неделя, 7 май 2017 г.

Знакът "Три кръга" от Ситово



Знакът се намира в десния край на добре изсечен и оформен правоъгълен камък, поставен като праг на Кумановата къща, в село Ситово, община Родопи. Представлява изсечени в камъка три дупки (в негатив) съвсем близо една до друга, под формата на триъгълник, чийто връх сочи основата на къщата, а основата на знака – двора й. Този знак, може да бъде разглеждан от много аспекти, но тук ще се спра на двата основни – историческият и смисловият му аспект. Когато разгледаме историческият му аспект, разбираме, че този знак не е никак случаен и не е случайно хрумване на обитателите на мястото, не е резултат от нечие безделие. Идеята за него отлежаваше във времето и трупаше познание, за да се дойде до момента, когато за него може да се каже нещо съществено. Първите аналози за него дойдоха съвсем неочаквано. Те се появиха върху артефакти от началото на каменно-медната епоха (5000 г пр. Хр.) от праисторическото селище «Манастиря» при село Костиево, Пловдивско. Там трите дупки са направени върху устието на съд на каменно медната епоха, като разстоянието между тях е малко по-голямо от тези при Ситово, т.е. дупките са малко по-раздалечени. Върхът на така образувания триъгълник сочи вътрешността на съда, а основата му – периферията на устието. Следващата сходна наличност на този знак откриваме при «орнаментиката» на съд от началото на каменно-медната епоха от врачанското село Градешница, известно на обществеността със значимите находки в областта на древното ни минало. Там знакът представлява вече три кръга с точка в средата, разположени под формата на триъгълник, в двата варианта – с върха надолу и нагоре (слизане и качване на енергията, разрушение и изграждане) и е включен в космогонична сцена с меандрично-спираловидни мотиви, изобразяващи свещения съюз на Небе и Земя. Следващото точно съответствие на знака от Ситово откриваме върху глинена плочка от град Шурупак в Шумер (2600 г. пр. хр.) или това е началната фаза на раннобронзовата епоха. Тук той е част от шумерското (су меру) писмо и вече по-издълбоко може да се търси и интерпретира неговият смисъл. Шурупак е сочен в шумерските легенди за мястото на Потопа унищожил човечеството и за дом на Зиусудра, който според Анонимния римски хронограф (354 г.) и редица изследователи не е нищо повече от древнобългарският легендарен персонаж Зиези ("Ziezi ex quo Vulgares") 

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B8%D0%B5%D0%B7%D0%B8 

Името, обаче се среща още из древността на Балканите и е засвидетелствувано в труда на М. Славова ( Thracian Names Written Through Greek and Latin Letters: a Philological Approach, стр. 10, 12 ). Под формата Zieisi(s) и в скален надпис от скалните манастири край Мурфатлар (днес в Румъния) 

http://www.protobulgarians.com/Statii%20za...20-%20ZIEZI.htm 

Трябва да отбележим, че около 3000 г. пр. хр. Знакът от Ситово започва да получава ново развитие и модификации. Това става в Шумер, където той започва да се изобразява с полукръгове, които имат типичната форма на отворите на ситовските и родопски фурни за хляб или на слънчевия диск при изгрева и залеза на слънцето. Този знак често се изобразява и заедно със знака за женски полов орган. Това едва ли е случайно, след като фонетичния му изговор в Шумер е КУР. Учените веднага ще ви кажат, че няма нищо общо тази дума със запазилата се днес в езика ни дума със същото звучене КУР, с която назоваваме мъжкият полов орган, но това въобще не е така. Връзката е пряка и тя датира от ония древни времена, в които на Сумер/Шумер, трябва да се търси древнобългарският произход. Какво е било нейното значение в Шумер в 3000 г. пр. хр.? Означавал е този знакь “Великата планина” или “Голямата земя” и в клинописа е бил пиктограма на Планината. А храма на бог Ен-лил в Нипур се е казвал Екур (Е. КУР), т.е. “планинска къща” или “дом/храм високо в планината”. Ясно е, че смислите на знака като “голям, велик, висок” е съвсем нормално във времето да имат и своето фалическо значение, каквото има и днешната българска дума “Кур”. Припокритието на значението на знака в Шумер с местоположението на знака в Ситово на над 1300 метра надморска височина и това, че е в основата на прага на къщата на Куманови е повече от явно и няма нужда от тълкуване. Единственото, което може да се каже е, че имаме още един път потвърждение на тезата, че днешното местоположение на селото върху скалист скат, свидетелства, че то е построено върху старо скално светилище. Напълно е възможно е на местото, където е сега Кумановата къща, разположена върху скала с лека денивелация към центъра на селото да е имало стар храм, от който е останал правоъгълния каменен блок със знака и остатък от каменен жертвеник, сходен на този открит от Сарандалиев на връх Перелик. Второто важно значение на знака Кур в Шумер е "подземният свят", или светът под земята, домът на мъртвите. Като такъв, Кур е празното пространство между първичното море (Abzu) и земята (Ma). Почти идентичен е с "Ки-Гал", "Голямата земя", която е подземния свят ( владетелка на подземния свят е Ереш-ки-гал (Ereshkigal) "Богинята на Голямата земя"). В по-късния вавилонски мит Kур е вероятно Ануннаки, брат на Ереш-ки-гал (Ereshkigal), Енки и Енлил. В «Енума Eлиш» в акадските таблици от първото хилядолетие пр. Хр., Kур е част от свитата на Тиамат, и е представен като змиеподобен дракон. В шумерската митология, въобще, Кур се счита за първия дракон изобщо, и обикновено го свързват с планините Загрос (Zagros) 

(http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%...80%D0%BE%D1%81) на изток от Шумер. 

Това считане, едва ли е случайно. В древнобалканският мит за Загрей (чието име е доста сходно със Загрос) 

(http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B5%D0%B9) 

