събота, 10 март 2018 г.

Екхарт Толе Нова Земя - Откриване на вътрешното пространство


Древна суфитска история разказва, че в една близкоизточна страна живял цар, разкъсван между щастието и унинието. И най-малкото нещо го разстройвало или го карало силно да реагира, така състоянието на щастие бързо преминавало в състояние на неудовлетворение и отчаяние. Дошло време, когато царят окончателно се изморил от себе си и от живота, и започнал да търси начини да излезе от затворения кръг. Изпратил да повикат един мъдрец, който живеел в царството му и имал репутацията на просветлен човек. Когато мъдрецът дошъл, царят му казал: „Искам да съм като теб. Можеш ли да ми дадеш нещо, което да внесе равновесие, ведрина и мъдрост в живота ми? Ще ти платя каквато цена поискаш.“

Мъдрецът отвърнал: „Може и да успея да ти помогна. Ала цената на помощта ми е толкова висока, че няма да ти стигне и цялото царство, за да я платиш. Нека затова ти я дам даром, стига ти да я почетеш както трябва.“ Царят му обещал, че така и ще направи, и мъдрецът си заминал.

Няколко седмици по-късно се върнал и поднесъл на царя красива кутийка от нефрит. Царят отворил кутийката и видял в нея прост златен пръстен с гравиран надпис: „И това ще мине“.

„Какво значи това?“ — запитал царят. „Винаги носи този пръстен — отвърнал мъдрецът. — Каквото и да се случи, преди да го определиш като добро или лошо, докосни пръстена и прочети надписа. Само така ще намериш покой.“

„И това ще мине“. Какво в тези простички думи им дава такава мощ? Повърхностно погледнато, т.е. от една страна, ви внушават известно успокоение, когато се случи нещо лошо, от друга страна обаче, намаляват радостта от хубавите неща в живота. „Не бъди прекалено щастлив, щастието ти няма да трае дълго“. Изглежда това казват за ситуации, които смятаме за добри.

Всъщност смисълът на тези думи става ясен, когато ги поставим в контекста на двете други истории, разказани по-горе. Историята за дзен учителя, чийто отговор на всяка ситуация бил „Така ли?“, показва, че доброто се ражда от вътрешната несъпротива на събитията, т.е. когато си едно със случващото се. Историята за мъжа, чийто единствен коментар бил лаконичното „Може би“, показва мъдростта да не съдиш. Току-що разказаната история изтъква преходността, която, ако е осъзната, води до непривързване. Да не се съпротивляваш, да не съдиш и да не се привързваш са трите аспекта на истинската свобода и на просветления начин на живот.

Думите, гравирани на пръстена, не казват, че не бива да се радвате на доброто в живота, нито са там с единствената цел да вдъхват утеха във времена на страдание. Те имат много по-дълбока задача: да ви накарат да се пробудите за ефимерността на всяка ситуация, която се дължи на преходността на всички форми — добри или лоши. Когато осъзнаете преходността на всички форми, вашата привързаност към тях намалява и вие до известна степен прекъсвате отъждествяването с тях. Не-привързаността не означава, че не можете да се радвате на доброто, което светът ви предлага. Напротив, вие му се радвате дори още повече. След като съзрете и приемете, че всички неща са преходни и промяната е неизбежна, можете да се радвате на удоволствията, докато те траят, без да се страхувате, че ще ги изгубите, и без да се тревожите за бъдещето. Когато сте не-привързани, добивате по-висока отправна точка спрямо събитията на живота и се освобождавате от техния плен. Ставате като астронавта, който вижда Земята, заобиколена от огромността на пространството и осъзнава една парадоксална истина: светът е скъпоценен и същевременно незначителен. Осъзнаването, че и това ще мине, води до непривързване, а с непривързването в живота ви идва едно друго измерение — измерението на вътрешното пространство. Посредством непривързването, както и посредством неосъждането и вътрешната несъпротива, вие си осигурявате достъп до това измерение.

Когато вече не сте изцяло отъждествени с формите, съзнанието — това кой сте вие — се освобождава от плена на формата. Тази свобода е всъщност възникващото вътрешно пространство. Тя идва като покой, като мир дълбоко вътре във вас, дори срещу изглеждащо лошо събитие. И това ще мине. Около емоционалните върхове и спадове, дори около болката съществува свободно пространство. И преди всичко, съществува пространство между мислите ви. Това пространство ражда покой, мир, които не са „от този свят“, тъй като „този свят“ е формата, а покоят е пространство. Това е покоят на Бога.

Сега вече можете да се наслаждавате на нещата от този свят, без да им приписвате важност и значимост, каквито те всъщност не притежават. Можете да участвате в танца на сътворението и да бъдете активни без привързване, което да трябва да преодолявате, и без неразумни искания към света: удовлетвори ме, направи ме щастлив, гарантирай ми сигурност, кажи ми кой съм. Светът не може да ви даде всичките тези неща, а когато не очаквате това от него, цялото страдание, създадено от вас самите, изчезва. Защото страданието се дължи на надценяването на формите и на неосъзнаването на измерението на вътрешното пространство. Когато това измерение присъства в живота ви, вие можете да се радвате на нещата, преживяванията и сетивните удоволствия без да се изгубвате в тях, без вътрешно привързване към тях, т.е. без пристрастяване към света.

Думите „и това ще мине“ са пътни знаци към действителността. Посочвайки преходността на всички форми, те са и пътни знаци към вечното. Единствено вечността във вас може да осъзнае преходното като преходно.

Когато измерението на пространството се изгубва или по-скоро не се осъзнава, нещата от света придобиват абсолютна важност, сериозност и тежест, каквито те всъщност не притежават. Когато светът не се възприема от перспективата на безформието, той се превръща в заплашително място, и в крайна сметка — в място на отчаяние. Проповедникът от Стария завет явно е изпитвал именно това, когато е говорел: „Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето — всичко е суета и гонене на вятър“[1].
Съзнание за обектите и съзнание за пространството

Животът на повечето хора е гъмжило от неща: материални неща, неща, които трябва да бъдат направени, неща, за които трябва да се помисли. Животът им е копие на историята на човечеството, определена от Уинстън Чърчил като „едно проклето нещо следва по петите друго проклето нещо“. Техният ум е препълнен с разбъркани мисли, една мисъл следва по петите друга. Това е измерението на съзнанието за обектите, което при повечето хора е господстващата действителност — и затова животът им е толкова дебалансиран. Съзнанието за обектите трябва да бъде балансирано със съзнание за пространството, за да може нормалността да се върне на нашата планета и човечеството да изпълни предопределението си. Възникването на съзнание за пространството е следващият етап в еволюцията на човечеството.

