вторник, 6 февруари 2018 г.

Какво се случва с душата след смъртта




Death Star Christmas Tree Bauble


Клиничната смърт настъпва, когато квантовите вещества, формиращи душата, излязат от нервната система и влязат в просторите на Вселената, обясняват учените.
Според квантовата теория съзнанието е програма за квантовия компютър на мозъка, което може да остане дори след смъртта. Това обяснява преживяванията, изпитвани от човека по време на клинична смърт.

Д-р Стюарт Хамероф, почетен професор по анестезиология и психология в Аризонския университет, решил да развие теорията, предложена някога от Роджър Пенроуз. Според тази теория същността на нашата душа се намира в структури, наречени микротубули, в клетките на мозъка.
Това, което наричаме съзнание, е резултат от ефекта на квантовата гравитация на Вселената. Тази теория е наречена Orch-OR („оркестрирана обективна редукция”).
С други думи, нашата душа не е просто взаимодействие на невроните в мозъка. Тя се състои от тъкани на самата Вселена и е съществувала още преди началото на времето.

Тази идея е близка до представите в будизма и индуизма, според които съзнанието е неотменна част от Вселената.

Напредналите медитиращи знаят, че в тишината се крие най-великата сила...

Когато съзнанието стане напълно неподвижно, илюзията бива разбрана, защото самото съзнание е това, което управлява илюзията...

Древните мистици и ясновидци твърдят, че съществува едно поле в основата на съзнанието – Акашовото поле или Акашовите записи, в което цялата информация и целият опит от минало, настояще и бъдеще съществуват сега и винаги. Това е полето или матрицата, откъдето всички неща възникват. От субатомни частици до галактики, звезди, планети и целият живот.

Никога не виждаме нещо в неговата цялост, защото то се състои от слоеве след слоеве вибрации и постоянно се изменя, обменяйки информация с Акаша.

Едно дърво приема слънцето, въздуха, дъжда, земята. Един свят от енергия се движи навън и навътре в това, което наричаме “дърво”. Когато мислещият ум е неподвижен, тогава вижда реалността такава, каквато е. Всички аспекти заедно. Дървото, небето, земята, дъждът и звездите не са отделни. Животът и смъртта. Аз-ът и Другият не са отделни. Също както планината и долината са неразделни.

В индианските и други традиционни култури се казва, че всяко нещо има дух, което е друг начин да се каже, че всичко е свързано с единния вибрационен източник. Има едно съзнание, едно поле, една сила, която се движи през всичко. Това поле не се случва около теб, то се случва чрез теб и се случва като теб. Ти си “В” в думата Вселена. Ти си очите, чрез които сътворението вижда себе си...

Всяко едно нещо и всичко си ти Брахман – единното съзнание, гледащо от всяко око, под всяка скала, във всяка една частица...

Брахман (на санскрит: ब्रह्म от корена брих, означаващ „раста, уголемявам се издувам се“) е индуистко понятие означаващо непроменливата, безкрайна, иманентна и трансцедентална реалност, която е божествената основа на всичката материя, енергия, времето, пространството, цялото битие, всичко във вселената и отвъд нея. В Риг веда от Брахман произлиза първоначалното същество Хиранягарбха, което се отъждествява с бога-създател Брахма. Според мъдреците автори на Упанишадите освободената душа е осъзнала идентичността си с Брахман.

Върховният вселенски дух или Абсолютната реалност наречена Брахман е вечен, безполов, всемогъщ, всезнаещ, вездесъщ и в крайна сметка неописуем с човешки език. Ришите (мъдреци) от Упанишадите са осъзнали Брахман като реалността зад тяхното собствено съществуване и това на всичко друго във Вселената. Те наричат Брахман сатчитананда, битие-съзнание-блаженство. Брахман е източникът и същността на материалната вселена. В най-чистата си реалност той е непроявен (ниргуна) и е следователно отвъд битието и небитието. Според Риг веда в първото си проявление Брахман е Хиранягарбха (букв. Златна утроба), от която всички светове, организми и дори боговете са създадени. В ролята си на Управител на вселената, Брахман се явява като Ишвара, Бог или Сагуна Брахман (Брахман с качества).

Казва се, че Брахман не може да бъде познат посредством материални средства, но да осъзнаем него, тъй като той е самото ни съзнание. Просветлението (мокша, самадхи, кайваля) означава да се осъзнае, че природата на Брахман е всъщност собствената природа, че индивидуалната душа (атман) и Вселенския дух са едно и също нещо. В Тайтирия упанишад (II.1) Брахман се описва така: сатям джнанам анантам брахман – „Брахман е истина, знание и безкрай.“ Целта на индуизма чрез различните дисциплини на йога е да се осъзнае идентичността на атман и Брахман. Във Ведите и Упанишадите се казва, че целият индуистки пантеон е просто по-висши проявления на Брахман. Поради това екам сат („всичко е едно“) и сарвам кхалвидам брахма („всичко, което се разпростира е Брахман“). „Всички пътеки водят към Брахман, макар мъдреците да го наричат по много начини“.

Махавакя или великите изказвания относно Брахман са:

Праджнанам брахма „Брахман е знание“
Аям атма брахма „Тази душа е Брахман“
Ахам брахмаасми „Аз съм Брахман“
Тат твам аси „Ти си това“
Аарвам кхалв идам брахма „Всичко, което се разпростира е Брахман“
Саччидананда брахма „Брахман е съществуване, съзнание и блаженство“

Едно от нещата, които знаем, е, че в една холографска вселена, вселена, в която отделеността престава да съществува и най-съкровените процеси на душата могат да се разпростират и да стават също толкова част от обективния пейзаж, колкото цветята и дърветата, самата реалност става един масово споделян сън. В по-висшите измерения на съществуването тези съноподобни аспекти стават още по-очевидни и действително многобройни традиции са коментирали този факт. Тибетската книга на мъртвите постоянно подчертава съноподобната природа на задгробната сфера, а също така австралийските аборигени я наричат страна на сънищата. Щом ние приемем, че реалността на всички равнища е омниктивна и има същия онтологически статус, какъвто има един сън, тогава възниква въпросът: „Чии сънища са това?“
От религиозните и митологическите традиции, които поставят този въпрос, повечето дават един и същи отговор. Това е сънят на единствения божествен разум, на Бога. Индийските Веди и йогическите текстове твърдят отново и отново, че вселената е сънят на Бога. В християнството това гледище е резюмирано в често повтаряната фраза, че ние всички сме мисли в ума на Бог, или както поетът Кийтс го е казал, ние всички сме част от Божия „дълъг безсмъртен сън“.
Но дали ние сме сънувани от единствен божествен разум, от Бог, или ние сме сънувани от колективното несъзнавано на всички неща — от всички електрони, 2 частици, пеперуди, неутронни звезди, морски краставици, човешки и нечовешки разуми във вселената? Тук отново се блъсваме стремително в преградите на нашите собствени понятийни ограничения, затова в една холографска вселена този въпрос е безсмислен. Ние не можем да питаме дали частта създава цялото или цялото създава частта, защото частта е цялото. Затова дали ние наричаме колективното съзнание на всички неща „Бог“, или просто „съзнанието на всички неща“, това не променя съзнанието. Вселената е поддържана от един акт на такова слисващо и неизразимо творчество, че то просто не може да бъде сведено до такива термини. Отново това е една самореференциална космология. Или както бушмените от Калахари толкова красноречиво го казват: „Самият сън се сънува.

Шри Бхагаван често казва, че мая (илюзията) и реалността са едно и също.
Шанкара е бил критикуван за възгледите му върху мая, без да е бил разбиран правилно. Той е казвал че:

1. Брахман е реален;
2. Вселената е нереална;
3. Вселената е Брахман.

Той не спрял до втория, защото третият обяснява първите два. Той обозначава, че вселената е реална ако се възприема като Себето, и е нереална ако се възприема като отделна от Себето. Затова мая и реалността са едно и също.

Значи светът не е наистина илюзорен?

На човека на нивото на духовен търсач трябва да се каже, че светът е илюзия. Няма друг начин. Когато човек забрави, че е Брахман, който е реален, постоянен и всеприсъстващ, и се самозаблуждава, мислейки че е тяло във вселената, която е изпълнена с преходни тела, и действа под влияние на заблудата, трябва да му се напомни, че светът не е реален, и че е заблуда. Защо? Защото неговият поглед, забравяйки своето собствено Себе, се е установил върху външното, върху материалната вселена. Той няма да се обърне навътре в интроспекция, докато не остане с впечатлението, че цялата тази външна материална вселена е нереална. Веднъж осъзнал своето собствено Себе, той ще знае, че няма нищо освен неговото собствено Себе и ще започне да вижда цялата вселена като Брахман. Няма вселена без Себето. Докато човек не вижда Себето, което е източникът на всичко, а вижда само външния свят като реален и постоянен, трябва да му се казва, че цялата тази външна вселена е илюзия. Няма начин. Вземи вестника. Ние виждаме само текста и никой не забелязва хартията, върху която е напечатан текста. Хартията е там, независимо дали текстът е там или не. На тези, които гледат на текста като на реален, трябва да им се каже, че е нереален, че е илюзия, тъй като лежи върху хартията. Мъдрецът вижда Хартията и текста като едно. Така са и Брахман и вселената.




Микротубулите на тази снимка на човешка клетка са показани в зелено (ДНК е в синьо). Снимка: Public Domain


Теорията, кръстена оркестрирана обективна редукция (ООР), е предложена от физика Сър Роджър Пенроуз и прочутия анестезиолог Стюарт Хамероф в средата на 90-те години на миналия век. Тя се базира на идеята, че съзнанието е продукт на квантови вибрационни изчисления от микротубулите – основни компоненти на скелета на клетката.

Скорошното откриване на квантови вибрации в микротубулите в невроните в мозъка подкрепя виждането на Пенроуз и Хамероф, както пишат самите учени в сега публикувано от тях ревю и осъвременяване на старото си изследване.

Още от зараждането си ООР е подложена на тежка критика, тъй като мнозина в научните среди смятат, че мозъка е твърде „топъл, влажен и шумен“ за деликатните квантови процеси. Редица открития обаче демонстрираха съществуването на такива процеси при фотосинтезата на растенията, за ориентацията на птиците, в човешкото обоняние и сега – при микротубулите.

Според Пенроуз и Хамероф вибрациите на въпросните клетъчни структури също са в основата на ЕЕГ мозъчния ритъм. Въпреки че е известен на науката от повече от век и намира широко приложение в медицината, този биологичен феномен си остава загадка.

Учените смятат, че квантовите вибрации на микротубулите си взаимодействат и генерират по-бавните ЕЕГ „тактови честоти“.



Микротубули, показани тук чрез специална флуоресцентна техника. Снимка: Jeffrey81 from nl (CC BY-SA 3.0)

Изследване на Родерик Екенхоф от Университета на Пенсилвания пък навежда учените на мисълта, че анестезията – която селективно изключва съзнанието, без да засяга несъзнателната мозъчна дейност – също разчита на модифициране на състоянието на въпросните клетъчни структури.

Клиничната смърт

При преживяването на клинична смърт микротубулите губят квантово състояние, но информацията в тях не се разрушава. Тя просто напуска тялото, връща се в Космоса и се разпределя там.

Ако пациентът е реанимиран, квантовата информация се връща в микротубулите и той може да каже: „Преживях клинична смърт.” Ако това не се случи и пациентът умре, квантовата информация остава извън тялото, вероятно безкрайно в качеството си на душа.

Признаци на клиничната и биологичната смърт

Разликата между клиничната и биологичната смърт е много малка – само няколко решаващи минути.

Клиничната смърт възниква, когато сърцето на човек престава да бие, дишането и кръвообращението спират. Организмът още може да се реанимира.

Биологичната смърт идва 4-6 минути по-късно, когато клетките на мозъка умират от недостиг на кислород. Когато настъпи мозъчна смърт, всички неврологични функции необратимо се прекратяват, тоест след клиничната смърт възниква биологична смърт.

За официален момент на биологичната смърт се смята моментът, когато лекарят определи, че мозъкът е престанал да функционира. Ако възможно най-бързо се реагира на клиничната смърт и се вземат необходимите мерки за реанимация, може да се предотврати биологичната смърт.



http://megavselena.bg/

Няма коментари:

Публикуване на коментар