Зевс приема облика на змия и се съвкуплява с Персефона (Нефтида, Ерешкигал) и от техният брак се ражда Загрей (Първият Дионис), възприеман като бог на Слънцето. Защо отбелязваме всичко това? Защото “в Ситово е записано вярването (Родопи, с. 30), че "в селата няма отровни змии, тъй като змиите стопанки (добрите змии) пазят селото от лошите". Наричат се чувачки, смята се, че са закрилници на къщата, семейството и имота и че живеят в двора, под прага или в камъните на зида (Пловдивски край, с. 303).” (http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/gramada.htm ) Знакът от Ситово, идентичен с шумерския Кур е изсечен именно върху прага на къщата, (под който обитава чувачката), вдясно от портата и е определено с източна ориентация, което идва да подскаже, че бракът на Зевс с Персефона е за да се роди Загрей, т.е. излизането на Слънцето от Кур/Дуат (подземният свят), издигането над хоризонта и началото на новия Ден. Не е случаен факта, че тази дума по един много прост и елегантен начин се е запазила и до ден днешен в българският език – да загрея, т.е. да затопля, да сложа началото на нов живот и нов ден. Има три версии на мита за убийството на дракона Кур. Първият е свързан с Енки (Посейдон), герой на втория е Нинурта (Мардук), третият е Инана (Ищар). В първите две версии на мита, Кур е представен като голямата змия, която живее на дъното на подземният свят, там, където той влиза в контакт с първичните води. Ние ще се спрем за кратко на мита за убийството на Кур от Нинурта, тъй като той пряко засяга нашите разглеждания. При него, с унищожаването на Кур от Нинурта, сериозно бедствие обхваща земята. Първичните води, които Kур е държал под контрол, се издигат към повърхността и като резултат от техния напор, прясната вода не може да достигне до нивите и градините. Водите на Тигър не се покачват, реката не носи добра вода. Тогава Нинурта натрупва купчина от камъни над мъртвия Кур и я скупчва като огромна стена в предната част на земята. Тези камъни задържат "могъщите води" и като резултат водите от по-ниските региони вече не се издигат към повърхността на земята. А водите, които вече са наводнили земята, Нинурта ги събира и ги отвежда в Тигър, който сега напоява полетата с неговото преливане. Тук за първи път срещаме добре записана причината, акта на създаване и създателя на Грамадата (купчина от камъни с култово значение в България). В основата и стои мъртвият Кур – подземният свят, а нейното предназначение е да овладее и спре потопа, т.е. вредителното последствие от неговото убийство. С тази си защитна функция Грамадата остава да съществува хилядолетия в бита на българската селска община, като с времето тя се променя и създаването на черквички-грамади по границите на селската мера, пътищата и кръстопътищата се прави дори срещу защитата на селището от болести. Фактът, че в основата на Грамадата стои убитата змия или дракон Кур, превръща обитателя на Грамадата, посредник между света на живите и света на мъртвите, между селската община и отвъдното, където са прадедите в "получовек-полузмия” или човек-змия, а Грамадата се нарича винаги “змейова” или “змияна”. Това са неоспорими факти от българската митопоетична традиция и първоизточника им е актът на убийството на Кур от Нинурта и спирането на настъпилия след това потоп чрез създаването на Грамада. Връзката между Грамадата, Планината и Змията е предадено знание от Българите на народите обитаващи Азиатският континет. Там, текст описващ планината Меру я представя като “Възнесена Грамада на Славата, Почитано Убежище на Боговете и небесните псалмопевци, недостижимо за грешните хора, тъй като то е пазено от змиите”. (виж. Елена Блаватска “Космогенезис”, стр.180-181) Това, което трябва да отбележим, е, че при създаването на Грамадата, Нинурта проклина онези камъни, които са му били врагове в битката с Кур и благославя онези, които са му били съюзници. Може би на това се дължи и обичая, когато се прави грамада като "специфично погребение на починал от неестествена смърт или на жив човек, но извършил престъпление, което засяга интересите на всички членове на селската община.”, тя да се прави с проклятие. Създаването на Грамадата за първи път в човешката история слага едно ново начало, началото на бронзовата епоха, в която мъртвите започват да бъдат погребвани в могили или големи пирамиди от пръст, наричани от нашия народ “кургани” (Според Джагфар Тарихи (“вълчи (балк, кур) цар (кан, ган)"). По сходен начин се е наричал и самият Шумер – “Кур-гал” – ‘Голямата или велика земя или “Великата планина”, на каквото точно символ са били и пирамидите от пръст в равнините и степите. Те са засипвали с пръстта си почти до късната античност ( 4 - 6 в. сл. Хр.) каменните гробни грамади. Тук ще обърнем внимание и на следващата голяма еволюция на знака “три кръга” (Кур) от село Ситово, Родопа планина. Тази еволюция я виждаме, вече в писмеността, която преминава от символа на знака към буквата. 

                                                                       


Трите точки много бързо се превръщат в геометрично в триъгълник и в числова стойност (числото 3), а в финикийската и протосемитската писмени системи в буквата “Далеть” със значение на “портал”; “врата”. Значеnие, което напълно се припокрива с пространственото им разположение – на входа на прага, вляво от вратата. Тази врата, може да бъде врата на дом, врата на храм, на гробница, врата на подземнияt свят и небесната порта, през която се възлиза от земята към Небето. Тя може дори да бъде възприемана като портал за пътуване във времепространството. Следващата писмена система, в която срещаме знака от Ситово е глаголицата. В тази наша свещена азбука, знакът геометрически е представен, така, както го виждаме в Ситово (три кръга) или във вариант трите кръга свързани помежду си с линии. В хърватската глаголица, този знак е близък до изписване с шумерският знак ‘Кур”, но е представен чрез квадрати долепени един до друг и означава “Люди”, т.е. Хора. Знакът от света на неодушевените предмети е пренесен към света на одушевеното - човекът. А и какво по естествено от това, след като има праг, къща, в нея да живеят и хора, в смисъла тук обаче на не какви да е хора, а “високоиздигнати планинци”, какъвто е всъщност смисъла на думата “Българи”. Факт, който се потвърждава от това, че този знак се изобразява и върху шевиците “Бойче” (Световното, космично дърво) на нашите носии. Нашите разглеждания биха спрели дотук и бихме си останали с “подземното” и “земно” значение на знака, ако той не бе открит със своето значимо присъствие в майската космогония и календарни практики. Знакът “три кръга” от Ситово, го срещаме в състава на поне три знака от култовия плеяден календар на маите Цолкин (260 дни) и Хааб (слънчев, 365 дни). Това са знаците Муан (http://www.maya4you.com/images/pic/mayakalender/haab_15_monat_muan.jpg ) , Чуен (http://www.maya4you.com/images/pic/mayakalender/haab_9_monat_chen.jpg ) и Ииш (ix) http://www.mayanmajix.com/jaguar09.jpg 

                              


Разбира се, той влиза в състава и на редица майски глифове, но ние ще се ограничим в горните три знака, пряко свързани с нашето разглеждане. Първом ще разгледаме знака Ииш (ягуар), тъй като той е пряко свързан с пътуването на Слънцето в подземният свят. Както виждаме трите точки и тяхното разположение в състава на този знак е както разположението на трите точки от устието на керамичния съд от селищата могила “Манастиря” от село Костиево, Пловдивско. Съответствието на ягуара по нашите земи е лъвът. Като знак в календарната ситема на маите, той символизира нощният шаман ( или магьосник ) и Нощното слънце, което пътува в подземният свят (виж и египетските схващания за пътуванията на Слънцето - Ра в Амдуат), а също така петнистата му кожа – звездите от Млечният Път. Родното място на Първия Отец (Баща) е в устата на Ягуара и е било известно на маите “киче” като Шибалба/Хибалба ( Xibalba Be; Shi bal ba bay) -"Пътят към подземния свят ". Тази майска концепция на знака Ииш за ягуара като пазител на Слънцето при пътуването му в подземният свят, отново ни връща към момента, в който Зевс се превръща в змия, за да се съвкупли с Персефона, за да създадът Загрей (Първото Слънце), за да ни наведе на мисълта, че змиите-чувачки в Ситово, които пазят от лошите са нищо повече от едно по-съвременно битово схващане на древноегипетската картина на пътуване на Слънцето в “подземният свят” Амдуат, където именно тези змии-богини, (една от които е с името Бесит), бълват огън, за да осветят мрака в първия час на пребиваване в Амдуат и пазят ладията на Ра от неговите врагове, които също са влечуги. Съвкупляването на Зевс с Персефона не е нищо повече от свързване на земната божественост с небесната божественост, което е същността на енергията на знака Ииш. Тази енергия на ягуара (лъва) се нарича от маите Итц (Itz ) или “роса от небето”. Но именно в тази роса, рано сутринта на Гьоргьовден, ситовци са се търкаляли голи по поляните около черквичката-грамада “св. Георги” за здраве и плодовитост, а жените събират роса и с нея "хващат квас" за месене на хляба. Как нищо не се губи и загубеното българско тук, понякога можем да го намерим съхранено там, където не очакваме. Така знакът Ииш прибавя към картината на нашите разглеждания образът на човека (люди) като жрец, шаман, като общуваща с Небето божественост. Разбира се, тук имаме един жрец, служещ на Нощното Слънце (Тум Ра; Темну в Египет) и напълно формиран от силите на “подземният свят” в образа на ягуара/лъва, които са нищо повече от завоалиран символ на вътрешното пространство на Космоса. Следващият знак е от майската календарна система Хааб и това е знакът Муан, в чийто състав също влиза знакът “три кръга” от Ситово. Разположението на трите кръга в знака Муан е както разположението им върху прага на къщата на Куманови при Ситово. Муан това е «птицата на боговете» при маите. През деня тя е под формата на Орел и съпровожда Слънцето по неговият земен път, като при залеза му се превръща в Сова и съпровожда Слънцето през света на мрака. Какво ново и различно от знака Ииш, освен,че тук, вместо животно е налице птица. Ново, разбира се, винаги има. Най-малкото, защото скалният масив Бухльова дупка при Ситово със сигурност има връзка с това нощно пътуване на Слънцето чрез Бухала. Но това е най-малкото. Птицата на боговете Муан носи духовната сила, наречена Тонал (Вакан, Оренда), която както във вярванията на нашите деди е концентрирана в теменната област на главата на човека и в косата. Косата не дава възможност жизнената сила да напусне тялото и затова за индианците-воини, скалпа на противника е основната награда във войната, защото мъжеството и доблестта на противниковият воин, отчасти се съхранява в неговите коси. Затова скалпа на противника е необходим на воина, за да увеличи и укрепи своята жизнена сила, своя Тонал. Духовната (жизнена) сила, Тонал или Тона има отношение не само към микрокосмоса, но и към макрокосмоса, тъй като се предава и чрез лъчите на Слънцето. Едно разбиране, напълно аналогично с ведическото разбиране за Праната и (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0 ) и жизнената сила Чи/Ци при китайците, но и с единобожието съществувало в Египет при Ехнатон в Египет 