Съзнанието за пространството означава, че освен осъзнаването на нещата — което винаги се свежда до сетивни възприятия, до мисли и емоции, — има и скрит поток на осъзнатост. Осъзнатостта предполага вие да съзнавате не само нещата (обектите), но и да съзнавате, че съзнавате. Ако можете да усетите живия вътрешен покой като заден план на случващите се на предния план събития — значи сте постигнали нужното! Това измерение е навсякъде, но повечето хора изобщо не го съзнават. Понякога им го посочвам с думите: „Усещаш ли собственото си Присъствие?“

Съзнанието за пространството представлява не само освободеност от егото, но и освободеност от зависимостта от нещата от този свят, от материализма и материалността. То е духовното измерение, което — единствено — може да даде трансцендентален и верен смисъл на този свят.

Никога, когато сте разстроени от събитие, човек или ситуация, истинската причина не е самото събитие, човек или ситуация. Вие сте в плен на съзнанието за обектите и не осъзнавате безвремевото вътрешно пространство на самото съзнание. С думите „и това ще мине“, употребени като пътен знак, можете да възстановите осъзнаването на това измерение.

Друг указателен знак към истината е следното изречение: „Когато съм разстроен, причината не е тази, която си мисля.“
Под мисълта и над нея

Когато сте много изморени, можете да изпитате по-голям покой, да се отпуснете повече, отколкото в обикновеното ви състояние. Причината е, че мисленето затихва и вече не си спомняте за създадения от ума проблемен аз. Придвижвате се към съня. Когато пиете алкохол или вземате определени наркотици (стига те да не стимулират болковото тяло), също е възможно да се почувствате по-отпуснати, по-освободени от грижите и дори малко по-жизнени. Но само за известно време. Възможно е да запеете и затанцувате, а песните и танците в древността са били израз на радост от живота. И тъй като сте по-малко обременени от ума, може да съзрете радостта от Битието. Може би поради тази причина алкохолът също така се нарича „спиртни напитки“[2] Ала цената за радостта е висока — тя е не-съзнателността. Вместо да се издигнете над мисълта, вие падате под нея. Още няколко чашки и ще паднете и до вегетирането.

Съзнанието за пространството има твърде малко общо с дрогираното „интервализиране на пространството“. И двете състояния са отвъд мисълта. Това е общото между тях. А фундаменталната разлика е, че при първото вие се издигате над мисълта, а при второто — падате под нея. Едното е следващата стъпка напред в еволюцията на човечеството, другото е регресиране до етапа, който сме загърбили преди еони.
Телевизията

Гледането на телевизия е любимото занимание през свободното време или по-скоро — любимото безделие за милиони хора по света. Когато стане на шестдесет години, средностатистическият американец има вече зад гърба си петнадесет години, прекарани във взиране в екрана. Статистическите данни за редица други страни показват същото.

Според много хора гледането на телевизия „релаксира“. Ако се самонаблюдавате внимателно, ще видите, че колкото по-дълго екранът е във фокуса на вашето внимание, толкова по-пълно се преустановява мисловната ви дейност, и в продължение на часове гледате токшоу, геймшоу, ситком или дори телевизионни реклами, без умът ви да поражда мисли. Не само че вече не си спомняте проблемите си, но и временно се освобождавате от себе си — а има ли нещо по-релаксиращо?

И така, създава ли гледането на телевизия вътрешно пространство? Прави ли ви присъстващи? Не, за съжаление. Въпреки че в продължение на часове умът ви вероятно не поражда никакви мисли, той е скачен с мисловната дейност на телевизионното шоу. Скачен е с телевизионната версия на колективния ум и мисли неговите мисли. В такова състояние умът ви е неактивен само доколкото не произвежда мисли. Но пък непрекъснато попива мисли и образи от екрана. Това поражда у него подобно на транс пасивно състояние на повишена възприемчивост, напомнящо хипнозата. Затова екранът се оказва особено подходящ начин за манипулиране на „общественото мнение“ — политиците, групите на заинтересованите, а също и рекламопроизводителите го знаят и затова плащат милиони долари, за да ви уловят в това състояние на възприемателна неосъзнатост. Те искат техните мисли да станат ваши мисли. И обикновено успяват.

Така че, когато гледате телевизия, вие по-скоро падате под мисълта, отколкото се издигате над нея. Телевизията прави същото като алкохола и другите наркотици. Макар да дава на ума известно отпускане, цената, която плащате за това, е доста висока и тя е загуба на съзнателността. Също като наркотичните вещества, и тя води до пристрастяване. Протягате ръка към дистанционното, уж за да изключите телевизора, но вместо това започвате да прехвърляте каналите. Половин или един час по-късно все още гледате, все още се ровите из каналите. Оказва се, че единственото копче, което не сте в състояние да натиснете, е копчето за изключване. Вие продължавате да гледате, не защото нещо интересно е привлякло вниманието ви, а именно защото няма нищо интересно. След като веднъж сте „зарибени“, гледането на телевизия става за вас още по-банално, още по-безсмислено, т.е. „пристрастяване“. Ако беше интересно, провокиращо мисленето, щеше да стимулира ума ви да мисли отново своите си мисли, което е доста по-съзнателно състояние и следователно за предпочитане пред създадения от телевизията транс. Вниманието ви нямаше да бъде изцяло в плен на образите на екрана.

Съдържанието на програмата, ако е поне малко качествена, може до известна степен да противодейства на хипнотичното, затъпяващо ума въздействие на телевизията. Има телевизионни програми, които са се оказали полезни за много хора, променили са живота им за добро, отворили са сърцата им, направили са ги по-съзнателни. Понякога комедийни сериали, макар да не представляват нищо особено, могат да бъдат непреднамерено духовни в смисъл, че показват карикатурна версия на човешката глупост и на егото. Те ни учат да не приемаме нищо твърде насериозно, да подхождаме към живота с леко сърце, и преподават уроците си по един наглед необичаен начин — предизвиквайки смях. Смехът е изключително освобождаващ, но и притежава висока целебна стойност. За съжаление обаче, повечето телевизии са под властта на хора, изцяло ръководени от своето его, така че скритият план на телевизионните програми е да ви управляват, като ви приспиват, т.е. като ви правят несъзнателни. И все пак телевизионната медия съдържа огромен и все още почти неизследван потенциал.

Избягвайте да гледате програми и телевизионни реклами, които ви атакуват с образи, сменящи се всеки две-три секунди. Прекаленото гледане на телевизия, да не говорим на такива програми, е отчасти причината за умственото разстройство, наречено „недостатъчна концентрираност на ума“, от което в наши дни страдат милиони деца по света. Поради кратковременността на концентрацията всички възприятия и взаимоотношения са повърхностни и неудовлетворителни. Каквото и да правите, каквато и дейност да трябва да вършите в това състояние, ще го правите некачествено, защото качеството изисква внимание.

Честото и продължително гледане на телевизия ви прави несъзнателни, пасивни и изсмуква енергията от вас. Затова, вместо да гледате каквото попадне, избирайте онова, което наистина искате да видите. Когато постъпвате така, ще можете — ако желаете — да усетите живостта в тялото ви, докато гледате. Или, докато гледате, от време на време съзнавайте дишането си. На постоянни интервали откъсвайте очи от екрана, за да не завземе той изцяло сетивните ви възприятия. Не усилвайте звука повече от необходимото, за да не обсеби телевизията слуха ви. А когато се появят реклами, изключете звука. Не си лягайте веднага, след като сте загасили телевизора, а също — което е дори още по-лошо — не заспивайте, докато гледате.
Осъзнаване на вътрешното пространство

Пространството между мислите би трябвало спорадично да се проявява във вас, но вероятно вие изобщо не го забелязвате. Съзнание, хипнотизирано от преживяванията и обусловено да се отъждествява преди всичко с формата, т.е. със съзнанието за обектите, поначало почти не е в състояние да се издигне до осъзнаване на пространството. Това всъщност означава, че вие не можете да осъзнаете себе си, защото сте постоянно заети със съзнаването на нещо друго, формата непрекъснато разсейва вниманието ви. Дори когато на пръв поглед съзнавате себе си, по-дълбоко погледнато, не е така — вие сте превърнали себе си в обект, в мисловна форма, и съответно съзнавате една мисъл („аз“), а не самите себе си.

Възможно е, когато чуете за вътрешно пространство, да започнете да го търсите, но тъй като го търсите като обект или преживяване, няма да успеете да го намерите. Това е дилемата, пред която се изправят всички, които се стремят към духовно осъществяване или просветление. Иисус казва: „… царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“[3].

Ако не прекарвате целия си живот в будно състояние в неудовлетвореност, тревоги, грижи, депресии, отчаяние или други негативни състояния; ако сте способни да се радвате на простичките неща в живота като песента на дъжда или гласа на вятъра; ако забелязвате красотата на облаците, ако можете да сте сами, без да се чувствате самотни, ако не се нуждаете от умствения стимул на развлеченията; ако се отнасяте към напълно непознатия любезно, без да очаквате нищо от него… значи у вас се е отворило, било то за кратко или за по-дълго, вътрешното пространство, стоящо зад безспирния поток на мисленето, каквото е човешкият ум. И в мига, в който това се случи, във вас се разлива едно почти недоловимо усещане за благополучие, за жив покой. Интензивността на усещането варира от трудно забележимо фоново чувство на задоволство до това, което древноиндийските мъдреци са нарекли ананда — блаженството на Битието. Тъй като вие сте били обусловени да обръщате внимание единствено на формата, вероятно няма да бъдете в състояние да го съзнаете непосредствено и ще ви е нужен посредник. Така например, има нещо общо между способността да виждате красотата, да оценявате простите неща, да се радвате на собствената си компания, да се отнасяте към другите с любяща любезност. Този общ елемент е чувството на удовлетвореност, покой и живост — невидимият фон, без който тези преживявания не биха били възможни.

Винаги, когато почувствате красотата, когато осъзнаете доброто в обикновените неща от живота, потърсете задния план на преживяването вътре във вас. Не го търсете така, сякаш търсите нещо. Не можете да го забодете като пеперуда, където ви е угодно, и да кажете: „А, ето го, държа го в ръцете си“, не можете и да го схванете посредством ума и да го дефинирате по един или друг начин. Той е като безоблачното небе. Не притежава форма. Той е пространство; той е покой, сладостта на Битието, както и нещо безкрайно повече, защото това са само пътни знаци. Когато станете способни да го усещате непосредствено, вътре в себе си, той се задълбочава. Така че когато оценявате нещо просто — един звук, една гледка, едно докосване, — когато виждате красотата, когато изпитвате любяща доброжелателност един към друг, почувствайте и това вътрешно пространство, което е източникът и задният план на преживяването.

В хода на хилядолетията много поети и мъдреци са откривали, че истинското щастие — аз го наричам „радостта от Битието“ — се намира в простите, наглед незначителни неща. В безспирния им стремеж да им се случи „нещо голямо“ повечето хора непрекъснато пропускат да видят незначителното, което се оказва всичко друго, но не и незначително. Философът Ницше, в един рядък за него момент на дълбок покой, пише: „За щастието, колко малко — е нужно вече за щастието! (…) Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото — прошумоляване на гущер, лек полъх, плясъкът на криле, кратък миг — малкото съставя същността на най-доброто щастие. Тихо!“[4]

Защо „най-малкото нещо“ създава „най-голямото щастие“? Защото истинското щастие не се причинява от неща или събития, макар на пръв поглед да изглежда така. Нещото, събитието като такова е недоловимо, така ненатрапващо се, че ангажира само малка част от съзнанието ви — а останалата част е вътрешно пространство, самото съзнание, ненакърнено от формата. Вътрешното съзнание за пространството и за това кой сте са едно и също. Иначе казано, формата на малките неща оставя място за вътрешното пространство. А именно вътрешното пространство, необусловеното съзнание, поражда истинското щастие, радостта от Битието. За да осъзнаете безмълвните неща трябва да сте вътрешно притихнали. Нужна е висока степен на осъзнатост. Бъдете в покой. Гледайте. Слушайте. Бъдете присъстващи.

Ето и един друг начин да откриете вътрешното пространство: съзнайте, че съзнавате. Кажете си или си помислете „Аз съм“, но не прибавяйте нищо повече. Осъзнайте покоя, който избликва от „Аз съм“. Усетете присъствието си, голото, разбудено Битие. Недокоснато от младост или старост, богатство или бедност, добро или лошо. Това е пространствената утроба на всичко сътворено, на всички форми.
Можете ли да чуете планинския поток?

Един дзен учител, съпроводен от свой ученик, вървял в мълчание по планинска пътека. Когато стигнали до старо кедрово дърво, седнали под клоните му, за да хапнат малко ориз и зеленчуци. След яденето ученикът — млад монах, все още неоткрил тайната на дзен, — нарушил мълчанието на учителя си с думите:

— Учителю, как мога да вляза в дзен?

Това, което имал предвид, разбира се, било как да влезе в онова състояние на съзнанието, което е „дзен“.

Наставникът продължил да мълчи. Ученикът, развълнуван, чакал отговор почти пет минути. Тъкмо се канел да зададе нов въпрос, когато учителят внезапно проговорил:

— Чуваш ли звука на планинския поток?

До този момент ученикът не съзнавал, че има планински поток. Бил твърде зает да мисли за значението на дзен. Но сега се заслушал в звука и безспирно дърдорещият му ум утихнал Отначало не чул нищо. После мисленето му било победено от повишената осъзнатост и внезапно до ушите му стигнал недоловимият ромон на малкия поток, пеещ в далечината.

— Да, сега го чувам! — възкликнал той.

Учителят вдигнал показалец. В очите му имало и ярост, и нежност, когато казал:

— Влез в дзен оттук!

Ученикът бил зашеметен. Това било неговото първо сатори — проблясък на просветление. Той узнал какво е дзен, без да знае какво е узнал.

Двамата продължили пътя си в мълчание. Ученикът се чудел на живостта на света, разстилащ се около него. Сякаш виждал всичко за първи път. Постепенно обаче отново започнал да мисли. Живият покой бил засенчен от шума на ума и не след дълго той задал нов въпрос:

— Учителю — рекъл, — мислих известно време. Какво щеше да ми кажеш, ако не бях успял да чуя планинския поток?

Учителят спрял, погледнал го и казал:

Влез в дзен оттук!
Правилното действие

Егото се пита: как мога да накарам тази ситуация да удовлетвори нуждите ми или как мога да стигна да такава ситуация, която да удовлетвори нуждите ми?

Присъствието е състояние на вътрешна пространственост. Когато сте присъстващи, вие се питате: как да отговоря на нуждите на тази ситуация, на този момент? Всъщност дори не е необходимо да си задавате този въпрос. Вие сте спокойни, осъзнати, отворени към това, което е. Внасяте ново измерение в ситуацията: пространството. После гледате и слушате. Така ставате едно със ситуацията. Когато вместо да реагирате срещу ситуацията, се слеете с нея, отговорът се ражда от самата ситуация. Не вие, човекът, гледате и слушате, гледа и слуша самият покой. Ако се окаже, че е възможно или необходимо действие, вие извършвате това действие или по-скоро правилното действие се извършва чрез вас. Правилно е онова действие, което съответства на цялото. И след приключването на действието пространственият покой остава. Никой не вдига триумфално ръце с победния вик: „Ура!“ Никой не казва: „Виж, аз направих това!“

Всяка творческа дейност се ражда в лоното на вътрешната пространственост. След като сътворяването се е осъществило и нещо е придобило форма, трябва да внимавате да не възникне представата „аз“ или „мой“. Ако си приписвате заслуга за това, което сте извършили, значи егото се е върнало и пространствеността е била засенчена.
Възприемане без именуване

Повечето хора само периферно осъзнават света, който ги заобикаля, особено ако той им е до болка познат. Гласът в главата им е това, което поглъща почти цялото им време. Някои хора се чувстват по-жизнени, когато пътуват и посещават непознати места или чужди страни, защото тогава сетивните им възприятия — преживяванията — завладяват по-голяма част от съзнанието им за сметка на мисленето. Те стават повече присъстващи. Други хора си остават напълно обсебени от гласа в главата им, дори когато са на места, където не са били преди. Възприятията и преживяванията им се изопачават от незабавните отсъждания и преценки. Всъщност те не са отишли другаде. Макар тялото им да пътува, те си остават на едно и също място — в главата си.

Ето каква е действителността на повечето хора: веднага, щом нещо се възприема, то се именува, изтълкува се, сравнява се с други неща, харесва се или не се харесва, нарича се „добро“ или „лошо“ от призрачното аз, егото. Такива хора са в плен на мисловните форми, на съзнанието за обектите.

Не можете да се пробудите духовно, ако натрапчивото и несъзнателно именуване не спре, или поне ако не го съзнавате като такова и по този начин станете способни да го наблюдавате. Именно чрез непрекъснато именуване егото си остава на мястото — то е ненаблюдаваният ум. Когато именуването престане или когато го осъзнаете, във вас се отваря вътрешното пространство и вие вече не сте обсебени от ума.

Изберете един намиращ се близо до вас предмет — химикалка, стол, чаша, растение — и го изследвайте с очите си, т.е. погледнете го с интерес, та дори и с любопитство. Не избирайте предмети, които пораждат у вас силни асоциации с миналото, например, къде сте го купили или кой ви го е подарил и т.н. Избягвайте също така предмети, върху които има написано нещо — книги, бутилки. Това би стимулирало мисленето. Без да се напрягате, релаксирани, но осъзнати, посветете цялото си внимание на предмета, на неговите детайли. Ако възникнат мисли, не се занимавайте с тях. Това, което е важно за вас в момента, не са мислите, а самият възприятиен акт. Можете ли да премахнете мисленето от него? Можете ли да гледате предмета, без гласът в главата ви да коментира, да прави заключения, да сравнява или да се опитва да си изясни нещо? След няколко секунди позволете на погледа ви да поскита из стаята или из мястото, където сте, като будното ви внимание осветява всяко нещо, върху което се спира.

След това се заслушайте в звуците около вас. Слушайте ги по същия начин, по който обхождахте с поглед нещата наоколо. Някои звуци са с естествен произход — звуците на водата, на вятъра, на птиците, други — с изкуствен. Някои са приятни, други — неприятни. Не правете разлика между добрите и лошите звуци. Позволете на всеки звук да бъде това, което е, не го интерпретирайте. И тук важното е релаксираното, но будно внимание.

Когато гледате и слушате по такъв начин, може да изпитате едно фино и отначало почти незабележимо усещане за спокойствие. Някои хора го чувстват като фонов покой. Други го наричат мир. Когато съзнанието ви вече не е изцяло погълнато от мисленето, част от него остава в своето необусловено, изначално състояние без форма. Това е вътрешното пространство.
Кой е субектът на опита?

Това, което виждате и чувате, вкусвате, докосвате и помирисвате са, разбира се, сетивни обекти. Те са опитът. Ала кой е субектът на опита? Ако отвърнете, например: „Аз, разбира се, аз, Джейн Смит, старши счетоводител, четиридесет и пет годишна, разведена, майка на две деца, американка, съм субектът на опита“, грешите. Джейн Смит и всички онези неща, с които умственото понятие „Джейн Смит“ се идентифицира, са единствено и само обекти на опита и изобщо не са субектът на опита.

Всеки опит се състои от три компонента: сетивни възприятия, мисли или умствени образи, и емоции. Джейн Смит, старши счетоводител, четиридесет и пет годишна, разведена, майка на две деца, американка, са мисли и затова са част от преживяваното от вас в момента, в който мислите тези мисли. Те и всичко друго, което можете да кажете за себе си или да помислите за себе си, са обекти, а не субект на опита. Те са опитът, не онзи-който-има-опит. Може да добавите към тях още хиляда дефиниции (мисли) за това, кой сте, с което несъмнено ще увеличите сложността на опита ви за самите себе си (както и доходите на психотерапевта ви), но по този път в никакъв случай няма да стигнете до субекта на опита, който предхожда всеки опит и без който не би имало опит.

И така, кой е субектът на опита? Вие. А кой сте вие? Съзнанието. А какво е съзнанието? На този въпрос не може да се отговори. В момента, в който му дадете отговор, вие фалшифицирате — т.е. превръщате го в още един обект на опита. Съзнанието, или, ако използваме думата, с която нашата традиция някога го нарече — духът, не може да бъде познато в обикновения смисъл на думата и да се опитвате да го познаете е безполезно. Познанието във всичките негови форми се разгръща в сферата на дуалността — субект и обект, познаващ и познаване. Субектът, аз, познаващият, без който нищо не може да бъде познато, възприето, мислено или почувствано, си остава непознаваем. Защото азът няма форма, а само формите могат да бъдат познати, и при все това без непритежаващото форма измерение светът на формите не би могъл да съществува. Безформието е лъчистото пространство, в което светът възниква и в което престава да бъде. Това пространство е животът, който аз съм. То е безвремево. Аз съм е извънвремево, вечно. Това, което се случва в пространството на формите е относително и временно: удоволствие и болка, печалба и загуба, раждане и смърт.

Най-голямата пречка по пътя към откриването на вътрешното пространство, най-голямата пречка по пътя към откриване на субекта на опита, е дотолкова да се омаете от изживяването, че да изгубите себе си в него. Това означава съзнание, изгубено в собствените си сънища. Всяка мисъл, всяка емоция, всяко преживяване така ви завладява, че изпадате в подобно на сън състояние. Това състояние всъщност е било обичайното състояние на човечеството в продължение на хилядолетия.

Въпреки че не можете да постигнете познание за съзнанието, можете да го осъзнаете като аза ви. Можете непосредствено да го усетите във всяка ситуация, независимо каква е тя. Можете да го усетите тук и сега, като самото ви Присъствие, вътрешното пространство, в което възприемате думите, отпечатани на тази страница, и в което те стават мисли. То лежи в основата на „Аз съм“. Думите, които четете и мислите, са предният план, а „Аз съм“ е субстратът, задният план на всяко преживяване, всяка мисъл, всяко чувство.
Дишането

Открийте вътрешното пространство като създавате паузи в потока на мисленето. Без тях мисленето ви става повтарящо се, лишено от вдъхновение, лишено от всякакъв проблясък на творчество. Такова все още е мисленето на преобладаващата част от човечеството. Не е нужно да се тревожите за продължителността на тези паузи. Дори няколко секунди са достатъчни. Постепенно продължителността им ще се увеличи от само себе си, без някакви усилия от ваша страна. По-важно от продължителността е честотата — всекидневните ви дейности и потокът на мисленето да се прекъсват на интервали от пространство.

Наскоро един човек ми показа годишния проспект на голяма духовна организация. Разглеждайки го, се впечатлих от богатия избор от интересни семинари и курсове. Напомни ми за един вид шведска маса, където можете да си избирате какво да си вземете от огромно количество съблазнителни ястия. Човекът ме попита бих ли му препоръчал един-два курса от проспекта. „Не знам — казах. — Всички изглеждат толкова интересни! Но пък знам нещо друго — добавих. — Осъзнавайте дишането си колкото можете по-често, осъзнавайте го винаги, когато се сетите. Правете го една година и това ще се окаже една по-могъща преобразуваща сила отколкото посещаването не на един-два, а на всичките курсове. Пък и е безплатно.“

Осъзнаването на дишането отвлича вниманието от мисленето и създава вътрешно пространство. Това е един от начините да се генерира съзнателност. Въпреки че пълнотата на съзнателността така или иначе вече съществува, макар в неизявен вид, ние сме дошли на този свят, за да внесем съзнателност и във външното измерение.

Осъзнавайте дишането си. Забележете усещането при дишането. Почувствайте как въздухът навлиза навътре в тялото ви и излиза извън тялото ви. Забележете как гръдният кош и коремът леко се разширяват и свиват при всяко вдишване и издишване. Едно съзнателно вдишване-издишване е достатъчно, за да се създаде известно пространство там, където преди е имало непрекъсната поредица от мисли, мисъл след мисъл. Едно съзнателно дишане, (а две или три още по-добре) правено много пъти на ден, е отличен начин да внесете пространство в живота си. Дори да медитирате върху дишането си два или повече часа на ден, както правят някои, едно вдишване-издишване е всичко, от което се нуждаете. Достатъчно е да осъзнаете само едно-единствено вдишване-издишване, между впрочем, то е всичко, което изобщо можете да осъзнаете. Останалото е спомен или предусещане, с други думи, мисли. Дишането не е нещо, което правите, а нещо, което наблюдавате, докато то става. А то става от само себе си. Разумът в тялото ви го прави. А вие трябва да го наблюдавате как става. В наблюдаването ви няма усилие, нито напрежение. Също така, забележете краткото замиране на дишането, най-вече онази тиха точка, с която завършва издишването, преди отново да вдишате.

Дишането на много хора е неестествено плитко. Колкото повече осъзнавате дишането си, толкова повече ще се възстанови естествената му дълбочина.

Тъй като дишането не притежава форма, от древни времена то е било приравнявано с духа — непритежаващия форма единен Живот. „И създаде, Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човека жива душа“[5]. Немската дума, означаваща „дишам“ — atmen — произхожда от древноиндийската (санскритска) дума атман (atman), означаваща обитаващия вътре в човека божествен дух или Бог.

Фактът, че дишането няма форма, е една от причините осъзнаването му да е толкова ефективен начин да внесете пространство в живота ви, да генерирате съзнателност. То е отличен обект, върху който да се медитира, именно защото не е предмет и не притежава очертания или форма. И защото е едно от най-незабележимите и привидно незначителни явления, „най-малкото нещо“, което според Ницше съставлява „най-голямото щастие“. Дали ще използвате осъзнаването на дишането като формална медитация зависи от вас. Но формалната медитация така или иначе не може да замени внасянето на съзнание за пространството във всекидневния живот.

Осъзнаването на дишането ви изтласква в настоящия момент — а настоящият момент е ключът към всяка вътрешна трансформация. Когато осъзнавате дишането си, вие сте напълно присъстващи. Възможно е да забележите, че не можете и да мислите, и да осъзнавате дишането си. Осъзнаването на дишането спира дейността на ума ви. Но не като транс или дрямка, напротив, тогава сте напълно будни. Не падате под мисленето, а се издигате над него. Ако погледнете по-внимателно, ще откриете, че тези две неща — пълното навлизане в настоящия момент и преустановяването на мисленето, без да се губи осъзнатостта — са в същността си едно: възникването на съзнание за пространството.
Пристрастяване

Дълготрайният натрапчив поведенчески модел може да бъде наречен пристрастяване, а пристрастяването живее вътре във вас като псевдоцялост или под-личност, като енергийно поле, което периодично напълно ви завладява. Може дори да завладее ума ви, гласа в главата ви, който става глас на пристрастяването. Може пристрастяването да ви говори: „Имаше тежък ден. Заслужаваш почерпка. Защо да си отнемаш единственото удоволствие, останало в живота ти?“ И така, вие се отъждествявате с вътрешния глас поради липсата на осъзнатост и тръгвате към хладилника, и си вземате от вкусния шоколадов кекс. Възможно е пристрастяването дори да не стигне до мисловно оформяне и изведнъж напълно неочаквано да откриете, че си дръпвате от цигара или отпивате от чаша с алкохол. „Какво прави това в ръката ми?“ Изваждането на цигара от пакета и запалването й, наливането на питие са действия, които сте извършили в пълна несъзнателност.

Ако у вас са се създали натрапчиви поведенчески модели като например пушене, преяждане, пиене, прекалено гледане на телевизия, пристрастяване към интернет или други неща от същия порядък, можете да постъпите по следния начин: когато забележите появата на натрапчивата потребност у вас, спрете и направете три съзнателни вдишвания-издишвания. Това ще породи осъзнатост. След това съзнавайте няколко минути самия натрапчив импулс като енергийно поле вътре във вас. Съзнателно усещайте потребността физическо или умствено да погълнете или консумирате определена субстанция, или желанието да се отдадете на някакъв вид натрапчиво поведение. След това направете още няколко съзнателни вдишвания-издишвания. В този момент можете да откриете, че натрапчивият импулс е изчезнал — поне засега. Или пък че все още ви владее и не можете да се въздържите да не му се поддадете. Не правете проблем от това. Превърнете пристрастяването в елемент от вашето практикуване на осъзнатост по начина, който току-що описах. С нарастването на осъзнатостта моделите на пристрастяване постепенно ще отслабнат и ще се разпаднат. Не забравяйте обаче да улавяте всяка мисъл, която оправдава пристрастеното ви поведение, понякога с хитроумни аргументи — улавяйте я в момента, в който тя се появи във вашия ум. Тогава се запитвайте: кой говори в мен? И ще съзнавате, че говори гласът на пристрастяването. Докато знаете това, докато сте присъстващи — като наблюдатели на вашия ум, — вероятността той да ви „преметне“ и да направи каквото иска, е доста по-малка.
Осъзнаване на вътрешното тяло

Един друг прост, но ефективен начин да откриете вътрешното пространство във вашия живот е тясно свързан с дишането. Ще откриете, че когато осъзнавате финия поток на въздуха навътре и навън от тялото ви, както и повдигането и спадането на гръдния кош и корема, осъзнавате и вътрешното тяло. Възможно е вниманието ви в този момент да се прехвърли върху живостта, която усещате вътре във вас и която се разлива из цялото ви тяло.

Повечето хора са така обсебени от мислите си, толкова отъждествени с гласа в главата си, че вече не могат да почувстват тази живост вътре в себе си. Да сте неспособни да усещате живота, който оживява материалното ви тяло, истинския живот, който сте, е най-голямото лишение, което може да ви се случи. Ако ви сполети, вие започвате да търсите не само заместители на естественото ви състояние на вътрешно благополучие, но и нещо, с което да прикриете непрекъснатата неудовлетвореност, че не усещате живостта — а живостта винаги е във вас, макар често остава незабелязана. Някои от заместителите, към които хората се обръщат, са наркотичните „въздигания“, свръхстимулирането на сетивата, например, чрез прекалено силната музика, събуждането на интензивни усещания или извършването на опасни неща, обсесивния секс. Дори драмата в една връзка се използва като заместител на истинското чувство на живост. Най-търсеното запълване на непрекъсната фонова неудовлетвореност е връзката с жена или мъж, „която би ме направила щастлив“. Така се ражда онова често срещано преживяване, наречено „да ме предадат“. А когато неудовлетворението отново излезе на повърхността, обикновено партньорът ще бъде „виновен“.

Направете две или три съзнателни вдишвания-издишвания. Проверете можете ли да усетите финото чувство на живост, което изпълва цялото ви вътрешно тяло. Можете ли да почувствате тялото си отвътре? Почувствайте за кратко отделните части на тялото. Усетете ръцете от пръстите до китките, след това целите ръце, усетете краката от стъпалата до глезените, след това целите крака. Можете ли да усетите корема, гръдния кош, врата, главата? А устните? Има ли живот в тях? След това отново осъзнайте вътрешното тяло като цялост. Може би ще ви е нужно, когато започвате тази практика, да затворите очи, но след като успеете да почувствате тялото си, отворете очи, огледайте се, като същевременно продължавате да чувствате тялото си. Някои читатели ще открият, че не им е нужно да затварят очи, че могат да усетят вътрешното си тяло, докато четат тези редове.
Вътрешно и външно пространство

Вътрешното ви тяло не е солидно, а пространствено. То не е вашата материална форма, а животът, който оживява материалната форма. То е разумът, който създава и поддържа тялото, едновременно координирайки стотици различни функции с такава изключителна сложност, че човешкият ум може да разбере едва мъничка част от тях. Когато осъзнаете вътрешното тяло, разумът осъзнава себе си. Това е изплъзващият се от научния обглед „живот“, който никой учен не е открил, защото съзнанието, което го търси, в той.

Физиците са установили, че привидната солидност на материята е илюзия, създадена от нашите сетива. В нея влиза и материалното ни тяло, което ние възприемаме и мислим като форма, но 99,99% от него е всъщност празно пространство. Това показва колко огромно е пространството между атомите в сравнение с големината на самите атоми, както и че има много пространство вътре в самите атоми. Материалното тяло е просто погрешна представа за това кой сте. В множество отношения то е микрокосмическата версия на външното пространство. За да получите представа колко огромно е пространството между небесните тела, помислете върху това: на светлината, движеща се с постоянна скорост 186 000 мили (300 000 километра) в секунда, й отнема малко повече от една секунда, за да стигне от Луната до Земята, а слънчевата светлина стига за осем минути до Земята. Светлината от най-близката ни съседка в пространството, звездата, наречена Проксима Центавър — слънцето, най-близко до собственото ни слънце, пътува 4,5 години, за да стигне до Земята. Ето колко огромно е пространството, което ни заобикаля! А освен това съществува и междугалактическо пространство, чиято огромност не можем да си представим. Светлината от най-близката до нашата галактика — Андромеда, стига до нас за 2,4 милиона години. Не е ли смайващо, че тялото ви е пространствено като Вселената?

И така, материалното ви тяло, което е форма, се разкрива като същностно безформено, когато навлезете по-дълбоко в него. И става врата към вътрешното пространство. Макар че вътрешното пространство не притежава форма, то е интензивно живо. Това „празно пространство“ е животът в неговата пълнота, неизявеният Източник, от който произтичат всички проявления. Традиционната дума за този Източник е Бог.

Мислите и думите принадлежат на света на формите и не са в състояние да изразят безформието Така че, когато казвате: мога да почувствам вътрешното си тяло, вие се основавате на една погрешна представа, създадена от мисълта. Това, което всъщност се случва, е че съзнанието, което се проявява като тяло — съзнанието, че Аз Съм — съзнава себе си. Когато престана да смесвам кой съм с временната форма „ме“, тогава измерението на безграничното и вечното — на Бога, може да изрази себе си чрез „аз“ и да „ме“ ръководи. И ме освобождава от зависимостта ми от формата. Ала едно чисто интелектуално осъзнаване или убеждение, че „аз не съм тази форма“, тук не би помогнало. Най-важният въпрос е: мога ли в този момент да усетя присъствието на вътрешното пространство, което всъщност означава — мога ли да усетя собственото си Присъствие, или, още по-точно, Присъствието, което аз съм?

Можем да подходим към тази истина и по друг път Запитайте се: „Осъзнавам ли не само това, което се случва в настоящия момент, но също и самото Настояще като живо безвремево вътрешно пространство, в което се случва всичко?“ Макар този въпрос на пръв поглед да няма нищо общо с вътрешното тяло, с учудване ще откриете, че като осъзнаете пространството на Настоящето, изведнъж ще се почувствате вътрешно по-живи. Вие усещате колко живо е вътрешното тяло — живостта, вътрешно присъща на радостта от Битието. Трябва да влезем в тялото си, да отидем отвъд него и да открием, че ние не сме това.

Доколкото е възможно във всекидневния ви живот, използвайте осъзнаването на вътрешното тяло, за да създавате пространство. Докато чакате нещо, докато слушате някого, когато се спрете, за да погледнете небето, да се порадвате на едно дърво, на едно цвете, на вашия партньор, на едно дете, усетете едновременно с това живостта вътре във вас. Това означава, че част от вашето съзнание остава без форма, макар останалата част да е насочена към външния свят на формите. Винаги, когато „населявате“ тялото си по описания начин, успявате да закотвите вашето присъствие в Настоящето. И не се изгубвате в мислене, в емоции или във външни ситуации.

Когато мислите, усещате, възприемате и преживявате, съзнанието придобива форма. То се въплъщава в мисъл, възприятие, преживяване. Цикълът на преражданията, от който будистите се надяват да се освободят, протича непрекъснато и само в настоящия момент — чрез мощта на Настоящето — сте в състояние да излезете от него. Когато напълно приемете формата на Настоящето, вие постигате вътрешна хармония с пространството, което е и същината на Сега. Приемайки я, вие ставате вътрешна пространственост. В хармония с пространството, а не с формата. Това внася истинска перспектива и равновесие в живота ви.
Забелязване на паузите

През деня покрай вас минават непрекъснати променящи се поредици от неща, които виждате и чувате. В първия момент, в който видите или чуете нещо — още повече ако то ви е непознато, — преди умът да го именува или тълкува, обикновено настъпва пауза, състояща се от осъзнато внимание, в която протича самото възприятие. Това е вътрешното пространство. Трайността й варира от човек на човек. Лесно е да я пропуснете, тъй като при повечето хора паузата трае съвсем малко — секунда или дори части от секундата.

Ето какво всъщност се случва: виждате нова гледка или чувате нов звук и в първия момент на възприятието обичайният поток на мисленето закратко се преустановява. Съзнанието се отклонява от мисленето (върху което е центрирано) и се насочва към възприятието. Дори е възможно при някоя доста необичайна гледка или звук да „загубите дар слово“ — да загубите вътрешния си глас, с други думи, да настъпи една по-дълготрайна пауза.

От честотата и продължителността на тези вътрешни пространства зависи способността ви да се наслаждавате на живота, да изпитвате вътрешна свързаност с другите човешки същества, както и с природата. От тях зависи и степента, в която се освобождавате от егото — защото егото включва и пълно несъзнаване на измерението на вътрешното пространство.

Когато започнете да осъзнавате тези кратки промеждутъци в естественото им случване, те ще се удължат, а когато се удължат, ще изпитвате все по-често радостта от възприемането с малка или изобщо никаква намеса на мисълта. Светът около вас ще ви се стори свеж, нов и жизнен. Колкото повече възприемате живота през умствения екран на абстракцията и концептуализациите, толкова по-безжизнен и плосък става светът около вас.
Изгубете себе си, за да откриете себе си

Вътрешно пространство възниква и когато се освободите от потребността да утвърждавате вашата формова идентичност. Тази потребност е на егото. И затова не е истинска потребност. Вече закратко се спряхме на това. Всеки път, когато се освобождавате от някой от тези поведенчески модели, във вас възниква вътрешно пространство. Вие ставате по-истински себе си. За егото ще изглежда, че сякаш изгубвате себе си, но е точно обратното. Иисус учи преди хилядолетия, че е потребно да изгубиш себе си, за да откриеш себе си. Всеки път, когато се освобождавате от такъв модел, вие преставате да утвърждавате кой сте на нивото на формата, а кой сте отвъд формата разцъфтява по-пълно. Ставате по-малко, за да можете да бъдете повече.

Ето някои начини, по които хората несъзнателно се опитват да утвърдят своята формова идентичност. Ако сте достатъчно осъзнати, ще можете да различите част от несъзнателните модели и при вас: искате да получите признание за нещо, което сте направили, или се ядосвате и се разстройвате, ако не получите признание; опитвате се да получите внимание, като говорите за проблемите си, за историята на болестта си, или като правите сцена; изказвате мнението си, когато никой не ви е питал за него и то с нищо няма да промени настоящата ситуация; проявявате по-голям интерес към това, как другият гледа на вас, отколкото на самия човек, т.е. използвате другите като отражения на вашето его или като подсилващи вашето его; опитвате се да впечатлите другите с притежания, знания, добър външен вид, високо обществено положение, физическа сила и т.н.; временно раздувате егото си чрез гневно реагиране на нещо или някого; приемате нещата твърде лично, изпитвате обида; изкарвате, че сте прави, а другите грешат чрез безплодни умствени или словесни оплаквания; желаете да бъдете забелязани или да изглеждате важни.

След като сте открили някой от тези модели у себе си, предлагам ви да направите следния експеримент. Вижте как ще се почувствате и какво ще се случи, ако отхвърлите този модел. Просто се откажете от него и вижте какво става.

Отказът от утвърждаване кой сте на нивото на формата е друг начин да се генерира съзнателност. Открийте огромната мощ, която протича през вас и се влива в света, когато престанете да изтъквате вашата формова идентичност.
Покоят

Казано е: „Покоят е езикът, на който говори Бог, всичко останало е лош превод“. Покоят всъщност е друга дума за пространство. Осъзнаването на покоя всеки път, когато той влезе в живота ни, ни свързва с непритежаващото форма и извънвремево измерение вътре в нас, с онова, което е отвъд мисленето, отвъд егото. Възможно е това да е покоят, с който е пропит природният свят, или пък покоят в стаята ви в ранните часове на деня, или безмълвните паузи между звуците. Покоят няма форма — и затова не може да се осъзнае чрез мисленето. Мисленето е форма. Осъзнаването на покоя означава, че сте в покой. Да сте в покой означава да сте съзнаващи без мисъл. Вие сте най-същностно, най-дълбоко себе си, когато сте в покой. Тогава, сте тези, които сте били, преди временно да приемете онази материална и умствена форма, наречена „личност“. Тогава сте тези, които ще бъдете, когато формата се разпадне. Когато сте в покой, сте тези, които сте отвъд временното си съществуване: съзнание — необусловено, лишено от форма, вечно.Бележки


[1] Екл. 1:14 — Бел.прев.


[2] „Spirit“ на английски. Обикновеното значение на „spirit“ е „дух“. — Бел.прев.


[3] Лук. I7:20- 21,- Бел.прев.


[4] Ницше „Тъй рече Заратустра“, Изд. „Летера“, 2000 г. Превод Жана Николова-Гълъбова — Бел.прев.


[5] Бит. 2:7 — Бел.прев.

https://chitanka.info/text/26717/8#textstart

Няма коментари:

Публикуване на коментар