русия", пише в представянето на изложбата. Според историците това е грубо погазване на фактите.
“Киевска Рус се появява през 882 г.,
когато Олег от Новгород превзема Киев и оформя структурата на държавата. Така че няма как Кирил и Методий да отидат в несъществуваща страна и да създадат обща славянска азбука", коментира пред "168 часа" историкът проф. Пламен Павлов. Прадедите на днешните руснаци били покръстени чак един век по-късно. Според някои сведения първите опити за християнизация на Киевска Рус са от времето на византийския патриарх Фотий, който е бил духовен наставник на Константин Кирил Философ, но не успяват докрай.
Византийските летописи свидетелстват, че русите приемат монотеистичната религия от Византия по-късно.
Процесът по покръстването е продължил дълго време и в него са участвали наши сънародници. Има данни, че жената на княз
Игор I – великата княгиня Олга, е първата аристократка, приела светото кръщение, а нейният наставник е българският духовник презвитер Григорий. Според историческите извори той я е придружавал при нейното посещение в Константинопол през 955 г.
През 988 г. е сключен брак между руския княз Владимир и Ана – сестрата на византийския император Василий Втори Българоубиец. С венчавката се слага началото на християнизацията на Киевска Рус.
"Очевидно е имало съперничество при покръстването – разказва проф. Павлов. – Имало опити и от страна на Западна Европа (тогава те не са се наричали католици) да привлече под свое влияние Рус. Хазарите пък са предлагали на княза да приеме юдаизма, а волжките българи – исляма. На него мюсюлманството му харесало заради свободата да има много жени, но никак не одобрил забраната за пиене на алкохол.
Затова отказал."
В изгубения средновековен Йоакимовски летопис има други свидетелства - че покръстителят княз Владимир приема християнството от българите.
"Владимир потегли на поход срещу българите и като ги победи, сключи мир и се покръсти заедно със синовете си, а и цялата Руска земя покръсти.
А пък българският цар Симеон му изпрати много учени
духовници и книги – пише в летописа. - И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит.
Те много се зарадваха и му изпратиха за митрополит Михаил, много учен и богобоязлив мъж, който беше българин, а с него четирима епископи и много свещеници, дякони и псалтове от славяните. А пък митрополитът по съвета на Владимир постави епископи в градовете Ростов, Новгород, Владимир и Белгород. Те, като ходеха по тези земи, поучаваха велможите и воините на Владимир, просвещаваха народа и кръщаваха навсякъде със стотици и хиляди…”
Според проф. Павлов в летописа има объркване със стари текстове и през 988 г. няма как да става дума за Симеон Велики, а за цар Роман, когото наричали Роман Симеон по името на дядо му. За това свидетелства византийският хронист Йоан Скилица.
В Йоакимовия летопис има и други податки за връзки между Русия и България.
Синовете на княз Владимир са първите национални светци
на новопокръстената държава. Единият от тях се казва Борис Давид. Според някои историци е кръстен на цар Борис I, както и на внука му - братът на цар Роман Борис II. Второто име съвпада с това на най-големия от Комитопулите. Другият син на княза се казва Глеб Роман. А майка им според летописа е една "боулгариня". "Двамата братя се честват на 2 май – Денят на успението на светия цар Борис-Михаил, което също е симптоматично за българското духовно влияние в Киевска Рус”, смята проф. Павлов.
Християнизацията й се случва на фона на исторически събития, които засягат и България. "987 г. е доста тежка за византийския император Василий II Българоубиец – разказва проф. Анна-Мария Тотоманова от СУ "Св. Климент Охридски". - Войските му са разбити от цар Самуил при Траянови врата. Малко след това един от войводите му – Варда, вдига бунт
и се опитва да седне на престола.
В този момент императорът се обръща за помощ към руския княз Владимир, което се е случвало и преди при българския цар Петър, когато разоряват Преслав. Владимир помага на Василий, но в замяна иска за жена сестра му - княгиня Ана." Така бунтът е потушен с помощта на Киевска Рус, но част от сделката е езическата страна да приеме християнството.