(http://www1.znam.bg/resources/1/1581703546.jpg ; http://spisanie.to/media/k2/galleries/2226/Ehnaton-1.jpg ) 


Божествената сила Тонал пропива във всичко и пронизва всичко в света – боговете, хората, животните, растенията, светилищата и дори ритуалните предмети, всичко, дори и звездите на небето, които маите наричат също Тонал, а Космоса като цяло –Нагуал. . Божественият Тонал се предава на човека и чрез небесните същества, намиращи се на различни нива в Мирозданието. Най-същностното от всичко е отношението на знака Муан към процеса на зачеване, развитието на плода и раждането на детето, в което роля играе висшата духовна сила Тонал. Неин източник е върховният Бог Ометекутли. В момента на зачатието на човека, самият Ометекутли слиза на най-ниското възможно ниво и изпраща жизнената сила Тонал в матката на жената. Тази енергия се натрупва в главата на ембриона и определя изначалният характер и съдба на човека. В този смисъл птицата Муан като символ на Божествената Сила връща душата на починалия за прераждане,като я въвежда отново в активно състояние, енергитизира я с желанието за ново земно битие, вследствие, на което тя придобива нова форма и образ в утробата на майката (подобна е и ролята на Светия Дух в християнството при непорочното зачатие). 

             
             
В старогръцката митология щъркелът е въплъщение на омагьосаната богиня Герана, която вечно търси своето дете. Според легендата, Герана се омъжила за пигмей и му родила син. Герана била обаче много красива и това предизвикало яростта на богинята Хера, която я превърнала в щъркел. Пигмеите отвлекли сина ѝ. Това станало причина Герана ежегодно да отлита на юг в търсене на своето бебе.

В египетската митология пък, едната от петте души на египтянина (Ба) често се изобразява като щърк. Завръщането на тази птица символизирало завръщането на душата – време, по което човек можело да бъде съживен. В норвежкия фолклор щъркелът представлявал символ на семейните ценности и взаимната отдаденост. В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор, те остават сами до края на живота си (което всъщност не е така).

В египетската митология пък, едната от петте души на египтянина (Ба) често се изобразява като щърк. Завръщането на тази птица символизирало завръщането на душата – време, по което човек можело да бъде съживен. В норвежкия фолклор щъркелът представлявал символ на семейните ценности и взаимната отдаденост. В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор, те остават сами до края на живота си (което всъщност не е така).  


Е, не е ли истина тогава, нашето вярване, че щъркелът носи бебетата? Това не е суеверие, защото Щъркът е символът по нашите ширини на Великата Божествена Сила (Вакан,. Оренда, Тонал), която подбужда и активира душата за въплъщение. Щъркел ли ни е донесъл? Да, да, да и да! (Тук повече по въпроса http://inews.bg/%D0%97%D0%B0%D1%89%D0%BE-%...a_i.289241.html ; http://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...born_child.png) 

                                       


Естествено при маите, ако детето се роди в периода от изгрева до залеза на Слънцето, неговата Божествена сила на земята се предава от Орела, ако се роди в периода от залеза до изгрева, Божествената му Сила на земята се предава от Совата или с една дума дневното и нощното раждане влияят и формират характера на човека. Виждаме колко много знание за самите нас може да ни даде раздиплянето тайните на само един единствен знак! Следващият знак от майската календарна система, който съдържа знакът три кръга е Чуен или Ах Чуен (ah chuen) и означава буквално “занаятчия” или “изкусен, умел, вещ майстор” и се онагледява чрез Маймуната, символ на божественото дете-мъдрец или детето вътре у нас. И докато знака Муен извежда детето във физическият свят, във един външен образ, енергията на знака Чуен го ражда вътре у нас. Свързването на земната божественост с небесната, което извършваше знака на ягуара Ииш, в знака Чуен добива конкретна изразност – творчеството като духовен път, в който сексуалната енергия се трансформира в творческа и създава изкуства и занаяти, които са в основата на една нова човешка култура. Тук е евристиката, тук е откривателството, тук са новите и оригинални идеи, които създават новите форми, образци и модели. Неслучайно маите са ги наричали представителите на този знак „ тъкачите на времето” Историята е изтъкана от време, точно както облекло е направен от тъкани нишки. А движението на Маймуната е която ги вплита и разплита. Тогава ние не можем да не си спомним онази крилата фраза на Васил Левски: “Времето е в нас и ние сме във Времето, то нас обгръща, ние него обръщаме”. Денят Чуен в майският култов календар Цолкин е ден за ръкополагане на жреци и шамани. В това отношение той има сходство със знака на ягуара Оош, но жреците и шамани, “ръкоположени” на деня Чуен са по-особен вид каста. Тяхната дейност е свързана със създаването на писмените знаци и графични символи. Те са както художници, така и писатели, така и пазители на свещените знания. Техен покровител е Богът Маймуна. Тук ще поемем дъх точно за един миг. Бог, чието свещено животно е маймуната (павианът) в Египет е бог Тот (Хермес), който освен с глава на ибис е изобразяван и с глава на павиан. Считан за бог на писмеността, който дал на хората йероглифите. (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D1%82 ). Съвсем ясно е, че знакът Чуен в майският календар Цолкин, отбелязва жреческата каста или по-скоро писмената школа, която този Бог е създал. Тогава на нас не ни остава нищо друго, освен да предположим, че вероятно на мястото, където днес е къщата на Куманови в Ситово, в древността е живял или обитавал жреца или последователя от писмената школа на Тот (Хермес) и този жрец или последовател е всъщност авторът на Ситовският надпис. Знакът “три кръга” е вероятно един от символите на тази школа, носещ идеята за трите дяла на всемирната мъдрост,- идея спомената в “Изумрудната скрижала” на самият Тот (Хермес). Другото, още по-смело допускане, което можем да направим въз основа на всичко казано дотук е, че самият Тот (Хермес) е авторът на Ситовският надпис и че чертите и резките му, са всъщност първите писмени знаци, които са написани от неговата ръка. Това допускане е възможно да го направим въз основа на всичко, което раздиплихме за знака “три кръга” дотук. Още, повече, че когато е изобразяван с глава на павиан, Тот е А’ан – богът на равновесието. А именно възстановяването на хармонията, равновесието и реда са закодирани в Ситовският надпис, според немският учен Валтер Папст. И ако допускането ни, че Ситовският надпис е дело на Тот (Хермес) е верно, то тогава светилището Щутгард ще е светилището на Тот (Хермес) в Родопите и твърдението на А. Личков в книгата “Камъни, богове, руни” за Щутград като светилище на Тот (Хермес) ще бъде верно. Не бихме подминали традиционното изображение на Тот (Хермес) като ибис, защото ибисът, всъщност е птица от семейство Щъркелови. Ибис 

                               


(http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B1%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B8 ) Тук връзката на знака Чуен със знака Муан е повече от пряка. Тази връзка показва, че Тот (Хермес) е Планетният Отговорник за слизането на висшата духовна сила на нашата планета. А тази сила, според древната ни традиция се е приемала от кана и се е предавала на народа. Чак сега става ясно защо “Отделно от народа, царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него своя произход.” В летописите на волжките българи той е наречен Кермес,(и още Бай Терек, Имен) и е почитан като алп на горите, който имал правото да съобщава на Тангра по всяко време какво става на земята и сред алповете. Не е случаен факта, че сина на Тарвил (Тервел) носи името на този алп и се е казвал също Кермес (виж. Джагфар Тарихи /Хон Китабъ). И макар, че в древните летописи и митове, той не е отбелязан като Планетен Отговорник за Орендата, а като вестител на Бога/боговете, тук уточняваме и конкретизираме каква е същността на това негово “вестителство”. Съвсем ясно е, че Ерми-Тот е свързан пряко с въплъщението на душата, създаването и раждането на детето и укрепването и увеличаването на неговата жизнена сила. Тази негова същностна функция, обаче, никъде не е посочена пряко, а е указана символно. Първият знак, че той е свързан с възпроизводството и въплъщението на душата е олицетворението му чрез фалоса. Това е и най-първичният символ на неговото планетно представяне. И именно той е изразен чрез неговото второ име Бай Терек, като по този начин той е олицетворен чрез Световното Дърво/Космичният стълп, което свързвайки Небе и Земя, всъщност обуславя неговата функция като Планетен Отговорник за Орендата. Вторият символен начин на неговото представяне е всъщност сърцевината на знака Чуен – Божественото дете. Той е негов абсолютен символ, тъй като той се ражда като едно преждевременно развито дете. Още с раждането си, до обяд, той създава изкуствата и занаятите, като от корубата на костенурката създава музикален инструмент – лирата ( претворявайки по този начин естеството на природната дадености) и изсвирва на нея химн посветен на баща си Зевс и майка си, плеядата Мая. Тук е и неговата връзка с Плеядите като техен представител. . До вечерта, Божественото дете открадва безсмъртните крави на брат си Аполон, с който слага началото на гъвкавия, но спекулативен ум и убеждава Аполон да ги размени за лирата, която той е създал, с което поставя началото на търговията. Видно е, че чрез знака Чуен в плеядния календар Цолкин, чрез бога Маймуна, маите визират, не кой да е друг бог, а именно Ерми-Тот. Как, обаче този бог се е озовал при маите, учените трябва да си отговорят сами. Третият знак, който свързва Ерми-Тот с раждането на деца е въставането му срещу проклятието на Ра, наложено на Нут – да не може да роди децата си в никой ден на годината. Тя се обръща към Тот с молба да й помогне и тогава той предизвиква Кеншу – богът на Луната да играят шах. Побеждава го и вземайки от “светлината му” и от нея направил пет допълнителни дни преди започването и завършването на годината, в които се раждат пет нови богове. Така Тот поставя началото на една цяла нова теогония, една нова генерация от богове и всъщност извършва корекция в календара добавяйки към него пет нови, но специални дни, отредени за раждането на богове. Тук с пълна сила разбираме защо маите наричат Маймуната символизираща знака Чуен – Тъкач на Времето. Това тъкачество на времето е много добре отразено в неговата “Изумрудена Скрижала”: “ От земята се качва на небето и после слиза на земята и поема силата на горните и долните неща. Тъй ще имаш славата на целия свят. И затова всяка неяснота ще бяга от тебе.” Времето не просто като календарно понятие, а и като естество може да се свива и съкращава, може да се разтегля и умножава, създавайки многобройни нови времепространствени възможности и явления. Деветата година в българският дванадесетгодишният животински цикъл е годината на Маймуната и макар, тя тук да е натоварена в отрицателен аспект като пагубна за шаманите, понеже символизира тяхната старческа възраст, все пак тя е едно от имената на Плеядите –Мичин/Мечит, което отново ясно показва връзката на Ерми Тот с Плеядите, чиято енергия с раждането му създава изкуствата и занаятите, такива, каквито ги познаваме днес като един от фундаментите на съвремената цивилизация. 

                                         

От всичко казано дотук, не трябва да се съмняваме защо народите обитаващи Южно Мексико и Централна Америка са наричали себе си “Майя”. Тяхното общо народностно наименование със сигурност носи името на плеядата Майа, а произходът на техният плеяден календар Цолкин е извън всякакво съмнение. Връзката между знакът “три кръга” от къщата на Куманови в село Ситово и плеядният календар Цолкин на маите би трябвало да свърши дотук, но за наша голяма изненада, този знак е играл централна роля в голямата космична драма на Сътворението при маите и това още повече разшири и задълбочи нашите разглеждания, оставяйки ни почти без дъх... При строежа на своя дом, маите извиквали шаман, който създавал математическата основа на постройката. В допълнение към математическата конструкция на този дом, в неговият център се прави огнище. Огнището е съставено от три камъка в триъгълна формация, в центъра на който е огънят, с който се топли дома и и се готвят ястия. Важността на това огнище от три камъка в триъгълна формация е двойна – свещена и битова. Свещеността му начева с домашните ритуали, които се извършват върху и около него и които започват с определяне на четирите посоки на света, като трите камъка на огнището служат за отправна точка и център при определянето. Произхода на това огнище при маите идва от времето на потопа, който унищожил дървените хора. Тогава “"техните камъни на огнището (на дървените хора) изхвърчали навън, идвайки направо от огъня...». Основна стъпка в преподреждането на света след потопа е поставянето на огнищните камъни на новия свят. Ето защо огнището на маите в центъра на дома им с трите свещени камъка в триъгълник символизира «мястото на Сътворението» и се нарича «тройното каменно място». Това «място на Сътворението», освен своя земен аналог – огнището, има своя небесен аналог и неговото място е определено от бога на царевицата Хун Нал Йех (Hun-Nal-Yeh) преди повече от 5000 години. То се намира в съзвездието Орион и както трите камъка на огнището формират триъгълник и обграждат огъня в дома, така три звезди от съзведието Орион - Алнитак, Алнилам и Минатака, формират триъгълник, в центъра на който попада мъглявината M42, намираща се под колана на съзвездието Орион ( http://www.astrocruise.com/milky_way/M42_0712.jpg ). Тя е известна с това, че е “звездна ясла” или ако трябва да го изразим с друг понятиен апарат, тя е космична утроба – в нея протичат бурни процеси на образуване и раждане на нови звезди, планетни системи, звездни купове и т.н. (http://bg.wikipedia.org/wiki/M42 ) Така “тройното каменно място” или “трите камъка на огнището” в домовете на маите, (чието йероглифно графично изобразяване е същото като знака на прага на къшата на Куманови в Ситово) са земният образ на онова място в Космоса, където възниква и се създава живота в неговите форми. Отново знака тук е свързан с раждането и създаването на живота. Трите звезди от съзвездието Орион, маите наричат “камъните на огнището”, а мъглявината под пояса на Орион, М42, те наричат “димът от огнището”, а самото съзвездие Орион – “звездите на костенурката”. То е изобразено в “Мадридския Кодекс” като костенурка с три камъка на гърба си (три глифа “тун”) , образуващи триъгълник, същите като знака “три кръга” в Ситово (виж приложената схема). Това е “мястото на Сътворението”, на възкресението на бога на царевицата Хун Нал Йех и издигането на Небето. Костенурката при маите е символ на земята, а издигането на Небето в космичната драма на Сътворението се извършва именно от “спуканата черупка на костенурката”. Факт е, обаче, че стилизирана дърворезба на костенурка присъства в къщата на Куманови, в Ситово, на една от вратите и това едва ли е случайно (виж. http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=752546 ) Трябва да отбележим, че значимостта на “тройното каменно място” при маите е толкова голямо, че те са основали и посветили нему цял град, Калакмул (на езика на маите: Окс Те' Туун - "мястото на трите камъка"), който е столица на Канулското царство, чието древно име е “Каан” или “Царството на змея”. Неговите владели наричали себе си Кан Ла (kan la ) или “царя-змей, царете-змейове/дракони”. Титлата на тези майски владетели на град Каан (“семе, кълн” в Цолкин) идва още веднъж да потвърди важността и значението на древнобългарската титла “Кан” и връзката на знака “три кръга” от Ситово с драконово-змиевидното начало, което видяхме, че съществува в шумерската вариация на този знак. В столицата Калакмул знакът “три кръга” от Ситово може да се види не само върху сградите там, но той има и своя архитектурен израз в храмовата триада, намираща се на върха на пирамидата, разположена на централният площад в града. ( http://asptur.com/wp-content/uploads/2014/01/125-580x333.jpg ; http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%...%82%D0%B2%D0%BE ; http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%...%83%D0%BB%D1%8C ) Без съмнение е свещеноста на огнището в нашата народна традиция и знание за това е съхранено в българският епос от Волжка България – “Сказание за Чулман”: (18) Като намерил Алабуга, Джам го помолил да получи за огнището на българите малко от вечния огън. (19) Същевременно той узнал от добрия Иджик как да построи огнището за вечния огън. (20) Алабуга успял да се промъкне в пещерата под планината Гидж и да вземе малко от вечния огън. (21) А докато той ходил за него, Джам построил край Джамбул едно голямо огнище. (22) Огнището поставили до един чист извор и горичка и една уба с меч на самия връх. (23) Защото, както обяснил Иджик, “Край вечния огън трябва да има място за великите алпи: (24) извор – за Чулман, уба – за Кубар, и горичка – за Субан: нека и тримата бъдат доволни!”. (25) Затова, когато Иджик се върнал с неугасимия огън, те запалили огнището и го нарекли Аратеб. (26) Като чули останалите сънджакски вождове за запалването в огнището на вечния огън, (27) те тутакси дошли в благословения Сандугач и се подчинили на Джам: така целият Сънджак станал Булгар. А че то най-вероятно е имало същото значение, каквото по-късно има то при маите, като възприета вече традиция , на “тройно каменно място”, ни засвидетелства знакът “три кръга” изрисуван върху керамичен главнярник от късната бронзова епоха (16 в. пр. Хр. ) от праисторическото селище край село Балей, Видинско (виж. снимката в приложената схема.) Фактът, че този знак, чието йероглифно изобразяване при маите е същото като това върху керамичния главнярник от с. Балей и каменния праг на къщата на Куманови в село Ситово, България, ни подсказва, че и при нас, в древността, още преди маите, схващането на огнището като “тройно каменно място” е било налице. Не само това, ако се върнем, още по-назад в неолитната епоха, “тройното каменно място” или “местото на Сътворението” ще го видим изразено чрез трикраките култови керамични масички (виж, приложената схема Орион-култови масички) , чието точно предназначение за учените не е напълно наясно, освен това, което предполагат, че имат култов характер. Голямата изненада и предизвикателство за нашите и световни учени, трябва да е и факта, че маите имат подобни трикраки съдове ( виж. http://www.mayavase.com/still/5723side.jpg ). Никой обаче не е правил паралели в тази посока. Неолитните култови масички по нашите земи са прототипа или първообраза на огнището в дома на маите, изградено от три камъка под формата на триъгълник. Не само, това, но те въплъщават първообраза именно на онова схващане, каквото виждаме при маите за съзвездието Орион и подпоясната мъглявина М42. Те са именно земното изобразяване на онова “място на Сътворението” обозначено от триъгълната формация от звезди под пояса на Орион, включващи в центъра й родилната утроба на звезди, мъглявината М42. Тази концепция е повече от ясно отразена върху трикрака култова масичка от праисторическата селищна могила при село Караново, Новозагорско. Там трите звезди от пояса на Орион са изобразени като три кръга в една линия отстрани на култовата масичка (виж. приложената схема), а при култовата трикрака неолитна масичка в музея “Неолитни селища” в Стара Загора виждаме изобразени по ръбовете на ъглите на масичката четири квадратчета, разположени кръстовидно (вж. Приложената схема), които извън всякакво съмнение в контекста на нашите разглеждания става ясно какво изобразяват – местата където се кръстосват (или съединяват) “четирите вятъра” ( а това става в съзвездието Орион) , огнището от три камъка, където започват ритуалите с първоначалното определяне посоките на света (3х4=12). Тези “четири вятъра” са именно онези Четири Небесни същества, Четирите Махараджи, Четирите Велики Царе на Девите, чието общо название е Ситенно (Шитено) (виж. https://www.facebook.com/notes/%D1%81%D0%B5...650051821721977 ) и са една от многобройните отправни точки, от които могат да се търсят корените за възникване името на село Ситово. Тези четири небесни същества, тези четири вятъра са представени чрез четири изградени кошеровидно-куполовидни ниши, направени заедно с изграждането на граничният дувар между дворовете на Божилови и Куманови. Те се намират вляво (на запад/северозапад) от знака “три кръга” и отворите им гледат на Изток (виж. http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=754891 ). Прави впечатление, че компонентите на обредността, свързани с тройното каменно място -“място на сътворението” при къшата на Куманови са разсредоточени в пространството, всички те не са събрани в една цялостна конструкция, а са разпределени и разположени като отделни елементи: знакът при вратата на къшата; костенурката върху вратата на една от стаите, а четирите куполовидни нищи, вън от къщата на дувара. Но тяхното разположение ( на нишите), напълно отговаря на написаното в Откровението на Иоан Гл.7:1. След туй видях четири Ангела да стоят на четирите ъгли на земята, държейки четирите земни ветрове, за да не духа вятър нито на земята, нито на морето, нито на някое дърво. 2. И видях друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог. И той извика с висок глас към четирите Ангела, на които бе дадено да повредят земята и морето, казвайки: 3. не повреждайте земята, ни морето, нито дърветата, докле не турим печат върху челата на рабите на нашия Бог. Факт е, че и в майският център Калакмул, в Голямата пирамида са разкрити четири гробници, а Йосиф Флавий пише, че в Тир, в чест на четирите стихии са били поставени четири стълба, закрепени на пиедестали от четири ангела, които са били обърнати с лице към кардиналните точки на света и всеки от ангелите имал по един знак от зодиака. Знакът “три точки” от Ситово се среща в района на Мадара и столицата ни Плиска, но това не е изненада. Той е налице на камък от плочника пред Голямата базилика и представлява три кръга в триъгълник в средата на който е изсечен равнораменен кръст (виж. схемата). Този равнораменен кръст, би могъл да се счете за християнски, защото е пред базиликата, но в контекста на нашите разглеждания и факта, че равнораменният кръст идва още от неолита (http://occultroom.blogspot.com/2011/06/blog-post_4012.html ), тук, най-вероятно става въпрос за знак от “езическият период”, символизираш именно “мястото на Сътворението”, триъгълника, който е съставен от трите звезди на Орион - Алнитак, Алнилам и Минатака , а равнораменния кръст символизира мъглявината М42. Въпреки, че нищо не пречи в контекста на всичко това, това «място на Сътворението» като «езическо разбиране», просто да е заместено със Светата Троица при християнизацията, понеже в догмата на християнството, Светата Троица е тази, която живототвори. Знакът при Голямата базилика в Плиска, може да се изтълкува и в християнският контекст като «дом на кръста», или «дом на Христа»,«християнски храм». Длъжни сме да посочим всички вариации, както и това, че равнораменният кръст, тук може да символизира като соларен символ и Окото на Бога. Със сигурност, обаче смисълът и значението, което знакът «Три кръга» от Ситово носи е едно духовно и историческо предшествие на идеята за Троицата в християнството. Съзвездието Орион е значимо за много народи, но особено с важно значение е то за българите, маите и египтяните. В контекста на това, не можем да не споменем представата за него в “гръцкият” мит, където Орион е ловец-великан, представата за него в Египет като Асар/Озирис – умиращ и възкръсващ, древнобългарската представа за него като алпа Субан/Сабан; майската връзка на съзвездието с бога на царевицата Хун Нал Йех. Дори най-профанната представа за него, тази в гръцкият мит говори за значимостта на съзвездието в определени космични процеси и влиянието върху тях. Пример за това дават определени моменти отбелязани в легендите и митовете: бягството на Орион от Скорпиона; преследването на Плеядите от Орион, движението на великана Орион на изток, към Слънцето, за да си възвърне зрението - това са алегории, които говорят за определени космични процеси, в които съзвездието Орион е пряк участник. Всичко това е дало отражение в обредността и ритуалността на народите, в които съзвездието е значимо, сложило е отпечатък върху техният бит и вярвания. Връзката между Орион-Плеядите-Тройното каменно място при маите разкрива една космична драма на падането на бога, отварянето портите на подземният свят Шибалба, пътуването на света в хаос, след което следва въздигането на Бога и новото Сътворение. Според тях, сегашното, пето сътворение на света и човека се е случило на 13 август 3114 г. пр. Хр. На тази дата, Земята е била място на здрач, и Ицам Йех (Itzam-Yeh) Прародителят е на своето място на върха на Световното Дърво - Уаках Чан ( Wakah Chan) (http://www.garone.net/maya06/wakahchan.jpg; http://www.susanrennison.com/images/Sacred_Tree1.jpg) и дава собствената си светлина за света, за да разпръсне мрака. (Вж. изоб. на Св. Дър. като кръст и в с. Ситово http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=754894 ) 



Световното Дърво - Уаках Чан при маите не е само. Около него има още четири допълнителни дървета поставени в четирите главни посоки на света, които поддържат небесата и държат затворен портала на Шибалба. Световното дърво прилича на кръст, на който вертикалата е Млечният път, простиращ се от север на юг, а хоризонталата е еклиптиката, по която се движат Слънцето, Луната и Планетите. “Израсло е високо дърво, в корен му жълт змей лежи, на средата – тънка змия, на върха му орел мъти”. Идеята за Прародителя Ицам Йех, стоящ на върха на Световното дърво и излъчващ Светлината разпръскваща мрака, в астрономически аспект е идеята за Полярната звезда като център, като стожар, коневръз около който се върти цялата небесна сфера. Тази идея, обаче е характерна за народите обитаващи Северното полукълбо и най-вече за българите и азиатските народи и е парадокс наличието й при маите, които обитават тропиците, и където Полярната звезда почти докосва хоризонта. Според учените именно тази промяна на местоположението на Полярната звезда, считана за бог при всички тези народи им дава право да предполагат, че предците на маите са дошли от Северното полукълбо в тропиците на Америка, където Полярната звезда не била вече онзи неподвижен център, около който гравитирало цялото небесно битие. Затова в зависимост от новите условия, те започнали да търсят нов неподвижен център в Небето и го открили в звездният куп Плеяди. Тази промяна на небесният център създала при тях митът за “падналият небесен бог” и цялата космична драма на Сътворението. Разбира се, трябва да се направи и другото допускане, че предците на маите винаги са живели в тропиците, а тези техния вярвания са им донесени и дадени. Защото Полярната звезда е небесен център и при българи и при китайците, като при нашата митична традиция, небесен център стават и Плеядите като сезонен заместител на Златният Стожар – Полярната звезда, когато са в техния зенит в дните около Архангеловден, поради, което придобиват наименованието Стожари, Седмостълбци
( http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/mihail.htm ) Значи и при нас имаме тази смяна на неподвижният център, както при маите. Коя е причината? Ако следваме логиката на научните хипотези, трябва да допуснем, че и ние, българите при своите странствания сме живели в тропиците за определена историческа епоха и тогава това вярване да е отпечатък от това наше пребиваване. Другото е да допуснем, че този феномен и при маите и при българите се дължи, освен на културното взаимодействие между тях и на някакъв космически процес, явление или нещо, дълбоко свързано с тях. Поставянето на Плеядите точно в определен сезон за неподвижен небесен център е отварянето на Портал, през който съзнанието на шамана трябва да премине, за да излезе извън Галактиката и да пътува към необозримостта на Вселената. Това е тъй, щото Плеядите се намират в близост до “галактическият антицентър”, противоположен на галактическият център - тъмен процеп или ивица в съзвездието Стрелец, гигантска черна дупка, която като мощен магнит привлича Млечният Път и го завихря спираловидно. Този тъмен процеп, ивица или коридор в съзвездието Стрелец е пътят към Шибалба Би – “подземният свят”, към който, когато се гледа се вижда в посока от Земята навътре в Галактиката, т.е. това е вторият Портал, от който се отива към центъра на Галактиката. Имаме два Портала – Плеядите, за излаз извън Галактиката и Сътвореното Небесно Сърце, (както го наричат маите) през които се отива към центъра на Галактиката или Шибалба Би – “Подземният свят”, вътрешното пространство на Галактиката, мястото, което свързва живота и смъртта и от смърт се преминава в живот. Съзвездието Орион се намира в близост до “галактическият антицентър”, което обяснява защо “Орион гони Плеядите” в митологията и защо “тройното каменно място”, намиращо се под колана на Орион е галактическа утроба, която непрекъснато ражда нови звезди, които се разлитат от нея. Това е един мини галактически модел на “разширяващата се Вселена”, едно движение отвътре-навън. Тогава е ясно, всяко отваряне на един или друг Портал означава, че небесният порядък е такъв, че безпрепятствено може да се напусне Галактиката или да се пътува към центъра й. Това е т. нар. “пространствено-времеви коридор”. Когато Прародителят Ицам Йех (Голямата мечка) е на върха на Световното Дърво Уаках Чан, тогава Порталът към центъра на галактиката е затворен и няма коридор за достигане на Шибалба Би. Когато, обаче Ицам Йех, (съзвездието Голяма Мечка) бъде свален от върха на Световното дърво, Световното дърво пада и се отваря входът към Шибалба Би – центъра на Галактиката. Космичният драматизъм започва с това, че близнаците Хунапху и Ихбаланке решават да свалят Ицам Йех от върхът на Световното дърво ( http://www.theosociety.org/pasadena/sunris...-1/s1asgfco.gif ) Използвайки тръба, през която се издухват стрели, те избиват единият зъб от устата му, изваждат го от равновесие и той пада от върха на Световното Дърво. Това събитие се повтаря и в небето в 18.00 часа на 13 август 3114 г. пр. хр. когато съзвездието Голяма Мечка, небесният символ на Ицам Йех слиза до хоризонта. Падането до хоризонта на това съзвездие се смята като подготовка за света за следващото Сътворение. Подобен е акта в Египет на залеза на Слънцето като Тум Ра, Тему и влизането му в Дуат. Центърът на неподвижните, циркумполярни звезди, така характерен за Северното полукълбо е разрушен и в 12.00 в полунощ Световното дърво/ Млечният Път - Уаках Чан се трансформира в Космическо Чудовище, което пада на хоризонта и отваря небесният портал за Шибалба Би (центъра на галактиката), подготвяйки по този начин за бога на царевицата Хун Нал Йех да създаде нов свят. Неподвижността и непроменливостта на Полярната звезда, Златният Стожер, освен, че свидетелства за непромяна в наклона на земния ос, се явява и небесен символ на Абсолюта, който винаги е неизменен и неподвижен във своето Върховно Самосъзерцание. В това Самосъзерцание самият Той едновременно изтича от Себе си и се връща към Себе си, ненарушавайки своята Самозатвореност, така както околополюсните звезди се въртят около небесната ос на Златният стожер и никога не залязват. Когато тази Самозатвореност по някакъв начин се “наруши” е налице Случването и Сътворението. В два часа през нощта, бога на царевицата Хун Нал Йех сяда в небесното си кану и гребците Ягуар (символа, на който разгледахме по-горе) и Скат (рибата скат) го пренасят през тъмнината на пространствено-времевия коридор до Огнището на Сътворението, което се намира в триъгълника под колана на съзвездието Орион. Това преминаване на Хун Нал Йех с небесната ладия, много прилича на движението на Слънцето Ра в Египет , в първите четири часа в Дуат, когато то достига земята на Секри (Сокар). В пет часа сутринта, той е доведен до „Първото Място на Трите Камъка – Лежащото Долу Небе” (Мястото на Сътворението). Боговете гребци поставят камъните както в небето така и на земята, за да се създаде връзката и изпълни принципа на Хермес-Тот: “Онова, което е горе е като онова, което е долу”. В “Първото място на трите камъка” се извършва прераждането/възкресението на Хун Нал Йех. Той е прероден от вътрешността на трите звезди на колана на Орион.За него помагат близнаците, неговите синове Хунапху и Ишбаланке, които го възкресяват от напукана черупка на костенурка. Възкръснал, неговият пъп (двуглавия змей) става еклиптиката, по която съпругата му – ‘Първата Майка” , облечена/покрита с Луната ще преминава през всички времена. Тук трябва да поясним, че всъщност в представите на маите, трите звезди от колана на Орион са черупката на космичната костенурка, която е изобразявана във формата на овал/елипса, подобно космичното яйце. Затова напукването или разчупването на черупката на костенурката, идеята за възкресението на Хун Нал Йех от вътрешността на трите звезди на колана на Орион със сигурност символизират именно това – счупването на космичното яйце и раждането от него на Сътворителя. Този момент на Сътворението в майската космична драма, много прилича на регенерацията на Слънцето в шестият час в Дуат в Египет, а образа на “Първата Майка” напомня за образа на жената, облечена със Слънцето и Луната под нозете в Откровението на Иоан гл.12:1. Възкресението на бога на царевицата Хун нал Йех от “първото място на трите камъка” – вътрешността на трите звезди на колана на съзвездието Орион неслучайно има връзка с трите пирамиди в Гиза, които също повтарят точно пояса на съзвездие Орион, както с множество негови изображения, на същия този “колан” по наши скални светилища. В тези пирамиди, саркофазите са празни, в тях няма мумии. Това може да доведе учените до допускането, че са се позлвали за мистериални цели – за посвещение във Възкресение, например. Но според мен там реално се е състояло Възкресение, затова те са празни. Това е било по времето на нулевите египетски династии, когато боговете са били фараони, т.е. не е верно твърдението, че те са строени по времето на човешките фараони, както не е верно твърдението, че в Египет само стои идеята за Възкресението, а реално то не се е състояло. Трите пирамиди в Гиза, свидетелства за това. Не е случаен факта, че именно “трима влъхви” (трите звезди от колана на Орион) идват да се поклонят на роденият Христос, а Витлеемската звезда няма да е нищо друго, освен Сириус и няма защо да бъде загадка и да бъде търсена безсмислено, след като тя е звездата на Нут (която всяка сутрин ражда Слънцето) и Изида – майка и дъщеря, а Орион (Сах на египетски) е символ на Асар/Озирис (царят на звездите). Тогава ясно е, че Хун Нал Йех и ергипетският Асар/ Озирис са един и същ бог. . Така първата част на Сътворението при маите завършва с възкресението на Хун Нал Йех – бога на царевицата, той е в зенита, а трите камъка на огнището са поставени в небето, в подготовка за втората, финална част на този акт. Той се извършва на 5 февруари в 20.00 ч. До този ден и час , Хун Нал Йех е в своя зенит в Първото Място на Трите Камъка – Лежащото Долу Небе. Небето все още е паднало; тоест, Световното Дърво/Млечният Път – Уаках Чан, все още прегръща източния хоризонт и трябва да бъде въздигнат /възкресен, за да крепи отново небесата и входът към подземният свят, към Шибалба Би – центърът на галактиката да бъде затворен. Кулминацията на Сътворението настъпва в 22 часа, когато съзвездието Плеяди, което според разбирането на маите, представлява “шепа царевични зърна”, пада на хоризонта и се присъединяват към Огнището на Сътворението, там, дето е и Хун Нал Йех – богът на царевицата, за да засадят семената на новото сътворение. Трябва да отбележим, че същият акт съществува и в нашата народна традиция. С наближването на Гьоргьовден, Плеядите започват да падат към хоризонта и на Гьоргьовден се скриват под него. В това време, когато те отсъстват от хоризонта до Летният Тодоровден, се смята, че “Квачката мъти” и е време на хаос, от който ще възникне един нов Космос. Връзката на съзвездието Орион със семената, посевите и земеделието е ясно изразена при нашият народ. Според народните ни вярвания, Господ е Орач, а неговото небесно рало е съзвездието Орион. Затова то се нарича Орач, Рало или Ралица, а при волжките българи, то се нарича Сабан и означава едновременно и рало/плуг, а празника посветен на него Сабантуй – “празникът на ралото”. Ралица (съзвездието Орион) е покровител на земеделците: когато привечер започне да залязва житото може да се жъне, а когато започне да “заорава”, т.е. започне да се вижда на Небето, значи настъпва време за оран; когато, обаче то е в своя зенит и след това падне на хоризонта, Орион за нашите ширини прави точно това, което се случва с шепата царевични зърна при маите – съзвездието Плеяди пада под хоризонта следвайки залеза на Слънцето, а Ралото заорава почвата, за да ги засее. Това се случва в месеците февруари-март в полунощ и особено отчетливо и красиво е то в село Ситово, където в полунощ в посоченият период Ралица заорава с долният си десен ъгъл, хълмът с телевизионната кула, и посява семената на Плеядите, паднали преди това на хоризонта. За връзката на Ралица с житото и оттам с хляба (затова египтяните смятат Асар/Озирис за откривател на хляба) и древните ни вярвания, които се преплитат с тези на маите, свидетелства и трикраката каменна мелница от връх Аида (село Горно Брястово; Хасковски минерални бани), която съчетава в себе си, елементи както от трикраките ни неолитни култови масички, така и от някои трикраки майски съдове. ( Виж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_5563-1.jpg http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../DSC_5573-1.jpg ) Орачът с ралото, символ на съзвездието Орион играе роля и в кукерските ни празници, където “царят на кукерите”, първом търкаля по мегдана, ситото, с което пресява житото и засява разораната бразда. Траколозите в България, които много си падат по крито-микенската култура, връзка и влияние върху нас, казват, че в микенските текстове пишело, че съзвездието Орион се е наричало Брадва. И че лабрисът – двуострата ритуална секира е всъщност символ на Великата богиня Майка. Тук трябва да допълним, че символ на Орион в схващането му като двуостра ритуална секира е и знака “макас” ( http://gramotni.files.wordpress.com/2011/07/268.jpg?w=640 ; Голям Дервент, Странджа http://www.chudesa.net/wp-content/uploads/...D0%B2%D0%B0.jpg ). Произходът на схвашанията за съзвездието Орион като плуг и двуостра секира са изцяло древнобългарски и имат своите корени в праисторията на нашият народ, когато започва профилирането и йерархирането на обществено-социалните отношения и създаването на кастите. Роля в това профилиране и йерархиране играят именно символите на лабриса (двуострата брадва) и плуга. Те са посочени в епоса «Сказание за Чулман» и ние просто ще ги цитираме, за да се знаят (36) От вика старецът се събудил и видял как от небето паднал огнен плуг точно до него. (37) Когато плугът изстинал, старецът се приближил до него и видял върху него момче, голямо колкото кутре. (38) В това момче се бил преобразил Иджик. Той наредил на Чирмъш да впрегне воловете в плуга и да изоре полето. (39) Сетне обяснил на стареца как трябва да разпръсне по изораната земя семената на растенията, които бил ял, и как да събере бъдещата реколта. (40) “Едно посято зърно ще даде много зърна. От тях ще изпечете хляб или ще сварите каша. *************************** (72) След това Алабуга възгласил: “А сега от Небето ще паднат Златна Брадва за бия на воините и златен котел за пастирите. (73) Тези неща ще могат да вземат и вдигнат само онези, за когото те са предназначени!” След падането на Плеядите в 22.00 часа на хоризонта, и присъединяването им към ‘Огнището на Сътворението”, започва издигането на Уаках Чан-Млечният Път. Накрая, на 5 февруари, в 6 часа сутринта, Млечният път е издигнат и възстановен и получава името "Издигнатото (възкресеното) Небесно Място". Богът на царевицата Хун Нал Йех (Hun-Nal-Yeh) е изпълнил своето сътворение с помощта на героите Близнаци ( Хунапху и Ишбаланке) и боговете гребци, и възстановява реда в Космоса. Входът към Шибалба Би е затворен. Сега оста на света - "Възкресеното/Въздигнатото небе", поддържа небесата отново, и човечеството, може да върви напред и да живее и да се размножава. Този акт на издигане и възстановяване на Млечният Път/Световното дърво в майският космогенезис напълно съответства на издигането на колоната Джед в Египет –символ на възкресението на Асар/Озирис и трансформацията на енергията. С издигането на Джед започва сезона Пройет/ Перет – сезона на проявата, поникването и растежа. Някой трябва да обърне внимание на древноегипетското Пройет и днешното българско наименование на сезона – Пролет. В случая със сигурност трябва да мислим в посоката, че Пройет е първоначалният древнобългарски изговор на името на този сезон, което днес по звучене ще срещнем в районите с шопски диалект. Освен празника по издигането на колоната Джед, в Египет има още един празник свързан със съзвездието Орион, когато то е под хоризонта, не е видимо на звездното небе в Египет и символизира смъртта на Асар/Озирис чрез подхоризонталното му положение, символизиращо неговата смърт и погребение на тялото. Това става по време на зимното слънцестоене по време на месец хойак след прилива на Нил. Този празник е в чест на Асар(озирис) като Сокар и е бил откриван на 12–тия ден на месеца хойак с обредна оран и сеитба, при което две черни крави са били впрягани в плуг, направен от тамариск. След тях вървяло едно момче, което хвърляло различни семена; в единия край на нивата - ечемик, в средната – лен, а в другия край – лимец. След това били произнасяни ритуални думи. Разбира се, и при нас съзвездието Орион присъства в ритуалите свързани с дните на зимното слънцестоене, Българската нова година, 21 срещу 22 декември. Върху коледните обредни хлябове този обичай на свещеното разораване е представен с образа на рало или орач с рало –символи на небесния орач Орион. Ралото, Ралицата, който излиза да изпълни своята небесна оран, когато завършва старата година и започва новата. И докато в Египет, по време на зимното слънцестоене е под хориознта, при нас, то в началото на месец декември изгрява над хоризонта, поради, което ние имаме един огледален образ на празника на Сокар, тогава при нас, Бъдникът (нашата колона Джед) – обредното дърво се поставя изправено да гори в огнището: "Ой, ти дръвце, право дръвце, де си расло толкоз тънко, толкоз тънко, та високо? - Я съм дръвце, златно дръвце, златно дръвце плодовито. Ще порасна дор до небо, клон ще пусна дор до земи, лист ще листна дребен бисер, цвят ще цъфна чисто сребро, род ще родя сухо злато. Слез ще по мен Млада Бога, ще дарува добра дарба!" Издигането на Млечният Път, изправянето на Световното дърво е едно познание останало от древното ни минало, когато оста на земята е трябвало да бъде коригирана така, че сложи край на Ледниковата епоха на земята.

                         

Ситовският скален храм и портал е част от източната част на Щутградският светилищен комплекс. Намира се на около 100 метра на север от всеизвестният Ситовски скален надпис. Близкото му разположение до надписа ясно сочи връзката с него. За разлика от самият надпис, на този скален портал, представляващ своеобразен скален храм с изсечен малък трон в него, не е обърнато внимание при изследването на Ситовският надпис през 80-сетте години на миналият век. Чак на 14 август-1994 г., експедиция на клуб “Корени” начело с Димитър Чиликов го открива за науката, изследва и установява връзката му със самият надпис. Вследствие тези изследвания Димитър Чиликов написва множество статии, посветени на този невероятен скален храм, които са публикувани в различни вестници и списания. От това, обаче не последва никакъв официален научен интерес и всичко потъва в мъгла и мълчание.
Храмът е създаден, след като скалата е пробита в посока север-юг. Надписа отстои от него в южна посока, а на север, храмът кореспондира с обекти, които ще бъдат оповестени впоследствие. Формата на северната му страна е изсечена така, че кореспондира с формата на южната порта на крепостната стена на Микена, както с формата на портите на храмовете там. Абсолютни аналози той има на територията на България, с храмовете в Мезек, Голяма Косматка, Попова могила, с. Оряховица и вероятно много други, с тази разлика, че тези храмове са подмогилни съоръжения, градени от каменни блокове, докато при Ситово храмът е изсечен перпендикулярно на спускащият се по цялата лявата страна на дерето, в посока изток-запад, скален масив.
Едно много трудно за изпълнение дело. Трябва да отбележим, че преминавайки през цялата му дължина откъм юг и излизайки в северната му страна, храмът свършва сякаш в нищото, т.е. от него започва едно стръмно-урвесто дере и само една малка, едвам забележима и с висока трудност на преминаване пътечка дава възможност той да бъде огледан откъм север. Движейки се по по цялата му дължина от север към юг се излиза срещу Ситовският надпис, който обаче отстои на него на около 100 метра. Помежду им е имало, пряка зрителна връзка, когато не е имало гора . Подобно влизане и излизане в “нищото”, прави разположението на храма доста странно, а повече от странно и предназначението му. В качеството му на скален портал в посока от север към юг, той отвежда към надписа, с тази разлика, че от север не може да се дойде пеша, т.е. няма подход към него. Между него и надписа се констатираха една, две неголеми каменни морени, чиято наличност ни дава основания да предположим, че е възможно по средата между двата обекта да е имало граден храм и тези каменни струпвания и свличания да са остатък от него. Но това е само предположение.
Всичко това ни дава основание да предположим, че скалният храм срещу Ситовският надпис, с триъгълната структура на портала в горният му край, откъм северната страна, има значението на базов, матричен модел, по който са градени впоследствие подобни храмове в Микена и на територията на България. Подобни форми на порталите са и храмовете в Китай и местата на разпространение на будизма в Азия.
Основания за това, че Ситовският скален храм предшества тези в Микена, например ие техен идеен матричен модел, ни дава информацията, че праисторическите стени и крепости в Аргос, Тиринт и Микена са изградени от прогоненото от Тракия тракийско племе от гиганти – циклопи (наречени така по името на царя си Циклоп). А именно (Щ)утгард според скандинавските саги е столица на йотуните (великани) в Тракия (Йотунхайм).

https://www.facebook.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар