четвъртък, 29 март 2018 г.

КРЪГОВРАТ НА ЕНЕРГИЯТА В КОСМОСА/Версия: Изкуствената Слънчева система

              

НАСА СКРИВА НЕМЕЗИДА ЗАД ФАЛШИВИ ИЗКУСТВЕНИ СИМУЛАТОРНИ СЛЪНЦА


Големите учени от древността са си задавали въпроса: защо нощното небе е тъмно ? Френският астроном Жан Филип де Шезо пресметнал, че светлината от двете полукълба е 91 850 пъти по-голяма от слънчевата. През 1610 година немският астроном любител Олберс стига до извода, че звездната светлина е същата като слънчевата и трябва да идва от всяка точка на небето.

Джордано Бруно също поставил въпроса: “Ако съществуват други слънца като нашето, как всички те не го надминават по блясък ?” Според логиката и статистиката, нормално е светлината да идва от всяка точка на небето.

До сега науката не можа да даде задоволителен отговор за парадо­кса на тъмното небе. Допускаше се предположение, че във Вселената съществува разредена дифузна среда от прахови и газови частици. Но по закона на Вин тази среда след поглъщане на енергията се загрява и става източник на лъчение. Тогава досега цялата междузвездна среда би се нагряла и би започнала да свети. Това не се наблюдава. Днес учените разглеждат три възможни обяснения, свързани с парадокса на тъмната нощ, но и трите са далече от истината:

Първото приема, че Вселената е крайна и ограничена. Затова звез­дите не покриват цялото небе.

Втората хипотеза се базира на възрастта на Вселената и че види­мите звезди са само част от космичните светила, чиято светлина успява да достигне до Земята от образуването им досега. Светлината, която можем да наблюдаваме е част от цялото и представлява космологичен хоризонт.

Третото обяснение е най-мъгляво и е свързано с теорията за Големия взрив и разширение на Вселената, възприети от някои учени. Разши­ряването на Вселената водело до нейното охлаждане? Тъй като споредсегашни представи материята е носител на енергията, а се твърди че 95% от нея е съсредоточена в звездите, следва да се оспори твърдението, че промяна на геометричните размери или разширяване на Вселената води до охлаждането и‘. Превръщане на всяка енергия в топлина, според II принцип на термодинамиката води до изравняване на температурата или увеличаване на ентропията. Температурата на планетите би следвало да расте и отдавна да доближава тази на звездите. Това не се наблюдава.

В обратният случай масата на звездите или видимата Вселена след­ва да е нищожна част от масата на невидимата Вселена. С други думи Вселената трябва да е запълнена с материя. Може да се коментира и твърдението на някои писатели-фантасти, като Айзък Азимов например, че Вселената е заплашена от топлинна смърт поради изчерпване на гори­вото - водорода. Цялата енергия на Вселената предстои да се превърне в топлинна и предаването става винаги от по-горещо към по-студено тяло. Накрая настъпва изравняване на температурата или нарастване на ентропията - топлинна смърт. Този извод произтича непосредствено от II принцип на термодинамиката. От енергийна гледна точка обаче нито едно от обясненията не изглежда задоволително. Някои закони смятани за фундаментални, като законът за гравитацията или II принцип на тер­модинамиката, изведени и изследвани в земни условия са частично или съвършено непригодни за целия космос.

Има една възможност, която може би съзнателно не се разглежда - енергията циклично се регенерира и се връща в своя източник. Да се обърнем за помощ към древните мъдреци, които са запазили спомени от забравени знания на по-развити от нашата цивилизация стари култури.. Според Платон: “Бог запалил огън, наричан от нас Слънце, който не е причина за светлината и топлината, а само фокус или сферично, изпъкна­ло стъкло, чрез което Лъчите на Предвечната Светлина се материализират и се съсредоточават на нашата Слънчева Система и произвеждат всички съотношения на силите” - Тимей.

Платон е бил посветен и е знаел много факти, недостъпни за съ­временната наука. Той е знаел, чеСлънцето не произвежда енергия, а излъчва точно толкова енергия, колкото получава и служи само за преобразувател и ретранслатор - сферично огледало. Енергията в Слънчевата система циркулира от и към Централното Слънце на Галактиката подобно на водата от океани и морета в атмосферата на Земята.

Известни са следните факти:

1/ Звездите притежават електромагнитно поле, от което произтича циклично движение на етерна материя, засмуквана около полюсите и изхвърляна около екватора. Същата тази материя е проводник на свет­лината.

2/ Абсолютната температура в космоса се определя на около 3 граду­са по Келвин. Ако се приемат за чиста монета досегашните недомислици в “академичната” наука, над 95% от масата на Вселената е съсредото­чена в звездите. Тогава как може да се обясни тази ниска температура в нищожната маса на планетите, защо те не са се изпарили досега и къде се губи излъчената енергия на звездите?

3/ Посветените знаят, че Слънцето не произвежда енергия, а я ретранслира, следователно съществува скрит, невидим източник-при­емник на енергия и механизъм за възстановяване и връщане на енергия от космос към звезди.

4/ Спектърът на Слънцето и другите звезди показва, че те имат поч­ти същите свойства на излъчване и поглъщане както абсолютно черно тяло

5/ Известно е, че плътността на водорода около Слънцето намалява с разстоянието (нелинейна зависимост). Това е закономерно дори при Галактически произход на водорода и гравитационно сгъстяване.

6/ Интензивността на слънчевото лъчение намалява с квадрата на разстоянието.

7/ Поглъщаната лъчиста слънчева енергия от растенията се сгъстява и аку­мулира в аминокиселини и целулоза. Това води до локално намаляване на ентропията - характерен признак за наличие на живот, казано с други думи - реализира се живот и се създават се условия за съществуване на животински видове или други форми на по-висш живот.

8/ Условията за живот според предходната точка са съсредоточени около сферата на Земята в една приблизително двумерна биосфера, ако пренебрегнем дебелината на океаните и атмосферата относно земната повърхност, тъй като огромният дял на биологичната маса се намира в океана и върху земната повърхност. Многократно по-големи възможности за генериране на живот или намаляване на ентропия съществуват в околното тримерно ефирно пространство около Слънцето и планетите Меркурий, Венера и Земя, където се преобразува част от лъчистата енергия в топлинна.

9/ Установено е, че светлинният спектър се променя с разстоянието в посока към дългите вълни, т.н. червено отместване. Съществуват и зелени звезди, но до нас достигат само червените съставки. Защо и къде се губи енергията?

10/ Ако от излъчваната енергия на Слънцето се оползотворяваше само падаща светлинна енергия върху планетите, то това би било огро­мно и неразумно разточителство от страна на Създателя. Хармонията във Вселената говори за наличие на разум на всяко възможно ниво и добросъвестният изследовател, неизбежно открива силата, волята и мъдростта на Бога винаги и навсякъде.

Етерни частици с висока енергия и много висока честота се отра­зяват от Немезида в областта на нейната гравитационна система. Тези частици са от по-малък порядък по маса от фотона, може да ги наречем астрални частици. Те взаимодействуват с молекулите на газовите об­вивки и ги загряват. Така например, благодарение на тях, планети като Сатурн, Юпитер, Нептун и Уран получават повече енергия директно от Немезида, отколкото от Слънцето. При по-малък радиус, по-тънка газова обвивка и по-малко ускорение, температурата им не може да достигна високи стойности. Това се дължи на относително по-ниска скорост на падане на частици. При Слънцето имаме газово-прахова обвивка с дебелина от десетки хиляди километра и многократно по-голямо ускорение от земното. Падащи космични частици се сблъскват многократно с атоми и молекули, докато се отразят обратно навън. Те имат висока проникваща способност, като се движат със свръхсветлинна скорост и отдавайки енергия, загря­ват газовата обвивка. За тези явления се споменава в лекция от гения на електричеството Никола Тесла.

Ржорсницки Борис, Тесла, ДИ”Техника”: “Първо, в него е заложен принципът на ускоряване на най-малките частици на веществото, циркулиращи между електрода и стъклената колба и натрупващи енергия. Известно е, че принципът на ускоряване на движението на частиците се използува в съвременните устройства - циклотроните, бетатроните и др., предназначени за получавяане на така наречените елементарни частици с висока енергия, с помощта на които се извършват изследвания на вътрешния строеж на атомните ядра. Въпреки че тези инсталации са основани на други методи на ускорява­не, зародишът на самата идея за ускоряване на частиците с цел да им се придава по-голяма енергия се съдържа още в лекциите на Н. Тесла.

Второ, наблюдаваният и описан от него процес на движението на частиците (корпускулите) в колбата на осветителната лампа дава въз­можност да се получи представа за картината на явления, извършващи се на Слънцето. Тесла предполагаше, че централната част на Слънцето е подобна на нажежен електрод, обграден от фотосфера, поемаща уда­ри на частици, връщащи се от околното пространство. Друг поток от частици с огромни електрически заряди се изхвърля от фотосферата на Слънцето и се насочва в междупланетното пространство във вид на космическо излъчване.

Тесла не само изказа предположение за съществуването на корпус­кулярното излъчване на Слънцето и на потока от космически частици, но и изчисли тяхната енергия, като получи, че нейното напрежение се равнява на стотици милиони волта. Тези данни са близки до установените от съвременните изследвания.

Слънцето, както и другите нажежени небесни тела се проявява по съвсем същия начин, както електродът, който има много голям електри­чески заряд. Слънцето и небесните тела нямат стъклена колба, подобна на балона на лампите на Тесла, и частиците се отдалечават от тях с го­ляма скорост, докато срещнат газовата обвивка на други небесни тела, например на Земята.”

Следователно Слънцето е само един трансформатор на високочес­тотна енергия, която се преобразува в по-нискочестотни лъчи от види­мия, ултравиолетовия и рентгенов честотен обхват на електромагнитни трептения. Тези лъчи се излъчват от Слънцето в околното пространство и срещайки по-големи етерни частици като електрона, отдават част от енергията си като постепенно намаляват честотата си и увеличават дължината на вълната към червения (топлинен) спектър. Малка част от енергията изпълнява предназначението си и затопля близките планети. Голямата част от топлинната енергия се завръща по затворена крива в полюсите на Слънцето с течение на магнитния поток. Във фотосферата на Слънцето се извършва обратен процес на повишаване на честотата и енергията на етерните частици от магнитния поток. Така циркулира един вид енергия вътре в Слънчевата система, друг вид енергия от по-висш порядък циркулира в системата на Немезида, още по-висш порядък има в системата на Сириус и т.н. Затова съчиненията за колапс и разширение на звездите като червени гиганти са несъстоятелни. Вътре в звездите не се съдържа водород, а само в относително тънка газова обвивка.

Основният състав на етера около Земята е етерен газ, състоящ се от елементарни частици: свободни електрони, които можем да наречем първи протил и други. Градивният елемент на материята е електронът, който взаимодейства със светлината и създава инертната земна гравитация. Той изгражда атомите на всички елементи на материята върху Земята. Фотонът е частица, изграждаща електрона и т.н.

Най-великият учен от средните векове, записал името си в исто­рията - сър Исак Нютон говори за етерната среда. По-късно най-близо до истината бе теорията за частично увличане на етера на Френел и Лоренц. До началото на 20 век теориите, приемащи присъствието на ефирна среда бяха господствуващи до появата на квантовата механика и на Теорията на относителността. Най-съществената част от тази теория, която ще се запази в бъдеще, е потвърждаване на формулата Томсон и приета от Айнщайн за тъждественост на материя и енергия, закона E=mc2. Тази теория доведе до преразглеждане на класическата механика като основа на физиката и силите на взаимодействие бяха заменени с различни видове енергийни полета. Отричането на етерната среда въведе ново имагинерно понятие за пространство - вакуум или нищо, на което нищо странно защо Айнщайн приписва свойство “изкривяване на нищото”. Въпреки вродените си недостатъци, все пак в началото на Ерата на Водолея теорията изпълни ролята си.

Тъжното в случая е, че Теорията на относителността послужи за тапа, затваряща пътя към нови открития и от публикуване на Об­щата теория на относителност през 1915 г. до сега във фундаменталната физика цял век не се случи нищо ново.

Разбира се това твърдение може да се оспорва. Създаването на атомни управляеми верижни реакции в ядрените централи, откриване на нови елементарни частици, кацане на хора на Луната са големи успехи, но те преди всичко се дължат на развитие на технологиите. Теоретич­ната физика спря развитието си. Това съвсем не е случайно. През 1914 година започна навлизане на Слънчевата система в знака и епохата на Водолей и материалистичната сетивна наука изчерпа възможностите си до второто стъпало на стълбицата . на Учителя Петър Дънов за енергиите във Вселената.

До тук говорихме повече за гравитационно космическо налягане, проявяващо се като центростремителна сила. За да съществува циклично движение (кръгово или елиптично), от механиката знаем, че е нужна още една сила - центробежна. В противен случай привличащите се тела ще се сблъскат. В този смисъл е писмото на Нютон до Бентли, откъдето се разбира, че той е съзнавал проблема, но не е могъл да види и обясни втория вид центробежно налягане на отблъскване. От там идва грешният Закон за гравитация на Нютон:

В писмо до Ричард Бентли, ректор на Тринити Колидж в Кембридж (1692 г.), Нютон пише:

“ На мен ми се струва, че ако веществото на нашето Слънце и планети и въобще цялото вещество на Вселената би било равномерно разпреде­лено по цялото пространство, а всяка частица вещество би изпитвала вродено привличане към всички останали, и пълният обем пространство, в което е разпределено това вещество, би бил краен, то веществото в края на този обем би се стремило благодарение на гравитацията към средата и би образувало там единна сферична маса. Но ако това вещество би било равномерно разпределено по безкрайното пространство, то никога не би се сляло в единна маса; някаква негова част би се сгъстила в една маса, друга в друга, така че биха възникнали безкраен брой големи маси по цялото безкрайно пространство на големи разстояния една от друга. И така биха могли да се образуват Слънцето и неподвижните звезди, ако предположим още, че по своята природа това вещество е светещо. Но ето, по какъв начин веществото може да се раздели на две части, така че що се отнася за първото, то се слива в светещо тяло, тогава, когато другата част остава тъмна или се превръща в тъмна, когато първата остава неизменна - това вече според мене не може да се обясни само с естествени причини и аз съм длъжен да припиша тези мисли и деяния на изпълнения с воля Творец…”

Вибрациите на етерни частици се изравняват, като тези с по-висока честота и енергия отдават енергия на по-нискочестотните. Средната честота на светлинния спектър намалява, а дължината на светлинната вълна расте. Затова колкото една звезда е по-отдалечена, толкова по-голямо червено отместване се наблюдава. Затова червеното отместване е мярка за разстояние, а не на скорост.

Тази зависимост на светлинната честота от разстоянието до източни­ка е породила погрешната теория за разширение на Вселената. Наистина е имало начален взрив на Свръхнова и нашата област от Вселената се разширява. Но материята не е била съсредоточена в една точка около която няма нищо, а се образува от сгъстяване на духа от пространството в локални центрове и няма нищо общо с Големия взрив. Нашата Вселена е Галактиката с централна звезда Алфиола - център за управление, който съществува и сега. Освен области на раз­ширение, съществуват и области на свиване.

Така нареченото червено отместване не е повече от разсейване на високочестотни лъчения от невидимата етерна материя в пространството и преобразуването им в лъчения с по-голяма дължина на вълната.

Функцията на тези лъчения е да захранват планетите с енергия, а излишното количество енергия, както и преобразуваната от планетите светлинна енергия в топлина се излъчва в пространството и се връща към своя източник с етерните по­тоци.

Съществуват различни видове етер, които се различават по големината на частиците, скоростта им на движение и съответно на проникваща способност. Земният груб етер е по-плътен от астралния космически етер и практически взаимо­действието между двата вида е слабо. Затова изхвърляните потоци от космически етер, предназначен за задвижване на планети и спътници преминава лесно през атмосферата. Началната скорост на потоците е стотици километри в секунда, но като взаимодействува с по-висшите съставки на гравитационно налягане, скоростта на потока намалява. При увличане на космически етер намалява също ъгловата скорост и поради разлики в ъгловите скорости на Слънцето и радиални потоци, те се оформят в спирала. Тангенциалната скорост на ъглово изоставане на спиралата и разстоянието до Слънцето са свързани с параболичния закон за всички планети RV2=const. Стойността на константата на Слънчевата система е С=1.327.1020 m3/c2.

Спиралният поток създава обратно налягане върху всяка планета и я поддържа в кръгово или елиптично движение. Тази механична сила на отблъскване всъщност изпълнява функция на центробежна сила нацикличното движение. Орбиталната скорост на всяка планета е равна на скоростта на тангенциалната съставка на етерния поток в съответната точка на спиралата. Изхвърленият етерен поток достига до определено положение в Слънчевата Система и се завръща към полюсите на Слън­цето. Завръщащите се етерни потоци се движат около равнината на слънчевия екватор по криви линии, завършват към полюсите и образу­ват магнитното поле на Слънцето. Те са носители на преобразуваната в топлина светлинна енергия, която се поглъща от Слънцето.

Изхвърлянето на топлинен етер от Слънцето, Земята и другите небесни тела неизбежно е свързано с големи загуби на количество на движение. Моментът на количество на движение и съответно скоростта на ротация на всяко тяло и система намаляват с времето. Обаче, същест­вува механизъм за почти пълно регенериране на енергията на потоците в гравитационната спирала. Интересен е въпросът как става това. Изхвър­лената етерна маса се движи закъснително в екваториалната равнина, при което фронтът на излизащия етер се разширява и постепенно се разсейва встрани и завръща към полюсите. От момента, в който отно­сителната етерна скорост стане равна на нула, започва гравитационно ускорително движение към полюсите с фуниеобразна форма. Колкото обратните потоци се приближават към полюсите, толкова повече ско­ростта расте и входящият поток се завихря в циклон, спираловидно със същата посока на въртене, както изходящия с по-висока ъглова скорост от земната. При поглъщане на етерния поток в газовата област или твър­дата земна повърхност се приема обратно същото количество движение, което е било отдадено при изхвърлянето му. На Земята спираловидните потоци на поглъщане понякога могат да се наблюдават, благодарение на полярнoтo сияниe.

За доказателство на твърдението, че моментът на количество на движение се регенерира в полюсите, може да послужи следния факт. Известно е, че газовата обвивка на Слънцето и на планети като Юпитер и Сатурн не се върти както твърдо тяло, а полюсните области се въртят с по-голяма ъглова скорост от екватора. Полюсите са място, където се възвръща циклонално отдаденият на екватора ротационен момент.

Всъщност, ако разгледаме Слънчевата система като затворена сис­тема, би следвало енергията на въртене и гравитационната спирала да се регенерира 100%. Обаче тя не е затворена система и не може да бъде такава. От една страна Слънчевата система е свързана с астрална връзка с друго невидимо слънце - Немезида. От друга страна при постоянно количество на движение, масата и` непрекъснато и скокообразно нара­ства и това води до намаляване на ъгловата скорост. Когато едно голямо небесно тяло, особено звезда, загуби скоростта си на въртене, губи и магнитното си поле. Това небесно тяло е обречено на разрушение в този си цикъл на проява. Такова тяло е нашата Луна, но тя все още има да играе важна роля в живота на Земята. Даже в десетките милиони години живот, които и` остават, тя ще бъде покрита с растителност след 30000 години, според Учителя Петър Дънов. Друго тяло с бавна ротация е Венера. Тя има още много живот, имала е в миналото сателити, но сега не може да притежава такива.

По този начин Слънцето не изразходва енергията си, а тя само се преобразува. Една значителна част от слънчевата енергия, която не се използува от планетите, се поглъща от Немезида. Неоползотворената енергия на Немезида се поглъща от Сириус. В крайна сметка цялата енергия на Галактиката се поглъща от централното слънце Алфеола (представляваща черна дупка, според съвременните схващания на писатели-фантасти като Хокинг), откъдето е излязла и се излъчва отново с друг честотен диапазон. Така Вторият закон на термоди­намиката се оказва локален израз от част от една енергийна верига, наблюдаван в земни условия и невалиден за Галактиката - големия космос.

В действителност главна причина за червено отместване е разстоя­нието от източника до получателя. Освен това късовълновите съставки се разсейват в много по-голяма степен и се преобразуват в по-дълги вълни - явление установено от Комптон. Червеното отместване е функция на квадрата на разстоянието, а Вселената нараства подобно на кристал или дърво.

Късовълновите съставки се поглъщат и преобразуват от космическия прах в дълги вълни, а те имат по-висока проникваща способност. Дисперсията на светлината представлява зависимост на фазовата скорост на светлината от дължина на вълната.

Известни са изследвания на Араго върху затъмняване на двойната звезда Алгол от съзвездие Персей. При евентуална разлика между скоро­стите на дълги и къси вълни във вакуум се очаквало при затъмняване да се получи синьо отместване на спектъра поради прекъсване на дългите вълни и очаквано голямо изоставане на късовълновите съставки. След като подобно отместване не се наблюдава, се прави погрешен извод, че дисперсия във вакуум не съществува. Не е обяснен фактът, че късовъл­нови съставки отсъствуват!

Друг е въпросът, че дори да съществуваше такава разлика, земната атмосфера представлява гъста среда за пренасяне и допълнително съ­противление на късите вълни.

Гравитационните сили извън Слънчевата система, които свързват Слънцето с Немезида са от по висш порядък от гравитационните сили, свързващи планетите със Слънцети или сателитите (луни) с планетите. Затова практически тези гравитационни сили твърде слабо влияят на планетите и фактически не влияят на планетните луни. Когато, обаче, гравитационните сили извън Слънчевата система съвпаднат с гравита­ционните влияния по направление на Юпитер, Сатурн, Земя и Слънце, тези сили се сумират или изваждат върху Слънцето. Гравитационните връзки на Слънцето и Немезида се осъществяват преобладаващо чрез етерни сили върху ядрото му, а гравитационните връзки между Слънцето и планетите преобладаващо се осъществяват чрез етерно налягане върху газовата му обвивка. Повърхностното действие на сумираните гравитационни маси създава повишено налягане върху едната половина от повърхността и предиз­виква изригвания на плазма от обратната страна на Слънцето, защото йонизираните газове се намират в безтегловно равновесие и даже малка промяна в етерното налягане води до изригвания.

Всъщност висшата наука астрология се основава на точно тези гравитационни, астрални, ментални и други вза­имодействия от всякакъв вид между планетите. При изригванията се изхвърлят високоскоростни потоци от материя - химически етер, която някои учени предпочитат да наричат плазма. Те се движат със средна групова скорост от порядъка на 400-450 км/сек, съответствуваща на I слънчева космическа скорост. Потоците от Слънцето взаимодействуват с етерните потоци, създавани от Земята и предизвикват магнитни бури.

Можем да приемем с приближение, че първа космическа скорост на Слънцето от 436 км/сек е близка до граничната максимална скорост на относително движение на този вид космически етер в Слънчевата сис­тема. Оттук следва, че скоростта на етерните отблъскващи потоци във всяка точка е различна, крайна и многократно по-ниска от скоростта на светлината. Защото началната скорост е относително висока, и отдавайки енергия на съседни частици, потокът се разширява и разсейва, а скоростта намалява. Орбиталната скорост на повечето планети (с изключение на Нибиру, който не се движи по гравитационна спирала около Слънцето, а в спиралното поле на Немезида), във всеки момент е равна на танген­циалната скорост на движение на етерния поток.

Относно изчислените досега гравитационни маси на Слънцето и планетите по закона на Нютон, засега до тук може да се каже само, че някои от тях се различават многократно по действителното количество материя, която съдържат в себе си и че законът е невалиден извън земни условия.

Нормалната отблъскваща съставка от етерно налягане на задвижващия слънчев поток и гравитационната сила предизвикват сплескване на Земята, из­местване на центъра на тежестта и непрекъснати деформации на земната кора. Тези две сили влияят на приливите и отливите, но много по-слабо от Луната. Изхвърлянето на етерна субстанция в екваториалната област увели­чава динамичното етерно налягане на повърхността и това причинява издуване на Земята около екватора. Връщащият се топлинен етер се ус­корява към полюсите на Слънцето. Около земните полюси се установява повишено налягане, което причинява сплескване на полярните области. Силите на привличане от космоса действуват върху тъмната повърхност на Зе­мята, а силите на отблъскване от Слънцето се проявяват върху осветената част на Земята. Затова кората и` непрекъснато вибрира.

Когато низшите емоции и отрицателни мисли на хората в опреде­лени области и градове са в особено големи размери, деформациите се акумулират или периодите им се изменят. Също при екологични проме­ни и унищожаване на горска растителност в големи размери, земята се нагрява повече и земната кора се разширява силно през деня и се свива през нощта. Въртящият момент се променя. Отнемането на тези напре­жения освобождава големи енергии и предизвиква земетресения в тези области или в противополжна точка на земното кълбо. По този начин Земята, която е разумно живо същество, реагира на негативни човешки мисли, емоции и действия с катастрофални изменения.


Версия: Изкуствената Слънчева система

                 


Преди няколко години на въпроса за това как се е образувала Слънчевата система всеки средностатистически човек щеше да отговори, дори да го събудите и посред нощта. Подобен въпрос, зададен на астрофизик, би породил лекция с изброяване на няколко версии за произхода на Слънчевата система.
                  


Но никой и никога, дори и в най-лошия делириум не би се осмелил да кажe, че нашата слънчева система е изкуствено създадена от някаква по-висша сила. И все пак днес някои учени сериозно обмислят тази версия.

                 


www.joedubs.com/is-earth-convex-flat-or-concave/


Танци около звездата

Традиционните представи за структурата на Слънчевата система изведнъж се разклатиха и едва не се сринаха в началото на 2010 г. Причината за това е откриването на планетна система, наречена Кеплер-33, която се намира в съзвездието Лебед, от служители в Астрономическа обсерватория на НАСА. На пръв поглед къде сме ние - и къде са те, каква е връзката? Оказа се - съвсем пряка.

Работата е там, че небесните тела на Кеплер-33 се оказаха в много отношения подобни на планетите от Слънчевата система. Имаше една основна разлика: всички планети на Кеплер-33 са разположени около своята звезда като че по размер! Първа е най-голямата планета, след това по-малка и така нататък. След като буквално се удивиха на подобно "споразумение" на небесните тела, учените отбелязаха планетната система Кеплер-33 в числото на аномалиите, нали в родната ни Слънчева система планетите са разположени хаотично.

Най-близо до Слънцето са малки планети - Меркурий, Венера, Земя, а най-големите - Юпитер и Сатурн - се намират точно в средата. Впоследствие, обаче, учените са променили мнението си - след като внимателно изучили още 146 слънчеви системи, подобни на нашата Слънчева. Установено е, че при всяка от тях планетите обикалят около светилото както при Кеплер-33, разположени с намаляване на размера на планетите от най-големите към най-малките.

Само нашият дом Слънчевата система, с хаотичното подреждане на планетите е била встрани от общата картина. В резултат на това редица учени веднага предположили, че Слънцето и планетите около нея са разположени по такъв аномален, както се оказва по изкуствен начин. И това е направено от много внимателна ръка.

                


Земята - отново център на Вселената?

Продължавайки да проучват Слънчевата система, учените стигнали до още едно странно заключение. Въпреки факта, че планетите от Слънчевата система действително се въртят около слънцето, те всичките един вид били настроени спрямо Земята. Например, Меркурий изненадващо синхронно се движи заедно със Земята и на всеки 116 дни се издига на една права линия със Земята и Слънцето, но винаги се оказва, че е обърнат към Земята от една и съща страна.



По същия начин необяснимо се държи и Венера. Тя, подобно на Меркурий, също веднъж на 584 дни приближава Земята възможно най-близо, но се обръща към нас отново винаги от една и съща страна. Изобщо Венера се държи много "неприлично": докато всички планети на Слънчевата система се въртят по часовниковата стрелка, тя се върти в обратната посока. Въпросът "защо" все още остава без отговор.



www.astrosoftware.com/SiriusPlanetMandala.htm

Зловещите тайни на Юпитер

Въпреки това, от всички планети на Слънчевата система най-невероятна за астрофизиката изглежда Юпитер, който логично погледнато, просто не може да се формира там, където е сега. Той именно, както се оказа, носи дисхармония в разположението на планетите от Слънчевата система. Въпросът кой или какво го е разположило в това място на космоса си остава отворен и до ден днешен.

Разбира се, официалната наука веднага ще даде някои доста официални, устройващи света на науката теории за произхода на такава аномална позиция на планетите от Слънчевата система ... Но какъв е смисълът? След като почти сто и петдесет планетни системи са образувани много по-различно!

Така че може би е вярно, че някои сили са избрали Земята за собствен експеримент? Тази фантастична на пръв поглед версия се поддържа от доста сериозни учени, в това число не веднъж изложилият в медиите своето становище за аномалното разположение на планетите от Слънчевата система - завеждащият лабораторията на отдела по физика на планетите от Института за космически изследвания към РАН, докторът по физика и математика Леонид Kсанфомалити.




Слънце, къде е сестра ти?

Друга сериозна аномалия, за която астрофизиците смятат, е липсата на втора звезда в Слънчевата система. Да, именно втора! Оказва се, че по-голямата част от планетните системи, подобни на слънчевата са с две звезди, а само ние имаме една. Наистина, някои учени са склонни да вярват, че втората звезда в края на краищата е имало, но след това при процес на делене е трансформирана в планетна система.

И днес тази бивша звезда носи името... Юпитер. Редица американски астрономи са уверени, че все още съществува втора звезда - това е легендарната Немезида, която се върти около Слънцето за 12 000 години. Така именно към тази версия клонят на страниците на списанието Physоrg американските астрофизици Уолтър Кратенден, Ричард Мюлер и Даниел Уитмир.

Точно преди четиридесет години съветският учен Кирил Бутусов публикува "Свойствата на симетрията на Слънчевата система". В него той научно доказа съществуването на абсолютната симетрия в Слънчевата система. Например: Юпитер - Сатурн, Нептун - Уран, Земя - Венера, Марс - Меркурий. Ученият също предполага наличието на втора звезда в Слънчевата система.

Впрочем това, което сега се опитват да изчислят и след това да открият на практика съвременните учени, отдавна е известно на древните цивилизации на Земята, които очевидно дори са наблюдавали второто светило в небето. За този факт говорят много древни скални рисунки и петроглифи по целия свят, които изобразяват втората звезда близо до слънцето.

В световната митология тя е кръстена Тифон, а по описание е подобна на класическата неутронна звезда. Нейният образ може да бъде намерен в близост до древната астрономическа обсерватория на планината Севсар в Армения. На пиктограмата ясно е видима траекторията на необичайно небесно тяло около Слънцето, приличащо на звезда. Подобни рисунки има и на Сан-Eмидиo.




А във всичките рисунки, разпръснати по целия свят, неутронната звезда, която минава покрай Слънцето изхвърля в неговата посока "бучка" вещество - протуберанс. Тъй като езикът на протуберанса донякъде е подобeн на змей, древните художници обичали да го изобразяват като дракон, сражаващ се с героя-бог, олицетворяващ Слънцето. Съществуват подобни рисунки в Шотландия, на египетските стенописи, в Австралия, Мексико - изобщо по цялата земя, където някога са живели древните цивилизации.



ДВИЖЕНИЯ И ЦИКЛИ НА ЗЕМЯТА И СЛЪНЦЕТО

Слънчевата система - космическо такси?

Да се отговори ясно на въпроса изкуствено ли е създадена Слънчевата система или не, не е възможно сега. Въпреки това е възможно да се предположи, че съществува някаква сила, която има способността да разполага планетите по свое усмотрение. В полза на тази версия е същия този хипотетичен протуберанс, изпуснат към Слънцето от минаващата покрай него звезда, толкова често срещащ се в скалните рисунки.

Ако предположим че това не е звезда, а е изкуствен обект, всичко си идва на място. В крайна сметка, през 1948 г. Фред Цвики твърди, че могат да бъдат придвижени в пространството цели звездни системи, бомбардирайки ги с най-мощните термоядрени бомби. Голямата маса на звездите в този случай ще удържи около светилата своите планети, но ще им позволи да пътуват в космоса заедно с всичките жители. Кой знае, може би някой ден на човечеството ще му се наложи да използва подобен начин за придвижване във Вселената.

Сега обаче, когато изследователите-ентусиасти гонят по петите професионалистите, а обменът и разпространението на информация чрез Интернет престанаха да бъдат проблем, можем да се надяваме, че в най-близко бъдеще човечеството все пак ще получи отговор на въпроса как е създадена Слънчевата система.



Слънцето на мъртвите. Дагестан. Тифон (неутронна звезда клас" перка ")

> Апофис и Илюминати/ Ще се сблъска ли Апофис със Земята на петък, 13-ти април, 2029

neonula.blogspot.bg/



ДРЕВНИТЕ ЕГИПТЯНИ ПОЧИТАЛИ КРИЛАТОТО ЧЕРВЕНО СЛЪНЦЕ ( НЕМЕЗИДА)





Древните египтяни почитали червеното слънце наречено още Мардук, Разрушителя, Немезида дори някои го наричат и Нибиру ,но това червено слънце не е Нибиру а всъщтност Нибиру обикаля около това червено слънце. Нибиру е наречена от племето Хопи Син Качин защото тя е синя.



Древния египтяни почитали това червено слънце. Дори в символа на Египет е показано червеното слънце наи отгоре дори по голямо от отдолу показаният Нибиру със син кристал



Тъмното крилато червено слънце се завръща отново това е мини система с огромна червена звезда Немезида и 7 планети по голямата е Син Качин или още Нибиру и огромен облак от милиони метеорити, комети и прах и тази мини слънчева система сега се насочила отново към а нашето слънце усеща нейното приближаване и то започна да изригва все повече и повече а земята е вече в процеса на смяна на полюсите и измеренията.
















Крилатият, разрушител..( Нибиру ). всъщност.. е концепция от книгата на мъртвите.. древните египтяни са вярвали, че крилатият скарабей ще те пренесе в задгробния живот .. дори шумерски текстове.. показват бръмбара на скарабей.
Даже в тая брошка е показана Немезида горният червен рубин и Нибиру долният синкав изумруд. Като немезида е видимо по-голяма.







Скарабей - символ на червеното слънце



Египтяните много добре знаели че червеното слънце и синия Нибиру ще се завърнат един ден и ще донесат ужасни последствия на Земята както е било в миналото







Птицата Феник също показва червеното слънце Немезида



Тази брошка на скарабей показва най отгоре червеното слънце Немезида. Но отдолу на брошката Нибиру я няма защото не всеки път Немезида и Нибиру се завръщат заедно . Нибиру се завръща на всеки 3600 години и сменя оста на планетата ни земя и причинява природни катаклизми на Земята , А червеното слънце Немезида предишното и завръщане било по време на атлантите когато полюсите на Земята се преобърнали и ние сме слезнали в по ниска плътност на съществуване в по ниско измерение преди около 12 500 години.




почит към червеното слънце















Древните египтяни почитали червеното слънце като божество



Крилатият диск - червеното или черно слънце


Древните египтяни и други народи са почитали и нашето слънце но то било изобразявано като жълто - оранжево слънце даващо живот на Земята








Нашето слънце е почитано като божество даващо светлина и живот на Земята













Много древни народи почитали червеното слънце



















Червеното слънце освен разруха и пречистване на планетата земя със стихийни бедствия донася и по силни енергии те променят ДНК на всичко живо а земята бива приливана от мощни енергийни вълни. Червеното слънце е наричано и чистача на космоса защото то с мощните положителни енергии пречиства всяко зло тотално.



Червеното слънце заедно с Нибиру се завръщат това ще предизвика смяна на полюсите на всички небесни тела.при смяната на полюсите на Земята ще имаме и смяна на измеренията ще изкачим на много по високо вибрационно измерение на съществуване. Много мощни енергии идват от червеното слънце. А лошите хора ако не се променят към добро ще загинат а тези с добро сърце и душа ще си променят съзнанието и ще се спасят.
Както се казва огън ще погълне земята ако си с ниски вибрации и си зъл и лош ще изгориш . Учителя Дънов беше казал ще видим едни хора как изгарят стават на прах а други горят но не изгарят променят се и започват да излъчват светлина.
Слънчевите изригвания от нашето слънце заедно с червеното слънце Немезида ще погълнат земята с огън новите енергии ще променят всичко живо на земята всичко не чисто ще изгори.



Червеното слънце Мардук ( Немезида )



почит към червеното слънце







Крилатото червено слънце













Житна пиктограма изобразяваща Скарабей хванал червеното слънце както при егептянският символ скарабей държащ червено слънце. тази житна пиктограма ни показва че червеното слънце се завръща.
Долната снимка ни показва златна статуетка на египтянка символизира крилатото червено слънце. Много ясно короната над главата и показващо червеното слънце

Няма коментари:

Публикуване на коментар