Съществува легенда, че Ана също се е включила в дипломатическия натиск – заявила, че не може да се омъжи за човек, който не изповядва същата вяра. Така или иначе, "официален вносител" на християнството в Киев става Константинопол, но част от мисионерите са били българи, каквито е имало на високи позиции и в самата Византия.
Първият митрополит на столицата Киев – Михаил, е българин
Първият киевски митрополит Михаил е българин по народност.и дори роднина на цар Роман.
В процеса на християнизация на Рус се използват българските богослужебни книги. Според проф. Павлов те са били конфискувани 15 години преди събитията по покръстването, когато Византия е превзела Велики Преслав и томовете от царската библиотека са били занесени в Константинопол. А после са били изпратени на княз Владимир да разпространява христовата вяра. Става дума за двата Симеонови сборника, "Златоструй" и други паметници на старобългарската литература.
Новопокръстената Рус възприема лесно старобългарските букви.
Местните духовници бързо овладяват кирилицата и започват да творят.
Причината е, че той е бил единственият славянски език, който е имал писмена форма. Бил е много близък и разбираем за обикновените руси за разлика от гръцкия. А за да се наложи християнството, е било необходимо свещениците да могат да четат божието слово и богомолците да знаят за какво се говори в проповедта и молитвите. И така до реформата на Ломоносов и Петър Първи.
В процеса на християнизация на Рус се използват българските богослужебни книги. Според проф. Павлов те са били конфискувани 15 години преди събитията по покръстването, когато Византия е превзела Велики Преслав и томовете от царската библиотека са били занесени в Константинопол. А после са били изпратени на княз Владимир да разпространява христовата вяра. Става дума за двата Симеонови сборника, "Златоструй" и други паметници на старобългарската литература.
Новопокръстената Рус възприема лесно старобългарските букви.
Местните духовници бързо овладяват кирилицата и започват да творят.
Причината е, че той е бил единственият славянски език, който е имал писмена форма. Бил е много близък и разбираем за обикновените руси за разлика от гръцкия. А за да се наложи християнството, е било необходимо свещениците да могат да четат божието слово и богомолците да знаят за какво се говори в проповедта и молитвите. И така до реформата на Ломоносов и Петър Първи.
СИКОРА: “ЩЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО ЩЕ НИ РАЗБЕРАТ… ВЯРВАМ В МЛАДА БЪЛГАРИЯ”
За живота на украинците в България се знае малко. Колко души е наброявала нашата диапора тук след революцията през 1917 г. – 2 или 20 хил. души? Какви организации са имали нашите съотечественици тук? Знаем за “Громада” и Украинско културно обединение (УКО). Но сигурно е имало и други, и не само в София. Как те са съществували съвместно с руските емигрантски дружества и местната власт? Твърди се, че е имало конфликти. След 9 септември 1944 г. всички организации на емигрантите, включително и украински, са били разтурени, а някои от техните лидери са изпратени в СССР, четем в броя на “Украйна прес” от 1998 г.
Сега група изследователи от Украйна и България обработва архива на Михайло Парашчук (1878-1963) – известен украински скулптор, живял в София от 1922 г. до смъртта си. Вероятно през ноември, когато се навършват 120 г. от рождението на твореца, ще излезе каталог, чието условно название е “Михайло Парашчук и украинската емиграция в България”. Запознати твърдят, че въз основа на този богат архив ще бъде написана историята на украинската диаспора тук. Но докато тя се пише, ви предлагаме някои документи от един друг архив – на известния български историк, славист и украинист проф. Иван Шишманов (1862-1928), който се съхранява в БАН. Иван Шишманов е бил женен за украинката Лидия Драгоманова (1865-1937) – дъщеря на известния украински учен и общественик Михайло Драгоманов (1841-1895), преподавал в Софийския университет.
https://ukrpressbg.com/category
За живота на украинците в България се знае малко. Колко души е наброявала нашата диапора тук след революцията през 1917 г. – 2 или 20 хил. души? Какви организации са имали нашите съотечественици тук? Знаем за “Громада” и Украинско културно обединение (УКО). Но сигурно е имало и други, и не само в София. Как те са съществували съвместно с руските емигрантски дружества и местната власт? Твърди се, че е имало конфликти. След 9 септември 1944 г. всички организации на емигрантите, включително и украински, са били разтурени, а някои от техните лидери са изпратени в СССР, четем в броя на “Украйна прес” от 1998 г.
Сега група изследователи от Украйна и България обработва архива на Михайло Парашчук (1878-1963) – известен украински скулптор, живял в София от 1922 г. до смъртта си. Вероятно през ноември, когато се навършват 120 г. от рождението на твореца, ще излезе каталог, чието условно название е “Михайло Парашчук и украинската емиграция в България”. Запознати твърдят, че въз основа на този богат архив ще бъде написана историята на украинската диаспора тук. Но докато тя се пише, ви предлагаме някои документи от един друг архив – на известния български историк, славист и украинист проф. Иван Шишманов (1862-1928), който се съхранява в БАН. Иван Шишманов е бил женен за украинката Лидия Драгоманова (1865-1937) – дъщеря на известния украински учен и общественик Михайло Драгоманов (1841-1895), преподавал в Софийския университет.
Посолство УНР в България (1918-1920). Седат (отляво-надясно): военен аташе генерал Борис Бобровский, министър на външните работи на УНР и едновременно посланик в България Олександър Шулгин и съветник Федир Шулга; (стоят) дипломат Юрий Драган, дипломат Юлиан Налисник, дипломат Іоаникий Додул, стенографистка Мария Пчелинска, секретар Васил Драгомирецкий, дипломат Дмитро Шелудко та Петро Сикора
След Бресткия мирен договор, сключен на 3 март 1918 г., Украйна е призната от няколко страни, включително и от България. На 18 август същата година Олександър Шулгин – министър на външните работи на Украинската Народна Република (УНР), връчва в София акредитивните си писма. Смята се, че той е първият ни посланик в България.
Българския посланик в Киев е проф. Иван Шишманов. От някои архивни материали научаваме, че като посланик за украинската столица е трябвало да замине неговият син – Димитър. Но той не е пожелал. От писмото на Шишманов-младши до проф. Златанов научаваме, че Димитър мотивира своя отказ с чуждата за него канцеларска работа и дипломацията като начин на живот (между другото, през Втората световна война той е министър на външните работи на България, през 1946 г. е осъден от тъй наречения народен съд и е екзекутиран. Реабилитарен е миналата година).
Итака, за български посланик в Украйна е назначен Шишманов-старши. Според някои сведения, той пребивава в Киев само половин година, защото започва гражданската война.
Димитър Шишманов е трети (отляво-надясно, на заден план) на тази снимка с цар Борис III
“Украйна прес” не можа да разбере, къде се е намирало украинското посолство в София, кой е работил в него и каква е съдбата на тези хора? От архива на Иван Шишманов изплува само едно име – Петро Сикора. По всяка вероятност, той е бил сътрудник в нашето посолство.
На 11 март 1920 г. Петро Сикора пише на Димитър Шишманов:”…може би скоро ще замина. Отзовават ме… в министерството завинаги. Засега искам да напусна службата зад граница. Ще замина за Виена, там ще се поогледам, ще се видя с някои хора и после ще замина за Могилев (в Украйна – б.”У-прес”), където се намира нашето правителство, или за няколко месеца ще замина за Германия… Не ни разбират тук, не казвам за вас… и още няколко души, а изобщо. Тъжно е, но вярвам, че ще дойде време, когато ще бъдем разбрани… Вярвам в млада България, именно с нея ще имаме работа в бъдеще.”
За това, че Украйна не е разбирана, става дума в още едно писмо до Димитър Шишманов, писано от неизвестен автор няколко месеца преди констатациите на пан Сикора. По това време под натиска на болшевишката армия войската на УНР отстъпва на запад към Полша, в Харкив е обявена украинска съветска република с промосковско правителство и официална София иска да прекрати дипломатическите си отношения с УНР.
Проф. Иван Шишманов – баща на Димитър и зет на проф. Михайло Драгоманов
14 октомври 1919 г. “Многоуважаемия Дмитро Иванович! Вече няколко дни се каня да ви напиша писмо, но все не става. Сега преживяваме може би един от най-неприятните моменти в България. Вашите братя-славяни ни гонят като кучета. Вие сигурно сте чели, че Украйна като държава не съществува и че в Цариград е арестувано нашето посолство, че и българското правителство не възприема нашето посолство и ни лишава от всички права, които произтичат от характера на нашата служба.
Сега – направо в затвора, което, откровено казано, може да ни се случи, ако не напуснем България. Това е работа на русофилските кръгове, които мечтаят чичо Деникин да им помогне. Шегата настрани, но не мога да разбера. Нима не можеше всичко да се направи по-деликатно… О.Я.Шулгин възлага на вас големи надежди. Той смята, че във ваше лице имаме поне един приятел в България… Ще останем в София още две-три седмици”.
София посочи вратата на украинските дипломати. Неизвестният автор пише, че българите не разбират проблемите на украинците. За същото пише и Д.Т.Страшимиров в “Украинско-български преглед” (15 декември 1919 г.): “Правото на украинците да си съградят своя държава се оспорва днес, естествено, от русите – на първи ред. Нашите освободители са загрижени, не ще съмнение, да опазят непокътнати старите граници на територията и на властта си. Но също, види се, немалко и български политици и граждани са готови да държат руска страна, като правят студено лице на Украйна. Нашите, впрочем, – това не бива да се премълчава, са замечтали повече или по-малко за собствената кожа, а това е в свръзка с тежките обстоятелства, които днес преживява българското отечество. Те искат да видят във възкръсналата цялост на великото северно царство добра надежда за спасение пак и на България”.
С помощта на “Украинско-български преглед” нашето посолство се стреми да пробие стената на недоверие към украинците, доминирало в тукашното обществено мнение. Но няма преки доказателства, че вестникът е орган на посолството ни. Все пак времето, в което той излиза – октомври 1919 – юни 1920 гг., и проукраинската му насоченост говорят, че нашите дипломати са причастни към неговото издаване. А и в едно писмо на Петро Сикора се говори за него: “Нашата “рожба”, въпреки че е болнава и рахитична, също е носила нещо ново и свежо. Много трудно става да го издаваме два пъти месечно. Не успяхме да намерим сътрудници сред българите, а със собствени сили е много трудно, още повече че нямаме необходимите материали и източници. Все пак заинтересувахме… лека-полека ще пробиваме стената на недоверие, равнодушие, невежество, понякога враждебност и неразбиране, с която се огради от нашето дело бай Ганьо”.
Преди седем години – на 24 август 1991 г., Украйна направи поредния опит да стане суверенна. Най-напред я признават Канада и Полша, няколко дни по-късно – и България. На 13 декември същата година двете страни установяват дипломатически отношения. На 18 май 1993 г. посланикът ни Олександър Воробьов връчва на президента Желю Желев акредитивните си писма. През ноември 1997 г. той заяви пред “Украйна прес”: “Когато дойдох тук преди четири години, най-напред се сприятелихме с масмедиите, за да покажем, че Украйна е държава със своя история, култура, език и традиции. Мисля, че постигнахме известни резултати . Сега тук знаят за Украйна повече”. Пан Олександър е прав. Както е вярно и това, че украинското присъствие в България – политическо, икономическо, културно, информационно, значително отстъпва, да речем, на руското. Може би защото пропагандата се прави не просто с пари, а с много пари.
София, “Украйна прес”, 1998 г.
Нашата справка:
Вестникът “Украйна прес” излиза от 1994 г. до 2001 г. От 1998 г. той излиза и в Интернет с “Украински вести”, а от март 2001 г. – само в Интернет като електронно издание.
От момента, когато е публикуван този материал (1998 г.) досега (2024 г.), редица украински и български изследователи проучвали темата за двустранните отношения – България-Украйна. Антонина Якимова, например, издаде монография за софийския период от живота на Михайло Драгоманов, а Ирина Матяш, Анна Тертична и Инна Манасиева – фундаментален труд “Украинско-български отношения: официална и културна дипломация (1918-1944)“. Излезе и сборник на архивни документи, подготвен от Емине Хакова – сега бивш служител в Държавния български архив, и Виталий Москаленко – дипломат, бивш посланик на Украйна в България.
През 1918-1920 гг. посолството на УНР се намира в София на ул.”Хан Крум”, №11 (сега там е картинна галерия, снимката най-горе). Върху сградата е установена паметна плоча.
Петро Сикора е първи секретар в посолството на УНР в България (на снимката – горен ред, последен вдясно).
Вестникът “Украинско-български преглед” наистина е издание на посолството на УНР в България.
След Бресткия мирен договор, сключен на 3 март 1918 г., Украйна е призната от няколко страни, включително и от България. На 18 август същата година Олександър Шулгин – министър на външните работи на Украинската Народна Република (УНР), връчва в София акредитивните си писма. Смята се, че той е първият ни посланик в България.
Българския посланик в Киев е проф. Иван Шишманов. От някои архивни материали научаваме, че като посланик за украинската столица е трябвало да замине неговият син – Димитър. Но той не е пожелал. От писмото на Шишманов-младши до проф. Златанов научаваме, че Димитър мотивира своя отказ с чуждата за него канцеларска работа и дипломацията като начин на живот (между другото, през Втората световна война той е министър на външните работи на България, през 1946 г. е осъден от тъй наречения народен съд и е екзекутиран. Реабилитарен е миналата година).
Итака, за български посланик в Украйна е назначен Шишманов-старши. Според някои сведения, той пребивава в Киев само половин година, защото започва гражданската война.
Димитър Шишманов е трети (отляво-надясно, на заден план) на тази снимка с цар Борис III“Украйна прес” не можа да разбере, къде се е намирало украинското посолство в София, кой е работил в него и каква е съдбата на тези хора? От архива на Иван Шишманов изплува само едно име – Петро Сикора. По всяка вероятност, той е бил сътрудник в нашето посолство.
На 11 март 1920 г. Петро Сикора пише на Димитър Шишманов:”…може би скоро ще замина. Отзовават ме… в министерството завинаги. Засега искам да напусна службата зад граница. Ще замина за Виена, там ще се поогледам, ще се видя с някои хора и после ще замина за Могилев (в Украйна – б.”У-прес”), където се намира нашето правителство, или за няколко месеца ще замина за Германия… Не ни разбират тук, не казвам за вас… и още няколко души, а изобщо. Тъжно е, но вярвам, че ще дойде време, когато ще бъдем разбрани… Вярвам в млада България, именно с нея ще имаме работа в бъдеще.”
За това, че Украйна не е разбирана, става дума в още едно писмо до Димитър Шишманов, писано от неизвестен автор няколко месеца преди констатациите на пан Сикора. По това време под натиска на болшевишката армия войската на УНР отстъпва на запад към Полша, в Харкив е обявена украинска съветска република с промосковско правителство и официална София иска да прекрати дипломатическите си отношения с УНР.
Проф. Иван Шишманов – баща на Димитър и зет на проф. Михайло Драгоманов14 октомври 1919 г. “Многоуважаемия Дмитро Иванович! Вече няколко дни се каня да ви напиша писмо, но все не става. Сега преживяваме може би един от най-неприятните моменти в България. Вашите братя-славяни ни гонят като кучета. Вие сигурно сте чели, че Украйна като държава не съществува и че в Цариград е арестувано нашето посолство, че и българското правителство не възприема нашето посолство и ни лишава от всички права, които произтичат от характера на нашата служба.
Сега – направо в затвора, което, откровено казано, може да ни се случи, ако не напуснем България. Това е работа на русофилските кръгове, които мечтаят чичо Деникин да им помогне. Шегата настрани, но не мога да разбера. Нима не можеше всичко да се направи по-деликатно… О.Я.Шулгин възлага на вас големи надежди. Той смята, че във ваше лице имаме поне един приятел в България… Ще останем в София още две-три седмици”.
София посочи вратата на украинските дипломати. Неизвестният автор пише, че българите не разбират проблемите на украинците. За същото пише и Д.Т.Страшимиров в “Украинско-български преглед” (15 декември 1919 г.): “Правото на украинците да си съградят своя държава се оспорва днес, естествено, от русите – на първи ред. Нашите освободители са загрижени, не ще съмнение, да опазят непокътнати старите граници на територията и на властта си. Но също, види се, немалко и български политици и граждани са готови да държат руска страна, като правят студено лице на Украйна. Нашите, впрочем, – това не бива да се премълчава, са замечтали повече или по-малко за собствената кожа, а това е в свръзка с тежките обстоятелства, които днес преживява българското отечество. Те искат да видят във възкръсналата цялост на великото северно царство добра надежда за спасение пак и на България”.
С помощта на “Украинско-български преглед” нашето посолство се стреми да пробие стената на недоверие към украинците, доминирало в тукашното обществено мнение. Но няма преки доказателства, че вестникът е орган на посолството ни. Все пак времето, в което той излиза – октомври 1919 – юни 1920 гг., и проукраинската му насоченост говорят, че нашите дипломати са причастни към неговото издаване. А и в едно писмо на Петро Сикора се говори за него: “Нашата “рожба”, въпреки че е болнава и рахитична, също е носила нещо ново и свежо. Много трудно става да го издаваме два пъти месечно. Не успяхме да намерим сътрудници сред българите, а със собствени сили е много трудно, още повече че нямаме необходимите материали и източници. Все пак заинтересувахме… лека-полека ще пробиваме стената на недоверие, равнодушие, невежество, понякога враждебност и неразбиране, с която се огради от нашето дело бай Ганьо”.
Преди седем години – на 24 август 1991 г., Украйна направи поредния опит да стане суверенна. Най-напред я признават Канада и Полша, няколко дни по-късно – и България. На 13 декември същата година двете страни установяват дипломатически отношения. На 18 май 1993 г. посланикът ни Олександър Воробьов връчва на президента Желю Желев акредитивните си писма. През ноември 1997 г. той заяви пред “Украйна прес”: “Когато дойдох тук преди четири години, най-напред се сприятелихме с масмедиите, за да покажем, че Украйна е държава със своя история, култура, език и традиции. Мисля, че постигнахме известни резултати . Сега тук знаят за Украйна повече”. Пан Олександър е прав. Както е вярно и това, че украинското присъствие в България – политическо, икономическо, културно, информационно, значително отстъпва, да речем, на руското. Може би защото пропагандата се прави не просто с пари, а с много пари.
София, “Украйна прес”, 1998 г.
Нашата справка:
Вестникът “Украйна прес” излиза от 1994 г. до 2001 г. От 1998 г. той излиза и в Интернет с “Украински вести”, а от март 2001 г. – само в Интернет като електронно издание.
От момента, когато е публикуван този материал (1998 г.) досега (2024 г.), редица украински и български изследователи проучвали темата за двустранните отношения – България-Украйна. Антонина Якимова, например, издаде монография за софийския период от живота на Михайло Драгоманов, а Ирина Матяш, Анна Тертична и Инна Манасиева – фундаментален труд “Украинско-български отношения: официална и културна дипломация (1918-1944)“. Излезе и сборник на архивни документи, подготвен от Емине Хакова – сега бивш служител в Държавния български архив, и Виталий Москаленко – дипломат, бивш посланик на Украйна в България.
През 1918-1920 гг. посолството на УНР се намира в София на ул.”Хан Крум”, №11 (сега там е картинна галерия, снимката най-горе). Върху сградата е установена паметна плоча.
Петро Сикора е първи секретар в посолството на УНР в България (на снимката – горен ред, последен вдясно).
Вестникът “Украинско-български преглед” наистина е издание на посолството на УНР в България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар